За разлика от Гърция, която потъна в кризата заради безумно раздути държавни разходи, чудовищна корупция и популистки подаръци за електората, Ирландия се сгромоляса заради алчността на банките.

Ирландия е сред най-високо развитите страни в света. Обаче тъкмо защото е високоразвита, високоразвити са и банките й. И като всички високоразвити банки и те се увлякоха по банковата мода, предимно създавана отвъд океана. И те се хвърлиха на “модерните финансови инструменти”, раздаваха необезпечени кредити, пазаруваха деривати, инвестиционни пакети, изобщо всичко онова, на което на “Уолстрийт” му викат “пържен въздух”.

Когато балонът в Америка се спука, банките, включително в Ирландия, но също и в цяла Европа, установиха, че са глътнали вода. Ама много вода.

За да ги спаси, ирландското правителство беше принудено да налее в тях много пари - около 170 процента от брутния вътрешен продукт, който е около 260 милиарда долара, значи – около 450 милиарда долара. Част от тях, 85 милиарда евро, дойдоха като заем от ЕС и от финансови институции, част от тях са изстискани от самите ирландци.

За да бъдат спасени банките от собствената им алчност.

Това, което става в Ирландия, става и в Европа. От началото на кризата до края на 2010 година Европейската комисия е одобрила капиталова помощ, главно за закъсали банки, в размер на 1 билион, това значи хиляда милиарда евро, от които са усвоени 677 милиарда. Дадени са гаранции за 3,6 билиона, от които са използвани 1,6 билиона. Все за банките.

В същото време от населението, което няма удоволствието да притежава банки, се искат непрекъснато икономии, съгласие за замразяване или дори намаляване на доходите, налага се по-висока пенсионна възраст, орязват системата за социално подпомагане и т.н. Все за банките.

Технически помощта за банките става, като Европейската централна банка просто печата банкноти и ги раздава на закъсалите.

Следствието от това печатане е, че банките отново плуват в комфорт, а хората могат да си купят по-малко неща с парите си. И това е още един начин да бъдат накарани да платят за кризата, след като веднъж вече са го направили с данъците си.

Сега от Европа към България.

Анализът на публичните данни показва, че от началото на кризата до ден днешен в нито един момент банковият сектор като цяло не е бил на загуба. За май 2011 година например според данни на БНБ печалбата на сектора е била 66 милиона лева. Това значи, ако тази тенденция се запази, а няма причина да не са запази, понеже лихвите вървят нагоре, а не надолу, че през май догодина годишната печалба на банките в България ще бъде 792 милиона лева, около 400 милиона евро.

Егати кризата.

Какво може да се направи?

Идеята за ипотечна стачка е атрактивна, но е трудно осъществима, изисква координирани действия от милиони хора. Но дори и да стане, тоягата ще е пак за тези милиони хора, понеже те ще загубят имуществото си, а банките ще бъдат отново спасени по описания вече начин.

В европейски мащаб всичко зависи от решенията на ЕС, а там България, макар да се води пълноправен член, е все още непробитата дупка на кавала.

Има обаче какво да се направи тук, в България.

БНБ например има лостове да принуди търговските банки да се съобразяват с основния лихвен процент, който периодично обявява. Или поне с този на Европейската централна банка. Има начини да бъдат пресечени нелоялните практики, например едностранното покачване на лихвите по вече сключени договори. И много други неща, само мерак трябва.

Обаче банките ще ги заболи най-много и ще разберат най-лесно, че нещо не е наред, ако им намалеят печалбите.

Предишният финансов министър Пламен Орешарски например беше предоставил на различни търговски банки над 1 милиард лева като депозити. В тези банки тези депозити се използват както и останалите – раздават се кредити и се взема горница като лихва.

Наследникът на Орешарски Симеон Дянков първо се закани, че ще оповести тази сделка, после си затрая.

Какво пречи на българската държава да си вземе тези пари, да притури още малко и през държавната си Банка за развитие, например, да почне да дава евтини кредити, с 3 процента лихва, както е в цивилизованата част на континента? Да прехвърли всички бюджетни сметки в тази държавна банка, през нея да минават всички данъци, такси, глоби и т.н.? С няколко милиарда лева, които при това не трябва да бъдат изсипвани веднага, банковият сектор в България за нула време ще бъде вкаран в правия път и ще се държи цивилизовано, а не като в завоювана страна.

Нищо не пречи, разбира се. Но никой не го прави.

Аз знам защо. Вие знаете защо. Всички знаят защо.

Лошото е, че свободата на словото на Запад е подложена на силен натиск. Традиционно британските закони налагат две основни ограничения върху „правото на свободно слово”. Първото забранява употребата на думи или изрази, които рушат обществения ред, а второто е законът срещу клеветата. И за двете има сериозни основания – едното, за да се съхрани мира, а другото, за да защити личната репутация от лъжа. Повечето свободни общества приемат подобни ограничения за разумни.

Но наскоро законът стана доста по-рестриктивен. „Подтикването към религиозна и расова омраза” и „подтикването към омраза, основаваща се на сексуална ориентация” вече са незаконни в повечето европейски страни, независимо от заплахата за обществения ред. Законът беше променен, като от осъждане на езика подтикващ към насилие се премина към забрана на езика на омразата.

Крещящият пример за това е законът срещу отричането на Холокоста. Да се отрича или омаловажава Холокоста е престъпление в 15 европейски страни и в Израел. Това може би е така, понеже Холокостът беше толкова ужасяващо по рода си престъпление, че се е класифицирало като специален случай. Но специалните случаи имат навика да се умножават.

Франция забрани чрез закон отричането на всички „международно признати престъпления срещу човечеството”. Докато в мюсюлманските страни е забранено да се нарича Арменското клане от 1915–17 „геноцид”, в някои западни страни пък е забранено да се казва, че не е. Някои източноевропейски страни наложиха специфична забрана на отричането на комунистическия „геноцид”.

Цензурата върху паметта, която навремето наивно си представяхме като характерна черта на диктатурите, сега се превърна в нарастваща индустрия в „свободния” Запад. Всъщност официалната цензура е само върхът на айсберга на културната цензура. Публичните личности трябва да бъдат под постоянна защита от словесни атаки, независимо дали е с основание или не.

Разрушаването на културния код накърнява репутацията на личността и вероятно нечия кариера. Британският вътрешен министър Кенет Кларк наскоро се извини за свое изказване, че някои изнасилвания са по-малко сериозни от други, призовавайки за законово благоразумие. Парадът от гафове и последващи унизителни извинения станаха част от естествения пейзаж на публичния живот.

В класическото есе „За свободата” Джон Стюард Мил защитава ревностно свободата на словото, като казва, че свободата на изследователя е необходима за напредъка на познанието. Забраните върху определени сфери на историческите изследвания се основават на противоположни предпоставки: истината е известна и е нечестиво да бъде оспорвана. Това е абсурд. Никое историческо познание не може да ни налага истината от последна инстанция.

Не е задача на историята да брани обществения ред или морал, а да установява какво се е случило. Законово защитената история е гаранция, че историците ще бъдат предпазливи. Всъщност, ако се придържаме към принципите на Мил, трябва да признаем нуждата от защита на правата на всякакви индивиди. Дейвид Ъруин пише неверни истории, но неговото преследване и затваряне в Австрия за „отричане на Холокоста”, вероятно би ужасило Мил.

И обратно, натискът, оказван за придържане към „политическата коректност”, почива на твърденията, че истината е непознаваема. Изказванията за човешката природа са в основата си просто мнения. Тъй като изказването на мнение от едни хора почти сигурно засяга други и понеже подобни изказвания не съдействат за изясняването на истината, равнището, до което засягат, става основен критерий за определяне на тяхната допустимост. Оттук и табуто, налагано върху употребата на някои думи, фрази и твърдения, които определят, че точно определени лица, групи или практики са преди всичко или най-малко нормални или ненормални, и оттук се търси по-неутрален начин за категоризиране на социални явления, което лишава езика от неговата жизненост и любопитство.

Класически пример е начинът, по който думата „семейство” се замени от думата „брак” в публичното пространство с идеята, че всички „форми на съжителство” са еднакво ценни въпреки факта, че повечето хора настояват да създадат традиционно семейство. Стана табу да се описва хомосексуалността като „перверзия”, макар че точно това беше думата, използвана през 60-те от радикалния философ Херберт Маркузе (който възхваляваше хомосексуализма като израз на съпротива). Това, което се случва днес, Маркузе би нарекъл „наложена толерантност”, а подобен на неговия език ще бъде сметнат за „позорящ”.

Социологическият императив, стоящ зад широко разпространената „политическа коректност”, е доказателство, че повече не живеем в патриархални, йерархични монокултурни общества, което като цяло показва, независимо от всичко, съгласие за основните ценности. Патетичните усилия да се опираме на здравия разум като „британци” или „холандци” в едни мултикултурни общества, колкото и добре да е обосновано, е свидетелство за залеза на общностната идентичност.

Публичният език по този начин става обща разменна монета на културното взаимопроникване и взаимодействие и всеки е свободен да се изразява по свой си начин. Резултатът от това е умножаване на смислите на думите, което сковава политическия и моралния дебат и създава огромна пропаст между официалния език и онова, което много от обикновените хора мислят.

Защитата на свободата на словото не означава защита на злоупотребите от страна на жълтата преса. Ние се нуждаем от свободни медии, за да излагаме чрез тях злоупотребите на властта. Но разследващата журналистика се самодискредитира, когато се ползва за „разкриване” на личния живот на известните хора, особено когато този живот не накърнява обществения интерес. Забавните клюки мутират до агресивна намеса в личното пространство, когато вестниците започват да претендират, че всеки опит да бъдат държани далеч от спалните на хората е посегателство върху свободата на словото.

Знаете, че даден принцип е застрашен, когато призоваваме за неговата защита, без да знаем какво означава той. По този критерии класическият принцип за свободата на словото е в криза. Най-добре е да намерим бързо решение на проблема – законово, морално и културно – ако искаме да съхраним неговото точно значение в нашето все още свободно общество.