http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=66309 Димчо Дебелянов - "Тиха победа"

---

Понеделник, 9 Май 2016 

 

Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org

Стихотворението „Тиха победа“ е публикувано за първи път в сп. Отечество, през 1916 година. То представлява елегия, изпълнена с безгранична обич към света, към всички хора, независимо дали са врагове, или приятели. Дебелянов се е устремил към върховните идеали на своя народ, но въпреки това в произведението му индивидуалните преживявания и лично-емоционалното надделяват. Лирическият герой се изправя лице в лице срещу войната и смъртта и затова на преден план изпъкват размислите за тях. В съзнанието му се извършва подготовка за тежките изпитания. Той постига някакво просветление, което стапя всякакъв гнет и тъмен смут и пред духовния му поглед изгрява една мечтана “тиха победа” – победа над мъчителното раздвоение, над индивидуализма и страха от смъртта. Героят е достигнал до състояние, при което е премахнал болезнените противоречия, победил е себе си.

 

Тиха победа

 

Денят за труд е отреден,  
за сласт и мирен сън – нощта,  
а що е нощ и що е ден  
за нас изгнани из света?

Сурова вярност на дълга  
смени живота пъстролик  
и сля се радост и тъга,  
сроди се малък и велик.

Вървим под тежките крила  
на буреносна, мощна бран  
и върху хиледи чела  
чер жъртвен кръст е начертан.

Но няма мраз да заледи  
топлик жадуващия кълн,  
нито ще трепне пред беди  
обуреваемият чълн.

Че светли тайни дух прозря  
и аз обикнах тоя път,  
по който земните недра  
тъй властно мамят и зовят.

– Ти наш си, наш си, твоят дял  
е дълг на хрупкавия злак –  
в земята – майка упознал,  
при нея да се върне пак.

Венци от слънчеви цветя  
в долини слънчеви плете  
и в кротък унес чака тя  
да дойде нейното дете.

– Дойди, но с подвиг увенчай  
ти свойта бренна суета  
и нека бъде твоя край  
една усмихната мечта!

Ноще, тъй светло примирен,  
аз гледам звездния покров  
и тихом се струи над мен  
и крепне земната любов.

Разстлала се е ясна шир  
и в нея странникът недраг  
след много бури най-подир  
намира своя роден бряг.

Там родни сенки с родна реч  
посрещат брата и сина,  
а нейде гордо и далеч  
плющят победни знамена!…

Източник: Bulgarian History
 

 

Следваща статия:
12 от най-красивите български села (СНИМКИ)

  http://publicistika.blogspot.bg/2009/06/blog-post_4723.html понеделник, 15 юни 2009 г. Концентрационният свят   Владимир Свинтила
Този термин не е мой, той е на Давид Русе. След войната Русе заговори пръв за концлагерите като за отделна вселена.. Той и пръв назова множество руски концентрационни лагери. Комунистът Пиер Декс го нападна в пресата, като го нарече клеветник и лъжец. Давид Русе почна процеси. На този процес се явиха около петстотин души свидетели, минали през руските концентрационни лагери. Сталинистката преса виеше по вълчи денонощно срещу Русе.

През 1956 г. Пиер Декс трябваше да признае вината си. Спорът е стар, делят ни от него тридесет години. Спорът отмина, остана понятието: Концентрационнияй
свят.

Ние бяхме следили спора и бяхме чели Давид Русе, когато потеглихме за Концентрационния свят. И попадайки в лагерите, ние трябваше да констатираме, че Русе е прав: това е една отделна вселена, вселената нa страданието и болката, която е вътревписана в нашата, в земята на хората, на човеците. И която въпреки това не се пресича с нея.

Човек се озовава неочаквано пред няколко бараки — никой от затворниците не се показва. Това е като селото на мъртвите от приказката за юнака и гарвана. Само демоничните лица на садистите се мяркат в празното пространство и в нас гори страшният въпрос: „Какво ще стане?" Почват първите инквизиции. Те се правят показно — това е „приемът". С един удар е повален някакъв студент — фрактура на черепа, менингит и екзитус. Но има и по-страшно. Възстановени са забравените отпреди реформите на Александър II шпицунтери. Но това не са шпицунтерите, рисувани от Шевченко. Там те удрят един път и ти продължаваш. Тук върху ти се изсипва град от удари. Но има по-страшно: убийството с удар на тояга в соларния плексус. И тогава хвърлят трупа ти на свинете.

Правилата са горе-долу сходни навсякъде. В руските лагери или в Кампучия, или в България. Убиват от скука, убиват от отегчение. Защото си им омръзнал, не искат да те гледат повече. Или още по-страшно: убиват, защото могат. Няма правила за оцеляване. Не оцелява непременно физически издръжливият. Ако си издръжлив, пази се, не оставяй това да се забележи. Това ги вбесява. Хвърлят се като кучета върху човека с атлетическо телосложение. Но ако си хром или инвалид, не разчитай на това. Над инвалидите издевателстват. Един е с по-къс ляв крак. На него заповядват: „Ходом марш и ако куцаш, за всяко куцане по едно дърво". И така убиват инвалида — понеже ги дразни. Не ги гледай никога в очите. Свеждай очи. Правият поглед се наказва със смърт. Един бе погледнал Остап Гершанов право в очите. И бе повален — беше му счупен гръбнакът. Въпреки това стоя още една година. И когато излизаше от лагера, излизах и аз и го видях, ходеше на четири крака, влачеше се по корем, Гершанов му четеше някакви наставления от висотата на ръста си. А бедната човешка жаба гледаше нагоре с разбита уста (Гершанов го бе ритнал в устата!). Бедната човешка жаба.

В Белене ядяха плъхове и някакви бухалчета. Как са ги пекли. — не знам. Такива боледуваха от непознати на науката паразити: отлепване на очните дъна, ослепяване. Тихо и мълчаливо изгубване на светлината.

В историята на лагерите нямаше нещо, сравнимо с Ловеч. Тук, ако полицаят стъпи накриво и хо заболи крак, убива. Ако е хремав, убива. Ако е пил предходния ден, убива.

Концентрационният свят има вече голямата си история — нали е свят? Водят началото му от концентрационните лагери, организирани от англичаните през англо-турската война. Но това е наивно. Той е много по-древен. Ражда се в руските така наречени „каторги" в практиката на руския царизъм да се разправя с политическите си противници по зверски начин. Когато почнат да излизат книгите за концлагерите у нас, четете ги заедно със „Записки от мъртвия дом". Ще видите сходствата. Същата мрачна тирания, същащата агония на духа, същото тържество на грубата сила над интелекта, същите брутализйрани типове на чиновници убийци. Концентрационният свят се ражда непознат, ненаименован или по-точно заблуждаващо именован — „каторга".

Но ще дойде време и той ще заяви за своето собствено и отделно битие, отделно от света на хората, на човека. Които оживяха — умираха, наскоро след това. Поради понесените страдания и поради това, че сталинистките кучета не оставяха никого на мира. Лагеристът живееше десетилетия с револвер, опрян в тила му. Кои бяха тия странни сили, които концлагерът също буди? Откъде въобще в човека — след така дългата хоминизация — тия кървави инстинкти, това зверствсо, този садизъм, които са непознати в природата, за които хищниците не подозират?

Според Фройд (би могло да се каже) това е събуждането на спящите в човека негови предходници. Ho Господи, нито един от предходниците на човека не е имал такива зверинни качества! Това обяснение е наивно. За мен е по-вярно обяснението за тържеството насатанизма, обяснението на църквата, но вие няма да приемете., И затова аз ще ви го спестя. Поради което предстоят десетки години на въпроси, спомени, анализи, анкети, исторически монографии, където ще се изследва всичко. Аз зная, че литературата не само на Изток е виновна в сътрудничество със сталинизма (нещастният Париж притежава повече мръсни сталинисти-писатели, отколкото София!), че тя засега се мръщи и неприема темата. Но сталинистите ще се махнат: сътрудниците им ще се махнат, колаборационистите ще се махнат, адаптиралите се ще се махнат и пред мисълта ще застане отново огромно заглавието: Концентрационният овят.

Под което заглавие трябва да се постаявят колони с думи и мисли. Пред Концентрационния свят ние се възправихме без да имаме истинско понятие за него. Нашето приличаше на невинното състояние на човечеството преди Падението. Но след това дойдоха агонията и страданието. Агонизиращата фигура — като у Микеланджело — раждаше понятието за безнадеждността. Ние минахме през ада. Въпреки ужаса ние останахме при своите програми и при своите становища. Никой не бе разколебан: анархистите останаха анархисти, националистите — националисти, земеделците — земеделци, монархистите — монархисти, социалдемократите — социалдемократи. Но ние не само запазихме своето верую.

Днес всеки цени своите становища по-високо. Сега знаем, че това са не само наши духовни открития,, а че това е живот на епохата, исторически сложен и обусловен. Че ние сме в потока на историята, на традицията. Мога да кажа, че там, в Концентрационния свят, ние останахме на висотата на епохата и историята. Злото се оказа безсилно в своите цели — и понеже е безсилно, то е и безсмислено. Сега организаторите на лагерите почват да търсят кои са били техните маши, за да ги съдят. Това пък отвъд безсмислието показва глупостта на злото. Бихме могли да кажем: Концентрационният свят е вече една минала глава, оставихме го зад гърба си.

Недейте става, наивни. Той е влязъл в хората. Той е и в средния глупак, в безличния чиновник, който гледа мигащ и нищо неразбиращ, в различни „наивни", „наивистични", „невинни" типове. Той е заразил завинаги лумпена от града и селото. Той е създал стотици хиляди паразити, в които живее. Нищо в обществото не се е родило, за да си отиде ей: така! Нито сталинизмът с неговия Концентрационен свят. Това е като хидрата, която вечно устрашава кръста, устрашава разпятието. Това е вечна заплаха за свободата на човечеството, поради която трябва да се бди както е казал Паскал, „до свършека на света". Концентрационият свят ни отнема завинаги съня. Не се надявайтге вече на покой! Той ни възправя завивя в бдение за свободата. И да се опитаме да се отпуснем, унищожените ще ни възправят. Концентрационният свят е съвпаднал със света на човека. 

Статията е от сборника "Българският ГУЛАГ. Свидетели." Съвсем наскоро на пазара излезе и цяла книга на Владимир Свинтила за лагерите на смъртта - "Кладенецът на мълчанието".   Публикувано от Петър в 17:09    Етикети: Владимир Свинтила

 Петък, 22 Януари 2016 

 

Материал на "Българска история" - www.bulgarianhistory.org

“Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран!” – тези думи са приписват  на лорд Милн, командващ съглашенските сили в сражението при Дойран. Те са произнесени през 1936 година, когато Вазов е поканен от някогашните си противници – англичаните, да присъства на техния конгрес. На парада по случай 20 години от кръвопролитния сблъсък участват 3000 военни и 200 бойни знамена, като това е показателно за мащабите на признанието към българския офицер.

Българската военна история, датираща след Освобождението, е наситена с постижения. Тя ни разкрива по един блестящ начин всеобщия ентусиазъм на населението на младата държава, търсещо своето национално обединение. Петте войни в периода 1878-1944 година доказват едно – бойните умения на родния войник често довеждат до успех на бойното поле, но на политическо ниво страната така и не получава това, за което нейната армия се сражава.

В страниците на родния летопис са запечатани редица славни сражения, като сред тях се открояват операции в Сръбско-българската, Балканската и Първата световна война. Ярък пример за такива са Сливнишката епопея, Одринската епопея и Дойранската епопея. И в трите сражения при изключително неблагоприятни за нея предпоставки Българската армия постига победа, а световната общественост обръща погледа си към Балканите, впечатлена от нейния триумф.

В следващите редове имате възможността да прочетете някои цитати на бележити чужденци, изследвали постиженията на Българската армия във войните за национално обединение.

Никога няма да забравя един ранен войник, който бе отнел една сръбска пушка; ние искахме да го качим на кола, той отказваше, искаше да ходи пеша. Натоварен с две пушки, неговата и сръбската… се бореше да не му вземат оръжието, което бе завладял с такава храброст.

Д-р Шарл Роа (дворцов лекар)

Пред победата на българите при Сливница трябва да се преклонят както малките, така и големите държави.

австрийският вестник „Нойе фрайе преса”, 9 ноември 1885 година

Българите се бият като лъвове дори без офицери. Те заслужават един спомен в историята, дори ако бъдат победени.

Цариградският в. “Stambul” 6 ноември 1885 година

При с. Гечкенли две роти български войски показаха храброст, каквато досега военната история не знае.

из в. “Матен” по повод Лозенградската операция през Балканската война

Цял един народ беше ожитворен и се втурна на юг и на югоизток с непоколебима решителност… Българските войски отидоха от нивата и кошарата, но се биха като герой!

в. “Таймс” за битката при Люлебургаз – Бунархисар

Те (българите) не искаха да знаят, че щикът е излязал от употреба, и се хвърлиха “на нож!” от 500 м. далеч, без да могат да ги удържат техните началници. Нищо не беше в състояние да възпре неудържимото им напредване.

в. Таймс за битката при Люлебургаз – Бунархисар

Изумителна е бързината на движенията и нападенията. Това е ураган и ураган, който може да се повтори при едно замахване на сабята на командващия. Забележителна е бойната подготовка.

Явeр паша за българската пехота

Това бе една човешка вълна, един прилив от мъжество. Една буря от хора.. Не можем да си представим без смайване и възхищение една поредица от фортове, превзети с атака „на нож“.

Луиджи Барцини, в. “Кориере де ла сера, 1912

Със същите очи, с които ви гледам, надлюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от един вече рухващ към земята наш бомбардировач и се хвърли към друг, като се стовари върху него. Той откъсна опашката му и бомбардировачът се разцепи като дъб, поразен от гръм..

американският летец-изтребител лейтенант Джон Маклендън за тарана на Д. Списаревски.

Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света.

лейтенант Едуард Тинкер

Източник: Bulgarian History

 

Следваща статия:
Трънското ждрело смайва Иречек и Алеко

  Гайдарски състав ""Петко Войвода""
     

 Копирано от grigorsimov

След Втората световна война либерализмът и марксизмът, несъмнено, се превърнаха в двете водещи глобални идеологии в резултат от военната им победа над техния общ противник - фашизмът. Това обаче доведе и до откритото им противопоставяне, тъй като всяка от тях смята именно своя политически модел за единствено правилния, отхвърляйки категорично доводите на противната страна. Както посочва френският икономист Мишел Бо, с възникването на либералните и социалистическите идеи, първите бързо придобиват научен облик ("законът за търсенето и предлагането", "железният закон за заплатите" и т.н.), докато вторите постепенно се израждат в мистицизъм и сектантство (1).

Някои критици на либерализма, като френския икономист Франсоа Перу, посочват, че според крайните либерали, "всичко, случило се в света, се дължи на капитализма, както и, че съвременният свят е създаден от индустриалците и търговците, опиращи се на счетоводните си книги и стремящи се единствено към извличането на по-голяма печалба" (2). Същите субективни схващания, макар и под друг идеологически ъгъл, са характерни и за теоретиците на марксизма, които в своя анализ на либералния капитализъм прибягват до оценъчни съждения, примесени с марксистка диалектика и отрицание на либералната интерпретация на идеите за свободата и равенството. "Фактът, че диалектичният метод може да бъде използван за всякакви цели - посочва в тази връзка австрийският философ Александър Топич - обяснява невероятната му привлекателност и популярност, която би могла да се сравнява само с успеха на теорията за правата на човека през ХVІІІ век" (3). Независимо от това и въпреки съществуващите идеологически разногласия, либералите, неолибералите, социалистите и "социо-неолибералите" са склонни да подкрепят тезата за общия им произход от рационализма и за отхвърлянето на всички недемократични идеологии и особено на расизма. Както иронично посочва в тази връзка известният френски теоретик на анархо-синдикализма Жорж Сорел: "да се опитваш да възразяваш срещу илюзиите на рационализма, означава моментално да бъдеш обявен за враг на демокрацията" (4).

Както изглежда, практическото противопоставяне на съответните особености на либерализма и социализма днес вече е към края си, тъй като някои от най-големите марксистки режими се ориентираха към либерализацията на своите икономики, макар че идеологическите спорове на интелектуално ниво далеч не са приключили. Несъмнено, днес марксисткият социализъм се ползва с все по-малка популярност сред онези, които са изпревени пред непосредствената задача да го накарат реално да заработи. Съответно, въпреки че маркизмът се ползваше с максимална подкрепа сред западните интелектуалци по времето, когато репресиите в марксистките държави бяха достигнали своя връх, днес либерализмът изглежда се е превърнал в своеобразно убежище за мнозина леви интелектуалци, които макар и да се разочароваха от провала на репресивните марксистки режими, продължават да се придържат към социалистическите принципи на универсализма и егалитаризма.

Както посочва Франсоа Бернар Юиг, политиката за развитие на социалната защита на населението, осъществявана от либералите, възприема много неща от програмите на социалистите, претърпели провал в социалистическите държави(защото източник и господар, не само на социализма и либерализма, но и на всичките политически идеологи, вкл. демокрацията, е един - световното юдомасонско сатанинско еврейство, чийто открит символ е пирамидата, изобразена на еднодоларовата банкнота!! бел. Григор Симов)(5). Така, икономическият либерализъм е популярен сред мнозина бивши леви интелектуалци (включително сред немалко източноевропейски интелектуалци) не само защото е постигнал осезаеми икономически резултати в западните държави, но и защото социалистическият му противник доказа практическата си негодност, оставяйки либералния модел като единствена и неоспорима алтернатива. "Основната причина за успехите на икономическия либерализъм - посочва Серж-Кристоф Колм - е, че зле функциониращите социалистически модели не пресичат опитите за реализация на алтернативния им либерален социализъм. Съществуват голям брой примери за това и на Запад, и на Изток, и на Север, и на Юг" (6). В отсъствието на други успешни модели и в ерата на официално прокламираната в Европа и Америка "деидеологизация", съвременният либерализъм се превърна в своеобразен modus vivendi за някогашните непримирими съперници. Дали обаче по този начин не стигаме до извода, че залезът на всички останали модели и идеологии трябва да означава край на политиката и настъпването на епохата на либерализма?

Дълго преди чудото на съвременния либерализъм да стане очевидно, мнозина изследователи посочваха, че либерализмът неминуемо ще се изправи пред проблема за собствената си легитимност, дори ако противниците му, в лицето на социализма и фашизма, изчезнат напълно. По-късно, Серж-Кристоф Колм отбелязва, че идеалите на либерализма и марксизма почти съвпадат, имайки предвид, че и двете идеологии се основават на ценностите на свободата и съвпадат практически във всички свои виждания, освен по един въпрос, който не изглежда особено сериозен от логична гледна точка, но на практика е един от най-важните в нащия свят: печеленето на парите и мястото на индивида и околните" (8). Някои изследователи дори лансират хипотезата, че либерализмът и социализмът са двете страни на един и същи феномен, доколкото съвременният либерализъм, с течение на времето и без да използва репресии, съумява да постигне целите, които не успява на постигне марксисткият социализъм, залагащ на репресиите. Въпреки това обаче, между тях съществува определена разлика.

Днес социалистическите идеолози не просто се опасяват, че въвеждането на мерки за създаването на неограничен от нищо свободен пазар могат да означават края на социализма, нещата опират до това, че социализмът и либерализмът тотално се разминават по начина, по който дефинират равенството. На теория и двете идеологии подкрепят конституционното, правово политическо и социално равенство, но основната разлика между тях е, че гледат по различен начин на разпределението на икономическите блага и привилегии и, съответно, използват различен подход към икономическото равенство. За разлика от либерализма, социализмът не се задоволява с искания за политическо и социално равенство, а настоява и за равно разпределяне на икономическите блага. Маркс нееднократно критикува либералната дефиниция за равните права, като посочва, че "това (равно) право на практика представлява неравни права за неравен труд. Това право не признава класовите различия, според него всеки човек е просто работник, както и всички останали. То обаче негласно признава индивидуалните способности и привилегии и, съответно, смята индивидуалните навици за естествени привилегии" (9). Само във висшата фаза на комунизма, когато ще изчезне субординацията на индивидите съобразно притежавания от тях капитал, т.е. когато изчезнат различията в заплащането на труда, едва тогава ще изчезнат и буржоазните права и обществото ще започне да се ръководи от максимата "от всеки според способностите, всекиму според потребностите" (10).

Въпреки тези различия обаче, можем да твърдим, че като цяло социалистическите идеи винаги са изглеждали като неизбежно съпътстващи и допълващи либерализма. Веднага след като либералните идеи се появяват на сцената на феодална Европа, започват да се разгарят и социалистическите апетити, чието удовлетворяване, в крайна сметка, се оказва невъзможно. След като ранната буржоазия укрепва позициите си, ликвидирайки гилдиите, феодалните корпорации и поземлената аристокрация, тя се сблъсква с критиците, обвиняващи я, че задушава политическите свободи и икономическото равенство, както и, че превръща току що получилите права селяни в роби, работещи във фабриките. Както посочва американският професор Санфърд Лакоф, през ХVІІ век буржоазните идеи за свободата и равенството моментално се превръщат в идеологическо оръжие на "четвъртото съсловие", което намира израз в появата на няколко прото-социалистически революционни движения (11). В тази ситуация на "порочно равенство" не е чудно, че в най-тежко бреме за селяните се превръща лицемерието на буржоазията, която провъзгласява лозунга за равните права, докато води борба с аристокрацията, но след като овладява властта благоразумно се отказва от по-нататъшни декларации за необходимостта от равноправие. Както иронично посочва в тази връзка Дейвид Томпсън: "мнозина от онези, които твърдят, че са готови до последния си дъх да защитават идеите за свободата и равенството (както го правят повечето английски и френски либерали), след това с ужас се отдръпват от идеите на икономическия егалитаризъм" (12). На свой ред, Сорел отбелязва, че, като цяло, злоупотребите с властта на потомствената аристокрация в много по-малка степен нараняват чувството за справедливост на народа, отколкото злоупотребите на плутократичния режим" (13), добавайки, че "нищо не ерозира толкова силно уважението към закона като показната несправедливост, генерирана от авантюристите, станали толкова богати, че вече могат да купуват и политиците" (14).

Либералните и социалистическите революции набират скорост през ХVІІІ и ХІХ век, в периода на големите революционни движения в Европа. Либералната революция от 1789 във Франция бързо бива заменена от социалистическата якобинска революция от 1792, "либералът" Кондорсе, бива заменен от "комуниста" Бабьоф, а относително безкръвния преврат на жирондистите бива заменен от кървавия якобински терор и революцията на "санкюлотите" (15). По същия начин, век по-късно, Февруарската революция в Русия бива последвана от Октомврийската, а социалдемократът Керенски е сменен от комуниста Ленин. Либерализмът "поглъща" старата аристокрация, ликвидира средновековните търговски гилдии, променя работниците и, на свой ред, бързо бива изместен от социализма. Затова е интересно да видим, как днес, след вековната си борба със социализма, либерализмът демонстрира по-добри резултати както в сферата на икономиката, така и на етиката, а марксисткото кредо, както изглежда, върви към своя залез. Дали обаче, либерализмът действително се е превърнал в единствения приемлив модел за всички народи по света? Как става така, че либерализмът, който според неговите апологети олицетворява хуманистичния идеал и демократичния дух, непрекъснато си създава врагове отляво и отдясно, макар и причините за появата им да са различни?

  Свободният пазар като "религия" на либерализма

Либерализмът е склонен на много идеологически "сделки" с другите идеологии, но в едно отношение остава непоколебим и това е защитата на свободния пазар и свободния обмен на стоки и услуги. Без всякакво съмнение, либерализмът не е идеологии като другите, освен това той не се стреми да наложи абсолютна и единствена визия за света като постоянна дуалистична борба между доброто и злото, пролетариата и буржоазията, "избраните и неизбраните". Нещо повече, в либералните идеи липса ярко изразеният стремеж към постигането на поставената цел, толкова типичен за социалистическите и фашистките идеологии. За разлика от другите идеологии, либерализмът, като цяло, се отнася негативно към всяка концентрация на политическата власт, тъй като е склонен да вижда в "усилването" на политиката и идеологическото напрежение тенденция към авторитаризъм и дори, както твърдят някои, на тоталитаризъм (16). Съдейки по всичко, либерализмът се оказва най-подходящ за светските държави, които Карл Шмит отределя и като "минимални" (Minimalstaat) или неутрални (stato neutral) държави (17). В тази връзка той посочва, че в обществото, в което производството е рационализирано, а взаимоотношенията между хората са подложени на постоянно овеществяване (Vergegenstдndlichung), либерализмът не може (или не иска) да възприеме онзи "стремеж към властта", който обикновено характеризира другите идеологии. Освен това е достатъчно сложно да си представим, как едно такова общество може да поиска от гражданите си да пожертват своето имущество и живот в името на някакъв политически или религиозен идеал (18). Свободният пазар се разглежда като "неутрална зона" (Neutralgebiet), която допуска минимум идеологически конфликти и се стреми се да се освободи от всички политически сблъсъци, твърдейки, че хората са рационални същества, за които най-рационалният път към щастието е да преследват по един мирен начин собствените си икономически цели. В либералното, индивидуалистично общество всяко политическо убеждение рано или късно се свежда до "личен проблем", който следва да бъде решен от самия индивид. Теоретикът на марксизма Юрген Хабермас стига до подобен извод, когато говори за това, че съвременните либерални системи са придобили негативен характер:"Политиката е насочена към урегулирането на дисфункциите и рисковете, които са опасни за системата. С други думи, политиката се ориентира не към реализацията на практически цели, а към решаване на технологични въпроси" (19). Тоест, пазарът може да се разглежда като идеален социален модел, чиято задача е да ограничи максимално пространството на политическата сцена. Съответно, всички възможни недостатъци на пазара, като цяло, се обясняват с хипотезата, че наличието на"прекалено много политика" препятства свободния обмен на стоки и услуги (20).

Вероятно една от най-циничните критики към либерализма и либералното "фетишизиране на парита" принадлежи не на Маркс, а на консервативния философ Юлиус Евола, според който: "Изправен прeд класическата дилема "парите или живота", буржоата, по един парадоксален начин, би отговорил: вземете ми живота, но не пипайте парите" (21). Но въпреки неговия подчертано агностичен и аполитичен характер, би било погрешно да смятаме, че либерализмът е лишен от "религиозни корени". Всъщност, мнозина автори посочват, че либерализмът се утвърждава най-успешно именно в онези държави, които са известни с привързаността си към библейския монотеизъм. Германският социолог Вернер Зомбарт отбелязва, че либералните икономически и етични постулати се коренят в юдейско-християнското право и, че либералите възприемат идеите за търговията, парите и "свещената пестеливост" (heilige Wirtschaftlichkeit) като идеал, водещ до духовно спасение (22). По-късно френският антрополог Луи Дюмон посочва, че либералният индивидуализъм и "икономизъм" представляват своеобразно светско въплъщение на юдео-християнската вяра, твърдейки, че "както религията е майка на политиката, така и политиката, на свой ред, става майка на икономиката" (23). "По този начин - пише Дюмон в книгата си "От Мандевил до Маркс" - според либералната теория, стремежът на човека към щастие започва все повече да се асоциира с неограничения стремеж към икономическа активност. Замяната на човека, като личност, с идеята за човека, като социално същество, в съвременните държави е инспирирана от юдео-християнските идеи: "така става възможен преходът от холистичния социален ред към политическа система, представляваща надстройка на икономическата основа" (24). С други думи, идеята, че индивидът е отговорен пред Бога с течение на времето ражда идеята, че икономическата отговорност е крайъгълен камък на либералния обществен договор. Подобна идея напълно липсва в първоначалните, традиционни общества, организирани на основаната на националната принадлежност.

На свой ред, Иманюел Рекмън доказва, че юдео-християнските религии са изиграли важна роля за развитието на етичния либерализъм в САЩ: "Това е единственият източник, на който е можел да разчита Томас Пейн при написването на "Декларацията за правата на човека", призвана да подкрепи основната идея на Декларацията за независимостта на САЩ, че всички хора се раждат равни. Същата идея е залегнала и в основите на юдаизма" (26).

Впрочем, подобни тези лансира и Милтън Конвиц в книгата си "Юдаизмът и американската идея", в която доказва, че "съвременна Америка дължи много на свещените текстове на юдеизма" (27). Фойербах, Зомбарт, Вебер, Трьолч и редица други философи също твърдят, че юдео-християнските идеи оказват значително влияние върху историческото развитие на либералния капитализъм. От друга страна, виждайки икономическите успехи на редица азиатски държави от Тихоокеанския регион, чиято активна експанзия често засенчва икономическите постижения на държавите, принадлежащи към юдео-християнската цивилизация, не бива да поставяме знак за равенство между икономическите успехи и юдео-християнския модел на либерално общество.

 vselenabg.blogspot.co.at/
http://geopolitica.eu

 Автор: fascindoo 

71 г. от края на ВСВ!!! 
А ПСВ???

Бъдещата Първа Световна Война е вече планирана още на състоялия се Таен Световен Еврейски конгрес в Лондон през 1905 г.! 
Тогава се вземат две важни за Световната история решения:

-    преместване на световния паричен център от Лондонското Сити в Ню Йорк, улица Уолстрийт в Манхатън (5-то поредно през вековете и последно!);

-    подготовка на бъдеща война за разпределение на току-що откритите и функциониращи петролни полета в света.

 

За целта трябва да се принуди Османската империя да освободи земите в Близкия изток, богати на петролни залежи, дори и с цената на нейното унищожение. Както и става с помощта на  младотурците през 1923 г., но подготовката е започнала в периода 1908-1913 гг.

Първо -  преместване на световния паричен център от Лондонското сити на Уолстрийт в Манхатън, Ню Йорк;

И второ - Балканския регион да бъде дестабилизиран и да стане прелюдия за бъдещата планирана война, останала в историята като Първа световна война.

 

Много неангажирани и честни историци, главно руски и американски, както и разумни еврейски исторически анализатори, като Дейвид Айк, напр., са описали тази важна историческа епоха съвсем обективно, лишени в своите трудове от ционистки окраски и умишлени заблуди.

Или -  подготовка на бъдеща война за разпределение на току-що откритите и функциониращи петролни полета в света.

 

 А

Преди близо 104 г., на 5 октомври 1912 г., България, заедно с Гърция обявяват война на Османската империя. На 7 октомври се включват Сърбия и Черна гора. В същия ден Българската  Войска започва военни действия с едновременно настъпление на 1-ва и 2-ра армии.

Започва Балканската война!

Една победоносна наша война би объркало плановете на Синедриона за вече планираната бъдеща Първа световна война. Война, в която е отредено България да не бъде победител, макар незагубила нито една битка.

Кратката хронология показва това:

-    29 февруари 1912 г. — Балканска война: Подписан е българо-сръбски договор, поставящ основите на Балканския съюз.

-   17 септември 1912 г. — Балканска война: Страните от Балканския съюз започват да мобилизират своите войски

-   4 октомври 1912 г. — Балканска война: Османската империя обявява война на Балканския съюз.

-   5 октомври 1912 г. — Балканска война: България и Гърция обявяват война на Османската империя.

-    6 октомври 1912 г. — Балканска война: Българите Радул Минков и Продан Топракчиев извършват първата в света бомбардировка на гара Караагач край Одрин.

-    27 октомври 1912 г. — Балканска война: Българската Седма рилска дивизия достига Солун.

-   8 ноември 1912 г. — Балканска война: Българският миноносец Дръзки, командван от командир мичман I ранг Георги Купов, торпилира турския крайцер „Хамидие“.

-    10 януари 1913 г. — Балканска война: Младотурците извършват държавен преврат в Турция и подновяват военните действия в Балканска война.

-    3 март 1913 г. — Балканска война: Българската войска превзема Одринската крепост.

-    17 май 1913 г. — Балканска война: Подписан е мирен договор в Лондон, с който се слага край на Балканската война.

 

Непосредствен повод за започването на ПСВ е Сараевският атентат на 28 юни 1914 година, при който сръбски терорист убива австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд, и...юдейската империалистична политика на Великите сили продъжава 4 години.

И какво последва след ПСВ:

1923 – пуч на Хитлер, 1924 - Сталин на власт, 1933 – Хитлер на власт, 1939 - начало на ВСВ, 1941 - България в "Оста", 1944 - България във война с "Оста", 1944/1945 - 40 хил. български момчета са жертва-курбан, 1946 - България е СССР васал, 1989 - България е ЮЕсЕй пионка.

 

И так далее..., 
но

 

да не забравяме, че в тази ВС война 1939/1945, а от 1944/1945 била и Отечествена за нас, България както и повечето европейски страни - Германия, Италия, Унгария, Хърватска, Румъния, Финландия - бяхме победени, а в страните ни привнесен и кърваво натрапен режим от съветски тип. Що за ден на Европа празнува тази Европа? Да не забравяме и също, че ако не бяха усилията на уродите Рузвелт и Чърчил, главата на сатрапа Сталин щеше да е на дръвника, а болшевиките в най-добрия случай щяха да вегетират в партизански условия някъде в Урал. Да не забравяме и че срещу демократично-болшевишкия алианс в тази война се биха повече доброволци от всякога до този момент – в борбата за стара Европа на страната на Германия и съюзниците и в Антикоминтерновския пакт участваха доброволчески съединения от: Литва, Латвия, Естония, Норвегия, Дания, Холандия, Белгия, Франция, Испания, Хърватска, Босна, Украйна и Русия. Всеки средно-интелигентен човек може сам да направи логичната връзка доколко празник е днешния ден и кого обслужва той – Европа или напротив – нейните врагове, притворили се в спасители, след като я погребаха в кръв и пепел.

В първия епизод от третия сезон на поредицата Ви представяме легендата за село Сенник. То е и родното място на бележития борец Дан Колов, който днес считаме за най-успешния български спортист на всички времена.
http://www.bulgarianhistory.org/legendite-ozhiviyavat-3/legendata-za-dan-kolov/

 

 Съдът гледа мярката на задържаните 15:27, 05.05.2016 | Видяна 2500 пъти

Окръжният съд в Стара Загора остави за постоянно в ареста ромите от Раднево, чиито действия доведоха до размирици снощи. Обвиняемите за опит за убийство на трима българи след скандал на пътя са 39-годишният Калчо, 22-годишният Антон, 23-годишният Динко и 20-годишният Стефан от Раднево. Според прокуратурата те са нападнали младежите с брадви, бухалки и метални тръби, в резултат на което пострадалите са с различни наранявания – единият е с травма на черепа, другият е със счупена челюст, а третият с пробит бял дроб. Пред съда ромите запазиха мълчание.

„Установено е, че на 2 май 2016 година заради отнето предимство е възникнал конфликт между Стефан и 28-годишен мъж от Раднево, при който двамата си разменили остри реплики. Малко по-късно пред фитнес зала в града били трима приятели на 28-годишния младеж. Последните били нападнати от четиримата обвиняеми, които започнали да им нанасят удари с бухалки.”, поясниха от Прокуратурата.

На едно от момчетата бил нанесен и удар с нож в горна лява част на гърба, като удара е проникнал в гръдната кухина и е засегнал белият му дроб. Той има и други наранявания в резултат на ударите с бухалки. Другият пострадал е на 28 години и е с множество наранявания в главата и тялото и с линейно счупване на черепа. Третото момче е с множество наранявания в главата и тялото и мозъчно сътресение.

По делото е установено, че Калчо е многократно осъждан, а последната му присъда е за причиняване на средна телесна повреда по хулигански подбуди на повече от едно лице и настоящето деяние, е извършено в изпитателния срок на предходното му осъждане. Обвиняемият Динко А. е осъждан за грабеж и реабилитиран към настоящия момент. Останалите обвиняеми са неосъждани.

Калчо е познатият в града под името Сурай, за когото се твърди, че е подбудител на побоя. Сочен е и за извършител на незаконна лихварска дейност и други престъпления. Трите пострадали момчета са Цецо, Георги и Живко, като най-тежко е състоянието на 29-годишния Живко, който беше наръган с нож в гърба.

В същото време от Община Раднево започнаха да описват незаконните ромски къщи и павилиони и предприеха действия за тяхното събаряне.

„Ще бъде безкомпромисни, като вече сме издали предписания за три търговски обекта, за които имаме информация, че в тях се е извършвала и незаконна дейност”, съобщи пред TNS.bg кметът на Раднево Теньо Тенев.

В ромската махала се страхуват заради размириците в града и поскаха мир.

В момента градът се охранява от жандармерия, а инспекторите от общината продължават с описа на незаконните имоти. После са на ход багерите. 

 

Окървавиха протеста в Раднево! Полицаи и протестиращи са ранени след сблъсъците ВИДЕО*

След кървавия протест в Раднево: полицай със счупен нос, двама закопчани за агресия, 5-има пуснати 

TNS.bg

 ноември 27, 2015, By manager | 2 comments

Десетилетия наред историята ни умишлено е манипулирана, подменяна, фалшифицирана, а цели епизоди от нея са изтривани и премълчавани в услуга на идеологемите на руския империализъм и в угодническо обслужване на неговата доктрина.
Цял отбор от продажни „историци” назначени от БКП и Държавна сигурност – верни слуги на Кремъл, продължават да сеят антибългарска пропаганда, да прикриват и манипулират истината.
Умишлено и целенасочено българинът е заблуждаван и лъган относно целите, методите и средствата на имперската руска дипломация, целяща разширяване на империята и присъединяване на нови подчинени територии за осъществяване на грандиозния план на династията Романови за възстановяване на псевдовизантийска империя, завземане на проливите и пълно господство над Черно море и Балканите.

След като през 1913 г. година Русия организира поредният заговор срещу България и страната ни е нападната от довчерашните съюзници Сърбия и Гърция, а впоследствие и от Румъния, българският етнос изживява първата голяма национална катастрофа.
През 1912 г. коалицията от балканските държави България, Сърбия, Гърция и Черна гора обявявя война на Османската империя. България свиква мобилизационен резерв от 714 000 човека. Повече, отколкото останалите съюзници взети заедно и изнася на плещите си войната, спечелена с общи усилия.
Нежелаейки да допусне образуването на голяма и сплотена българска държава, руската дипломация организира поредния си заговор срещу България.
Още по времето на войната, веднага след първите български успехи, Румъния , подкрепяна от Русия, предявява искания към България за териториални отстъпки като компенсация за очакваното българско разширение в Тракия. Да припомня, че съгласно цитираните по-горе документи, които съм приложил тук:http://istinata.bg/?p=62 , цяла Северна Добруджа, населена с българи, е предадена на Румъния още през 1878 г. като компенсация на това, че Русия анексира Бесарабия. Големи части българска плът – Пиротско и Нишко са разкъсани от тялото на България и подарени на Сърбия, а Беломорието, Южна Тракия, Родопите и Македония умишлено са оставени в пределите на Османската империя.
Заложените още на 8 юли 1876 г. в секретното Райхщадското споразумение между Русия и Австро-Унгария, потвърдени в Будапещенската конвенция от 15 януари 1877 г. и станали основа на Берлинския договор разбирания на имперската руска дипломация, че е недопустимо образуване на голяма и независима българска държава, която може да се превърне в основна пречка за завладяване на проливите и Цариград и пълна руска доминация на Балканите, в този момент придобиват нови измерения.
Вследствие на войната, контролираните от България територии почти напълно достигат границите на Българската екзархия, населена основно с българско население и призната още през 1870 г. със султански ферман – документът с най-висок ранг в Османската империя. Това е кошмар за руската дипломация.

На 13 април 1913 г. правителството на Гешов се обръща към Русия с молба да посредничи в спора му със Сърбия. Основание за молбата е чл. 4 от тайното приложение към българо-сръбския договор, който допуска руски арбитраж само за „спорната“ зона с районите на Скопие, Кичево, Дебър и Струга. В отговор от 15 април, руският външен министър Сергей Сазонов приканва българската страна да направи териториални отстъпки, но Гешов отказва.
На 22 април 1913 г., гърци и сърби, съгласувано с руските дипломати стигат до предварително споразумение за съюз срещу България, а на 1 май е сключена военна конвенция между двете страни. С договор от 19 май Белград и Атина си гарантират взаимно териториалните придобивки в Македония. Разработен е и общ план за действие в случай на война, към който е привлечена и Черна гора. В опит да разколебае България, през април и май сръбската дипломация търси неколкократно помощта на Румъния, но румънският премиер отказва да се обвърже в съюз срещу българите. През май е направен опит от страна на Белград за сключване на съюз дори и с Османската империя.
За самата Междусъюзническа война е писано много, изследвана е, но много от фактите и обстоятелствата за нейните причини и подбудител все още остават скрити. Тук съм споделил малка част от тези скрити страници от нашата история: http://istinata.bg/?p=131
България успява да спре сръбската и гръцката армиа и дори минава в котранастъпление, но поради наличието на предатели-русофили в генералния щаб, начело с ген. Радко Димитриев, в този момент бойните действия са саботирани, командва се дори безпричинно отстъпление, което дава време на руската дипломация да ортанизира мощна антибългарска коалиция и малко по-късно – на 28 юни 1913 г. България е нападната и от Румъния, която до този момент е била възпирана от Русия. Османската империя също се възползва от ситуацията и нахлува в Южна България.
Изключителен точен и пророчески анализ на ситуацията прави Старозагорският Митрополит Методий в книгата си „Погромът над България. Виновникът”, издадена през 1914 г.
„Решението на Русия да освободи България с умисъл да я присъедини на Руската империя, не представляваше тогава престъпна мисъл за интересите на българите, според тяхното тогавашно робско положение. Ето затова планът на руската дипломация е бил и е […] България да си стане руска губерния.”
Съединението на Източна Румелия с България порази руската дипломация. Тоя жест осуетяваше планът за присъединението на България съгласно Райхщадското споразумение (между Русия и Австро-Унгария от 1876 г. – б.м., П.М.).
„Девизът“ на руското правтелство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция се оформи окончателно, в държавна политика на Руската империя, през 1889 година. С посредството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрез Патриаршията за подялбата на Македония”

„Русофилството в България е достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние, българите, нарочно си закриваме очите; жумим, за да не виждаме пакостите, правени нам от Русия”

„България е болна. Тя страда от недъга на сляпото русофилство. Погромът се дължи на тоя недъг. Кабинетите Гешов – Данев прие съюза и подписаха договорът със Сърбия по искането и посредството на руската дипломация и под гаранцията на императора. Тия кабинети бяха чисто русофилски. Подир погрома руският посланик Неклюдов побягна от София. Чичо Петър, сръбският крал, го награди с най-голям орден за заслуга към сръбските интереси. Защо кралят на Сърбия награждава един пълномощен министър, който действувал в друга държава, в София?”
1914 г.
Стара Загора

Въпреки поражението заради предателите – русофили и идиотската политика на правителството на Гешов (междувремменно отстранено), който до последно разчита на Русия да възпре Румъния, на последвалите мирни преговори в Букурещ и Цариград България успява да постигне териториално разширение и излаз на Егейско море.

Територия на България след Междусъюзническата война.

Демографските последици обаче са катастрофални.
След войната от 1913 г. България приема общо четвърт милион изселници, а един милион българи остават под чужда власт.
Веднага срещу българите в Македония сръбските власти започват масови арести, репресии и убийства. Гърците не остават назад. Българските митрополити на Скопие, Охрид, Битоля и Дебър са прогонени. Започва терор срещу българското население, гонения и насилствена асимилация. Българите се вдигат на въоръжена борба и избухва Охридско-Дебърското въстание, което е потушено с нечувана жестокост от сръбските власти.

Въстанието е организирано от ВМОРО , но  избухва спонтанно и без подготовка на 7 септември 1913 г.

7 септември 1913 година обединени български и албански чети освобождават Дебър и на 9 септември 1913 г., чиновниците от сръбската администрация са прогонени от града. Два сръбски полка се спасяват с бягство, а 420 войници са пленени. В града е установена българо-албанска власт, като във временната управа са избрани Сефедин Пустина, Христо Атанасов, Иван Бойчев, Нестор Георгиев, Риза бей, Байрам Стразимири, Наум Бояджиев и други, всички родом от Дебър.

Въстаниците прогонват сръбските войски и администрация и от Стружко и Охридско. Четвърти сръбски полк е пленен заедно с всички офицери. Няколко сръбски оръдия са пленени в Охрид, където четите на Петър Чаулев и Павел Христов влизат още на 12 септември призори. Жителите ги посрещат възторжено. Целият град е окичен с български знамена. На състоялото се събрание е учредена временна българска управа. В нея влизат Лев Огненов, възпитаник на Робърт колеж, Иван Групчев, завършил Солунската гимназия, Павел Христов, революционен организатор, Лев Кацков, юрист, Петър Филев, търговец, и други видни граждани. Отслужен е тържествен молебен, на който присъства цялото охридско гражданство. По същия начин е установена българска революционна власт в Струга и в околните села. Въстаниците прогонват сръбските войски към Битоля.

На 15 септември 1913 г. в Охрид се събират няколко хиляди въоръжени въстаници. На състоялия се воеводски съвет за главнокомандващ на всички въоръжени сили е избран Петър Чаулев. Взето в решение въстаниците незабавно да тръгнат към Битоля и Кичево. Определени са и войводите, които ще действат в съответните райони. Тъкмо когато въстаниците са готови да тръгнат, Петър Чаулев получава съобщение, че по искане на сърбите гръцки войски са преминали границата и са завзели град Поградец в южния край на Охридското езеро. Чаулев веднага изпраща един български учител да предупреди гръцкия командир да се оттегли с войските си или ще бъдат нападнати. Гръцките войски се оттеглят. Въстаниците обаче загубват близо две денонощия.

Бойци от четата на войводата Петър Чаулев със знамето на охридските въстаници, на което е извезана девойка, носеща българското знаме – бяло, зелено, червено

Избухването на въстанието и прогонването на сръбските войски от Дебърско, Стружко и Охридско подтикват сръбокото правителотво да обяви, че е започнала „нова война“. Още на 11 септември е издаден кралски указ за мобилизация. За потушаване на въстанието освен редовната армия са мобилизирани допълнително около 100 хиляди войници. В помощ се изпращат и четите на Черна ръка. Сърбия изпраща както редовна армия, така и паравоенни формирования.

Въстанието е потушено със зверска жестокот, по-голяма от тази на османските власти по-време на Априлското въстание.

В Охридска околия са изгорени до основи 80 български села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 български села. Град Дебър е почти напълно разрушен. Опожарени, ограбени и обезлюдени са десетки села в Дебърско. При отбраната на Дебър загиват над 300 души четници. Избити са и стотици невинни жители. Жени и деца са хвърляни в огъня, а мъжете, наредени в редици, са избивани с картечници. В Кичево и Кичевско от сръбските войски и чети са избити над 100 души български и албански първенци.

В Кичево и Кичевско от сръбските войски и чети са избити над 100 души български и албански първенци. Освен това като съмишленици на въстаницитв над 150 души са жестоко бити. Вследствие на побоя 17 от тях умират. В село Пласница, Кичевско, са убити 46 души селяни и 5 къщи са изгорени. В село Гявато са убити над 40 души и труповете им са хвърлени в кладенците.

Насилия са извършвани и в невъстаналите райони на Вардарска Македония. В Кочанско са убити 201 души и 107 са жестоко изтезавани. В Царевоселско са убити 212 души, като 87 от тях са обявени за безследно изчезнали. В Пехчевска околия броят на убитите българи възлиза на 134 души. В Битоля след жестоки мъчения са осъдени на дългогодишен затвор 46 видни български граждани, между които 11 свещеници.

За да спасят живота си, над 30 хиляди души българи от тази част на Македония по различни пътища бягат към България…

Само след три години Русия ще нападне България директно – през Добруджа, заедно с румънска и сръбска армия и в гръб през Македония, с експидиционен  корпус от 20000 щика, ковандван  от ген Дихтерис, заедно с френски и италиански войски.

За да се сбъднат пророческите слова на Митрополит Методий, написани през 1914 г. – четири години преди подписването на 3 март 1918 г. Брест-Литовски договор:

„Всички крайбалтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия й се отнимат. От Малорусия (Украйна) се образува отделна, самостоятелна държава. Губи целия Кавказ. Владенията й в дълбока Азия хвръкнуват. Сибир отива на Япония и на Китай. От Русия ще остане едно Московско царство […] Руската дипломация, во главе със своя император, приготовляват такъв кюлаф на Руската империя…”

Защото с този договор Русия капитулира пред победителя България и нейните съюзници и от алчните нокти на империята са откъснати над 1 милион квадратни километра и цели народи са освободени от руско робство. Днес тези земи се наричат Финландия, Литва, Латвия, Естония, Полша, Украйна, Беларус, Молдова, Грузия и Армения…
istinata.bg/
 

 

 автор: grigorsimov 
Верни чада на Православната Църква, 
Преди почти хиляда и деветстотин години Богословът Евангелист Йоан, в неговото Откровение /единствената пророческа книга в Новия Завет/ описва възцаряването на Беззаконника Антихрист, в последните дни, когато ще започне - гонение на Православието, отстъпничество от вярата, зверства срещу хората и накрая, Антихристово владичество над целия свят.

Тогава мерзостта на запустението ще бъде поставена на святото място (Мат.24,15), което не е нищо друго, а е упадъкът на православието, вследствие появата на ересите (поради подмолната антихристова и античовешка активност на юдомасонското сатанинско еврейство! Г.С.). Тогава Антихрист ще подпечатва последователите си със своя печат, който ще е 666, с което ще заличава Христовия печат /светото Кръщение и светото Миропомазване/ на правослваните. Тогава, които откажат да им поставят печата на звяра на дясната им ръка или на челото, няма да могат, нито да купуват, нито да продават, освен ония, които имат печата с името на звяра или числото му. (Откр.13,19) И както е казал Господ: Защото през онези дни ще има такава скръб, каквато досега не е имало от начало на създанието, що е създал Бог, и няма да бъде.

И наистина, Нашето време е времето на Антихриста. Няма значение, че той все още не се е появил. Това е епохата на Антихриста, защото времето в което живеем, е под абсолютната власт на неговия дух, и води към отстъпничество от Бога, към озверяване и към постепенно завземане на световната власт. При това се надига и гонение против Православието и неговите истински чада.

Между другото, божественият апостол Павел, обръщайки се към Солуняните, казал: Тайната на беззаконието вече действува, само че няма да бъде извършена, докато се не отдърпне оня, който я задържа сега (2,Сол.2,7), т.е. още преди телесно да се появи в света Антихрист, той вече върши делата си, чрез своите слуги, които подготвят идването му. Затова Богословът Евангелист Йоан предупреждава: Деца, последният час е.

Но и Господ, говорейки на учениците си, предупреждава, че: ще се появят много лъжливи христоси (месии) и лъжливи пророци, и ще покажат големи знамения и чудеса, за да измамят, ако могат, и избраните (Мат.24,24). И вече гореспоменатите откровения на Господа и на Апостола започнаха да се сбъдват. Остава само да се изпълнят до край.

От това е сигурно, че Антихрист ще се появи и никой от нас хората, не ще може да спре идването му, защото това е по Божие допущение. Но е възможно всеки по отделно да може да се предпази от властта му над себе си, отказвайки печата на звяра и запазвайки печата на Кръщението и светото миропомазване.

 

Възлюбени в Господа, чада,

Последните години много се говори за заплашителното подпечатване на хората с числото на звяра – 666. Това число ще го има в новите лични карти, които държавата има намерение да въведе в употреба. Но още преди това Църквата се е изразила така: „Ние сме верни на апостолската заповед, че трябва да се покоряваме повече на Бога, отколкото на хора, затова, като православни гърци заявяваме, че няма да приемаме документи с тайно нанесеното антихристово число 666, или поставянето му в каквато и да е друга скрита форма, в новите видове лични карти, независимо от последствията от нашия отказ, - ако съдържат:

1.- електромагнитна лента със скрито или непознато съдържание, с каквито се отличават общоприетите електронни документи на гражданите;

2 - съмнителни тайни символи

3.- и не се упоменава верското самоопределение

 

Вече се сбъдват опасенията на нас Епископите от обединената Йерархия на Истинската Православна Христова Църква. Известно е, че скоро държавата ще принуди гръцките граждани да приемат новите документи, които ще имат електромагнитна лента или микрочип, в които ще бъдат записани всичките данни за собственика, верни или лъжливи, които той няма да може да провери, като числото 666 и други тайни символи на Антихриста.

Единният Граждански Номер (ЕГН) ще е число, с което само силите на мрака ще могат да дешифрират данните за собственика. При това, в тези документи, няма да бъде записано, че собственикът е православен християнин.

Светият Синод още веднъж осъжда и отхвърля тези нови електронни документи, които са против Бога и против стадото, за което Синодът е отговорен. Още от сега Синодът бащински съветва членовете на Христовата Църква, на всяка цена да отказват приемането им. Дойде часът, всеки от нас да покаже силата на вярата си в Христа и в Православието.

Както Господ дава на своите истински чеда уверение, че никой няма да бъде изгубен, така и ние искаме никой да не се обезхрабри, докато всички не приемем вечния венец на славата. И преди всичко, никой да не се подведе по онова, което ще направят новаторите новокалендарци, и останалите т.н. християни (католици и протестанти), които са извън Църквата.

Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение. (Мат. 26.41)

Благодатта на Господа нашего Иисуса Христа и любовта на Бога, Отца и Сетаго Духа да е със всички вас. Амин.

СВЕТИЯТ СИНОД 

Атински и на цяла Гърция ХИЗОСТОМ, предстоятел

Солунски и Димитриядски МАКСИМ

Ахейски и на целия Пелопонес КАЛИНИК

Хиоски СТЕФАН

Еврипски и Еврийски ЮСТИН

Американски ПАВЕЛ

Пирейски и Саламински ГЕРОНТИЙ

Атички и Беотийски ХРИЗОСТОМ

Християнополски ГРИГОРИЙ

Маратонски ФОТИЙ

Врестенски ТЕОДОСИЙ

 

*В личните гръцки документи се посочва верската самоопределеност, и затова ревностните гръцки православни виждат предателство на вярата в опитите да се премахне посочването на вероизповеданието. А за другите православни народи това вече няма особено значение, защото в техните лични документи, графата за вероизповедание е премахната още по времето на комунизма!

 

Превод от сръбски, Григор Симов

Илюстрация БѢло море Illustration Belo more публикува бележка. Вчера в 11:48 ·      Какъвъ бѣ Гоце? - Климент Шапкарев   Какъвъ бѣше Гоце въ сбирка оть дейци. Той бѣше винаги чистосърдеченъ, ясенъ, откровенъ, набързо нахвърляше мисли предъ другари, свои равни. Той никога не позираше. Да, но не всички сѫ като него и. . ; работата не върви, не може да се взематъ решения, че и неприятности, пререкания. А тамъ въ сбирката има и учени и изпечени словоборци. Казвамъ му веднажъ: „Гоце, не може така, имамъ малко опитн... ... Още    

 На 06 октомври 1939 Хитлер отправя апел за спиране на военните действия и отпочване на мирни преговори. Без особен резултат …

За банкерите-лихвари Втората световна война трябваше да продължи колкото се може по-дълго, защото всеки един ден от нея е в истинския смисъл на думата бомбен гешефт за тях. Колкото повече разрушения се причиняват, толкова по-големи са “ чистите” печалби на интернационалните банкери – най-напред чрез гигантско въоръжаване на воюващите държави; после чрез огромните разходи по време на войната; и накрая чрез нечуваните разходи за поправяне на пораженията. Това доведе до едно тройно задлъжняване на всички участници във Втората световна война към банкерите-лихвари. От това произлизат лихвени доходи, в размер, какъвто банкерите-лихвари при никакви други обстоятелства не биха могли да постигнат. Войната трябваше да бъде удължена с почти шест години за да се облагодетелствуват банкерите-лихвари с освободени от данъци милиарди долари, да се намали силата и числеността на белите народи, да се създаде израелска държава, да се направи СССР втора световна сила и да се натрапи марксистка диктатура на 2/3 от света.

Двете световни войни са и расов проблем. Белите нации, поради своята креативност и съзидателност, са сериозна пречка за установяване на единна марксистка диктатура по целия свят, за разлика от цветните раси, които са свикнали на диктатури и робство и не представляват съществен проблем за банкерите-лихвари. В съзнание за своето духовно и културно превъзходство белите народи никога не биха се примирили с егалитарното равенство и едно наложено им от световните финансисти лихварско робство. И така банкерите-лихвари решават да отстранят това препятствие, като периодически вкарват белите нации във взаимноизтребителни войни, а в годините на “ мир “ ги притъпяват с марксистка и либерална пропаганда, омаломощавайки оцелялата им младеж посредством наркотици, секс и дегенеративна музика. Събитията от последните 80 – 90 години по безспорен начин потвърждават една такава теза. Преди Първата световна война белият човек е бил неоспорим господар на света. Днес бялата раса навсякъде е в отстъпление, а държавите в които живеят бели популации са застрашени от ядрено унищожение. Делът на бялата раса спрямо цялото население на земята е спаднал от 1/3 през двадесетте години на ХХ-ти век на 1/12 през 90-те години на същия и продължава да намалява …

 

Как и защо банкерите-лихвари създават безработица?

Несуверенните правителства често декларират, че се борят с безработицата. Всъщност, безработица не би трябвало да съществува, защото работата е нещо налично, в изобилие и навсякъде. Накъдето и да се обърнем, ще видим работа в изобилие, дори твърде много работа! И това постоянно изобилие от работа няма да се промени, докато има хора на земята. Защо? Защото работата не е нищо друго освен създаване на блага. А благото е нещо, което удовлетворява нуждите! Това добре, обаче нуждите на хората са безчетни … С една дума : работата е нещо, от липсата на което хората най-малко трябва да страдат. Така наречената “безработица “ съществува единствено поради обстоятелството, че банкерите-лихвари посредством своята лихвено-кредитна система не допускат всички хора до изобилието от работа. Това става, като създават една изкуствена липса на пари чрез отнемане на емисии от обръщение. Те правят така, че не всички хора да имат възможност да получат платено занимание. Така наречената безработица е всъщност недостиг на пари, безпаричие. С такива действия банкерите-лихвари постигат дефлация на труда, другояче казано – евтина работна ръка. Но как на практика банкерите-лихвари извличат печалба от безработицата? Когато работещите сами се продоволствуваха, всичко което им беше необходимо за живот, те си го произвеждаха или доставяха сами. По този начин заплащането не беше никакъв проблем. Защото заплатата на всеки един работещ поотделно беше резултата от неговия труд. С напредването на индустрията в стопанския живот на хората, започна да се разгръща и разделението на труда. Така много малко работещи са в състояние да предприемат нещо с резултата на своята работа, защото повечето от тях вече създават продукти, които имат стойност за другите хора, но не и за тях самите. И за да могат тези работещи да си осигурят заплатата в едно индустриално стопанство с развито разпределение на труда, то на тях им е необходимо едно доказателство – удостоверение за извършена работа, потвърждаващо правото за равностойно възнаграждение в материални и нематериални блага. Парите, които работещите получават след свършена работа, представляват такова едно удостоверение. Паричната заплата все още не е възнаграждение, а само средство за купуване на стоки по избор. Единствено посредством тези пари всеки достига до своето възнаграждение. И така, в днешното индустриално стопанство само притежаващият парична заплата може да осъществи своето право на възнаграждение. . Целта на всеки емисионен институт би трябвало да се заключава в това да поддържа поверената му валута и навсякъде да запазва нейната пълна стойност и равен курс. В едно стопанство с развито разпределение на труда, първостепенна задача и основна функция на банките би трябвало да бъде грижата да осигурява налични парични заплати там, където са необходими. Сиреч банките би трябвало да бъдат финансови институти, чиято главна задача е да са в услуга на хората, учреждения с изключително социални функции, а техен шеф да е самият суверен. В противен случай държавата като такава се превръща в една куха форма, без мисъл и идея за собственото си съществувание. Банкерите-лихвари имат съвсем други интереси. Те снабдяват стопанството не според обществените му нужди, а изключително според собствения си лихвен интерес. С това те блокират паричните заплати на известен кръг работещи и по този начин им отнемат и работата. Банкерите-лихвари целенасочено дават лихвени заеми само на онези, които постигат големи печалби, а не на предприемачите, създаващи най-вече работни места. Поради това те са най-сериозните причинители на безработица. Несуверенните правителства съдават впечатление на околните, че се борят с безработицата, като увеличават бюджетния дефицит. Това добре, обаче държавните дългове, които се трупат за покриването на бюджетния дефицит, трябва да бъдат изплащани и то с лихвите. И понеже дълговете няма как да бъдат връщани, освен чрез събиране на данъци, то правителството, ще не ще, повишава данъците. Повишаването на данъците пък води до още по-голямо натоварване на производствата и впоследствие докарва още повече фалити на предприятия, а оттам и по-висока безработица. В резюме : Колкото повече едно несуверенно правителство задлъжнява към банкерите-лихвари, уж за да овладее безработицата, толкова по-голяма става армията от хора, търсещи работа.

Положението в България

Без каквито и да е изменения тази практика се налага и в България от 1944 г. насам. Ето някои щрихи от тъжната българска картинка. През месец май 1989 г. комунистическото правителство по указание на банкерите-лихвари издава в Държавен вестник един “Правилник за работа на банките”, с който на дело се отваря път за превръщането на държавните авоари в частни. Вече “юридически” подготвени за ограбването на българите, банкерите-лихвари пущат в действие сценария “10–ти ноември”. Целта - отвличане на вниманието от същността на банкеро-лихварските мероприятия. В какво се заключават те : игри с курса на западните валути, което доведе до невиждана сиромашия грамадно мнозинство от българския народ ; страхотна инфлация - през 1999 г. несуверенното българско правителство извърши смяна на инфлиралите пари с нови в съотношение 1000: 1, което на математически език означава че самите власти в България признават минимум 100 000 % инфлация за периода (1989 – 1999); ООД-та, финансови пирамиди, държавни пари, давани като необезпечени банкови кредити на частни лица и т.н., и т.н.

Днес съществува едно частно предприятие, известно като “Банкова консолидационна компания”, което контролира целият финансов живот в страната. В това предприятие например, по данни от Държавен вестник, участват лица като – Иван Костов, Емил Хърсев, Добри Жотев и мн. др.

Как стана така, че едно частно предприятие на акционери, днес се поставя над съд, правителство и държава в нашата Родина?

Това положение се гарантира от задлъжняването на държавата към частното акционерно дружество, известно като “Българска народна банка”. Ето и един красноречив пример: според официален бюлетин на българското правителство за държавен бюджет 2000 очакваните приходи на българската държава са общо: 8 531 млн. лв., а очакваните разходи – 10 484 млн. лв (http://www.government.bg). Съвсем съзнателно обаче правителството пропуща да извести българските данъкоплатци какъв бюджетен дефицит прави това! А сметката е проста: 8 531 – 10 484 = - 1953 млн. лв. Това е почти два милиарда лева! Около 19%! И кой ще покрива този дефицит? Обикновеният, нещастен българин, разбира се!

Така е замислена схемата на световното лихварство – “модерното робство”, както гениално се изразяваше американският поет Ездра Паунд. Големият дефицит поражда необходимостта от паричен заем. Частното акционерно дружество “БНБ” напечатва едни пъстри хартишки и ги дава като заем на несуверенното българско правителство, но и срещу съответната лихва. В действителност, акционерите от БНБ знаят много добре математическата невъзможност за изплащане на така създадените държавни дългове, но те не държат на връщането им, а на изплащането на лихвите по тях. Те нямат интерес държавата да съумее да си изплати дълговете, за да могат вечно банкерите-лихвари да получават лихви от своя длъжник. И се стига до едно такова положение поданиците на една държава с несуверенно правителство да работят като роби за частни акционери от едно частно предприятие, в случая БНБ.

Българи, погледнете собствените си български левчета!

Някъде да се забелязва, че те са издадени от орган на българската държава? Пък и монетите?

Юли 2001 година

georgi-nz.blogspot.bg/2007/12/blog-post_2057.html

 Англосаксонското стопанско схващане

То прокламира стопански индивидуализъм, материалистично – утилитарен морал, пълна свобода при трудовото договаряне, магазинеро – бакалски манталитет и т. н. По въпросите на стопанската политика англосаксонското схващане въздига като теория и практика значението на пазара, сиреч търсенето и предлагането. Това обаче, не е нищо друго, освен една вълнообразна игра по повърхността на стопанския живот, която се формира от хората с техните таланти, с техните дарби, но и с техните страсти. Това схващане пропагандира движение на цените на стоките и услугите в зависимост от търсенето и предлагането им. Прокарването на англосаксонското схващане за стопанството означаваше разрушаване на европейската стопанска общност. На практика то се преподава като единствено правилно във всички висши училища на Европа и света. То застъпва следните начала: Първо, върху това, що става стопански на земята, решава господството на пазара. Поради това цената е отговорния регулатор в стопанското предприятие, сиреч произвежда се онзи продукт, който ще има най – голяма реализация на пазара и ще донесе най-голяма печалба за предприятието. Второ, който има финансите, т.е. парите, той владее върху стопанските блага, той ги притежава, той определя производство и потребление. Трето, хора от всякакви народи и раси могат да се заселват там, дето вярват, че са намерили най–доброто място за стопанската си дейност, сиреч там дето производствените разходи са по-малки или транспортът е по-евтин, а печалбите по-големи. Идеята на англосаксонското стопанско схващане е да се произвежда това, което позволява световния пазар, а не онова, що допуща народната общност. То определя политикономията, като наука за богатството, т.е. взема за център на стопанския живот богатството и неговото увеличаване. (Проф. Георги Данаилов, Основни начала на политическата икономия, Пловдив, 1934 г.) Понятието “чиста” печалба, обаче, не съществува в природата, а само в общество с антиприродна система на отношения, защото всяка реализация на “чиста” печалба някъде е за сметка на нечие обедняване и осиромашаване другаде. С тоталитарното налагане на англосаксонското стопанско схващане по целия свят се отрече истинския съзидател на стопанския живот – народната общност. .

 

Какъв е методът на банкеритe-лихвари?

По време на мир държавите по света се оправят и без парични заеми, но когато правителствата биват изнудени от банкерите-лихвари да започнат война помежду си, то се налага с шапка в ръце да вземат кредити от тях. Тези “ финансисти “ на драго сърце им услужват, тъй като лихвените пари, които банкерите-лихвари им дават в заем, ако действително бяха суверенни правителства щяха всъщност да бъдат техни собствени пари. На практика тези несуверенни правителства срещу взетите от банкерите-лихвари парични заеми им предоставят облигации, лихвите по които се плащат от неведущият данъкоплатец. По този начин подстрекаването, а след това и “ финансирането “ на войни между несуверенни правителства се превръща в доходоносен занаят за “ печатарите “ на собствените им пари. Локалните войни между несуверенни правителства означават милиони, а световните – стотици милиарди чиста печалба за “ печатарите “. Чрез премахването на златното покритие банкерите-лихвари си разчистват път за пускане в обръщение на неограничено количество книжни пари. В американското сп.” Тайм “ от 26 февруари 1979 г. се казва, че САЩ ( т.е. Федералният резерв) са напечатали и пуснали в обръщение толкова много книжни пари, че по пазарите на Европа и Далечния Изток хвърчат като конфети 700 милиарда доларови банкноти. 18 години по-късно сп.”Йес” от февруари 1997 пише: “Днешният финансов ред никога не се е разминавал така драстично с реалното стопанство. Тук ще посочим един пример : в статистиката отчитаме, че през 1995 г. дневният оборот на обменяната по света валута възлиза на 1300 милиарда долара. Това е тридесет пъти повече от дневния брутен обществен продукт на всички развиващи се държави, взети заедно. Годишният брутен обществен продукт на САЩ ще стигне на интернационалния финансов пазар само за три дена …” Докато за 1997 г. общата световна търговия имаше като цяло обем от 5,57 билиона щатски долара, то по световните финансови борси са трансферирани 475 билиона щатски долара! Като пример ще посочим, че вътрешния брутен продукт на ФРГ за същата година се равнява на 2,11 билиона долара. Според една официална справка към 01.08.1998. ФРГ – федерация, провинции и общини взети заедно, имат общо държавни дългове от 2 288 210 710 400 DM. Само за обслужване на лихвите по тези дългове правителството на ФРГ трябва да заделя 80 милиарда DM годишно. През 1968 г. ФРГ имаше държавни задължения към акционерни банки в размер на 117 милиарда DM, което се равнява на 22 % от тогавашния брутен вътрешен продукт на страната. През 1998 г., т.е. 30 години по-късно, държавните задължения на ФРГ са близо 2300 милиарда DM, което съставлява вече 61 % (! ) от БВП на страната. И всичко това се отнася за може би най-добре функциониращата икономика в света!

Тези числа ясно показват какво представляват световните лихвари. С такива колосални суми без всякакво стоково покритие във всеки един избран от тях момент те могат да разорят цели държави за един единствен ден. Неминуемо някой ден мехурът ще се пукне …

Всичко това води до голяма беднотия и мизерия не само в България, но и по целия свят. Така банкерите-лихвари се надяват по-лесно да подчинят народите под една световна марксистка диктатура. Създаването на Европейския Съюз и предстоящото въвеждане на еврото е още една крачка в тая насока… .

Свобода ли?

Свободата е старо средство за поробване на народите. В нейно име платени “революционери” събориха европейските монархии, за да създадат един обществен ред, значително по-удобен за машинациите на банкерите-лихвари, подсигурен с либерални конституции. Много е вероятно акционерите от американския “Федерален резерв” да са същите дялови собственици и на “Bank of England”, “Banque de France”,“Banca d`Italia”, германската “Bundesbank”, пък и самата Българска народна банка. Днес тези частни акционери направляват и контролират световния банков живот, без да търпят каквато и да е намеса от страна на правителствата. Това всъщност не е нищо друго освен едно световно банкеро-лихварско правителство, което разпорежда на така наречените “национални” (т.е. несуверенни) правителства дали трябва да водят война или пък да останат неутрални, понеже ръката, която взема назаем винаги е по-слаба от ръката, която дава тоя заем. С предаването на привилегията за печатане на книжни пари от банкерите-лихвари, либералните и марксистките правителства се принизяват сами до положението на техни прости слуги, а кралете, които все още стоят на европейските си тронове, са се превърнали в едни гумени монарси. Това е жалкото състояние на света, в който живеем днес. Много хора през всичкото това време са прозирали световното мошеничество на банкерите-лихвари. Много хора са се опитвали да извадят истината на бял свят. Но тъй като несуверенните правителства (каквото за съжаление е и днешното българско) са прости слуги на тези световни мошеници, то те просто игнорират фактите. Със силата на световните медии (също слуги на банкерите-лихвари) те, според случая, очернят или осмиват всеки, които прогласи истината за мошеничествата им, ако не се стигне и до физическа ликвидация… Такава за съжаление е историята на един достоен мъж – Луис Макфадън (Louis T. McFadden), бил в продължение на 12 години председател на финансово-валутната комисия в американския конгрес. След подробно разследване на американската парична система, Луиc Макфадън на 13 януари 1932 год. държи една знаменита реч пред Конгреса, в която между другото казва: “Тук, в нашата страна, имаме една от най-пагубните институции, които светът някога е познавал. Става дума за Управителния съвет на Федералния резерв с неговите федерални банки (Federal Reserve Banks). Някои хора все още наивно вярват, че те са институции на американското правителство. Но те не са правителствени учреждения. Те са частни кредитни монополи, които плячкосват американското население, за да обогатят себе си и чуждестранните си клиенти, чужди и наши спекуланти и мошеници, богати кредитори-обирджии… Заради операциите на федералните банки ние днес се намираме в най-голямата депресия, която някога сме виждали. От Атлантическия,та чак до Тихия океан, страната ни е занемарена и обезценена чрез сатанинските манипулации на федералните банки. През цялата ни история като държава не е имало такова ниско жизнено равнище на американския народ, нито пък народът ни е бил тъй отчаян, както сега. В един от нашите Щати наскоро само за един ден бяха продадени на търг 60 000 жилища и селски имоти... Управителният съвет на федералните банки не се посвени да вложи всички усилия, за да забули своята власт, но истината е, че този управителен съвет пое управлението на САЩ. Той контролира всичко, у нас и в чужбина. Единствено по своя воля образува и разрушава правителства”... (William Gayley Simpson, “Which Way Western Man”, Yeoman Press, Box 862, Cooperstown, N.Y.13326, 1978)

Макфадън ясно съзнава, че страшната депресия се създава изкуствено от “ФЕД”, (Federal Reserve Bank) и дванадесетте членуващи в нея банки, че това е един гигантски опит чрез дефлация да се ликвидира средното съсловие не само в САЩ, но и по целия свят, че американската депресия може да бъде спряна само чрез премахване на Федералния резерв, който я e предизвиквал, изваждайки от обръщение 8 000 000 000 доларови банкноти, че американското правителство вече не е нищо друго освен един добре заплатен техен слуга. Ако през 1932 г. американците бяха премахнали федералните банки, голямата депресия щеше да се изпари за една единствена нощ и Втората световна война никога нямаше да се състои... Два пъти въоръжени бандити предприемат атентати срещу Макфадън, но безуспешно. На един банкет, където прави още разкрития, той се строполясва на пода и умира отровен. Правилно ли постъпи, обаче, Мистър Макфадън? Определено не! Защото единичните усилия на един човек, пък бил той и шеф в американския конгрес, не са достатъчни за да се събори тази несправедлива система на обществени отношения, каквато е лихвено-кредитната, налагана подмолно вече няколко столетия. Една несправедлива и подтисническа система може да бъде сразена единствено от друга, по-справедлива и по-ефикасно действуваща от нея. Цялата историята на света не е толкова борба между народи, колкото борба между елити. Елити, които намират основание за своето собствено съществуване в самите себе си. Суверенитетът на един народ се състои преди всичко в способността му да организира, съхранява и обновява свой собствен елит и всичко друго е само средства и способи към тази цел.

Защо според банкерите-лихвари Хитлер е лош?

След напълно законното си възкачване на власт в Германия, Адолф Хитлер прокарва закони, с които си обезпечава еднолично ръководство на държавните и обществени дела в страната. Но преди всичко останало, първата му грижа е да ликвидира зависимостта на германското правителство от банкерите-лихвари. Хитлер има ясни планове, облагодетелствуващи обикновения човек, хармониращи с природата, космоса и Бога. Той учи своя народ, че истинското богатство не се основава на паричния кредит от банкерите-лихвари, а е резултат от нравствеността и продуктивността на земята и хората. Хитлер учи своите последователи, че политическата независимост е невъзможна без финансова такава. Само за четири години, от 1933 до 1937–ма, той на практика прави германците самостоятелни в производството на стомана, алуминий, петрол и основна индустриална продукция. Грандиозните успехи на Хитлер на общественото поприще карат банкерите-лихвари да обявят война на Германия още на 24.Март.1933 год.!

Германската валутна политика се развива особено зле след 1919 година, но от 1933 год. нататък тя се променя из основи. Емил Паул – Подпредседател на Райхсбанк, пише през 1941 г.: “Валутата не можеше да се третира като нещо самостоятелно, като нещо отделно от вътрешното състояние на стопанството, а като неразделна част от общото стопанство, чието общо състояние тя отразява”.

Финансистите на националсоциалистическото правителство стигат до простия извод, че валутата като такава трябва да бъде поставена в услуга на стопанската общност, а не обратното – “Щом в едно стопанство са налице трудовите сили и суровите материали – разсъждава подпредседателят на Райхсбанк – въпросът за финансирането не трябва да бъде пречка за решаването на стопанските задачи”. (сп. “Нова Европа” от 18 август 1941) С тази си валутна политика Германия успява да се отскубне от задушаващата прегръдка на банкерите-лихвари, които с финансово-стопанския си бойкот през 1933 г. се надяват в Германия да се развие една нова инфлация. Вместо това, райхсмарката се превръща в най-твърдата и уважавана валута в света, защото нейна основа и стойност става извършената работа в германското стопанство - валутна политика, идентична с тази на американските колонисти от XVIII век.

Хитлеровото правителство успява да елиминира негативните последствия от свободното действие на закона за търсенето и предлагането чрез въвеждане на таван за цените на стоките и услугите, а освен това – таван за заплатите на германците. Ето и някои числа дадени от Хитлер в речта му от 20 февруарий 1938 г.: През 1932 г. целият германски доход (БВП) е възлизал на 45,2 милиарда марки. През 1933 г. той е вече 46,6, а през 1937 е близо 68 милиарда райхсмарки. Промишленото производство през 1932 г. е 37,8 милиарда марки, а през 1937 г. е над 75. В отделните производствени отрасли увеличението е както следва: занаятчийството е дало стока през 1932 за 9,5 милиарда марки, а през 1937 – за 22 милиарда; дребните търговци са продавали продукти през 1932 за 8,7 милиарда, а през 1937 за 12 милиарда марки. До идването на Хитлер на власт безработните германци са били 6,5 милиона души. През октомврий 1937 безработните в Германия са вече 470 000 души. Държавните приходи през 1932 възлизат на 6,6 милиарда марки, през 1937 достигат 14 милиарда, за да надминат през 1938 – 17 милиарда марки. Всяко производство е неразривно свързано и с обработването на сурови материали. Докато в Германия през 1932 са добивани 104,7 милиона тона черни въглища, то през 1937 добивът им е вече 184,7 милиона тона. През 1932 добивът на желязна руда е бил 1,3 милиона тона, а през 1937 –ма е вече 9,6 милиона тона. За поддържане и строеж на пътища през 1932 г. в Германия са изразходвани 440 милиона марки, през 1937 – 1 450 милиона марки; германските корабостроителници през 1932 са имали поръчки за 22 000 бруторегистъртона, а през 1937 само за цивилното корабоплаване поръчките са за 1 120 000 бруторегистъртона. Подобреното материално положение на германския народ и полаганите грижи за неговото здравно закрепване се отразяват и в увеличения брой на ражданията: през 1932 г. в Германия са се родили 970 000 деца, а през 1937 г. – 1 270 000.

Гигантската борба, която се разгръща между Хитлер от една страна и банкерите-лихвари от друга, е всъщност борба между две политико-финансови доктрини – лихвено-кредитната на банкерите-лихвари и доктрината за организираната мощ на производителните сили, практикувана в Германия след 1933 г.

Банкерите-лихвари и Втората световна война

“Добре стана, че войната избухна само 6 години след установяване на Хитлеровия режим, а не след 36 години например”.

“Хитлер не желаеше война. Това беше в съгласие с публичните декларации на Хитлер, направени по повод предстоящия конгрес на партията през есента на 1939 г., провъзгласявайки го за “Конгрес на мира”.

Невил Хендерсън – британски пълномощен министър в Берлин (1937 - 1939)

Онова, което платените историци и световни медии наричат Втора световна война не може да бъде схванато и разбрано, ако се разглежда откъснато от това, което става преди, по време и след края на Първата световна война. Защото самите банкери-лихвари са в състояние на една перманентна война с народите по целия свят.

Определено, следвоенна Германия е била голямо разочарование за световните финансисти и зидари. Тя не се превръща, както те са се надявали, в работилница на тяхната комунистическа революция. Напротив, получава се точно обратното! След 1933 г. Германия става най – голямото препятствие за всякакво по-нататъшно разпространение на комунизма в Европа.

И до днешен се налага в световен мащаб гледището, че Втората световна война започнала с умишлено провокирания от Англия въоръжен конфликт между Германия и Полша. Нещата стоят другояче! Със сигурност началото на Втората световна война може да се датира с разгръщането на “гражданската война “ в Испания през 1936 год. Една война щедро финанансирана от банкерите-лихвари, но безрезултатно.

Революциите като явление не идват от нищото. Те се организират и направляват от професионални агитатори, които дърпат конците на “ революцията “ посредством добре платени терористи.

Съществен елемент в испанската комунистическа революция са така наречените международни бригади, съставени от комунисти, авантюристи, криминално проявени елементи и всякаква друга измет. Същите тия по команда обявяват през октомври 1936 год. град Барселона за столица на съветските западноевропейски републики. Плановете им търпят пълен провал благодарение решителната намеса на Германия и Италия, които подкрепят испанския патриот – генерал Франко. Тогава се намират достатъчно храбри и доблестни мъже, които осуетяват банкеро-лихварските замисли, насвиват “революционерите” и в продължителна борба ги унищожават напълно. След фиаското в Испания банкерите-лихвари започват сериозно да разсъждават върху едно ново световно кръвопролитие. Със сигурност решението за затриване на Германския Райх е взето през 1936 г. Пет години по-късно, през 1941-ва, председателят на “Американската лига за мир” – Теодор Кауфман, близък приятел и съветник на тогавашния американски президент Рузвелт, пише цяла една книга под надслов: “Германия трябва да бъде унищожена”. В тази книга присъствува една карта, на която цялата германска земя е разпределена между съседите на Германия. Според Кауфман самият германски народ трябва да изчезне от лицето на земята, като 20 000 лекари трябвало да стерилизират сто милиона германски жени, мъже и деца. Това мероприятие трябвало да бъде проведено под надзора на англосаксонците. След 1936 година вече не се говори само за унищожение на държавния строй, създаден в Германия от Хитлеровата администрация, а за унищожението на самия германски народ.

Независимо, че дори една диктатура в Германия си е нейн вътрешен проблем, а не работа на други държави, Хитлер не взема властта с революция или насила, а става Райхсканцлер по съвсем законен и демократичен път. На изборите през юли 1932 в Германия партията на Хитлер взема 230 мандата в Райхстага с 38% от гласовете. За комунистите гласуват 14% от участвалите в изборите. Никоя друга партия, освен тази на Хитлер, не е в състояние да сформира кабинет. Поради това Хитлер изисква от райхспрезидента Хинденбург поста на Райхсканцлер, но той му отказва. В края на 1932 в Германия се провеждат отново избори, на които комунистите вземат 17% от всички гласове и вече трескаво се приготовляват за въоръжено завземане на властта в Германия. Rote Front разполага с близо милион въоръжени бойци за тази цел. Положението е повече от критично. Един след друг се редуват най-различни коалиционни кабинети. Стопанството е в пълен хаос. Седемте милиона безработни германци стават все по-радикални. Тогавашният канцлер - генерал фон Шлайхер умува върху следния вариант : разпускане на Райхстага и отсрочване на едни нови парламентарни избори за неопределено време. Тогавашната германска конституция, обаче, разпорежда в този случай парламентарни избори в тримесечен срок. Всички други партии се обявяват против нарушаването на конституцията. Профсъюзите заплашват с генерална национална стачка. В този момент шефовете на двете най-добре представили се партии след тази на Хитлер – социалдемократическата и партията на католическия център, отиват да убеждават Хинденбург, че е по-добре да направи Хитлер Райхсканцлер, отколкото Шлайхер да наруши конституцията. Райхспрезидентът няма друг изход и назначава Адолф Хитлер за Райхсканцлер на 30.01.1933. Такова развитие на събитията не могат да приемат единствено шефовете на комунистическата партия. Комунистическият терор по улиците на Германия се засилва. Хитлер иска от Райхстага специални правомощия за срок от четири години за да се разправи с тях и ги получава с голямо мнозинство. Новото правителство взема незабавни мерки срещу комунистическата конспирация. Всички комунистически функционери са арестувани. Иззети са огромно количество оръжие и боеприпаси, достатъчни за въоръжаването на няколко дивизии. През ноемврий 1933 г. Хитлер запитва германската нация дали одобрява политиката му и 92% от участвалите в референдума отговарят с “Да”. Всяка година Хитлер дава отчет за своите действия пред Райхстага. През март 1936 г., т.е. след три години хитлерово управление, германците одобряват политиката му с 98, 47% в един национален референдум. Най-голямото изопачаване на историческата истина е да се определя управлението на Хитлер като диктаторско. Цялата германска нация вярва на Фюрера. Само за няколко години на поста Райхсканцлер на Германия, той става най-популярния държавник в германската история.

Ето как Хитлер говори на своя народ: “Аз нямам нито селски имот, нито феодално владение. Аз се застъпвам за селянина, защото зная, че върху него лежи основата на германската сила. Без него Германия ще загине. Аз се застъпвам за въоръжаването на германския народ, не защото съм акционер. Аз вярвам, че съм може би, единственият държавник на света, който няма никаква банкова сметка. Аз нямам никакви акции, нямам никакво участие в каквото и да било предприятие, не получавам никакви дивиденти. Аз не служа на никакъв работодател, на никакъв работотърсещ и на никакво съсловие. Аз служа изключително на германския народ. Това, което искам е: моят народ да стане силен и да пребъде такъв на тоя свят. Това е моята воля!” (сп. Родина, кн. 4, год. I, София, юний 1939 г.)

Петнадесет години Германия живее под наредбите на Версайския “мирен” договор. Резултатите, както е известно, са съсипателни за германския народ. Въпреки осъзнатата от всички невъзможност да бъдат продължени репарационните плащания, въпреки голямата стопанска криза, която владее света и особено тежи над Германия, през лятото на 1932 г., с Лозанската спогодба, е наложено на Германия да заплати като “заключително” плащане – три милиарда златни марки.! С встъпването си на власт, Хитлер отказва да плаща. След това едно след друго са премахнати всички задължения и ограничения, които са наложени на Германия във Версай.

На 16 март 1935 г. е издадена прокламацията за всеобща военна служба. С този си акт германското правителство отхвърля задължението да държи до сто хиляди бойци армия. На 07 март 1936 г. последва възвръщането на Рейнската област към пределите на Германия. На 30 януарий 1937 г. Хитлер заявява: “Оттеглям най-тържествено подписа на Германия в наложеното на едно слабо правителство, въпреки неговото съзнание, изявление, че Германия е виновна за европейската война”. В пълно зачитане на правото за самоопределение на народите, Австрия се присъединява към Германия на 13 март 1938 г. На 01 октомври 1938 г., в резултат на Мюнхенската спогодба от 30. 09. 1938 г. между правителствата на Англия, Германия, Франция и Италия, отпадат ограниченията на Версайския и Сен-Жерменски договори, които поставят граници между немците от Судетите, Германия и Австрия. Втората световна война няма нищо общо с границите на Полша и нейната независимост, както се опитват да обясняват платените историци и медиите на банкерите-лихвари. Това е война между две парични системи! Още на 24 октомври 1938 г. Хитлер прави чрез райхминистъра на външните работи – фон Рибентроп, мирно предложение на Полша, в което той признава полските граници такива, каквито са били тогава, като в замяна иска транзитни права за сухопътно и железопътно преминаване от Германия до Източна Прусия и обратно. На 05 януарий 1939 г. Хитлер провежда среща с външния министър на Полша - Бек. Полша все още не е дала отговор на германското мирно предложение. Затова Хитлер заявява, че германското правителство изоставя искането за железопътна връзка и ще се задоволи със сухопътна връзка между Германия и град Данциг. Той дава разяснения на Бек, че тази сухопътна връзка няма да представлява никаква пречка за евентуални – настоящи или бъдещи, пътища и железници. Те просто ще пресичат сухоземния път чрез виадукти и подземни тунели. Мирните германски предложения към Полша от 24 октомври 1938 г. и 05 януари 1939 г. несъмнено доказват, че Хитлер цени по-високо мира от удовлетворяването на германските териториални претенции. Тези две мирни предложения предизвикват огромно объркване сред финансовите среди в Лондон, Ню-Йорк и Париж. Банкерите-лихвари виждат съвсем ясно как завинаги ще изгубят и последната възможност да пуснат в действие една нова световна война. В името на мира Хитлер е бил готов да се откаже от безспорна немска земя, обитавана от немци, макар да е имал напълно законното право да настоява за тази земя, тъй като тя е присъединена към Полша след 1918 г., в пълно незачитане на правото за самопределение на народите, за което уж Англия и Франция се били борили.

През месец март 1939 започва една подла дипломатическа комбинация между Лондон и Варшава. На 17 март английският министър – председател Чембърлейн се обявява открито за една противогерманска политика; на 24 март германският посланик във Варшава съобщава за непрекъснати посещения на английския посланик в полското външно министерство от няколко дни насам. В резултат на това Варшава изведнъж започва да тълкува германските мирни предложения от 24.10.1938 и 05.01.1939 г. като “заплашвания” и да държи предизвикателен език; на 31 март 1939 Чембърлейн прави пред Камарата на общините в английския парламент официална декларация, с която дава на Полша carte blanche срещу Германия.

По този повод, английския секретар на държавното съкровище – Джон Саймън, казва нещо много знаменателно в речта си пред Камарата на общините на 03 април 1939: “…Декларацията възвестява окончателно установения курс на нашите действия, ако такива станат нуждни: след това решение връщане назад не може да има”. (“Сто документа към предисторията на войната” – издание на Германската информационна служба) Англия дава едностранни гаранции на 13 април 1939 г., и на Румъния, и на Гърция, с което потвърждава тезата на германското правителство за английското обкръжаване на Райха. На 28 април 1939 г. Фюрерът държи една историческа реч в Райхстага, в която между другото се казва : “През време на цялата ми политическа дейност аз застъпвах винаги идеята за създаване на едно тясно германо-английско приятелство и сътрудничество. Аз намерих в моето движение безброй единомислящи. Може би заради това мое становище те станаха мои привърженици. Това желание за германо-английско приятелство и сътрудничество, не само че отговаря на моите чувства, които имам поради общия произход на нашите два народа, но и на моето съзнание за необходимостта от съществуването на Британската империя в интерес на цялото човечество. Никога не съм дал повод за съмнение, че виждам в съществуването на тази империя един безкрайно ценен фактор за цялата човешка култура и стопанство. Какъвто и да е начинът, по който Великобритания е спечелила своите колониални владения – аз знам, че всичко това стана със сила и много често със брутална сила – то все пак ми е напълно ясно, че никоя друга империя не се е създала по друг начин, и че в края на краищата историята преценява по-малко методите, отколкото успехите. И то не като успех на методата, а в смисъл на общата полза, която произлиза от една такава метода. Англосаксонците извършиха, безспорно, в този свят една неизмерима колонизаторска работа. Тази работа се радва на моето искрено възхищение. Мисълта за разрушаване на това дело ми се струва, от една по-висша гледна точка, само като изблик на човешки херостратизъм, но този мой искрен респект пред това постижение не означава отказ от осигуряването на живота на народа ми. Аз смятам, че е възможно, да се създаде едно трайно приятелство между германския и английския народ. Смятам, обаче, за невъзможно да се създаде едно трайно приятелство между германския и англо-саксонски народ щом като също тъй и от друга страна не е налице съзнанието, че освен английските, съществуват също така и германски интереси ; че както за английските държавници запазването на британската световна империя е съдържание и цел на живота, за германците – това са свободата и запазването на Германския Райх. Едно, наистина, трайно приятелство между двете нации е мислимо само при наличността на предпоставката за взаимно зачитане”.

“Когато Германия стана националсоциалистическа и с това започна нейното възраждане, направих по личен почин, преследвайки моята неотклонима приятелска политика спрямо Англия, предложението за доброволно ограничаване на германското морско въоръжение. Това ограничение предоставяше, впрочем, волята и убеждението, че между Англия и Германия не би била възможна никога повече една война. Тази воля и това убеждение аз притежавам и днес. Трябва, обаче, да констатирам че политиката на Англия, неофициално и официално, не оставя никакво съмнение, че в Лондон това убеждение не се споделя повече, а напротив, там са на мнение, че ако Германия би била въвлечена в какъвто и да е конфликт, Великобритания би трябвало да заеме винаги позиция срещу Германия. На войната срещу Германия, значи, там се гледа като на нещо, което се разбира от само себе си...”

На 25 май 1939 германският генерален консул в Ню-Йорк изпраща една телеграма до Външното министерство на Райха, от която се вижда, че американските финансови среди са вече наясно с предстоящата война на Англия срещу Германия :

“Виден американски търговец, след завръщането си от едно пътуване до Европа, изказал поверително пред приятели впечатлението си, че понастоящем съществувала опасност за война много повече от страна на Англия, отколкото от страна на Германия. Днес английското правителство било окончателно решено да ликвидира с неотслабващата международна обтегнатост., опасна за Империята, и щял да бъде използуван първия повод, който Германия би дала, за да се наложи едно разрешение. Предпоставка за това щяло да бъде само успешното сключване на пакт със Съветска Русия. Поверителното съобщение биде придружено със съвет, по възможност, по-скоро да се направят нуждните разпореждания, отговарящи на това положение. Търговецът говорил за месец септември като за най-благоприятно време за английската акция, докато други съобщения от Уол Стрийт сочат малко по-късен срок, към октомври. Неотдавнашното изявление на английския пазител на държавното съкровище пред Камарата на общините, което предупреждава английския търговски свят да не влага повече капитали в американски ценни книжа, за да попречи на произлизащото от това оголване на английския пазар на капитала, в близките до Уол Стрийт кръгове се смята като потвърждение на това схващане” (Сто документа към предисторията на войната) Нито Англия, нито Франция, се показват готови да вразумят Полша в нейното предизвикателно държание спрямо Данциг и Германия. Хитлер против волята си е принуден да сключи пакт за ненападение между Германия и болшевишка Русия, но и тогава Англия не предприема нищо за да упражни влияние върху Полша по посока на въздържане. Напротив, Чембърлейн заявява, че Полша и занапред ще се радва на своето неограничено пълномощие. На 25 август 1939 английското и полското правителство сключват договор за взаимно подпомагане. Това е възловият момент за разбирането на германо-полската криза. В чл. 1 на този договор се казва дословно: “Ако една от договорните страни бъде заплетена във враждебни действия с една европейска сила, и то вследствие на нападение от последната върху договорната страна, то другата договорна страна ще даде веднага всяка подкрепа и всяка помощ, която е в нейна власт, на въвлечената във враждебни действия договорна страна” (100 документа към предисторията на войната, стр. 203).

След като германското правителство е изнудено с оръжие в ръка да защитава германското малцинство на полска територия и германския град Данциг (общо 1,5 милиона души), то две седмици по-късно съветската армия заема два пъти повече полска територия откъм изток. На 03.09.1939 Англия обявява война на Германия, но не обявява война на СССР, нито две седмици по-късно, нито когато и да е, макар да е вече налице англо-полския договор за взаимно подпомагане между Англия и Полша от 25.08.1939. Именно този договор е най-важното доказателство, че Полша е повод, а не причина, за въвличане на Германия в нова световна война. Вестник “Ню-Йорк Таймс” от 24 септември 1939 съобщава, че още преди подписването на пакта за ненападение между Германия и СССР, посредством британския посланик в Берлин, Хитлер достатъчно ясно посочва, че при евентуална война с Полша руснаците ще окупират много по-голяма част от нея, отколкото Германия. Фюрерът се надява, че английското правителство ще върне при това положение поляците на масата за преговори с Германия. Английските слуги на банкерите-лихвари не предупреждават Полша …(Fred Josef Irsigler, Schluss mit Inflation, Deflation, Hochzins und Krieg, Winberg, Sued-Afrika, 1986)

 Владимир Свинтила

Част I

Въведение

Дълги години се занимавах с този въпрос, четох различни западни и български икономисти, юристи, философи и богослови, надявах се че е възможно да съществува европейски мислител, който да бъде цялостен и завършен в своя възглед, но нищо подобно не се случи.

Месеци наред бях в Западна Европа и се срещнах с мнозина почтени и мислещи хора, възнамерявайки да издиря нещо повече по въпроса за лихвата и измамата, наречена хартиени пари. Ако ли да бяха много компетентни в областта на професиите си, тези достопочтени господа обясняваха света твърде редукционалистки, без да отчитат наличието на много други действително съществуващи принципи. Ако бяха добре подготвени политици или религиозни проповедници, то пък не бяха познавачи на финансовите и стопански науки. Ако ли пък бяха отлични финансисти, то нямаха разбиране за значението и свойствата на политиката и идеите. Въобще, лесно няма! По посока към преодоляване на редукционализма вече две десетилетия някакъв ред се опитва да сложи неоевропейската школа на германския философ Пиер Кребс (www.thule-seminar.org), която в последно време вече набира скорост, но засега все още само като мащабен исторически проект.

Успях да се запозная с трудовете на гениални стопановеди като д-р Карл Щайнхаузер и знаменития швейцарец Ханс-Юрген Клауснер, който напук на швейцарските лихвари създаде организацията WEG (www.weg.org), доказвайки и на най-големите скептици, че е възможно да бъде разтърсена из основи сатанинската им лихвено-кредитна система.

Обаче Швейцария днес е всичко друго, но не и свободна страна. Зад високия жизнен стандарт на швейцарците зее огромна пропаст и много скоро те ще плащат скъпо и прескъпо за своето самодоволство, бездушие и високомерие.

Днес “пророкът” Клауснер продължава своя поход срещу банкерите-лихвари в сърцето на европейския континент – Виена и много скоро идеите му ще завладеят всички европейски народи, па и света.

Това е така, защото големият въпрос на живота си остава винаги същия – за какъв принцип се бориш, какъв е принципът в името на който съществуваш на тая нещастна земя.

От автора

Защо лихвата е кражба?

Лихвата е кражба, защото тя не е доход за извършена полезна работа, а възнаграждение за лентяйство. Лихвите не само са нетрудов доход, но преди всичко това са липсващите пари за заплати на работниците, за по–добри условия на труд и т.н.

По определение на австрийския стопановед Щайнхаузер парите са мярка за свършена работа и дейността на едни действителни пари се състои в това, те да наблюдават как хората работят, сиреч те би следвало да бъдат средство, а не цел на стопанската деятелност.

Работата на един банкер-лихвар се изчерпва единствено с това да нагласи лихвения си часовник, за да може касата в неговата банка непрекъснато да звъни. За един потънал в дългове “cвободен” предприемач не остава нищо друго освен да намали заплатите на работниците си. Всъщност реалните врагове на работничеството не би трябвало да бъдат “свободните” предприемачи, а именно банкерите–лихвари, които със средствата на “закона” (създаван от техни послушни слуги в парламентите) тероризират, а когато решат, докарват и до фалит набелязаната жертва – “свободен предприемач”.

През XIX–ти век един френски радикален реформатор – Пиер Жозеф Прудон, водеше борба за премахване на лихварството и с това печелеше за каузата на социализма много привърженици. Но ротшилдовци и компания с помощта на медийния си слугинаж се погрижиха идеологически водач на социалистическото движение да стане някой, който не представлява опасност за банките им. Този някой беше Карл Маркс. На него бе поверена отговорната задача да отклонява вниманието на работничеството от банките. Този висш идеолог на комунизма не закриляше експлоатираните, както някои погрешно си въобразяват, а експлоататорите. За банкерите –лихвари няма по–опасни врагове от свободните предприемачи. За разлика от работниците, които не могат да си позволят да загубят своето работно място, предприемачът не може да бъде изхвърлен през вратата, защото тази врата е на сградата, която му принадлежи. Това важи преди всичко за предприемачите, чиято воля най–мъчно може да бъде пречупена – свободните селяни. Те могат да издържат най–дълго, защото имат в ръцете си средства, от които по никакъв начин не можем да се лишаваме като хора – това са хранителните продукти.

Карл Маркс беше един жалък предател на своето собствено социалистическо движение. За своето предателство той бе щедро възнаграждаван от една банка. И то не от коя да е, а от най–значителната банка на света. Той беше в списъка на получаващите заплата при банка Ротшилд в Лондон. Марксистите взеха на прицел своите “класови” врагове – предприемачите, от две страни: 1. От позицията на социалистически профсъюзни функционери с постоянни искания за повишаване на заплатите. 2. От позицията на социалистически държавни функционери чрез постоянни покачвания на данъците, държавните такси и др., които ако беше необходимо биваха събирани с помощта на безпощадно финансово законодателство. Именно стремежът да се унищожи свободното предприемачество обяснява, защо ротшилдовци и компания подкрепяха не само социализма, но от самото му създаване и неговият най–радикален вариант – болшевизма. За банкерите-лихвари, комунистите са по–подходящи за извършване на политическата им поръчка, защото те осъществяват значително по–енергично ограбването на свободните предприемачи и тяхното ликвидиране. И така, те финансираха комунистическите метежи в Русия, Унгария, Бавария (па дори и Царство България преживя националния позор, известен като “войнишко въстание”) в периода 1917–1919 год. От гледна точка на банкерите-лихвари, колкото повече “свободни” предприемачи попаднат под тяхна зависимост, толкова по-могъщи стават техните банки. Купеният социализъм бе най-подходящ за тази тяхна цел.

Какъв е скритият лихварски замисъл на комунизма?

 

Карл Маркс бе развил в своите съчинения идеята да се установи по целия свят диктатура на пролетариата, като се премахнат почти всички човешки права и се въведе шестдневна работна седмица, където всичко ще принадлежи на държавата, унищожаване на класите – сиреч унищожаване на обществената йерархия, отнемане на средствата за производство от свободните предприемачи, редуциране на отделния човек до биология, налагане на фройдисткия принцип на удоволствието, заличаване на разликите между града и селото, погражданяване на света (ще рече изкореняване на селячеството) и т.н.

Но брадатият политикономист съвсем умишлено пропускаше обстоятелството, че “държавата” в този си вариант не е нищо повече от един инструмент в ръцете на банкерите-лихвари. Как става това?

Нека вземем за пример държавата САЩ. Съгласно конституцията на САЩ от XVIII–ти век, парите трябва да се печатат от американското правителство, да се пускат в обръщение безлихвено и да не правят дългове. Първите американски колонисти са практикували тази система, установена и със закон. Правителството на САЩ печатало хартиените пари, които употребявало за изграждането и поддръжката на обществените съоръжения и институции, също така и всички правителствени разноски. Опитът ги научил да не пускат в обръщение неограничени количества банкноти, а да внимават покупателната им способност да не се променя във времето. Ще рече, че пусканите в обръщение хартиени пари са съответствували на стойността на предлаганите за продажба стоки и услуги. В противен случай може да се развие една от двете ситуации: 1. Да се появи излишък на пуснати в обръщение хартиени пари, което води до повишаване цените на стоките и услугите, сиреч инфлация. 2. Недостиг на пуснатите в обръщение банкноти. Може да се случи, ако правителството не отчете евентуално засилване на стопанската деятелност в обществото. Тогава цените на стоките падат и се получава дефлация. Това може да се избегне, като веднага се пуснат в граждански оборот нови книжни пари. Всички американски колонии, които следвали тази кратка рецепта достигат благосъстояние, и то за много кратко време. Цените на продуктите били стабилни, а безработицата – непознато явление. Основният въпрос за самостоятелността на една държава, обаче, е – кой печата нейната валута? Дали това ще е нейното правителство? Или пък някой друг? Става така, че на 22.12.1913 г., пренебрегвайки разпоредбите на тогавашната американска конституция, посредством подкупи, измами и изнудване, банкерите-лихвари сполучват да склонят американското правителство да им преотстъпи правото за емитиране (печатане и пускане в граждански оборот) на американската валута. В резултат на това правителството се принуждава да взема заеми от банкерите-лихвари срещу държавни облигации, лихвите по които плаща американския данъкоплатец. Това са така наречените “лихвени пари”.

От 22.12.1913 г. със независимостта на САЩ е приключено! След седем месеца започва Първата световна война …

Откъде почва развалата?

Как и защо се е удало на банкерите-лихвари да придумат аристократичните владетели на Европа да им преотстъпят правото за емитиране на пари, си остава една загадка. Все пак се знае от историята, че холандците първи попадат в клопката им преди повече от 300 години. Така, през 1688 г. банкерите-лихвари предлагат на принца на Орания (област в Холандия) да сложи на главата си английската корона, ако се съгласи вече като английски крал да им предостави правото за емитиране на пари в Англия. Те му обещават, че неговият тъст Джеймс II няма да пострада, че той – холандския принц, вече като английски крал, ще може да заема от тях всякакви парични суми с 8% лихва, че всяка банкнота, която те отпечатват и пускат в обръщение ще носи надпис с изричното указание, че при желание на притежателя ще може да се обменя в тяхната “ Bank of England “ срещу златни или сребърни монети и ред други обещания… Явно непознавайки ролята на книжните пари в стопанския живот на хората, принцът на Орания се съгласява с тях. Английският крал Джеймс II е прогонен скоропостижно от кралството си и намира впоследствие убежище в двора на Луи ХIV, а Уилям III и Мери заемат английския престол. Шест години по-късно се учредява “Bank of England” – 1694. Банкерите-лихвари наричат новата си банка така, неслучайно! По този начин се налага всеобщото убеждение, че тази банка е правителствена и че напечатаните от нея пари са собственост на държавата. Това била действителната причина, поради която твърде малко хора посещавали банката, за да обменят своите банкноти срещу златни монети. Всеки англичанин имал пълно доверие в тази “английска” банка и бил убеден, че в нея,винаги и когато поиска, може да обмени всички свои банкноти срещу златни монети. Собствениците на “Bank of England” естествено злоупотребяват с това неограничено доверие, като напечатват милиони банкноти без златно покритие и ги пускат в обръщение. По този начин те се обогатяват с милиарди. Още в самото начало банкерите-лихвари пренебрегват поетото задължение, всяка емитирана банкнота да има златно покритие. Ако тези мошеници например печатат 1 000 000 лири на банкноти и ги дават в заем, то те би трябвало да пазят същото количество лири в златни монети. В действителност те можели да покрият със златни монети само 2% от тази сума, т.е. в случая 20 000 лири. Останалите 980 000 лири оставали без златно покритие, само на хартия! Тези 980 000 лири тогава идват като чиста печалба за банкерите-лихвари при положение, че заемът е безлихвен. Но те давали хартиените пари в заем срещу 8% годишна лихва. Сиреч към тези 980 000 лири чиста печалба се прибавя и печалбата от 8%-ната лихва, която е – 80 000 лири. И така чистата печалба на банкерите-лихвари нараства на 980 000 + 80 000 = 1 060 000 английски лири. И всичко това, при положение, че те рискуват само с 20 000 лири в златни монети! По този начин акционерите в “Bank of England” мултиплицират парите си и тръгват да завладяват света. Тези мошеници в момента, в който са започнали да емитират пари, без да спазват необходимото договорено златно покритие, са се превърнали във фалшификатори, и то от грандиозен мащаб. Уилям Гейли Симпсън (“Which Way Western Man”, стр. 622) цитира А.Н.Фийлд в “All These Things” (изд. “Omni Pubs”, 1963) - “Тридесет и три години след като Кромуел разрешава на евреите отново да се установят в Англия, там идва един холандски принц от Амстердам. Той бил обграден от цяло множество евреи от онзи еврейски финнансов център. След прогонването на неговия кралски тъст, той благосклонно приема да се възкачи на британския трон. Последица от това е въвеждането на държавните заеми чрез основаната шест години по-късно “Bank of England”, с цел кредитиране на британската корона. Дотогава Англия се справя със финансите си без да прави държавни дългове, но с идването на евреите на това се слага край. По това време възниква и заложната къща, като търговско предприятие.. Историята на второто установяване на евреите в Англия оставя дълбока следа от машинациите им, в резултат на които английската нация здраво се обвързва с дългове. Всяка степен и титла, която придобивал евреинът и нарастващото му участие във вътрешните работи на нацията се придружава от многократно нарастване на държавния дълг към “Bank of England”. Върховата точка на задлъжняване е достигната, когато при кабинета на Аскуит и Лойд Джордж, вкарани от евреите в скандала “Маркони”, заради воденето на първата световна война се стига до задлъжняване на английската държава с фантастичната сума от 6 000 000 000 лири несъществуващи пари. Тази безсрамна измама след края на Първата световна война е надмината посредством едно дефлационно намаляване на платежните средства, което опропастило много британски производства и причинило обедняването на милиони хора … “Какво е попречило на английския крал Уилям III да печата и пуска в обръщение пари със собствения си лик, пари, които нямаше да му бъдат вменени като дълг, пари, които са безлихвени? Това е едно съвсем рационално обяснение, защо банкерите-лихвари неистово мразят монархическите режими по света и така назоваваните от техните платени медии – “фашистки диктатури”?

Банкерите-лихвари и Първата световна война

Целите на банкерите-лихвари в Първата световна война са: от една страна сваляне от власт на руския Цар, германския Кайзер и австроунгарския Император, от друга, задлъжняване на Англия, натрупване на колкото се може по-големи дългове към тях на Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария и т.н., с милиарди книжни пари, предоставени срещу облигации, и от трета страна, подстрекаване и финансиране на комунистически революции във всички опустошени и обедняли от войната гладни страни и създаване на марксистки правителства, там където има сполука за това. В края на 1916 г. немският Кайзер Вилхелм II прави официално предложение на руския Цар Николай II за незабавен мир при запазване на същите граници, както преди началото на Първата световна война (Тази дипломатическа инициатива на Централните сили е подробно описана от д-р Васил Радославов, “България и световната криза”, София, 1923 г., стр. 146-151). Руският Цар, който е един от главните виновници за започването на това световно кръвополитие, отхвърля предложението на Централните сили за мир и с това подпечатва унищожението на Русия и своето собствено. Кайзерът отправя същото предложение за мир към английското и френското правителства. Те също го отхвърлят, което по безспорен начин доказва, че съюзниците от Антантата не само са подготвяли Първата световна война, но и я продължават след 1916 год.! Днес световните медии и платени историци внушават на хората, че съюзниците от Антантата били миролюбивите държави, а видите ли немците са подпалвачи на войни и ред други нелепости. През 1916 год. нито една от гореизброените цели на банкерите-лихвари не е била осъществена. И така войната продължава и до ден днешен… В своята книга “Американско мнение” (“American opinion”, Belmont, Mass., Mai 1976) Гари Алън (Gary Allen) пише: “През 1916 г. По време на предизборната кампания на президента Удроу Уилсън (Woodrow Wilson) навсякъде имаше големи плакати с надпис: “Той ни запази от войната”. А всеки път, когато Уилсън застава пред този плакат, той знае, че лъже: той вече е поел задължение към британците да въвлече Америка във войната. Докато той обещавал на американците, че ще им спести войната, неговият представител във Англия – полковник Хауз (House ), обсъжда с английските политици предтекста и лъжите, които трябва да се изфабрикуват, за да се обясни и оправдае участието на САЩ във Първата световна война. Тези разговори се провеждат без знанието на американския сенат, в пълно незачитане на духа и разпоредбите на американската конституция…” Удроу Уилсън продължава да уверява заслепените американци, че тази война ще бъде последната и че господството на демокрацията ще бъде гарантирано в целия свят завинаги. Той умишлено пропуща да говори за мащабните игри на американските акционери от Федералния резерв. Те вече са били получили френски и английски облигации срещу няколко милиарда книжни долара, които са щели да загубят всякаква стойност, ако в крайна сметка германците спечелят войната.

Създателите на болшевизма

Само пролетарският вожд Ленин получава чрез един посредник на банкера-лихвар Макс Вартбург шест милиона долара в злато. Неговият болшевишки събрат – Лео Троцки, е снабден с още по-голяма сума – над 20 милиона долара. Троцки е финансиран от крупния банкер-лихвар Якоб Шиф, който съвсем открито заявява, че болшевишката революция в Русия не на последно място е в резултат на неговата щедра финансова поддръжка. В касата на болшевишките главатари потичат и други крупни суми, между които и от семейната банка на Ротшилд във Франкфурт. Банкерите-лихвари са особено заинтересовани от болшевишката революция, защото заграбвайки частната собственост в Русия, те слагат ръка и върху най-крупното предприятие, представляващо особено опасна конкуренция за тях. Конкуренция, която те не могат да отстранят по друг начин – Руската централна банка. За разлика от Федералния резерв, Руската централна банка не принадлежи на ротшилдовци и мошеници, а на владетеля на Русия – Цар Николай II. Той пази своята банка, като очите си. Тя работи много добре със своите над хиляда клонове в Русия, като снабдява с достатъчно пари руските производства, без каквато и да е инфлация. Тази финансова централа на Изток е процъфтявала и с това е заплашила неимоверно банкерите-лихвари на Запад, защото и други монархически държави биха решили да последват нейния пример. Подобно застрашително положение за банкерите-лихвари се получава 46 години по-късно, когато президентът на САЩ – Джон Ф. Кенеди решава да създаде собствени държавни пари. Има обаче една съществена разлика: обезвреждането на Руската централна банка е значително по-трудно мероприятие от обезвреждането на тогавашния американски президент. Кървавата баня, в която екзекуционните отряди на Ленин и Троцки вкараха духовния и политически елит на Русия, беше една огромна димна завеса за заличаване следите, щото дори и критичните свидетели на тези ужасяващи събития никога да не достигнат до мисълта, че акционерите на най-големите банкови къщи на Запад са истинските подстрекатели на тази дива оргия от насилие и грабежи, и че присвояването на Руската централна банка е действителния мотив за екзекуцията на руското царско семейство. Банкерите-лихвари настояват пред тогавашния американски президент Уилсън да включи в предложението си за примирие между Антантата и Централните сили точка № 6, с която победители и победени се задължават да посрещнат Русия в Обществото на народите с този обществен ред, който Русия сама си е избрала (!) и освен това да оказват всякакъв вид подкрепа, когато Русия има нужда или изяви желание за това. С тази Уилсънова точка №6 банкерите-лихвари изявяват своята истинска същност: съзидатели, защитници и поддръжници на болшевизма. Бошевиките и като шефове в Кремъл винаги си останаха такива, каквито бяха от самото си начало – един хапещ пес, който банкерите-лихвари купиха и използуваха за свои цели. Този хаплив пес с цялата си агресивност никога не забрави най-важната си задача като пес: да хапе всеки друг, но не и своя господар. Нападките, които болшевиките отправят срещу Запада винаги са така канализирани, че да не засегнат банкерите-лихвари, които ги финансират. Болшевиките от своя страна им се отблагодаряват за подкрепата. Като пример, само за периода 1918 – 1922 г. те превеждат на банковата къща Kuhn, Loeb & Co., принадлежност на лицето Якоб Шиф, внушителната сума от 600 милиона златни рубли. .

 

Мир по-лош от война

Първата световна война променя вътрешното и световното положение на Европа. Създаденият “мир” не възстановява предвоенните `и позиции, напротив, той още повече допринася за нейния упадък. Воюващите страни изразходват през войната 240 милиарда златни долара. Съглашенците задлъжняват към САЩ с 18 милиарда златни долара.

Димитър Ризов в “Европейската криза”, София, 1938 г., пише: “Преди войната, въпреки противоречията и борбата между нейните империализми, все пак Европа бе едно цяло, господствуващо над света. Всички европейци – конкуренти помежду си, допринасяха за нейното материално процъфтяване, вливащи в нейната съкровищница богатства от целия свят, черпени от всяко кътче на земята. Войната наруши нейното единство. Мирът не възстанови това единство, защото бе мир – война. Европа бе господарка на световния пазар преди войната. През войната тя обедня, поради загубата на убитите, инвалидите и измрелите от болести, вследствие намаление на търговията и изчерпване на нейните златни богатства, които до голяма степен се преляха в Съединените щати, Япония, Южна Америка, Австралия и пр. Само в Съединените Щати като резултат на европейската война в 1918 година имаше нови 20 000 милионери, в сравнение с 1914 година. “Банкерите - лихвари налагат Версайския, Сен-Жерменския, Ньойския и Трианонския “мирни” договори. В своите “Военни мемоари” Лойд Джордж описва действителната картина: “Собствениците на националните банки са изместили дипломатите, политиците, юристите, журналистите и дават своите разпореждания със самочувствието на абсолютни повелители, които знаят, че никой не може да има възражения срещу жестоките им декрети”. (Schluss mit Inflation, Deflation, Hochzins und Krieg von Fred Josef Irsigler, Wynberg, Sued – Afrika, 1986) Целта е ясна: създаване на драконовски, несправедлив мир, за да се стигне неизбежно до нова, доходоносна война и по този начин да създадат по-благоприятни условия за послешно разпространение на марксистките диктатури. В своя меморандум до “мирната” конференция от 25 март 1919 година английския премиер Лойд Джордж пише:

“Запазването на мира зависи от това да няма никакви причини за отчаяние, които постоянно биха подстрекавали духа на патриотизма, на справедливостта или на “fair play”. Нашите условия могат да бъдат сурови, даже жестоки и безмилостни, за да се получи удовлетворение, но същевременно те могат да бъдат така справедливи, щото страната, на която те ще бъдат наложени, да чувствува в сърцето си, че няма никакво право да се оплаква. Но несправедливост и надменност, проявени в часа на триумфа, няма да бъдат никога забравени и простени. По тази причина, аз се обявявам категорично против това да се откъснат от германска власт повече германци, отколкото е необходимо, за да се подчинят на една друга нация. Не мога да си представя никаква по-голяма причина за една бъдеща война, отколкото ако германския народ, който, безспорно, се прояви като една от най-здравите и мощни раси в света, бъде обграден от няколко по-малки държави, много от които се състоят от народи, които никога преди това не са имали някакво здраво правителство, но всеки един от които включва в себе си широки маси от германската народност, които искат да се присъединят към своята родина. Предложението на полската комисия да се подчинят 2 100 000 германци на надзора на един народ от друга вяра, който още никога в развитието на своята история не е доказал, че е способен да създаде здраво самоуправление, ще трябва да предизвика, според моите схващания, рано или късно една нова война в източна Европа” … (“100 документа към предисторията на войната”, Издание на Германска информационна служба). Преди започването на Първата световна война банкерите-лихвари са убеждавали английското, френското, руското и италианското правителства, че ще спечелят войната в най-кратко време и че плячката ще бъде колосална. Но тя продължава повече от 4 години и милиони хора (повечето от тях от бялата раса) намират смъртта си. За банкерите-лихвари е от особена важност германското правителство да признае вината си за войната, за да могат да скрият истината. Немското правителство и народ, изправени пред избора между живота и смъртта, предпочитат живота. И англоамериканските политици с пълната подкрепа на световните медии представят това изтръгнато “признание за вина” от Германия, като “доказателство”, че тя е планирала и удължила войната. За каква “вина”, обаче, става дума? Димитър Ризов дава един изчерпателен отговор по тоя въпрос: “През 1912 г., четиридесет години след създаването на Бисмаркова Германия, оборота на германската търговия надгонва вече другите велики сили и отстъпва само на английския, но износа на германски стоки е равен на английския. За времето от 1887 до 1911 г., в производството на въглища, чугун и стомана, Германия догонва и надминава производството на Англия и Франция … Германия бързо заема задморски пазари: В Австралийския съюз, Китай, Алжир, Канада, Британска Индия, Балканите, Предна Азия и пр. В чуждите колонии Германия изнася несравнено повече, отколкото техните метрополии. Две трети от германския износ отива в Европейските страни, Англия, Франция, Австро-Унгария, Балканите и пр. Само Англия поглъща 1/7 от германската износна търговия – около един милиард златни марки. С подчертано и признато военно надмощие по суша, вече догонваща мощта на военната и търговска флота на световната империя Великобритания, Германия наистина се срещаше по всички световни пазари и пътища с Англия...”

По-нататък, по повод на “мирните” договори, Димитър Ризов пита:

“Кой закон на правото може да се примири с продължение на умишлените и фаталните грешки на 1919-1920 г., които създадоха изкуствени държави и продължават да поставят области, населени с милиони чужди на държавата етнически и идеологически народи, под икономически и политически гнет? И тези милиони съзнателни жители да търпят, щото господствоющата държава да води една политика явно предизвикателна и в съюз със смъртни врагове на тяхната обща родина? Кой закон на мира и справедливостта е съвместим с икономическото и финансово задушаване на Германия и други страни? В същност, търпението на страдащите и предизвикваните безкрайно ли е? И тяхна ли ще бъде вината за събитията, които се тласкат от враждебни тям ръце? Правото не е ли насочено и срещу тези, които методично предизвикват конфликти чрез лошото третиране на победените? (“Европейската криза”, стр. 42–44) Тогавашният американски президент Удроу Уилсън прогласява програмата си за мир, в името на която САЩ участват във войната – мир без победители и победени, без контрибуции, самоопределение на народите и т.н., и т.н. Лъжи, лъжи, лъжи … Стегната в обръч, Германия отправя предложение за мир на 03 октомври 1918 год. до президента Уилсън въз основа на неговите 14 точки. Тогавашният държавен секретар на САЩ – Лансинг, отговаря на 5-ти октомври, че съюзните сили приемат предложението. Започват едни преговори между съюзниците от Антантата … Военните действия продължават! Чак на 7 ноември 1918 г., съглашенците връчват своите условия за примирие на германската делегация, но вече от 18 точки. Тези нови условия, обаче, нямат нищо общо с условията, уговорени между германското правителство и Лансинг, който има мандат от съюзниците в Антантата за това. Граф Оберндорф, пратеник на германското военно командуване, заявява на началник – щаба на френската армия – ген. Вейган: “Ние очаквахме тежки условия, но представените тук са невъзможни. Вие хвърляте Германия в болшевизъм”. (“Европейската криза”, стр. 19)

През това време в германските градове Кил, Хамбург, Берлин, Мюнхен, са в пуснати в ход социалистически метежи. Републиката е обявена. Социалистите вземат властта. Кайзер Вилхелм II e принуден да напусне Германия. Накрая германската делегация подписва 18-те точки на примирието, но с уговорката, че ще протестира пред Уилсън, задето неговите 14 точки не са залегнали в основите на примирието. На 11 ноември 1918 г. военните действия спират и откъм двете воюващи страни. С големи усилия германските военни предотвратяват опасността социалистическата революция в Германия да прерасне в болшевишка. С това е спасена, не само Германия, но и Европа от болшевизма. За сметка на това банкерите-лихвари разпореждат блокада на Германия, докато не подпише наложения от тях “мирен” договор. Блокадата на Германия трае от ноември 1918 до края на юни 1919 г. – умишлено продължение на една прекратена вече война, с което вече се цели изтощението и унищожението на самия германски народ. Ръководителят на германската делегация Брокдорф-Ранцау подава оставка, тъй като е против политиката на отстъпчивост у новото социалистическо правителство относно съдържанието на “мирния” договор. На 28 юни 1919 год. германските социалисти подписват “договора”. След това “мирни” договори са изнудени да подпишат Австрия, България и Унгария. На 23 ноември 1926 година, след приемането на Германия в Обществото на народите, Райхстагът гласува резолюция да се направи предложение в О.Н. или пред арбитражния съд в Хага за издирване и изясняване виновността на участниците в Първата световна война. Никакъв резултат …

Ето как се загиваше за БЪЛГАРСКА МАКЕДОНИЯ!
С ПЕСЕН НА УСТА!

 На Гоце Делчев

 

Ден денувам - кътища потайни
нощ нощувам - пътища незнайни;
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае...
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.

 

С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали...
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.

Бог богува - нека си богува,
цар царува - века ли царува?
Нямам либе, първа обич -
мене да очаква
и да ме оплаква...
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.

II

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха злато ковано
твоите руси косици...
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня,
мяна за благо,
турци да гоня!

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха огън елмази
твоите черни очици...
Мяна бих сторил мило за драго
пушка бойлия,
мяна за благо,
турци да бия!

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха маргар мъниста
твоите бели зъбици...
Мяна бих сторил мило за драго
сабя по воля,
мяна за благо,
турци да коля...

Сънувах сънуваш, ой нерадост,
опустяла младост,
гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.
И на гроба, ой нерадост,
опустяла младост,
кръстоклоне - кръст юнашки,
и пиле на кръста.

Заран пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как сирака
сирашки е минал.

Вечер пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как юнака
юнак е загинал.

Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба...

из "Хайдушки песни", 
"На Гоце Делчев", автор Пейо Яворов