2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. kvg55
9. zaw12929
10. hadjito
11. sparotok
12. bosia
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Разоръжаването на гоите, не е по-различно от принуждаването на пътниците във въздушния транспорт да си свалят обувките и коланите в TSA летищата.
Why The Jews Want Your Guns
By Brother Nathanael Kapner Copyright 2013
Под прикритието "защита" на американците, по време на ТSА скрининг процеса се, убива мъжествеността у мъжете, чрез принудителното събуване на обувките, сваляне на коланите (асоцииращо се с обезоръжаване), принудителното "капитулиране" пред "порно" скенерите на (върховния Шеф на спец-службите на САЩ) евреина Чортоф (Дяволов!), както и задължителното опипване на пениса и задниче части, от служители - мъже.
Подсъзнателното послание е ясно:
Унижаване, пренебрегване и отслабване личността, и по-важното – намаляване чувствителността на американските граждани към тоталитарното управление, в което евреите държат всичките политически (и икономически) лостове за контрол.
Еврейската програма за тоталитарното им управление е подробно описани в протоколите на мъдреците от Цион, които са проект за световна еврейската хегемония, написани от еврейските финансисти и активисти, през 19-ти век.
(В протоколите подробно се описват начините за осъществяване заветните цели на Израил. Те са четени на тайно заседание на първия световен ционистки конгрес в Базел, 1897г.)
В протокол 5 е записано:
Ние ще създадем крайна централизация на управлението, за да вземем по този начин в ръцете си всички обществени сили. Чрез нови закони механически ще уредим всички прояви на политическия живот на нашите поданици. Тези закони ще унищожат, едно след друго, всички допуснати от гоите права и свободи. Нашето царство ще се отличава с такъв величествен деспотизъм , който ще е в състояние, във всяко време и на всяко място, да задуши противодействащите и недоволни гои. (Вижте цялата история: Here & Here. )
"Един по един", ще започнат и да забраняват, първо - полуавтиматичното оръжие, после, под различни предлози (под фалшиви знамена), ще започнат да отнемат разрешителните за оръжие, и накрая ще конфискуват всички видове оръжия за самозащита.
PREPARE FOR CONFISCATION
Подготовка за конфискация
Като израснал в юдаизма, станах свидетел на присъщата враждебност на евреите към "бялата християнска култура", на върха, на която са гойските пистолети.
Еврейство би искало да унищожи "бяла култура" чрез ликвидиране силите за самозащитана тена тази култура: огнестрелните оръжия от всички размери, форми и способности.
Имена като Файнстийн, Блументал, Дершовиц, Фоксман, Либерман, Чортоф, Шумер, Боксер, Блумбърг, и безброй още еврейски организации, се мъчат да лишат гоите от пистолетите им. Преглед на цялата история Here, Here, Here, Here, & Here.
След Санди Хук, множество еврейски организации, като Лигата Anti-Defamation на Абе Фоксман, използвайки удобно (умишлено) създадената ситуация, се присъедини към анти-пистолет кампанията, изразявайки "шок, недоверие и ужас" от предполагаемите убийци на невинни деца.
Но, въпреки че Фоксман и приятели проляха крокодилски сълзи по децата от Санду Хук, (Фоксман е така ужасен!), никога няма да чуете от тези "ужасени" еврейски лицемери, да осъждат хладнокръвните убийства на палестински деца в Газа!
Но направо на въпроса
С нарастващото осъзнаване на несъразмерния превес на еврейската власт в Америка, поразително несъразмерна с 1.8% от населението на САЩ, американското еврейство се страхува, че скоро "гоите" ще "загреят", за самонадеяното им (свърх)влияние и ще се вдигнат на борба.
Но борба срещу евреите няма да може да се проведе, ако гоите бъдат лишени от пистолетите им ... също, както те вече са разголени на летищата на "Чортовите" TSA .
За еврейството е належащ приоритет, от ден на ден да печелят позиции, като засилват централизацията на политическата власт и изземват оръжията на гоите, които са последните им средства за самозащита срещу еврейския тоталитаризъм.
Какво по-подходящо време, от сега, не само да купуваме оръжия, но и да се подготвим да ги използваме?
За повече, вижте:
For More See: Jews Lead Gun Control Charge Click Here
And: Gun Confiscation & FEMA Camps Click Here
And: Creeping Steps Of ‘Jewish’ Gun Control Click Here
And: Jewry’s ‘Total’ Control Of America Click Here
Автора на Независим националистически блог, отдавна изразява дълбоки съмнения, че тези необясними масови убийства у нас и в САЩ, когато се касае за убийства на близки хора и самоубийства след което, са подтикнати от старателно прикривани от властите сатанински секти, вещаещи "Апокалипсис" и прочие...
Тези секти именно разбира се, гонят общата цел - целта която у нас вече беше постигната от комунистите - обиране огнестрелните оръжия (Дори на техните "активни борци"!), а сега вече сме на ниво вземане и на газови, въздушни и ножове - все още достъпни оръжия, макар и не можещи да убиват, докато при американците, едва сега идва "първата фаза" на разоръжаването...
Забележете схемата, кампанията и пропагандата в американските медии и нейния "отзвук" у нас.
Не ви ли прилича на истерията "11 септември" и "Сарафово", където вече имаше посочен "виновник" предварително, а сега това е естественото право - правещо те гражданин и отстояващо истински гражданските ти права?
Не ви ли приличат масовите убийства, на "планомерни" - подготвени и подстрекани от някакъв пъклен център?
13 януари 2013 16:13 / обновена на 13 януари 2013 | Димитър Панев | 13 Коментирай Препоръчано (1)
© снимки: DarikNews.bg, Валентин Грънчаров
Още по темата
Българи се събират в Скопие, за да почетат паметта на Мара Бунева
Паметта на Мара Бунева събира българи в Скопие, дано няма провокации
Стотици българи се събраха днес в македонската столица Скопие, за да почетат 85-тата годишнина от смъртта на българската революционерка Мара Бунева. За разлика от други години проявата този път премина спокойно и без размирици.
Полицейски кордони придружаваха българските групи от входа на Скопие до лобното място на българската героиня.
Отношенията между България и западната ни съседна се превърнаха в основна тема днес, както за българите, така и за сънародниците ни, които са останали извън границите на страната.
За Мара Бунева е малко да се нарече герой, твърди Димитър Димитров (на снимката в текста), както сам се представя - българин от Сърбия. Димитров днес живее в Босилеград и ще продължи да го прави докато има сили да защитава българското, твърди той. Независимо, че живеем в Сърбия и не спират да ни мачкат и притискат, ние милеем за България, допълва Димитров.
Той споделя още, че му е мъчно от така оформилите се отношения между България и Македония и е убеден, че ако има омраза в тях, то тя е тръгнала от сръбския шовинизъм. Сръбският шовинизъм е ракът на Балканите, посочва Димитров.
С много болка разказа пред журналисти съдбата си и Тодор Кулевски, който живее в Македония. Всичко е преиначено. Нашите предци до един бяха българи. Нас ни отделиха, накараха ни да бъдем македонци, смениха фамилиите ни, допълва той.
|
Мара Николова Бунева е българска революционерка, член на Вътрешната македонска революционна организация. Известна е като борец за свобода[1] и героиня[2] с извършването на атентат[3][4][5][6][7][8][9][10][11][12] срещу Велимир Прелич в 1928 година.
| Съдържание |
Мара Бунева е родена в град Тетово в Северозападна Македония. Според някои български историци, вероятно позовавайки се на „Македонски алманах”, Мара Бунева е родена през 1901 г. Това становище, се подържа и от повечето македонски историци. Съществува обаче и друго мнение, според което тя е родена през 1902 г.[13]
Некролог на героинята от МПО „Любен Димитров“, Торонто.
Мария Бунева е третото от шестте деца в българското екзархийско семейство на Никола (Нико) С. Бунев и Ана. Това са Борис, Лазар, убит от сърбите 1913 или 1944 година, Надежда, Вера и Елена Буневи[14]]. По майчина линия революционерката е внучка на Зако — човек, за който още се разправят легенди в града под Шар, как едва ли не сам построил по турско време православен храм в града.[15] Бащата на Мара Бунева — Никола Бунев е другар на бележития публицист Матей Геров и на д-р Никола Герасимов, и е кмет на Тетово в периода 1915-1918 година. [16
Между 1915-1917 г. учи в скопската стопанска гимназия[17] и получава висше образование в Софийския университет, след което се жени за офицера от българската армия Иван Хранков. Брат ѝ Борис Бунев я привлича в редовете на ВМРО и тя започва да изпълнява поръчки на революционната организация, като на няколко пъти минава границата с конспиративни задачи.
Мара Бунева е избрана за изпълнителка на смъртната присъда на юриста на Скопската област Велимир Прелич. По негова заповед през 1927 година на Скопския студентски процес срещу дейците на Македонската младежка тайна революционна организация, подсъдимите са подложени на жестоки изтезания — стягане на главите, чупене на ръцете и дори заравяне живи заради българското си самосъзнание.
След произнасянето на тежките присъди над подсъдимите студенти в края на декември 1927 година на 13 януари 1928 година Мара Бунева разстрелва Велимир Прелич в центъра на Скопие на стария Камен мост на Вардар, след което се прострелва в гърдите. Запитана от сръбския офицер, пристигнал пръв на мястото на атентата, защо е убила Прелич, Мара Бунева отговаря: „Заради мъченията, които той извърши над моите братя студенти. Защото обичам отечеството си.“[18]
Мара Бунева умира на следващия ден, 14 януари от раните си.
Отзвук от атентата
Печат на Пловдивското македонско женско дружество „Мара Бунева“.
Атентатът привлича вниманието на европейската общественост към съдбата на българите под сръбска и гръцка власт. Френският вестник „Йовър“ нарича Мара Бунева „македонската Шарлот Корде“. Вестник „Франс“ пише: „Истината, която Франция трябва да знае е, че тези терористични действия всъщност са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ!“ Австрийският „Тагеспост“ пише: „Лозунгът на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство...“[19]
Паметната плоча на Мара БуневаСлед освобождението на Вардарска Македония през пролетта на 1941 година на мястото на самоубийството на Мара Бунева е поставена паметна плоча. След изтеглянето на българските войски и администрация в началото на септември 1944, в края на същия месец паметната плоча е разрушена по заповед на Лазар Колишевски, секретар на Македонската комунистическа партия и един от най-големите противници на българщината в Македония.
На 13 януари 2002 година, на мястото на атентата, извършен от Мара Бунева, отново е поставена паметна плоча, която три дни по-късно е залята с боя и разрушена от вандали и изхвърлена в река Вардар.
На 13 януари 2003 година, плочата е възобновена. Още на следващия ден 14 януари 2003 година плочата е разрушена. Македонски българи събират оцелелите парчетата от плочата и ги предават в Националния исторически музей.
На 13 януари 2005, поставена е отново паметна плоча. През нощта на 16 януари 2005 година плочата на Мара Бунева отново е счупена и открадната.
През 2006 година на 15 януари след панихидата в църквата “Свети Димитър” български политици, заедно с граждани на Скопие, други македонски градове и гости от българските крайгранични райони освещават за пореден път възстановената паметната плоча на лобното място на Мара Бунева край брега на Вардар в центъра на града.
На 13 януари 2007 година, по повод на годишнината от смъртта ̀и, в Скопие македонски и български граждани, събрали се да се поклонят пред паметта ѝ, са бити и обиждани от организирана група, а полицията на Република Македония гледа безучастно.[20] Само няколко часа след това плочата отново е осквернена и изкъртена. Това предизвиква и дипломатически скандал между двете държави.
През 2008 г. в навечерието на честванията на Мара Бунева Скопие осъмва с надпис “Смърт за българите и предателите на 13 януари”, изписан на сграда близо българския Културно-информационен център в града. Българското правителство реагира остро против антибългарско съдържание [21]. В същото време проявите на 13 януари от българска страна са отменени в израз на съпричастност към смъртта на 11 войници от армията на Република Македония поради авиокатастрофа [22].
Външни препратки Видео Бележки
Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за
Мара Бунева.
Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:
Мара Бунева
- ↑ Болеслав Тахауеръ, аташе по печата на Унгарската легация въ София. Весник "Македония". 1934
- ↑ Александър Гребенаров. Македонският научен институт (1923-2008). ИК Гутенберг, София, 2009. стр. 190
- ↑ Иван Михайлов. Спомени, том 3, Освободителната борба 1924 - 1934 г., 1967
- ↑ Вестник "Волонте", 10 април 1930, Париж.
- ↑ „Панихида и бугарски песни за контроверзната атентаторка од дружината на Ванчо Михајлов.“ Вест, 14 јануари 2002
- ↑ За Мара Бунева нема место! Македонско сонце, 2002
- ↑ Се уште непозната вистината за Мара Бунева A1, 10 август 2008
- ↑ Вистината за атентаторката. Дневник, 18 март 2006
- ↑ Д. Гоцев, С. Германов, И. Илчев, Т. Митев. "Македония - История и политическа съдба", Том 2, Издателство "Знание" ООД, София, 1998. стр 190-191
- ↑ Цанко Серафимов. "Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи." Издателска къща "Орбител", София, 2004.
- ↑ Антони Гиза. Балканските държави и македонския въпрос. Македонски научен институт, София 2001. (стр. 100)
- ↑ "Крвави атентат Велимира Прелића", Весник "Политика", 14 јануар 1928 (стр. 3)
- ↑ Иванов, Н. „Опит за внасяне на някои ясноти за живота и делото на Мара Бунева“. Публикация в сборника „Свети Дух. Ден на Македония“. С., 2008
- ↑ Даниела Начева, „На гости на Вера Бунева-Николова и Борис Николов“, Вестник на българите в Детройт, Брой 4, 2009
- ↑ Иванов, Н. „Опит за внасяне на някои ясноти за живота и делото на Мара Бунева“. Публикация в сборника „Свети Дух. Ден на Македония“. С., 2008
- ↑ Коларов, Никола. „Мара Бунева-живот и подвиг“.
- ↑ Иванов, Н. „Опит за внасяне на някои ясноти за живота и делото на Мара Бунева“. Публикация в сборника „Свети Дух. Ден на Македония“. С., 2008
- ↑ Цитирано по: Гоцев, Димитър. „Младежките национално-освободителни организации на македонските българи (1919 - 1941)“. София, Издателство на БАН, 1988, стр. 49.
- ↑ Цитирано по: Красимир Каракачанов. ВМРО. 100 години борба за Македония. София, 1996, стр. 121.
- ↑ Джамбазки, Ангел. Поклон пред паметта на Мара Бунева.
- ↑ “Вест”: Българите се оплакват в македонското МВнР
- ↑ ВМРО ще отложи всички прояви в Скопие по повод 80-годишнината от смъртта на Мара Бунева
|
Портал „Македония“ съдържа още много статии, свързани с историко-географската област. Можете да се включите към Уикипроект „Македония“. |
bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%B0_%D0%91%D1%83%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B0#cite_note-6
Автор: allvin
Заветът на един българин
На 1.1.1878 е роден Пейо Яворов - български поет и войвода от ВМОРО.
Пейо Яворов (1878 – 1914)
Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е един от най-големите български поети,а също така и революционер, войвода на Вътрешна македоно-одринска революционна организация.
Роден е в гр. Чирпан на 1 януари 1878 г. Завършва V (IX) клас в Пловдив. От 1893 до 1901 г. работи като телеграфо-пощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало (Поморие), София. След 1897 г. влиза в контакти с ВМОРО. Първоначално е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — в. Дело, в. Свобода или смърт, в. Автономия, в. Илинден. А по-късно с различни чети многократно преминава границата и се бори за свободата на Македония като става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — "Гоце Делчев" (1904). Този период от неговия живот намира място в мемоарно-есеистичната му книга "Хайдушки копнения" (1909). Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов - драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.
Озовал се в София със съдействието на д-р К. Кръстев и П. П. Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на най-доброто литературно списание от онова време — сп. Мисъл. През 1901 г. издава първата си стихосбирка "Стихотворения", чието второ издание от 1904 г. е предговорено от П. П. Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — "В полите на Витоша" (1910) и "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за "усъвършенствуване по литература" — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия, а при едно от своите пътувания (1910) изпраща към последния й дом своята възлюбена — Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка "Безсъници", която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис и "прозрения" за "вечните въпроси що никой век не разреши", променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета "Подир сенките на облаците", чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, съпоставим само с този на Ботев.
При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15. Награден е с кръст „За храброст”.
В началото на 1913 г. Пейо Яворов, предчувствайки катастрофата на войната, пише на Данаил Крапчев:
„7 януарий 1913 г. София.
Драги Данаиле,
Спотаил си се и нищо не се чуе нито от тебе, нито за тебе.
За Бога, обади се.
Какво правите там? Кои от приятелите и другарите са в Солун? Македония отива. Сърби и гърци завряха нечистите си нокти в гърдите на Македония и разкъсват дробовете и. Писах и на Тодор Александров. Не е ли краен час да се предприеме нещо? Где е Матов, где е Доктора, где са другите? Трябва да бъдеш тук, в София, за да почувствуваш всичкото безнадеждие за бъдещето на нашето национално дело. Всичките македонски планини, с гробовете на толкова паднали борци, сякаш лежат на гърдите ми и аз не мога да дишам.
Пейо".
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелствува за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: "Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея"). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява.
Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Така приключва равносметката си с живота, но не и с литературата големият български поет и родолюбец, борец за свободата на Македония — Пейо Яворов.
Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга "Мисъл" той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява - той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията за убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство.
До края на живота си Яворов другарува и кореспондира с легендарния водач на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самият писател от Тодор Александров. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години по линия на ЦК на БКП.
В последните мигове от живота си единствената връзка на Яворов с живота остава мисълта за Македония и не случайно в завещанието си пожелава да бъде погребан в четническата си униформа, като иска прошка от Македония чрез своя най-близък приятел Тодор Александров:
„Брате Тодоре,
Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук...
Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости.
Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания...
Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: "Поздрав от нашата майка мъченица - тя е вече щастлива!”
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=130&LangID=1
===============================
Ден денувам - кътища потайни,
нощ нощувам - пътища незнайни;
нямам тато,нито мама -
тато да ругае,мама да ридае...
Леле моя ти Пирин планино!
Море църно цариградско вино.
С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра според вяра,
нямам ни братец,ни сестрица -
братец да ме хвали,а сестра да жали...
Леле моя сабя халосия!
Море люта одринска ракия.
Бог богува - нека си богува,
цар царува - века ли царува?
Нямам либе,първа обич-
мене да очаква и да ме оплаква.
Леле моя пушка огнебойка!
Море тънка солунска девойка.
Пейо Яворов - ,,Гоце Делчев"
-------------------------------------
Ако умрам и загинам,
немой да ме жалите,
напийте се руйно вино,
скършете ги чашите.
E-e-e, верни другари
песна запейте, мене спомняйте.
Ако умрам и загинам,
поп не мой да викате,
вие на гроб ми елате,
оро да заиграте.
E-e-e, верни другари
песна запейте, мене спомняйте.
Ако умрам и загинам,
ке останат спомени
що съм лудо лудовало
на младите години.
E-e-e, верни другари
песна запейте, мене спомняйте.
|
 |
 |
Биографични бележки
Учи при частните учители Ем. Васкидович и Я. Мустаков, в Свищовското училище (1872-1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874-1877). По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор (1877). Завършва средно образование в гр. Николаев, Русия (1881) и право в Новоросийския университет в Одеса (1885). Съдия (1885-1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886-1888) и съдия (1890-1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896). До края на живота си е адвокат на свободна практика в София. Подготвя хабилитационен труд на тема "Правото за помилване по повод на новия наказателен закон" (1896) с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на СУ. Посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893). Училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество "Славянска беседа", на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм - изкачването на "Черни връх", 27. 08. 1895). Като студент Алеко проявява пристрастия към П. Каравелов - идеолог на парламентаризма и демокрацията. Сътрудничи на основаното от него сп. "Библиотека "Свети Климент"". Член на опозиционната Демократична партия начело с П. Каравелов (1896); участвува в изготвянето на програмата й, сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. "Знаме" от създаването му (1894). Убит от наемници по политически причини. Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията "Огледало" (1880) и "Защо?" (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците "Целокупна България" и "Свободна България". В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема "Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня" (1883). Първата зряла творба на Константинов е "До Чикаго и назад". В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност - темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество. Авторът има селективно отношение към фактите, вижда ги от неочаквана страна и ги интерпретира най-често иронично. Отбелязва мимоходом впечатления, рисува образи с няколко щриха, готов винаги да избухне в смях. Сериозен остава единствено пред величието на природата, пред постиженията на техниката, пред тревожните социални явления. Пътеписът отразява онзи момент от българското духовно развитие, когато българинът започва да опознава света, за да намери в него своето място и мястото на родината. "До Чикаго и назад" е принос в развитието на българския пътепис. Чрез тази творба пътеписният жанр излиза от сферата на географско-етнографското описателно четиво и се превръща в пълноценно художествено явление. С книгата "Бай Ганьо" Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време - пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен амбулантен търговец на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчивоиронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение. Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и изключително витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отбльсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност. Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да "прави" политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките на същността му - национална или социална - са противоречиви, понякога полюсни. Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип - изразител на грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика, бездуховността. В "Бай Ганьо" е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения й стремеж за догонване на "другите". Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумення, грешки, изненади, разрешавани комично. Въпреки своеобразния строеж - поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи. Константинов прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в пътеписите "Невероятно наистина, но факт...", "Какво? Швейцария ли?", "В Българска Швейцария" и др. Пътеписите му носят белези и на фейлетона, и на репортажа; с остър критицизъм са засегнати битови неуредици, обществени проблеми. Звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на националното достойнство. Като ученик в гр. Николаев Алеко пише фейлетони, белег за ранна хумористична реакция на действителността (цикъла "Проза в стихове") (лятото на 1894). До края на живота си създава над 40 фейлетона, повечето от които са отзвук на конкретни събития. Основни теми във фейлетоните му са потъпкването на изборните права на българския народ, поведението на министри, депутати, на монарха, наболели обществени проблеми. Морално извисената личност на твореца уравновесява гнева и смеха, ненавистта и болката, предпазва го от заслепение, от нарушаване на художествена и етична мяра. Смехът е овладян и артистичен, смях, който изобличава, но и забавлява. Константинов разгръща фейлетона най-често в ироничен план и чрез асоциации, въпроси, обръщения, намеци, коментар въвежда читателя в ироничната "игра", създава атмосфера на доверие, на свободно бъбрене и събеседване. Хумористичната атмосфера прониква в целия фейлетон - от заглавието до послеписа и подписа. Трансформира се нерядко в остър сарказъм, в чиято основа е гражданската болка и нравствената тревога. Нови за традициите на жанра са фейлетоните "Страст" и "Честита Нова година", където обект на ирония е авторът, дистанцирал се от себе си, доказал своята духовна независимост, утвърдил се като личност. В цикъла "Разни хора, разни идеали" частният случай е изведен до художествено обобщение, създадени са плътни социалнопсихологически типове с трайна общочовешка стойност. Личностното, гражданското и творческото реализиране на Константинов съвпада с първите стъпки на новоосвободена Българияя, с процеса на изграждане на нейната нова материална и духовна култура. Той живее с непознато дотогава чувство за цивилизация и прогрес, със съзнанието и отговорността на обществен възпитател. Потопен е изцяло в своята съвременност; не търси сравнения, корективи, критерии в миналото. Интересува го националната ситуация и проблематика в европейския и световен контекст. Хумористичното отношение към реалността е част от мирогледно-поведенската му система. Творецът притежава неподдаващо се на догми съзнание, вродена способност да приема нещата в тяхната нееднозначност, изменчивост и подвижност, свободно да ги размества, взаимно да ги замества и свързва според художествената логика. Неговият хумор е сплав от безгрижен гръмък смях и мъдро разбиране на човека, от гняв, породен от социални и лични пороци, и стремеж към тяхното хумористично надмогване и сатирично унищожаване. Това е артистичен смях, който не потиска, а преодолява грозното и пошлото и действува като морална сила. Наред със способнастта да открива около себе си в комично деформиран вид безброй варианти на социални сблъсъци и човешки метаморфози Алеко Константинов внася в литературата и усещането за артистична радост и забава от творческия акт. Той превежда произведения от А. С. Пушкин ("Бахчисарайски фонтан", "Полтава", "Цигани"), М. Ю. Лермонтов ("Демон", "Беглец"), Н. А. Некрасов ("Руските жени", "Кой е строил железния мост?"), Молиер ("Тартюф"), Фр. Копе ("Отче наш"), В. Сарду ("Партиите в Монако") и др. Произведения на Константинов са преведени на около 30 езика. Първите преводи са от края на XIX в. (естонски, руски, сръбски) и нач. на XX в. (немски, полски, френски, чешки и др. езици). Псевдоними: Башибозук, Беньо Наков, Въса Пъцова, Един от клуба на Моралното влияние, Щастливец.
(материалът е взет от "Речник по нова българска литература (1978 - 1992)", Хемус, С. 1994; автор: К. Бъклова)
|
|
|
Цитати на Алеко Константинов от „До Чикаго и назад“:
"В тези железници се срещаш освен това с безподобно отвратителни жидовски фигури, които, щом те подушат, че си българин, считат за непременна обязност да ти изкажат своето съчувствие към нашата политика, да похвалят гения на нашия народ и неговите водители, да пуснат някои псувни по адреса на нашите врагове и да ти поласкаят националното самолюбие чрез едно сравнение със сърбите... И да чуваш ти един Ицик, ама не онзи, румънския Ицик, който е казал: "Нам време съ мъ свадеск ку гуверну русеск" - онзи е добродушен, ами Ицик Цвиблман или Мойше Келенкопф да ти изказва братско съчувствие!... Да го цапнеш по разлигавената доброжелателска мутра!... Е, приятно ли е да четете такива прелести?..."
"Щеше да бъде грях да ида в Чикаго и да не видя знаменитите касапници. В една от тях, най-голямата, "Armour"s Packing House", са изклани през 1892 година 1 750000 свини, 850 000 говеда и 600 000 овци. Общата стойност на месните продукти, изработвани в Чикаго, възлиза ежегодно на около 140 000 000 долара. Още в 1886 година бях чел в.руския журнал "Новь" едно подробно описание с илюстрации на тези касапници и бях си съставил едно понятие за тях, което, като проверих сега, излезе съвършено наопаки. Аз си ги представлявах грамадни, светли, чисти здания,с вода и канали, проведени навред, с чисти ножове и други прибори, с чисто облечени работници, с една дума, представлявах си ги тъй, както ги гледах изобразени на картинките на "Новь" и както са изписани и разхвалени в брошурата, която ми я дадоха при входа за спомен и която лежи сега на масата, разгърната пред мене. Но боже мой, каква разлика, каква поразителна разлика между туй, което си представлявах, и това, което наистина видях. Ние вървяхме около два часа с трамвай, все в града, догде стигнем един дървен мост, по който вървяхме още един километър, за да дойдем до касапниците. Земната повърхност е тясна за американците и те строят мостове, за да могат да се възползуват от мястото, което остава под тях. От двете страни на моста, на едно голямо пространство, се виждат огради за добитъка и кочини за свинете. Оттук се почва една воня, която те преследва във всичките здания на знаменитата касапница. При входа, като ни снабдиха с брошурките и изказаха съжаление, че не ще могат да ни покажат как колят свинете, понеже било късно, дадоха ни един водач, който през разни мостове и тъмни коридори ни поведе низ отделенията. В едно от тези отделения прекарваха говеда през един вход и ги разпределяха едно по едно в отделни огради, над които стояха няколко касапи и нанизаха с железни чукове смъртоносни удари на добичетата. Едър, хубав добитък. Видях аз някои волове, като влизаха в оградите, издигваха си главите и като погледнат цели стотини на тях подобни убити, одрани и разсечени на части, обхващаше ги неописуем ужас, те си облещят очите и като че се вкаменяват на мястото си; в този момент касапинът издига равнодушно чука и с един удар между рогата поваля вола на дъските. Тези дъски се издигат и изтърсват полумъртвото добиче в залата. Там други касапин, ако не са умрели, добива ги с чук и две железни куки издигат говедото за задните крака нагоре. Тези куки, със синджир окачени на един дълъг железен прът, с помощта на едно колелце се движат леко заедно с добичето по пръта. Такива куки и прътове са разпречени навсякъде. С нож прободват говедото в гушата и руква право на дъските цял поток кръв и нечистотии. Преместят куките по-нататък - там други дерат говедото. По-нататък го измиват. Сетне го разсичат надве. Сетне на части, и на другия край, в другите отделения, след сума операции, излизат цели складове с консерви, екстракти, пепсини. Видяхме едно грамадно отделение, гдето правеха всевъзможни суджуци, сосиси, салами. Няколко машини разсичат месото на дребно, сума работници на мръсни дървени маси пълнят едни безконечни чърва, обвързват ги с канапи, товарят ги на колца и пълнят складовете. И едновременно с тези фабрикации други работници с мръсни, вонещи колца развозват нечистотиите. Навсякъде мрачно и хлъзгаво от нечистотии, а смрад!... На няколко пъти ми се повдига, закрих си носа с кърпа - нищо не помага, стана ми съвсем лошо, още пет минути, и аз щях да падна в несвяст. А ребятата другари вървят ли, вървят напред. "Умирам!" - извиках аз, задавен от убийственото зловоние, и чак тогава се съгласиха да напуснем този ад и бегом през едни мрачни стълби, през едни ледени подземлия, складове на замръзнало месо, ние излязохме на божия свят. Ох, като че се избавих от една неминуема смърт! Момчето искаше да ни развожда низ другите отделения. Аман! Не ща ти касапниците! Дадохме му бакшиш и избягахме. Целия ден ме преследваше тази миризма. Като че всичките ядения, които ми подаваха, миришеха на "Armour"s Packing House". До какви безобразия е довела жаждата за злато!
Е, хайде сега да се връщаме назад, към Стария свят, па из пътя ще се спрем във Вашингтон, във Филаделфия, па от Ню Йорк ще идем и в Бостон и тогава вече прощавай, Америко.
До смешно дохождат тези американци със своите големи реклами за железнопътните линии. От Ню Йорк за Чикаго има няколко линии и по всяка от тях заминават много тренове на ден. По-главните са две. През Ниагара - New York Central and Hudson River R.R. в свръзка с Michigan Central Railroad и през Филаделфия-Pennsylvania Railroad!. Във всяка главна станция са изложени за публиката gratis картите на пътищата и местностите, през които минуват линиите на компанията и на всичките съединителни железнопътни или параходни линии. Ако вземеш картата издадена от компанията New York Central R.R., виждаш техния път до Чикаго, означен като права линия, един сантиметър широка и с червена боя. Не само големите градове, ами и най-малките незначителни градовце, напечатани с едри букви. Ниагара, напечатана с грамадни заглавни букви. Ако гледаш тази карта, ще помислиш, че за Чикаго през Филаделфия не е възможно да се отиде, па и да е възможно - няма защо; този път е представен като пустиня. Няма град, няма село. Сам-там има по някой град, но напечатан с такива дребни буквици, че ще го помислиш за някое селце и при туй градът турен надалеч от линията. И линиите криви, отиват съвсем на друга страна и се прекъсват. На тази карта има разни видове от Ниагарските водопади, от Худзонската река, описания, хвалби, преувеличения до небеса. Четеш описанието на вагоните и мислиш, че за някои разкошни дворци ти разправят. Като говорят за стойността на пътуването, представляват ти я до такава степен изгодна, почти без пари, като че возят пътниците за благодеяние, за бог да прости. Вземаш сетне картата, издадена от компанията Pennsylvania Railroad, и какво виждаш? От Ню Йорк до Чикаго през Филаделфия теглена една идеално права, широка, червена линия и не една, ами няколко линии една до друга и пътят минува през сума градове, напечатани с едри букви, особено градовете Филаделфия, Балтимора, Вашингтон, Питсбург. И гледаш на тази карта пътя през Ниагара. Че то няма път! От Ню Йорк нагоре - пустиня. Няма град, няма село. Тук-там за хатър написано с микроскопически букви по някое градле. И Ниагара написана, но я заврели с дребни букви между тъмните бои на картата - не можеш да съзреш. А техния път като го украсили, като го накичили със сума видове от Вашингтон и другите градове, видове от Алеганските гори и като ги превъзнесли, ще помислиш, че тука е земният рай. А за стойността на пътя - не питай. Съвсем без пари. Така, построили железницата за себап. И каква железница! Чети описанията - царските палати остават пред тях бедни колиби. Ние пътувахме и по двете линии и не забележихме едната да има някое преимущество пред другата. Като посещаваш Америка, трябва да минеш по едната линия, за да видиш Ниагара, трябва да минеш и по другата, за да видиш Вашингтон."
Ромскa Новa година - Василицa Днес е ромската Нова година – Василица. Празнуването на Банго Васили (Васильовден) е свързано с няколко ромски легенди. В тях Банго Васил е Свети Васил - застъпник и защитник на ромите. Ромски легенди са противоречиви и според най-известната - Банго възстановява моста, по който преминават ромите, след като този мост е бил разрушен от Дявола. Друга легенда определя Банго-Васил като куц овчар, който спасява давещо се ромско дете или пък приютява циганин, бягащ от лошите. Трета представя как Свети Василий спасил циганския род от удавяне в бушуващо море, водите щели да погълнат ромите, но беловласият светия им изпратил ято гъски - ромите се покачили на тях и стигнали невредими до отсрещния бряг. Ромската Нова година се празнува три дни и се прави разграничение на 13.01. и 14.01. е Васильовден, а на 15.01. - Банго Васили. В някои райони на Централна България наричат и трите дни "Банго Васили". Вечерта на 13 срещу 14 повтаря християнските ритуали на Бъдни вечер. Интересното е, чe Банго Василии се празнува с птиче месо - гъска или петел. Семеен празник, при който е задължително от момента, в който започва вечерята до полунощ вратите на къщата да бъдат здраво затворени - никой от семейството не излиза навън (дори в двора!) и никой външен човек да не влезе в къщата. В полунощ когато настъпва Новата година започва сурвакането. В някои райони през нощта се сурвакат основно членовете на семейството, а при другите роми децата могат да обикалят и съседните къщи, тъй като след полунощ вратите им вече са отворени за посетители. На 14 януари за ромите е много важно какъв човек ще влезе пръв в къщата им. Смята се, че така ще бъде и цялата Нова година. http://calendar.dir.bg
Денят е близък и почти съвпада с българският езически "Петльовден":
Петльовден — Уикипедия
Минават години, сменят се поколения, животът ни хвърля в моменти на падение и слава. Но един исторически момент и личност остават завинаги в летописа на моя град – името на генерал Виктор Дандевил. Роден в 1820 год. в Оренбург, командващ Трета гвардейска дивизия от Западния отряд на генерал Гурко. Участва в боевете за освобождението на градовете Панагюрище, Пирдоп, Пловдив, Асеновград и др. Умира в Санкт Петербург през 1907 година.
Днес много улици по градовете, през които е преминала неговата войска носят името му, а в Асеновград, почти до мястото, където е посрещнат с хоругвите от православните храмове и камбанения тържествен звън, се издига скромен паметник – барелеф на най-обичания руснак в този град – генерал Виктор Десирович Дандевил. Минават години, сменят се поколения... Но един исторически момент и една победна личност завинаги остават в историята на Асеновград и България!
Снимка на паметника на генерал Дандевил от лятото на 2008 година. 
Генерал Дандевил и синът му капитан Дандевил, снимка 1877 г.
/Сн.-Държавен архив Пловдив/
Следващата публикация е взета от:
http://www.histoy.asenovgrad.org/ „Станимака - духовно наследство” Сайт на Ивайло Мирчев за историята на Асеновград. Бе началото
д-р Светозар Тошев Над смълчаната от уплаха Станимака е лепнала бяла, тежка зима. Утрото на 18 януари е мразовито. Подухва студен вятър откъм заснежената планина. Водите на река Чая са сковани в лед. Дърветата покрай бреговете сякаш зъзнат - по оголените им гранки светлее скрежец. Екват наблизо топовни гърмежи. Всеки трясък разтърсва двукатите чорбаджийски къжи, стъклата им грозно потракват под големите им стрехи. Съвсем близо гърмят пушки, цвилят подплашени коне, трополят топове, обозни коли и ракли. По калдъръмените улици пробягват аскери, пищят ранени в предсмъртни мъки. Тук-таме в полето пламват пожари, горят копи ръженица в долината "Кюмюрджи махала". Сърцата бият лудо и тръпнат в ужас пред неизвестността. Тъй близка е турската кървава разправа с развълнувания от радост град!
Уплахата в града все повече нараства. Людете се изпокриват в мазета и яхъри. Някой побягват в планината. На високото горе в "Нохто махала", в двуката къща, която през априлските дни на 1876 година, е била свърталище на Отон Иванов, са се събрали неколцина църковни настоятели на първия български храм "Св. Димитър". Неспокойни, но радостни са и българите, в околните бедняшки къщурки. През процепи и пролуки те зърват страховита, но радваща гледка. На белия фон на заснеженото поле аленеят хиляди фесове на бягащите турски войски. По пътя към Бачково отстъпват в безредие други турски табори. По заледените води на реката се мъчат да прекосят артилерия и тежки обози, но ледът се пропуква и те затъват. Подплашените аскери ги изоставят заедно с конете. Белезникави кълба тук и там бележат попаденията на руските снаряди. Някъде зад Горни Воден се вдигат снежни бели облаци... Очите се просълзяват. Мираж ли е това или не е ? Не! Това са те. Братушките! Те идват, идват победоносно насам!... Ето, от общата дълга верига там край Воден, подвижна и лъкатушна, бързо се отделя конница. Казашка сотня, на бели коне, в луд бяг достигат покрайнините на града и брега на реката. Казаците се пръсват и оглеждат всичко наоколо. Наново пропукват пушки. Закъснели в отстъплението си аскери падат простреляни от казашките разезди. Първите конници вече троплят край джамията. Някой от тях бързо достигат до Тополовския път, други са вече под Метоха. Да! Това са те, нашите, братушките! В стаята на къщата-наблюдателница църковните настоятели през сълзи се прегръщат и целуват. Плачат и се прегръщат хората във всички български бедняшки къщурки.
Бим... бам... бум... Бим... бам... бум... удря голямата тежка камбана на църквата "Св. Димитър". Дин... дан... дан... пригласят и по-малките в чудна надпревара. - Над смълчания град еква радостният камбанен звън, запял песен за свободата...
Бум... ммм... Бум... м.. м... се чува вече на изток от града. Там - към Мулдава и Червен, падат вече руските гранати по отстъпващите в паника турски аскери, преследвани неуморно от богатирите на генерал Дандевил.
-Бим... бам... бум.. Дан... дан... дан... запяват в хор и камбаните на другите църкви в града.
-Бум... м... м... Бум... м.. м.. м.. пригласят руските топове и прогонват все по-далеч мрака на робството...
Възбуденият народ изпълва улиците. Гъсти колони се спущат към "Мармара юфир - трисводестия каменен мост (където сега изтичат водите на "Асеница"), що свързва Метошката махала и Воденския път с другите градски части и главната. -
Запяват развълнувани и пристигналите вече на брегана реката руски войници. реперящ от вълнение глас генерал Дандевил се прекръства, отчупва залъкотхлябподнесен със сол и обявява началото на свободата.
Възстановка на посрещане на руските войски през 1878 година
За такъв момент е и стихотворението на Иван Вазов "Здравствуйте, братушки!"
написано през 1878 година.
– Мамо, мамо, я ги виж!
– Що е? – Идат, погледни ги.
С пушки, с саби... – Що стоиш?
Скоро, чедо, поздрави ги!
Тях ги бог прати насам,
да помагат, чедо, нам. –
И детето дава крушки
на солдатите без страх
и крещи на тях:
здравствуйте, братушки!
Генералът кат орел
ескадроните повежда,
а орачът се запрел
и омаян ги изглежда:
чини му се, че е сън...
Изведнъж с туптенье, с звън
приближават кат вихрушки.
Той си шапката свали
и ги поздрави:
здравствуйте, братушки!
Шипка! Шипка! Гръм се чуй.
Гурко мина планините!
Радост, чудо беше туй!
И на Тракия момите
срещат храбрите борци
и покриват със венци
техни глави, коне, пушки...
И кат стискат им ръце,
викат от сърце:
здравствуйте, братушки!
Как са горди тез момци!
Един казак варди, гони
хиляди злодей, крадци –
цели турски легиони.
И народа с лик засмен,
като гледа вече в плен
тия полкове хайдушки,
на казаците добри
тъй благодари:
здравствуйте, братушки!
Русе, 1878
Снимка: БулФото - архив
|
Миналата година е най-неуспешната за тютюнопроизводството, като страната ни е произвела едва 22 хил. тона тютюн. Това е почти два пъти по-малко от продукцията от предходната година, когато са произведени над 40 хил. тона, каза директорът на Института по тютюна и тютюневите изделия доц. Христо Бозуков на дискусия за бъдещето развитие на сектор „Тютюн”, съобщиха от Селскостопанската академия.
Така страната ни от второ място след Италия, отива на четвърта-пета позиция по производство на тютюн в ЕС. От добитите количества 90 % отиват за износ. По думите на доц. Бозуков, бюджетът на България в момента се крепи на два основни стълба – тютюна и горивата. Те носят по близо 2 милиарда евро приходи от акцизи годишно в държавната хазна.
Тютюнът е с най-висок принос за брутния приход в растениевъдството от всички култури, отглеждани в страната. От около 70 хиляди регистрирани земеделски производители у нас, половината са тютюнопроизводителите. Тази година средните изкупни цени на ориенталските тютюни се движат около 6.50 лв. за кг. В Гърция цената е двойно по-висока, заради по-доброто качество на продукцията. Тя от своя страна, обаче е обвързана с използваните сортове.
До преди 10 години тютюнът беше една от малкото земеделски култури в България, от която на 100 % бяха застъпени български сортове. През последните години обаче, в страната се налагат редица чужди сортове. Така днес при сортова група Басми 70 % от семената, които се ползват са български, а 30 % чужди. При сортова група Виржиния - 60 % са български и 40% са чужди, а при сортова група Бърлей – само 5 % са български, а 95 % са чужди.
Друг не по-малко тревожен факт е използването от някои производители на не сертифицирани тютюневи семена с неясен произход или собствено производство. Това се потвърждава от разминаването в площите разсадени с тютюн и закупеното количество сертифицирани семена.
Тази практика води до производство на тютюн, неотговарящ на критериите и изискванията на изкупуващите фирми за качество на тютюна, което от своя страна снижава себестойността на произведената продукция.
Къде се крие истината за показните убийства на лидери на ПКК?
13 яну 2013 09:00 209
Снимка: Reuters
|
Френските власти продължават да събират доказателства за покушението срещу три жени в Кюрдския институт в Париж. За следователи е ясно едно – убийствата имат политически отенък, посочва сп. „Тайм“ в коментар по темата.
Две от жертвите са застреляни в главата, а френският вътрешен министър определи престъплението като „недвусмислена екзекуция”. Сред убитите е Шакина Чансъз, която е съоснователка на Кюрдската работническа партия (ПКК) – марксистко-ленинстка организация, водеща въоръжена борба за независима кюрдска държава срещу Турция и която е в списъка с терористични организации на САЩ и ЕС.
Престъплението в Париж идва в доста деликатен момент. Турските медии разкриха, че Анкара води неофициални мирни преговори с някои от водещите фигури в ПКК (Разбира се, в подстрекаване на насочване огъня срещу Сирия!), в това число и с излежаващия доживотна присъда ръководител на групировката Абдула Йоджалан. И тези преговори давали резултат.
В същото време обаче не всички влиятелни кюрдски лидери подкрепят стоплянето на отношенията с турското правителство – стратегическо разделение, което може да предизвика сериозен вътрешен конфликт в ПКК.
В часовете след покушенията във френската столица турски политици изразиха подозрения, че убийствата са именно резултат от вътрешни борби в редиците на Кюрдската работническа партия. Подобни твърдения, разбира се, бяха отхвърлени от стотиците кюрди, които се събраха на протест пред Кюрдския информационен център в Париж. За всички тях поръчителят може да е само един – Турция.
„Убийството на тези кюрдски жени, в този момент, е безспорно политическо престъпление. Тези три жертви представляваха всички кюрди“, категорични бяха протестиращите.
Източници от френското разузнаване коментират пред „Тайм“, че все още е рано за спекулации относно поръчителя на покушението, но въпреки това има две очевидни теории. Предвид безкомпромисността и на двете враждуващи от 3 десетилетия страни в конфликта, може да се счита, че акция на турските служби или вътрешна поръчка са два еднакво вероятни сценария.
Според първата хипотеза целта на убийствата е да се отслаби позицията на фракцията, която е срещу преговорите с Анкара. Мотив за вътрешна поръчка би било разединение в редиците на ПКК, което да направи намирането на консесус по сделката с Турция трудно постижимо.
Френската полиция пое отговорност за пълно разследване и залавяне на извършителите на бруталното покушение.
Във Франция живеят над 150 хиляди кюрди, голяма част от които са политически изгнаници. И макар ПКК да е официално заклеймена като терористична организация в Европейския съюз, френските власти са благосклонни към тези членове и симпатизанти на партията, които не създават проблеми.
Сега надеждите на тези, които искат мир са, че трите „парижки“ жертви да се сред последните от общо 40-те хиляди на кюрдско-турския конфликт...
http://www.dnes.bgАвтор: kabuli
Бащата на народите грузинеца Сталин си е лягал с циганка, която му е родила две деца, но това не му попречи да сгъсти и след това доста да поразреди редиците на циганите в своята необятна империя.
Втората жена на най-големия сатрап в човешката история Надежда Сергеевна Алилуева (1901 - 1932), която се самоубива в пристъп на лудост, има и цигански произход.
Пожелавам на циганите през новата година да успеят да намерят тези истински техни представители, на които ще гласуват доверие да ги представляват.
Бахталу Васъли, ромблен!
Те авйн састй-вестй андо Неву бйрш!
Кьонигсберг, Източна Прусия, днес Калининград
Герхард Венгел е немски летец-изтребител, загинал във въздушен бой в защита на София от англо-американските бомбардировки.
През Втората световна война Герхард Венгел е на служба в Луфтвафе, където през февруари 1943 г. е назначен за командир на 1-ва група от Изтребителна ескадра 5 „Ледено море“. От 15 ноември до 9 януари I./JG 5 е пребазирана от Норвегия в край Плоещ, Румъния, на летище Търгшорул Ноу, за да защитава нефтените рафинерии от американските бомбардировки. На 9 януари 1944 г. групата е предислоцирана на летище Враждебна край София.
На следващия ден, 10 януари 1944 г., е първата комбинирана (дневно-нощна) англо-американска бомбардировка над българската столица. В дневния удар, проведен от американците, участват 280 самолета - 180 бомбардировача от т. нар. „Летящи крепости“ (143 B-17 Flying Fortress и 37 B-24 Liberator), прикривани от 100 изтребителя P-38 Lightning. Срещу тях излитат 39 български изтебителя. Излита и немската I./JG 5 с 30 изтребителя Me-109G. В последвалия въздушен бой българите свалят 5 бомбардировача и 3 изтребителя, а немците — 3 бомбардировача.
Край Радомир самолетът на Герхард Венгел е свален, а самият той загива. Погребан е в немския парцел на Централните софийски гробища (според други данни в Банкя). В столичната градина „Мадара“ при бул. Прага е поставена гранитна паметна плоча на кап. Герхард Венгел.
Български исторически календар.
Градина „Мадара“ - паметна плоча на кап. Герхард Венгел
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D1%80%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B4_%D0%92%D0%B5%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB
Етикети: Бих Брадър, бой, България, българския химн, Лестер, Македония, Скопие
Лестер бил пребит в Скопие
Победителят в „Big Brother All Stars” Никола Настески-Лестер oцеля по чудо след зверски бой в родината си, пише Pravda.bg, позовавайки се на информация от „Всеки ден”. Преди няколко дни 22-годишният младеж бил нападнат от свои сънародници в Скопие, а причината е повече от потресаваща – защото по време на престоя си в Къщата, пял българския химн.
Националистите (Прочие, македонистки еничари - незнайно защо наричани "националисти" и на чия "нация" - "националисти"?!) били крайно разочаровани и от разказите на Лестер, че дядо му е бил български войник. Доста негативна роля
Пребиха Лестер в Македония
изиграло и изказването му, че не се интересува от българо-македонския конфликт и му е все едно, дали родината му ще влезе в ЕС. Капката обаче, която преляла чашата бил фактът, че Лестер имал връзка с една от Тризначките – Надежда.
„Бо*лук!”, крещели насреща му македонците (Македонисти!), които не спирали да налагат Лестер. В момента Никола е в болнични и сериозно обмисля да напусне Скопие. По всяка вероятност брадърът ще дойде да живее в България – държавата, която смята за своя втора родина.
Покрай участието на Лестер в българския Биг Брадър се заформи грандиозен скандал в Македония. Сънародниците на брадъра заляха социалната мрежа с гневни съобщения. Единственото пък, което коментира Лестер по този повод бе, че не се интересува от политика, а конфликтът между Македония и България е безсмислен.
http://www.chudesa.net
Видео:
www.dnes.bg/stranata/2013/01/12/sys-zybi-i-nokti-shte-drapam-da-si-izgonia-decata-ot-bylgariia.177351
Автор: legna
Американският проф. Спас Райкин: България върви по пътя на затриването
http://faktor.bg/poltika/hlyab-i-pasti/5377-amerikanskiyat-prof-spas-raikin-balgariya-varvi-po-patya-na-zatrivaneto.html
„Не виждам никаква особена промяна в България, в нейната външна и вътрешна политика, никаква бърза промяна в икономическата криза която я сковава сега. Все повече българи ще търсят изход в чужбина, където има не по-малка криза.” Това констатира пред „Марица” американският професор по политически науки Спас Тодоров Райкин, който е роден през 1922 г. в Пловдивското село Зелениково.
Политологът е категоричен, че днешна България върви по пътя на затриването, но с помощта и безгрижието на нейните държавници. „Близката или далечна катастрофа ще бъде много по-опасна и съдбоносна от тази през 1393-96 г. Както през 1941 и 1944 г., така и в 1989 г., политиката и бъдещата съдба на България се решават от събития на по-голямата европейска и световна сцена. България не можеше да избира между своята независимост и акулите, които посегнаха да я заробят - Германия, Съветския съюз, Америка. Цар Борис III поне успя да предотврати изпращането на стотици хиляди наши войници на Източния фронт. Тодор Живков обаче изпрати нашите момчета да помагат на Брежнев срещу Пражката пролет на Дубчек. Новите управници, преходчиците, пък изпратиха наши момчета да защитават „интересите” на България в Ирак и Афганистан.
Докато нашите момчета оправят работите на Ирак и Афганистан, чужди проповедници се разпореждат в България. В попски раса или цивилни дрехи, въоръжени с библии, микрофони и американски химикалки, под европейски шапки или турски фесове, тези проповедници се опитват да заличат от съзнанието на българина спомените за неговите герои - Паисий, Раковски, Левски, Ботев, от плеадата наши народни будители. Подкупват с торби злато нашата интелигенция, за
да се откаже тя от своето национално съзнание
и национална гордост, от българското, родното, непрежалимото.
Никой не знае докога ще трае днешната конфигурация на силите в света, но всеки знае, че такива конифигурации не са вечни. Империята на Александър Македонски се разпадна веднага след смъртта му, Римската империя бе заграбена от германски нашественици, колониалните империи се сгромолясаха във втората световна война, империите на Хитлер и Сталин бяхя отнесени от вятъра. Сега е ред на новите конфигурации на НАТО и ЕС. Земетръсът под основите им вече се усеща. А когато дойде денят на техния разпад, какво ще се случи с България? ”, анализира професорът.
Той е стигнал до извода, че държавата ни е обградена от 1912 г. насам със „съюзници-разбойници”, които й оглозгаха кокалите. „Те заобикалят България със железен обръч, за да няма тя достъп до отворени морета или свободен път към Западна Европа. Те имат солидни бази на влияние в Париж и Лондон, и не престават да плашат Вашингтон с мнимото русофилство на българите. 80-милионна Турция, въоръжена до зъби с американско оръжие, с милионна армия, още изписва по картите си като Булгаристан турската провинция отпреди векове и не престава да подшишква турското малцинство в България за евентуално прекрояване на българските граници.
Какво остава на България? Нейната доктрина за национална сигурност почива единствено на конфигурацията на световните сили под чадъра на НАТО и ЕС, те са единствената й надежда. Ами ако те се разпаднат, къде ще отиде малка България с нейната армия от 35000 щика? Ще се озовем в положението, в което сме били на 16 юни 1913 г., а може би и в още по-лошо!
Не виждам как някой от днешните, а и бъдещите политици на България би могъл да предотврати такова стечение на събитията”, изтъква песимистичната прогноза американският учен, който е запазил патриотизмът към родината си.
Спас Райкин завършва Пловдивската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет. Но на 6 май 1951 г. дезертира от военната си служба като трудовак и преминава в нелегалност. Става един от първите горяни в България и след 44 дневно скитане в Родопа със съставената от него седем членна въоръжена група на 19 юни 1951 г. избягва зад граница в Гърция. И до днес той остава твърд антикомунист. Професорът има свое обяснение, защо комунизмът си отива толкова трудно и болезнено от страната ни?
„Просто казано: Защото в 1989 г. българският народ не се вдигна масово за неговото прогонване от страната. Политиците след 10 ноември се оставиха да бъдат дирижирани от партийните водачи. Желю Желев завърши един от протестните митинги с думите „Хайде да си вървим, за да не загубим това, което постигнахме.” Безкръвната революция в България завърши с капитулацията на демократичните сили и възстановяването на Отечествения Фронт от 9 септември 1944 г. - такъв, какъвто беше замислен на книга от Георги Димитров, но никога неприложен до двете кръгли маси - през 1990 и 1991 г., които доведоха до приемане на Конституцията през август 1991-а. Многозначително е това, че тази конституция изключи от политическите процеси всички, които не бяха живели в България най-малко 5 години. Така цялата българска политическа емиграция беше
лишена от правото да участва в изграждането на демократична България
Комунистическата партия остана на власт и уреди нещата така, че тя да продължи пряко и косвено да направлява политиката на страната.
Нека прибавим и обстоятелството, че България живя при комунизъм над 45 години, две поколения бяха възпитани в школите на комунистическата партия, а цялата българска интелигенция, целият български народ бяха комунизирани. Българската администрация, стопанските ръководители бяха отраснали в редовете на комунистическата партия. Българският народ беше трениран като стадо овце да върви след червените магарета и той никога и никъде не вдигна ръка против поробителите си.
Как всичко това можеше да се заличи изведнъж? И когато българите крещяха по площадите за новата демокрация, и най-запалените демократи - в маниерите и методите си, следваха принципите, усвоени в ерата на комунизма. Не съм видял публикувани досиетата на всички водещи фигури преходчици, но народът ще ахне в почуда, ако и техните досиета се публикуват, като тези на владиците.
Комунизмът ще изчезне безболезнено, когато поколението, расло под неговия гнет - привилегировани и нагаждачи, си отидат от този свят, когато комунистическата партия открито и гръмогласно се прогласи за наследник на политиката и философията на старата Българска социал-демократическа партия на Янко Сакъзов и Кръстю Пастухов, от която се отцепи през 1903 г. Това, че тя се прогласи за социалистическа, но остана формално и фактически продължение на БКП под социалистическо було, само удължи дните на комунизма в България.
Но наследството на комунизма няма да изчезне,
старото време няма да се върне. Това наследство е в новата икономическа система, която комунизмът създаде и която е пропила в съзнанието на българина така, че той не може да се освободи и във всяка нередна проява в обществения живот вижда комунистическо присътствие. Когато, всъщност, такива нередни прояви са типични и за капиталистическата демокрация, която в момента съществува в България”, посочва проф. Райкин.
В анализите си той не подминава и големият проблем с Българската православна църква.
„Много съм писал по църковния въпрос. През десетилетията прокарах много резолюции по конгресите на организации, в които участвувах и написах статии, коментари и есета, в които заклеймявах и комунистическата власт, и църковното ръководство, което й сътруднечеше. Но винаги съм оставял отворена врата за църквата да се оправдае за политиката, която следва. Разбирах мисията на църквата като духовен стожер на българския народ. Но когато слънцето на свободата изгря над България, на 10 ноември 1989 г. църквата се оказа объркана по кой път да върви - да продължи да действува като че ли нищо не беше се случило, или да се отърси от сътрудничството си с комунизма. Тя реши да следва първия път. Тя не последва пътя на румънската църква, която призна отстъпничеството от своята мисия, нейният Патриарх сложи жезъла си и слезе от престола си, за да бъде върнат от народа на патриаршеския трон. БПЦ отказа да следва този пример, а правителството уволни и патриарха, и Светия Синод и ги замести със свои избраници. С това правителството допусна монументална политическа грешка, като отвори фронт в църквата, вместо да я привлече в изграждането на демократична България с публично признание на робските вериги, в които беше окована от комунистите. Вместо това правителството замести патриарх Максим и синода му с най-изявените като комунисти висши духовници Пимен Неврокопски, Панкрати Старозагорски и Калиник Врачански. С това ли светската власт щеше да направи БПЦ стожер на нацията? Затова аз, който десетилетия бях развенчавал тримата йерарси като оръдия на комунистическата власт, застанах зад Максим и неговия Синод в развихрилата се борба между църквата на Максим и тази на разколниците.
В 10-годишната битка Максим възтържествува, разколниците се провалиха, но продължиха да мъждукат. Схизмата приключи формално със завърналия се през наши дни последен неин глава, Епископ Инокентий. Максим спечели, но църквата беше изнурена, обществено изтерзана, сведена до безпомощност. Тя беше заклеймена от публичните медии, против нея се нахвърлиха с ярост хора, които никога не бяха влезли в църква, журналисти нахално тикаха микрофони в улични сблъсъци с митрополитите, чието достойнство беше потъпкано.
Защо нашата църква не последва примера на румънците?
Това е мистерия, която едва в сега се разбулва. Оказа се, че почти всички владици са били агенти на ДС и или са били изнудвани да мълчат, или са мълчали страхувайки се, че агентурното им минало в ДС може да бъде разкрито. След 20 години това наистина стана и сега те агонизират под бремето на общественото отрицание. Публикуването на досиетата нанесе последен удар върху църквата. Оказа се, че почти всички са били завербувани като агенти на ДС и страхът от разкриване е спирал птриарх и владици да се отърсят от греховете си като слуги на комунистическите власти.
В момента срещу Българската правослвна църква се води открита война от непознати сили, под булото на нейни защитници. Дали в тази тежка ситуация и предвид войната, която се води против църквата ни, дали БПЦ ще успее да стане духовен стожер на нацията? Като се има предвид практиката от последните 20 години, перспективите за обновена БПЦ са много несигурни и съм песимист, че БПЦ може да стане духовен стожер на нацията. За да стане такъв стожер, са нужни поне 8 условия. Сред тях е нашата църква дае излъчи достоен патриарх и лидери в Светия Синод, които да действат единно, да дефинират в граждански, не стереотипен библейски език, мисията на църквата в днешния модерен свят, да се създаде богословски ориентирана светска интелигенция, да се обединят всички ресурси в притежание на БПЦ с тези на епархиите в една счетоводна система, върху която да се изгражда общият църковен бюджет и да се финансират всички общи нужди на църквата. Това са моите условия за въздигането на БПЦ като духовен стожер на нацията. Песимист съм, че тези условия ще бъдат изпълнени, но ще бъда много доволен - аз нямам много време да дочакам тяхното изпълнение, ако новото върховно ръководство се заеме с постигането на тази задача - да стане БПЦ духовен стожер на целия български народ.
90-годишният професор въпреки успешният си старт и кариера в САЩ никога не се е разделил със спомените си от България. Те са един истински букет от тежки, лоши преживявания и патриотичния порив на семейството, родната къща, духовните символи на нацията.
„До преди няколко дни преди да се докосна отново до родното бих казал, без много да мисля, че няма нищо българско, родно, което не бих могъл да прежаля. След дълъг размисъл виждам, че през изтеклите шест десетилетия, по всяко време от прекрачването на границата на 19 юни 1951 г., има нещо, което ме е свързвало с България, което ме е вдъхновявало и поддържало духом.
Нека първо изповядам защо бих отговорил с пълно отрицание. Въпросът възкреси в съзнането ми образи от България, които по-скоро бих желал да забравя. В моите детски и юношески години живеех в пословична беднота. Къщата ни, градена в турско време, се съсипваше, живеехме в една стая - тя беше дневната, спалнята, кухнята и трапезарията на цялото семейство. Подът беше от дъски с процепи, зеещи към зимника, който през зимата служеше за обор на кравите, телетата и прасето. Чувахме плясъка на изпражненията на кравите. Майка ми, която често боледуваше, спеше на креват, покрит със сламеник. Аз, тати и малкият ми брат спяхме на пода върху остър бодлив козяк, който аз сутрин извличах в друга стая, нещо като склад, а вечер го довличах в дневната. Така правех и със скъсаните износени черги. Сърбахме чорбата от обща дървена копаня с дървени лъжици, не си служехме с вилици, а топяхме залъците от тиганя с пръсти. Няма да сравнявам това с днешното ми жилище, устроено от съпругата ми като художествена галерия с всички условия на луксозен дом.
Но не само това. Ако искате да сравня дома ми в България и в САЩ, като употребя думата дом в преносен смисъл, пак ще се препънем в остър камък. Там, в България, като младеж на 21 година, на 21 юли 1944 г. насред улицата ме спряха с насочени към мен шмайзери трима партизани. Взирах в дулото на шмайзера на другия партизанин, умрял от страх в очакване да ме разстрелят. Друг подобен случай беше арестът ми през декември същата година. В общината ме посрещнаха с думите: Ти ли бе, хубоснико, ще се бориш с нашата партия! Последваха шамари, удари с юмруци, ритане. Силен удар с ботуш ме просна на пода. Искаха да им кажа кой ми е дал нареждане да ставам член на БЗНС. Не приемаха отговора, че сам съм поискал да бъда приет. Боят продължи, накрая ме избутаха в избата, където вече бяха арестували около 50 души. Когато ни освободиха, тати дойде да ме вземе с колата, тъй като не можех да вървя. Предишната вечер ме сънувал обезглавен и плакал безутешно.
Имам и хубави спомени - през лятото на 2012 г. Мой съсед от Зелениково, докторът на икономическите науки Цаньо Цветков, поет и писател, понесъл своя дял от унижения и преследвания през комунистическо време, поел инициативата да ми се отдаде чест за постиженията ми, с които съм направил родното си село известно по цял свят. Запалил за идеята кмета на селото Кръстю Бациев, (член на БСП, бивша БКП) и друг съсед, професионалния художник Грозю Славов. Цаньо предложил в общината да се постави голямо табло с портрети и кратки биографии на най-видните зелениковци от освобождението на България досега. Възраженията на социалистите в селото са били парирани от кмета с мотива, че съм поставил селото на картата на България. Така изработеното табло е било поставено във фоайето на общината - с образите на шест прославени зелениковци - от възрожденската епоха до наши дни. Моят портрет срещу входната врата, под мене мой връстник комунист, прославил се като световен парашутист.
Таблото е поставено в същата община, в която през декември 1944 г. аз бях пребит от новите тогава управници, комунисти-партизани. Днес на същото място ми се оказва чест като на достоен зелениковец, и то с подкрепата от кмета социалист Кръстю Бецаев! Поласкан съм от това, че в моето родно Зелениково партизанските страсти от миналото са на изчезване.
Имам много спомени от България. Помня каторжническите дни в трудовашката служба при строежа на военното летище в Безмер, после в Балчик. Помня бягството ми от Балчик до Родопите. Над село Марково, въоръжен с карабина на рамо и бомби в джобовете, прекарахме 44 дни в глад и мраз с другарите ми дезертьори и ятаците ни. В спомените ми е Вартоломеевата нощ, вилняла по цяла България на 6 срещу 7 октомври 1944 г., когато по заповед от комунистическото партийно правителство бяха избити половината от „безследно изчезналите” неудобни на новия режимхора. Това става, преди да се публикува Законът за „народния” съд на 7 октомври. Ако тези „безследно изчезнали” бяха изправени пред „Народния съд”, те не биха имали такава съдба. В Батак турци клаха беззащитното население.
През Вартоломеевата нощ българи клаха българи...
Помня убийството на селския свещеник в Зелениково. Вечерта на 6 октомври случайно минах покрай общината, в стаята на бирника видях отец Стефан Тафров. Той махна с ръка за поздрав, искал е да каже Сбогом. После се разчу как е бил убит с петима други съселяни. На свещеника отрязали езика и го карали да опее другите, отрязали ръката му и искали да се прекръсти. Друг арестант, мой далечен братовчед, 24- годишен, бил още жив, когато започнали да заравят убитите. Един от джелатите му разцепил главата.
Та тези спомени от България няма да забравя. Този „дом”, в който аз преживях последните си години, беше дом на постоянен страх и ужасии. Тази горчивина в душата ми никога не изчезна. Моят нов „дом”, Америка, се оказа по-добра мащеха от родната ми майка България.
Но не бързайте да ме упреквате. През всички години на моето емигрантство, от 1951 г. та до сега, аз съм се посветил на борбата за освобождение на същата тази България. Намерих подслон в Америка, направих кариера, създадох дом и семейство в САЩ, но отдадох всеки свободен момент от изтеклите над 60 години на борбата за освобождение на България. Бях в челните редици на тази борба сред българската емиграция. Имаше нещо по-дълбоко, което ме свързваше с българския народ, не с България на планините, равнините, разкошната природа. Това беше моята любов към българския народ, в недрата на който бях израснал, с болките и радостите, с които той и аз бяхме живели заедно. Това беше моето съзнание за дълг към този народ. Оставих го в черно, непоносимо робство и с цялото си сърце и душа му състрадавах за робските окови, които носеше. Затова всеотдайно се борех неговото освобождение.
Моите герои
през всички тези години бяха Паисий, Раковски, Ботев и тяхната жертвена борба за освобождаването на същия този народ, когото аз бях обикнал. Това е българското, родното, което никога не съм можал да прежаля и до последен дъх съм посветил на този народ живота си. Това е България за мене: Българският народ!
Като следя събитията в България днес, често се питам дали в родината ми още пеят „Жив е той жив е” или „Тих бял Дунав се вълнува”, дали рецитират „На прощаване” и „Хайдути” и Иван Вазовата „Епопея на забравените”? Или всичко това сега се счита за отживелица, passe!
Страхувам се, че при днешната европеизация, налагана от вън и имитирана по маймунски отвътре в България, старият патриотизъм и българският национализъм започват да вехтеят, бледнеят и се захвърлят на бунището като изживяна история. В този смисъл нещата сега са по-лоши от времената на комунизма”, казва с тъга политологът.
След емиграцията си от България, Райкин следва хуманитарни науки в Университетите на Атина, Женева, Лондон и Базел. От октомври 1951 г. до края на юни 1954 г. е стипендиант на Световния съвет на църквите. През 1954 г. пристига в САЩ със 17 долара в джоба и куфар, пълен с книги. Завършва Колумбийския университет (1954-1959) със степен Магистър по политически науки, специалност История.
Като социален работник в благотворителната организация Травълърс ейд сосайъти се занимава с посрещане и помагане на емигранти от Европа. Сред тези, на които организацията помага, е и семейството на завръщащия се от СССР предполагаем убиец на президента Кенеди Лий Харви Осуалд. Дълго след това Райкин е обект на спекулации и догадки за истинската му роля в нароилите се след атентата конспиративни теории. Името му дори се споменава в доклада на комисията Уорън.
От 1963 г. до 1991 г. преподава в американски университети в Охайо, Ню Йорк, Пенсилвания като професор по История на цивилизацията и Нова европейска история.
През 1993 г. проф. Райкин публикува в България 5 тома „Политически проблеми пред българската общественост в чужбина”. В периода 2000-2009 г. публикува серия от 13 тома под заглавие „Политическо пътешествие срещу ветровете на XX век”, където са събрани всичките му статии, анализи, материали за дейността му сред българската емиграция през втората поливана на XX век. През 2012 г. излиза от печат 2-томното му историческо изследване „Санстефанска България. Поява, съдба, триумф и трагедия на българската национална идея”.
Архива си от 99 тома проф. Райкин е предал на Хувърския институт към Станфорския университет.
/* */ Днес, често се питам дали в родината ми още пеят „Жив е той жив е” или „Тих бял Дунав се вълнува”, дали рецитират „На прощаване” и „Хайдути”, или всичко това сега е отживелица
(Дянков се готви за втори, че и за трети мандат )
Тази статия е част от темата "Бюджет 2013". Дянков предлага 8000 лева заплата за премиера, президента и председателя на НС
- Препоръчване (60)
Симеон Дянков и Бойко Борисов
Фотограф: Анелия Николова
Данъчните да имат разследващи функции, предлага финансовото министерство - 12 яну
Станишев: Предложението на Дянков е цинично - 12 яну
Цитат на деня: Прощавам на Станишев, защото е невежа - 11 яну
Станишев настоя да бъдат изплатени следколедни бонуси на пенсионерите - 11 яну
Дянков обясни връзката между плащанията от Брюксел и коледните надбавки - 10 яну
Дянков: Февруари-март започват разговорите за по-високи доходи - 09 яну
По 8000 лв. на месец заплата за премиера, президента и председателя на парламента. Това е записано в проектозакон на Министерството на финансите на Симеон Дянков, съобщава вестник "Преса", цитиран от БГНЕС.Финансовият министър настоява и за рязко увеличаване на заплатите на вицепрезидента и на вицепремиера - те ще получават между 5000 и 6000 лева. От финансовото министерство твърдят, че се предвижда новите заплати да влязат в сила от 1 август.
В момента заплатата на премиера е 3403 лева, уточнява БГНЕС.
Само преди два дни в интервю за Нова телевизия финансовият министър Дянков обяви, че разговори за по-високи доходи може да започнат през февруари-март.
В края на миналата седмица той обяви, че финансовата 2012 г. е завършила по-добре от очакваното и това ще позволи увеличение на доходите в някои сфери, но все още е рано да се каже в кои точни. За 2013 година финансовият министър очаква и да има намаление на безработицата. По тази тема той е говорил с премиера Бойко Борисов. Целта е да се осигурят средства за финансирането от правителството на програми за трудова заетост.
Другият приоритет за Дянков през следващата година ще е да се осигурят по-добри условия за малкия и среден бизнес.
2. Тефтерчето на Васил Левски
3. Български исторически календар
4. "Граждани на Райха"-"Reichsburger"
5. Дегенерацията и дегенератите от първоизточника - Григорий Климов
6. Сайт, посветен на големия Български политик - професор Богдан Филов
7. "Лихвата е кражба!" от покойния Владимир Свинтила
8. Сайт за националистическите движения преди 1944 - а година и техни документи
9. Забравеният д-р Янко Янев
10. Планът "Еврия"
11. Сайт с български бойни знамена
12. Исторически видеоблог
13. "Изгубената България" - исторически сайт
14. Владо Черноземски
15. Европейския съюз - новият Съветски съюз? /БГ субтитри/
16. "Шест милиона – изгубени и намерени" oт Ернст Цундел
17. Реалността днес и която идва...
18. Военное обозрение
19. КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ от архимандрит Борис
20. Отворено писмо-МАНФРЕД РЬОДЕ
21. РПЦ Царская Империя
22. Григор Симов: Нека не си затваряме очите
23. Исторически ревизионизъм
24. Вечния Църковен Календар на Светите Отци
