Шамара ще бъде на разпит утре. Снимка: Булфото

Мишо Шамара се оплака във Facebook, че утре ще трябва да посети районното управление за втори път по един и същ повод - текст на песен. Той вече дава показания веднъж, след което не последва някакво действие от страна на МВР.

"Приятели мислех, че свободата на словото е една от основните ценности на демокрацията. Доколкото се сещам България се води демоктратична държава. На мене ми се струва доооста нелогично да давам обяснения втори път в полицията за текстове на мои песни.

Полицията е репресивен орган, но който трябва да служи за опазване правата и свободите на хората. Утре в 10 сутринта отново в управлението...хахах. Бате ви Мишо врагът на народа хахаха. Пълен смях. Не мисля че трябва да мълча и да се правя на шматка. Утре дано имат някави истински доводи вообще за викането ми в районното", оплаква се певецът.

Според него причината да ходи на нов разпит е парчето му с Конса "Сърцата ни", което може да видите по-долу..

Тирадата му в профила продължава с обръщение към управляващите:

"Ей, управляващи хора, научете се едно нещо. Не сме виновни ние, че вие ни държите гладни. Съобразявайте се с народа или ще ви последва съдбата на Кадафи. Съвсем сериозно ви съветвам".

Утре Шамара по всяка вероятност ще оповести и как са минали разговорите в полицейското управление и въобще за причината да бъде призован пред органите на реда.

Естествено езеро в басейна на река Амазонка. Снимка: Reuters

До края на този век между 50 и 90 процента от езиците на планетата ще бъдат мъртви, вещае американско проучване, цитирано от в. "Дейли мейл".

Според изследване на екипа на д-р Лари Горенфло от университета в Пенсилвания най-застрашени са езиците на общностите, обитаващи все по-стесняващите се естествени екосистеми на планетата. Със загубата на природните местообитания  освен биоразнообразието човечеството ще изгуби и незаменимо културно наследство.

"Езиците на малките общности с примитивни икономики биват измествани от тези, които използва индустриалният свят", казва д-р Горенфло. "Наречията и диалектите биват унищожавани със същия ритъм, с който напредват моторните резачки в девствените гори на планетата".

В наши дни биологичните видове изчезват с 1000 пъти по-бързи темпове от цялата история на човешката цивилизация. В този контекст и езиците на аборигенските култури не ги очаква нищо добро. Това е най-видно в Бразилия, където уникални култури са погълнати от "глобализацията".

Д-р Горенфло е убеден, че екосистемите и езиците са тясно свързани. В застрашените екорегиони се говорят езици, които осигуряват 70 процента от езиковото богатство на планетата, пише БТА.

На 2,3 процента от останалата дива територия на планетата се говорят 3 202 езика - близо половината от съществуващите в наши дни. Условията, които предизвикват заличаването на биоразнообразието, автоматично осъждат на смърт и езиковото разнообразие, твърдят учените.

Hякъде във втората половина на тъмния девети век в Южна Англия управлява крал Алфред Велики - единственият "велик" английски крал.

Не знам дали е говорил английски на конете си, но лично е превел от латински и френски половин лавица теологически и философски трудове, сред които "Утешението на философията" на Боеций. Същата книга у нас бе преведена и издадена около 1100 години по-късно, по-точно миналата година. И там, където Боеций разсъждава дали Бог предопределя всички постъпки на човека, или все пак му дава правото на избор, крал Алфред добавя следния коментар:

"Ако сте крал, над какви хора бихте желали да властвате - над роби или над свободни хора?"

Замислете се - кой от днешните български политици живее с тази мисъл в главата? Това е генът, който отличава англичанина от българина.

Когато видях как родните качулки тъпчат известни арестанти, се сетих за английските бобита, които дебнат за всяка възможност да проявят вежливост.

И заедно с това за един стих от Уудсуърт, английски поет от ХIХ век: I"ll give my council all in one/ preserve the dignity of man/ with soul erect… - което в мой превод ще рече:

"Ще дам един съвет - пази достойнството на човека, с изправена душа."

Човешкото достойнство, с изправена душа! Родното простолюдие се кефи на клипа "полицай рита бивш министър", докато англичанинът би изпитал не просто културен шок, а почти физическа болка.

Естествено, всеки може да ме обори с аргументи за злините на английската колониална и неоколониална политика. Но точно същото са го правили всички империи в историята. Силният винаги злоупотребява със силата. По-интересното е как е станал силен и как ние също да станем?

Големият изследовател на културните различия Хеерт Хофстеде прави класация на типичните култури по няколко конкретни измерения. Едното от които е "властовото разстояние", т. е. усещането за равенство или неравенство в ценностната система на човека. Великобритания има много ниско екзистенциално неравенство - 36 по скалата от 1 до 100. При нас на Балканите, коефициентът е около 76, затова ние гледаме на началството като на друго животно - или се страхуваме от него, или го мразим, но най ни е кеф да го унизим, когато падне от власт.

Народите, които съставят генотипа на английската нация, също имат ниски коефициенти: датчаните - 18, норвежците - 31, германците - 38, и т.н. Коренно различни от французите например.

Замисляте ли се обаче защо не немците, а тъкмо англичаните си накупиха къщи у нас? Отговорът вероятно се крие в едно друго измерение на националния характер според Хофстеде - дали един народ избягва несигурността, или има склонност да рискува. Тук вече англичаните са коренно противоположни на своите прародители. Според скалата от нула до сто те имат коефициент 35, докато немците показват 65.

Ако се съди по Югославия, ние, балканците, сме някъде на паталогичното 88. Ние сме по-големи консерви от всичко на запад от нас.

Тази силна склонност към новото и към риска обяснява агресивния приключенски дух на англичанина, който го подтиква да опознае и да завладее света. И на стари години да се пресели в село Долно Нанагорнище, където живеят три баби и само едната знае малко руски.

И по-горди нации от нашата са правили подобни сравнения с англичаните. Как например се поражда знаменитата теория за разделението на властите на Монтескьо? В "За духа на законите" той подробно анализира английската политика и оттам стига до извода, че законодателната и изпълнителната власт трябва да са отделно.

Формулата на Монтескьо е приложена буквално в САЩ, и то пак от англичани по кръв. Не случайно точно тази държава изгражда следващата световна империя. Междувременно Англия губи своята, докато прехвърля изпълнителната власт от монарха към парламента.

Французинът Гюстав льо Бон, бащата на социалната психология, прави унищожителни сравнения между френското и английското образование.

Те в пълна сила важат и днес за България. Според него френската младеж зубри, без да вниква и веднага след това забравя наученото, докато англичаните научават всичко от практиката, за да могат да го усвоят теоретически и никога да не го забравят. Например френският флотски курсант първо зубри, явява се на изпити, а после тръгва да плава, докато англичанинът първо постъпва на кораба като юнга и докато плава, се явява на изпити. Не случайно Англия побеждава обединените флотове на Франция и Испания в битката при Трафалгар.

Според Хофстеде различните нации създават и принципно различни бизнес организации. Ние тук, на Балканите, създаваме "човешка пирамида", китайците - тип "семейство", немците - "добре смазана машина", а англосаксонците създават “селски пазар”.

Англосаксонската фирма поощрява инициативата отдолу, вътрешната конкуренция, създават се неформални екипи, в които никой не е началник. У нас се правят наивни опити, които само създават хаос и отравят атмосферата. Защото всички английски и американски учебници за управлението изобщо не работят у нас. И не само у нас, но и във Франция, Белгия, Италия и т.н. Англосаксонците просто са друга бизнес порода.

Някои авторитети смятат дори, че самата наука за икономиката си е чисто англосаксонско явление. И че не се отнася нито към Франция, нито към Русия, нито към Китай. Да не стигаме чак дотам, но забелязали ли сте, че в България изобщо не може да има истински акционерни дружества? Де юре има много, но на практика са или еднолични, или семейни компании. Малкият акционер все едно няма нищо. Затова и неолибералните формули у нас се провалят трагически. Просто българинът не е англичанин.

И все пак има нещо англосаксонско, което се прихваща с успех по света - това е политическата система. Всички бивши английски колонии с изключение на Зимбабве се представят много по-добре от френските, испанските, португалските. Нещо повече, те държат да останат в Британската общност. Защо например в "дива Индия" да има устойчива демокрация? Ами това е цяло чудо, като се замислим, че в някои индийски щати все още браминът може да убие "недосегаем" безнаказано. Едва миналата година забраниха на кравите да се разхождат по магистралите. Дали не защото Индия е стъпила върху мажоритарната избирателна система?

Като говорим за избирателната система, забелязва се, че народите господари избират политиците си мажоритарно. Затова те са по-сплотени, по-патриотични и много по-силни.

Техните посланици обаче никога не ни го препоръчват. Те се месят в съдебни дела, в енергетиката, кадруват в правителството и тайните служби, но не ни казват да избираме като тях. Сетете се защо.

Много просто - когато все още сме избирали политиците мажоритарно, тогава сме победили англичаните при Дойран!

- Статия на Валери Найденов във в. "24 часа" - Р. С.

Дамян Велчев Дамянов е български офицер и политик, един от ръководителите на Военния съюз и близък до групата „Звено“. Той взема участие в трите държавни преврата в България през първата половина на 20 век.

Завършва Военното училище през 1903. По време на Балканските войни е командир на рота, а през Първата световна война - на пехотна дружина. През 1919 е сред основателите на Военния съюз, а от 1922 е член на ръководството му.

Дамян Велчев участва в организирането на Деветоюнския преврат през 1923, след който е върнат в армията. Той е помощник-началник, а от 1927 - началник на Военното училище. Поради конфликт с военния министър Иван Вълков през 1928 отново е уволнен от армията и участва във възстановяването на Военния съюз. През 1932 завършва право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“.

Близък до Звено, Дамян Велчев участва в подготовката на Деветнадесетомайския преврат през 1934. В началото на 1935 е отстранен от ръководството на Военния съюз, а през юли е изгонен в Югославия. В края на годината се връща в страната, арестуван е и е осъден на смърт за подготовка на дръжавен преврат. По-късно присъдата му е заменена с доживотен затвор, а през 1940 е амнистиран.

През 1943 Дамян Велчев се включва в дейността на Отечествения фронт като представител на „Звено“. Участва в подготовката на Деветосептемврийския преврат през 1944, след който става военен министър и е повишен в генералско звание.

През септември 1946 е отстранен от правителството и е назначен за посланик в Швейцария. След като е освободен от този пост през 1947, отказва да се върне в България, за което му е отнето българското гражданство.

Генерал-полковник Дамян Велчев умира на 25 януари 1954 г. във Франция.

• Орден „За храброст“ 3-та степен, 1-ви клас, 4-та степен, 1-ви и 2-ри клас
• Орден „Свети Александър“ 5-та степен с мечове по средата
• Съветски орден „Суворов“ 1-ва степен

• Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.

Генерали от Третото българско царство

• Български генерали
• Носители на орден За храброст
• Носители на орден Свети Александър
• Български политици (1918-1945)

КОНФЛИКТЪТ С ДАМЯН ВЕЛЧЕВ
 

На 25 октомври 1944 г. завеждащият Военния отдел на ЦК на БРП (к) полк. Георги Дамянов докладва пред Политбюро и членовете на контролната комисия за положението във войската. Той изнася данни, че от общо три хиляди действащи офицери, без запасните, досега са арестувани 151, а уволнени - 289. Отделно от тях в първите дни след 9 септември 1944 г. са задържани 350 офицери. На подготовка във Военното училище са изпратени 2000 ремсисти. Секретарят на РМС Титко Черноколев докладва, че към неговите централен, областен и околийски комитети има създадени военни отдели, които подпомагат чистката във войската. Политбюро обаче констатира, че тя съвсем не е задоволителна, и решава срокът й да бъде удължен до 15 ноември 1944 г.

В резултат последва нова вълна от масови репресии, засягащи кадровия потенциал на войската.

За „партийната чистка” на 7 ноември 1944 г. полк. Георги Дамянов изпраща подробен доклад на Георги Димитров в Москва. Според него са арестувани 17 генерали, 45 полковници, 45 подполковници, 38 майори, 123 капитани, 204 поручици, 234 подпоручици и 40 офицерски кандидати - общо 746. С тях се води следствие и се готвят за Народния съд. Търсят се да бъдат задържани още 687 офицери, една част от които се укриват, други са на фронта, а трети „не ги дават началниците им”. „Още трябва да бъдат изгонени от войската - пише Георги Дамянов - 1650 офицери.” Офицерски чин са получили 720 души партизани, повечето без военна подготовка и средно образование. А на 18 септември 1944 г. правителството е утвърдило заповедта на Главния щаб на НОВА за произвеждане в чин генерал-майор на „народните борци”: Тодор Тошев - о. з. майор, Петър Илиев - капитан, Владимир Стойчев -подполковник, Крум Лекарски - о. з. майор, Стоян Трендафилов - о. з. майор, Кирил Станчев - о. з. майор, Димитър Попов - капитан, и Димитър Томов -капитан. Те са главните действащи фигури в завземането на военното министерство и стратегическите пунктове на столицата през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г. По онова време посочените лица са членове на Военния съюз и политическия кръг „Звено”.

На 13 ноември 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев и министърът на войната Дамян Велчев се срещат с политическия секретар на ЦК на БРП (к) Трайчо Костов. Пред него те изказват остро недоволство от продължаващите на места „своеволни арести”, обиски и конфискации. Те подхвърлят „опасната” според Трайчо Костов мисъл, че „ако милицията не е в състояние да се справи, да й се даде в помощ войската”. В случая неговото безпокойство идва от това, че в действителност войсковите части ще бъдат изпратени да контролират действията на органите на милицията и да предотвратяват незаконните арести. Затова Трайчо Костов отхвърля тяхното предложение, като им обяснява, че линията на партията е „за решителна борба против своеволията. Но настроенията на масите са олевели и стихията не може изведнъж да се овладее”. Обаче Трайчо Костов и дума не споменава за решението на Политбюро да се удължи срокът на чистката.

Но военният министър Дамян Велчев няма намерение да бъде страничен наблюдател. При това на 14 ноември 1944 г. е произведен в чин генерал-лейтенант, С окръжно от 18 ноември 1944 г. до гарнизонните и войсковите поделения той нарежда да не се допуска арестуването на военни, които са на фронта или са се завърнали от него. На 23 ноември 1944 г. Министерският съвет одобрява постановление № 4, внесено от военния министър. На заседанието не присъстват министрите на БРП (к). Според Никола Петков то е било подкрепено, за „да се вслушаме в съвета, даден на делегацията по примирието в Москва от министъра на външните работи В. Молотов, да се пазят офицерските кадри, понеже много трудно се създават”.

Съгласно постановление № 4 всички офицери, подофицери и войници от действащата войска и запасни, които са извършили или се уличават в извършване на престъпления по Наредбата-закон за Народния съд, ако изявят желание, могат да бъдат изпратени на фронта. Проявилите се да бъдат третирани по следния начин: ранените или наградените с орден за храброст се считат за напълно невиновни и се освобождават от всякаква отговорност; тези с примерно поведение се наказват с минимум наказание. Наказателно преследване срещу непосредствено участващите във войната не се възбужда, а там, където е възбудено, се спира.

С радиограма от Москва Георги Димитров предупреждава Трайчо Костов, че с постановлението на Дамян Велчев „фактически се анулира законът за Народния съд”. Това партията не бива да допусне.

Във връзка с „неправомерните арести” по думите на Дамян Велчев на 25 ноември 1944 г. той издава специална заповед. За избягване на посегателства върху военнослужещи от неизвестни лица и „неотговорни фактори” всички офицери и подофицери се задължават да спят в казармите, като вземат мерки за лична отбрана. При опит за незаконно задържане всеки военнослужещ да се противопостави с оръжие. По гарнизони да се формират комендантски охранителни взводове, а в дивизионните области - охранителни роти, въоръжени с автоматично оръжие. .Командирите на полковете и частите да не допускат в казармите външни лица и задържането на техни подчинени. Военните се разследват само в казармените затвори, а ако трябва да бъдат разпитани на друго място, да бъдат винаги връщани за нощуване. Последното е предназначено да предотврати „безследното изчезване и отвличане на офицери”.

Реакцията на ЦК на БРП (к) е твърде остра. На 28 ноември 1944 г. Трайчо Костов и министърът на вътрешните работи Антон Югов са изпратени от Политбюро на разговор с Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Той протича доста нервно, стига се дори до размяна на реплики. На тяхното искане за отмяна на заповедта Дамян Велчев възразява: „Аз не мога да позволя да се дезорганизира моята армия, да се арестуват мои офицери. Това, което прави милицията, ще накара хората да хванат гората.” На забележката на Трайчо Костов, че той „защитава фашистите”, военният министър отговаря: „Не, аз защитавам достойнството на българския офицер.”

На среща в дома на Кимон Георгиев в присъствието на д-р Г. М. Димитров и Н. Петков Дамян Велчев заявява, че не ще позволи никому да прави еднопартийно управление и няма да допусне войската да стане партийна.

Поведението на Дамян Велчев се разглежда на специално заседание на Политбюро. Надделява мнението „да се изчака какво ще решат руските другари за Дамян Велчев и след това ще определим окончателно нашата позиция”.

Като резултат от заповедта на военния министър на 15 декември 1944 г. група въоръжени офицери се събират на пл.-„Славейков” в столицата. Те се опитват да освободят свои колеги от ареста на милицията. Подобни прояви има и в Сливен, Пловдив, Плевен и други градове. Налага се намесата на войскови части от Червената армия. Американските и английските представители в Съюзната контролна комисия изказват несъгласие с техните действия и искат обяснение на ген. С. Бирюзов. Отговорено им е, че това са „фашистки офицери”, които предстои да бъдат изправени пред Народния съд.

На 29 ноември 1944 г. ЦК на БРП (к) информира Георги Димитров в Москва: „Бирюзов рязко реагира на заповедта на Велчев, даже възнамерява да постави въпроса за извеждането на българските войски от София. Това създава за нас прекрасни възможности за завоюване на командните позиции в армията. Можем да помислим и за оставката на Велчев, който със своята провокаторска заповед изостри нашите отношения със съветското командване, и за поставяне на поста военен министър по-надежден човек... Днес ще имаме подробен разговор с Бирюзов и в зависимост от този разговор окончателно ще определим нашата линия.”

Ден след това е изпратена нова радиограма. „Велчев - пише Трайчо Костов - яко ще го натисне съветското командване за отмяна на неговата заповед. Помощник-командирите отказват да я изпълняват. Нашите генерали му заявиха, че не могат да му имат доверие, докато не отмени заповедта. Ние също здраво притиснахме съюзниците, заявявайки им, че няма да позволим да се минира делото на ОФ.”

В спомените си ген. С. Бирюзов обяснява, че една от важните функции на възглавената от съветското командване СКК е „да осъществява контрол за ликвидиране на всички остатъци от бившия фашистки режим в страната, да обезпечи привличане към отговорност и наказване на всички военни престъпници”.

Години по-късно миналият в опозиция Никола Петков споделя, че Бирюзов играел „ролята на Каулбарс” [Генерал-майор А. Каулбарс е пратеник на руския император Александър III в България. През юни 1892 г. с назначен за министър на войната в княжеството.]. Той обяснява масовите репресии с наличието на руските войски в страната. „Това - казва Никола Петков - не би могло да се случи при тяхно отсъствие. Покрай сухото изгоря и много сурово.”

С репресиите Никола Петков обяснява и излизането си от правителството на Кимон Георгиев. На 11 декември 1946 г. във Великото народно събрание той заявява на Антон Югов: „Затова напуснах ОФ, защото избивахте хората. Избивахте отечественофронтовци. Избиваше ги г-н министърът Югов, който и днес ги избива и чиито ръце са толкова кървави, колкото са и тия на Александър Цанков.”

С писмо от 13 декември 1944 г. Георги Димитров съветва Трайчо Костов: „Разбира се, ние трябва да използваме последните събития, за да укрепим своите позиции в армията, в държавния апарат и в страната, но това да правим умно, тактично, да не забравяме, че ние далеч още не сме така силни, за да можем да бъдем единственият решаващ фактор в страната и да диктуваме нашата воля на съюзниците. Ние не трябва да забравяме, че ако нашите противници отстъпват, то до голяма степен това трябва да отнесем за сметка на присъствието на Червената армия в страната. Иначе ние бихме имали вече гражданска война.”

И наистина, на съвещание при ген. С. Бирюзов, на което присъстват министрите Антон Югов, Добри Терпешев, проф. Петко Стайнов, Димитър Нейков и Никола Петков, Дамян Велчев е принуден да отстъпи. Той приема и всички искания на ЦК за промени в ръководството на войската. На 19 декември 1944 г. за началник-щаб е назначен ген. Иван Атанасов, началник на канцеларията - ген. Петър Илиев, началник на РО - полк. Петър Вранчев, и началник на военното министерство - ген. Благой Иванов. Сменени са двама командири на дивизии, както и офицери, заемащи възлови позиции. Със задоволство Трайчо Костов отбелязва: „Много от тях са приети за членове на офицерската партийна група в ЦК.” По сведение на военния отдел от 9 септември до края на 1944 г. от всичко 2700 офицери от състава на войската за „фашистки прояви” са отстранени 1100 души.

Намесата на ген. С. Бирюзов във вътрешните работи на България идва от това, че още от 17 септември 1944 г. в оперативно отношение българската войска е поставена под командването на маршал Толбухин, а оперативните заповеди се осъществяват чрез нейния Генерален щаб. След подписване на Съглашението за примирие от 28 октомври 1944 г. той е определен и за председател на Съюзната (съветска) контролна комисия. Но поради отсъствие длъжността се изпълнява от ген. С. Бирюзов - негов заместник. Наименованието на комисията идва от това, че ръководството й е съставено от руски офицери. Англия и САЩ имат само свои представители в нея, което се използва за ограничаване на техните компетенции.

На 12 декември 1944 г. британският министър на външните работи А. Идън изпраща писмо до колегата си в СССР В. Молотов. В него настоява да се регламентира положението на английските представители в комисията. Този проблем е поставен отново по време на Ялтенската конференция. В предложената за 10 февруари 1945 г. за обсъждане нота на британската делегация се съдържат няколко искания. Най-важното от тях е да бъде приет статут на Съюзната контролна комисия в България, еднакъв с този на Унгария, за да могат английските представители „да се ползват с разумна свобода на придвижване и връзки”. Това минимално искане е съобразено с продължаващата война против Германия с оглед да не се изострят отношенията между съюзниците. От своя страна Сталин заявява, че няма да допусне да се нарушават редът и спокойствието в тила на Червената армия. Това се отнася до проявите на вътрешна съпротива в окупираните от нея територии.

След края на военните действия в британската нота се настоява да се осигури пълноправно членство на нейните и американските представители в комисията, да присъстват на всички заседания и да участват изцяло в разглеждането на всички стоящи въпроси. Те също така „трябва да имат право на пряк достъп до българските власти”. По обясними причини до обсъждането на нотата така и не се стига.

В писмото си от 13 декември 1944 г. Георги Димитров инструктира Политбюро да действа и по-нататък твърдо, но умерено, да проявява максимална маневреност и гъвкавост по отношение на съюзниците си и в частност към звенарите (става дума за Кимон Георгиев и Дамян Велчев - бел. авт.). В тази връзка да не се изтъква твърде много ръководната роля на комунистите в правителството и в ОФ и да не се предприемат стъпки, които биха могли да съдействат за формирането на антикомунистически блок. В момента БРП (к) няма интерес от възникването на правителствена криза и трябва да се стреми да я избегне.

Остра бележка е направена на министър Добри Терпешев за някои негови нетактични изказвания по време на преговорите за примирие. Той поставил въпроса, че „България може да се присъедини към Съветския съюз и с това да укрепи своето международно положение”. Според Трайчо Костов подобна „дипломатическа грешка” усложнява отношенията със съюзниците.

Всички тия по думите на Георги Димитров „самоограничения” на партията имат за цел да прикрият извършващата се съветизация на България.

В същата насока седмица по-късно от Москва идват указания да няма „увлечения” и „забягвания” напред и по други два въпроса. Първият се отнася до отделянето на църквата от държавата. Проблемът е поставен от ЦК на БРП (к) още през октомври 1944 г., но надделява схващането, че това трябва да става „бавно” и „внимателно”, за да не се създават излишни врагове в църковните кръгове в страната и в чужбина. Образуван е и ОФ комитет от свещеници със задачата да работи за „реформирането и обновяването” на църквата.

През ноември 1944 г. Георги Димитров получава информация за намеса в църковните работи и на милицията. Според нея „началникът на милицията Лев Главинчев, по народност македонец, в миналото терорист”, подготвял арести на всички членове на Светия синод с изключение на Софийския митрополит Стефан. Георги Димитров незабавно нарежда да се вземат решителни мерки и това да не се допусне. Той е на мнение, че БРП (к) трябва да се стреми да постави църквата в служба на отечественофронтовската власт, без да се бърза с отделянето на църквата от държавата.

Второто „увлечение” е свързано със съдбата на монархическата институция. С писмо от 18 декември 1944 г. Георги Димитров съветва Трайчо Костов: „Що се отнася до династията, тя политически трябва да се дискредитира окончателно чрез Народния съд в лицето на цар Фердинанд и цар Борис и дворцовата камарила, а към царицата (и нейния малчик) необходимо е да се съхрани напълно лоялно отношение. Не е в наш интерес да поставяме още сега въпроса за ликвидиране на монархическия институт въобще.”
 

ИНТЕРВЮ
Директорът на Института по история към БАН проф. Георги Марков: Политиците имат свои сметки с историята

Проф. Георги Марков е директор на Института по история към БАН от 1993 година. Завършва история в СУ "Св. Климент Охридски". Доктор е на историческите науки, преподава в Софийския университет и в Нов български универистет. Научните му интереси са в областта на новата история. В момента подготвя история на Втората световна война.

Има ли нещо символично, че на 9 май се празнува както победата над нацизма и края на Втората световна война в Европа, така и деня на Европа? 

Става дума за една и съща дата, но за две различни години. Когато става дума за 9 май 1945 г. - това е краят на войната в Европа, но това е и дележът на Европа. На конференцията в Ялта - февруари 1945 г., тримата велики - Сталин, Рузвелт и Чърчил, се споразумяха да разделят Европа. Чърчил обаче знаеше, че без Червената армия не можеше да победи Хитлер и плати на Сталин исканата цена - Източна Европа да бъде под съветска власт. Рузвелт, който още не знаеше дали ще има атомна бомба, се нуждаеше също от Червената армия, за да се справи с Япония и също се съгласи на разделението на Европа.
Първата стъпка към обединението на Европа е 9 май 1950 г. Този ден не е избран случайно и тогава се сключва първият икономически договор за въгледобив и стомана в Западна Европа. 

Коя е най-важната поука от Втората световна война? 

В двете световни войни европейците взаимно се изтребват. Най-големите бойни полета и гробища са в Европа и вече светът не е Европа. Тогава загина евроцентризмът. Стара Европа вече мина на заден план в световната история. Поучени от милионите жертви европейците решават, че трябва да се обединят в една Европейска общност, сега Европейски съюз, за да се завърнат като фактор в световната политика и икономика. Това е най-мъдрата поука от двете световни войни. Когато европейските народи воюват губи цяла Европа и печелят други на други континенти - в Америка и в Азия.
Втората световна война има дългосрочни последици, тъй като с нейното завършване започна Студената война и Европа и обществата бяха разделени. 

Съгласен ли сте с твърдението, че победата над нацистка Германия има две лица - това е победа над една тоталитарна идеология и същевремено победа на друга тоталитарна идеология над източната част на Европа? 

Да. Защото Втората световна война, за разлика от Първата не е толкова борба между нациите, колкото борба между идеологиите. Съветската армия премина през България, но насади и съветския модел за 45 години. Но това е с разрешението на западните Велики сили. Те също имат историческа вина за разделението на Европа, която премълчават. Западните Велики сили се оправдават, че Сталин ги е излъгал, че в Източна Европа ще има свободни и демократични избори в присъствието на Съветската армия. Сталин и СССР, но и западните страни много точно спазваха споразумението за дележа на Европа до падането на Берлинската стена. Когато през 1956 г. унгарците се вдигнаха на въстание те чакаха американските танкове. Но има Ялта. И чехите имаха Пражка полет, имаше ноти, протести, но какво от това. 

Как ще коментирате писмото, публикувано вчера във "Файненшъл таймс" и подписано от бивши дисиденти, сред които и бившият ни премиер Филип Димитров, които заявиха, че честването на 9 май в Москва е пародия?

Според мен тук има известно бъркане на събитията и на ценностите. През Първата световна война решаващият фронт е Западният фронт, докато във Втората световна война решаващият фронт е Източният. Червената армия е главната сила на антихитлеристката коалиция и Чърчил го признава. Естествено е, че отбелязването на края на войната ще стане в Москва. САЩ са дали около 350 000 жертви. За десет години толкова загиват в автомобилни катастрофи. А съветските жертви непрекъснато растат. При Сталин бяха 7 милиона. Хрушчов, който изобличи култа към Сталин ги докара на 20 милиона. Сега стана ясно, че загиналите от бившия СССР са 27 милиона. От общо 55 милиона загинали във войната половината жертви са съветски граждани. 
Друг е въпросът, че това е повод да се скърби, а не да се гордеят в Москва с дадените жертви. Тук историкът веднага пита - защо трябваше толкова милиони да загинат? Кой е виновен? Хитлер - ясно, той е виновен с плана "Барбароса" и "Моята борба". Но кои са виновни в Кремъл? Тук руските историци трябва да извадят неудобната истина. Ако не бяха грешките на Кремъл жертвите нямаше да са 27 милиона. 
Що се отнася до освободителната мисия на Червената армия президентът Путин изброи по инерция от съветската епоха 11 освободени народа. Прибалтийските народи с право се сърдят и искат извинение, тъй като те са окупирани от Съветската армия въз основа на пакта Сталин-Хитлер от 23 август 1939 г. Това е първият дележ на Европа и документът се криеше от съветските историографи. 

Трябва ли Русия да се извини за окупацията на Прибалтика? 

Трите малки балтийски държави са в правото си да искат извинение от Русия. Веднага обаче трябва да се постави въпросът и за България. Някои говорят за т.нар. второ освобождение на България. Трябва да се знае - няма две освобождения, има само едно освобождение. Второто е окупация. Това може да се докаже с архивни документи и това в Москва много добре го знаят. 
На 5 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България. На 8 септември Съветската армия нахлува в България. На 9-ти става държавен преврат с решаващата помощ, както се признаваше от БКП, на Съветската армия. Но до края на 1947 г. имаме статут на окупирана държава. Московското примирие от 28 октомври 1944 г. е много странно примирие. От една страна Българската армия трябва да сложи оръжие като съюзник на Хитлер, от друга страна трябва да го обърне срещу Хитлер. Цялата Българска армия е включена в състава на Трети украински фронт под командването на маршал Толбухин. А неговият началник щаб ген. Бирюзов е заместник-председател, но фактически е председател на Съюзната контролна комисия, която действа в България. Това е върховният орган на управление, който е над правителството на Отечествения фронт. Без подписа на ген. Бирюзов не може да мине постановление на Министерския съвет. 
Освен това в България има група съветски окупационни войски. Ние поемаме всички разноски на съветските окупационни войски. Те се изтеглят от България по силата на Парижкия мирен договор от 10 февруари 1947 г., който е договор с победен съюзник на Хитлер. Мит е, че ние сме победили заедно със Съветската армия. Това не е вярно. 

Въпреки че след 9 септември 1944 г. България участва във Втората световна война на страната на антихитлеристката коалиция, ние не сме сред победителите, така ли? 

Ние воюваме на страната на антихитлеристката коалиция, даваме хиляди жертви, но не се стига до признаването ни за победител. През 1945 г. Сталин е извоювал 3 гласа в ООН - Съветският съюз, Украйна и Беларус. Вижте каква е тактиката на съветското правителство. Украйна и Беларус гласуват за признаването ни като победител във войната, а Съветският съюз - против. Има протоколи на ООН. България не е призната за съвоюваща държава и по силата на Парижкия договор трябва да плаща репарации на Югославия и Гърция. Армията е ограничена на 60 000 души. Всички германски и италиански активи стават съветска собственост. Освен това съветите изнасят оборудване на заводи и предприятия, които са германски и италиански. Когато напускат съветските войски "забравят" да ни върнат локомотивите и вагоните. 
Без да отричаме участието на Българската армия и жертвите, които дадохме, без да оскърбяваме ветераните, но такива са събитията и не бива да ги преиначаваме. Ние не сме победители, а победени. 

Защо СССР не ни призна за съвоюваща страна?

Защото винаги можеха да ни размахат пръст и да кажат: "Вие, съюзниците на Хитлер сте по-ниските." И ние се снишавахме пред тях. 

Победените страни във Втората световна война вече нееднократно са се извинявали заради извършените от тях престъпления. Трябва ли и победителите да се извинят? 

Крайно време е да се каже, че и победителите трябва да бъдат съдени за военни престъпления. Ние знаем престъпленията на Тристранния пакт. Нека да се видят и военните престъпления на другата страна. За да напишем историята на Втората световна война трябва да се разделим с порочното начало, че историята се пише от победителите. Екатерина Велика казва на генерал Суворов, че победителите не ги съдят. Смятам, че и победителите трябва да се извинят за своите военни престъпления. 
Например, не се говори за Дрезден, когато през февруари 1945 г. градът е претъпкан с бежанци от Прусия. 115 000 хиляди души, сред които много жени и деца, са изгорени живи с напалм от английски бомбардировачи. Това е престъпление срещу човечеството. САЩ казват - да разделихме Европа, съжаляваме за Прибалтика и толкова. Те не са се извинили на японците за Хирошима и Нагазаки. Американската рана е Пърл Харбър. Толкова американски филми бяха направени за това. Там загиват 3200 души военни - моряци и летци. А в Хирошима и Нагазаки жертвите са 340 000 души. Нека кажем нещо и за Съветската армия, която беше идеализирана в България. За убийството на хиляди полски офицери в Катинската гора, което се приписа на Хитлер е известно. Едва в началото на 90-те години Горбачов се извини. Известно е, че по заповед на Сталин бяха избити интелектуалци и офицери в Прибалтика. 
През Втората световна война не се завръщат почти 2 млн. съветски военнопленници. Същевременно пък са унищожени половин милион германски военнопленници. Те са държани в лагери до 1955 г. - 10 години след края на войната, когато Аденауер освободи последните. От Шеста армия на фелдмаршал Паулус, която е 330 000, са пленени 90 000. От тях само 6000 са оцелели. Има конвенции за военнопленниците. Вярно е, че Хитлер не ги е спазвал, но и Сталин не ги е спазвал. 
Когато са обсадени някои германски градове, германски параходи евакуират жени и деца, които са били струпани по палубите и се виждат от съветските подводници, но те ги потапят с торпедо. Жените и децата били виновни за Хитлер и трябвало да отговярят за него. Нашият кораб "Струма" с 600 евреи, които през България бягат за Палестина, е потопен в Босфора от съветска подводница. Макар че нашата марксистко-ленинска историография твърдеше, че това била германска подводница. 
България пък трябва да признае, че не успя да спаси евреите в Македония и Беломорска Тракия. Така е в историята. Понякога сметката е цинична, но е вярна. Историята не може да бъде черно-бяла и няма само лоши и само добри. 

Трябва ли да се пренапише историята на Втората световна война? 

Историците трябва да напишат отново историята на Втората световна война и това важи и за участието на България във войната. Втората световна у нас включваше и Гражданската война, която раздели обществото, раздели историографията и оценките са коренно противоположни. Историята трябва да се напише наново и да не се дели на победители и победени, тъй като който е победен иска реванш. До кога ще си връщаме? Всеки си държи на своята страна. 
Трябва да приближим историята колкото се можеше повече към истината. Някои искат да бутнат паметника на Червената армия. Аз съм против бутането на паметници. Това е една епоха. Това че бе съборен мавзолея не означава, че 45 години не е имало еднопартийна диктатура. 
По време на така наречената символична война у нас, която се превърна във въздушна загиват 2500 души. Няма паметник на тези жертви. Не беше удобно. До 1989 г. Компартията, ругаейки американския империализъм, можеше да направи един паметник на жертвите на англо-американските бомбардировки. Но те пък са част от антихитлеристката коалиция и бомбардират със съгласието на Сталин. Сега сме в НАТО и американците и англичаните ни са съюзници и няма да ги дразним. Но истината в историята е неудобна. Така беше преди 1989 г. така е и сега. Няма вече неудобни истини. Те трябва да се кажат. Трябва да се каже и за жертвите на Гражданската война в България. Иначе не можем да постигнем това прословуто национално помирение. 

Смятате ли, че е възможно у нас да има общ пантеон на жертвите на фашизма и на комунизма? Имаше идея мавзолеят да бъде превърнат в такъв пантеон. 

Да имаше такава идея. И за Братската могила имаше подобна идея. У нас го няма генерал Франко. Испанската гражданска война е най-жестоката война - през 1936 -1939 г. загиват 1 млн. души. Но ген. Франко, който е от едната страна на барикадата, казва, че този народ не може да е вечно разделен и да се мрази. Той заявява: "Дайте, аз ще го помиря" и издига Долината на падналите в Мадрид. Това е един огромен паметник, на който пише "Всички те паднаха за доброто на Испания". И франкисти, и комунисти, и анархисти смятат, че ще изградят една по-добра Испания. 
Добре, че успяхме да спасим Гарнизонното стрелбище, тъй като то щеше да бъде съборено. През 1991 г. предложих там да направим Музей срещу политическото насилие. По-късно до табелката, която стои там "55 разстреляни комунисти" добавихме и "Жертви на политическото насилие". Негови жертви са както комунисти, така и регенти, министри, и депутати. 
Ние историците трябва да помирим страстите. Ние не трябва да оправдаем, а да обясним събитията от Втората световна война. До 1989 г. има издадени хиляди книги за тази война, но те бяха написани през призмата на победителите. Те казваха кой е фашист, кой е антифашист и кой трябва да бъде зачеркнат и охулен в историята. 
Ние не можем да махнем партизанското движение у нас, а трябва да обясним защо и как е възникнало и как са се развили събитията. Макар и командван от Москва нашият вътрешен фронт срещу държавата е част от европейската съпротива и не можем да се правим, че това не е било. 

Как оценявате жестовете, които направиха един към друг лидера на БСП Сергей Станишев и премиера Симеон Сакскобургготски - единият поднесе цветя на жертвите на терористичния акт в църквата "Света Неделя" през 1925 г., а другият му благодари. Това според вас част от помирението ли е или е чисто предизборен ход? 

Това е предизборен ход от страна на двамата. Те не могат да преодолеят своето ДНК. И Симеон е син на баща си цар Борис ІІІ, и Станишев е син на Димитър Станишев - секретар на ЦК на БКП и най-младият чавдарец. Не казвам, че децата трябва да отговарят за родителите си. Но нито Симеон ще каже - "Да моят баща е сгрешил и има грях във Втората световна война", нито Станишев ще отрече, че баща му се е борил против монархо-фашистката диктатура. Миналата година той обикаля партизанските землянки. Така че това е предизборен ход, опит за помирение с цел евентуална коалиция след изборите. 

Но истинско помирение ли е това? 

Не, това не е искрено. Политиците имат свои сметки с историята. Не съм съгласен, че трябва да се загърбва историята. Раните не трябва да се ровят, а трябва да се извлекат горчиви поуки от тези жертви и да се разбере, че няма вечни победители и няма вечни победени. Историята е като пълноводна река, тя тече и щастие е, че никой няма последната дума. Когато чуя някой да ми каже - "Това е истината", аз казвам, че този не е историк. За историка истината е една непостижима мечта

Интервю на Марина Чертова

Източници Библиография Мешкова, П., Шарланов, Д., Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд, София, 1994, Агенция "Демокрация", ISBN 954-8802-01-5, стр.199-201 Даскалова, Г., Без кръст и гроб, София, в."Про & Анти", бр.14/1995 Станилов, В., Жертвите на “народния” съд, София, 2006, "Работилница за книжнина", ISBN 954-8248-47-6, стр.384-385 Архиви Централен военен архив, ф.85, а.е.350 Централен държавен архив, ф.88, оп.2, а.е.140, л.28 Справочници Руменин, Р., Офицерският корпус в България 1878-1944, София, 1996, Издателство на Министерство на отбраната "Св. Георги Победоносец", том V, стр.20 Косев, М., Попов, В., Илинов, П., Георгиев, Г., Минчев, Ю., Военното на Негово Височество училище 1878-1944, София, 2001, издателство "Балкани", ISBN 954-8353-44-X, стр.110 Ташев, Т., Българската войска 1941-1945 - енциклопедичен справочник, София, 2008, "Военно издателство" ЕООД, ISBN 978-954-509-407-1, стр.108 и 359

Фотоархив 38-ми випуск на Военното училище в София (1917)

Портал „Военна история на България“ съдържа още много статии, свързани с военната история на България. Можете да се включите към Уикипроект „Военна история на България“.

• Български полковници
• Носители на орден За храброст
• Носители на орден За военна заслуга
• Тридесет и осми випуск на Военното училище в София
• Български военни дейци от Втората световна война

• Регистриране или влизане

• Статия
• Беседа

• Преглед
• Редактиране
• История

• Начална страница
• Портал на общността
• Съдържание
• Последни промени
• Случайна статия
• Помощ
• Дарения

• Какво сочи насам
• Свързани промени
• Качване в Общомедия
• Специални страници
• Версия за печат
• Постоянна препратка
• Цитиране на статията
• Подстраници

• Последна промяна на страницата: 14:39, 23 март 2012.

По-рано тази година информирахме нашите читатели, че председателят на клуб “Пловдив”, о.р. кап. д-р Боньо Бонев (67 в.) подготвя книга за своя баща  полк. Иван Бонев (38 в.), героят от Деве Баир, последният командир на 9-ти пехотен пловдивски на Н.Ц.В. Княгиня Клементина полк. Героят от две войни, любимецът на войниците и гордост на пловдивчани намира своя край в концлагера Росица.

Прекрасно е, че книгата излезе в годината на 125-годишнината на полка и стана част от тържествата по овековечаването на тази прославена военна част.

На 21 ноември книгата бе представена в Театралния салон на Военен клуб – Пловдив. Присъстваха десетки членове на Съюза, граждани, членове на родолюбиви организации, представители на пловдивската културна общественост. Специално за събитието от София бе дошъл председателят на Съюза полк. Рухчев.

Седмица по-късно, на 28.11. на разширено заседание на управителния съвет на СВ ВНВУ, редакционната колегия на сп. Един завет и ръководствата на софийските клубове (по випуски) полк. Рухчев разказа за премиерата в Пловдив, а зам.председателят к.д.п. Атанас Илев представи книгата пред софийските читатели.

“Поривът на гимназистите да кандидатстват в кадетските класове на Военното на Н.В. училище бе неудържим.  Двадесет и шест от тридесет и двамата ученици в нашия клас бяха подали документи и се готвеха за конкурса. Те виждаха себе си при всяка среща с млад офицер. Красива униформа, ботуши, шпори, сабя, пелерина, ръкавици, шапка с кокарда. По такъв офицер въздишаха ученички и млади госпожици.”

Самото участие на България във войната срещу Германия преминава през две фази. Първата фаза обхваща времето от септември до края на ноември 1944 година. Българските войски действат на територията на Македония, Южна Сърбия, Косово и Метохия. В първата фаза България участва с 455 000 войници, разделени в три армии. В първите няколко дни след 9 септември 1944 г., български войски, съвместно с партизански и съветски части, отблъскват настъпващите по направленията Кула-Видин и Кюстендил-София германски войски. На 18 септември 1944 г. българската армия преминава в оперативно подчинение на командващия III Украински фронт маршал Фьодор Толбухин. Мобилизирането на българската армия (преименувана на Българска народна армия) започва на 18 септември и приключва в края на същия месец. Пред българската армия, като част от силите на съветския III Украински фронт, се поставя задачата да осигури левия фланг на Червената армия, да разгроми противниковите сили в Сърбия и Вардарска Македония и да прекъсне пътя за отстъпление на Група "Е" от германските армии от Гърция по долините на реките Морава, Вардар и Ибър. Военната група възлиза на 10 дивизии, 8 бригади и други войскови сили. От 8 до 14 октомври 1944 г. българските войски провеждат настъпателната Нишка операция - разгромена е елитната VII СС дивизия и е овладян Ниш. От 8 октомври до 19 ноември се провежда Страцинско-Кумановската операция - овладени са Страцин, Куманово, Скопие. По същото време се води и Брегалнишко–Струмишката операция, в резултат на която частите на Вермахта са изтласкани от Царево село, Кочани, Щип, Струмица, Велес и други селища. От 21 октомври до 30 ноември се провежда Косовската операция, при която са овладени градовете Подуево, Прищина, Косовска Митровица, Рашка и Нови пазар. С това приключва първата фаза на войната.

Втората фаза започва от декември 1944 г. и продължава до май 1945 г. През това време българската армия участва в освобождаването на Северна Югославия и навлиза в Южна Унгария и Източна Австрия. Във втората фаза България участва със 110 000 войници, обединени в Първа българска армия - III, VIII, X, XI, XII, XVI пехотна дивизия. От 22 до 28 декември 1944 г. се води Сремската операция. От 31 декември същата година военните действия се пренасят на унгарска територия. От 6 до 19 март 1945 г. по време на Дравската операция се водят ожесточени боеве между българската армия и немските войски в района на река Драва. От края на март до средата на април в главен боен театър се превръща районът на река Мур (Мурска операция). Последните сражения с германските войски се водят в Австрия, в околностите на Клагенфурт, както и в Босна от края на април до около 15 май 1945. Капитулацията на Нацистка Германия (9 май 1945 г.) заварва българските войски достигнали до района на Клагенфурт в подножието на Австрийските Алпи, където те установяват контакт с частите на Осма британска армия. Българските войски продължават да се сражават до 15 май с все още оказващите съпротива части на Вермахта и хърватските войски в Австрия, Словения и Босна до пълния им разгром и вземане в плен.

Въпреки показаните от Българската армия високи бойни качества на териториите на Унгария и Югославия и приноса ѝ за окончателния разгром на Нацистка Германия, страната остава в международна изолация и попада в съветската сфера на влияние. На 8 септември 1946 в присъствие на съветски войски в България се провежда референдум, след който страната е обявена за "народна република". Новият министър-председател Георги Димитров започва политика на постепенен преход към комунистически модел на управление и тоталитарна държава. Води курс на тясно сближение с комунистическа Югославия. Съвместно с нея и с гръцките комунисти продължава целенасочената политика на македонизация на населението в Македония. Димитров се ориентира към Югославия, тъй като целта му е обединение на България с тази страна. За спойващо звено трябва да послужи Македония, която трябва да се влее във федерацията като единна федеративна република, а в замяна България ще получи обратно Западните покрайнини. По това време се води гражданска война в Гърция и България прави сондажи за откъсване на контролираната от гръцките комунисти Западна Тракия, а Югославия на Егейска Македония с цел присъединяването им към бъдещата федерация. Политиката на БРП е подчертано против националните интереси на България и е подчинена на идеята за Балканска федерация, прокламирана преди това от Коминтерна, чийто бивш генерален секретар е Димитров. На Парижката мирна конференция през 1947 г. e подписан мирен договор, според който границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т. е. преди подписването на Тристранния пакт. Искането на България за Западна Тракия е отхвърлено, освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница. Парижкият договор предвижда репарации, които в много отношения са по-тежки от наложените от Ньойския договор в края на Първата световна война. Подписването на мирния договор лишава западните съюзници от основното им средство за политически натиск върху режима в България. Следва провеждане на нов референдум, отново в присъствие на съветски войски, на който е приета републиканска конституция, известна като Димитровска. Така през същата година са положени и правните основи на комунистическия режим, който ще управлява страната през следващите десетилетия. С това се слага край на фасадната многопартийност от първите години след Деветосептемврийския преврат и окончателно се утвърждава тоталитарната система. Скоро след това, през 1948 г. поради разрива в отношенията между Тито и Сталин, проектът за южнославянска федерация е изоставен, а България недвусмислено се оформя като сателит на СССР.

Уикипедия разполага с Портал:Втора световна война

1. ↑ Димо Казасов, Бурни години 1918-1944, "Народен печат" София 1949 г., стр. 671
2. ↑ Българският Великден край Охридското езеро, проф д-р Божидар Димитров, в-к Стандарт, 19 Април 2004 г.
3. ↑ Димо Казасов, Бурни години 1918-1944, "Народен печат" София 1949, стр.691
4. ↑ Нинел Кьосева, Историята на една еврейска банка в България, НБУ София 2002 г., стр.3
5. ↑ Димо Казасов, Бурни години 1918-1944, "Народен печат" София 1949, стр.691
6. ↑ Димо Казасов, Бурни години 1918-1944, "Народен печат" София 1949, стр.692
7. ↑ Гърдев, Борислав. 125 години от рождението на Богдан Филов. // Електронно списание LiterNet, 2008. Посетен на 11 юли 2009.
8. ↑ Цветков, Пламен. Какво се случва на България през септември 1944 г.. // декомунизация. Посетен на 11 юли 2009.

• Българска СС противотанкова бригада (1-ва българска)

• България във Втората световна война

• Регистриране или влизане

• Статия
• Беседа

Никола Генчев
21 септември 1897 - 25 август 1962
Място на раждане	Брацигово, България
Място на смърт	Пловдив
Служил на	Българската армия
Години на служба	1915 - 1946
Звание	Генерал-лейтенант
Командвания	Командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия (II СВ)
Битки	На територията на: • Кралство Югославия (II СВ) Срещу: • Нацистка Германия (II СВ)
Отличия	2 ордена "За храброст" - (II СВ) Орден "За военна заслуга" - (II СВ)

Никола Костадинов Генчев e български военен деец, генерал-майор.

Роден е на 21 септември 1897 в Брацигово. Завършва Военното училище в София през 1917. За антимонархическа дейност е уволнен от армията през 1935. Възстановен през 1942. На 14 септември 1944 е назначен за командир на 2-ра пехотна тракийска дивизия. От 20 юли 1945 е командващ 3-та армия. От 20 декември 1945 началник на Канцеларията на Министерство на войната. Уволнен на 1 октомври 1946. По-късно осъден и изпратен в затвора в Белене.

• подпоручик - 1 август 1917
• поручик - 30 юни 1919
• капитан - 1 януари 1926
• майор - 6 май 1935
• полковник - 30 октомври 1942
• генерал-майор - 11 септември 1944
• генерал-лейтенант - 5 май 1945

• Орден "За храброст" - III степен, 1 клас и IV степен, 1 клас
• Орден "За военна заслуга" - II степен

• Ташев, Т., Българската войска 1941-1945 - енциклопедичен справочник, София, 2008, "Военно издателство" ЕООД, ISBN 978-954-509-407-1

Генерали от Третото българско царство

• Български генерали
• Носители на орден За храброст
• Носители на орден За военна заслуга
• Тридесет и осми випуск на Военното училище в София

Павел Панов
25 октомври 1895 - 10 април 1945
Български военен деец Герой от Първата и Втората световни войни
Място на раждане	Галово, България
Място на смърт	Враца, България
Служил на	Българската армия
Години на служба	1915 - 1945
Звание	Полковник
Войсково поделение	51-ви пехотен полк (I СВ)
Командвания	Командир на 36-ти пехотен козлодуйски полк (II СВ)
Битки	На територията на: • Кралство Сърбия (I СВ) • Кралство Гърция (I СВ) • Кралство Югославия (II СВ) Срещу: • Кралство Сърбия (I СВ) • Нацистка Германия (II СВ)
Отличия	3 ордена "За храброст" - (I СВ) (II СВ) 3 ордена "За военна заслуга" - (I СВ)

Павел Миков Панов е български офицер (полковник). Командир на 36^-ти пехотен козлодуйски полк през Втората световна война. Герой от Първата и Втората световни войни. Награден с 3 ордена "За храброст" и 3 ордена "За военна заслуга".

Павел Панов е роден в Галово, Врачанска област на 25 октомври 1895 година. През 1917 година завършва 38^-ми випуск на Военното училище в София.

Бойното си кръщене получава на фронта през Първата световна война в състава на 51^-ви пехотен полк с командир полк. Иван Жабински, част от 6^-та пехотна бдинска дивизия с командир генерал-майор Христо Попов, влизаща в състава на Първа армия. Взема участие в сраженията при Връшка чука, Нишка операция, Битолско настъпление (Леринска операция). Отличил се в боевете при станция Кенали, Битолско. Награден с орден “За храброст” - 1915-1918 и три ордена "За военна заслуга".

Полковник Павел Панов взема участие във Втората световна война, като на 12 май 1942 година е назначен за командир на 36^-ти пехотен козлодуйски полк, който от 12 април 1944 влиза в състава на 29^-а пехотна дивизия към 1^-ви корпус. На 17 септември 1944 г. полкът е прегрупиран във 2^-а пехотна тракийска дивизия с командир генерал-майор Никола Генчев, в състава на новосформираната Първа българска армия под командването на генерал-майор Владимир Стойчев. Участва в тежките боеве при Крива паланка, Страцин, Куманово (Страцинско-Кумановската операция), река Пчиня, Нови чифлик. За проявен героизъм и отлична военна техника е награден с два ордена “За храброст”, връчени му от генерал Владимир Стойчев на парада в Скопие, състоял се на 15 ноември 1944. Единият е за боевете при Крива паланка, а другият за битката при Страцин. Лично от командира на Първа армия има уверението, че ще бъде произведен в чин генерал.

На 7 декември 1944 г. се завръща в Родината. Яхнал бял кон, начело на полка си, полковник Павел Панов е посрещнат като герой. След официалния парад, благодарствените речи и възхвала на завърналите се герои, полковник Павел Панов е отведен от партизаните. След няколко месеца се разбира, че е осъден на смърт и разстрелян от така наречения “народен съд”. Смъртната присъда е изпълнена само няколко часа след като е обявена.

На 26 август 1945 г. полковник Павел Панов е уволнен от армията, посмъртно. Името му е увековечено на “Паметника на жертвите на комунизма”, който се намира в центъра на София, пред Националния дворец на културата.

• През 1942 по идея на полковник Павел Панов село Осман факъ (Добричка община) е преименувано на Козлодуйци, в чест на загиналите войници от 36^-ти пехотен козлодуйски полк в Добричката епопея, по време на Първата световна война.
• В 36^-ти пехотен козлодуйски полк полковник Павел Панов е бил командир на големия български композитор Дико Илиев - автор на много хора̀ и маршове, между които легендарните "Дунавско хоро", "Дайчово хоро", "Ганкино", правото хоро "Александрийка", дайчовото хоро "Лудо младо", "Зиг-заг", "Селски въздишки", "Варненско хоро", "Оряховска идилия", "Селски празник", "Добруджанско право хоро", пайдушкото хоро "Народна душа", "Искърско хоро", "Букьовско", "Наша гордост" и много други. През Втората световна война полковник Павел Панов назначава Дико Илиев като щабс-тръбач на полка.