STZAGORA.NET
На 19 юли (ст.стил) 2011 г. (31 юли нов) се навършват 134 години (Сега вече - 135 години...) от геноцида и опожаряването на Стара Загора от войските на Сюлейман паша по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878). Трагедията се предхожда от няколко събития.

На 22 юли 1877 г. (10 юли ст.стил) Девети Кавказки драгунски полк, предвождан от херцог Николай Максимилиянович Лайхтенбергски, влиза в Стара Загора и го освобождава. На 23 юли (11 юли ст.ст.) ген. Гурко и ген. Столетов са тържествено посрещнати в ликуващия град. Предният отряд на руската армия, състоящ се от 12 000 души, сред които и 6 дружини български опълченци под командването на ген. Гурко, овладява важни позиции, които ограничават преминаването на турските войски от Южна България.

На 24 юли (12 юли ст.стил) ген. Гурко свиква заседание на българските първенци. Избрана е привременна управителна комисия с председател Петко Рачов Славейков – организатор на първата гражданска власт в града. На 29 юли (17 юли ст.стил) херцог Лайхтенбергски напуска Стара Загора и се отправя към Нова Загора, където е трябвало да се съберат всички части на Гурковския отряд. На 30 юли (18 юли ст.стил) отрядът на херцог Лайхтенбергски поема обратно пътя към Стара Загора, за да не нахлуят турците в незащитения град.

В същото време 48-хиляден турски отряд, командван от Сюлейман паша, се насочва към Стара Загора и на 31 юли (19 юли ст.стил) предприема настъпление срещу града. След 6-часов бой войските от Предния отряд се оттеглят към Шипченския проход. Част от опълченците и казаците се барикадират в града и съпротивата им продължава до вечерта на 1 август.

В боевете при Стара Загора Самарското знаме, подарено на опълченците от жителите на град Самара, получава първото си бойно кръщение. С него в ръка геройски загива командирът на Трета опълченска дружина подполковник Павел Калитин.

След тежките отбранителни боеве градът е превзет, опожарен и сринат до основи от турските войски.

От 19 до 21 юли 1877 г. продължава старозагорското клане от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш, евреинът, завършил Сорбоната), с участието на албански башибозук, черкези, командвани от Дай Ахмед и чирпански цигани (Всъщност, правилно е да се каже ЕНИЧАРИ! Не е редно, целия етнос да се твърди, че е участвал в подобни зверства срещу българите - на страната на османците. Автора на Независим националистически блог).

Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом полети с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро, където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете. Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Димитър“, „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират от глад и преживените ужаси. Отвлечени са към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат след Освобождението.

Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и остава 5 месеца в ръцете на турците.
Околните села имат същата съдба.

На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала, Новозагорско, от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези, водена от Реуф паша, командващ турския гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити извън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.

На 16 юли 1877 г. е изклано населението и опожарено старозагорското село Дълбоки от черкези от турската армия на Сюлейман паша.

На 4 август 1877 г. в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма св. „Пророк Илия“.
134 години духовете на невинните жертви още бродят по правите улици на новосъградения град. Те не търсят отмъщение, а синовно преклонение, поклон и молитва.

През 2007 година в един мой коментар („Белите петна в историята ни”) поставих въпроса за мълчанието, свързано със Старозагорското клане през лятото на 1877 година. Става дума за чиста проба геноцид, обаче българската историческа наука продължава да мълчи за извършените военни престъпления от армията на Сюлейман паша. Турските висши военни са оправдавали жестокостите, на които е било подложено православното българско население в рамките на Османската империя, с действията на башибозука (сборна нередовна войска, вървяла пред редовната армия). И така измивали кръвта от ръцете си като Пилат Понтийски.

Има ли разлика между човешкото жертвоприношение в Батак и в Стара Загора? Не, то е извършено по един и същи варварски начин - обезглавени старци, разпнати мъже, забити на ятаган пеленачета, изнасилени и после убити жени. А Стара Загора е била запалена и след огъня не е останало нищо. Само дим и обгорели трупове. В Батак башибозушките орди влизат след въстание, в Стара Загора - по време на война между Турция и Русия, в която България не е страна. Но и на двете места са извършени военни престъпления, които нямат аналог по своята жестокост. И в Батак, и в Стара Загора църквите са превърнати в жертвен олтар, а стените им са оплискани с православна кръв.

За Баташкото клане светът знае. Още от Макгахан. От Юго, Достоевски, Толстой. От Захари Стоянов и Иван Вазов. Старозагорското клане остава в сянката му. Става дума за повече от 14 хиляди избити и други хиляди, предимно жени, отведени в робство, макар че за цифрата на жертвите продължава да се спори и до днес. Може и да са повече, но едва ли са по-малко. Защото тогава в града се стичат да намерят закрила от безчинствата на настъпващата армия на Сюлейман паша (ислямизирания Соломон Леви Явиш - преподавател по литература в Сорбоната) жители от съседните села. Но посрещат гибелта си. В църквата на Любенова махала башибозукът избива 1013 души, други 1387 посича по селските улици. Като минава през Нова Загора, Сюлейман оставя след себе си пепел. И 4 хиляди изклани и изгорени. Само в старозагорските села избитите са над 3 хиляди, от тях 115 деца. Списъкът на убийствата, някои от тях извършени ритуално (според свидетелства на оцелели по чудо от кървавата баня) е дълъг. И предизвиква само болка и печал. Затова ще спра дотук.

Връщам се към тази тема не от стремеж да разпалвам излишни и нездравословни страсти в навечерието на 3 март, провокира ме решението на Светия синод на Българската православна църква да канонизира жертвите на Баташкото клане. И тук отново логично следва въпросът не „защо Батак?”, а „защо само Батак?”. Православните ни синодални отци трябва да имат отговор. Със сигурност обаче техните аргументи едва ли са свързани само с каноничността, защото мерилото за каноничност на църквата не е властта, а истината. А в името на истината жертвите на Старозагорското клане трябва да бъдат публично признати, без да е задължително да бъдат канонизирани и обявявани за светци. Тези десетки хиляди хора са загинали мъченически, макар да не са избрали доброволно смъртта си, за да защитят вяра, идея или кауза.

Преди години интервюирах Антон Дончев по темата. И знаете ли какво ми отговори той? „Троя има Омир, Батак - Вазов. Стара Загора няма нито своя Омир, нито своя Вазов.” Да, в едно отношение писателят е прав - без Вазовата „Епопея на забравените” може би днес нямаше да има и решението на Светия синод за канонизирането на жертвите на Баташкото клане.

Обаче сега не говорим за литература, нито за официалната мартирология. А за историята и нейните факти. Отново ще повторя - за Старозагорското клане в историята на България ще намерите някакви си две-три изречения. И толкова.

В това странно мълчание на историците има някаква гузност. От какво е породена? Защо никой не се връща към тези събития от новата ни история? Кои са съображенията, които ги възпират? Историята я пишели победителите, казват. Ако приемем тази максима, то какво трябва да признаем, дори и с неохота? Че нашата история или поне тази част от нея, за която става дума сега, е писана под диктата на Русия - победител в Руско-турската война от 1877-1878 година?

Може би решението на Светия синод да канонизира жертвите на Баташкото клане ще катализира някаква активност и ще отвори дискусия за военните престъпления по време на тази война. За геноцида над православното българско население. Току виж и у президента Георги Първанов проговори историкът, пък и у другите политически мъже, които имат претенцията да са историци. Ще е интересно да чуем позициите им. Ако имат такива. Защото историята е част от колективната памет на един народ. И ако тя е писана под диктата на победители и е пълна с идеологеми и бели петна, е напълно естествено да поражда още и нови вълни на етническо противопоставяне, на патриотарски и националистически настроения. Които не водят до помирение с историята. Нито до обединяване на нацията.