“Нека се знае, че всяка идея, която не изхожда от националното ни огнище, е противобългарска и реакционна.”

Д-р Янко Янев - "Духът на нацията" – сп. "Отец Паисий", кн. 6, 1933, №1, 8-10

ФИЛОСОФИЯ НА РОДИНАТА

Янко Янев

web

Родина - майка на всичко; убежище на всеки угнетен дух; люлка на историческия живот, надеждата и подвига. Има много наследен сантиментализъм в тази дума. Проповядвана е била в школски, сълзливо-романтичен и назидателен смисъл. Нито във философията, нито в социалните науки, нито в етнографските и фолклорни изучвания тя не е била дълбоко тълкувана. Смесвали са я с отечеството или са я разбирали като географски факт, като съвкупност на външни народностни форми или като самата държава. Особено през миналия век представата за родината е била свързана с елементи на политическото и икономическо мислене, определяна е била и като биологическото единство на едно племе, а по-сетне и като земята, дето живее един народ, без да се имат предвид вътрешните сили, които свързват тоя народ със земята му, за да бъде тя негова родина. По-ясна става тая представа едва с изследванията на Техет, Баре, Хилдеберд, Бьом и Адолф Грабовски - във връзка с понятията народ, нация, колективност, субстанциалност, народен дух и народна личност, историческо право и типове на народната историчност.

* * *

Родината е преди всичко едно трагично чувство. Тя не се състои в никаква географска ограниченост. Не са само етническите и фолклорни особености, които я обуславят. Родината е пространство, преживявано като съдба. Това е най-първото и най-дълбокото определение на родината. Без елемента на съдбовното никое пространство не може да се преживява като родина. Безредното и безсьдбовно пространство е голо и пусто. То е само една отвлеченост. Да имаш родина, значи да чувстваш пространството, в което родно и народно живеят като съдба. Това пространство не е всъщност никаква реалност. То е само едно преживяване, мистическо и непонятно. Само в съдбовно прочувстваното пространство народът намира своята родина. Това пространство е напоено с кръвта на предци и деди; из него са минавали вековете на родния дух; над него е проблясвал гневът на боговете; то е космически сраснато с природата; като частица на всемирното пространство то е едно съзвездие за себе си, самостойно и самовластно, със своя участ и свой вътрешен живот, със своя собствена история и героизъм. Това родно пространство е непосегаемо и свято. В него почива душата на един народ. Там тя се ражда, цъфти и зрее. Това невидимо, ирационално съществуващо пространство може да се яви пред очите ни като стръмна камениста страна; в него може да виждаме катедрали или да слушаме морски бури; погледът ни може да се губи в ширините му или да се катери по настръхнали урви. Но това, що виждаме, не е родината, а нейната одежда. Родината е невидима. Тя е иматериална и затова вечна. Ландшафтът е външният й, сетивно обагрен и действителен облик. Но всичко това е само символ. И като всеки символ то е преходно.

Родината живее във времето, но съществуваща във времето, тя е извънвременна. Тя е само едно нуминозно съзнание за абсолютната привързаност и неотклонимост към нещо, от което всичко изхожда и в което всичко се връща. Нестихващото блудство на всяка земна душа, гладът на греховното, сатанизмът на всяка рожба на пламъка намира своя край и своето сетно прибежище в родината.

* * *

Тази представа е древна. Най-старите мъдреци са учили, че всички неща се връщат един ден там, отдето са излезли, дето са се родили. Всяко отпътуване свършва със завръщане. Всяко отпътуване рано или късно се превръща в болка по оставената далечна земя. Колкото и близо да бъде тази земя, тя се явява винаги като нещо далечно. По нея чезне сърцето. Няма отпътуване без жажда за връщане. Тая жажда е дълбоко изразена и в метафизиката на Платона, според който всяка душа се връща след земното си усилие в своето изначално и предвечно лоно - царството на безсмъртната красота, дето са истинските първообрази на явленията. Този копнеж към прародината може да носи името ерос, може да бъде и спомен за напуснатото блаженство, в чиято светлина душата живее божествено и дивно. Далече от тази прародина душата е тъжна скитница; тя се губи сред мигновеността на материалното и временно битие, пие отблясъка на истината, но само нейния отблясък. Винаги устремена към първичното си и същинско лоно, тя започва да пее, когато предчувства, че е дошъл краят на земното й съществуване. Затова в един от Платоновите диалози Сократ, който, обкръжен от учениците си, трябва да изпие чашата с отрова при залеза на слънцето, се сравнява с умиращия лебед; лебедът пее пред смъртта си от радост, че най-сетне ще се върне пак там - в долината на красотата - дето е живял по-рано, преди да слезе сред тъмната и променлива земя на живота. По-късно тая метафизична представа получи религиозен характер в християнското учение за безсмъртието на душата, която, подобно на топиката у Платона, винаги се връща в обятията на Бога, защото тя не е земна, а небесна същност. Тая мисъл се повтаря и в теософските представи на Шелинг, дето премина от източните алегории за безотрадното скитничество на падналия Адам (на „праслучая"), на „Вечния евреин", на dues implicisimus, който най-накрая се среща и слива с dues explicitus, за да намери покой и за да престане да бъде само един миров вопъл. Цялата трагика на западния човек крие този копнеж за родината, от Одисей до Наполеон на Св. Елена, дето този демоничен романтик безутешно тъгува по родната Корсика. Само в епохи на рационализъм и социалистични миражи този копнеж е бил задушаван от политическото доктринерство. Така през втората половина на осемнадесети век географията и философията са се чудили на неудържимата скръб на присадените в Европа негри по родния им край; това се забелязва и в навечерието на нашия век, когато първичният, свързан с родния пейзаж човек, е бил заместен от международния скитник или космополитичния фантаст.

* * *

Впрочем с нахлуването на човека в цивилизацията всякога настъпва упадък на чувството за родината. (Цивилизацията е универсалистична и рационалистична; тя не извира от една земя, не носи дъха на никаква природа и ритъма на никакво чувство. Тя няма родина; затова е безкръвна и безплеменна. Родина има само културата, която прокълва от една племенна съдбовност. Тя е осветена от една кръв. С изграждането на културата и превръщането й в цивилизация и мирова гражданственост родината престава да бъде преживяване и видение. Тогава се явява поетът на вселената; спиритичният патос на нихилиста, умопомрачението на здравия дух, истерията на „всечовешкото" и „всенародното" настъпва и завладява съзнанието. Капиталистичното и либералистично „световно стопанство" е в своя разцвет. Международният хуманизъм става господстващата етика на времето. Селянинът няма никакво значение. Градската интелигенция започва да ненавижда селския човек; простотата отстъпва на механизма, индустрията измества труда. В стихийността на селския инстинкт се търси нещо порочно и просташко. Тази градска интелигенция не се страхува от смешенията на кръвта; демократична, тя загубва всякаква племенна страст и всеки първороден аристократизъм. Нейната родина става светът - широкият божи свят, който няма никакви национални особености. Затуй съвременната късна буржоазия няма никакво чувство за родина. Тъй е и с днешния американизъм, който живее само с атоми и числа, тъй е и с всички ония, които не могат да умират за родината си и които нямат расова сила. А швейцарският селянин, когато като мисионер отива В Сан Франциско, сам след няколко месеца умира от тъга по родината. Също е и със северните народи, чийто дух не е още интернационализиран.

Интернационализмът е модерно номадство в днешния интелектуален и политически живот. Номадството обаче никога не създава нищо. То живее с чужд труд и с чужда мъка. В загиваща Европа, замаяна от тая психоза, само птиците и зверовете знаят какво е родина.

* * *

Не може да имаме към родината само едно сантиментално отношение. Родината изисква безусловна привързаност, която не може да се опорочи за нищо в света. Така тя се явява като символ на абсолютна отдаденост, за който никоя жертва не е голяма. Родината стои над всичко. Тази майка ражда историята, дава живот на културата, определя смисъла на всяко лично и обществено съществуване. Без родина светът е без субстанция, човекът без органическа основа, животът - поток, който се разлива в проклятие и злоба. Тъкмо в това е личната и бих казал метафизична съдбовност, която обуславя чувството за родината.

Ако тази съдбовност има политически характер, родината става вече отечество. Родината е митологична същност, отечеството - политическа. Родината е поема, отечеството - епос. Родината е женствено начало; тя е първомайчинският Свети дух на битието. Отечеството е мъжествено и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, отечеството във философията на подвига. Родината възпяваме, за отечеството се борим. Родината е завет, родината е последно изкупително лоно.

© Янко Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2004, № 1 (50)

Други публикации:
Златорог, г. 15, 1934, № 6, 263-266.

ИЗТОК ИЛИ ЗАПАД

Янко Янев

web

1.

Това, което най-много липсва в нашия политически и духовен живот, е историческото мислене. Каквито и да са формите, в които българският дух изразява своята творческа сила, каквито и събития да обуславят неговото движение, винаги той се е развивал случайно, без каквато и да е вътрешна необходимост и последователност. Може би ние сме най-безисторичният народ, който живее днес, не само защото не създаваме исторически смисъл на живота си и нямаме чувство за историческата съдбовност на света; не само защото животът ни увяхва, преди да се е разлистил; не само, че злобата задушава всеки нов и животворен порив, но главно поради туй, че всичко в нашата страна става без каквато и да е обща историческа цел. Онова, що определя облика на всеки национален организъм, не е нищо друго освен историческото съзнание за силите и възможностите на тоя организъм, който трябва да се развива по някакъв определен път. Народ, който не вижда пред себе си път, който продължава да съществува потиснат от собственото си бедствие, от собствената си анархия, от собственото си безличие, няма никакво световно оправдание и е обречен на гибел. Ние преживяваме съдбоносни времена - най-страшните в историята на новия свят, - когато вихри са раздрусали до дъно всички досегашни мирогледи на социално-политическото и асоциалното съзнание; когато отново и с някакъв тържествен жест се поставя въпросът за смисъла и същината на човека, за големия град, за обнищения масов безработник, за хипнотизирания от разсъдъчни фикции морален изрод, за филистерството на досегашния учен, на досегашния възпитател, за великата заръчба на вожда, за пробуждането на националния и героичен човек; когато най-сетне времето и пространството са се променили, а заедно с това и законите на обществения, на съзерцателния и физически свят; когато се извършва тая паника на предела между две епохи, ние, потомците на безстрашни отци, стоим обезпътени.

Никога нашият народ не се е намирал в такава безпътица, дори когато е падал под чуждо иго. Това не е случайно, то не иде от вчера, то е подготвено отдавна; целият ни културен и политически живот се е стремял с главоломна бързина към това обезпътяване, към тая криза на българското национално самосъзнание. Главната причина на всичко това не е днешната стопанска и духовна безпомощност, а липсата на историческо съзнание у ония, които мислят, че водят неговите съдбини. Целият ни трагизъм иде тъкмо от тази безисторичност на всички наши действия. И ако има политика, която да се е развивала случайно, без оглед на принципи, на творчески традиции, без всякакво чувство за истинската и прародна структура на народа, тя е именно българската политика. Липсата на водачество в нашия политически живот се обяснява тъкмо с тая безисторичност. Защото водачеството се корени преди всичко в чувството за историческите перспективи на нацията и нейния месиански подвиг.

С една дума, благодарение на фаталната безисторичност и безпрограмност в нашето развитие след Освобождението, днес ние сме стигнали дотам, че да се чувстваме ненужни в процеса на съвременния световен живот. Колкото и високо да бъде патриотичното чувство, то остава без всякакво значение, ако е само случаен изблик, а не извира от вярата в националния мит и неговото пребъдване в света. И ако искаме най-сетне да разберем себе си и да се избавим от сомнамбулното състояние, в което изпада всеки народ, когато започва да прилича на сбирщина, на маса - трябва да погледнем пред очите си и да видим по кой път да тръгнем. С това самосъзнание трябва да започне нашият исторически ефект. С него ще започне съществуването ни като национален организъм, ще започне нашето възраждане.

2.

По кой път? За първи път ние поставяме този въпрос с тая решителност, с която никога не е бил поставян досега. Защото сме нямали до днес никаква философия на българската история и защото на тоя въпрос се е гледало най-често от "книжовно"-педагогично и моралистично-реакционно гледище. Трябва да се има предвид, че нашата душа днес е разтревожена и ако не искаме да бъдем само един упадък от ракетите на днешния революционен човек, трябва да бъдем смели като никога и да поставим проблемата за българската участ неотвратимо и ясно. Това не е само един въпрос на политиката, а на цялото ни културно и национално битие. Важното е да се знае преди всичко, че не сме народ, който може да се отъждестви с който и да е друг народ, че ние представяме нещо съвсем самостойно, особно, първично. Колкото и близки да сме на славянския свят, ние не сме славяни в истинския смисъл на думата, както не сме и никакъв западен народ. Нямаме нищо общо с източната екстатика, нищо с механичния формализъм на западната цивилизация. Нито мистичното, нито рационалното начало е присъщо на българския дух. Затова нашата проблема се движи между Изток и Запад; тя не се покрива нито със света на тайната, нито със света на знанието; не е нито божествен, нито човешки, нито само духовен или само материален момент. Ние стоим между началото на небето и началото на земята, без да бъдем само пустинници или само пленници на живота.

Несъмнено и в нас живеят славянски сили. Но колкото и значителни да са, те нямат първично действие и не могат да съдействат за нашето бъдещо развитие, защото не са органически, не са сраснали с нашата първосъщинска особност, а са наследени. Но и да допуснем, че сме славяни, какво можем да очакваме днес от славянството? Къде е славянското царство? Това, що наричаме славянство, не е освен една абстракция, една категория на историософското мислене, което имаше живот и действителност само в миналото. Днес душата на изтока е престанала да се чувства славянска. Стихиите, които изразяваха могъществото на славянството и които често са заплашвали западното царство на човека със своята тайнственост и фантастика, всички тия сили на апокалипсиса и метафизичната химника, на религиозната глъбина, на националния романтизъм и живото богоносно слово - отдавна са превърнати в сили, които движат гигантски мотори и са превърнали цялата славянска епопея в американски техницизъм. Ненапразно има днес в Русия цели американски селища; нищо друго не се строи там освен чудовищни заводи и фабрики за динамит, за трактори и автомобили. Че и там, подобно в Ню Йорк, времето е пари, че индустриализираните маси живеят в разрив с капитализма, че гнетът на техническото робство е надминал робството в капиталистичните страни, че социализирането на живота е довело проституция на еротиката, на личността - това е краят на славянството и заместването му с американския бандит и американската блудница.

Ето защо напразно бихме очаквали спасение от славянския тракторизиран изток. Ако някога Москва е била прицелна точка за нашето развитие, това се оправдава с помирителния акт на Освобождението, както и с това, че руската общественост и образованост, колкото назадничави и закъснели да са били в сравнение с напредъка на германския и романски свят, са били най-близки за първите ни общественици и за интелигенцията. Безспорно и тогава тоя път е бил погрешен, и тогава би трябвало да се отклони развитието ни и да се насочи към други хоризонти, още повече, като се знае, че тоя път не беше друго, освен подражаване на външната и административна форма на руския живот. Може би никой българин не е могъл да се срасне с душата на славянина и да разбере пустинното й мълчание както нейната нелогична и противоречива същност. И не само българинът, но който и да е друг представител на западните народи едва ли би могъл да погледне в дълбините на тая душа, която живееше заключена в своето царство, недостъпна и необяснима за никой човешки разсъдък. Може би тъкмо тая душа на неизвестното и безбрежното са имали предвид Хердер или Шпенглер, Кайзерлинг или Мьолер ван ден Брук, когато са писали, че на Русия предстои голямо бъдеще. Но тая душа днес е преобразена и цинично усмихната към целия свят; от нейната страхотност и безмълвност, която изкуси дори Наполеона и го привлече в широкото си царство, не е останало нищо.

3.

А Запад? Тук засягаме най-сложната страна на проблема за нашето самосъзнание, защото още от началото на политическото освобождение в нашия живот започнаха да действат формите на европейската цивилизация. Създадоха се традиции в политиката и културата, институти и мирогледи, програми на образованието, заети от запад - също тъй по най-смешен и безотговорен начин. Едва ли някога ще можем да се освободим от въздействието на западния дух, особено от ония категории, в които той се е осъществил през неговата класическа и романтична епоха; и трябва да се признае, че нашата метафизика и музика, устройството на висши учебни заведения, като и символичното саморазрешение на личността в изкуството, критиката на художественото съзнание - дойдоха от запад. Не можем да не бъдем признателни на западната култура. Но колкото и голяма да бъде нашата благодарност, трябва да се подчертае, че - подобно първото влияние на русизма - и западното влияние е една от причините, задето и до днес българският дух не е могъл да стъпи на здрава почва и да тръгне по своя истински и самоотговорен път. Не само руското, но и западното влияние е твърде много допринесло за засилване на безисторичния хаотизъм на нашето съзнание, особено когато се има предвид, че в много по-голяма степен запад е влиял у нас със своите технически ефекти, отколкото с дълбочината на своята мисъл. Историята на нашата интелигенция ще се натъкне тъкмо на тая страна на чуждите влияния и ще посочи, че ползата е била еднаква с вредата. Безспорно всеки нов народ започва с влияния и заимствания, но това става по един начин, съвършено различен от тоя, по който нашите интелигенти се втурнаха по големите западни градове и се върнаха в отечеството си по-груби и по-смешни, отколкото са били, преди да се запознаят с духа на техниката и цивилизацията. Истинският път на подражаване и заимстване е съвсем друг, тъй като той се извършва в името на националното самосъзнаване и облагородяване, а не само в усвояване и пригаждане на външни, ефектно-помпозни форми, които могат да бъдат само прикачени и пришити, но не и вътрешно изживени и сродени със силите на първородното битие.

Особено днес не можем да очакваме никакво разрешение на националната ни участ чрез подражаване на западната цивилизация. Европа, която днес е объркана, прилича по-скоро на някаква грозна и прегърбена богиня, в чиито очи не играе никакъв пламък и която още продължава да скимти из своите запустели чертози, без да подозира, че само една мълния от небето ще я срази завинаги. Тоя континент, по който са префучали досега всички бури на историята, днес няма никаква опора, никаква догма, никаква религия. Какво можем да очакваме от един свят, който си отива? Там всички лирически сили са прогонени, нихилизмът е нахлул по всички посоки, свободата отдавна е станала насилие, животът - алгебра. От тая Европа на израждаща се цивилизация и маймунска софистика, която залязва под тежестта на своята техника - от тая Европа не можем да очакваме нищо; можем да бъдем само свидетели на нейния трагизъм и да вземем поука от нея, че само расовият и вдъхновен човек е божествен, останалото е израждане на личността и пигмейство.

4.

И тъй, застанали между два свята, не можем да чакаме помощ нито от славянския изток, нито от обществото на уморените западни народи. Остава само един-единствен път - пътят към самите нас: пътят към изкупление на варварството, към собствения подвиг и собствената жертва. Тоя път може да има обаче значение само с оглед истинските перспективи на племето ни - ако, с други думи, тоя път бъде ясно и решително начертан и следван като една неотменна програма на българския дух. Само като исторически план тоя път може да ни изведе към нови и прояснени дни. Винаги когато един народ реши да встъпи в процеса на своето възраждане, започва с акта на историческо самоопределяне, и тъкмо в тоя акт трябва да се търси израз на нашата национална воля. Всъщност това не е никаква измислена теория, никакво политическо убеждение, а по-скоро една политика на културното и чисто българско расово съзнание, обусловена от вътрешната особеност на племето, от неговата космическа прамайчиност, която няма нищо общо с мистицизма на славянството, нито с интелектуалистичния механизъм на западния човек. По своята същност българският дух е езически и в тоя смисъл той представлява синтеза на западното и славянското начало, на закона и анархията, на знанието и предчувствието. Затова той не може да се привежда към която и да е категория на историко-философското мислене - нито към германската или северно-готична култура, нито към тая на романското и класическо съзнание. Той е повече от едното и другото, защото ги съдържа в зародиш, който рано или късно ще се развие и ще даде плод. В тоя велик синтез са скрити всички сили на нашето възраждане.

С идеята за това западнославянско строение на духа ни съвсем не се изчерпва проблемата, която поставяме. Трябва, преди всичко, тая проблема да бъде поставена; разрешението й може да впрегне усилията на цялата интелигенция за творческа работа. С нея може да се открие новата епоха на нашия народ, да започне новото му определяне като духовна и политическа сила. Предстоят ни исторически задачи. Ние сме най-първичният и девствено-стихиен народ, който още не е казал своята дума. Тепърва ще почне нашата героическа епопея.

© Янко Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2004, № 1 (50)

Други публикации:
Златорог, г. 13, 1933, № 4, 174-180.

Янко Янев

web

Нашата история след Освобождението е повече политическа, отколкото културна. Духовното ни развитие не е имало никаква програма, никакви перспективи, които то би трябвало да има, за да може да се осъществява освободеният дух по определен път. Ние се впуснахме напред, готови да догоним загубеното, но нямахме определени средства и определена цел. Нашите бащи бяха велики с волята си да творят. Но те бяха по-скоро строители, отколкото въплътители, по-скоро външни, административни и политически работници, отколкото носители на проблемите на културата. Не можеше да бъде иначе: откъснати от света, останахме чужди на историческото развитие. Чуждите влияния не бяха достатъчни. Колкото и мощно да беше апостолското дело на революционерите, то не беше в състояние да определи програмата на българския дух. Липсваше въобще историческо мислене, историческо съзнание.

И затова ония, които се смятаха за по-образовани, така наречените интелигентни, нямаха изпърво никакво отношение към въпросите на българската национална култура, на българското самосъзнание въобще. Те попаднаха изведнъж под хипнозата на чужди учения. Чуждото беше за тях идеал. Ако България се беше освободила в друг исторически момент, друг щеше да бъде и актът на нейното първо духовно развиделяване. Тя щеше да има една романтична или една материалистична интелигенция, индивидуалистична или мистично-идеалистическа. Над България съмна, когато европейският живот се намираше под влиянието на социалистическите идеи. Особено в Русия тия идеи бяха на мода; естествено най-напред те проникнаха у нас. Нашата интелигенция ги прие като религиозно верую. Това беше първата й фатална заблуда. Социализмът я откъсна от проблемите на националното съзнание, направи я теоретична и рефлексивна. Още тогава тя загуби патоса на делото и се оказа недостойна за заветите на борците преди Освобождението. Първата стъпка на културата ни беше погрешна, защото беше направена не в името на живота, а в името на теорията. Първият ни исторически порив беше съдбоносен. Безплодна и куха, нашата интелигенция още тогава повярва в утопии, още тогава тя се настрои анархистично, още тогава загуби чувството за жертвата и подвига, които единствено дават исторически блясък на един народ.

Уви! Нашите първи интелигенти ни завещаха едно твърде книжно наследство. Живият дух на нацията остана непокътнат от тях. Те обичаха повече да четат и разсъждават, да построяват теории, отколкото да решават и да действат. В нашите училища проникна книжовното за сметка на активното. Социалистично-международното взе превес над националното. Въпросите на българската индивидуалност бяха изоставени. Интересуваха ни повече еротични проблеми, отколкото собствената ни съдба. Ние живеехме без земя; създадохме една култура без ландшафт. Влиянията от запад още повече объркаха интелигенцията., която вече беше безсилна да се справи със задачите на времето. Бъдещата историческа наука ще посочи по какви фиктивни пътища се е развивала нашата интелигенция.

* * *

Трябва да се сепнем най-сетне и да забравим миражите. Необходимо е да свържем съществуването си с цялата трагична проблематика на родния дух. Трябва най-сетне да се спрем пред синора на тоя дух: да видим, че той не е още осъществен, че живее в сумрака и наивността на традициите, да разкрием същността му, да го разграничим, да определим царството му, за да му дадем живот в историята на нашето време. Живеем в епоха на национални революции, когато народите не искат да останат повече само неми зрители, а да взимат участие в историята, определяйки се като национални организми, със свое небе и земя, със свой духовен и политически стил. Към тази епоха трябва да се присъединим и ние. Нашата интелигенция, ако иска да има въобще значение, трябва да се върне при своя народ не за да бъде народническа, а за да мисли и действа национално. Трябва да разрешим преди всичко собствените си въпроси, да запазим и просветим духа на нацията, който е божественото начало и божествената сила на народа. Едва по-късно ще почнем да разрешаваме и проблемите за всенародната правда и всенародното братство.

Не само от политически национализъм имаме нужда. Духът на нацията най-малко се проявява в политиката, особено когато тя има формата само на партийна акробатика и журналистически цинизъм. Имаме нужда главно от културен национализъм, дето геният на нацията се проявява с всичката си стихийност и с всичката си воля да се утвърди исторически. Вулгарните гримаси на политическия ни и духовен живот трябва да презрем и да смъкнем маската на всички, които още продължават да блудстват с душата и тялото на нашия народ. Ако можем да вземем някакво решение, то е - да се върнем назад: назад към идеалите преди Освобождението, назад към Възраждането. Трябва да се приобщим към заветите на ония, които в планинските присои са давали клетва, че ще умрат за истината и свободата. Довоенната ни интелигенция, жертва на социалистически пози, на безплодно доктринерство, на книжни спекулации, трябва да се преобрази на интелигенция на подвига, особено днес, когато предстоят съдбоносни решения.

Нека се знае, че всяка идея, която не изхожда от националното ни огнище, е противобългарска и реакционна. Противобългарски е болшевизмът, както и хленчът за международно разбирателство, както и наивната престъпност на интегралните софисти или утопията за всеславянската република. Преди всичко необходимо е да проясним себе си и да се развием до самосъзнание. Нашата култура и общественост трябва да изхождат оттук. Ние имаме нужда от национални личности, от национален мироглед. Не можем да бленуваме за далечни неща, когато в собствения ни дом върлува бурята на опустошението и нищетата. Националният дух трябва да бъде отключен от кладенците на нашите села и да залее земята ни. Може би това е романтика. Но всяко възраждане, всеки подвиг е романтичен. Предстои ни да създадем новия тип българин, обусловен от структурата на времето, в което живеем. Затова тоя българин не може да бъде интернационализиран, нито комунизиран, нито интегрализиран. Той е рожба на вечните стремежи на племето ни, горд и вдъхновен, какъвто беше духът на Паисий Хилендарски. С тоя героичен българин трябва да започне и ще започне нашата национална романтика.

Не е дума за патриотични добродетели. Тия добродетели са елементарни за всеки гражданин и член на държавата. Важното е да се погледне на нещата от по-високо, от културно-философско и културно-историческо гледище. Освен чисто политическите и стопански задачи има и други, много по-съществени и съдбоносни: Критиката на нашето национално съзнание трябва да предшества всички други въпроси. Новото поколение може да бъде спасено само чрез една нова вяра, чрез една нова философия, която да избистри умовете и да впрегне творческите сили за работа. Насилието не е вече никакво средство. Трябва да се въздейства върху българската душа и българската съвест, която се продава за счупени сребърници. Успехът в тая посока може да бъде исторически. Това ще бъде начало на нашата революция, Която тепърва ще има за цел да освободи българския народ и да затвърди съществуването му.

© Янко Янев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2004, № 1 (50)

Други публикации:
Отец Паисий, г. 6, 1933, № 1, 8-10.

Янко Янев е български философ, поет, и есеист с националсоциалистически възгледи.^[1]

Янко Янев е роден в гр. Пещера на 20 ноември 1900 г. През 1919 г. заминава за Германия, за да следва драматургия, но се ориентира към изучаване на философия и история. Учи в Лайпциг, Фрайбург и Хайделберг. Завършва като доктор по философия с дисертация на тема “Живот и свръхчовек”.

След завръщането си в България работи в библиотеката на Софийски университет от 1923 г. За известно време е завеждащ културния отдел към Министерството на народното просвещение.

След 1934 г. се установява за постоянно в Германия, където чете лекции в Берлинския университет по културна история на България.

Загива по време на англо-американските бомбардировки на Дрезден през Втората световна война на 13/14 февруари 1945 г.

Неговите философски възгледи се формират под въздействието на Хегел. Привърженик е на индивидуализма в българска литература (пише и издава статии и монографии за Димо Кьорчев, публикува статии за д-р Кръстьо Кръстев и Пейо Яворов); проповядва философията на Ницше, а част от творбите му са настолни четива за нацистки младежки организации в Германия и след войната са забранени.

Янев е интерпретатор на немския класицизъм и романтизъм – автор е на публикации за Г. Е. Лесинг, Р. М. Рилке, Х. фон Клайст в списанията “Българска мисъл” и “Златорог”). Автор е, също така, на книги с поезия, есеистика, философия.

• Димитър Цацов. Българският Дионисиев комплекс.С., 2008, Велико Търново, Фабер , ISNB 978-954-775-857-5

• "Антихрист" (1926)
• "Върху ирационалното в историята. Опит върху проблемата за историята с оглед към логиката на Хегел" (1927; 1996)
• "Хегел. Личност, съдба, философия" (1928; 1996)
• "Хераклит Тъмния. Пророкът от Ефес" (1928)
• "Димо Кьорчев. Художествена биография" (1932)
• "Петър Чаадаев. Личност и философия" (1932)
• "Героичният човек" (1934)
• "Образът на младото поколение" (1935)

• "Der Mythos auf dem Balkan" (1936)
• "Sudosteuropa und der deutsche Geist" (1938)
• "Demonie des Jahrhunderts" (1939)

• Агенция Фокус от 12 февруари 2006 г.
• ЛитерНет за Янко Янев; Он-лайн достъпни произведения
• 1. ↑ Troebst, Troebst. Das makedonische Jahrhundert: von den Anfдngen der nationalrevolutionдren Bewegung zum Abkommen von Ohrid 1893-2001. ausgewдhlte Aufsдtze, Sьdosteuropдische Arbeiten 130. Oldenbourg Wissenschaftsverlag, 2007. ISBN 3486580507. с. 170.

• Таня Гергова - Янко Янев. Библиография

• Български поети
• Български философи
• • Българи в Берлин
  • Българи в Дрезден

Снимка: Impact Press Group - архив

90-95 % от плодовете и зеленчуците на пазара у нас са внос от Турция, Гърция, Испания, Македония и други страни от ЕС.  Затова родните производители алармират, че секторът е напът да влезе в Червената книга на България.

За последните 10 години спадът в производството на плодове и зеленчуци е около 60 процента, според проучване на Института за пазарна икономика.

Ако през следващите пет години този тренд продължи, българското зеленчукопроизводство, както и това на плодове, тотално ще изчезне, заяви Цветан Цеков, председател на експертния съвет по плодове и зеленчуци към Асоциацията на земеделските производители в България /АЗПБ/, цитиран от БТА.

Съседството ни с държави като Турция и Гърция, където топлото време продължава много по-дълго, дава
възможност за внос на определени култури на ниски цени през по-голямата част от годината. Това от своя страна поставя българското производство под натиск или да се окрупни, или да се специализира в области, в които има конкурентно предимство.

Освен това вносните плодове и зеленчуци не се облагат с мита и ДДС, изтъква Цеков. Той твърди, че 80 на сто от
този сектор е "сив".

Сред най-перспективните от бранша определят орехите, малините, черешите и ягодите. Кайсиите, прасковите, десертното грозде и кивито са плодовете с потенциал. Почти напълно лишени от такъв обаче са българските ябълки и сливите. При зеленчуците най-перспективни са гъбите, краставиците и грахът, с най-голям потенциал - моркови, зеле и лук, а със затихващо производство - доматите, пиперът и картофите.

Цветан Цеков уточнява, че понятието "без потенциал" не означава непременно, че тези култури нямат никакво
бъдеще и производството им трябва да бъде спряно. При тях обаче е необходимо драстично подобряване на ефективността, в противен случай те ще отпаднат от само себе си.

Най-безперспективни от плодовете в България са ябълките, твърди Цеков. При тях има огромно търсене от една
страна, но от друга са супер неконкурентни. Причината е, че за да има възвращаемост, на овощната градина са необходими поне шест години.

Седмица преди изтичане на крайния срок за подаване на заявления по схемата за подпомагане на производителите на качествени плодове и зеленчуци в областните дирекции на Фонд "Земеделие", където трябва да стане това, още нямат указания за прием на съответните документи, твърдят членове на асоциацията. Служителите по места не били наясно и как ще се осъществява подпомагането, при положение че има схема за
специфична подкрепа, разработена от Министерството на земеделието и храните.

Частните затвори и затворническата промишленост в САЩ


Валентин Катасонов
Фондация за стратегическа култура

Препратки:
(1) Global Research, 10.03.2008

ДОМАТЕНА КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ

НА

БОС КРАК

Мнозина осъзнават, малцина го изричат, а още по-малцина, особено сред журналистическия слугинаж, се опитват да анализират какво точно се случи, когато на 20 ноември 2012 г. Николай Колев - Босия замери българския парламент с развален домат.

А всъщност е повече от ясно какво се случи: беше подписана окончателната присъда на българската т. нар. "демокрация". Ако го беше направил някой друг, такива оценки можеше и да се разминат или да бъдат сметнати за пресилени. Но когато го прави човек като Босия, то е не просто домат, разплеснат по стена. То е нещо много повече от това.

То е символ.

Но най-напред две-три думи към по-младите, повечето от които, както може и да се очаква, побързаха в интернет-пространството да демонстрират както морално-нравственото, така и историческото си невежество: кой е Николай Колев - Босия?

Известно време преди 10 ноември 1989 г., и известно време след това Босия сам беше един от символите на събудените тогава романтично-наивни надежди, че именно демокрацията е онзи вълшебен обществен механизъм, който ще срути комунистическата диктатура и върху нейните развалини ще се построи "прекрасния нов свят". Да, половината от тези надежди се сбъднаха: комунизмът беше разрушен. И в това разрушаване хора като Босия дадоха съществен принос с личния си пример на опити за независимо мислене и подбуждане на останалите към опити за такова мислене - а всяка диктатура се страхува най-много от независимото мислене и от неговите резултати. (Отделен въпрос е, че т. нар. "демократично мислене" няма как да е независимо, понеже е инспирирано от съответна идеология). Той и прякора си получи тогава, обявявайки, че няма да обуе чорапи, докато Тодор Живков е на власт. Симпатично, весело, оригинално, поставящо тогавашната диктатура в неизбежен мат: какво, щяха да изпратят милиционери да му обуват насила чорапи ли?

И естествено, веднага (веднага днес, а тогава това ставаше постепенно в течение на годините след падането на комунизма) се появява следващия въпрос: всъщност, защо не беше построен този прекрасен нов демократичен свят?

С други думи: защо в България демокрацията не показа дори някакво далечно подобие на онова, за което си мечтаеха милионите, задръстили тогава площадите ("милиони" в буквалния смисъл, на Орлов мост и "Цариградско шосе" през юни 1990 г. имаше повече от 1 милион души)?

Дали демокрацията в България даде някакво отклонение, разви се не както трябва, изби някъде встрани, кривна в глухи коловози?

Или пък напротив: именно това е демокрацията и, независимо от различни възможни варианти за нейното развитие, общата й линия на движение щеше да си е все тази, независимо кой щеше да се намърда на върха на властовата й пирамида?

На пръв поглед - отклонение е. Просто върху бойното поле България демократите претърпяха поражение, бяха смазани от по-добре организираните и по-далновидните сили на бившата комунистическа диктатура, която просто трансформира тогавашната си политическа власт в икономическа такава и сетне в голяма степен успя да осъществи обратната трансформация: на новата си икономическа власт в политическа. Затова и сега червените са основна опозиционна сила, и само дебнат управляващите малко да се хързулнат, за да грабнат отново властта. Това вече го видяхме реализирано както през 1994 г. при Жан Виденов, така и през 2005-та при Сергей Станишев.

Ето защо има някакви основания да се твърди: това днес в България не е никаква демокрация, а поражение на демокрацията. Просто, защото българските демократи изгубиха битката, или сражението, или дори цялата война за установяване на истинската, цъфтяща и просперираща демокрация - такава, каквато в по-голяма или по-малка степен успяха да установят другите бивши комунистически страни в Източна и Централна Европа.

Това е едната хипотеза.

Но против твърдението, че днес в България било нямало демокрация, стои сериозен аргумент: а какво всъщност е демокрация?

Отговорът е известен: система, при която властта се държи от онази политическа сила, за която е гласувало мнозинството от избирателите. Кратко, точно и ясно. Е, нали днес в България управлява именно тази политическа сила, за която са гласували мнозинството от избирателите? Какво повече? Може би трябва да управлява онази политическа сила, за която са гласували малцинството от избирателите?

Не, всичко е точно. Това е тя, демокрацията.

И когато демократите циврят, че това всъщност не било истинска демокрация, а пребоядисан и замаскиран вълчи комунизъм в демократична овча кожа, сами не осъзнават, че изпадат в абсолютно еднаква роля с комунистите преди 1989 г. Ако някой не помни, тогава комунистите в продължение на 45 години опяваха, че онова не било истински комунизъм, че остатъците и влиянието от "черното фашистко и капиталистическо минало" пречели на построяването на истинския комунизъм. (Както се подмяташе в кухничките и на няколко ракии в кръчмите: "Черното минало с белите самуни"). Дори измисляха разни имена за своята диктатура, за да запазят илюзията, че въобще някога, в далечното "светло бъдеще" е възможно построяването на комунистическия рай: "диктатура на пролетариата", "социализъм", "развито социалистическо общество" и прочее глупотевини...

Но мнението, че именно онова беше истински комунизъм, просто в една от разновидностите му (също както една от разновидностите му днес е в Северна Корея, друга пък в Китай) има пълно право на съществуване просто, защото е мнение. И най-вече защото никой все още не е дал точна, ясна и конкретна дефиниция на "комунизъм". За комунистите този идеологически небесен рай, свален на земята, представляваше просто разновидност на свръх-консумативното общество: "от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите", без да уточняват дребната подробност, че потребностите на всеки един човек са безгранични по простата причина, че могат да растат до безкрайност...

Сега по същия начин демократите хленчат, че това днешното не било истинска демокрация. За тяхно нещастие, независимо от опитите за ревизия и модифициране на дефиницията (опити, предизвикани от все по-нарастващата очевидност на диктаторската основа на т. нар. "съвременна демокрация"), определението за демокрация е съвсем конкретно: властово господство на политическата сила, събрала най-много гласове при гласуване. Такава е и античната демокрация, такава е и съвременната. Как, по какъв начин, чрез какви политически технологии се набират тези гласове - това са технологични подробности. В Древна Гърция са крещели обещанията си на агората, днес ги крещят по телевизията. Голямата разлика... Но същността е еднаква: властта се дава на онези, за които са гласували мнозинството от избирателите. Народът. Демосът. Ето ви е демокрацията.

Ето защо, когато днес демократите отново ронят дребни сълзи, че в България било нямало истинска демокрация, те всъщност ги ронят, понеже тяхната предпочитана политическа сила не е на власт, или пък защото не им харесва политиката на управляващите. Е, уважаеми, нали това искахте: демокрация? А демокрацията е именно това: борба между политическите сили за гласовете на народа. Или, понеже вие мразите думата "народ" - на избирателите. Ама вашата политическа сила не успяла да се пребори за тези гласове? И сега СДС се колебае между 1 и 2 процента? Ами да е успяла! Имаше толкова години, когато беше и във властта, и на власт...

Така, че когато днес се твърди, че в България било нямало демокрация, това е просто гузно шикалкавене и глупави опити за измъкване от отговорност за насаждането й.

Защото един друг дисидент, истински и много по-пострадал в килиите на затворите и на Държавна сигурност, Илия Минев, го е казал много точно (поне такава негова реплика се появи, цитирана в интернет): "Между комунизма и демокрацията няма разлика". Човек може само да помълчи и да се опита да разгадае според силите си какво може да е накарало един от най-големите и най-изстрадали борци срещу комунизма в България да изрече такова прозрение.

Но да се върнем на Босия и неговия развален домат...

За да сме коректни, нека цитираме самия него, в постинга му от 14 ноември. Той започва с констатации:

"В страната цари корупция, престъпност, безотговорност, информационна мъгла, слугинаж, деморализация. Празните приказки и театрални пози и монолози ежедневно замъгляват съзнанието и надеждите на обществото като цяло, както и на всеки един български гражданин отделно".

Сетне продължава с констатации, сами по себе си точни и верни, за състоянието на обществото в различни сфери...

И ето, че в един момент се натъкваме на негово странно твърдение:

"В основата на това състояние е отказът на политическата класа да зареже стария комунистически модел на управление и да създаде нов модел със съответните стратегии и програми, с подготовката и повишаването на професионалната квалификация на работещите. Управлението е свръхцентрализирано и поради това недемократично и неефективно."

Колкото до свръхцентрализираното управление - да, и става все по-такова. Само, че точно това е съвременният демократичен модел на управление - свръхцентрализацията и свръхбюрокрацията. Един друг дисидент - професор Александър Зиновиев, уточнява, че бюрокрацията в Европейския съюз е 16 пъти по-голяма от тази в някогашния Съветски съюз (интервю с проф. Александър Зиновиев може да прочетете тук .

Впрочем, твърдейки, че този модел се следва въобще от "цялата политическа класа", излиза, че Босия критикува всички наред, без разлика. Е, към кого тогава, накъде по-точно е отправена критиката му? Изводът е само един: изобщо към цялата система, защото щом "цялата политическа класа" е виновна, значи всъщност никоя конкретна политическа сила не е виновна, а те само следват, в качеството си на "политическа класа", онова, което им налага системата?

Но какво значи "системата"? Системата е демократична, наложена ни е от Европейския съюз, всеки 3 месеца или колко беше там, ни гледат под лупа чрез т. нар. "мониторинг" - и щом досега не са се чули генерални забележки, значи спазваме системата, тоест изискванията на демокрацията. Ако не ги спазвахме, щеше да се чуе, и още как... Те за един цигански катун ореваха орталъка, та какво остава да сме нарушили фундаменталните изисквания на самия "модел" на системата?

Друго: какво означава искането на Босия (вероятно пак към цялата "политическа класа" накуп) да се създаде нов модел със съответните стратегии и програми, с подготовката и повишаването на професионалната квалификация на работещите? Що за абстрактни искания, автоматично прерастващи в категорията на благопожеланията? Какво, той очаква от Ахмед Доган да създава този "нов модел със съответните стратегии и програми"? Политическата, а и обикновената човешка наивност все пак трябва да имат някаква граници.

Ето, това е знаменателното и забележителното в личния, самотен, изолиран бунт на Босия с разваления домат в стената на парламента. Не в стената на сграда запрати той домата - а по цялата система. По, както сам се изразява, "цялата политическа класа".

Тук, разбира, настава моментът за изводите.

Извод първи: 40 полицаи. Без значение на кой глупак му е хрумнало да ги изпрати срещу един възрастен човек, това също е символ. И, специално за блогерите - много важен символ.

Защото Босия пише тези и подобни неща вече доста време. Някой да му е изпратил 40 полицаи в къщата? Само един му изпратиха - и то чак (много ВАЖНО!), когато стана ясно, че той ще излезе НА УЛИЦАТА.

За мен лично този момент е много по-важен от всичките му романтични и наивно-идеалистични пориви да накара властта да се осъзнае едва ли не...

Излизането на улицата.

Властта не се страхуваше от неговите постинги. Постингите си остават нещо виртуално в пълния смисъл на тази дума.

Властта се страхува не от виртуала - а от реала.

Именно връзката на виртуала и реала дава онази енергия, която е способна да разклати устоите на която и да било власт по света. Примерите са безброй. "Капиталът" и "Манифест на комунистическата партия", превърнати от текстове, от виртуални идеи, в зловеща практика, докараха комунистическа диктатура в половината свят. "Обществен договор" и "Декларацията за правата на човека" докараха демократична диктатура в другата половина.

Постингите на Босия си оставаха забелязани от сравнително малък кръг четящи. Но в момента, в който излезе на улицата и запокити разваления домат - тоест, когато превърна идеите от постингите си в реална практика, тогава беше забелязан от всички. Дори от медиите, които доста неохотно го забелязаха - вчера няколко часа след арестуването му все още имаше "новинарски" сайтове, които не бяха споменали това.

Ето защо, когато някой иска да промени нещо в този свят - трябва, след като хвърли идеите си във виртуалната среда, да се погрижи тези идеи да получат практическа реализация в реалната среда. Иначе така ще си остане само автор на постинги или текстове върху хартия, може би сами по себе си много интересни, но висящи в интернет-пространството, респективно, в пространството на изписаните върху хартия идеи.

Самотната доматена "контрареволюция" на Босия (в противовес на "нежната" или демократичната, или както и да я наречем, революция от началото на 90-те години) показа и още нещо: обществената енергия за идеен протест е тотално изчерпана. Ако все още са възможни някакви вяли публични протести, те може да бъдат само по конкретни въпроси в тесни сфери на общественото битие: за заплати, пенсии, послучай инциденти като онзи в Катуница и т. н. Но някой да се вдигне в името на някаква идея, както го направи Босия, ако може така да обобщим: за истинска или "повече" демокрация (разбирана все като романтично-утопична идея) - това няма да стане. Вече няма кой.

Можем само да възхищаваме на личната гражданска доблест на Босия. И да му пожелаем повече проникновения в механизмите на функционирането и крайните цели на диктатурата, наречена "демокрация".

Както и се очакваше, повечето коментари в интернет-средата подкрепиха акцията му. Но, естествено, типичната еснафска дразнимост от раздвижването на тинята в общественото блато и този път намери своя израз в коментари от рода на: "Тоя пък какво иска?", "Защо цапа стените?" и пр.

Интересното е, че крайно гнусни коментари дойдоха от страна на персони, които явно смятат себе си за демократи. Най-гнусния, който аз прочетох, призоваваше да ръкопляскаме и да викаме "Браво!" на полицаите, арестували Босия.

Ето, това е крайното, животинско, скотско падение на демократите: да ръкопляскат на полицията, на полицейското насилие, на репресивните органи на властта. Логично е да бъдат запитани: тогава защо се възмущават, че комунистите на свой ред са ръкопляскали, а и до ден-днешен ръкопляскат на репресивните органи на властта: на милицията, на Държавна сигурност, на концлагерите "Слънчев бряг", в Скравена, Бобов дол, Белене и т. н.? Каква е разликата? Всеки ръкопляска на репресиите на собствената си власт.

Уви, кръгът се затвори. Както дисидентите бяха самотни в края на 80-те години - така са самотни и сега. Всъщност не точно така. Сега са по-самотни. Защото тогава, независимо по какви причини, зад тях стоеше Западът. Можеха да разчитат на него, на радиостанциите му, дипломатическия и политически натиск.

Днес може да разчитат само на развалени домати.

Както пише Босия: "Не мога да бъда повече пленник на надеждата и възпитанието."

Затова пък си остава пленник на илюзията, че демокрацията (Глобализма и парламентаризма, са най - голямата ПОДМЯНА НА НАРОДНАТА ВОЛЯ, сиреч форма на АНТИ-демокрация и особено неосъветския ЕС!... Що за демокрация, в която 22 години - няма нито един референдум и ти казват, че за депутати - хрантутници и чиновници имало пари, а за пряко народно допитване - "нямало пари"?! Що за цинизъм...) е нещо различно от комунизма.

За разлика от Илия Минев, който прозря това.

ДО ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

НА РАПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО ПРЕЗИДЕНТА

НА РАПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ

НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО ВИСШИЯ СЪДЕБЕН СЪВЕТ

НА РАПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО ГЕНЕРАЛНИЯ ДИРЕКТОР

НА БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ

ДО ГЕНЕРАЛНИЯ ДИРЕКТОР

НА БЪЛГАРСКО НАЦИОНАЛНО РАДИО

ДАМИ И ГОСПОДА УПРАВЛЯВАЩИ,

Всички вие ръководите институции, които са пряко свързани със състоянието на страната ни за последните години. Затова и смятам, че вие сте основни виновници за ужасното състояние на страната и обществото.В страната цари корупция, престъпност, безотговорност, информационна мъгла, слугинаж, деморализация. Празните приказки и театрални пози и монолози ежедневно замъгляват съзнанието и надеждите на обществото като цяло, както и на всеки един български гражданин отделно.

Преди време някой хвърли по Съдебната палата доматено пюре. Не одобрявам това по две причини. Първата е, че го направи през нощта и си закри лицето, за да не го познаят. Втората причина е, че не обяви причината за хвърлянето на пюрето.

Аз ще направя това  през светлата част на деня след като оповестя с това писмо всички вас, както и българските граждани относно причините за моите действия.

А те са следните:

За 23 години след вътрешнопартийния преврат не е направено нищо, за да могат българските граждани да живеят по-спокойно, по-заможно, по-сигурно и по-щастливо.

Напротив!

Българите напускат страната и отиват да живеят в други държави, където животът им е по-лек, по-сигурен, по-добре е заплатен труда им и здравето и образованието им са по-качествени. Напоследък започнаха да се закриват болници, цели екипи напускат клиники и отделения поради ниско заплащане, лоши условия на труд и административен произвол. България остава без най-добрите си кадри в здравеопазването. Предвид високата заболеваемост и върхови проценти на тежки заболявания липсата на достъп до качествени лекарства и лекарска помощ ситуацията стана твърде опасна за останалите живи българи.

Бизнес климатът у нас също е на невероятно ниско ниво. Законодателството  и изпълнителната власт изпълняват поръчки на монополите и картелите. Банките унищожават малкия и средния бизнес, а администрацията задушава производството на стоки и услуги. Всъщност, ако трябва да бъда още по-конкретен, у нас администрацията управлява, а не обслужва.Тя не работи за гражданите, а ги прехвърля на различни институции като топка за тенис.

За образованието и културата не мога да кажа нищо добро. От година на година се експериментират все по-нискокачествени програми и учебници, които съвместно с настъплението на субкултурата доубиват бъдещето на младите хора. Високата безработица, включително и на висшисти е пряко изгонване на младите и енергични хора от страната.

Полицията е корумпирана, бездействена и непрофесионална. Ръководството е затънало в корупция, слугинаж и прикриване на престъпления. Многократно съм писал за престъпления вътре в полицията, но не съм получил нито един отговор. Например, за директора на РУП-г. Раковски. Пълна тишина и безхаберие. Ние сме на първо място по брои на служители в МВР в Европа и на последно по ефективност. Предлагал съм на ръководството на МВР в някои софийски управления да дойдат с мен да им покажа къде се прави контрабанда, проституира и краде. Никакво внимание!

Същата е ситуацията във МО, МИЕТ МВнР и останалите държавни институции. Същото е и в президентството, където бяха назначени партийни комунистически функционери и лица с ниски професионални качества.

Същото е и в общините.

В Съдебната система е още по-зле. Там справедливостта е изгонена от съдебните зали, а прокуратурата и следствието се занимават изключително с измъкване на пари  срещу прикриване на  престъпления. Тук не искам да давам примери, защото ще трябва да спомена цялата им дейност.

В основата на това състояние е отказът на политическата класа да зареже стария комунистически модел на управление и да създаде нов модел със съответните стратегии и програми, с подготовката и повишаването на професионалната квалификация на работещите. Управлението е свръхцентрализирано и поради това недемократично и неефективно.

Всичко това ме отвращава и ме принуждава да протестирам. За последните 30 и повече години се занимавам изключително с това, но търпението постепенно изчезва. Не съм спирал да пиша статии, фейлетони, сигнали и декларации. В тях поотделно и заедно съм описвал слабостите, липсата на професионализъм и морал, абсурдността на нашето съществуване в България. От цялата тази работа си заработих отказ от публикации по медиите, както и страх на журналисти да ме канят в техните предавания.

ДАМИ И ГОСПОДА УПРАВЛЯВАЩИ,

Предвид това, че атмосферата у нас става все по-смрадлива от корупция, престъпност, беззаконие, деморализация, безотговорност, грабежи и липса на информация, реших да протестирам пред вашите институции по следния начин:

На  20 ноември /вторник/ ще закупя от пазара 6 /шест/ развалени домата и ще ги  разпределя по един за шестте институции, към които съм се обърнал. В 10 ч ще бъда пред Народното събрание, където ще хвърля един домат по фасадата, с което ще изразя протеста си срещу липсата на ориентация, професионализъм и патриотизъм при изготвяне на законите. Ще запратя домата протестирайки срещу лошите текстове на законите, носещи само нещастия на обществото и отделния български гражданин. Законът трябва да бъде обществено полезен, а не изработен срещу човека.

След това ще отида пред президентството и ще запратя по фасадата му следващия домат. Той ще бъде срещу нищоправенето от страна на президентската институция, наведената поза при среща с представители на великите сили и назначението на отрепки за дипломати. Срещу безкритичното отношение при подписването на укази за влизането на законите в сила.

Третият домат ще бъде хвърлен срещу сградата на МС заради цялостната му политика и действията му срещу обществото и националните интереси.

Четвъртият домат ще бъде хвърлен от мен срещу съдебната палата. За моите съотечественици не е необходимо да обяснявам защо.

Петият и шестият домат ще хвърля по БНТ и БНР поради това, че с нашите пари те обслужват една малка шайка от политически престъпници и мафиоти.

Знам, че ще се опитате да ме спрете и подведете под  отговорност за хулиганство. Това, обаче, е политическо действие от моя страна и ако имате наглостта да го определите като хулиганство, ще трябва да отговаряте пред обществото, ЕС и пред Бога.

Знаете, че както поотделно, така и заедно за мен не сте достатъчно авторитетни, за да ме спрете. Ако употребите сила, ще ви съдя и ще ви осъдя.

Няма да ви оставя на мира, докато не покажете програма за действие в близките 10 години ден по ден и не ми покажете програма за смяна на модела, както и административна, съдебна и политическа реформа на България. Понеже вие нямате такива програми, няма да преговарям с вас и няма да се съглася на компромис. Такъв компромис просто ще заздрави статуквото и ще обрече българските граждани на безбъдеще и оскотяване.

Не мога да бъда повече пленник на надеждата и възпитанието.

Вървете по дяволите!

14 ноември 

Роднините на задържаните в Испания български граждани

Един месец след ареста разбрах къде точно е брат ми, каза Лилия Станева, сестра на един от арестуваните български моряци по Би Ти Ви.

Жената посочи: Обърнах се само към Външно министерство, но единственото, което разбрах къде е точно е брат ми и това го научих месец след ареста му. Според жената адвокатът на нейния роднина е бил добър. 

Българските моряци в Испания нямат достъп до местните адвокати, заяви един от българските защитници на арестуваните за пренасяне на наркотици български граждани. Не може да се задържа екипаж на цял кораб. Те трябва да бъдат съдени в България, защото престъплението е извършено на български кораб в международни води.


Съпругата на втория механик Виолета Якова заяви в ефира заяви, че тя предава информация на испанския адвокат, на когото няма координати. Ние сме сериозно объркани от случващото се, каза жената.
 

Забраната става част от общинска наредба за обществения ред

Комисията „Обществен ред и сигурност“ одобри нова драстична мярка за намаляването на безстопанствените кучета и котки, като въведе глоба от 50 до 500 лв. за тези, които им оставят храна или хранителни отпадъци на обществени места, пише petel.bg.

Забраната уличните животни от двата вида да се хранят ще стане част от общинската наредба за обществения ред, заедно с още няколко разпоредби, свързани с кампанията всички домашни любимци и бездомни четириноги да бъдат обхванати от въведения преди месеци електронен регистър. В този смисъл се въвеждат глоби в различен размер за собствениците, които не декларират до 30 дни купените животни и до 3 месеца новородените котета и кутрета, както и ако не представят всяка година документ, че питомците им са ваксинирани срещу бяс.

Забраната за храненето на бездомни кучета и котки се отнася за обществените места, хората могат да си ги приберат вкъщи или в собствените дворове, но тогава ще трябва да ги регистрират като свои, коментираха общинари. Шефът на дирекцията по обществения ред Стойчо Бакалов и управителят на общинския кучкарник Иван Радев коментираха, че не виждат нищо лошо в това да се глобяват тези, които редовно хранят безпризорните четириноги, макар в повечето случаи да става въпрос за пенсионери. Те огласиха и статистика, че от началото на годината ухапаните от кучета варненци са официално 154, а прибраните за агресия животни – 101. Общо заведените в приюта четириноги са 1462, като 1130 от тях не са били кастрирани до този момент.

Този факт накара съветникът от „Нашият град“ Андрей Василев да попита как е възможно да има толкова много нови бездомни кучета. Отговорът беше, че те явно са пуснати на свобода бивши домашни любимци, чиито собственици са се отказали от тях. Освен промените в наредбата за обществения ред, комисията одобри и наредба за ограничаване на броя на безстопанствените кучета и котки до 2015-а, на основа съществуващата програма за целта. Тя предвижда продължаване на метода „кастрирай и върни“, прилаган и до този момент.

Заедно с това се предвиждат и нови начини за справяне с проблема, между които е и организирането на „депа“ (по думите на общинарите), където да се прибират кучетата от центъра на Варна и курортите, особено в активния туристически сезон.

Лидерът на БСП говори в НС

Бойко Борисов третира Симеон Дянков като своето слънчице, каза Сергей Станишев пред НС.

Лидерът на БСП говори по време на парламентарния контрол. Той посочи: Намираме с се в края на мандата на правителството на ГЕРБ и е време за равносметка. Той припомни: По време на предизборната кампания говорихте за увеличаване на доходите. Обаче вие занемарихте обещанията си, това не трябваше ли да го кажете преди вота. Всички правителства от 1997 г. имат принос към финансовата стабилност. Ние увеличихме двойно фискалния резерв, допълни Станишев.

В политиката победите се редуват и със загуби, които трябва да да се понасят с достойнство. Сега ще видим дали вие, господа управляващи, ще можете да понесете загубата достойно, завърши той речта си пред депутатите.