ДОМАТЕНА КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ

НА

БОС КРАК

Мнозина осъзнават, малцина го изричат, а още по-малцина, особено сред журналистическия слугинаж, се опитват да анализират какво точно се случи, когато на 20 ноември 2012 г. Николай Колев - Босия замери българския парламент с развален домат.

А всъщност е повече от ясно какво се случи: беше подписана окончателната присъда на българската т. нар. "демокрация". Ако го беше направил някой друг, такива оценки можеше и да се разминат или да бъдат сметнати за пресилени. Но когато го прави човек като Босия, то е не просто домат, разплеснат по стена. То е нещо много повече от това.

То е символ.

Но най-напред две-три думи към по-младите, повечето от които, както може и да се очаква, побързаха в интернет-пространството да демонстрират както морално-нравственото, така и историческото си невежество: кой е Николай Колев - Босия?

Известно време преди 10 ноември 1989 г., и известно време след това Босия сам беше един от символите на събудените тогава романтично-наивни надежди, че именно демокрацията е онзи вълшебен обществен механизъм, който ще срути комунистическата диктатура и върху нейните развалини ще се построи "прекрасния нов свят". Да, половината от тези надежди се сбъднаха: комунизмът беше разрушен. И в това разрушаване хора като Босия дадоха съществен принос с личния си пример на опити за независимо мислене и подбуждане на останалите към опити за такова мислене - а всяка диктатура се страхува най-много от независимото мислене и от неговите резултати. (Отделен въпрос е, че т. нар. "демократично мислене" няма как да е независимо, понеже е инспирирано от съответна идеология). Той и прякора си получи тогава, обявявайки, че няма да обуе чорапи, докато Тодор Живков е на власт. Симпатично, весело, оригинално, поставящо тогавашната диктатура в неизбежен мат: какво, щяха да изпратят милиционери да му обуват насила чорапи ли?

И естествено, веднага (веднага днес, а тогава това ставаше постепенно в течение на годините след падането на комунизма) се появява следващия въпрос: всъщност, защо не беше построен този прекрасен нов демократичен свят?

С други думи: защо в България демокрацията не показа дори някакво далечно подобие на онова, за което си мечтаеха милионите, задръстили тогава площадите ("милиони" в буквалния смисъл, на Орлов мост и "Цариградско шосе" през юни 1990 г. имаше повече от 1 милион души)?

Дали демокрацията в България даде някакво отклонение, разви се не както трябва, изби някъде встрани, кривна в глухи коловози?

Или пък напротив: именно това е демокрацията и, независимо от различни възможни варианти за нейното развитие, общата й линия на движение щеше да си е все тази, независимо кой щеше да се намърда на върха на властовата й пирамида?

На пръв поглед - отклонение е. Просто върху бойното поле България демократите претърпяха поражение, бяха смазани от по-добре организираните и по-далновидните сили на бившата комунистическа диктатура, която просто трансформира тогавашната си политическа власт в икономическа такава и сетне в голяма степен успя да осъществи обратната трансформация: на новата си икономическа власт в политическа. Затова и сега червените са основна опозиционна сила, и само дебнат управляващите малко да се хързулнат, за да грабнат отново властта. Това вече го видяхме реализирано както през 1994 г. при Жан Виденов, така и през 2005-та при Сергей Станишев.

Ето защо има някакви основания да се твърди: това днес в България не е никаква демокрация, а поражение на демокрацията. Просто, защото българските демократи изгубиха битката, или сражението, или дори цялата война за установяване на истинската, цъфтяща и просперираща демокрация - такава, каквато в по-голяма или по-малка степен успяха да установят другите бивши комунистически страни в Източна и Централна Европа.

Това е едната хипотеза.

Но против твърдението, че днес в България било нямало демокрация, стои сериозен аргумент: а какво всъщност е демокрация?

Отговорът е известен: система, при която властта се държи от онази политическа сила, за която е гласувало мнозинството от избирателите. Кратко, точно и ясно. Е, нали днес в България управлява именно тази политическа сила, за която са гласували мнозинството от избирателите? Какво повече? Може би трябва да управлява онази политическа сила, за която са гласували малцинството от избирателите?

Не, всичко е точно. Това е тя, демокрацията.

И когато демократите циврят, че това всъщност не било истинска демокрация, а пребоядисан и замаскиран вълчи комунизъм в демократична овча кожа, сами не осъзнават, че изпадат в абсолютно еднаква роля с комунистите преди 1989 г. Ако някой не помни, тогава комунистите в продължение на 45 години опяваха, че онова не било истински комунизъм, че остатъците и влиянието от "черното фашистко и капиталистическо минало" пречели на построяването на истинския комунизъм. (Както се подмяташе в кухничките и на няколко ракии в кръчмите: "Черното минало с белите самуни"). Дори измисляха разни имена за своята диктатура, за да запазят илюзията, че въобще някога, в далечното "светло бъдеще" е възможно построяването на комунистическия рай: "диктатура на пролетариата", "социализъм", "развито социалистическо общество" и прочее глупотевини...

Но мнението, че именно онова беше истински комунизъм, просто в една от разновидностите му (също както една от разновидностите му днес е в Северна Корея, друга пък в Китай) има пълно право на съществуване просто, защото е мнение. И най-вече защото никой все още не е дал точна, ясна и конкретна дефиниция на "комунизъм". За комунистите този идеологически небесен рай, свален на земята, представляваше просто разновидност на свръх-консумативното общество: "от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите", без да уточняват дребната подробност, че потребностите на всеки един човек са безгранични по простата причина, че могат да растат до безкрайност...

Сега по същия начин демократите хленчат, че това днешното не било истинска демокрация. За тяхно нещастие, независимо от опитите за ревизия и модифициране на дефиницията (опити, предизвикани от все по-нарастващата очевидност на диктаторската основа на т. нар. "съвременна демокрация"), определението за демокрация е съвсем конкретно: властово господство на политическата сила, събрала най-много гласове при гласуване. Такава е и античната демокрация, такава е и съвременната. Как, по какъв начин, чрез какви политически технологии се набират тези гласове - това са технологични подробности. В Древна Гърция са крещели обещанията си на агората, днес ги крещят по телевизията. Голямата разлика... Но същността е еднаква: властта се дава на онези, за които са гласували мнозинството от избирателите. Народът. Демосът. Ето ви е демокрацията.

Ето защо, когато днес демократите отново ронят дребни сълзи, че в България било нямало истинска демокрация, те всъщност ги ронят, понеже тяхната предпочитана политическа сила не е на власт, или пък защото не им харесва политиката на управляващите. Е, уважаеми, нали това искахте: демокрация? А демокрацията е именно това: борба между политическите сили за гласовете на народа. Или, понеже вие мразите думата "народ" - на избирателите. Ама вашата политическа сила не успяла да се пребори за тези гласове? И сега СДС се колебае между 1 и 2 процента? Ами да е успяла! Имаше толкова години, когато беше и във властта, и на власт...

Така, че когато днес се твърди, че в България било нямало демокрация, това е просто гузно шикалкавене и глупави опити за измъкване от отговорност за насаждането й.

Защото един друг дисидент, истински и много по-пострадал в килиите на затворите и на Държавна сигурност, Илия Минев, го е казал много точно (поне такава негова реплика се появи, цитирана в интернет): "Между комунизма и демокрацията няма разлика". Човек може само да помълчи и да се опита да разгадае според силите си какво може да е накарало един от най-големите и най-изстрадали борци срещу комунизма в България да изрече такова прозрение.

Но да се върнем на Босия и неговия развален домат...

За да сме коректни, нека цитираме самия него, в постинга му от 14 ноември. Той започва с констатации:

"В страната цари корупция, престъпност, безотговорност, информационна мъгла, слугинаж, деморализация. Празните приказки и театрални пози и монолози ежедневно замъгляват съзнанието и надеждите на обществото като цяло, както и на всеки един български гражданин отделно".

Сетне продължава с констатации, сами по себе си точни и верни, за състоянието на обществото в различни сфери...

И ето, че в един момент се натъкваме на негово странно твърдение:

"В основата на това състояние е отказът на политическата класа да зареже стария комунистически модел на управление и да създаде нов модел със съответните стратегии и програми, с подготовката и повишаването на професионалната квалификация на работещите. Управлението е свръхцентрализирано и поради това недемократично и неефективно."

Колкото до свръхцентрализираното управление - да, и става все по-такова. Само, че точно това е съвременният демократичен модел на управление - свръхцентрализацията и свръхбюрокрацията. Един друг дисидент - професор Александър Зиновиев, уточнява, че бюрокрацията в Европейския съюз е 16 пъти по-голяма от тази в някогашния Съветски съюз (интервю с проф. Александър Зиновиев може да прочетете тук .

Впрочем, твърдейки, че този модел се следва въобще от "цялата политическа класа", излиза, че Босия критикува всички наред, без разлика. Е, към кого тогава, накъде по-точно е отправена критиката му? Изводът е само един: изобщо към цялата система, защото щом "цялата политическа класа" е виновна, значи всъщност никоя конкретна политическа сила не е виновна, а те само следват, в качеството си на "политическа класа", онова, което им налага системата?

Но какво значи "системата"? Системата е демократична, наложена ни е от Европейския съюз, всеки 3 месеца или колко беше там, ни гледат под лупа чрез т. нар. "мониторинг" - и щом досега не са се чули генерални забележки, значи спазваме системата, тоест изискванията на демокрацията. Ако не ги спазвахме, щеше да се чуе, и още как... Те за един цигански катун ореваха орталъка, та какво остава да сме нарушили фундаменталните изисквания на самия "модел" на системата?

Друго: какво означава искането на Босия (вероятно пак към цялата "политическа класа" накуп) да се създаде нов модел със съответните стратегии и програми, с подготовката и повишаването на професионалната квалификация на работещите? Що за абстрактни искания, автоматично прерастващи в категорията на благопожеланията? Какво, той очаква от Ахмед Доган да създава този "нов модел със съответните стратегии и програми"? Политическата, а и обикновената човешка наивност все пак трябва да имат някаква граници.

Ето, това е знаменателното и забележителното в личния, самотен, изолиран бунт на Босия с разваления домат в стената на парламента. Не в стената на сграда запрати той домата - а по цялата система. По, както сам се изразява, "цялата политическа класа".

Тук, разбира, настава моментът за изводите.

Извод първи: 40 полицаи. Без значение на кой глупак му е хрумнало да ги изпрати срещу един възрастен човек, това също е символ. И, специално за блогерите - много важен символ.

Защото Босия пише тези и подобни неща вече доста време. Някой да му е изпратил 40 полицаи в къщата? Само един му изпратиха - и то чак (много ВАЖНО!), когато стана ясно, че той ще излезе НА УЛИЦАТА.

За мен лично този момент е много по-важен от всичките му романтични и наивно-идеалистични пориви да накара властта да се осъзнае едва ли не...

Излизането на улицата.

Властта не се страхуваше от неговите постинги. Постингите си остават нещо виртуално в пълния смисъл на тази дума.

Властта се страхува не от виртуала - а от реала.

Именно връзката на виртуала и реала дава онази енергия, която е способна да разклати устоите на която и да било власт по света. Примерите са безброй. "Капиталът" и "Манифест на комунистическата партия", превърнати от текстове, от виртуални идеи, в зловеща практика, докараха комунистическа диктатура в половината свят. "Обществен договор" и "Декларацията за правата на човека" докараха демократична диктатура в другата половина.

Постингите на Босия си оставаха забелязани от сравнително малък кръг четящи. Но в момента, в който излезе на улицата и запокити разваления домат - тоест, когато превърна идеите от постингите си в реална практика, тогава беше забелязан от всички. Дори от медиите, които доста неохотно го забелязаха - вчера няколко часа след арестуването му все още имаше "новинарски" сайтове, които не бяха споменали това.

Ето защо, когато някой иска да промени нещо в този свят - трябва, след като хвърли идеите си във виртуалната среда, да се погрижи тези идеи да получат практическа реализация в реалната среда. Иначе така ще си остане само автор на постинги или текстове върху хартия, може би сами по себе си много интересни, но висящи в интернет-пространството, респективно, в пространството на изписаните върху хартия идеи.

Самотната доматена "контрареволюция" на Босия (в противовес на "нежната" или демократичната, или както и да я наречем, революция от началото на 90-те години) показа и още нещо: обществената енергия за идеен протест е тотално изчерпана. Ако все още са възможни някакви вяли публични протести, те може да бъдат само по конкретни въпроси в тесни сфери на общественото битие: за заплати, пенсии, послучай инциденти като онзи в Катуница и т. н. Но някой да се вдигне в името на някаква идея, както го направи Босия, ако може така да обобщим: за истинска или "повече" демокрация (разбирана все като романтично-утопична идея) - това няма да стане. Вече няма кой.

Можем само да възхищаваме на личната гражданска доблест на Босия. И да му пожелаем повече проникновения в механизмите на функционирането и крайните цели на диктатурата, наречена "демокрация".

Както и се очакваше, повечето коментари в интернет-средата подкрепиха акцията му. Но, естествено, типичната еснафска дразнимост от раздвижването на тинята в общественото блато и този път намери своя израз в коментари от рода на: "Тоя пък какво иска?", "Защо цапа стените?" и пр.

Интересното е, че крайно гнусни коментари дойдоха от страна на персони, които явно смятат себе си за демократи. Най-гнусния, който аз прочетох, призоваваше да ръкопляскаме и да викаме "Браво!" на полицаите, арестували Босия.

Ето, това е крайното, животинско, скотско падение на демократите: да ръкопляскат на полицията, на полицейското насилие, на репресивните органи на властта. Логично е да бъдат запитани: тогава защо се възмущават, че комунистите на свой ред са ръкопляскали, а и до ден-днешен ръкопляскат на репресивните органи на властта: на милицията, на Държавна сигурност, на концлагерите "Слънчев бряг", в Скравена, Бобов дол, Белене и т. н.? Каква е разликата? Всеки ръкопляска на репресиите на собствената си власт.

Уви, кръгът се затвори. Както дисидентите бяха самотни в края на 80-те години - така са самотни и сега. Всъщност не точно така. Сега са по-самотни. Защото тогава, независимо по какви причини, зад тях стоеше Западът. Можеха да разчитат на него, на радиостанциите му, дипломатическия и политически натиск.

Днес може да разчитат само на развалени домати.

Както пише Босия: "Не мога да бъда повече пленник на надеждата и възпитанието."

Затова пък си остава пленник на илюзията, че демокрацията (Глобализма и парламентаризма, са най - голямата ПОДМЯНА НА НАРОДНАТА ВОЛЯ, сиреч форма на АНТИ-демокрация и особено неосъветския ЕС!... Що за демокрация, в която 22 години - няма нито един референдум и ти казват, че за депутати - хрантутници и чиновници имало пари, а за пряко народно допитване - "нямало пари"?! Що за цинизъм...) е нещо различно от комунизма.

За разлика от Илия Минев, който прозря това.