ДЕКЛАРАЦИЯ

На Инициативен  комитет в подкрепа на Райна Манджукова,

Председател на Държавната агенция за българите  в чужбина при Министерския съвет  на Република България от 12 август 2009 до 26 май 2010 г.

На 26 май 2010 г. Министерския съвет изненадващо освободи от длъжност Райна Манджукова, председател на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ). Необоснованото отстраняване на доказан експерт, обществено ангажиран, енергичен и честен човек като г-жа Манджукова, получи широк отзвук в медиите и структурите на изграждащото се в страната и по света българско гражданско общество. В изявленията и коментарите по този грозен случай, противоречащ на демократичните промени в България и европейските етични норми, решително преобладава одобрението за дейността на Райна Манджукова през краткото време, в която тя заемаше отговорния държавен пост. Само за десет месеца тя показа качества на експерт и ръководител, което бе оценено подобаващо от редица организации, дружества, училища, медии и изявени личности на българската диаспора в много страни (Испания, Франция, Украйна, Молдова, Сърбия, Гърция, Македония, Чехия, Израел, САЩ, Нова Зеландия и др.). Под ръководството на Райна Манджукова ДАБЧ излезе от дългогодишната летаргия, стартира нови проекти, обнови кадровия си състав.

Отстраняването  на първата бесарабска българка на висока административна и политическа  длъжност след 1989 г. е неприятно свидетелство за неуважение към задграничните  български общности, посрещнали с  одобрение и надежда назначаването  на Райна Манджукова за председател на ДАБЧ. Демонстрираният в случая команднобюрократичен стил е в разрез с декларираната от ПП “ГЕРБ” нова политика към българите извън пределите на Родината.

Инициативният комитет, създаден от съмишленици от различни граждански сдружения в България и извън страната, призовава за отменяне на неподкрепеното с реални аргументи, прибързано и погрешно решение на българското правителство. Комитетът настоява да бъде потърсена политическа отговорност от председателя на парламента и министъра без портфейл, въвели в заблуда министър-председателя и останалите членове на правителството. Изразяваме своята убеденост, че незабавното връщане на Райна Манджукова на заемания от нея до 26 май т.г. държавен пост е в интерес на работата с българите извън пределите на Родината и продължаването на позитивните промени в тази насока, започнати от правителството на г-н Бойко Борисов.

Тася  Тасова, Сидни, Австралия – председател на комитета

Членове:

Петър Стаматов, интернет портал Еврочикаго, САЩ

Лабро Королов, Председател на МПО „Македония – Швейцария на Балканите”, Торонто, Канада

Лазар Петканчин, председател на дружество “Родина”, Сидни, Австралия

Иван  Абажер, председател на дружество  “Отец Паисий”, автономна република Крим, Украйна

Георги  Стаменов, председател на културно – просветно дружество “Огнище”

Даниел  Беловарски, Швеция

Владо Тренески, Охрид, Македония

Людмила Радева, в-к “Извор”, Автономна република  Крим

Мурвета Исмаили, Председател на Дружеството на младите горанци, нашенци и българи, Албания

проф. Тодор Петров, Консерватория на гр. Сус, Тунис

Таня  Мангалакова, журналист

Пламен  Павлов, историк

Даниел  Панчев, общественик

При засилени мерки за сигурност Софийският градски съд (СГС) заседава по мерките за неотклонение на задържаните при нападението на пътниците в трамвай 20 на 6-ти юни. Задържаните  бяха арестувани заради нанесения побой на пътниците в превозното средство. Заради многото събрали се граждани в района на съда са повикани сили на полицията. Според обвинението на прокуратурата шестимата младежи са нанесли различни телесни повреди на отиващите на протестния митинг в Бусманци, съобщава БНР. И двамата адвокати, които представиха тезата за освобождаване на обвинените, акцентират върху спорното разпознаване на младежите – те са били разпознати по черно-бели снимки, по цвета и овала на очите си и въпреки че нападателите са били с качулки и маски. Повечето от младежите са били арестувани вечерта у домовете си, като са били търсени нацистки атрибути. Иззети са обаче основно компютрите им. От своя страна и родителите отричат децата им да имат неонацистки интереси, както и това, че по време на побоя те са били заедно с тях у дома си. Според защитата шестимата младежи не се познават и не са общност. Заседанието обаче бе прекъснато, тъй като Районната прокуратура достави още доказателства, с които адвокатите се запознават.

Софийският градски съд окончателно остави в ареста шестимата младежи, заподозрени за участие в побоя в трамвай номер 20 в София. На 6 юни младежи с качулки нападнаха и пребиха пътниците в трамвай по линията “20″ на предпоследната спирка преди гара “Искър”. Те са Димитър Лазаров, Васил Павлов, Матей Пенев, Емил Алексиев, Росен Кънев и Марио Абдел Гамал. Преди това заседанието беше прекратено за час заседанието,  за да внесе прокуратурата протоколи от разпити и заключения от експертизи – доказателства, които защитата в началото на заседанието твърдеше, че липсват в папките. Майката на единия от задържаните – Росен Кънев, разказа, че цялото семейство може да гарантира, че по време на инцидента младежът е бил у дома си. Полицията го отвела същата вечер, като бил иззет само компютърът му. Защитниците заявиха в съдебната зала, че разпознаванията на обвиняемите не са направени по процесуалния ред и са допуснати редица нарушения. На побоя се придаде митическа окраска, а публикациите в медиите оказвали влияние върху решенията на съда, твърди още защитата. В съдебната зала от мерки за сигурност бяха допуснати близки и поддръжници на обвиняемите само толкова, че да няма правостоящи.

Темата ще бъде обновява своевременно при повече информация за случилото се днес в съдебна палата

Видео на бТВ с майката на един от задържаните

ЛИЧНА ДРАМА

Ралица ПЕТРОВА

"Лепкавата воняща смрад се влачеше по тялото ми и капеше от лицето ми на земята. Сълзите ми се стичаха и образуваха малки вадички в плътта, сякаш проядена от киселина. Пръстите ми напипваха нещо меко, гнусно, слузесто - част от мен. Влачех се по oтъпкания път, а по клоните отстрани оставаше гниеща течност от самата ми същност. Краката ми набраздяваха мокри следи, а в прахта се очертаваха безформени стъпки. Аз се разпадах бавно, постепенно, но сигурно.

Знаех и виех. Чаках го да дойде, за да ми помогне да стигна още по-надалеч и да отнеса заразата със себе си. Там, за където хората не са чували. Бягах, а едва се влачех. От беззъбата ми уста се стичаше слюнка, която не можех да спра, защото устните ми бяха прогнили.

Челюстта се опитваше да помръдне, но сякаш само скулите бяха останали и дърпаха безжалостно и болезнено. Качулката над разпадащата се коса ме оприличаваше със Смъртта.

Озовах се в стая. И изведнъж видях сенките. Те преминаха през отворената врата. Усещането ми подсказваше, че те не са от този свят - безплътни, прозрачни, почти ефирни. Но в същото време предизвикаха в съзнананието ми асоциации на страх и безпомощност. Нещо в стомаха се сви, знаех, че идва лошото, всяка фибра на тялото ми го подсказваше.

Тогава се появи той. И вместо да ми помогнe, както аз го призовах, той ме предаде. Сякаш гасеше фасовете в ръцете и лицето ми, хилейки се малоумно. Имах усещането, че натиска огънчето дълбоко в кожата ми, за да усети и помирише димящата плът. Уж докосваше с пръсти, а чупеше кокалчета и накрая... се превърна в чудовище. A аз - просто изчезнах..."

Смразяващите думи Мая написала в дневника си седмица след случилото се. Месец по-късно се престраши да го разкаже. Говореше накъсано, несвързано. Устата й изричаха слова, изпълнени с болка, срам и ужас. Споменът от преживяното я караше да изглежда смачкана. Сините й очи се взираха в мен, но сякаш не ме виждаха. След редица безсънни нощи 26-годишната плевенчанка все пак беше решила да сподели случилото се с надеждата направената от нея глупост, както сама се изрази, да попречи на други момичета да сбъркат по "най-баламския начин".

Всичко започнало преди две години със запалването й по чата, разказва тя. Споделя, че малко късно за възрастта си се увлякла по виртуалните разговори. Да започне да посещава редовно интернет клуб, я провокирала самотата и неудовлетвореността от работата й. Тогава за пръв път изляла душата си на лист и разбрала, че така й олеква. Започва да си води дневник. Първото нещо, написано в него, е отбелязано с датата 18 август 2003 г. А то напълно разкрива терзанията й.

"Изведнъж се почувствах сама. Осъзнах, че до себе си нямам никого, на когото да се опра. А ме заобикаляха толкова много хора. Обичам работата си на барманка. Но сякаш точно в този момент мен никой не ме обича. Студенина се разлива по тялото ми и ме парализира. Главата ми се цепи от болка, мислите се блъскат една в друга, мозъкът сякаш потича... А аз трябва да работя. Опитах се и този път, както често ми се случва напоследък, да си кажа разбира се, че ще се справя. Трябва да се справя. Но нещо не се получаваше. Усещам, че идва край на нещо. И ново начало.

Обърнах се назад, за да преосмисля живота си. По принцип равносметките не са силната ми страна, защото ги зарязвам някъде по средата. Когато започвам да мисля, виждам какво съм искала и какво всъщност не съм направила. Конфликтът обаче се заражда точно в момента, когато се попитам защо. Тогава ми се иска да обвиня другите, но всъщност нападам себе си. Изпадам в някаква безизходица... и се отказвам. В крайна сметка каквото било - било. Важното е оттук - нататък.

В работата все нещо не ми достига. Уж давам всичко от себе си, но всеки път нещата не се получават чак така, както ми се иска. Знам, че мога още и в същото време - не мога. Чувствам едно непрекъснато неудовлетворение от себе си. Което на моменти ми дава сила да продължа, а в други случаи ме натиска толкова дълбоко, че дни наред ми е трудно да изкарам главата си над помията.

А точно сега се чувствам отвратително. Сама и отчайващо самотна.

Защото просто никой не ме обича. И на никого не му пука за мен.

Нищо няма смисъл. Мечтая си единствено за топлина, за уют, спокойстие, любов. По мъничко, за да се чувствам щастлива. Но няма изгледи - никакви. Наоколо всичко е черно, като душата ми."

И спасението

идва в чата.

Заради това, че работи на смени, понякога Мая виси по цели нощи в клубовете, "за да си говори". Твърди, че за пръв път там намерила приятели, с които да сподели проблемите си. И които я разбирали. Познанията й по английски език й помагат да си общува с чужденци - предимно мъже. Животът й на бързи обороти от бара в чата и обратно продължава четири месеца. Когато… просто се влюбва.

Противно на всякаква логика Мая не среща любимия си докато сърфира в Интернет, а забелязва приятен млад мъж, който й се усмихва топло, на съседния компютър в клуба. След седмица вече са гаджета. За плевенчанката започва неземната приказка, за която винаги си е мечтала - да има някой, който да я обича и да й вярва. Росен се оказва този човек. Миговете, прекарани в неговата компания, я изпълват с щастие. Няма ги вече душевните терзания. Работата й потръгва, а за известен период от време компютърът остава на заден план. Вечерите са тихи и спокойни, а дните - изпълнени с приятни емоции.

"Всичко беше толкова хубаво. Не знам какво ми стана. В един момент отново ми се прииска да си поговоря с чуждестранните ми приятели. Изведнъж разбрах, че имам нужда от това. Не виждах нищо нередно в желанието ми", разказва Мая. След няколкото вечери, прекарани в кварталния интернет клуб, тя обаче решава да си купи компютър, за да може да прекарва повече време с Росен, с когото заживяват заедно. Будуването нощем обаче се превръща в нещо естествено за нея.

Постепенно Мая се променя. Става студена и агресивна. Не говори за нищо друго освен за виртуалните си приятели. "Росен направо се побъркваше. Аз не го оставях да спи, защото по цяла нощ чатех. Сутрин отивах на работа без да съм мигнала. Разбрах се с колежката аз да поема само дневните смени, за да мога нощем да говоря по Интернет. Но липсата на сън ми изигра доста лоша шега", спомня си за този недалечен период от живота си Мая. И не след дълго е уволнена. Противно на логиката обаче плевенчанката не започва да си търси друга работа в Плевен. Решава, че единственият вариант да успее, е да замине за чужбина. Естествено обяснява на приятеля си, че двамата ще тръгнат по този път.

Скоро обаче Росен случайно разбира, че

Мая "ходи сериозно"

с момче от Австралия.

Дългите среднощни разговори заради часовата разлика прераснали в добро познанство с чужденеца. От виртуалната им връзка става ясно, че 38-годишният Пол си търси съпруга. Плевенчанката пък вижда в това реална възможност да излезе от България. На Росен обяснява, че всичко прави с единствената цел да заживеят добре заедно в друга държава. Щяла да се омъжи фиктивно, а после да се разведе и да го "изтегли". "Сега като се замисля не знам защо той все още бе до мен, въпреки това, което му причинявах. Не спираше да ме увещава, че бъркам, опитваше се да ми отвори очите, да ме обърне отново към себе си, но аз бях толкова заслепена от възможността да избягам от тази държава и да намеря щастието си на друго място, че изобщо не го чувах", споделя Мая. И въздъхва тежко. Отпива глътка вода и се задавя в плач. Очите й почервеняват и подпухват, ръцете й се разтреперват.

Виртуалната любов

между Мая и Пол

продължава девет месеца,

през които плевенчанката не спира да дели едно легло с Росен. Обичта й към него постепенно изстива. Всичките й чувства са насочени към непознатия, чийто образ тя сама е изваяла в съзнанието си.

Пол пристига в България в началото на септември 2005 г. Единствената му цел е да отведе Мая със себе си и да я направи своя жена. Оказва се обаче, че непознатият мъж няма нищо общо с представата, която плевенчанката си е изградила за него. В действителност австралиецът изглеждал малко налудничаво, разказва тя.

Мая видяла, че изпращаните от него снимки представляват украсено почти до неузнаваемост копие на оригинала. Тогава за пръв път си помисля, че нещата могат да не се развият според очакванията й. Водена обаче от стремежа си "все някак да успее", тя притъпява усещанията си. И излиза с Пол на квартира.

"Живяхме две седмици заедно без да имаме интимни отношения. Той спеше на стола, защото казваше, че има мигрена и това му помага. Беше малко сприхав, но твърдеше, че ме обича. Освен странните му привички, които донякъде в онзи момент ме озадачаваха, не се държеше лошо с мен. Разхождахме се из града, показвах му Плевен. Обясних му за Росен като за бивше гадже, с което сега сме в приятелски отношения, и ми се стори, че той го прие", обяснява Мая.

На 16 октомври 2005 г. Пол предлага на Мая да се обади на Росен и тримата да отидат да хапнат като приятели. Вечерта се ориентирали към "Спиди". Всичко било нормално до момента, в който мобилният телефон на Пол звъннал. Той разговарял само минута. Веднага след това скочил и се нахвърлил върху Росен през масата, говорейки несвързано. Тримата бързо напуснали заведението. На площада Пол започнал да дърпа Мая. Съблякъл якето й и го хвърлил на земята, след което започнал да скача върху него. Обърнал се и я ударил. Росен се опитал да спре австралиеца, но получил здрав юмрук в рамото. Секунди след това страстите утихнали. След дълги увещания от Мая, Росен се отправил към вкъщи.

"Бях ужасно наплашена. Исках Росен да си замине, защото усещах, че нещата няма да спрат дотук, а не можех вече да допусна някой да пострада заради мен. Всичко стигна твърде далеч. С Пол тръгнахме пеш към квартирата ни, която беше на бул. "Христо Ботев". Той мълчеше. Аз също. В този момент ми се искаше да избягам, но нямаше къде. Не можех да се обадя на никого. Камо ли на майка ми, с която живеех преди да срещна Росен. Молех се на Бог да ме запази жива. В този момент само това имаше значение. Давах си ясна сметка, че в цялата история се забърках сама и сама трябваше да понеса последствията.

И очакваното се случи. В квартирата

Пол ме изнасили

по най-бруталния

и жесток начин.

Гаврейки се с мен. Беше луд, вманиачен, неконтролируем. Като животно, пуснато на свобода след дълги години, прекарани в клетка. Правеше с мен каквото си искаше. Нямам представа какво го провокира. После дълго плаках. Безсмислено. Пол си тръгна и повече не го видях. Не каза нито думичка. Надявам се вече да е напуснал България", описва преживяното Мая.

А в дневника доста по-късно написва:

"Когато за пръв път погледнах в очите ти, се видях. Цялата. Подобно на ангелче пърхах с крилца и разсейвах плътния ореол, който ме обграждаше. Смеех се весело, почти детски. Правех щури физиономии, изкривявах лицето и устните си, събирах веждите си. А ти ми се смееше и ме приемаше такава, каквато съм. После се погледнах за втори път. Е, чувството беше почти същото, само дето ореола го нямаше. Но си помислих, че не всеки път се вижда. Важното беше, че ти ми се радваше. А аз още приемах себе си като едно пораснало дете.

Третия път не видях усмивката. Нещо трепна в мен. Сълзите заместиха грейналия ми поглед. Започнах да плача. Нищо, че беше там. Просто те нямаше за мен. И тогава те видях истински - злобен, долен, просташки, циничен, груб, нечистоплътен, отвратителен. И те намразих. Както никого досега. Огледах се. Стъклото на най-близката витрина, която отразяваше тялото ми, показа едно напълно малоумно същество. Всъщност това беше първия път, когато се почувствах слаба. За малко. Болката, която разкъса гърдите ми, беше толкова силна, че само няколко секунди ме деляха от истинската лудост. Но усещах, че не си струваше. Да се разпадам заради теб. Просто паднах и започнах да ритам в калта. Но точно тогава осъзнах, че не мога да се изправя. Нямах сили да вдигна ръка. Нямах сили да извикам. Дори да мръдна устните си. А те минаваха и ме сочеха с пръст. Децата бяха злобни, плюеха ме. Забиваха дартсови стрелички в плътта ми. Скачаха върху мен, скубеха ме, обиждаха ме. Вече бях никоя..."

* Името на момичето и момчето са променени.

Материалът е от архива на в-к BG север

темата от архива:

ЛИЧНА ДРАМА

Ралица ПЕТРОВА

ървите ми спомени са облени в сълзи. Това, което е оставило траен и болезнен отпечатък не само в съзнанието, но и в душата ми, е страхът. Страхът от тъмното, от чувството на безпомощност, на беззащитност. А бях само на четири. Кляках в единия ъгъл и започвах да се треса от рев. В тези моменти бих дала всичко само за едно помилване и няколко успокоителни думи. Но нямаше никого. Стаята, в която бях затворена, също беше празна. Нямаше мебели. Само едно детско столче, на което трябваше да седя, за да не изстина. През малкия прозорец, полувкопан в земята, едва-едва се прокрадваше светлина от улична лампа. По стените в тъмното се образуваха сенки, които аз мислех за призраци, дошли да вземат живота ми. И започвах да се треса още по-силно. Но гледах да не издавам звуци, защото мама не даваше да плача на глас. Трябваше да е тихо, за да може да работи в съседната стая..."

Днес Кристина е на 19. В България се връща веднъж в годината, за да посети майка си Теодора. От седем години жената е затворена в дом за страдащи от психиатрични разстройства. Не разпознава никого. Не си спомня нищо. На дъщеря си реагира като на някоя от сестрите - иска вода, прегръща я болезнено, изричайки неразбираеми думи, скубе косата й, плюе... Очите й са трескави - погледът трудно се задържа на едно място. В бялата нощница прилича на призрак. Ръцете й са морави от спукани вени. Понякога за няколко минути застива, сякаш се заслушва във въображаема музика. И се усмихва. Единствено тогава изпитите й устни загатват за някогашната хубава жена. Повдигането на брадичката и изопването на скулите разкриват доста позавехнал вече чар.

Историята на Теодора и Кристина е тъжна и мъчителна. Животът на всяка от тях е

низ от необичайни

и грозни

случайности -

без щастие, без радост, без себеуважение. Теодора е на 16 години, когато започва да работи в нощен бар като танцьорка. Спира да ходи на училище, защото няма кой да я издържа - майка й е алкохоличка, баща й е наркоман. След година в професията Теди не намира нищо необичайно в това да започне да се съблича пред публика. Тялото й е страхотно, предизвиква желание. Еротичните танци в нейно изпълнение започват да привличат все повече клиенти в заведението, в което работи. Нощният бар придобива репутация на едно от най-посещаваните места. С течение на времето в него започват все по-често да идват VIP персони. Гостите на клуба се подбират още на входа.

След няколко месеца нощна слава Теодора преспива с първия си клиент - 53-годишен бизнесмен. И не вижда нищо лошо в това. Смята, че си струва заради парите. Осъзнава, че може да доставя удоволствие, без да се задълбочава. Скоро желаещите за секс стават много, а Теодора - стрийптизьорка с консумация. И то една от най-скъпо платените.

"Като тийнейджърка мама е водила доста разгулен живот. Чувала съм я да разказва как е имала няколко клиенти наведнъж, пиела е, дори се е друсала. Но е харесвала живота си, никога не е помисляла да прави нещо различно, упивала се е от славата на едно от най-котираните момичета в бранша", разказва спомените си Кристина.

Теодора е на 18 години, когато забременява. Разбира чак в четвъртия месец - доста късно, за да направи аборт. За известно време изпада в шок. Независимо от рисковете обаче, решава да махне детето. Постъпва в частна клиника. И може би тук се намесва съдбата, защото точно пред очите на Теодора,

изкарват

абортирало

момиче,

току-що излязло от упойка. Махнете се, вървете си, оставете го да живее, крещяло то. В този момент нещо прерязало стомаха на Теодора. Тя станала и си тръгнала.

Две години Теодора живеела със заделените от проституция пари. Благодарение на тях успявала да гледа детето си Кристина. Когато обаче момиченцето станало на 2,5 години, Теодора решила да се върне в занаята.

"Нямаше кой да ме гледа, нямаше на кого да ме оставя. Живеехме в малък приземен коптор с две стаи, от които само една обзаведена. Майка ми вече не я искаха на пилона, затова тръгна по улиците. Когато забършеше някой, го водеше вкъщи, а аз трябваше да мълча в другата стая и да седя на тъмно", разказва Кристина.

Изведнъж момичето, отдавна с визия на зряла жена, замълчава. Когато ми разказва не толкова далечните си спомени, очите й се насълзяват. Казва, че единствено й е мъчно за майка й, която, обладана от лудостта, вече не я познава. И никога няма да разбере за живота й.

"Опитваше се да бъде добра майка, но нали се сещаш, че просто нямаше как да стане. Вечер работеше, през деня спеше. Бях едва на пет, когато ми даваше пари да ходя до магазина за ядене. Иначе почти не излизах от дупката ни. За мен беше истинско удоволствие да отида в голямата стая (обзаведената), да легна на леглото и да се въргалям, а после да подскачам като на батут. Забавлявах се, като редях фибите на майка ми и им говорех като на живи същества. Обличах ги с парченца накъсан вестник. Кръщавах ги с имена. После ги "събличах" и ги слагах да спят. Когато вечер трябваше да се преместя в другата стая, грижливо ги прибирах в неизползван калъф от очила и така ги "съхранявах". Не знам защо нямах кукли. Имаше моменти, в които просто исках да избягам, но не го направих. А мама никога не ме е заключвала. Просто бях добра.

Плачех, свряна

в ъгъла,

но бях добра, а съм ставала свидетел на какво ли не", не скрива Кристина.

И споделя една от най-ужасяващите истории, на която е присъствала. "Беше към осем вечерта. Чаках мама да се върне от пазар и да се приготви за работа. В мига, когато хлопна външната врата, я усетих някак по-различна. Изтичах, за да я гушна, но тя ме отблъсна грубо. Адски вонеше на алкохол. Беше пила много. Ти как би реагирала на подобна мизерна гледка? Как би се чувствала, като видиш как собствената ти майка се блъска в стените, хълца и псува. Това беше единственият път, когато можех да я нарека уличница. После разбрах, че се е друсала. Не беше пушила, нито смъркала, а се беше боцкала. Ужасяващо е за едно седемгодишно момиче да види подобна гледка - надупчените вени, смъкнатата блуза и излезлите отвън гърди. И вечер го правеше, но имаше някакъв стил. Като изживяване беше нечовешко.

Тя влезе в банята, след което започна да облича дрехите, с които излизаше навън - високите бутуши, късата пола, бюстието... Не ми обърна никакво внимание. Дори не ми припомни да се преместя в другата стая. Просто не й пукаше. Виждала съм я много пъти пийнала, усмихната, говореща глупости, но никога такава", споделя Кристина.

И въпреки липсата на предупреждение, тя се премества в другата стая, защото знае, че ако мама я завари на леглото, ще се разсърди и Кристина ще изяде не един шамар. Седемгодишното момиче тъкмо било задрямало леко на ниското четирикрако столче, когато чуло ужасни викове пред вратата. Кристина изпаднала в паника, но не смеела да излезе от леговището си. Чак когато външната врата се хлопнала, а малкото коридорче, свързващо двете стаи, се оглушило от стонове, тя леко открехнала нейната врата. Какво било изумлението й, когато видяла просната на пода

собствената си

майка, обляна

в кръв.

"За пръв път си позволих да крещя, много усилия ми костваше. Надявах се някой да влезе, да ми помогне. Не знаех какво да правя. Не смеех да я пипна, а тя някакси хриптеше. Сякаш се давеше", спомня си дъщерята.

Но така й никой не дошъл. След известно време поокопитилото се дете поставило възглавница под главата на майка си. Тогава видяло, че кръвта идва от устата и от сцепената й вежда. Било повече от ясно, че е бита. Кристина я почистила, но майка й прекарала първата нощ на пода. Тогава за пръв път Кристина почувствала друг вид страх - че нещо лошо може да се случи както на нея, така и на майка й.

На следващата вечер у тях нахълтали, след като разбили вратата, двама мъже. Те видели полусвестяващата се Теодора на леглото и започнали да й бият шамари. Къде са парите, кучко, какво направи с нашия дял, парцал такъв, не спирали да налагат те едва дишащата жена. Кристина само хлипала в другата стая и не смеела да излезе.

След известно време животът започнал да си тече по старому. Само малката Кристина започнала да се променя. На 10 години тя вече обувала високите обувки на майка си, гримирала се и така ходела на училище. И се радвала не на високите оценки, които получавала без да влага много труд, а на погледите, които й хвърляли момчетата.

"Няма да забравя веднъж, когато бях на единайсет. Мама се опита да ми говори за мъже - колко били самовлюбени, гледали само себе си и аз да внимавам. Разказваше ми, че можели да ми направят лоши неща. Въпреки че съм виждала какво ли не, включително и веднъж един как оправя майка ми, не исках да повярвам", обяснява Кристина.

Докато не се стига до фаталния 14 май 1999 г. Кристина се прибира след училще и заварва вкъщи трима мъже. Срещу тях - майка й с вързани една за друга ръце. Дъщерята нахълтва в стаята, но е изтикана грубо навън. След два часа викове и неуспешни опити да влезе, вече знае какво се е случило. Малко след като примиренчески се отпуска на столчето от детските й години, единият от мъжете влиза при нея. "Мислиш, че ще ти се размине ли? Дъщерята на кучката ще се пържи в ада като нея, но поне да се позабавляваме", били последните думи преди изродът, задоволявал се досега с Теодора,

да започне

да изнасилва

Кристина

и тя да изпадне в несвяст.

Теодора не издържа, виждайки как трима мъже се гаврят с дъщеря й пред собствените й очи, без да може да направи нищо, смазана от бой и останала без сили от насилствения секс. Дали от гледката, или от ударите в главата - Теодора полудява. А на Кристина й трябват само две години, за да превъзмогне станалото. И да поеме по пътя на майка си...

"След като известно време се опитвах да гледам майка ми, я закарах в болницата. Казаха, че не може да се подобри, а щяла да става все по-зле. Някакво сътресение така й размазало мозъка, че сякаш вече го нямало. А аз отпътувах за Белгия - първо незаконно. Подхванах бизнеса и мога да кажа, че съм добре", споделя момичето.

На вид е семпла, без много грим, облечена с дънки и прилепнала блузка. Няма вид на проститутка. Говори свързано, логично. Но не се смее. Усмихна се веднъж на сервитьора, когато й донесе кафето. И толкова. Споделя, че първия път не е поискала пари. Просто преспала с един мъж от улицата, на чийто магнетизъм не могла да устои. После описала тази среща. Шегува се, че малко като разказ го издокарала.

Твърди, че всеки човек следва предначертана съдба и не може да избяга от нея. "Може би ако бях израснала в семейство при други условия, щях да съм различна. Но това е. Дали харесвам работата си ли? Ами да. Но понякога се чувствам мръсна, въпреки че това е вид бизнес. Има и свестни мъже. Такива, които искат просто да избягат навън, да се почувстват щастливи и доволни поне за час.

Има и

долни типове.

Това, което съм научила, е, че с тях не бива да се разправяш. Извършваш си услугата, вземаш си кинтите и заминаваш. Правиш ли се на много умна, ще изгориш. В този бизнес никой не обича да си отваряш устата, поне не за приказки", споделя българката.

Питам я какво е усещането, когато застане зад витрината и десетки мъжки погледи се впият в нея, преценявайки я дали става. А отговорът й е: "Различно. По-рядко ми харесва, когато един мъж обиколи цялата витрина и накрая се спре на мен. Но честно казано в повечето случаи изпитвам нещо подобно на болка. По природа съм чувствителна, но животът ме научи да се пазя от емоции. Знаеш ли коя съм аз всъщност? Събрана съм в тези няколко реда, които озаглавих

Не искам всяка нощ да трия кръвта на собственото си достойнство!

Не искам смисълът на моя живот да бъдат бляскащи в тъмното очи!

Не искам сивотата на днешния ден да бъде отчайваща!

Не искам хората да виждат в мен само жената!

Не искам потокът от сълзи да изтрие целомъдрието ми!

Не искам дивият вой на вечерните кучета да бъде отражение на моята душа!

Не искам сънищата ми да бъдат удавени в бездънния океан на злите духове!

Не искам Той и Тя да махнат с ръка и да отминат!

Не искам погледът ми да вкаменява и най-студения камък!

Не искам бъдещето си без слънце!

- Ей, ти! - извика някой зад мен.

Обърнах се. Беше мъж, който привличаше погледа. Очите ми зашариха по неговата фигура, сякаш излязла от модно списание. Погледнах го учудващо - не го познавах.

- Почакай! - повтори гласът.

Спрях се. Колкото повече той приближаваше, толкова повече се замъгляваше съзнанието ми. Впечатлението, което остави у мен, беше като петно, което не може да се изчисти.

- Ела с мен! - някак умоляващо звучеше гласът му.

Хвана ме за ръка и ме поведе. Аз не можех да мисля, не осъзнавах нищо. Вървях и сякаш нов свят откриваха сетивата ми. Заведе ме в квартирата си. Навън беше тъмно. Той не запали осветлението. Единственото нещо, което успях да различа в сумрака, бе красиво легло, застлано с лъскава материя.

Любовта ни бе тъжна. Любехме се и плачехме. Всеки за нещо си. После заспахме вкопчени един в друг. Когато се събудих, бях сама. Едва сега успях да видя, че стаята не бе нищо особено, дори липсваха всякакви следи от разкош. Нямаше я и лъскавата материя. Станах. Слънцето проникна през прозореца и ме погали. Зарадвах му се. Какво правех сама на това чуждо място? Защо бях дошла тук? Не знаех. Облякох се. Излязох - вратата беше отворена. На входа един мъж ми подари роза. Дали беше той? Не помня. Тръгнах по улицата и заплаках...

Материалът е от архива на BG север

Темата от архива: 

ЛИЧНА ДРАМА

Обичаме да се смеем, казват Ани, Ива и Хриси Сн. Авторът

---------------------------------------------------------------------------------

Цветана ЕВГЕНИЕВА

В началото мислех да пиша за Ива Христова като за самотна и страдаща жена, която се бори с мъката, отчаянието и нещастната си орис. Всичко това го има в нейния нелек живот, макар че е само на 31 години, но не и самотата. Защото има две прекрасни, слънчеви и умни момичета близначки на 7 години, които изпълват и осмислят дните и нощите й. Въпреки че Хриси е сляпа, а Ани страда от детска церебрална парализа. Но и майката, и двете деца са винаги усмихнати, весели, забавни. Само дълбоко някъде в очите на Ива се вижда сянката на изживяната мъка и страдание. Току-що завършила текстилния техникум във Враца, Ива среща голямата си любов - музиканта Янко, и не след дълго те се събират да живеят заедно без да сключват брак. Щастието става безмерно, когато през пролетта на 2000 г. се раждат Хриси и Ани. Те идват на белия свят преждевременно, когато Ива е в седмия месец, и въпреки че са много жизнени, ги поставят в ковьози в отделението за недоносени деца във врачанската болница. Там изкарват почти два месеца, изписват ги на 12 май. "Какво преживях в това отделение само аз си зная. Ковьозите бяха стари и в окаяно състояние. Работеха само четири, и то не както трябва. Апаратът, в който беше Хриси, прегряваше, имаше чести повреди и вероятно от тях

ретината на

очите й изгоря.

Тогава още не знаех какви последствия ще има това. Но поне остана жива, защото ковьозът на друго дете гръмна и то почина", спомня си с горчивина Ива.

В медицинските им картони е записано, че децата са клинично здрави. Родителите се отдават на пълното си щастие от раждането на близнаците. Веднъж обаче Ива се заглежда по-внимателно в очичките на Хриси и открива, че са по-малки и по-хлътнали, отколкото на Ани. Но педиатърът я успокоява, че при някои деца се случва очите да са по-малки. Детето се развива добре, казал той и успокоил майката.

Когато бебетата стават на пет месеца, родителите забелязват, че Хриси седи сама и правилно, но Ани не може. Лекарите не откриват проблеми в опорно-двигателния апарат и съветват майката да прави гимнастика и масажи на детето и да продължи да го наблюдава. След още три месеца Ива открива, че Хриси посяга към играчките неориентирано, не ги улучва и плаче от това. Докато Ани й се усмихва и протяга ръчички към нея, Хриси сякаш не я вижда. Забелязва, че очите й не реагират на светлината и на предметите, които й показва. В Медицинската академия в София доц. Александрова поставя страшната диагноза - ретинопатия. Ани е малко в по-добро положение, тя има астигматизъм, който може да се излекува.

На една година вече Хриси се опитва да ходи, макар и неориентирано, но Ани не може да се изправи сама на крачетата си. Започва едно митарстване по медицински кабинети във Враца и София, докато най-после лекарите установяват, че Ани има

детска церебрал-

на парализа.

Според тях не е вродена, а е получена по-късно, вследствие на някоя ваксина или вирусно заболяване. Ива също смята, че е така, защото първите четири месеца детето е било много живо и енергично. Шокираната майка търси отговор на въпросите си в картоните на децата. Там пише, че са прекарали в ковьоза четири дни, а тя си спомня много добре, че са били две седмици. Спомня си и реакцията от ваксината, когато Ани получава гърч.

Лошите диагнози, поставени една след друга, и неясното бъдеще на децата сриват психически Ива. Тя търси опора в Янко, но той й заявява, че заминава в чужбина на работа, за да спечели пари за лечението на момичетата. Отива да свири с група в Гърция. В началото се интересува как са децата, звъни по телефона, но обажданията му стават все по-редки. Една сутрин Ива получава от него SМS, който й идва като гръм от ясно небе и в прекия смисъл на думата я срива. "В живота ми има друга жена, от която очаквам дете. Трябва да се разделим".

"Тези няколко дни бяха най-трудните, най-тежките в живота ми. Изпаднах в пълно отчаяние, цялата ми мъка от болестите на децата се отприщи и получих нервна и психическа криза. Не бях на себе си. Чувствах се унизена, предадена, изоставена, но най-вече страдах, че децата остават без баща. Няма да крия, че в дългите нощи мислех за самоубийство. Даже планирах как да го извърша по-безболезнено. Бях само на 25 години. Но децата, кой ще им помогне в това състояние? Точно мисълта за тях и постоянната подкрепа на родителите ми, при които живея, ми дадоха сили да преодолея тази болка. Когато разбрах, че се е върнал във Враца, му се обадих и му определих среща, за да поговорим за лечението на децата. Но той

дойде с бременна-

та си жена.

Нищо не му казах, нямаше смисъл. По-късно се обади и каза, че не може да поеме издръжката на момичетата, тъй като има ново, истинско семейство. За шест години ги е виждал само няколко пъти. Преди няколко месеца го срещнахме случайно в града. Ани не го позна веднага, Хриси го позна по гласа", разказва Ива.

Искаше ми се да прекъсна разговора за този човек, защото чувствах, че й е тежко да говори, но Ива ми каза: "Спокойно. Не се притеснявай, вече го преболедувах, задрасках го от живота си, все едно, че не е съществувал".

Но той е съществувал и доказателство за това са момичетата, наследили неговия музикален ген. И двете пеят много хубаво и свирят на пиано. Наскоро са получили подарък синтезатор - такъв, какъвто има техният татко. Музикалната им дарба проличава от рано и когато Ива им купува детско пиано от магазина за 1 лев, първо Хриси, а после и Ани изсвирват на него първите си песнички - за зайченцето бяло и за Косе-Босе. В детската градина те опитват на истинско пиано и тогава учителката казва на Ива, че момичетата имат определено музикална дарба. Така тя решава да ги запише да учат в училището по изкуствата "Отец Паисий". Притесненията й за 6-годишните първокласнички са много - как ще ги приемат нормалните деца, техните родители, учителите. Как едно сляпо и едно сакато дете, което не може да ходи само, ще се впишат в този свят. Отговорът идва още първия учебен ден, когато двете изпълняват стихотворението "Първокласник". Получават много ръкопляскания и поздравления и

подадени ръчички

за приятелство.

Ива е благодарна на учителката Пановска, която учи Хриси на Брайловото писмо. Благодарна е на община Враца, осигурила средства за скъпата Брайлова машина, на която пише. Благодарна е на децата от I "б" клас, помогнали на Ани и Хриси да се чувстват пълноценни и обичани. И да завършат с отличен. За награда изкараха една седмица заедно с Ива и класната ръководителка Светла Дикова на лагер в Галата.

Но най-големият успех, с който се гордеят всички, е титлата "По-по-най", която Хриси спечели през март при телевизионния бате Енчо с изпълнението на стихотворението "Първокласно" и с чаровното си поведение, възнаградено с продължителни аплодисменти. Бате Енчо определи двете близначки като "най-най-най" и подари на Хриси желаната отдавна тротинетка. Освен музиката, момичетата обичат да рисуват и определено имат талант и в това според тяхната учителка. Рисунките им участват вече в няколко детски изложби на дневния дом за деца с увреждания "Зорница" за Коледа, Баба Марта и Великден. Аз нарисувах пролетта и един важен чичко купи рисунката, защото много му хареса, похвали се Хриси. Ива уточни, че става дума за областния управител на Враца, който е купил няколко рисунки на децата от изложбата-базар. А как си я представяш пролетта, попитах Хриси. "С много птици и цъфнали дървета и усмихнато слънце". Когато ги попитах дали като пораснат ще станат музиканти или художници, Хриси много сериозно ме "погледна" и каза, че първо мечтае да прогледне, да види мама, Ани и слънцето, цветята, а след това да стане изследовател - да търси съкровища в земята и да ги поставя във витрини, за да ги видят всички хора. Ива поясни, че това желание се появило, след като "видяла" в музея тракийските съкровища. Ани побърза да каже, че нейната мечта е да върви сама, да бяга бързо и

да кара голямо

колело.

Но когато порасне ще стане учителка или зъболекар.

Това е по-светлата част от живота на Ива. Защото като че ли страданията й с децата не стигат, ами се разболява и й правят гинекологична интервенция. Дължи живота си на д-р Гунов, извършил спасяващата операция. Но остават последствия - трайно увредено здраве и втора група инвалидност. Всъщност от раждането на децата тя почти не е работила, с изключение на няколко месеца като шивачка в една частна фирма. Предстои й интервю в Бюрото по труда, но все още не знае за каква работа, тъй като не би се захванала с всичко. Не защото няма да може да я върши, а защото децата имат непрекъсната нужда от придружител. Майка й и баща й работят, разчитат на тях за финансова помощ. Защото разполагат само със средства от нейната пенсия по инвалидност, детските надбавки и социалните помощи, които получават децата като инвалиди. Тези пари често не стигат само за лечение, да оставим всички други потребности на децата. Понякога оставя момичетата при родителите си, с които живее в една къща, за да излезе с приятели. Те пък твърдят, че ако някой не знае за съдбата на Ива, ще помисли, че тя е най-щастливият човек - весела, усмихната, чаровна. Не иска да си признае, че понякога плаче нощем тихо, за да не я чуят момичетата. Не иска да я виждат тъжна. Зарежда ги със своята енергия и вяра.

"Въпреки че децата са още в много тежко състояние, аз вярвам, че ще се оправят. Дори и някога да съм отчаяна, пак не губя вяра. Ани претърпя няколко операции, с нея постоянно работи рехабилитатор и вече започна да стъпва на крачетата си и да ходи с придружител. Сега й предстои операция в областта на коляното в клиниката по ортопедия в Горна Баня. Все още

няма яснота

за лечението

на Хриси.

Наши приятели проучват възможността за операция в една клиника в Чикаго. Тук във Враца ни консултира д-р Ралчовски, много добър офталмолог. Тя не вижда, но се радвам, когато каже, че слънцето грее."

В своята нерадостна орис Ива разсъждава повече като философ, отколкото като озлобен от поредицата удари на съдбата човек. Според нея физическите увреждания не трябва да се приемат като недъзи. "Страшна е не слепотата, а духовната тъмнина. В този смисъл съм убедена, че Хриси ще има добро бъдеще. Защото душата й отсега е пълна с музика и поезия. Като я наблюдавам установих, че има силна памет и наизустява всичко много лесно. Що се отнася до кoнтакта с реалния свят, тя развива като всички незрящи силна интуитивност за предметите и средата, в която се движи. Различава хората по гласовете, по стъпките им, а предметите по очертанията им. Имам пред очите си един такъв човек - рехабилитаторката на Ани Илияна Киркова, която също е незряща от малка пак поради неизправен ковьоз. Много силна жена, по-зряща от много виждащи хора. И чудесен специалист, който постепенно връща на дъщеря ми изгубената способност да се движи."

Ива няма намерение да търси отговорност от лекари, които евентуално са причинили тези заболявания на децата. Едно, защото с това не може да промени случилото се, и друго - не иска да хаби излишна енергия в проверки и съдебни спорове, енергия, която може да даде само на децата си. Освен това смята, че има Бог и той ще отсъди техните грешки и вина. "Само се питам понякога - защо точно на мен се случи, каква карма изкупувам. Къде е бил тогава Господ, нали е Спасител... Вече зная, че Бог не е длъжен да ни дава винаги отговор и не винаги ние трябва да знаем този отговор. Научих се да си казвам: не проклиняй и не роптай. Това не е примирение, а обет -

да върна здравето

на децата.

Ако нямах вяра, ако не чувствах Божията помощ, щях да се предам на отчаянието и самосъжалението и да погубя с това и децата."

Не иска да влиза в конфликт и с леля си, с която делят една къща. Въпреки че знае, че децата са алергични към перушина, тя отглежда в двора си гълъби и всякакви пернати, така че момичетата не могат да играят там. Сестрата на баща й е глуха и сляпа като че ли за страданията на децата. А уж е зряща. Ива се гневи и на местното ръководство на Съюза на слепите. За всичко, за което тя се обръща с някаква молба, отговарят с "Не". Причината за отказа е някакво разпореждане, че на грижи при тях подлежат само хора над 18 години!

През тези седем години Ива разбира, че ако човек с проблеми е сам, нищо не може да свърши. Така с ресурсната учителка Ива Пановска стигат до идеята да учредят сдружение за незрящи, което кръщават "Сарая". За една година в него са се записали родителите на 12 незрящи деца. Първите плодове на това сдружение вече са факт - общинската управа им обеща помещение, в което децата да се събират с ресурсния си учител за занимания, а от фондация "Отворено общество" очакват защитената с проект доставка на компютър с Брайлово писмо и друга необходима техника, за да може децата да работят с учителя, което е невъзможно в другите училища, тъй като тези деца учат на различни места.

Ива не моли за помощ, смята, че с помощта на родителите си ще се справи с тежката си орис и финансовото бреме, което предстои особено в началото на новата учебна година. Само за букварчето на Брайл ще са необходими 500 лева, много скъпа е и хартията, на която пишат. Трябват средства и за новата серия от лечение за двете момичета. И за колко още други неща. Но ако има състрадателни хора, може да й помогнат, защото една протегната ръка би й дала много повече кураж в борбата за здравето и щастието на Ани и Хриси.

ПАЗАРДЖИК, Анна ЯНАКИЕВА

96 души от област Пазарджик ще бъдат лишени от социални помощи, понеже са отказали да положат общественополезен труд през май, съобщиха от Регионална дирекция “Социално подпомагане”. Задължението за 14-дневен труд в полза на обществото влезе с приетите промени в Правилника за прилагане на Закона за социално подпомагане, според които безработните лица в трудоспособна възраст, които получават месечна социална помощ и не са включени в програмите за заетост, задължително полагат труд в сферата на социалните услуги, по екологични и други програми за благоустрояване и хигиенизиране на населените места.
 Преди промените подпомаганите трябваше да работят по 5 дни месечно в полза на обществото.
Шефката на “Социално подпомагане” Димитрия Гърдева информира, че през май за извършване на обществено полезна дейност са насочени 2 215 души. Най-голям е броят им в община Велинград ­ 1104. От Септември са насочени 320 души, от Панагюрище ­ 193, от Пазарджик ­ 179, от Ракитово ­ 165, а най-малко ­ 32, са от община Стрелча. 14-дневния труд са положили 2 065-ма. По уважителни причини това не са сторили 54 души. 96 са отказали, като от тях 25 са в община Ракитово, в Пазарджик са 21, в Лесичово ­ 13, в Стрелча ­ 1. На отказалите помощите ще им бъдат спрени за два месеца, при повторен отказ санкцията е за 2 години.

лична драма

Цветана ЕВГЕНИЕВА

Сега Оля е на 17 години и половина. Красиво, одухотворено момиче с прекрасна усмивка. Работи, радва се на родителските грижи и ласки, мечтае да завърши средното си образование и да стане лаборант като майка си, да помага на болните, както тя е имала нужда от помощ, от голяма помощ. Не желае да се представя под чуждо име, защото смята, че така истината за нейната трагедия, за целия кошмар, който е преживала, ще стигне по-силно до тези, които трябва да го чуят и да го осмислят, да го имат като поука, ако решат да посегнат към дрогата.

И досега Оля

няма обяснение

какво я е накарало да вземе първата хероинова доза. Детството й е щастливо, родителите й я обичат като единствено дете, дават й всичко, което поиска, не я лишават от нищо, каквото и да им струва това. Тя е весела, обича да пее и да рисува, но няма много приятели, предпочита да остава повече сама. Сред малцината приятели е едно момче от квартала, с което често говорят за живота, дори вижданията им съвпадат и това ги сближава. Той не крие, че употребява наркотици и й казва колко добре се чувства под влияние на дрогата. Това може би разпалва любопитството на Оля. Един ден, още ненавършила 16 години, в някакъв момент на яд, за който вече не си спомня, отива при него и му казва, че желае да се надруса.

Състоянието

на блаженство,

в което изпада,

толкова й харесва, че опитва втори, трети път. Въпреки че знае какво я очаква, чела е, чувала е, че това може да завърши и със смърт. "Толкова хубаво се чувствах, че вече не можех да спра. Нямах желание да се откажа, нито в мен имаше някаква вътрешна борба. Въобще не ме интересуваше мнението на другите, те не съществуваха - бях само аз и мисълта да намеря пари, за да си купя хероин. Стига да имаш пари, няма никакъв проблем да си го набавиш. Дилърите са на всяка крачка", разказва тийнейджърката.

В началото няма проблем за пари, тъй като родителите й дават. Те все още не подозират, че Оля се дрогира.

Майката: "Научих от нейна съученичка. В началото помислих, че е лоша шега, никога не съм допускала, че може да се случи това. Все още не се беше променила толкова, въпреки че имаше нещо странно в погледа й, в някои движения. Попитах я дали е вярно, тя отрече. Но се обадиха и от училище, че често отсъства, намалила си е успеха. Тогава я накарахме да си покаже ръцете. Те бяха целите в дупки. Но пак не призна, искаше само да я оставим на мира. И кошмарът започна".

Оля напуска училище и дома си. Отива да живее при едно момче, бивш наркоман. Той се опитва, полага усилия да я убеди да се откаже, докато е още рано. "Мозъкът ми вече беше толкова промит, че само го слушах, съгласявах се, казвах добре. Но когато получавах абстиненция, ставах агресивна, исках да ме остави на мира. Казвах: какво толкова, още един път и край. Но продължавах да се друсам. Трябваше да увелича дозите, а нямах пари.

Една доза

вървеше по

около 60 лева,

а аз се боцках по 2 - 3 пъти на денонощие. Цената зависи от кой дилър купуваш, по колко дози, ако е повече, ти прави отстъпка. Тогава започнах да крада от нашите, да изнасям вещи и да ги продавам. Нищо друго нямаше значение за мен, освен да намеря пари. Не за храна и облекло, почти не се хранех, все едно ми беше какво обличам. Исках само дрога, без нея не можех да живея. Когато продадох всичко, се наложи да крада. Сваляла съм желязо от покрив, за да го продавам за вторични суровини. За съжаление приятелят ми също се върна към дрогата и крадяхме заедно. Първо хванаха него и го осъдиха. Все още е в затвора. Но аз съм безкрайно благодарна за всичко, което направи за мен, и вярвам, че и той ще се излекува".

Как живят родителите й в това време? Майката: "Заедно с Оля и ние преминахме през този ад. Виждахме я от време на време - не приличаше на човек - отслабнала, с променено лице, неадекватно поведение, изглеждаше ужасно. По цели дни и нощи очаквах да се прибере, молех се само да е жива. Когато я заговорехме, ставаше агресивна, крещеше да я оставим на мира. Виждахме, че изнася всичко от вкъщи, но дори и не сме помисляли да викаме полиция. Искахме да вярваме, че в един момент ще проумее какво върши и ще спре. Настоявахме да започне лечение. Тя отказваше. Тогава започнахме борба. Потърсихме помощ от специализирани агенции и институциии - нищо, само някакви съвети да говорим с нея, да я лекуваме.

Срещнахме

толкова чиновническо бездушие,

че нямам думи да го опиша. Лекарите казваха, че тя сама трябва да осъзнае необходимостта да се лекува. Докато това не стане, докато тя не пожелае, всичко е безсмислено. Въпреки това продължавах да търся помощ, не се срамувах да казвам, че дъщеря ми е наркоманка, само се надявах някой да ми помогне. Страдах при мисълта, че дъщеря ми умира от дрогата, а аз съм безсилна да й помогна".

При поредната кражба на бутилка уиски Оля попада в капана. От Детската педагогическа стая завеждат дело и настояват за въдворяване в ТВУ. В съда майката през сълзи и болка защитава дъщеря си. Разказва колко умно и добро дете е, умолява да подходят към нея като към болен човек, а не като към престъпник. Дали от тази пламенна защита се трогва съдията, или и той преценява, че ТВУ-то няма да помогне на това момиче, но присъжда тя да се лекува.

Това е повратният момент в наркотичната орисия на Оля. Вече е загубила един приятел, който умира от свръхдоза, другият й приятел е в затвора, самата тя може да попадне в него, а родителите й са разсипани от мъка. И се обръща към майка си за помощ, казва й, че желае да се лекува, че има воля да се откаже от дрогата. "Вече бях узряла за това. Казах си: защо да умирам толкова млада, въпреки че бях забравила вкуса на истинския живот. Познавах много наркомани и виждах как се променят - оставаха без зъби, без коса, 20-годишни момчета и момичета изглеждаха като грозни старци. Видях и майка ми - тя беше останала само кожа и кости, беше се съсипала от мъка. С други очи погледнах и на опразнения ни дом, в който бяха останали само легла и някакви шкафове.

Прозрях, че всичко това аз съм го причинила. И обещах да се лекувам.

Но нямах воля

да спра напълно.

Вземах лекарства, изкарвах по няколко дни, до седмица, и пак започвах да се друсам".

Майката: "Виждах, че е трудно да се справи с наркотичната зависимост, но ми даваше кураж желанието й да се лекува. Продължихме да търсим специалисти, да се интересуваме от комуните - препоръчаха ни да отидем при отец Георги, но къщата беше само за момчета, тя трябваше да живее на квартира. Дори ни посъветваха да се обърнем към една клиника в Испания. Тогава попаднахме на д-р Петър Василев от Военно-медицинска академия, който беше ръководител и на програма в една терапевтична общност, казва се "Феникс" и се намира край с. Бракьовци, община Годеч, в Балкана. На 21 декември 2005 г. отидохме, подписахме договор за 6 месеца и тя остана. Престоят й щеше да ни струва много скъпо, по около 1 000 лева на месец, но нямахме избор, защото Оля беше като жив труп. Трябваше да се лекува и се надявахме, страшно много се надявахме на успех. Къщата беше доста мизерна, имаше двайсетина момчета и момичета. Но това нямаше значение, защото беше последната ни надежда. Виждах как детето ми умира, но се чувствах безсилна да й помогна. След две седмици ни разрешиха свиждане. Пристигнахме със свито сърце, очаквах най-лошото. Когато чух стъпките й зад гърба ми, нямах сили да се обърна. Изведнаж усетих ръцете й, които ме обгърнаха. И думите й: "Мамо, обичам те", които не беше изговаряла отдавна. Бузките й вече не бяха толкова бледи, лицето й грееше. Пред нас стоеше съвсем различен човек. Много пъти ни се извини за всичко лошо, което ни е причинила, и все повтаряше, че ще се оправи, че няма да посяга повече към хероина. Толкова исках да й вярвам...

Но след две седмици Оля избяга

от комуната.

Съобщи ни да я чакаме на гара Мездра. Когато слезе от влака, видях, че отново се е дрогирала. Всичко наоколо като че ли се срина върху мен. Пак започваше. Но когато се събуди сутринта, помоли за прошка и обеща, че това е последно, повече няма да се случи. Вечерта се върна в комуната".

Ето какво разказа Оля за тези дни: "Екипът и всички момчета и момичета ме посрещнаха много добре. А аз имах нужда от хероин и се държах ужасно - грубо, надменно, агресивно. Но те с безкрайно търпение ми говореха, че това ще мине и ще се оправя. Много съм благодарна на всички в къщата и най-вече на Петър от Кюстендил и на Димитър от София, които ме подкрепяха през цялото време. Там са забранени насилието, алкохолът, сексът (всички живеят като семейство - братя и сестри) и да се напуска района. Разбрах колко е важно в най-трудните моменти да имаш човек до теб, който да ти вярва, да казва, че можеш, че ще се справиш, да ти дава сили и кураж. За мен това бяха родителите ми и приятелите от къщата. Първите два месеца ми беше много трудно, мислех си само да минат тия шест месеца, за които подписахме договор, и да се махна, да продължа да се боцкам. Дори веднаж избягах и се надрусах на софийската гара, там веднага попаднах на дилър. След два дни родителите ми ме върнаха пак в къщата. Видях колко разочаровани са всички от мен и реших, че повече няма да бягам. Постепенно се промени мисленето ми, разбрах какво щеше да се случи с мен, ако бях продължила; че има хора, които ме обичат, които мислят за мен и страдат заради мен, а аз ги бях забравила, бях ги съсипала от мъка и

реших, че

трябва да си

помогна сама,

че цялата отговорност за състоянието ми е моя. Съзнанието ми се променяше в резултат на разговорите в терапевтичната група, които се провеждаха два пъти дневно по 3 - 4 часа. Програмата е изцяло на психотерапевтична основа, без медикаменти, и това според мен е истинското лечение. Защото наркотиците са психоактивни вещества и увреждат съзнанието, нервната система и ако не се промени съзнанието, мисленето, психиката, нагласата за живот, нищо не се е променило. Става бавно и трудно, но има успех. В къщата се учехме на помощ, доверие, на честност, на уважение, да не лъжеш, да не крадеш. Благодарна съм на терапевтите Весела и Мария, те ми станаха много близки и разчитах на тях за всичко, също на Галя Касапова и на Пламен. Те са истински лечители на душата, дават всичко от себе си, за да помогнат. Това, че има зависими, които не знаят защо са там, е техен проблем. А много не знаят - отиват, за да успокоят родителите си, да си издействат от тях кола и пари като награда, че са се отказали, а после да продължат. Вината изцяло е в наркоманите. Защото човек ако има воля, подкрепа и уважение, ако желае нещо много силно, ще успее.

През април напуснах комуната. Когато се върнах вкъщи, всичко си беше както преди. Майка и татко бяха обзавели отново стаите, дори ми купиха компютър. Посрещнаха ме с такава радост, която е трудно да се опише. За пореден път разбрах колко ме обичат и как са страдали, колко са искали да ми помогнат и най-вече, че ми вярват. Сега работя, чета, слушам музика, предпочитам да общувам повече с родителите си. Вземам хапчета "Ревиа", които доставяме от Франция. Искам да завърша средното си образование, а после да уча медицина, да помагам на хората".

За съжаление

не всички успяват

да се откъснат

от дрогата,