ЩАБ ЗА АНТИСИСТЕМНИ ДЕЙСТВИЯ-0879606456 :: Австралиец изнасилва плевенчанка след виртуално запознанство

"Лепкавата воняща смрад се влачеше по тялото ми и капеше от лицето ми на земята. Сълзите ми се стичаха и образуваха малки вадички в плътта, сякаш проядена от киселина. Пръстите ми напипваха нещо меко, гнусно, слузесто - част от мен. Влачех се по oтъпкания път, а по клоните отстрани оставаше гниеща течност от самата ми същност. Краката ми набраздяваха мокри следи, а в прахта се очертаваха безформени стъпки. Аз се разпадах бавно, постепенно, но сигурно.

Знаех и виех. Чаках го да дойде, за да ми помогне да стигна още по-надалеч и да отнеса заразата със себе си. Там, за където хората не са чували. Бягах, а едва се влачех. От беззъбата ми уста се стичаше слюнка, която не можех да спра, защото устните ми бяха прогнили.

Челюстта се опитваше да помръдне, но сякаш само скулите бяха останали и дърпаха безжалостно и болезнено. Качулката над разпадащата се коса ме оприличаваше със Смъртта.

Озовах се в стая. И изведнъж видях сенките. Те преминаха през отворената врата. Усещането ми подсказваше, че те не са от този свят - безплътни, прозрачни, почти ефирни. Но в същото време предизвикаха в съзнананието ми асоциации на страх и безпомощност. Нещо в стомаха се сви, знаех, че идва лошото, всяка фибра на тялото ми го подсказваше.

Тогава се появи той. И вместо да ми помогнe, както аз го призовах, той ме предаде. Сякаш гасеше фасовете в ръцете и лицето ми, хилейки се малоумно. Имах усещането, че натиска огънчето дълбоко в кожата ми, за да усети и помирише димящата плът. Уж докосваше с пръсти, а чупеше кокалчета и накрая... се превърна в чудовище. A аз - просто изчезнах..."

Смразяващите думи Мая написала в дневника си седмица след случилото се. Месец по-късно се престраши да го разкаже. Говореше накъсано, несвързано. Устата й изричаха слова, изпълнени с болка, срам и ужас. Споменът от преживяното я караше да изглежда смачкана. Сините й очи се взираха в мен, но сякаш не ме виждаха. След редица безсънни нощи 26-годишната плевенчанка все пак беше решила да сподели случилото се с надеждата направената от нея глупост, както сама се изрази, да попречи на други момичета да сбъркат по "най-баламския начин".

Всичко започнало преди две години със запалването й по чата, разказва тя. Споделя, че малко късно за възрастта си се увлякла по виртуалните разговори. Да започне да посещава редовно интернет клуб, я провокирала самотата и неудовлетвореността от работата й. Тогава за пръв път изляла душата си на лист и разбрала, че така й олеква. Започва да си води дневник. Първото нещо, написано в него, е отбелязано с датата 18 август 2003 г. А то напълно разкрива терзанията й.

"Изведнъж се почувствах сама. Осъзнах, че до себе си нямам никого, на когото да се опра. А ме заобикаляха толкова много хора. Обичам работата си на барманка. Но сякаш точно в този момент мен никой не ме обича. Студенина се разлива по тялото ми и ме парализира. Главата ми се цепи от болка, мислите се блъскат една в друга, мозъкът сякаш потича... А аз трябва да работя. Опитах се и този път, както често ми се случва напоследък, да си кажа разбира се, че ще се справя. Трябва да се справя. Но нещо не се получаваше. Усещам, че идва край на нещо. И ново начало.

Обърнах се назад, за да преосмисля живота си. По принцип равносметките не са силната ми страна, защото ги зарязвам някъде по средата. Когато започвам да мисля, виждам какво съм искала и какво всъщност не съм направила. Конфликтът обаче се заражда точно в момента, когато се попитам защо. Тогава ми се иска да обвиня другите, но всъщност нападам себе си. Изпадам в някаква безизходица... и се отказвам. В крайна сметка каквото било - било. Важното е оттук - нататък.

В работата все нещо не ми достига. Уж давам всичко от себе си, но всеки път нещата не се получават чак така, както ми се иска. Знам, че мога още и в същото време - не мога. Чувствам едно непрекъснато неудовлетворение от себе си. Което на моменти ми дава сила да продължа, а в други случаи ме натиска толкова дълбоко, че дни наред ми е трудно да изкарам главата си над помията.

А точно сега се чувствам отвратително. Сама и отчайващо самотна.

Защото просто никой не ме обича. И на никого не му пука за мен.

Нищо няма смисъл. Мечтая си единствено за топлина, за уют, спокойстие, любов. По мъничко, за да се чувствам щастлива. Но няма изгледи - никакви. Наоколо всичко е черно, като душата ми."

И спасението

идва в чата.

Заради това, че работи на смени, понякога Мая виси по цели нощи в клубовете, "за да си говори". Твърди, че за пръв път там намерила приятели, с които да сподели проблемите си. И които я разбирали. Познанията й по английски език й помагат да си общува с чужденци - предимно мъже. Животът й на бързи обороти от бара в чата и обратно продължава четири месеца. Когато… просто се влюбва.

Противно на всякаква логика Мая не среща любимия си докато сърфира в Интернет, а забелязва приятен млад мъж, който й се усмихва топло, на съседния компютър в клуба. След седмица вече са гаджета. За плевенчанката започва неземната приказка, за която винаги си е мечтала - да има някой, който да я обича и да й вярва. Росен се оказва този човек. Миговете, прекарани в неговата компания, я изпълват с щастие. Няма ги вече душевните терзания. Работата й потръгва, а за известен период от време компютърът остава на заден план. Вечерите са тихи и спокойни, а дните - изпълнени с приятни емоции.

"Всичко беше толкова хубаво. Не знам какво ми стана. В един момент отново ми се прииска да си поговоря с чуждестранните ми приятели. Изведнъж разбрах, че имам нужда от това. Не виждах нищо нередно в желанието ми", разказва Мая. След няколкото вечери, прекарани в кварталния интернет клуб, тя обаче решава да си купи компютър, за да може да прекарва повече време с Росен, с когото заживяват заедно. Будуването нощем обаче се превръща в нещо естествено за нея.

Постепенно Мая се променя. Става студена и агресивна. Не говори за нищо друго освен за виртуалните си приятели. "Росен направо се побъркваше. Аз не го оставях да спи, защото по цяла нощ чатех. Сутрин отивах на работа без да съм мигнала. Разбрах се с колежката аз да поема само дневните смени, за да мога нощем да говоря по Интернет. Но липсата на сън ми изигра доста лоша шега", спомня си за този недалечен период от живота си Мая. И не след дълго е уволнена. Противно на логиката обаче плевенчанката не започва да си търси друга работа в Плевен. Решава, че единственият вариант да успее, е да замине за чужбина. Естествено обяснява на приятеля си, че двамата ще тръгнат по този път.

Скоро обаче Росен случайно разбира, че

Мая "ходи сериозно"

с момче от Австралия.

Дългите среднощни разговори заради часовата разлика прераснали в добро познанство с чужденеца. От виртуалната им връзка става ясно, че 38-годишният Пол си търси съпруга. Плевенчанката пък вижда в това реална възможност да излезе от България. На Росен обяснява, че всичко прави с единствената цел да заживеят добре заедно в друга държава. Щяла да се омъжи фиктивно, а после да се разведе и да го "изтегли". "Сега като се замисля не знам защо той все още бе до мен, въпреки това, което му причинявах. Не спираше да ме увещава, че бъркам, опитваше се да ми отвори очите, да ме обърне отново към себе си, но аз бях толкова заслепена от възможността да избягам от тази държава и да намеря щастието си на друго място, че изобщо не го чувах", споделя Мая. И въздъхва тежко. Отпива глътка вода и се задавя в плач. Очите й почервеняват и подпухват, ръцете й се разтреперват.

Виртуалната любов

между Мая и Пол

продължава девет месеца,

през които плевенчанката не спира да дели едно легло с Росен. Обичта й към него постепенно изстива. Всичките й чувства са насочени към непознатия, чийто образ тя сама е изваяла в съзнанието си.

Пол пристига в България в началото на септември 2005 г. Единствената му цел е да отведе Мая със себе си и да я направи своя жена. Оказва се обаче, че непознатият мъж няма нищо общо с представата, която плевенчанката си е изградила за него. В действителност австралиецът изглеждал малко налудничаво, разказва тя.

Мая видяла, че изпращаните от него снимки представляват украсено почти до неузнаваемост копие на оригинала. Тогава за пръв път си помисля, че нещата могат да не се развият според очакванията й. Водена обаче от стремежа си "все някак да успее", тя притъпява усещанията си. И излиза с Пол на квартира.

"Живяхме две седмици заедно без да имаме интимни отношения. Той спеше на стола, защото казваше, че има мигрена и това му помага. Беше малко сприхав, но твърдеше, че ме обича. Освен странните му привички, които донякъде в онзи момент ме озадачаваха, не се държеше лошо с мен. Разхождахме се из града, показвах му Плевен. Обясних му за Росен като за бивше гадже, с което сега сме в приятелски отношения, и ми се стори, че той го прие", обяснява Мая.

На 16 октомври 2005 г. Пол предлага на Мая да се обади на Росен и тримата да отидат да хапнат като приятели. Вечерта се ориентирали към "Спиди". Всичко било нормално до момента, в който мобилният телефон на Пол звъннал. Той разговарял само минута. Веднага след това скочил и се нахвърлил върху Росен през масата, говорейки несвързано. Тримата бързо напуснали заведението. На площада Пол започнал да дърпа Мая. Съблякъл якето й и го хвърлил на земята, след което започнал да скача върху него. Обърнал се и я ударил. Росен се опитал да спре австралиеца, но получил здрав юмрук в рамото. Секунди след това страстите утихнали. След дълги увещания от Мая, Росен се отправил към вкъщи.

"Бях ужасно наплашена. Исках Росен да си замине, защото усещах, че нещата няма да спрат дотук, а не можех вече да допусна някой да пострада заради мен. Всичко стигна твърде далеч. С Пол тръгнахме пеш към квартирата ни, която беше на бул. "Христо Ботев". Той мълчеше. Аз също. В този момент ми се искаше да избягам, но нямаше къде. Не можех да се обадя на никого. Камо ли на майка ми, с която живеех преди да срещна Росен. Молех се на Бог да ме запази жива. В този момент само това имаше значение. Давах си ясна сметка, че в цялата история се забърках сама и сама трябваше да понеса последствията.

И очакваното се случи. В квартирата

Пол ме изнасили

по най-бруталния

и жесток начин.

Гаврейки се с мен. Беше луд, вманиачен, неконтролируем. Като животно, пуснато на свобода след дълги години, прекарани в клетка. Правеше с мен каквото си искаше. Нямам представа какво го провокира. После дълго плаках. Безсмислено. Пол си тръгна и повече не го видях. Не каза нито думичка. Надявам се вече да е напуснал България", описва преживяното Мая.

А в дневника доста по-късно написва:

"Когато за пръв път погледнах в очите ти, се видях. Цялата. Подобно на ангелче пърхах с крилца и разсейвах плътния ореол, който ме обграждаше. Смеех се весело, почти детски. Правех щури физиономии, изкривявах лицето и устните си, събирах веждите си. А ти ми се смееше и ме приемаше такава, каквато съм. После се погледнах за втори път. Е, чувството беше почти същото, само дето ореола го нямаше. Но си помислих, че не всеки път се вижда. Важното беше, че ти ми се радваше. А аз още приемах себе си като едно пораснало дете.

Третия път не видях усмивката. Нещо трепна в мен. Сълзите заместиха грейналия ми поглед. Започнах да плача. Нищо, че беше там. Просто те нямаше за мен. И тогава те видях истински - злобен, долен, просташки, циничен, груб, нечистоплътен, отвратителен. И те намразих. Както никого досега. Огледах се. Стъклото на най-близката витрина, която отразяваше тялото ми, показа едно напълно малоумно същество. Всъщност това беше първия път, когато се почувствах слаба. За малко. Болката, която разкъса гърдите ми, беше толкова силна, че само няколко секунди ме деляха от истинската лудост. Но усещах, че не си струваше. Да се разпадам заради теб. Просто паднах и започнах да ритам в калта. Но точно тогава осъзнах, че не мога да се изправя. Нямах сили да вдигна ръка. Нямах сили да извикам. Дори да мръдна устните си. А те минаваха и ме сочеха с пръст. Децата бяха злобни, плюеха ме. Забиваха дартсови стрелички в плътта ми. Скачаха върху мен, скубеха ме, обиждаха ме. Вече бях никоя..."

* Името на момичето и момчето са променени.

Материалът е от архива на в-к BG север

Нагоре