реват "срещу бежанската заплаха" и в подкрепа на набеденото "опълчение" от мутренски башибозук, по границите ни...
Дали не е време да се замислим, мнооого сериозно?!...
Тези, които се смятаме за ПАТРИОТИ И НАЦИОНАЛИСТИ!...
Не ни ли ОТКЛОНЯВАТ ВНИМАНИЕТО ОТ НЯКАКВА ИСТИНСКА ЗАПЛАХА, КОЯТО ДЕЙСТВА ВЕЧЕ СЕРИОЗНО У НАС?...
Само две заглавия, на които попадам в блог.бг...

Соломон паси: държавата трябва да подкрепи доброволците по границата   Джамбазки: ние сме пред избор - или динко в странджа или гарата в кьолн   Е, не мисля да имам "онбеш" с такива "патриоти" и "националисти", че и "бранители" на некква "държавност", но наверно не и БЪЛГАРСКА!...

 Автор: kolevn38   Докато Корольов е бил в ГУЛАГ извергите чупят челюстта и пръстите на ръцете му. По време на разпитът, чекистът непрекъснато го удрял с гарафата по главата... Така де, честит Ден на Космонавтиката, друзья...

КОРОЛЕВ, СЕРГЕЙ ПАВЛОВИЧ, ВИКИПЕДИЯ
Арест и работа в закрытых КБ[править | править вики-текст]   Дивинженер С. П. Королёв в 1937—1938 году

Королёв был арестован 27 июня 1938 года по обвинению во вредительстве, после ареста Ивана Терентьевича Клеймёнова и других работников Реактивного института. По некоторым данным, он был подвергнут пыткам — ему сломали обе челюсти. Автором этой версии является журналист Я. Голованов. Однако в своей книге^[5] он подчеркивает, что это только версия:

В феврале 1988 года я беседовал с членом-корреспондентом Академии наук СССР С. Н. Ефуни. Сергей Наумович рассказывал мне об операции 1966 года, во время которой Сергей Павлович умер. Сам Ефуни принимал участие в ней лишь на определённом этапе, но, будучи в то время ведущим анестезиологом 4-го Главного управления Минздрава СССР, он знал все подробности этого трагического события.

— Анестезиолог Юрий Ильич Савинов столкнулся с непредвиденным обстоятельством, — рассказывал Сергей Наумович. — Для того чтобы дать наркоз, надо было ввести трубку, а Королёв не мог широко открыть рот. У него были переломы двух челюстей…

— У Сергея Павловича были сломаны челюсти? — спросил я жену Королёва, Нину Ивановну.

— Он никогда не упоминал об этом, — ответила она задумчиво. — Он действительно не мог широко открыть рот, и я припоминаю: когда ему предстояло идти к зубному врачу, он всегда нервничал…

Королёв пишет ясно: «следователи Шестаков и Быков подвергли меня физическим репрессиям и издевательствам». Но доказать, что Николай Михайлович Шестаков сломал челюсти Сергею Павловичу Королёву, я не могу. К сожалению, никто этого уже не сможет доказать. Даже доказать, что ударил, — нельзя. Что просто толкнул. Вновь повторю: я ничего не могу доказать, нет в природе этих доказательств. Я могу лишь попытаться увидеть. Никаких других свидетельств, подтверждающих то, что на допросах Королёву сломали челюсть, нет.

25 сентября 1938 года Королёв был включён в список лиц, подлежащих суду Военной коллегии Верховного суда СССР. В списке он шёл по первой (расстрельной) категории^[6][7]. Список был завизирован Сталиным, Молотовым, Ворошиловым и Кагановичем^[8].

Королёв был осуждён Военной Коллегией Верховного Суда СССР 27 сентября 1938 года, обвинение: ст. 58-7, 11. Приговор: 10 лет ИТЛ, 5 лет поражения в правах. 10.06.1940 года срок сокращён до 8 лет ИТЛ (Севжелдорлаг), освобождён в 1944 году. Полностью реабилитирован 18 апреля 1957 года^[9][10].

Сергей Королёв прошёл Бутырку в Москве, пересыльную тюрьму в Новочеркасске^[11].

21 апреля 1939 года попал на Колыму, где находился на золотом прииске Мальдяк Западного горнопромышленного управления и был занят на так называемых «общих работах». 23 декабря 1939 года направлен в распоряжение Владлага^[10].

  Первая фотография после ареста. Бутырская тюрьма, 28 июня 1938 года

В Москву прибыл 2 марта 1940 года, где спустя четыре месяца был судим вторично Особым совещанием, приговорён к 8 годам заключения и направлен в московскую спецтюрьму НКВД ЦКБ-29, где под руководством А. Н. Туполева, также заключённого, принимал активное участие в создании бомбардировщиков Пе-2 и Ту-2 и одновременно инициативно разрабатывал проекты управляемой аэроторпеды и нового варианта ракетного перехватчика.

 автор: grigorsimov 


Които са я пробали, казват, че благодарение на нея са подобрили зрението си. Освен това вълшебната смес има подмладяващо и възстановяващо действие. Приготвя се лесно, в домашни условия, включва натурални продукти и всеки, който желае, може да я изпробва. 
Нужни са ви следните продукти

200 гр. ленено масло
4 средно големи лимона

3 глави чесън

1 килограм мед 

 

 

Начин на приготвяне:

Лимоните заедно с кората се смилат и към тях се добавя чесънът, който трябва да е предварително смачкан. Към тази смес се добавят медът и лененото масло, след което всичко се разбърква с дървена лъжица (металната убива полезните вещества).

Полученият лек се прелива в чисти стъклени бурканчета с капачки.

Препоръчително е сместа да се съхранява в хладилник.

От полезния еликсир се приема по 1 супена лъжица преди всяко хранене. След като количеството свърши, можете да си приготвите още.


Posted by: Петя Христова in Бабините лекове, 

http://narodna-medicina.com/magicheska-retsepta-s-med-i-limoni-varshi-chudesa-s-choveshkiya-organizam/

 

 Взето от grigorsimov 

Ако всеки ден изпивате чаша солена вода, ще ви се случат 5 невероятни неща! Често чуваме, колко вредна може да бъде солта в прекалено големи количества, но рядко се говори за нейните положителни реакции в организма. Конкретно, комбинацията от чиста морска сол и вода като част от редовната хранителна рутина може да регенерира нашия организъм, благодарение на минералите в тази напитка с големи хранителни стойности.Смесват се 300 млл вода с щипка сол и се изпиват за закуска или през деня, а в продължение прочетете нейните положителни действия. (Внимание: морската сол продавана по магазините, не е чиста, а е йодирана!!! Григор Симов)

1. Правилна хидратация
Известно е, че е възможно да се изпие и твърде много вода, а в този случай в организма се стига до недостиг на натрий, който води до хипонатриемия. Солта едновременно помага на тялото да абсорбира водата и да поддържа баланс на натрий в организма.
2. Детоксикация
Солената вода съдържа минерали, които помагат в естествената детоксикация на организма и изхвърлянето на вредните токсини, а също така имат и антибактериални своиства, и изхвърлят вредните организми.
3. Храносмилане
Солта активира жлезите в устата, които същевременно отделят протеин, който помага за правилното храносмилане и така допълнително улесняват процеса. С тази напитка подуването ще стане минало.
4. Сън
За тези, които страдат от безсъние солената вода може да бъде решение за неприятните проблеми. Естествените минерали в солта успокояват тялото и нервната система и намаляват нивата на кортизол в организма, така наречения хормон на стреса, който често не ни дава да спим.
5. Кожни проблеми
Всички искаме да имаме здрава и красива кожа, а в това също ни помагат минералите, които откриваме в солта. Те намаляват акнето и съживяват кожата, която става гладка и чиста.

 автор: nestinar    



Митра е роден през най-дългата нощ на годината.Наричан е "носител на светлината",а раждането му "възраждане на светлината".

Исус също е роден тогава и така е наричан.

Митра се ражда в пещера.

Исус също така е роден в пещера.

Митра е посетен в пещерата от група пастири,които му се прекланят и му носят дарове.

Исус е посетен от тримата влъхви по същата причина.

Майката на Митра заченала девствена и била наричана "Божията майка".

При Исус имаме същия случай.

Бащата на Митра е единия Бог.

При Исус е същото.

Митра служи като връзка между хората и Бог.

Исус-тоже.

Имаме"transitus" на Митра с бик на раменете.

Имаме"Via Crucis" при Исус с кръст на раменете.

Бикът е свещен както и кръста става свещен.

Символът на Митра е кръст затворен в кръг или ромб.

И в християнството има подобни кръстове.

Митраистите са вярвали във възкресението.

Християните също вярват в него.

Митра е бил наричан"Добрият пастир".

Исус също е бил наричан така.

След като поучил хоратат Митра се извисил в небето и застанал до баща си"Единия Бог"

При Исус се случва същото.

При митраизма част от ритуала е разчупване и раздаване на хляб и вино.

И в християнството го има същия ритуал.

Триединството в митраизма е Баща,Митра и бик.

При християнството пак има триединство еволюирало до т.наречечената "Св.Троица"-тринитарианство.

Върховенството е било на Бог-бащата на Митра при митраизма,но Митра е бил истинския обект на религията.

И при християнството е така в лицето на Христос.

Свещеният ден при митраистите е бил неделя.

И при християнството днес е така.

Митраизма е бил затворена религия.

Християнството в първите векове също е било тайна религия.

Миропомазването,пречистването при митраизма се е извършвало с вода.

Кръщането при християнството се извършва с вода.

В митраистките храмове е било обезателно да има наличие на течаща вода.

В на-старите баптистерии също е било така.

В митраизма Митра е бил"Спасителя".

В християството-Исус.

Митра опрощавал греховете.

В християнството също се търси такова опрощение.
--------------------
Ай,че много стана! 
Поздрави!    

 автор: nestinar   Според доцента от НБУ Зарко Ждраков, катедра „Изкуствознание“, дисциплина история на българското изкуство, Доктор по изкуствознание и изобразителни изкуства НБУ – департамент История,IYI/йИй,както той го изписва/ означава"Добър" и,че същия знак IYI, показва древната родствена връзка на българи и турци!


Зарко Димитров Ждраков

Ако разгледаме турската писменост в днешно време,а тя е латиница с малки допълнителни символи по нея,то това е така.Чете се IYI-добър. Но тази азбука е от 1930г.
Преди това са използвали арабица!Но на арабица няма такъв аналог на изписване!

Тук древна връзка българи-турци, липсва!
Има само 84г.а той претендира за древност.
Ами да се обърнем тогава към древното тюркско писмо!
То е оставило следи между 8-ми и 10-ти век сл.н.ера.Данни за него преди 8-ми век май няма.Нас обаче и 8-ми в.ни устройва.
Да погледнем как изглежда това руническо писмо-
http://tr.wikipedia.org/wiki/Orhun_alfabesi
От горе надолу след текста има поставена таблица,която показва руническия знак 
и звуковата му стойност спрямо латинския!
Тук откриваме знака Y отговарящ на звука Л.За неговия произход няма да споря,защото на този етап не е интересно.

Да погледнем как се изписва "И" .Изписва се като обърната единица.

Но тaкa нар.знакIYI,който според мен е много стар монограм още от преди новата ера, e изписан с I,който знак ако го потърсим в цитирана таблица има стойност на С.
Така четем вече нещо като СЛС/ШЛШ/ а не йИй или зарковото "добър"от туркутски.
Самият знак ,според мен, е бил монограм на различни царе от пр.н.ера и репликиран от други владетели сл.н.ера.
Ето няколко монетки и те в никакъв случай не са туркутски.






Значи оказва се, за кой ли път,че Ждраков си ги травестира тези негови теории от собствените си пръсти! 
Да му е сладък турския гювеч!   

 www.zahariada.com/%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE/
 

Канадският археолог Франсоа Жакард твърди, че това, което повечето хора учат в учебниците по история е лъжа. Според професор Жакард ROG (Рептилоидно окупационно правителство), което дърпа конците на много от най-силните държави, преценява какво да се прикрие и какво покаже от историята.

72-годишният учен е ходил на много археологически разкопки и научни експедиции в Мексико, САЩ, Гватемала, Египет, Тибет, Непал, а след 1991-ва г. и в Кавказ.При проучванията си той успява да намери навсякъде исторически податки, които говорят за истината. Така например по време на разкопки в гватемалската джунгла, той се натъква на над 1000 годишен каменен барелеф, който изобразявал как местни индианци работят като роби, а над тях като господари се извисяват странни влечугоподобни хуманоиди. Днес мнозина не се и съмняват, че става въпрос за рептилоидите, за които се предполага, че дърпат конците на света, ръководени от древното същество, което ние познаваме като Елизабет ІІ.

След близо 40 години проучвания и ходене по мъките, професор Жакард най-накрая може да намести пъзела и да ни представи една сравнително ясна картина. Той твърди, че преди около 45 хиляди години в Европа живеели неандерталците – диви и първобитни същества, които почитали Белия червей (рептилоид-превъплащанец, който най-вероятно можел да придобива формата на гигантски бял червей). Господството на неандерталците не продължило дълго, тъй като от изток започнало нашествие на доста по-развити и цивилизовани племена, които днес науката нарича кроманьонци (нашите предци). В поредица тежки сражения кроманьонците сразили неандерталците, а Белият червей бил убит и ритуално изгорен. Това привлекло вниманието на други рептили, които оттогава започнали да следят съдбата на този войнствен и по-развит народ. Винаги, когато една от човешките цивилизации се развивала, рептилите се загнездвали в нея и с манипулация я разрушавали отвътре. Според канадския професор така се сринали Египет, Рим, маите, толтеките и много други цивилизации.

Днес рептилите продължавт да работят по своят най-грандиозен план – поробването на човечеството и превръщането на планетата ни в източник на ресурси и храна за гущерите. В уречения ден, когато са готови, те ще открият истинските си лица и използвайки армиите на човешките държави, които са се превърнали в наемнически групировки, ще смажат всякаква опозиция. Инструментално в ръцете на гущерите ще се окаже НАТО. Именно затова сега върви информационна война срещу кандидата за президент на САЩ Донълд Тръмп, който иска да разпусне НАТО, както и срещу Русия, Китай и други държави, които не се подчиняват на влечугите. Нещо повече, професор Жакард твърди, че е намерил сигурни документи и кореспонденция между отделни координатори на рептилските сили на Земята, но те ще бъдат разкрити само в случай, че нещо му се случи. Думите му се потвърждават и от други хора, които вече знаят истината. Някои дори са виждали как военни изтребители на НАТО екскортират рептилоидски летателни апарати.
брадва

  "ЗЛАТНИЯТ МИЛИАРД": Лъсна ЧЕРНИЯТ ПЛАН за унищожението на България! Apr 12, 2016

В конспиративен план за унищожението на народите „Златен милиард” е включена и България.

В средата на 90-те години е излязла от печат преведена на руски книгата „Комитет на 300”, в която се описват заговорът срещу народите.

 

Автор на книгата е полковник от разузнаването на САЩ, който в продължение на 30 години е изследвал механизмите на тайното правителство на света и стига до заключението, че 300 от най-богатите фамилии на света контролират глобалните процеси. Те са създали план за унищожението на нациите наречен „Златен милиард”, в който влиза и България.

За този комитет на 300-те пише и българският автор на книгите за световната конспирация, Никола Маринов Николов. Те са във върха на йерархията на тайните общества занимаващи се с конспирации. Според разбиранията на тези 300 фамилии е, че ресурсите на земята са ограничени и те стигат за комфортен живот само за 1 милиард души. Затова те са решили, че трябва по-голямата част от населението на света да загине и да останат само 1 милиард да живеят охолно. Други изследвания обаче сочат, че ресурсите на земята, ако се използват рационално биха задоволили нуждите не само на сегашното население от над 7 милиарда души, а и малко повече. Така, че техните планове са нечовешки и престъпни. Освен това в щата Джорджия са изградени през 1979 г. 4 гранитни камъка, на които са написани на 8 езика десет правила на „Епохата на разума”, в които се казва в първото от тях правило, че трябва да се подържат не повече от 500 000 000 души население на земята. Това също е от този тип планове за населението на света. В програмата „Златен милиард” влизат някои държави, срещу които няма да се упражнява геноцид, те ще живеят и ще се радват на земните блага след измирането на другите народи. Това са САЩ, Канада, Япония, държавите от Западна Европа и Израел.

Народите, срещу които е създаден този план за унищожение са Русия, България и по всяка вероятност почти всички останали, само че с различен подход към всеки народ. Например срещу арабските народи ще се използва войната с техния ислямски фанатизъм, към което те са много податливи. Към повечето от останалите като на първо място е Русия – изпитано и сигурно средство са алкохолът, пушенето на цигари, наркотиците и разврата. Тези средства са признати за оръжие за масов геноцид срещу народите. Това е решено още през 1985 година, но специално алкохолът се употребява по-отдавна. Тези методи са насочени главно срещу младото поколение до 35 годишна възраст. За по-старите е решено да бъдат морени с глад и беднотия. Това се отнася и за България. Това разкри и узбекския д-р философия и психолог Мирзакарим Норбеков. Той също обясни тази теория през септември 2013 г. в София, за която не посочва обаче кой я е създал и реализира. Важното е, че за нас това е очевидно и го преживяваме.

 

Българите по всяка вероятност не осъзнават това, което им се случва като умовете им са заети с борбата за оцеляването и им промиват мозъците с цензурирани новини от телевизията и безсмислени турски филми. Трябва народът да разбере ясно, че става въпрос за неговото буквално физическо оцеляване. Властите така са го обсебили, че гръбнакът му е пречупен, за д ане може да се съпротивлява. За 25 години на демокрация се случиха много лоши неща с народа, а народът не успя да се вдигне на бунт и да защити правото си на съществуване. Разпродажбата на промишлеността на безценица, унищожаването на армията, продажбата на земята, намесата на Международния валутен фонд и другите постижение на демокрацията са ни довели до голяма бедност и много хора загинаха от глад и други причини свързани с обедняването. За всичко това е виновен този таен план „Златен милиард” и тези, които са го създали.

Въвеждането на многопартийна система по примера на демократичните страни е една от главните причини за погрома над икономиката и народа с участието на чужда етническа партия, създадени против конституцията на България – ДПС, под диктата на САЩ. Всяка политическа партия представлява организирана терористична организация за разграбването и унищожението на държавата и народа. Провежда се явен геноцид над българския народ и се заличава неговата памет в историята, а той сам не можа да се вдигне на бунт, за да защити правото си на съществуване.

Всичко това се извърши с дейното участие на родните български масони, много, от които са бивши членове на ДС. На всичкото отгоре натрапват исляма и се опитват да наложат враждебна религия и етнос, който не познава истинския Бог. Това е още по-голяма загуба за народа и цели унищожението му. Мохамеданството е създадено за ограничаване и унищожаване на християнството. Но всички събития, които се случват у нас и по света ни подсказват, че живеем в последното време според пророчествата на Библията. Освен борбата за физическото ни оцеляване трябва да разберем и другата важна вест за нас, която ни носи Библията и това, което предстои да стане според писаното в нея./chudesa.net

 автор: arhivar 
 Мнозина от вас са чували за „Джагфар тарих“, а не са малко и тези, които са чели нещо от този свод с волжко-български компилативни ръкописи.

“Джагфар тарих“ (или „Историята на Джагфар“) е ръкопис от ХVІІ в.

       Сеид Джагфар е историческа личност, той е имал българско самосъзнание, бил е богат човек и финансира (меценат е) препис на няколко стари книги от ХІІІ до ХV в.в., които са събрани в общ свод, носещ неговото име.

За сеид Джагфар сведения дава казанския писател Вахит Имамов в книгата си „Запрятанная история татар. Национально-освободительная борьба татарского народа в ХVІ-ХVІІІ веках за создание независимого государства.,1991. 

protatar.narod.ru/Kitaplar/TatarHistory.html

Вахит Имамов пише: „В ответ на русский произвол татаро-башкирское население взялось за оружие. В апреле 1682 года восставшие обрушились на закамские крепости. В мае в осаде черемис, мордвы, башкир, татар оказалась Уфа. Восставшими были заняты семь пригородов Казани. Количество повстанцев царские чиновники оценили в 30 тысяч, но, по-видимому, эти данные преувеличены. В июне восставшие захватили Пьяный Бор (Красный Бор в Агрызском районе Татарстана), запылали монастыри и церкви, помещичьи усадьбы. Татары, башкиры, мордва осадили Каракулино, Кунгур, напали на Самару. Главным вождем восстания выступил феодал Сеит Ягафаров. Более конкретных данных о нем пока не найдено.“

Първата и най-важна книга, която е поместена в свода на сеид Джагфар, т.е. в „Джагфар тарихи“, е книгата „Барадж тарихи“ от ХІІІ в.

 Българският владетел Барадж от ХІІІ в. е също историческа личност. Неговото родословие (шеджере) е съхранено в съчинението „Дафтар-и Чингиз-наме”.

През ХІІІ в. владетеля Барадж натоварва волжко-българския учен Баба Худжей да напише, на основата на съществуващите летописи, историческа книга за волжките българи.

Очевидно е имало исторически хроники във Волжка България преди ХІІІ в., понеже през 1959 г. в Мадрид бе открит ръкопис от ХІІ в. на андалузкия историк ал-Гарнати, в който ал–Гарнати твърди, че при посещението си през ХІІ в. във Волжка България, е чел някаква българска историческа книга и упоменава, че нейното заглавие е: „История на България” (Абу Хамид ал-Гарнати. Ал-Му`риб ан ба`д аджаиб ал-магриб: „Това прочетох в История на Булгар, преписана от български кадия, който е бил един от учениците на Абу-л-Масали Джууейни...”).

Абу-л-Масали ал-Джууейни (ум. 1085 г.) е имам на два свещени града, Мека и Медина. При него учи волжкия българин Якуб ибн Нугман, който е съученик на бъдещият арабски енциклопедист ал-Газали (1058 - 1111).

Този, който е преписал книгата и за който съобщава ал-Гарнати, е Якуб ибн Нугман. Автор на летописа е неговият баща Нугман ибн Хамид, чиято книга се казвала „Казий китаби” (с. 105, цитатите са по „Джагфар тарих“, С., 2005). Първоначално името на тази книга е „Кади китаби” (с. 17). Вероятно „Кадим китаби”, от араб. дума „кадим” (околовръст). Сиреч, в превод нещо като „Книга за нещата около нас”. Синът на Нугман, Якуб „собственоръчно преписал и дописал „История на България”, която нарекли „Казий китаби”” (с. 105). Ще рече, тюркският превод на арабското „кадим”, е схванато като „казий” и заглавието е „Книга за земята ни”.

За да разберем пълната и многозначна семантика на хуно-българските термини „кизи, кесе”, които по-късно са заети и в тюркския език, е необходимо да интегрираме тюркоезичното значение на тази дума като територия (земя, кааза), със съхраненото у дунавските българи (и у русите) значение за вербалност (сказание, казвам, сказал, указ, приказ, наказ). В руските производни „указ, наказ, приказ” много ясно се е съхранило значението за „държавна реч”, следователно „киси, кезе”, не е просто абстрактно-географско понятие за земя, а държавно понятие за земя. Това е причината „Кади (м) китаби” на Нугман да стане „Казий китаби”, понеже арабското значение на „кадим” (крачка, околовръст) постепенно се развива в арабската теология в посока на суфизма (крачките на дервишкото изкуство) и не удовлетворява историческата семантика в книгата на Нугман, която през ХІІ в. Гарнати вече знае като „История на България“.

Нугман ибн Хамид, бащата на Якуб ибн Нугман, умира през 1061 г. „През 1061 г. куманите нахлули и убили кана и сеида Нугман” (с.103), четем в Барадж тарих.

И така, през ХІІІ в. Баба Худжей ползва книгата на Нугман и Якуб „История на България“ при написването на своя ръкопис „История на Барадж“ (Барадж нарих).Но освен от тази книга, Баба Худжей ползва и една друга книга – „История на Хазария“.

Абдула ибн Башту е знатен волжки българин. В периода 922 година - 943 година живее в хазарската столица Итил, където продължава литературното дело на баща си Микаил. Това го прави изключително интересен автор за хазарологията, понеже неговата книга по-късно става известна като „Хазар тарих” (История на Хазария). В нея се съдържат важни данни, не само за българската, но и за хазарската история.

Тези данни „Барадж тарих” компилира през ХІІІ век.

Книгите „История на Хазария” (Х век) от Абдула ибн Башту и „История на България”(ХІ век) от Нугман, не са запазени. Но много от тях е компилирано в книгата „Барадж тарих” (”История на Барадж”), писана от Баба Худжей през ХІІІ век. Тази книга се смяташе за изгубена, но един ръкопис от нея се оказа спасен от сталинските погроми през 1938-1940 г.г. върху старите книги с арабско писмо в СССР и той бе издаден в края на ХХ век в елцинова Русия.

Около 922 година Ахмед ибн Фадлан забранява епоса „Шан кизи дастани” на Микаил Башту и неговият син, Абдула ибн Башту, напуска гр. Болгар и се установява в гр. Итил, хазарската столица. Едва през 943 година Абдула ибн Башту, „доволен от реформите (на владетелят на Болгар Мохамед, син на Ялкау, който е балтавар от 943 до 976 г. - б. м.) посветил на кана своя дастан „Кисек - баш”, който започнали да наричат и „Кисекбаш китаби” (с.76). Дастанът на Абдула ибн Башту е продължен след 944 година от неговият син Мамли. Тази книга става известна като „Хазар тарих”  (”История на Хазария”) и съдържа сведения за Хазария до нейният крах през 969 година.

2.

Нурутдинов е племенник на Ибрахим Нихматулин, който съхранява в себе си до 1938 г. волжко-български ръкописен свод "Джагфар тарих", съдържащ стари исторически компилации за волжките българи, писани и преработвани от  ХІІІ в. до ХVІІ в.

През 1938 г. има заповед от Сталин всички стари книги на арабица и латиница да се изземат от библиотеките, а който притежава ръкописи бил длъжен да ги предаде на НКВД, ако не го чакали съд и убийство. През същата година дългия дебат на каква азбука да пишат в СССР, т.е. на латиница или на кирилица, приключва в полза на кирилицата, независимо, че Луначарски е отстоявал, че латиницата е „пролетарския алфабет“. От 1938 г. започва чистка от обществени библиотеки на книги и от лични архиви на ръкописи, особено писани на арабица. По това време са убити много изтоковеди от НКВД.

Нихматулин решава да преведе и препише свода на руски  и през 1939 г. предава оригиналите на НКВД.

Ибрахим Нихматулин умира през 1941 г. във войната.

Бабата на Нурутдинов му дава летописите. Те са преписи на руски език.

През 70-те години Нурутдинов се опитва да привлече интереса към руските преписи, но не успява. Но по времето на Елцин ръкописа е издаден в Русия. През 2005 г. е преведен на български, под редакторството на проф. Пантев.

Проблемът е, че Нурутдинов не смята за достойно, че е овъзмездил паметта на чичо си Ибрахим Нихматулин и започва да публикува собствени писания, представяйки ги за някакъв ръкопис "Хон Китаби" от Кул Гали, който също бил сред руските преводи на чичо му, но КГБ я откраднали от вилата на Нурутдинов (?).

Така, преразказвайки по памет „Хон Китаби“ се родиха още 2 тома (а вече са повече) т.нар. „булгарски летописи“, които са лично писателско дело на Нурутдинов, но които той представя като стари исторически хроники. Това писаческо менте на Нурутдинов обезсмисли делото на чичо му, понеже на всички е ясно, че нещо не е наред, а и стилистически Нурутдинов няма как да имитира старите хроники, да не говорим за съдържание…

 

Ф.Г.-Х.Нурутдинов

 Последната книга от 2011 г. на Нурутдинов, пак някаква стара и изнамерена хроника (тарих), се казва "Болгар тарихи" и в нея Нурутдинов вече пее, по свирката на КГБ, че българите произхождат от тьорк, демек от траките.  Тъжна работа…

Между другото, сведенията в том 1 на „Джагфар тарих“ (той единствено е преведен на български), заслужават внимателно проучване и делото на Ибрахим Нихматулин, съхранил волжко-български средновековни компилации, трябва да бъде адмирирано. За съжаление, по-често се говори за Нурутдинов, отколкото за чичо му, истинският българин съхранил средновековни ръкописи.

След като се изчистят с време фалшификациите на Нурутдинов, „Барадж тарих“, единствените съхранени компилации, чийто корен води към ХІІІ в. в свода „Джагфар тарих“, ще намери своето място в културната история на българите, така както и „Слово за Игор“ има такава сред руснаците, независимо, че също няма оригинали.

 

3.

 

Каква е спецификата на средновековната волжко-българска историческа литература?

През 922 г. волжките българи, начело с техният балтавар (васал на Хазария) Алмъс, приемат официално исляма, след нарочно посолство на Арабския халифат до гр. Болгар на реките Волга и Кама, в което участва и Ахмед ибн Фадлан. Последният е автор на т. нар. „Записки от Болгар”, които стават много популярни сред средновековните арабоезични историци и географи.

Волжко-българската средновековна историческа литература следва като стил и жанр арабоезичната.  На арабски език пишат не само араби, но иранци, хорезмийци и т.н.

В какво точно се състои „стилът и жанра” на арабоезичната средновековна историческа литература? Ще посочим някои характеристики на последната, основавайки се на забележките на такъв забележителен ориенталист като В.В.Бартолд (1869-1930):

А) Сведенията са заемани по книжен път.

Това означава, че всеки следващ автор компилира от предишните, при това често без да се посочва откъде и от кой заема. В резултат, при някои от компилаторите можем да открием по-добре съхранен зает текст, отколкото при запазените преписи от оригинала.

Б) Хронологична неяснота и неопределеност.

Арабоезичните историци и географи определено пишат „по теми”, т.е. да си представим, че един автор от ХІІ в., наред с останалите теми, пише и за българите. В тази тема той преписва и компилира по книжен път почти всичко, което е открил за българите в предишните автори. Но в така съставеният „пасаж за българите”, отсъства хронология. Авторът просто събира механично всичко, което може да открие за българите, но няма западният хронологичен усет. Ако съберем всичко писано за българите от арабоезичните автори, ще получим нещо като свод за българите, т.е. много сведения, но само за някои от тях можем да уточним за коя епоха са, т.е. тепърва предстои дълъг и сложен съпоставителен анализ. Голяма грешка е, ако един автор е от Х в., да се смята, че казаното от него (включ. и за българите) се отнася за Х в.

Тези, упоменати от нас най-важни особености на арабоезичната средновековна историиография, трябва да се имат предвид, когато разглеждаме средновековната волжко-българска историческа литература, която следва същите жанрови особености, за да отсеем кое е автентично и кое е модерен фалшификат. И за да не бъдем лесно манипулирани.

 Автор: fascindoo 

 

 

 

Григорий Климов "Божий народ", 1 лекция отyaruss11 6 210 показвания

Григорий Климов "Божий народ", 2 лекция отGregoryKlimov 21 807 показвания

 

 

 

1:45:00

Григорий Климов "Божий народ", 3 лекция отGregoryKlimov 17 683 показвания

 

 

 

1:38:26

Григорий Климов "Божий народ", 5 лекция отGregoryKlimov 11 173 показвания

 

 

 

1:42:30

Григорий Климов "Божий народ", 6 лекция отGregoryKlimov 10 955 показвания

 

 

 

1:34:34

Григорий Климов "Божий народ", 11 лекция отGregoryKlimov 8 619 показвания

 

1:41:48

 

Григорий Петрович Климов (по псевдоним), с истински имена на руски: Игорь Борисович Калмыков, известен и като Ралф Вернер, е руски писател, роден на 26 септември 1918 г. в град Новочеркаск, Ростовска област, Русия в семейство на лекар, починал на 10 декември 2007 г. в Ню Йорк, САЩ.Животът му е олицетворение на това, което казва в интервю относно пътя към успеха: "Към успеха, постигнат по честен път, това е упоритата работа, доброто образование и доброто семейство".

Баща му е бил арестуван през 1938 г. Причините за ареста са типични за тогавашната епоха - служил е като лекар в казашки полк по времето на Руската империя, а братята му са били следователи[1].

Въпреки това Григорий Климов успява да завърши с отличие Новочеркаския индустриален институт със специалност „Електротехника“ през 1941 г. Завършва Военно-дипломатическата академия в Москва (1945) и е изпратен на работа в Берлин като главен инженер на съветската военна администрация в Германия. През 1947 г. получава заповед да се върне в Москва (поради това, че е син на "враг на народа"), но след дълги размишления избягва в Щутгарт, тогавашна Западна Германия.

Там писателят започва първата си книга, публикувана по-късно под заглавието „Песента на победителя” под псевдонима Григорий Климов. Тази книга на Климов е преведена на няколко езика и се разпродава в 17 милионен тираж, а Холивуд я екранизира. Авторът Григорий Климов става популярен, макар и никой да не знае кой точно се крие зад псевдонима.

За спецслужбите обаче това не е тайна. През 1949–1950 г. той работи в ЦРУ по строго засекретената тема „Подриване на комунистическата система с помощта на хора от специален тип - хора с комплекс за власт (комплекса на латентна хомосексуалност на Ленин)“ с кодово название Харвардски проект. Григорий Климов по-късно остро осъжда участието си в Харвардския проект, съжалява за този период от живота си, но пък именно той е послужил като основа за написването на някои от най-знаменитите му романи.

През периода 1951–1955 г. е председател на Централното обединение на следвоенните емигранти от СССР (ЦОПЭ) и главен редактор на списанията „Свобода“ и „Антикомунист“ (последното на немски език).

Работи като консултант в Корнелския проект в Ню Йорк (1958–1959), където се занимава и с психологически изследвания, свързани с Унгарското въстание от 1956 г.

Постъпва на работа по специалността си в проектантско бюро (1958) и се оженва. Отттам е изпратен във Виетнам като член на приемна комисия по електрически инсталации на помещения в строящо се военно летище. В останалото време през 1960-те год. живее като типичен среден американец, без особени събития.

През 1970 г., на 52 години, напуска работа и живее от доходите от притежаваните от него акции и от публикации. Продължава да пише: през същата година публикува книгата „Князът на този свят”, след 5 год. излиза нейното продължение „Името ми е Легион”, последвано от „Протоколи на Съветските мъдреци”. От 1988 до 1990 г. Григорий Климов записва, а после издава във вид на аудиокниги „Червена Кабала”, „Божи народ” - 35 видеокасети, всяка по 2 часа.

Допълнителна информация

Григорий Климов е единственият писател, който е работил и в Съветската армия, и в американските спецслужби - в отделите им, разработвали най-страшните методи за водене на психологическа война. Той е сред малцината писатели в световен мащаб, които са били в постоянен досег с тайните на нашето съвремие – тайните кухни на военните конфликти и на революциите, политическите убийства и на плановете за тотално унищожение на цели народи.

Климов разказва, че в рамките на Харвардския проект са се разработвали разнообразни методи за психологически агресии, като се използвали в ролята на вирус психически ненормални хора, които писателят нарича „легионери на сатаната”, чиято роля е да заразяват обществото като ракова клетка, да парализират здравите му сили, да внасят хаос в съзнанието, да поддържат социална неустойчивост на обществото. Както възкликва руски литературен критик: ”Свръхреализмът на Климов се потвърди на практика в годините на перестройката!”

В едно от малкото си интервюта за българска медия Григорий Климов заявява: „Хилядолетната борба на нормалните и дегенериралите хора ще продължи вечно, а Бог винаги ще помага на нормалните хора, за да осуети победата на дегенератите.”

Григорий Климов е член на Съюза на писателите на Русия. Книгата му „Машината на терора“ става бестселър – публикувана е на 12 езика в „Рийдърс Дайджест“ с тираж повече от 17 млн. екземпляра. По тази книга е заснет филмът „Weg Ohne Umkehr“ в Германия през 1953–1954 г., удостоен със званието „Най-добър немски филм на годината“ на международния кинофестивал в Берлин през 1954 г. Английското заглавие е „No Way Back“. Общият тираж на книгите на Григорий Климов е надхвърлил 1 милион бр.
fascindoo.blog.bg/politika/2015/01/20/grigorii-klimov-quot-bojii-narod-quot-lekcii.1331744

 Автор: ravramov 

Светите отци за демокрацията

Свещенномъченик Андроник: „Нека никой да не вярва на клеветите на съблазнителите, които казват, че за християнина са съвършено безразлични една или друга порядки на гражданския живот, защото единият или другият строй, едните или другите порядки на живота могат да съдействат или да препятстват на делото на спасението. Нужна е такава работа, че да се организира целият руски народ в единно семейство, твърдо и съзнателно защитаващо своето свято, народно, историческо достояние – Християнската вяра и самодържеца Цар.

Нужно е упорито и старателно да се отдалечаваме от всякакви партии и народът да се съхранява именно като народ, чужд на партийността. Там е разделението, там е несъгласието, там е борбата, там не може да се очаква ред и цялото се разпада. А има ли партии сред народа, тогава има и народно разложение. Трябва да се отхвърли всякакво конституционно и партийно бълнуване, което само ни обезсилва като държава и ни води към разделение, а чрез това - и под властта на враговете. Трябва да бъде възстановено нашето родно, исконно Царско Самодържавие, здраво почиващо върху най-тясна духовна връзка между Царя и народа. Не става въпрос за борба на два режима на управление, а за борба между вяра и неверие, между християнство и антихристиянство.”

Петроградски митрополит Питирим:
„Народовластието винаги е гибелно. Пастирят е отговорен пред Бога, народовластието винаги е безотговорно и е грях, бунт против установленията на Бога.”

Киевският светител Владимир: „Монархът получава власт от Бога, президентът получава власт от гордостта народна; монархът е силен с изпълнението на Божиите заповеди, президентът се държи на власт чрез угаждане на тълпата, монархът води верноподаниците към Бога, президентът отклонява избралите го от Бога.”

Светият праведен Иоан Кронщадски: „Всепагубно е управлението на мнозинството. „Един да бъде Цар” - казва древният мъдрец. Привържениците на демокрацията хранят въжделения за конституционно или републиканско управление в Русия, но те не разбират историята и характера на руския народ. Млъкнете вие, мечтателни конституционалисти и парламентаристи! Махни се от мен, сатана! Може би, не е излишно да се изпита тази нова мъдрост? Чиста ли е тя? Не. Тя съвсем не говори за благоговение към Бога. Мирна ли е тя? Не. Тя живее и диша с разпри не само между нейните последователи и нейните непоследователи, но и между самите последователи. Кротка ли е? Не. Надменна е и дръзновена. Покорява ли се с благо? Не. Метежна е. Изпълнена ли е с милост и благи плодове? Не. Тя е жестока  и кръвожадна. Несъмнена ли е? Напротив, тя не е родила нищо освен съмнения, подозрения, упреци и недостоверност. Нелицемерна  ли е? Не. Тя сменя маска след маска, според това с каква може по-добре да прелъсти. Следователно, каква е тази мъдрост? Очевидно не е онази, която е свише. Каква е тогава? Не се заемам да ѝ дам име. На вашата проницателност и безпристрастие предоставям избор от имена, предложени от Апостола: земна, душевна, бесовска, (Иак.3:15). Не им харесва старият градеж на държавата върху основата на благословението и Божия закон; те мислят, че е далеч по-добре да се въздигне зданието на човешкото общество по нов вкус, върху пясъка от народни мнения и да го поддържат с бурята на безкрайни разпри. Приписват царската и самодържавна власт на народа, т. е. на ръцете или нозете предоставят ролята на главата; народът им царства чрез метежи, крамоли, разбойничество, грабежи, подпалвачество. Демокрацията е в ада, а на небето е Царството”.

Московският светител Филарет: „Да се съдейства на демокрацията, значи да не се съдейства на Русия, която е главното препятствие за демокрацията.”

 

Целительница

Превод: Боряна Борисова

Може би е необходимо да добавим, че у нас в България отсъства реално познание за същността на Православната монархия и в следствие на това – отрицателно отношение към нея. Като причина за това някои определят горчивия исторически опит след Освобождението и най-вече пагубните за страната действия на Кобургготската династия. В това има доза истина, но ако трябва да бъдем искрени, причините ще трябва да потърсим малко по-назад във времето. Тези бъдещи падения биват заложени още от нашите революционни дейци, които прихващат идеите на френската революция и почти никъде у тях не се среща в чистота идеята за свободна България като Православна монархия. Напротив, тогава популярна става идеята за „чиста и свята република”, което от православна гледна точка е нещо като девствена блудница. Противоречието между монархическите и републиканските идеи дава отражение и в Търновската конституция, която пък представлява някакъв хибрид, своего рода конституционно муле и съвсем естествено плодовете няма как да са добри. После започват да се нарушават дори минималните изисквания на тази конституция по отношение на православната принадлежност на българския владетел и така по пътя на компромиса до пълното обругаване на образа на Православната монархия. И все пак, ако излезем извън тесните граници на този наш исторически опит, няма как да не отдадем предпочитанието си на дълбоко залегналата в Православната държавност идея за Самодържавна Православна Монархия.

 Автор: nomer1edno 
...три десетилетия по-рано през 70-те години на VII в.,, 
когато започват походите му
 начело на оногундурите на юг,
отвъд Дунава,
където вече имало значителни български поселения. 

През лятото на 681 година, 
когато българските конници започват да палят вилите 
на ромейските патриции в предградията на Константинопол,
императорът е принуден да си купи позорен мир с българите.

Занапред ще плаща не само данък, но и ще признае, 
че териториите на ИРИ отвъд Хемус са завладени
от една друга държава - БЪЛГАРИЯ, 
чиято територия вече се простира - на север
от планината Хем и отвъд Дунав до Карпатите, 
а на изток върху старите територии на „Древната
и Велика България”("TH PALAIA I MEГAЛI BOUЛГAPIA" - 
 чак до реката Днепър, която държава става новия
северен съсед на Византия -
и това е именно държавата на българите! 



Това е държавата, ръководена от канас/княз Аспарух,
 в която жреците измерват най-добре времето в цяла Европа, 
защото познават движенията на небесните тела, държава, 
в която за разлика от позлатения Версай 1000 години по-късно 
хората се къпят в нарочни обществени бани, държава,
в която умеят да строят крепости и градове, държава горда, 
сурова и държелива,


устояла на времето вече 13 века,
тя била наречена още Дунавска България, 
в отличие отВолжка България, или І-ва българска държава
на Балканите - нашата България. 

Около 80-те години на VII век остатъкът от панонските
българи, начело с Кубер, въстават срещу аварите.
На страната на българите застават и част от пленниците, 
взети от аварите във войните с Византия. Вероятно затова Кубер
и подвластните му племена се насочват на юг, към земите 
на Македония, в близост до днешния град Битоля.
Канас/княз Кубер установява мирни отношения с Византия
и се премества в околностите на Солун.

 Така заселването
на куберовите българи в Македония води до създаването на
военно-племенен съюз със склавините - "местните славянски 
племена" на територията на империята,
насочен срещу византийците. 

/Във връзка с израза "местните славянски племена" -
нека си припомним, че през V-VI век, всъщност в т.н.
 българска група на "южните славяни", влизали
 племената на склавините -  наследниците на северните траки -
даки и гети, които заедно с част от антите заселват ОТНОВО Мизия,
Тракия и Македония, а също Панония, Далмация и Илирик, 
както и голяма част от Македония и Тесалия, където се смесват
с потомците на автохонното население траките – венети, мизи, беси,
илири, но също и скити, сармати, саки...../

Теофилакт Симоката,  
ранновизантийски историк от началото на 7 век, пише категорично:
" Гети, наречени още склавини прекосяват границите на Тракия...Склавини,
или гети защото така бяха наричани в древността"!!

Още една податка за тази теза е написаното в:
СХОЛИИ към Аристофан
”Птици", 31 (за същия):
Наричаха го и Сака поради това, че е чужденец,
а саките са тракийско племе.
Теомп в "Тисамен" наричаше баща му Сака,
а самият той го наричаше мизиец...."


 

В резултат на съюза с местните мизийски племена,
 Куберова България била е основана в 680г.
в областта на дн. Македония.

 Във Войната срещу Византия участват двамата братя - Аспарух 
и Кубер. 
Така България откъсва от Византийските територии

 Автор: nomer1edno
СЕДЕМТЕ БЪЛГАРИИ, 

СЪЗДАДЕНИ НА 

ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНТИНЕНТ   СЕДЕМТЕ БЪЛГАРИИ, СЪЗДАДЕНИ НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНТИНЕНТ


През 1981 година по време на първия международен конгрес по
българистика руския акад. Димитрий Лихачов нарича
 
България  ДЪРЖАВА НА ДУХА

 и казва:

"Скъпи български приятели, не забравяйте – вие сте една
от най-древните сред съществуващите днес културни нации
в Европа и в света!

Много неща са отминали, древният Рим и древна Гърция,
Византия, но България е тук – късче от най-древната култура
между всички европейски страни. Затова – пазете я! 
За да бъде българската култура не само късче от старината, 
но и първата частица на бъдещето. 

Духовното богатство на България, създавано с векове,
трябва да пребъде. Такова е историческото предназначение 
на България и аз вярвам в него!“

Макар и да сме народът, който единствен в Европа е запазил 
етническото си име и названието на страната си
непроменени от времето на заселването си в Европа
и на Балканите, ние продължаваме да бъдем срамно невежи
по отношение на най-древната си история... 

Посвещавам тази статия на българския народ - народът,
който единствен в Европа е успял да запази етническото
си име и названието на страната си непроменени от времето
на основаването на първата от своите държави на 
Европейския континент и после на Балканите,
 вече цели 18 века.
  

 
Корените на нашия народ трябва да се търсят
 няколко хиляди години назад преди 681г., която е
определена като начало на българската държава.

 Българите са били една от главните движещи сили на историческите 
събития в света, разиграли се поне от ІІІ -то хилядолетие
преди Христа, а и след това. 

В световен мащаб, те са изиграли ролята на мъжкия принцип,
който е "оплождал" древните народи с култура, религия
и духовност.

Нещо подобно се случва и по време на събитията, разиграли се на
Балканският полуостров през ІV-VIII в., когато

 българите пренасят хилядолетните си културни
и държавнически традиции и при пристигането в древната
си прародина ги вливат обратно в корените
на местната тракийска култура. 

Дълги години в нашата историческа наука шества тезата,
че българите са малко номадско племе от тюркски произход,
появило се на историческата сцена след смъртта на Атила (453г.).
В края на шести век то попада под тюркска зависимост
(ако сме тюрки – как попадаме под тюркска зависимост,
канасубиги – Кубрат го освобождава, обаче, от аварите !?!
и създава държава, която била просъществувала едва 30 години.)

 От друга страна, незнайно защо, недотам обичащите
ни византийци нарекли този съюз 
Старата Велика България! 

 

Упоеният от подобни “исторически прозрения” днешен българин,
изпада в недоумение, когато чуе твърдения, като това

 на покойния френски президент Франсоа Митеран,
че “българският народ е един от създателите
на цивилизацията на нашата планета”. 

Ако обаче надникнем в историческите извори от древността
и средновековието, както и осланяйки се на последните
археологични открития, ще видим, че 
българите са един от най-древните народи на земята.
Притежавали са богати познания в областта на астрономията,
строителството, земеделието, имали са своя писменост. 

Едно от най-големите им достойнства е, че навсякъде, където
са спирали, са създавали държави с еднакво име 
(повече от 12 на брой),
със свое специфично устройство, с добре подредена
административна и военна структура,
и със съответните титли. 

В иранските учебници по история пише,
че древните българи имат индо-арийски произход
и са част от древната персийска цивилизация.

Пише също, че древните българи достигат р. Дунав след като
са изтласкани от древно-персийските земи. 

В предишните части на тази история говорихме за 5-те държави
на българите в Азия, за преселението им в Кавказ
от далечните планини Памир и Хиндукуш
 и за края на древното им и прочуто царство, 
което индийците и арабите са наричали Балх и Балхара,
арменците - Булх, 
а персите и таджиките - Булгар. 

 

(Част втора) 

СЕДЕМТЕ БЪЛГАРИИ, 

СЪЗДАДЕНИ

НА ЕВРОПЕЙСКИЯ КОНТИНЕНТ (Кубратова, Кавказка (Черна), Волжка, Панонска, Дунавска,
Алцекова и Куберова) 

• Едно и също ли са Велика България на хан Кубрат, 
създадена от него след въстанието през 632г.
 срещу Западнотюркския хаганат и аварите на територията,
простираща се между Кавказ, Волга и Карпатите 
(наречена от Теофан Изповедник просто
„отвъдпонтийска България”( „отвъдчерноморска България”)
и Старата Велика България, държавата, 
която той изписва като „Древната и Велика България”
("TH PALAIA I MEГAЛI BOUЛГAPIA" ), която очевидно

 е съществувала много преди написването на хрониката му
през VІІ в.,
и е възникнала според
„Именника на на българските владетели” 
още през 165 г.сл.н.е. в района на
Кавказко-Черноморския басейн? 

• Знаете ли, че по-малкият брат на канасубиги
Кубрат - Шам-Бат/Самбат (593-653г.), наречен още Кий - 

създава още една България, наречена Черна България 
(или държавата Дулоба - страната на Дуло) между 677г. и 690г.
със едноименна столица, селище, на което е съдено 
по-късно да прерасне в Киев, 
столицата на древноруската държава 

• 500-годишната история на Булхар -държавата
на Ванандските българи в Северна Армения 

В подножията на Кавказ Източник: http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/P_Golijski_BG_Migracii.pdf, 
Част втора.  

Най-старото сведение за българи в Кавказ е оставил 
около 482г. бащата на арменската историография
Мовсес Хоренаци.
 Той споменава, че “в дните на Аршак” в
 Страната на българите в Кавказ започват големи размирици
и една част от тях, наречена с името Влъндур булкар, 
водена от Вунд, се заселва в Северна Армения, 
където се заселват в област с името Вананд. 

Преселението на Вундовите българи в Армения става в 186
или 187г. сл. Хр по време на царуването на Валаршак
и сина му Аршак (в действителност и двамата са партяни 
от Аршакидската династия), което ще рече през IІ век пр.Хр. 

Датировката напълно кореспондира с данните от
"Именника на българските владетели", който посочва, 
че българите, управлявани от династията Дуло, в 165г. 

вече са в Европа. 

Но някои косвени данни подсказват, че
 в Приазовието и Централен Кавказ 
българи е имало още в I-ви век сл. Хр.
 и дори столетия по-рано.

Как и кога точно са се появили остава открит въпрос. 

 
Карта на Армения. Територията на север от ез. Ван
 (защрихована в червено на територията на Арменското плато 
в днешна Турция) до извора на р. Кура (Cyrus), където е 
местността Коха (Кола), е някогашната арменска област Вананд. 

Описвайки героичните подвизи на Вахаршак, арменският историк
Хоренаци дава сведение, че той привършил разпоредбите си, 
като покорил Вананд. Съобщавайки това, Хоренаци вметва,
че преди местността се казвала „Баоенан”,

но заради колонизатора Вунд, който бил българин, 
тя започнала да се нарича на името на неговият народ
„вхндур” (vh`ndur), т.е. Вананд,"като и досега селища
там носят названия, получени от имената 
на неговите братя и потомци.” 

Освен това той пише още,
че през II в. пр.Хр. в Кавказ вече съществува
българска държава. 

Кн.ІІ, гл.9: ”В дните на Аршак (това е син на Вахаршак,
т.е. значи Аршак ІІ – б.ред.) възникнаха големи смутове 

в пояса на великата планина Кавказ,
 в Страната на българите.

Много от тях се отделиха, дойдоха в нашата страна
и се заселиха за дълго време под Кола/Kogh/,
на плодородна земя, обилна на хляб.” 

Една част от ванандските българи малко по-късно се разселва
към днешния Лазистански хребет 
южно от турския град Трапезунд.
 Чак до началото на миналия век тази планинска верига 
носи името Балхар или Болхар. 

 
Армения, 2-1 в. пр.Хр. 

Малко след Вундовото преселение българите отново стават обект
на внимание от страна на арменските автори.

В 198 г. българи, хазари и барсили нападат Армения, 
но при река Кура са разгромени.
През лятото на 227 г. българи и барсили отново нахлуват южно
от Кавказ и пак търпят поражение.
Този път обаче са принудени не само да дадат заложници, 
но и да осигурят спомагателен контингент на арменския цар
Трдат II, който го изпраща в Северна Месопотамия
да воюва против персите. 

Съдбата на кавказките българи се променя рязко, 
след като в 370г. хуните преминават река Волга
и нападат аланите, а после и готите.

В тези кампании българите воюват на страната на хуните,
чиeто върховенство са принудени да приемат
и благодарение на което

 още в 378-380 г. установяват първите си поселища 
в римската провинция Мизия, 
днешна Северна България. 

 

За това свидетелства съвсем ясно картата на св. Евсевий Йероним,съставена около 380г., върху която при обозначаване
на римската провинцияМизия, днешна Северна България стои
надписа "Mesia hec & Vulgaria"
("Мизия, тук и България " ). 

През 451-453 и 481-484г. българите от Вананд и
легендарната ванандска желязна конница взимат дейно
участие в арменските националноосвободителни въстания
срещу персите.

На 26 май 451г. в Аварайрската битка едно от крилата на арменската
армия е командвано от българина Татул Ванандаци
(Татул Ванандеца), а в 482г. в Нерсехапатската битка начело на арменския стратегически резерв е друг българин – Врен Ванандаци.

Родът Ванандаци запазва силните си позиции сред арменската
аристокрация чак до 887 г., когато вследствие на бунт
срещу арменския цар е разорен. 

След 467г. инициативата за засилена военно-политическа 
активност
 преминава от централнокавказките и приазовските
българи
към българите
от източните подножия на Кавказ
 (земите на днешен Дагестан). 

През VII век Ананиа Ширакаци в "Арменска георграфия" споменава, че там обитават две български групи – Чдар-болкар (Кидаритските българи) и Дучи-булкар (в днешна Чечня). На запад от тях са Олхонтор-блкар (Аспаруховите уногундури). 

Те образували общо държавно обединение, държавата Бул(г)хар, начело на която е стояло първото племе под общото название българи. Към това обединение се числели и котрагите (котрагирите), които не били българско племе, а само сродни и подчинени на българите. Най-вероятно това подразделяне на ранните българи на групи не е на етническа основа, а по географски или смесен признак, доказателство за което е добавката БОЛГАР към всяко едно от тези названия. 

Смятам че прабългарите се формират от няколко вълни
мигриращи към Кавказ племена от Средна и Централна Азия,
като най-ранното според арменските източници
(Мовсес Хоренаци) е още във 2 в.пр.н.е.

(българите на Вунд, влъндурите, пагеритите на римските автори,
които идват съвместно със сираките),
 а най-късната – групата на оногурите, савирите, сарагурите
и угрите прогонени от Согдиана, 
на запад към Предкавказието,
от ефталитите в 463г.

 Там (пра)българската етногенеза протича съвместно и паралелно
с тази на скитските и алано-сарматските племена.

 След тази дата издаването на "зелени карти" на българи 
за Кавказ е прекратено. :)
 Който не се е преселил от Средна Азия, 
остава завинаги там. 

 

По-нататъшните събития показват, че една част от аланите,
чиито наследници са съвр.осетинци, 
също свързала съдбата си с българските племена.

Аланите, оказвайки се в полето на привличане на етносферата на българите, 
възприели техните обичаи и език,
а сетне и етнонима.

Асимилацията на аланите от българите протичала, 
от ІV в. до Х в. , особено интензивно в началото на образуването
на съюза на българските племена в Северен Кавказ и 
през 2-та половина на VІІІ в., 
когато хазарите преселили част от аланите в северо-западните
граници на своя каганат, в района на Горни Дон,
където по това време вече живеели българи. 

Очевидно е, че
 връзка между Българи и Алани
(потомци на аланите са днешните осетинци), има.

Но те далеч не са единственият народ в Кавказ, 
в чийто вени тече
сродна или направо българска кръв. 

Част от т.н. "черни българи" се оттеглят във високите части
на Кавказ и формират оцелелият и до днес Балкарски народ
 обитаващ подножието на най-високия връх в Европа - Елбрус. 

 

В централен Кавказ и до днес съществува цяла голяма
област с име Балкария, напомнящо също
за древната Балхара. 

Балкарците са кавказки българи,
преки наследници на българите на Бат Баян.
Населяват най-високите части на Кавказ.

В етногенезисът им взимат участие и кумани и алани. 
По вероизповедание са сунити.
Говорят на карачево-балкарски език, който днес е клон на тюркския
език.

Балкарски лингвисти, обаче, днес са намерили 
хиляди думи в Балкарския, с нетюркски,
а с ирански или шумерски произход. 

Между 488 и 552г. в рамките на Суварската конфедерация
заедно със сувари, хазари и берсили източнокавказките българи 
участват в серия от военни походи южно от тази планина 
било като съюзници на Византия, било по-често като коалирани
с персите врагове на ромеите. 

По време на похода от 515г. като съюзници на персите
българите воюват чак в Сирия. 

В 552/553 г. обаче отношенията между Персия и Суварската 
конфедерация се влошават необратимо и се стига до война,
вследствие на която много суварски, барсилски и български
пленници са заселени от персите в южноарменската област
Сюник

(където българите основават провинцията Балк с 2 селища
на име Вананд) 
и в Муганската равнина в днешен Южен Азърбайджан,
където доскоро или и сега съществуват хидронимът
Болгару-чай (Българска река)
и селищата Болхар, Болгар, Болгаркент, Болгар-кок-тепе. 

 

На прага на Европа 

В 558г. Суварската конфедерация е разгромена от аварите.
 Българите в Кавказ и Приазовието са покорени от аварите, 
като остават под техния ярем до 632г. 

В същата тази година -
 632г. - 
владетелят на всички българи  канасубиги Кубрат вдига
успешно въстание срещу аварите 
и възстановява независимостта на българската държава,

ползвайки се и от подкрепата на византийския император Ираклий,
от когото получава сан патриций.

 Българите отново могат да изпитат сладостта
да имат собствена независима империя! 

Армиите им настъпват откъм Приазовието и Централен Кавказ 
навсякъде – на изток към Каспийско море, на север към Средното
Поволжие и Северски Донец, отвъд който живеели 
славяните и русите, на запад към река Днепър, 
на Юг - към Черно и Азовско море. 

 

Старата Велика България 

В “Именник на българските владетели” пише, 
че българите са имали своя държава в Европа 515 години 
преди Аспаруховите българи да преминат Дунава (680 г.).
 Текстът гласи “Тези пет князе управляваха оттатък Дунава 
петстотин и петнадесет години с остригани глави. 
И след това премина отсам Дунав княз Исперих, също и досега.
” Тази българска държава възникнала през 165 г.
в района на Кавказко-Черноморския басейн. 

Арменският историк Мовсес Хоренаци (V век) пише,
че още II в. пр. Хр. в Кавказ е имало българска държава. 

Подобни сведения откриваме в картата 
на Евсевий Хиероним (268 г.), а също и в летописите на
Егише Вартапет (V век), Захарий Ритор (VI век),
Михаил Сирийски (VII век). 

Арменският историк Вардапет Гевонд(VIII век)
 приравнява скитите и сарматите с българите,
установили се трайно в Кавказ най-късно до І век пр. Хр.
по времето на двама поредни арменски владетели: Вахаршак
и синът му Аршак ( т.е. Артавазд II и Арташес II). От цялостният
контекст на творбата му, се вижда ясно, че говори за
 същите територии, владени от Стара Велика България,
в които остава най стария от синовете на Кубрат - Бат Баян.

В същият дух е и съобщението на Арабския летописец Абу-л-Фарадж
Григориус Бар Гебрей (1226-1286): 

"Народът, който били скити,
ромеите, наричали българи" . 

В Кавказ и северното Черноморие са открити
 останки от множество български градове: Булкар – Балк, Анзи, 
Химар, Кумух, Салтов, Маяки и деснобрежното Цимлянско градище,
както и съвременните селища Балхар и Кубачи в Дагестан. 

 

Така за създател на Стара Велика България според
„Именника на на българските владетели” се смята Авитохол,
а неин последен владетел е  кана субиги Кубрат. 

Защо тогава в науката се твърди,
че Велика България е 
държава създадена от Кубрат? 

Просто защото е наложена догмата,
че първото държавно обединение,
създадено от българите в Предкавказието и Приазовието,
е държавата на Кубрат.
При това тази държава,
"благодарение" на съветската историография,
е обявена за номадска, при условие, 
че много преди нейното създаване има
 извор от средата на VІ в.
на сироезичният автор
Псевдо-Захарий Ритор,
който твърди, че в този регион,
на север от аланите,

 българите имат градове. 

 
Велика България на Хан Кубрат 

Търсенето на началната година на създаването на 
„древна Велика България”
 може да бъде съотнесено, 
на основание на „Именикa на българските владетели”,
единствено към предходникът на Орган и Кубрат,
т.е. към

 „Ирник от рода Дуло”. 

Проучването на сведенията за Ирник, чиято дейност в същият
приазовски регион датира след 465г. (Приск, Прокопий) 
е изумително, понеже същият предкавказки народ,
който сироезичните автори Мар Абас Катина и Псевдо-Захарий Ритор
в периода ІV – VІ векове, наричат „българи”, са известни при
гръкоезичните автори от VІ в. и VІІ в. Прокопий, Агатий,
Менандър, Теофилакт...чрез термина „утигури”. 

Тоест, гръкоезичните сведения за ранното
 минало на утигурите преди 375г.,
дадени от Прокопий Кесарийски и тяхната история през времето
след 465г., е всъщност единственият гръкоезичен летописен
първоизвор, който трябва да бъде интегриран със сироезичните
летописни сведения за българите, 
за да бъде формирана вярна 
на първоизворите история
за произхода на ранните кавказки българи. 

Изумително е, 
но учените и до днес наричат държавата на Кубрат, 
която е била създадена през 629г. – Велика България.

 Теофан Изповедник, обаче, говори за две държави.

Държавата, която превземат хазарите към 669г.
е наречена от Теофан „отвъдпонтийска България”
(отвъдчерноморска България”),
докато държавата,
която той изписва

„Древна Велика България”
очевидно е съществувала много преди VІІ в.,

защото автора на хрониката е от края на VІІ в. и едва ли може
да нарече „древна” („стара”) една държава, 
която е създадена през същият този VІІ в.,
каквато е държавата на Орган и Кубрат. 

 
Древната Велика България 

„Древна Велика България” 

е държавата създадена от 165г.
и просъществувала до 565г. в Боспор (Прокопий)
и Предкавказието,
в която има множество български градове (Псевдо-Захарий Ритор) 

                      и за срам на българската историческа наука 

за тази държава не се знае нищо,
а за нейният владетел Ирник
(упоменат в „Именникът на българските владетели”)
дори мастити професори говорят нелепици,
че бил „митична личност”,
при положение, че в западната историческа наука 
(Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе)
отдавна е изказана правилната хипотеза,
че Ирник от „Именникът на българските владетели”
е всъщност Ернак, третият син на Атила.

Товафактически е източната част на империята на хуните на 
"бича Божий" Атила (443-453 г.),
която се простирала от горното течение на р.Рейн до Индия,
в която българите воювали заедно с хуните. 

След смъртта на Атила през 453 г. и разпада на хунската империя,
се оформят две ядра на прабългарския етнос –
едното в Панония,
а другото – в Приазовието и Прикаспието. 

 

Още латинският писател Енодий Тицийски (473-524г.) говори,
че преди Теодорик Велики да ги разбие (към 490г.),
българите били непобедими и владеели всичко, 
включително Среден и Долен Дунав
и Черноморските пространства. 

В заключение, можем да кажем, че Ста̀ра Велѝка Бълга̀рия 
(на гръцки: Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία),
както е наричана от византийските автори,
е ранносредновековна българска държава,
 възникнала според „Именника на на българските
владетели” и други древни текстове на римски, арменски, 
византийски, арабски и сирийски летописи,
 още през ІІ век,
след 165 г.сл.н.е. в района на 
Кавказко-Черноморския басейн,
простираща се в земите между Кавказ, Волга и Карпатите.

Тя представлявала военно-племенен съюз на прабългарите 
и сродните им племена,
част от големия масагетски масив
(крайдунавските скити – масагети – хуни -гети - мизи, мирмидони,
кимерии).

Тук припомням и думите на летописеца Йордан от 6 век,
който пише: 

"От земите на българите излезе хунската ярост". 

 

Основните източници за историята на Велика България 
са хрониките на Теофан от VІІІ век и на патриарх Никифор 
от началото на IX век, като се предполага,
че и двете са използвали общ по-ранен първоизточник. 

През 632 година канасубиги Кубрат сключва 
мирен договор с византийския император Ираклий,
с който Византия признава независимостта на българите
от Аварския хаганат. 

Някои подробности за Кубрат и отношенията му с Империята
се съдържат в етиопски превод на хрониката
на Йоан Никиуски, а българските племена през VII век
са изброени в
арменската географска книга „Ашхарацуйц“. 

 
Около 636 г. тази българска империя била в своя апогей – 
простира се отДербент на Каспийско море до Днепър 
и от Централен Кавказ до средното течение на Волга.
Уви, величието е само временно. 

Според Теофан Изповедник,
преди смъртта си Кубрат съветва петимата си синове
Бат-Баян, Котраг, Аспарух, Алцек и Кубер да не се разделят,
за да се защитават по-успешно от другите народи,
но те не успяват да спазят заръката на баща си.

 Канасубиги Кубрат умира около 668г. 
Най-големият му син, Батбаян, оглавява Велика България.
През 671г. от изток нахлуват армиите на Хазарския хаганат
и за по-малко от година разгромяват българската държава,
като завладяват основната част от територията ѝ. 

Защо това се случва ли ? 

В средата на VII век Велика България,
която не е единна държава, започва постепенно да се разпада.
Хазарите успяват да си върнат част от земите около устието
на река Волга.
В района на Дагестан се обособява едно полунезависимо българско
княжество, само формално подчинено на Кубрат.
По-страшни се оказват раздорите между неговите наследници. 

В 668/669 г., още приживе,
канасубиги Кубрат разделя държавата си между големия
си син Баян, 
по-малкия Аспарух 
и брат си Шам-Бат (593 - 653г.). 

Последният владее Запада, Баян – Центъра,
а Аспарух – Изтока. 

 
Сребърният орел - 
най-ценната находка от гроба на канас/княз Аспарух/
Еспор във Вознесенка.

Ето какво пише в хрониката си Теофан Изповедник: 

"И тъй първият син на име Батбаян, като запазил завещанието
на баща си, останал до днес в праотеческата си земя...
Когато по тоя начин държавата на Кубрат се разделила
на пет части и синовете му се разпръснали,
големият хазарски народ потеглил от Верзилия, 
най-вътрешната страна на първа Сарматия,
 завладял цялата отвъдна страна до Понтийското море 
и като направил първия брат Батбаян, княза на първата България,
свой поданик,
принуждава го досега да му плаща данък." 

" Същия, като запазил завещанието на баща си, останал
в праотеческата си земя и до днес" 
/Никифор/ 

Днес, може би един от синовете на Кубрат,
за който се говори най малко е Бат Баян.
Сякаш той е по-малко важен от който и да е друг владетел
на българските групи.

Бат Баян е уникален в Историята,
с това че като щит, успява да осигури сигурен излаз на братята си,
към новите земи, 
а сам себе си се изтегля към 
върховете на Кавказ при крепостта Хумар.

По този начин, българите придобиват контрол
над търговските пътища, от Константинопол в посока запад,
и от Уралските проходи в посока отново запад. 
Тази задача е била успешно изпълнена от Аспарух, Котраг и Кубер,
като българите заемат ключовите места по пътищата между 
Ориент и Европа,
между Изтока и Запада. 

В "Именника на българските владетели", Бат Баян
е споменат под името Безмер: 

Безмер 3 години, а родът му Дуло,
а пък годината му шегор вечем. 

 

В централен Кавказ днес съществува цяла голяма област
с име Балкария, напомнящо също за древната Балхара.

Българите винаги спазвали традицията по именуване
на своите градове, защото и град Балх етимологично означава
"бял, блестящ" град. 

Балкарците, които също са наш сроден по кръв народ, се наричат
сами себе си Малкарци ,
по стария обичай,
"Б" да се обезвучава и да преминава в друг звук, 
както Бактрия-Пактрия,
или 
Плискова града,
което по логично звучи Бляскава града.

Последната хипотеза е подкрепена от факта, че Плиска
е била наричана "слънчевград" в средновековната книга 
"Пророческо сказание" от Пандех,
а византииците са наричали Плиска - Плискова и Плискува. 

 

Всъщност, многобройните названия "Бял град" на ранните
български градове идват от семантиката на българския
етноним (българ = бял) и означават "Български град",
 те били разположени все по границата на новото българско
землище . В своята книгата си професор Дейвис твърди,
че още с основаването си, Аспарухова България е включвала
и цяла Румъния. 

От изток през 671г. нахлули армиите на Хазарският каганат.
Първият удар понесли племената на оногури, обитаващи източните
части на Велика България и утигури, обитаващи югоизточната част 
на страната, или племената на Аспарух и Котраг. 

Тяхната съпротива била прекършена бързо -
 Аспарух отстъпил
с оногурите и част от кутригурите на запад и се спрял 
отвъд Днепър,
Котраг пък, с част от утигурите и кутригурите се изтеглил
на север, в междуречието на Волга и Кама.

 През 672г. Бат Баян бил победен и се признал за васал на хазарите.
Той управлявал самостоятелно едва три години 
в периода 668 - 671г. 

Настъплението на хазарите обаче, се оказва фатално
и разсича на две Българската империя. 

Надигат глава и доскоро кротуващите алани. 
Като васал Баян запазва властта си между Средното Поволжие
и река Днепър. 

Част от тези т.н. "черни българи" се оттеглят във високите
части на Кавказ и формират оцелелият и до днес Балкарски
народ обитаващ подножието на най-високия връх 
в Европа - Елбрус. 

 
Връх Балкар (Уллу Малкар) в Централен Кавказ,
където са се заселили българите 
на най-стария Кубратов син - Бат Баян - в днешна Балкария. 

Интересна е съдбата на онези българи, от западната част
на империята, които след разпада на Велика България останали
в Северен Кавказ, Приазовието, долното течение на Дон
и Северното Причерноморие. 

Водени от по-малкият брат на  канасубиги Кубрат -
Шам-Бат (593-653г.), наричан още Кий,
 те създават още една България,
наречена Черна България 
(или държавата Дулоба - страната на Дуло) 
между 677г. и 690г. със едноименна столица, селище, 
на което е съдено по-късно да прерасне в Киев, 
столицата на древноруската държава. 

Потвърждение на това е, че посоченото от
 Константин VII Багренородни в труда му За управлението на империята 
тогавашно име на Киев е "Самбатас" (гр. Σαμβατας), 
което отговаря на българското Шамбат - 
споменатия младши брат на канасубиги Кубрат. 

Летописецът Нестор в "Начална руска летопис" още пише, 
че Кий след като ходил до Цариград и бил удостоен с почести
от императора, живял за кратко на Дунав, завърнал се и управлявал
в своя град Киев, където и завършил живота си в 672 г.

Кий е легендарния основател на Киев (укр. Київ) посочен в
 Начална руска летопис, в Джагфар тарихъ и косвено от
 Константин VII Багренородни в труда му
 За управлението на империята. 
Според преданията е живял през 7 в.

Редица учени като проф. М. И. Артамонов, отбелязват, че имената 
на Кий и митичните му братя не носят никави признаци за славянска принадлежност, като В. Н. Топоров обосновава иранските им корени,
което становище получава развитие и в съветската историография.

Начална руска летопис не посочва категорично народността му,
само пише че е живял на река Днестър и впоследствие
неговите хора се нарекли "поляни", докато Гази Барадж тарихи
изрично го сочи като Шамбат (Шам-бат) брат на Хан Кубрат,
племеник на Бат Органа и чичо на  Аспарух, 
по поръка на брат си основал на мястото на 
селището Аксал в 620 г. града наречен първоначално Бащу,
а след това Киоба и Киев ( Анатолий Железни,
Забытая история Киева).

"По заповед на Курбат по-младият му брат Шамбат през 620 година
издигнал на мястото на аула Аскал при възвишенията Куян-тау
града Башту и потеглил от него начело на отряд от българи, 
анчийци и саклани-руси срещу врага. Удало му се бързо
да разгроми аварите и да завземе страната им... след това Шамбат 
се провъзгласил за независим владетел, а държавата си нарекъл
Дулоба, (тюр. Дуло род "Дуло-оба", Дулеба). Като узнал това,
Курбат заповядал на брат си да се върне на негова служба,
но този отказал и получил от Башту прозвището “Кий” 
(“Отрязаният”, “Отделилият се”)." Иман, Бахши. Джагфар тарихы,
Оренбург, 1993,Т.1, с.17.

В 1908г. Викентий Вячеславович Хвойка (Čeněk Chvojka) открива 
каманен алтар от суха зидария от неоформени камъни 
с овална форма и размери 4,2х3,5м и височина 0,4м
с ризалити по четрити посоки на света, до южната страна 
на който е горял жертвен огън, разположен в средната на 
предвладимировия град, в самата среда на княжеския двор,
които историкът счита за олтар на Кий.



Крепостната стена на Андреевский спуск Киев,
крепостта Каменец Подолск.

През ІХ - Х век византийският император Константин Багренородени
в своето съчинение и древноруският летопис ги наричат
 “черни българи”, а арабо-персийските автори -
“вътрешни българи”. 

От договора от 945г., сключен между киевския княз Игор
и византийския император, може да се съди, че

 Черна България е граничела непосредствено
с Киевска Рус откъм Черно море,
заемайки и земите по Северски Донец. 

Н. Я. Мерперт, позовавайки се на ръкописа на анонимната персийска
география от края на Х в. “Худуд ал-Алам”
(“За пределите на света”), дава следното описание на границите
на Черна (Вътрешна) България:

“...източната граница
на народа на вътрешните българи се оказва долното течение
на Дон, западната - Днепър, течащ през страната
на славяните (сакалибите), северната - Северски Донец,
отвъд който живеели славяните и русите, 
а Южната - Черно и Азовско море. 

Само едно такова разположение оправдава самия термин.

Народът “вътрешни българи” се намирал между външните
(дунавските) и волжските българи ,
към които, както показват сведенията на “Худуд ал-Алам”,
този термин не би могъл да се отнася”.

“Този народ е смел, -
пише персийският автор, - 
войнствен и внушаващ ужас.
Характерът им е подобен на този на тюрките,
живеещи до страната на хазарите. 
Вътрешните българи воюват с всички руси,
но търгуват с всички, които живеят около тях ”. 

 
Волжка България 

Вторият син на Кубрат - Котраг,
 потегля на североизток и се заселва по средното течение 
на р. Волга.
Тук след 660г. поставя. началото на т.нар.
Волжко-Камска България. 

От тези земи през VІІ век ще се обособи още една наистина Велика
българска империя – наречена Волжка България. 

Тя ще просъществува цели 10 века - като през 30-те години
на XIII в. е разгромена от татаро-монголското нашествие, 
възстановена е през 15 век под името Казанско ханство или
 Велики Болгар, а по-късно, през 16-ти век е завладяна
от Иван IV Грозни, (Велик княз Московски),
след което той започва да се титулува Цар Болгарский,
титул запазен от руските царе до 1917 г. ! 

И така, за няколко години възстановената с оръжие от кана Кубрат
Велика България отново е разбита на късчета. 

Всичко на изток остава за хазарите.


 Аспарух пресича реките Днепър и Днестър и през 70-те
години на VII в. се заселва в т.нар. Онгъл (Оглос, Онглос) - 

земите около делтата на Дунава в днешна Румъния 
и/или днешна Южна Бесарабия.
 През 675г., той е принуден да изсели повечето уногундури
и немалка част от дагестанските българи около дунавската делта,
където огромният им брой ги изправя пред гладна смърт.

Така за Аспарух остава единствен изход –
 да си пробие път на юг, отвъд Дунава, към териториите,
владени от ромеите,
където го 


чакат сънародници,
вече заселили се тук 
в предходните 3 столетия. 

 

Още през IV век българи се заселват в Панония и създават
Панонска България около V-VI в.,
по времето на Атила.

По-късно, част от тях заедно с хуните на Атила достигат
до Апенините и територията на днешна Франция.

След смъртта на Атила в 453г., българите започват системни 
нападения на земите на юг от Дунав.
 През 493–499–502г. български отряди нахлуват в Тракия,
а от началото на ІV век датират и първите им трайни поселения
на Балканския полуостров. . 

Вече видяхме, че на картата на св. Евсевий Йероним,
 по това времето около 380г., когато е била съставена, 
при обозначаване на римската провинция Мизия,
 днешна Северна България 
ВЕЧЕ стои надписа "Mesia hec & Vulgaria"

("Мизия, тук и България " ). 

През 480–486г. византийският император Зенон сключва 
съюз с панонските българи срещу остготите. 

Известна част от прабългарските племена - утигурите
и кутригурите остават в Панония
и след разгрома на хуните. 

Не само летописците  Павел Дякон и Орозий Павел
свързват дедите ни с древната Панония. 

Това прави също Йоан Зонара.
В един свой речник той нарича българите
с името панонци - Πανόνιοι οἱ Βούλγαροι. 

А самата България означава като Панония -
Πανονία ἡ Βουλγαρία.

 

500-520г. българите проникват на Апенините.

Планината Булгерия на юг от Неапол,
е най-западното планинско гнездо на древните българи
 още от 568–569г., когато група панонски българи,
включени във войската на лангобардския крал Албоин,
се заселват в Северна Италия.

Именно затова в тази държава,
има и много селищни имена и фамилии като Болгаре,
Болгери, Боргери. 

В средата на VI век част от панонските прабългари, водени 
от кан Алцек се заселва в земите на баварците, подвластни
по това време на франкския крал Дагоберт I, който по-късно 
нарежда те да бъдат избити.Оцелелите бягат в Северна Италия,
в околностите на Венеция. Дружината се заселва в Беневент 
и Кампобасо в градовете Сепиниум, Бовианум и Изерния.
На Алцек е присвоена титлата "дукс".

 За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. 
свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече — в съчинението
си "Български преселници в Италия през VI в."(1933)
Винченцо Д"Амико съобщава, че дори до началото на XV в.
в Италия е имало българи съхранили народностното си
самосъзнание. На 23.V.1417г. - пише авторът —
българските благородници от гр. Верчели полагат клетва пред дука
на Милано. Дни по-късно същото задължение поемат
и българите жители на Милано. 

Към 1933г. Д"Амико брои потомците
на древните българи,
живеещи в Италия,
на около 3 милиона души!!!


 
Карта на наименованията
с основа Булгар в Италия. 

Позорният за Ромейската империя мирен договор,
подписан в 681г. с българите,
бележи края на една война, 
а не някакво начало. 

Канас/княз Еспор/Испер рих (Аспарух)

 се е качил на трона на Дунавска България

 

 Моят ДЪЛБОК ПОКЛОН пред Паметта на графиня Юлия Вревска и саможертвата и за НАРОДА НИ!
ВЕЧНА И ПАМЕТ!
Но защо забравяме, че и след нея имаме такъв ПОДВИГ И НЕ ПО-МАЛКА САМОЖЕРТВА?!...
Съответно, "изследователите" във филма или част от тях, не са пропуснали да "светят" на Н.В. Цар Фердинанд, че последния "нямал за нищо", своята втора съпруга, "унижавал" я и незнам си какво още...
Както и колко "надменен" и "презрителен" към народа и армията бил и прочие стари и недоказани съвсем клишета...
Но все пак, струва си да се запознаем с ФАКТИТЕ ОКОЛО БИОГРАФИЯТА на забравената Българска Царица!
Дали останалото е истина, може да се провери от други автентични източници, спомени и прочие...

Елена Елистраткина Абониране2 207   Добавяне към  Споделяне  Повече 3 885     24 0 Публикуван на 10.01.2013 г.

12 септември 1917 година:
Първата Световна война отива към края си, Русия е пред прага на невиждана досега революция, а в България на 57 години умира царица Еленора - втората жена на цар Фердинанд. Умира в двореца Евксиноград, край Варна, след като е царувала едва 9 години.

Тялото й е докарано в София, после погребано до Боянската църква. Дотук всичко щеше да излежда като едно обикновено погребение на член на царското семейство. Ако не беше на Еленора - с кръст за храброст, милосърдна сестра, спасителка на Боянската църква. На Елеонора - германката, която жертвайки се отива на бойното поле, за да помага на тифузно и холерно болни български войници. И после губи заради това живота си. Вестта за смъртта й потопила България в скръб и според поета Кирил Христов "не е имало софиянка, която да не е отишла на опелото на царицата".

Сега Елеонора е забравена. А този филм трябва да извади живота и личността й от забвението.

Гледайте филма "Елеонора - забравената царица", на Елиана Димитрова и режисьора Олег Ковачев, оператор - Анна Андреева, монтаж - Цветослав Юруков, редактор - Весела Смилец.

• Категория
  • Пътувания и събития
• Лиценз
  • Стандартен лиценз за YouTube