В един момент обаче идва този прокълнат девети септември и всичко отива по дяволите. Под натиска на СССР и Югославия БРП (к), или иначе казано, до неотдавна забранената комунистическа терористична организация, същата, взривила църквата Св Неделя през 1925 г., възприема противоречащата на историческите факти теза за отделна „македонска нация”. Подхождаща идеологически към Титова Югославия и насърчавана от Големия брат, БРП (к) насилствено принуждава хората там да се нарекат „македонци” и започва насилствена македонизация на региона.

     Неведнъж по комунистическо време БКП опитва най-безцеремонно да отнеме на България статута ѝ на суверенна държава с безумните си желания за създаване на Балкнска федерация на паритетни начала или иначе казано, да станем част от Югославия.

    България се превръща в евтино платената компаньонка на СССР и следва комунистическа Русия сляпо във всичките ѝ действия. През 1968 г. България е първата държава, подкрепила СССР да смаже с военна сила една от малкото светли прояви на комунизма, неслучайно наречена „Комунизъм с човешко лице”, а именно Пражката пролет. Връх в сляпата просъветска политика е желанието на Тодор Живков за присъединяване на България към Съветския съюз, изказано пред ЦК на БКП през1963 г : „Румънските другари, както и китайските другари, говорят да се уважава суверенитета. Суверенитетът народът го разбира да има за ядене, да живее. Аз смятам, че и Съветският съюз ще се убеди, че и за него е по-изгодно вместо да се мъчим и да търсим по-изгоден режим, той да ни включи в своите сметки. В следваната от нас линия обединението със Съветския съюз е нашата крайна цел”.  Нима за това Васил Левски е дал живота си, нима за това са се борили Раковски и Любен Каравелов- един необразован профан да ни направи шестнадесетата република на Съветския съюз?

     Всички други комунистически държави по това време търсят свой собствен път на развитие дори под заплахата от конфликт със СССР- Югославия 1948 г. и разрива между Тито и Сталин, Унгария 1956г, Чехия с реформаторската програма на Александър Дубчек. Да не говорим, че Енвер Ходжа в Албания и Чаушеску в Румъния по никакъв начин не се съобразяват с политиката на СССР и дори не възприемат съветските лидери като свои такива.

    Тук спирам да пиша, а вие сами преценете дали тази сервилност и недалновидност в политиката по комунистическо време не е в пълен разрез с националните ни интереси и дали наследството от тези 45 години не е причината за този неуспешен вече 21 годишен преход?