1 г. 8 мес. за баща, системно изнасилвал дъщеря си

Първоначално мъжът е обвиняем за изнасилване, в хода на разследването обаче са събрани доказателства за престъпно съвкупление чрез използване на положение на зависимост и надзор

Районеният съд в Смолян постанови година и осем месеца затвор при общ режим за баща, който системно изнасилвал дъщеря си, съобщи говорителят на прокуратурата Иван Спиров.
съдът е признал за виновен подсъдимия Й. К., на 50 години, от Смолян за това, че през периода от лятото на 2010 година до април 2011 г., неколкократно е извършвал престъпно съвукопление непълнолетната си дъщеря.
Обвинението доказа категорично три от посегателствата, които са извършени в дома на обвиняемия, посочи Иван Спиров.
Извършителят се е възползвал от това, че дъщеря му е дошла за парите от издръжката и двамата са били сами в къщата. Мъжът е отказвал да плаща издръжка на децата си, дори е осъждан за това.
В хода на разследването са извършени множество процесуални следствени действия -- оглед, разпити на свидетели, съдебно медицински, психиатрични, психологични, биологични и други експертизи, които бяха приети от съда. Обвиняемият беше задържан през април 2011 г.
Първоначално той беше привлечен в качеството на обвиняем за изнасилване. В хода на разследването обаче са събрани неоспорими доказателства за престъпно съвкупление чрез използване на положение на зависимост и надзор, в какъвто смисъл беше изменено обвинението.
За това престъпление се предвижда наказание лишаване от свобода за срок от една до пет години.
Подсъдимият изрази съжаление за извършеното и призна вината си пред съдебния състав. Прокуратурата е удовлетворена от постановената присъда.
Присъдата не е окончателна и подлежи на обжалване и протестиране в петнадесет дневен срок пред Окръжен съд - Смолян.

Орлин Стефанов

Ще започна със сентенция от предговора към българското издание на биографията на Стефан Стамболов, която английският журналист А. Биман е написал докато българският политик още е бил жив.Покушението срещу бившия министър-председател и мъчителната му смърт през юни 1895 г. изпреварват с малко нейното отпечатване, а преводът на български излиза една година по късно. Там се сочи следното потвърждение за изключителността на тази личност:
“Великите хора са свършвали всякога трагически. Това е историческа истина. И потомството е оценявало винаги най-добре тяхната деятелност и им издига памятници.”(1)
Всичко изглежда много правилно и съответства на днешното издигане на негови паметници, потвърждава се с възхваляването на “една от най-ярките личности в новата история на България” (пак там, с. ІІІ). С такава положителна оценка историците Дойно Дойнов и Стойчо Грънчаров започват днешното представяне на Бимановия труд. Ала замислим ли се за някои съпоставки, лесно ще се убедим, че трагически завършек сполетява и хора, които съвсем не са велики, макар да са били възвеличавани, да са “удостоявани” със скулптурни изваяния. Най-скорошен пример получихме покрай иракския “велик” Садам Хюсеин, а за оспорване на тази “историческа истина” подхождат и Хитлер или Мусолини. Вярно, че след тяхната смърт не им издигат паметници и дори парадните монументи от времето докато са властвали, биват поругани и сринати. Също така има известни дейци, които издъхват от насилствена смърт, но никой не смята да ги прогласява за велики и да увековечава имената им. И най-сетне, както велики благодетели на човечеството, така и несъмнени злодейци и кървави тирани са си отивали от този свят без каквото и да било насилие…
С този коментар за някогашната патетичност при препоръчването на Стефан Стамболов, която в наше време намира продължение с нарастващ темп, ми се иска да се проникнем от трезвост и от критична зоркост. Само тогава ще се предпазим от риторичните възклицания, от изобилните, всъщност щадящи уговорки за това колко противоречив бил този първостроител на новата ни държавност. Ще е особено уместно да разберем как апологетичните характеристики са заредени с емоции, а пък липсват конкретни мотиви. Че в такива изказвания надделяват обобщаващите силогизми, условните допускания с многобройни “нима ако”, които се оказват съвсем неубедителни, стига да ги подложим на насрещна проверка.
За да се осмисли в критична светлина дейността и значението на Стамболов, може да ни е от полза и лишеното от солидни доказателства прехвалване, половинчатото споменаване на неговите провали, немотивираното раздуване на революционните му заслуги и на литераторските му изяви. И когато си създадем цялостния портрет на неговата личност, ще проумеем, че това е бил един доста комплексиран и много волеви, но всъщност бездарен подражател във всички сфери на своята дейност. Оказва се, че той припряно е заемал нишите на възникналата обществена потребност, за да я запълни със собствената си персона и нататък да извлича някаква изгода. Пример за такова поведение е свидетелството на Иван Вазов чрез каква заплаха от въоръжени сподвижници Стамболов е наложил своето включване в букурещки комитет, през който са се разпределяли средства от Русия за Сръбско-турската война.(2)
Предвиждам остри реакции срещу такива изводи, но да видим едно доста любопитно похвалване и съответно как то е “обосновано”. В спомените на придворната дама Ана де Грено Стамболов е описан като гений с изключителен патриотизъм и т.н., а особено ценно било качеството му, че:
“…Като шеф на кабинета имаше абсолютен авторитет над всичките си колеги. Той се окръжаваше с посредствености, които винаги отстъпваха на непоколебимата му воля и също тъй бяха предани на владетеля, на когото бяха поверили благоденствието на отечеството си.” (227, 228)
Графинята-мемоаристка доста точно възпроизвежда вечния механизъм на властта. Той е препоръчван още в Древна Гърция от милетския тиранин Трасибул на Периандър, който пък е тиранин на Коринт, от Макиавели, Русо… И до ден днешен властниците гледат да се заобикалят с посредствени хора. При това не само в политиката, но също и в научните, в творческите среди.
Още преди Стамболов да погине та и до днес е вън от съмнение, че след като приема оставката на същия този “шеф на кабинета”, въпросният “владетел” става и вдъхновител на физическото премахване на Стамболов. Неговата логика също е известна: няма човек (бил той и “гениален”) – няма проблем. Дали заради благоденствието на България или докато следва личните си интереси, но Фердинанд е закопнял да се сдобри с Русия и императорът да го признае за легитимен монарх на княжество България. При това положение яростният русофоб се е оказал напълно излишен и след като му забраняват да отпътува зад граница, което щеше да е спасително за него, Стамболов бива посечен в центъра на столицата. В същото време князът се намира в странство и може да изрази съболезнование за кончината на онзи, който до скоро е бил гарант за укрепването на династията му само чрез… венец от свое име. Обаче този “жест” съвсем логично бива отхвърлен от опечалените близки на покойника.
И се получава, че в надпреварата кой да бъде кукловодът, а кой да си остане марионетка, надделява тъкмо човекът, който първоначално е бил по-скоро прикритие за личната диктатура на довчерашния поет, хъш и поборник. Интригантската активност зловещо е подвела главния хитрец. Той не е успял чрез тайни преговори с Русия да свали Кобурга и да постави на княжеския трон ново, посочено му от Петербург лице. “Рецептата” с детронирането на Батенберг, когото за кратко е върнал на княжеския трон, се оказва неефективна. За сондажите научават във Виена и като искат да използват Стамболов до край, му изпращат анонимно предупреждение, че по-скоро биха се отказали от него, но не и от Фердинанд. Тези задкулисни комбинации обикновено ни се спестяват, за да не се помрачава лъчезарният и официален облик на хваления “държавник”. А освен от документи и архиви, можем лесно да ги научим от специално изследване. В него е посочена и следната оценка от дипломатическия агент на Австро-Унгария Ст. Буриян. Той свидетелства, че нашият политик:
“…Беше природен гений, нешлифован диамант, но се изхаби. Стамболов изразяваше пред мене желанието си да се оттегли за известно време, за да опознае света, да се шлифова и добие изтънченост. За това обаче попречи Виена, тъй като от там искаха да го използват до последния момент и затова не го оставиха да си отиде.”(3)
Когато веднъж научим за това напълно обяснимо наставничество над ужким наследника на апостола на свободата, на радетеля за чиста и свята република Левски, то би следвало да пресекнат обичайните прехласвания по неговия патриотизъм, саможертвеност и геройство. Всъщност те не са нищо повече от риторични слова, които могат да са хипнотични единствено за наивниците. Щом е било възможно такова манипулиране на сякаш независимия политик, то остава да е гениално единствено актьорстването, чрез което е изобразявана самостоятелност и несломима воля.
При такъв властнически напор на дадена личност, тя би подбирала обкръжението си само сред по-слабите и управляемите. Необходими стават хората, които могат да бъдат сплашени с наказания или пък опитомени чрез служби и партизанство.
Ето какво наблюдение ни е завещал дядо Петко Славейков и то още от времето, когато Стамболов е първи регент и преди да е наблюдавал как той се развихря като премиер, с неизменно завардената за самия него репресивна власт и на вътрешен министър. Но възрожденецът е предвиждал накъде ще се “развива” този невисок на ръст човек, щом като в своя “Политически дневник от 1886-1887 г.” отбелязва за стария си познайник:
“…Че е своекорестен и е направил и ще направи много по-голямо зло на народа си отколкото да го ползува, защото си позволява да си играе със съдбата на отечеството си. Цени своите интереси по-горе от интересите на народа. “Народът съм аз” е неговата девиза.” (223)
Тези пророчески слова са още от времето преди да е докаран новият княз, за чиято майка ще полага грижи графиня де Грено, но вече са проведени маневрите с контрапреврата в полза на Батенберг и със сетнешната му “доброволна” абдикация. Старият Славейков недвусмислено отбелязва, че борбата за правата на княза са били само предлог за узурпиране на властта, от която ще последват и злоупотребите. Все още предстои седемгодишният едноличен режим, но вече са достатъчно поводите за констатацията на достатъчно препатилия Петко Славейков, от която ни побиват тръпки:
“Кога друг път, дори и в турско време, е имало повече души запрени, екстернирани, бити, избити.” (224)
Репресиите ще бъдат още по-жестоки и много от първите мъже на държавата ще са принудени да живеят в емиграция, други погиват и биват затворени чрез съчинени обвинения, само заради личното настояване на довчерашния им другар и съратник. Добросъвестният мемоарист Добри Ганчев свидетелства колко разярен е бил Стамболов понеже специално подбраният от него съдебен състав не проявил изискваната от него строгост, а се е ограничил да присъди петгодишен затвор за Петко Каравелов. Желанието на диктатора било да се присъди обесване, но те, видите ли, не намерили достатъчно улики и всъщност са се оказали “поплювковци, бабички, готови да хленчат…” (90)
Разправата с Каравелов, когото измъчват в Черната джамия, е предприета около смъртта на финансовия министър Белчев. Атентатът всъщност е трябвало да покоси всесилния премиер, но въпреки печалната участ на този свой личен приятел и сътрудник, Стамболов си е позволил да “шегобийства” по адрес на неговата вдовица Мара Белчева с цинична реплика, която Ганчев се вижда принуден да смекчи. Но колкото и думите да са изгладени, човек настръхва като прочете следното:
“- Остави ти всичко, а я ми обади кой ще има таз хубавата му жена?” (91)
И на човек му остава да недоумява: как така историците-археолози имат строго научни методи и умеят да обрисуват формата на дадена съдинка само по запазили се частици от дръжката. По същия начин има специалисти, които възстановят външния вид на някой динозавър, определят с какво се е хранил, дори звуците, които е издавал, щом разполагат с негов гръбначен прешлен! Но защо тогава от изобилните данни за личността на Стамболов не се създава неговия адекватен психологически портрет? Защо го няма онзи облик, към който ще приляга и подмятането за известната красавица, която всъщност е овдовяла от куршума, който е бил предназначен за него самия. Можем само да сме сигурни, че такава научна реконструкция нарушава старателно налагания ретуш, чрез който въпросният исторически деец да бъде митологизиран.
Показателен пример за такъв изглаждащ подход откриваме при авторите на вече споменатата студия на Дойнов и Грънчаров. Докато коментират биографията от Биман, те са изтълкували по безобиден начин обстоятелството, че както чуждестранният журналист, така и личният му приятел и събеседник Стамболов не се спират нашироко върху революционните години, не обсъждат литературната сфера, борбите около Съединението. Тези страни не били интересни за англичанина с неговата уравновесеност, пък и имало как по друг начин да се узнаят подробности чрез външни източници. Сиреч, министърът е можел да покаже своята скромност:
“Стамболов кокетира с миналото си, поставя си удобна маска…”, понеже имало кой да го сложи “до митичните вече образи на Ботев, Каравелов и Бенковски”.(4)
От такива съждения излиза, че държавникът не би искал по никой начин да изтъква своята личност. Но в същото време научаваме: Стамболов е заблудил събеседника си, че уж заговорниците на майор Паница са много повече от действителния им брой. Значи за скромност не може да става и дума. Има по-скоро самохвалство, че се е справил с далеч по-мощни отколкото са били в действителност, противници. Затова смятам, че е много по-логично да допуснем как на нашия велможа му е било неловко да говори пред чуждестранния журналист за някогашните си съратници и за едновремешните идеали, които сега е предал. Например, ако всеобщо приписвания му куплет:

Не щеме ний богатство
не щеме ни пари,
искаме свобода
с човешки правдини.

е наистина от негово стихотворение, то веднага е можело да се прецени, че вече са му се “дощяли” колкото се може повече движими и недвижими богатства и пари. Набавял си ги е с картоиграчество, с “предвидливо” урегулиране на своевременно придобитите срещу грошове имоти и маломерни парцели. Ако пък възстановим втория стих от този куплет според версията от “Записките” на Захари Стоянов, загърбването на някогашните клетвени уверения ще е още по-драстично. Когато дружината от Старозагорското въстание прегазва Бидечка, второто отказване не е звучало тавтологично на първото: пари-богатство, а е сочело скъсване с друга една съблазън, която също не е подходяща за поборника, който копнее за свобода и за човешки правдини. Според Захари Стоянов вторият стих е гласял: “не щеме ний жени”. Или казано направо, тук също има несъответствие, защото е знайно, че Стамболов е бил доста голям ценител (или по-точно “потребител”) на женските прелести.
Фактическият отказ на Стефан Стамболов от неговите поетически “заклинания” е бил неизбежен, щом като морализаторските бичувания на чорбаджии и изедници вече засягат собственото му поведение. Много преди да се е запознал с Биман, той загърбва своя постъпка, която е фиксирана в печатно издание: пожелал е да потъне в забвение сатирата му срещу Любен Каравелов “Знаете ли кой съм аз?” – едно от общо петте стихотворения, които Христо Ботев е включил към своята единствена стихосбирка. Аз смятам, че тъкмо тези няколко куплета ще са били и основният мотив за “приютяването” на безпомощния стихоплетец от гениалния поет. Просто в тях е отразен острият спор на революционния комитет и на Ботев с доскорошния съратник Каравелов. Трябвало е ренегатството да бъде заклеймено, но гениалният поет не би насилил музата си за прозрачни алюзии. Затова пък когато в Пловдив през 1880 г. е предприето ново издание на “Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова”, оцелелият съавтор не възразява да даде правата си върху текста, но изрично настоява “Знаете ли…” да отпадне.
Съпоставката показва, че на новите читатели е била спестено още едно стихотворение – от Христо Ботев. Кой е пожелал да се получи тази своеобразна “симетрия” с цензурирането и на погиналия гений ни остава да гадаем. Сигурно е само, че в трансформираното, смалило и без това малката книжка издание не намира място “Зададе се облак тъмен”. Доста логично е да се допусне, че във време, когато се разиграват остри боричкания за лидерство над “бащината дружина”, някой е пожелал предупрежденията на поета да бъдат премълчани… Дали и тук се е намесил оцелелият и ламтящ за власт Стамболов? Много е вероятно, но нека той да няма нищо общо и с това изключване, да приемем, че се е намесил само по отношение на собственото си стихотворение. Сигурно е обаче, че оцелелият поборник не си е извлякъл никаква поука, щом като в безмилостната борба за надмощие погиват както негови събратя, така и той самият… Т.е. – ситуацията от стихотворението се повтаря непосредствено в действителността.
Тук не разполагам с обширно място, за да коментирам огромните масиви от достоверни спомени за двуличието и алчността на Стамболов, за гуляйджийските му и адвокатски “подвизи”, за еротоманската невъздържаност, която пък му докарва “френската болест”, както по онова време е наричан сифилисът.
Все пак, нека уточним как отначало председателят на народното събрание Стамболов посреща с радост детронирането на Батенберг, черпи приятели. Обаче часове по-сетне оглавява контрапреврат: не са се досетили да го включат в листата на новото правителство. Отгоре на всичко от телеграфа се разбира, че повечето гарнизони са изявили подкрепа за своя княз. Тогава той мигновено поема инициативата и за кратко връща на трона същия човек, когото после ще тласне към абдикация. Ала този път на неговото място се възкачва първият регент Стамболов с двама послушни статисти. Отначало сърегент на Стамболов е бил Петко Каравелов, но съвсем за кратко. Ами не е бил посредствен човекът!…
Какво да кажем също за факта, че по време на руско-турската освободителна война не ще открием Стамболов в редовете на българското опълчение. А при това заедно с Киряк Цанков, той е ръководно лице в нарочен комитет по събирането на доброволци, които да участват в Освобождението. Ето как представя този период неговият възхвалител Димитър Маринов:
“Княз Наришкин и Стамболов полетяха след руските войски и Българското опълчение в Търново и тук Стамболов разви всичката си енергия, за да не бъдат опълченците лишени от нищо.”(5)
Това е достатъчно нагледен пример как благовидно бива представено поведение, което следва да ни настрои на проблемна вълна. Какво ще да е това “политане” в тиловашки води остава съвсем неясно. В същото време трезво описващите този период от живота на Стамболов мемоаристи като Д. Ганчев утвърждават съвсем недвусмислено: той натрупва първоначални средства, с които сетне ще е щедър пред своите сподвижници и приятели, т.е. – “клиенти”, тъкмо понеже предвидливо се е поставил “в разположение на евреите гешефтари”. (78)
Но да се върнем към литературните занимания на Стамболов, които постоянно се включват при настойчивите препоръчвания колко изключителна и достойна личност за най-високо място в българския Пантеон е той.
…Обикновено всички си спомнят за марша “Не щеме ний богатство…” като за най-емблематичната творба на Стамболов. Но иронията е, че тъкмо този текст никъде не е отпечатван под негово име. Това важи не само за стихосбирките, но и за периодичните издания, в които той е сътрудничил. Парадоксът се задълбочава, покрай невярното позоваване на Кирил Топалов в съставения през 1980 г. сборник. “Българска възрожденска поезия”. В него се твърди, че въпросното стихотворение с двата куплета и следващия ги призивен припев “се взема от стихосбирката на Стамболов “Песни и стихотворения” (1877). Но ето, че в това издание няма и помен от въпросния марш. Неяснотата около авторството, както и невярното препращане към несъществуващ първоизточник е посочено от Иван Радев в книгата му за Стефан Стамболов “Запомни ме, живот!”. И въпреки че е наясно за тази неточност, литераторът-земляк на особено тачения във Велико Търново поет и държавник включва стихотворението с недоказано авторство. С наглед похвална добросъвестност Радев отбелязва, че стихотворението се взима от… сборника на К. Топалов. Значи виждаме как една апологетична нагласа диктува да се пренебрегнат научните критерии независимо, че е напълно ясно: налице е фалшифициран “факт”… Добре е този прецедент с грубо подменените исторически данни да ни постави нащрек и по принцип.
За да видим как Стамболов е възсядал чуждите идеи и прозрения, ще приведа безспорно негов текст. Стихотворението “Последна въздишка” е с първа публикация в януарски брой на в. “Нова България” от 1877 г. и още същата година то е включено в книгата на Стефан Стамболов “Песни и стихотворения”.
Нека прочетем с какви вирши се е представил “поетът-революционер”:

ПОСЛЕДНА ВЪЗДИШКА

Скостила се ръката му,
що ножа е държала,
угаснали очите му,
где мъжество блестяло.

Да, изглежда ни доста познато! Заради природната картина със звездите, месеца, слънцето. Край този “баладично” оживял за миг, но смъртно ранен и издъхващ юнак, чиято сила няма как да не е била мъжка, звучи също и хайдушката песен. Добре е, че поне не се появяват самодиви, а от животинското царство единствен представител е миролюбивото по самата си природа сладкопойно славейче. Тъй де, в “новия сюжет” има и някои разлики.
Позволих си да приведа изцяло това Стамболово творение, тъй като то е сравнително кратко, а в неговите тромави и измъчени стихове личи тягостна пародия на Ботевата балада “Хаджи Димитър”. Ако на дадена личност е присъща такава плагиатска нагласа, от нея не бива да се очаква нищо добро. Нейната енергичност, волята и непреклонната й амбициозност напомнят по-скоро за Шекспировия Макбет, но – уви – нямат нищо общо с добродетелите на Хамлет!
Хвалителите на Стамболов може да отсекат, че по едно единствено стихотворение не бива да се правят толкова големи обобщения, забравяйки за вече споменатите умения на учените от различни сфери на познанието. Вярно е, че възстановените неолитни съдове или реконструкциите на праисторически животни нямат пряка връзка с днешните политически, личностни или естетически предпочитания. Но нали все пак става дума за наука и тя трябва да е безпристрастна, колкото и болезнено да се възприемат нейните изводи. В случая със Стамболов доказателствата за плагиатство са многочислени, но е известно също, че никой не е по-сляп дори за очевадното от оня, който нищо не желае да види и да признае. С какво друго освен с гневно недоумение може да се реагира на следните стихове:

Който умре зарад свобода,
на тоя свят е най-честит.

Скалъпил ги е и внимателно е посочил мястото и времето на своето “вдъхновяване” (Търново, юни 1876) същият “поет”. От смъртта на наистина вдъхновения автор на “Тоз, който падне в бой за свобода…” е изтекло съвсем малко време. Стихотворението с откраднатата мисъл се казва “Христо Донев” и всеки може да се увери, че в него са похитени и мотиви от “На прощаване”: има обръщения към майката с “мале”, “майко моя”, а и братята трябва:

Да видят те и да се стреснат,
да ги обземе трепет, срам.

Както личи, парещото желание за изява силно е пришпорвало тази личност. Но този порив не е достатъчен. Той не може да компенсира липсата на талант и се е налагало да бъдат прекроявани заварени мотиви, образи, сентенции. Ясно е, че от подобни манипулации могат да възникнат единствено тягостни резултати.
Далеч не е поетически издържана и пространната поема на Стамболов “Баща и син”, за която Иван Радев намира, че “по своеобразен начин кореспондира с Ботевата поема “Хайдути. Баща и син”.(6)Определението е доста мъгляво и не дава представа къде освен в заглавието да търсим съпоставимост. Нещо повече, бащите при двамата автори носят името Петко, като Ботевият герой е виден хайдутин с прозвище Страшника, и син му Чавдар също е “страшен хайдутин”. Той ще продължи неговото дело след като се е махнал от вуйчо си, където са го третирали като ратай.
В стихотворението на Стамболов дядо Петко има противоположни черти. Той е описан като пакостен чорбаджия, който навремето е изгонил съблазнената от него бедна красавица Пена. Плод на това младежко увлечение е синът Димитър, който сега се завръща край Янтра, за да накаже бащата за неговите грехове не само към майката, но и към онези, чиито души е изгорил. Ето каква закана извиква със силен глас израсналият в чужди краища юнак:

“Проклет, баща – убиец,
ти тук, тиран, живейш,
народен кръвопиец,
ти скоро ще умреш!”

Чорбаджията го мъчи съвестта и разкаянието. Той се страхува от божие наказание, колкото и да опитва да стигне до успокоителната сентенция: “глава ако си умна живей от чужди пот” чрез “философското” размишление как надпреварата за блага е неизбежна. Но по време на църковна служба и докато съзерцава как Архангел-Михаил взима душата на мъртвец, Петко пак се тревожи и пита за водоразделния избор и за съответните награда или възмездие:

“Какъв ли е мъртвеца?
Дал’ грешник ил’ светец?
Дали го чака мъка
или във рай венец?
Добро ли той е правил
през своя цял живот
или кръвта е смукал
на своя клет народ?”

Оказва се, че тези терзания остават неизвестни за сина, нищо не смущава непреклонната жажда на Димитър да отмъщава и той накървява ханджара си като намушква своя баща. Дали осемнайсет години след като е написал “Баща и син”, бившият вече поет, загубилият властта си тиранин е изпитал подобни терзания, когато идва ред да бъде посечен самият той? Почувствал ли е разкаянието на героя си чорбаджи Петко този преобърнал се някогашен поборник? За това можем по-скоро да правим догадки, но е ясно, че политиканът се е видял изигран от монарха, когото сам е довел и е закрепил на трона срещу твърде висока цена…
Преди това той отдавна е спрял да стихоплетства, а доколкото е имал у себе си някаква тяга към поезията, тя е сведена до песнопойство и най-прочут е неговият любим шлагер “Листец, листец, зелен листец”. И за тази песен се смята, че е: “останала анонимна проява от поетическото наследство на Ст. Стамболов, която познава само песенното разпространение.”(7) Не е ясно как да съчетаем анонимност с лично наследство, но е ясно, че това е била негова любима песен. Има коренна разлика между негова авторска и репертоарно негова песен, но тъй или иначе държавникът Стамболов е обичал да я пее сред приятели. Куплетите в нея са общо пет и всеки от тях сочи как можеш да “забравиш хорски думи, / скръб и ядове”. Помагат: парите, къщата, булката, винцето, приятелят. Това става по вечерно време и парите се броят, в къщата се отпочива, булката се прегръща, винцето се посръбва… Само приятелят не се използва пряко и не се налага да е вечер, за да е полезен. И се оказва, че картинката напомня тъкмо за онези ценности, заради които се беше прекършил Любен Каравелов или мъжът на сръбкинята Ната, т.е. – героят от отдавнашната Стамболова сатира “Знаете ли кой съм аз?”… Няма що, затворил се е печално тягостният, просто омагьосан кръг на еснафското потребителство.
Уви, такива са реалните черти на митологизирания Стефан Стамболов, за когото се подменя историческата памет като се въздигат статуи и се печатат купюри с неговия лик (наистина на двайсетте лева не e гравирано “емблематичното” НЕ ЩЕМЕ НИЙ ПАРИ), съставят се възхвалителни сборници, провеждат се тържествени “научни” сесии и се устройват топовни салюти. Стигнало се е дори дотам, че неговото име се споменава сред героите, загинали за свободата на България на 2 юни. А това е човекът, който не пожелава да повиши пенсията на Ботевата вдовица Венета и на сирачето му Иванка, обръща се гърбом при случайната си среща с жената, която го е хранила по хъшовско време в Букурещ. Тягостната ирония се задълбочава и с това, че на тържествените проверки не се споменава името на Алеко Константинов, който също не погива в пряка битка, а от бандитска разправа. Само че Щастливецът с неподражаема сила е разобличил в своите фейлетони мерзостите на Стамболовия режим и е по-достоен да бъде един от героите на Отечеството…
Май си струва да проумеем, че фигурата на съмнителния херой Стамболов и неговите “подвизи” – било нарочно, а може и непроизволно – импонират на днешните негови следовници. По всичко личи, че техен модел е “патриотът” от Ботевата сатира, който:

…Душа дава
за наука, за свобода;
но не свойта душа братя,
а душата на народа!

Магазини, банкови клонове и заведения за бързо хранене са пострадали най-много от разигралата се снощи градска война. Историческото кино Атикон на улица Стадиу също не е било пощадено. Пожарни коли са паркирани на най-централните улици на столицата и потушават остатъците от пожарите от предишната нощ. Движението по централните улици на града е затруднено заради счупените светофари на ключови кръстовища и поради паркираните пожарни коли на главни пътни артерии. Бригади на отдел “Чистота”  събират остатъците от погромите. Собственици на малки магазини чистят стъклата по тротоарите и чакат представители на реда и общината да дойдат, за да опишат щетите.

“Защо рушат домовете ни”, плачеше възрастна жена на улица Христу Лада. Освен жилищните сгради, там се намират туристическото бюро Travel Plan и част от офисите на вестник Та Неа. Граждани и гости на реда спират пред опожарените фасади и наблюдават как пожарникарите гасят послeдните димящи остатъци от търговските обекти. Магазинът за електроника и домакински уреди “Коцоволос” на улица Стадиу е бил разбит, както много други магазини и е била задигната лесно преносима стока. Същото се е случило в магазина за спортни обувки FootLokers на търговската улица “Ерму”. Опожарени са клонове на Юробанк, Емборики, Алфа банк, Марфин банк. Магазинът за мебели Коста Бода до кино Атикон също е изгорял до основи. Кафетерията от веригата Старбъкс в същия район също е била опожарена, както и магазинът за бельо Galzendonia.

В сравнение с разрушенията по централните улици, площад Синтагма е сравнително запазен. Централното стълбище на хотел “Кинг Джордж” е разбито и мраморните плочи, които ги покриват са изкъртени. Хотелът “Мегали Вретания” в непосредствена близост до “Кинг Джордж” няма никакви вреди. Защо едни търговски обекти биват вандализирани, а други остават непокътнати все още не е ясно.

Автор: aidasv

Вижте фоторепортажа на GRReporter
от атинските улици след погрома Тук.

Емил Бок. Снимка: Reuters

Висшият български духовник  и общественик Методий Кусев е борец за църковна независимост и политическа свобода, той е Старозагорски митрополит от 1896 до 1922 година.

Кусев е роден в Прилеп /дн. Македония/  през 1838  или 1840 година . Светското му име е Тодор Кусев.  Той завършва първоначално образование в родния си град, а след това гръцката прогимназия.

Кусев е делегат на Битолската епахария на Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 година. На третото подготвително заседание Кусев обосновава правото на делегатите от епархиите в Македония и Тракия, неупоменати във фермана  за основаване на Българската екзархия, да участват в събора. Според Кусев македонските българи участват от самото начало в българската църковна борба и имат право на глас по устройството на Екзархията, в която ще влязат.

След приемането на всички избрани от народа представители на неупоменатите във фермана епархии, Кусев изказва  благодарност от тяхно име. Той  работи упорито за прилагане на член 10 от фермана за Екзархията и за изпращане на български митрополит в Пелагонийска епархия. Знаейки, че приложението на член 10 не зависи от екзарха, Кусев прави постъпки пред Портата, като се мотивира с големите злоупотреби, като впоследствие се разрешава на екзарха да подаде такрир*.

През 1873 година Тодор Кусев е подстриган в монашество под името Методий и е назначен за протосингел на Пловдивската митрополия и на  този  пост той  остава до 1880 година. Митрополит Методий пише в своите неиздадени „Възпоменания от Българското Възраждане“ за пребиваването си в Пловдив и за събитията от този период.

Със съгласието на митрополит Панарет Пловдивски,  Методий Кусев заминава за Цариград, където чрез заплаха с уния се опитва да склони руското представителство да подкрепи Екзархията в сложното следвоенно положение, като на преден план поставя въпроса за седалището на Екзархията в Цариград и възстановяването на екзархийското ведомство в Македония. Методий свиква в Цариградския метох събрание на местните българи, които приемат предложението за настояване пред екзарх Йосиф I да се завърне в Цариград от Пловдив, тъй като иначе македонското население ще потърси изход в унията. Заплахата на практика не е срещу екзарха, а предупреждение към руското правителство. Кусев праща делегация при католическия епископ Брунони, която изказва желание за уния при условията от 1860 година, което е прието в Рим. Методий Кусев се среща и с австрийския посланик.

За усърдно служение  Методий е въведен в архимандритски сан. По време на Априлското въстание, в условия на изключителен риск той  събира сведения за зверските издевателства над българското християнско население, заминава за Цариград  и заедно с екзарх Антим I  ги предоставя на представителите на Великите сили. Подгонен  от властите  Методий се спасява с параход и оказва  помощ на руското главно командване в последвалата Руско-турска война.  Методий Кусев участва и в движението против Берлинския договор от 1878 година, оставил родната му Македония под османска власт.

От 1879 до 1886 година  той е протосингел на екзарх Йосиф I.  През 1886 година  заминава да учи в Русия, където завършва Киевската духовна семинария, след което  учи в прочутата Петербургска духовна академия. От 1892 до 1893 година архимандрит Методий е първи ректор на Цариградската духовна академи /дн. Пловдивска духовна семинария ‘Св.св. Кирил и Методий/.

На 22 април 1894 г., Методий получава епископски сан, титулован е Велички  и е назначен за управляващ Старозагорската епархия. През 1895 година той, заедно с други българи, е член на делегация, която от името на Македонския комитет в Плоещ моли руското правителство за прилагане на обещаните от Берлинския конгрес реформи в Македония.

През 1896 г. Светият синод  на  Българската екзархия избира Методий Кусев  за Старозагорски митрополит . По време на Балканските войни  той  развива дейност в полза на македонските българи. През 1913 година издава книга, в която се доказва българщината на славянското население в Македония и се изобличава „угнетителното и отвратително поведение“ на новите сръбски власти във Вардарска Македония, които се стремят да обявят македонските българи за сърби.

През 1914 година Методий Кусев издава книгата „Погрома на България. Виновникът“, в която обвинява руската политика за българската национална катастрофа.
Митрополит Методий играе важна  роля в обществения живот на Стара Загора. Автор е на много статии и брошури по църковни и национални въпроси. По негова инициатива е създаден красивият парк „Аязмото“. За огромните му заслуги към града и неговите граждани, в края нa 2000 година митрополит Методий Старозагорски е удостоен посмъртно от клуб „Отворено общество“ със званието „Личност на хилядолетието“.

Методий Старозагорски умира  в Стара Загора на 1 ноември 1922 година.  Погребан  е в парка  „Аязмото“, непосредствено до църквата „Свети Теодор Тирон“.

--------------------------
* Такрир - писмен документ.

Български търговец Христо Тъпчилещов, е  активист на движението за църковна незамисимост.

Тъпчилещов е  роден през 1808 година е Калофер, в  семейството на абаджия. През целия си живот той спазва максимата, която научил  от баща си - "С пари може да се промени всичко. Затова работете, пестете разумно и вярвайте в Бога!"

Бащата на Тъпчилещов  умира, когато той е едва 15-годишен.  Христо и братята му работели упорито бащиния си занаят.  След време те разширили доста своята търговия.

Около 1854 г., вече  46годишен, Тъпчилещов с цялото си семейство окончателно напуска Калофер и се преселва в  Цариград. Тогава личният му капитал, без недвижимите имоти, наброява 584 320 гроша. С бистър ум и прозорливост той поддържа разнородна търговия.

Освен с търговци,  Тъпчилещов кореспондира с наши свещеници, общини, манастири и с много видни българи в цяла Европейска Турция и извън нея. За своето 21-годишно пребиваване в Цариград Христо Тъпчилещов се превръща в най-влиятелния българин. По силата на големите му привилегии, дадени му от великия везир Али паша, търговецът започнал да настоява, че е необходимо черковният ни въпрос да намери своето разрешение.

През периода 1860-1872 г.  Тъпчилещов, заедно със сина си Никола, събират енергично пари за построяването на българска черква в турската столица. Княз Стефан Богориди бил добре запознат с желанието на Тъпчилещов. Той имал една къща в квартала Фенер в Цариград, която подарил за българска черква.

Още през есента на 1848 г. къщата на Богориди започнала да се преустройва, за да се превърне в параклис, където за първи път в Цариград започнало да се извършва богослужение на български език. Отначало Богориди прехвърлил имота на църквата, но тъй като нямало издадено ираде*, че български храм може да притежава имот, то той бил записан на името на дядо Христо. По-късно синът му, Никола Тъпчилещов, влиза в преговори със съседа на Богориди, да продаде своята къща и земя в полза на българския църковен имот. Арменецът получил около 1400 английски лири. После къщата му била съборена и цялото място било присъединено към църковния двор.
                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                От Напрежението в търговските дела и от усилията, хвърлени в черковните разпри, старият търговец получава сърдечен удар. Макар и болен, през 1874 г. той се завръща в Калофер, за да види за последен път своя роден град. Поради големите почести, отдадени на Тъпчилещов от българите навсякъде, някои фанатици турци съобщили в Цариград, че той тайно подбуждал към бунт населението. Затова новият велик везир Махмуд паша  му поръчал да се прибере веднага обратно.

Тъпчилещов пристигнал в Цариград и на другата сутрин седнал пред кантората си. Покрай него минал калоферецът Лазар Йовчев, бъдещият екзарх Йосиф. Лазар бил завършил с финансовата помощ на видния търговец литературния отдел на Сорбоната. Тъпчилещов дал съвет на своя стипендиант, като му казал, че една бъдеща война за освобождението на България няма да донесе свобода на всички българи. Затова Екзархията  трябвало да бъде в Цариград, който да служи за обединителен център на българската нация. Същата вечер, на 22 септември, 1875 г. дядо Христо Тъпчилещов  умира. Погребват го в двора на църквата, за която той дал много години от живота си.

След 1878 г., когато започва да се строи голямата желязна църква "Свети Стефан" в Цариград, гробът на Тъпчилещов  е  разбит и ограбен, а близките му се прибрират в София.

-----------------------------
*Ираде - султански указ.

На 10 февруари 1892 година започва съдебен процес срещу Екатерина Кравелова - съпругата на политика Петко Каравелов, както и срещу  други съпруги на политици-либерали, по обвинение в предателство.

Обвинението срещу Каравелова е, че е търсила чуждо вмешателство, търсейки помощ от чуждите дипломати в България. Стефан Стамболов дори нарежда тя да бъде осъдена на смърт.

Съдебният заседател Калпакчиев, обаче,  не бил убеден в нейната вина и се посъветвал с русенския митрополит дядо Григорий, който му казал да гласува по съвест, а не както е заповядал Стамболов.

Така, гласуването на Калпакчиев, както и блестящата защита на доктора по право Константин Стоилов,  спасяват Каравелова от бесилката.  Докато трае процесът, за да може да преживява,  Екатерина Каравелова се преселва с децата си в Русе, където остава две години, работейки като учителка.

Делото завършва с оправдателна присъда.

Балканското съглашение, наричано още Балкански пакт,  е  военно-политически съюз, целящ да запази статуквото на Балканите  след Първата световна война.

Договорът за създаване на съюза   е подписан на 9 февруари 1934 година  от Гърция, Турция, Югославия и Румъния. Подписалите страни се съгласяват да прекратят териториалните си претенции една към друга, както и към съседните си страни, породени след Първата световна война.

Други страни в региона, които взимат участие в дипломатическите взаимоотношения, но отказват да подпишат документа са Италия, Албания, България, Унгария и Съветският съюз. Повечето от тези страни имат предимно претенции за териториална експанзия. Балканският пакт спомага за осигуряването на мира между Турция и независимите страни в югоизточна Европа, които са били част от Османската империя  (най-вече Гърция), но не успява да охлади местните интриги, което окуражава военната интервенция в региона на Германия, Великобритания и Съветския съюз по време на Втората световна война.

Балканската антанта е насочена срещу България и Унгария. Създаването на пакта е основната външно-политическа причина довела до извършването на Деветнадесетомайския преврат.

Балканският пакт престава да съществува след нападението на Германия над Югославия на 6 април 1941 година.

Двамата братя Жекови, Михаил и Георги,  са български революционни дейци, едни от ключовите фигури в Старозагорското въстание.

Братята са родени в Стара загора. Учат в родния си град, а по-късно  Михаил се занимава с търговия на кожи, а Георги е занаятчия – обущар.

Братя Жекови са активни членове на Старозагорския революционен комитет, а освен това,   те подпомагат освободителната борба и материално. Двамата вземат дейно участие в подготовката на Старозагорското въстание от 1875 година, а къщата им е превърната в  сборен пункт на въстаниците от града.

След разпадането на четата,  братя Жекови се укриват в плевня в село Елхово, но са открити от турската потеря и загиват в неравен бой с обкръжилите ги башибозуци на 20 септември 1875 година.

В тяхна чест, Иван Вазов възпява подвига им  в стихотворението ‘Братя Жекови’ от  цикъла ‘Епопея на забравените’.

С Решение № 1758 Върховният административен съд /ВАС/ отменя Решение № 736 от 29.12.2011 на Административен съд – Плевен, с което изборът за кмет в село Бохот, Плевенско, беше обявен за законен. Делото се връща за ново разглеждане в Плевен, от друг състав на същия съд. Решението на ВАС не подлежи на обжалване.

http://www.posoki.com