2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. kvg55
9. zaw12929
10. hadjito
11. sparotok
12. bosia
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Прочетен: 1032 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.03.2013 20:00
„Christianos ad leones“, викала тълпата и раздавала правосъдие. „Християните на лъвовете“…
Почти всички рескрипти (едикти) на римските императори от времето на Траян (98-117) срещу християните, изрично забраняват вече съдопроизводство върху християни да се прилага на основание на анонимни доноси (без обвинител, какъвто може да бъде обаче всяко лице) и на основание на викове на тълпата.
Император Траян
Пилат Понтийски се поддава на виковете на тълпата и Иисус Христос е разпнат.
Много от ранните християни-мъченици също стават жертва на „призивът на тълпата”, която общо взето истерично вика: ”Християните на лъвовете”/christianos ad leones/.
Римската империя е устроена така, че управителите на провинции, са едновременно и съдии. Римското право не познава институцията на прокурора. Римските управители са цялата държавна власт, а тя е и съдебна. Те не съдят по мнение, а са професионалисти на римското право. В момента, в който те разбират, че предмет на жалбата на ищеца е от религиозно естество (особено при жалбите на евреите), те си отдъхват (Пилатовото умиване на ръцете). Няма да има процес, в истинският смисъл на думата.
„Божественото” преди диоклециановата държавна реформа, е иманентно на държавната власт на императора (цезар), тоест то е част от неговата личност.
Императорът е „бог по длъжност”.
Императорът черпи своя статут от формализирането на закона (римското право), чрез своята личност.
Най-близкият път да се придобие „божественото-по-длъжност“ (да се стане цезар) не е теологията, а военното изкуство. Генералите са боготворени от войската и народа по практически причини. Те са „спасителното значение” на Рим.
Император Каракала
Римската империя е полиетническа, ето защо император Каракала (211-217) издава едикт, с който практически разширява възможността римски гражданин да стане почти всеки. Това е пробив в самата римска юрисдикция.
Диоклециан започва своята държавна реформа, понеже правното понятие за „римски гражданин”, вече е променено.
Император Диоклециан
Той съзнава, че не може да се справи сам, но не като император, а като юрист. Следователно, държавната реформа на Диоклециан не е някакво мъдро хрумване, а практическо следствие от разширяване обема на римската юрисдикция върху римските граждани. Едиктът на Каракала подготвя държавната рeформа на Диоклециан.
Реформата е опит да се съхрани статуквото на римското право, което има силна йерархична структура. Разширеният обем на възможността за римско гражданство при Каракала, води до умножаването на императорските фигури /август, кесар/ при Диоклециан.
Римското право става гробокопач на старото римско понятие за император.
Новият съ-императорски управителен съвет пък няма как да трансформира божественият подтекст на императорското одлъжностяване, в посоката на някакъв „сонм” от нови длъжностни богове.
"Божественото" става бюрократична грижа на новият властови съвет, т.е. то окончателно е отчуждено от личната привилегия на императорската длъжност.
Преди Диоклециан императорите не са обвинявали с личната си воля християните.
Дори са забранявали доносите или тълпата да имат нещо общо с отговорността на личната воля на един обективен обвинител, какъвто може да бъде всеки по принцип. До Диоклециан императорската лична воля не е трансформирана в държавна воля, спрямо нелегитимността на християните (обвинение на държавата без цезар няма). Освен това волята на тълпата не е поощтрявана като обществена воля с правни последици.
Диоклециановата реформа обезличава, т.е. бюрократизира императорската длъжност. Старото римско понятие за божествена привилегия на тази длъжност, чрез реформата, е увидяно за първи път като нещо различно от личността. Тоест, увидяно е, ако използваме съвременен език, като юридическо лице. Божествеността като длъжностно-лична привилегия на императорския статут, става „пакет от акции”. Тя не е вече еднолична собственост. Новите собственици (съ-императорското тяло от августи и кесари) започват съзнателно гонение на християнството за първи път като държавна политика. Държавата поема ролята на обвинител. А това вече е политика, а не право.
До Диоклециан християните са преследвани по сакрални причини, но спрямо тях не е предявен политически момент. При Диоклециан те са обвинени от самата държавна власт, техният проблем става част от самата държавна политика.
Само осем години след Диоклециан, т.е. през 313 г., за Константин Велики християнството вече е най-важната част от държавната му политика...
Император Константин
Тривековният път на християнството до официализирането му, завършва с оценяването му като основен политически фактор на самата Римска империя.
Държавното и земно зло, олицетворявано от Рим, се трансформира в християнска родина. И то при положение, че едва всеки седми от империята е християнин.
Удивително е развитието на християнството от група апостоли в общество от епископи...
2. Тефтерчето на Васил Левски
3. Български исторически календар
4. "Граждани на Райха"-"Reichsburger"
5. Дегенерацията и дегенератите от първоизточника - Григорий Климов
6. Сайт, посветен на големия Български политик - професор Богдан Филов
7. "Лихвата е кражба!" от покойния Владимир Свинтила
8. Сайт за националистическите движения преди 1944 - а година и техни документи
9. Забравеният д-р Янко Янев
10. Планът "Еврия"
11. Сайт с български бойни знамена
12. Исторически видеоблог
13. "Изгубената България" - исторически сайт
14. Владо Черноземски
15. Европейския съюз - новият Съветски съюз? /БГ субтитри/
16. "Шест милиона – изгубени и намерени" oт Ернст Цундел
17. Реалността днес и която идва...
18. Военное обозрение
19. КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ от архимандрит Борис
20. Отворено писмо-МАНФРЕД РЬОДЕ
21. РПЦ Царская Империя
22. Григор Симов: Нека не си затваряме очите
23. Исторически ревизионизъм
24. Вечния Църковен Календар на Светите Отци