ЩАБ ЗА АНТИСИСТЕМНИ ДЕЙСТВИЯ-0879606456 :: Черните дупки на българската енергетика

Безспорно дело на мозъчните тръстове
Неотдавна излезе от печат книгата „Черните дупки на българската енергетика” от Иван Чалъков, Иво Христов и Тихомир Митев. Имайки в предвид тенденциозното заглавие и отчитайки онова което вече зная за монополизирането на социалнополитическата и икономическа експертиза от платените от чужбина мозъчни тръстове веднага потърсих има ли „изследването” спонсор и кой е той. Не останах разочарован. В увода е казано – книгата е написана по проект на „Рискмонитор”. „Рискмонитор” се финансира от (1) … фондация „Отворено общество” (включая Ню Йоркския офис, което значи, че „работата е дебела”) и от Балкански тръст за демокрация, зад който се крие „Джърман Маршъл план ъф Ю Ес”. За този тръст писах наскоро пак по повод на енергетиката ни, че финансират лобиране против АЕЦ Белене. Третият спонсор който очевидно е мозъчен тръст е „Тръст за гражданско общество в Централна и Източна Европа”. Като отидем на сайта му намираме като „Основатели” същите стари кримки (2) фондация „Отворено общество”, „Джърман Маршъл план ъф Ю Ес”, фондацията „Форд”, „Фондация братя Рокфелер” (за която съм писал, виж препратка (7) от текста „Експертите на прехода” ) и фондация „Чарлс Стюарт Мот”, която, както и „Джърман Маршъл план ъф Ю Ес”, е спонсор и на Центъра за Либерални Стратегии (3). Така че книгата без съмнение е творение на българските мозъчни тръстове и очевидно е спонсорирана и вероятно поръчана от западните донори. За мен лично това вече създава предубеденост относно качеството и обективността на „изследването” на авторите. Започнах да я чета единствено за да видя какво пише за ЧЕЗ, ЕВН и ЕОН. Книгата обаче надмина всички мои очаквания!

Основна фабула
Книгата започва с „Обобщение на резултатите от изследването, чието място е в началото” (стр. 13). Още там се описва един логически абсурд, хем енергетиката ни е неефективна, хем цените на тока били прекалено ниски, хем от енергетиката се смъквали баснословни (скрити) печалби, докато явните печалби били ниски. Авторите сами забелязват това противоречие и "намират" неговото обяснение. Какво е то ще напиша по-надолу, тъй връзката му с темата на книгата е слаба, но затова пък илюстрира емблематичен за мозъчните тръстове подход.

Книгата третира най-вече елетроенергетиката. Основния лайтмотив непрекъснато се повтаря - поради сбъркани социални разбирания правителствата от 89-та до сега не вдигнаха цената на тока колкото трябва. Колко трябва не се уточнява в цялата книга и то не случайно, имайки в предвид парадокса за който ще стане дума по-късно. Ниските цени на тока непрекъснато се сочат като водещи до невъзможност за технологично обновяване. Критикува се начина на приватизация, може би уместно, доколкото приватизацията сама по себе си може да бъде честна. Критикува се запазването на относителната цялост и централизираност на електроенергийната система въпреки направените приватизации. Ще отбележа само, че към момента единствено АЕЦ Козлодуй, ТЕЦ „Марица-Изток” 2 и преносната мрежа за високо напрежение са държавни.
Та нека видим как така хем в електроенетгетиката пари не постъпват, хем ги крадат.

Доказателствата по същество се привеждат в Трета глава. Тя започва с оценка на печалбата на компаниите в енергетиката и благодарение на две графики стига до извода, че „При реализираните от фирмите от сектор „Производство пренос и разпределение на електроенергия” през 2007 година продажби от почти 4.3 милиарда това означава печалба около 6% а в отделни периоди тя достига дори под 4%.” (стр. 131). Ако обаче мислите, че от дадените в графиките данни можете да изчислите тези проценти печалба дълбоко се лъжете. По добре си мислете, че сте глупави, а само „експертите” могат. В статистиката очевидно влизат и частни и държавни компании, но ни най-малко не става ясно дали компаниите „смъкващи баснословни печалби” също са включени. Такова разграничение явно е над възможностите на авторите или просто не съществува.

По-нататък на стр. 131 четем едно от най-важните твърдения, което служи за оценка на корупционно отклонявани от енергетиката суми „В края на периода [2007 година] съвкупните общи разходи за производство достигат над 2.3 милиарда лева (около 1 млрд. за държавните и над 1.3 млрд. за частните дружества).” В Шеста глава тези 2 милиарда вече не са „общи разходи за производство”, а „за ремонтни дейности и приравнени към тях”, „И така дори да приемеме една по-консервативна оценка за последните 20 години около два милиарда лева годишно се харчат за ремонти и приравнени към тях дейности в енергетиката (повишаване на безопасността, обучение на персонала и т.н.) … Тези оценки се потвърждават и от направения в раздел 3.1 от Глава 3 анализ на статистическите данни за годишните разходи на фирмите от електроенергетиката съпоставени с техните приходи от продажби и печалби – посочената за 2007 г. сума от 2.3 млрд. лева е близка до приетата от нас консервативна оценка.” стр. 197-198. Тези 2 милиарда лева са сумата която се източва от енергетиката по „Третият начин” – чрез ремонтни и консултантски дейности. „Вече посочихме, че ремонтите, особено в топлоцентралите, съставляват най-голямата част от средствата, ежегодно реинвестирани в енергетиката и че техният размер е около 2 милиарда годишно. Според експертите, лъвският пай от всички поръчки отива във фирми, свързани най-вече (но не само) с БСП…” стр. 313. Следва изброяване на фирми. Обяснява се, че това са фирми посредници, които възлагат ремонта на фирми „правячи” „за суми от 15 до 40% от сумите по договорите” стр. 315. Като свидетелство се сочи интервю с анонимен „бивш ръководител на въгледобива”, който отговаря с „Точно така” на следния въпрос, стр. 315-316, „- Ако Вашите оценки, че около 70% от парите за ремонти се преразпределят, са верни, и ако приемем, че годишните инвестиции за ремонта в енергетиката са 2 млрд. лева, това означава между 1.2 и 1.5 млрд. лева годишно се разпределят в ръцете на една ограничена група хора.”

Авторите претендират за откритие, като сумата е понамалена, „над един милиард лева минаващи през няколко фирми „имащи един лъскав офис и няколко автомобила действително е огромна сума и ако тя е вярна, това означава, че сме открили един от най-сериозните канали, захранващи политическата корупция и олигархичния тип управление в България – корупционни канали които наливат над милиард лева годишно в ограничения кръг от свързаните с енергетиката политически елити, върхушката в енергийната компания и инжинеринговите и консултантски фирми-посредници.” стр. 317.

Откритието обаче малко куца. Първо, разходите от Глава 3 са „общи”, като е уточнено, че не включват заплатите и осигуровките на работниците. Къде обаче отиват например разходите за въглища на ТЕЦ-овете? После, авторите изглежда са забравили, че само 1 от 2.3-те милиарда са разходи на държавните фирми, а над 1,3 млрд. са на частните. В същото време източваните от държавните фирми суми са около 2 милиарда и то само по схемата с „ремонти и приравнени към тях дейности”, т.е оценките не съвпадат минимум 2 пъти. Числото 2 млрд. годишно неправомерно се предлага като отнасящо се за 15 години без да се отчита извършваната приватизация. В крайна сметка към 2005 година само един ТЕЦ и АЕЦ Козлодуй са държавни. Смехотворно е оценката направена в Глава 3 да се нарича анализ. Същото важи и за Шеста глава, там сумата от 2 млрд. идва неясно откъде, няма назовани източници, а изобилстват текстове които следва да мислим, че са от интервюта с експерти. Не се цитират договори, документи или годишни отчети. Вместо това има окомерни обяснения от колко големи суми за ремонт спрямо първоначалната инвестиция се нуждаят различните видове централи ВЕЦ, АЕЦ, ТЕЦ като дори съвсем ненужно са вмъкнати и технически схеми. Техническата схема на ВЕЦ трябва да обясни колко големи са първоначалните инвестиции и малко разходите след това – стр. 291, а другите технически схеми въобще не се споменават в текста. Вероятно са вмъкнати за наукообразност. Така или иначе, авторите пишат условно, „ако тя (сумата от 2 млрд) е вярна” … „ако приемем …” и т.н., но в името на манипулацията на гърба на книгата вече няма съмнения. На задната корица четем „Знаете ли например, че само за ремонтните дейности в централите отиват над 2 милиарда лева годишно? И че реалните изпълнители получават едва 20 на сто от тези пари? Това е един от най-сериозните канали, захранващи политическата корупция и олигархичния тип управление в България. ” Като анализирате книгата обаче, не само не намирате потвърждение на тази цифра, а откривате, че дори не съвпадат оценки, за които авторите твърдят, че съвпадат. Явно не са силни в елементарната математика.

Да укрием част от големите играчи
Очакванията ми, че на ЧЕЗ, ЕОН, ЕВН няма да се обърне внимание се оправдаха. В приватизационните договори на тези три фирми има записана гарантирана възвръщаемост от 16% годишно, за първите 3 години и 12% след това (4,5). Комичен е факта, че за подобна дейност средната печалба на запад е 5% (4), толкова колкото авторите са изчислили за фирмите от българската енергетика. Няма никаква индикация за това как тази гарантирана печалба се вмества в направените оценки за 4-6% печалба на дружествата в енергетиката. Дума не се споменава за това как гарантираната печалба се отразява на цените на тока. Не се споменава, че трите ЕРПта са териториални монополисти, че тормозят клиентите, че постоянно настояват за увеличаване на цената на тока, че укриват и изнасят печалби чрез свръхвисоки разходи за консултантски услуги от страна на чуждестранните компании-майки, че не дават на държавата полагащия й се дивидент от 33-те % собственост (4).

Не се коментират и другите западни инвеститори, като американската АЕS и италианската Енел. Енел закупува ТЕЦ Марица изток 3, а АЕS Марица-Изток 1. В Глава 4 се прави медиен анализ, чиито цел и място са съвсем неясни. Въпреки претенциите за безпристрастност, повечето от съобщаваните материали са от вестник „Дума” за да се демонстрира „обработка на общественото мнение”. Веднага бих запитал, вестник „Капитал” (вестник, който както и „Дневник”, е близък до мозъчните тръстове) не обработва ли общественото мнение? Особено място се отделя на изказванията на Румен Овчаров, който се сочи за тартор на кръг от фирми в енергетиката, които се облагодетелстват от политически връзки с БСП. На няколко страници (209-211) се цитират интервюта на Овчаров в които той се обявява против сделките за продажбата на Марица-Изток 3 и особено на Марица-Изток 1. Последната сделка е с американската АЕS и предвижда високи фиксирани изкупни цени, което според Овчаров е недопустимо и щяло да се наложи българите да плащат тази висока цена от джоба си. Десет години след тези изказвания на Овчаров ние знаем резултата от тази сделка. Предвидената според договора цена е по-висока, отколкото на останалите електроцентрали. Отново имаме гарантирана възвръщаемост от 17.5%, която в последствие е намалена до 9.8% (6). За да се изпълни договора от 1-ви юни 2010 ДКЕВР надува цената на тока с 3%, въпреки че АЕS закъснява с изпълнението на тяхната част на договора (7,8). Тук имаме и друг куриоз. По непотвърдени данни френският изпълнител на строителството “Алстом Пауър” е имал проблеми с технологията на изгаряне на нискокалоричните лигнитни въглища от източно-маришкия басейн. Точно за изгарянето на тези въглища има разработена чисто българска уникална технология, която е изнасяна в страни като Австралия и Индонезия (стр. 146-147). Според книгата, ноу-хауто за тази технология сега е в българска фирма наследила кадри на някогашния „Енергопроект” (стр.271). Интересно е защо тогава е допусната чужда фирма?

Тази година централата най-после заработи (9) и въпреки обещанията потребителите да бъдат компенсирани за надвзетите 3%, цената на тока отново се повишава. Увеличението с „2 % за бита и 5% за бизнеса бе заради новата американска централа "Марица-изток 1", която има дългосрочен договор с НЕК за изкупуване на тока” (10). Договорът с АЕS за гарантирана цена и изкупуване е за 15 години (8). Така се оказва, че Румен Овчаров е бил прав през 2001 година. Договорът с АЕS е неизгоден, договорената цена – неконкурентноспособна и затова е необходимо да се намеси ДКЕВР с регулиране на цената на тока и то не в наша полза, а в полза на американския инвеститор. На този фон думите „Успешната реализация на ТЕЦ "AES Гълъбово" е показателна за способността на България да привлича и осъществява чужди инвестиции” (9) казани от Бойко Борисов при откриването на ТЕЦа са подигравка за целия народ.

В някои моменти в книгата се срещат откровени глупости. Например, на страница 248 се цитира оператор в АЕЦ Козлодуй, който казва, че централата винаги е била на печалба и че ако я оставят сама да си определя цените, заплатите в централата можели да се увеличат до 10 пъти. Коментарът на това изказване е следният „Тези пасажи илюстрират типичното ”технократско” разбиране за цената на електроенергията, което освен амортизационни отчисления, застраховки и т.н. и не отчита десетилетията социалистически държавно субсидиране и инвестиции направени при практическа свръхексплоатация на населението и неплащане на полагащите компенсации на собственици, права на индустриална и интелектуална собственост, екологични вреди и т.н. за които говори Манкър Олсън”. Интересно, как авторите смятат подобни неща да влязат сега в цената на тока от АЕЦ Козлодуй и кой кому ще ги се плаща? Кои са тези „собственици”, кои са и тези които са „свръхексплоатирани”? Да, АЕЦ-а е построен от държавата по време на соца при други икономически правила от същите тези хора, които наричат „свръхексплоатирани” и е съвсем редно същите тези хора да печелят от евтиния ток който АЕЦ-а произвежда. Учудвам се на глупостите които се привличат за да се обори простия факт, че АЕЦ Козлодуй е високоефективна. Още повече, че по принцип, тока от атомни централи е по-евтин отколкото от ТЕЦ. Глупости подобни на тези на авторите изказа и самия министър на икономиката, енергетиката и туризма Трайчо Трайков: „Оказва се, че токът от АЕЦ "Козлодуй" е много евтин и нашата централа не отговаря на честните конкурентни пазарни принципи. … Също така се смята, че атомните централи изкривяват пазара, защото не могат да бъдат заменени от нови мощности.” (11). На европейско ниво се обмислял „ядрен данък”, което показва и откъде идва „директивата”, която авторите на книгата, т.е. мозъчните тръстове, и Трайков защитават. Забележете логиката! Ако има евтин, с други думи конкурентноспособен, начин за производство на нещо, то той изкривява пазара и следва да се обложи с данък. По тази логика трябва да се въведе и данък „Произведено в Китай”. Такава е еврологиката на мозъчните тръстове, но бъдете сигурни – прилага се само защото АЕЦ Козлодуй, както и повечето атомни централи по света е държавен.

Нека сега се върнем на „парадокса”, който авторите на книгата са „открили”, а именно, енергетиката ни е неефективна, цените на тока са ниски, но в същото време се смъкват баснословни печалби. Авторите намират обяснението в ... „комунистическата свръхексплоатация” по времето на социализма (който разбира се неправилно и по внушение на спонсорите наричат комунизъм). Какво следва да се разбира под абсурдния термин ..."комунистическа свръхексплоатация" трябва да разберем от теорията на някой си (според тях известен) американски икономист Манкър Олсън. Цитира се негова единствена статия със заглавие „Защо преходът от комунизъм към капитализъм е толкова труден” (12). Това, че в самото заглавие се говори за преход от несъществуваща и несъществувала политикономическа система е най-малкия проблем. Вече съм писал, че наричането на социалистическите страни „комунистически”, без ни най-малко съответствие нито с комунистическата теория нито със самоопределянето на соц. страните е чисто пропаганден трик от времето на Студената война . Моят опит да открия западен политически или икономически експерт, който не бърка социализма и комунизма беше неуспешен и доколкото Манкър Олсън също принадлежи на академичните среди в САЩ, то има смисъл да се зададе въпросът съществува ли на запад социална и политическа наука, която не е подчинена на прокапиталистическа и антисоциалистическа пропаганда?

Нещо повече, в края на въпросната статия Олсън изказва благодарност на USAID благодарение на която това и други негови изследвания били станали възможни. В този смисъл глупостите за социализма (най-вече по времето на Сталин) които Олсън е изписал и нашите „експерти” са преписали не са за учудване. За учудване е докъде може да стигне интелектуалната нечестност на иначе образовани хора. Не е тук мястото да дискутирам статията на Олсън, това би било тема за отделен текст. Съвсем спокойно мога да заявя обаче, че нещата написани за соц системата са смехотворни, нелогични, взаимно противоречиви и издават вопиещо невежество и интелектуална нечестност, защото няма начин човек да е живял по онова време и да препише за него толкова очевидно неверни неща.

Като се поразровим в интернет откриваме, че през 1990 година Манкър Олсън основава мозъчния тръст IRIS който е финансиран изцяло от USAID (13). Потвърждава се наблюдението на Достена Лаверн в „Експерите на прехода ”, че „експертите” от мрежата на мозъчните тръстове се самоцитират едни други и не излизат от рамките на мрежата в полето на неконтролираната от спонсорите истинска академична наука.
Отделните автори изглежда са писали отделните глави без да се координират един с друг, тъй като между самите глави има противоречия. Например, задава се въпроса как така при разпада на почти всички сектори на икономиката след 1989-та електроенергетиката оцелява и работи без сривове. Във втора глава е даден правилен отговор - поради спецификата на технологията, а именно - поради това че електроенергията не може да се складира и се налага непрекъсваем денонощен режим на работа. Електропреносната мрежа и централите са едно цяло и изпадането на някои от тях ще разтрои цялата система. И накрая - спирането на тока би предизвикало доста силен отзвук сред населението с неприятни политически последици. В Трета глава се дава друг отговор енергетиката оцелява поради … лозунга на Ленин "Комунизмът, това е съветска власт плюс електрификация на цялата страна". Ако не беше жалко щеше да е смешно.

В крайна сметка книгата съдържа антисоциалистическа пропаганда, въпреки че единият от авторите доста е похвалил енергийната система на соца, която към 89-та година е по-развита от тази на Гърция и е на едно ниво с повечето западноевропейски страни.

Цели на книгата
Както пише Наоми Клайн в „Шоковата доктрина” популярността на Международния валутен фонд и Световната банка силно спадат след като налаганите от тях икономически правила се провалят, особено в страните от Латинска Америка и Източна Европа. Корупцията е спасителната сламка за която двете банки се хващат за да обяснят провала и да намерят отново поле за пробутване на нови рецепти за просперитет. Провалът следва да се обяснява не с антиикономическите мерки които двете банки налагат на народите, а с някакъв собствен дефект на самите народи, а именно корупцията. Като идеолози на световната мрежата от мозъчни тръстове, МВФ и СБ спускат задачата да се изследват корупционни и сенчести практики. Това е самият замисъл на фондацията „Рискмонитор” (1, страницата "Мисия") и това е рамката, в която книгата „Черните дупки …” отлично се вписва. Така че темата и изводите са зададени предварително.

По тази причина, абсолютно недопустимо е, да се критикуват западни фирми за каквото и да било. Освен това, донорите са представители на западните банки и частни корпорации и критиката към тях е недопустима. Недопустимо е, те и техните практики да бъдат обвинявани за провала на икономическите реформи в незападните страни. Мерките на МВФ и СБ целят именно завземането на ресурсите на страните от западни компании и критиката към западни компании директно би се прехвърлила като критика към налаганите от двете банки правила. Нещо повече, една от задачите на българските мозъчни тръстове е лобирането за западни фирми. Точно тези факти предопределят отсъствието на какъвто и да било коментар и дори споменаване на условията на приватизационните договори на ЧЕЗ, ЕОН, ЕВН, AES, Енел. Не се коментира как практиката да им се гарантира възвръщаемост от над 10 до 18% на инвестициите се отразява на оценката на печалбата, която авторите правят в Глава 3. Нещо повече, частните ТЕЦ Варна и Бобовдол имат гарантирана възвръщаемост от 12% докато за държавните АЕЦ Козлодуй и Марица-Изток 2 приетата възвращаемост е 0.5-1% (6). Почти сигурно оценката в Глава 3 е погрешна. Няма как да защитаваш тезата за освобождаване на цените на електроенергията и в същото време да не разкритикуваш сделка като тази с АЕS, която гарантира фиксирани цени. Затова за АЕS трябва да се мълчи, още повече, че изгодата от сделката е точно за АЕS.

Западният бизнес и комунистическата номенклатура в постсоциалистическите страни са в по-сложни отношения отколкото се представя в медиите. „Комунистическата номенклатура”, която разрушаваше соца и западните стопански и политически дейци са в съюз, когато става дума за осакатяване и разлагане на държавите ни, т.е. когато се действа срещу народа. Пример е съдействието което Сорос и Мърдок оказват на Луканов още преди 1989 година и „Планът Ран-Ът” съчинен пак по поръчка на Луканов и държавните пари с които Луканов субсидира Фондацията на Сорос „Отворено общество”. Когато обаче стане дума за бизнес и придобиване на собственост, западните фирми и корпорации и „комунистическата номенклатура” се превръщат в конкуренти. Точно тук се мозъчните тръстове заемат позицията на западните си спонсори, като целта им е да оплюят неудобният на тях местен бизнес, независимо какъв е той, на кого принадлежи и как действа. С това не казвам, че в България няма сенчест бизнес. Но атаката която ще получи от Запад зависи не от това колко е сенчест и дали е на „комунистическата номенклатура”, а дали пречи на интересите на западните компании у нас или им съдейства.
Втората цел на книгата е антисоциалистическата пропаганда. Отново се пробутва друго клише на мозъчните тръстове – провала на капитализма в Източна Европа се дължал на „комунистическото наследство”. Именно затова се привлича на помощ такъв боец на идеологическия и пропаганден фронт, като Манкър Олсън. Неговите измислици следвало да обяснят „парадокса” до който авторите са достигнали. Парадокс обаче едва ли има. Цифрите с които се доказва не само не се съгласуват, ами и няма минимални доказателства за верността им. Интелектуалната честност изисква просто да се проверят сметките, а не да се твърди че „Големи тарикати сме ние, щом крадеме нещо дето го няма.” (перифразирайки един голям наш комик)

Третата цел на книгата е повишаване на цената на тока. Това изискване се процежда през цялата книга и очевидно не е в интерес нито на гражданите нито на бизнеса.

На задната корица на книгата следва да се обърне специално внимание. Като добри пропагандисти авторите на книгата са се досетили, че ония които ще прочетат само задната корица са доста повече от тези които ще прочетат цялата книга и затова са се погрижили там да вмъкнат максимално "скандална" информация. Вече писах за окомерната и вероятно погрешна оценка от 2 милиарда лева, които се присвоявали чрез ремонтните фирми. На корицата се споменава аферата на Доган, която обаче в книгата фактически не се разглежда. Твърдението, пак от корицата "От всички пари на обществото, които потъват в енергийната система, поне 40 на сто се отклоняват в корупционни канали." също не следва от книгата. Тази цифра, окомерно занижена, тъй като на 80% никой не би повярвал, идва от разликата между това което големите енергоремонтни фирми-посредници получават като заплащане и това което дават на подизпълнителите вършещи реално ремонта. От никъде обаче не следва, че тези пари отиват за политическа корупция и книгата по никакъв начин не го доказва. Още от задната корица "Това е тъжният извод от десетки експертизи, оригинални интервюта и анализ на информацията в десетки медии през последните години." В книгата няма никакви експертизи, никакви статистически данни и почти никъкъв анализ. Да, пълна е с интервюта, но и те често си противоречат едно на друго и на позицията на авторите. "Анализът" на информацията в медиите също е слаб и оцветен от пристрастната позиция на авторите. Последните три изречения на задната корица са "Това не е служебен доклад. Това е критично гражданско изследване. Прочетете го преди гласуване." Да, това не е служебен доклад, то не е доклад изобщо. Книгаа обаче не е и изследване, още по-малко гражданско. Авторите на тази книга са получили задачата за нея не от българските граждани, а от своите чуждестранни спонсори и както се вижда в книгата, делата на чуждестранните инвеститори са оставени настрана. Потвърждава се наблюдението на Достена Лаверн от книгата й "Експертите на прехода ", че мозъчните тръстове имат претенцията да представляват гражданското общество в България, когато в действителност те са негови узурпатори и подтисници. Последното от трите изречения вече буди учудване. Какво общо има книгата на "безпристрасните експерти" с политическите избори? Както самите те пишат, всички партии до сега са водили еднаква политика в енергетиката. От енергетиката са се възползвали не само фирми от БСП. Какви изводи тогава следва да си направим, които да повлияят на поведението ни като избиратели? Очевидно, трябва да направим асоциации между номенклатурата и БСП. В никакъв случай не защитавам дясната партия от политически ренегати - БСП, но от "безпристрасни експерти" авторите на книгата се превръщат в партийни агитатори.

Наука ли!
Главният недостатък на книгата са погрешните оценки водещи до абсурд обяснен чрез логическа несъстоятелност. Има още много, но когато основното е сгрешено, то е достатъчно за отхвърляне на „изследването” независимо от второстепенните дефекти и достойнства. Освен законите касаещи енергетиката (които лесно се намират в „Държавен вестник”), изследването не цитира никакъв друг документ. Не разглежда нито един случай на корупция или източване на ресурс от енергетиката. Единственият случай който се споменава е консултантският договор на Доган, но и за него подробности не се дават. „Фактите” в цялата книга са на ниво слухове – тоя каза, оня каза. Даже оценките за разходите на тецовете за ремонт са направени по думите на началник не на ТЕЦ, а на въглищна мина. Липсва напълно какъвто и да е коментар относно сагата „АЕЦ Белене”, освен че присъства в медиите през всичките тези години. Грандиозната далавера, която наскоро „разкриха” не се споменава.

В един момент се учудвах, че фондациите могат да плащат за творения на толкова ниско изследователско ниво. Даже мислех, че авторите са подходили на принципа „Абе има тука едни пари за вземане.” В последствие обаче осъзнах, че ниското изследователско ниво не би попречило на авторите (съответно мозъчните тръстове и фондациите) да пробутат пропагандата си. Донорите плащат за определен тип пропаганда. Логическа издържаност на творението или високо научно ниво не се изискват тъй като пропагандата е насочена за масите, а не за академичните среди. Ония които могат да разберат за какви глупости става дума се предполага, че са малко. Те ще бъдат „надвикани” и задушени финансово. Самата книга се представя за научно изследване и действително ще заблуди много от читателите си. Езикът на книгата е наукообразен. На места се споменават противоречащи на основните тези твърдения и дори положително отношение към някои постижения на соца, което идва единствено да придаде на „изследването” „научна безпристрастност”. С погрешните си оценки, нарушената логика, липсващите доказателства и избирателния подход към факти и теории „изследването” обаче е само една твърде лоша имитация на наука . Заключение, което Достена Лаверн прави и в своето по-общо изследване върху творенията на мозъчните тръстове в България. Редно е да спомена, че с такива антинаучни изследвания се мотивират законодателството на страната и политиката на политическите партии, тъй като мозъчните тръстове са монополизирали социалната икономическата и политическата експертиза в страната.

Заключение
Книгата „Черните дупки на българската енергетика” представлява нискокачествено псевдонаучно изследване – типичен представител на „научната” дейност на българските мозъчни тръстове. Целта на книгата, както и на фондацията „Рискмонитор” е да разпространяват идеята, че местната корупция е причина за провала на капитализма у нас, а не погрешните инструкции и изисквания на МВФ, Световната банка и Европейския съюз. По тази причина цял сектор от електроенергетиката ни, този който попада в ръцете не западни инвеститори, остава извън книгата. Книгата мълчи относно условията на приватизационните договори на западните инвеститори, които почти масово включват неприлична цифра на гарантирана възвръщаемост. Не се разглежда и дейността на тези инвеститори, методите им на изнасяне на печалба, неплащането на дивидент на държавата и т.н.

Изследователското ниво на книгата е доста ниско. Въз основата на погрешни окомерни оценки (на ниво средношколска аритметика) за средната печалба на предприятията в енергетиката и разходите им се прави заключение за парадокс между ниската ефективност на енергетиката, ниската цена на тока и смъкването на „огромни” печалби с които се захранвала политическата корупция, т.е. хем енергетиката не генерира доходи, хем те се ограбват. Натъквайки се на това противоречие, вместо да се върнат назад и да си проверят сметките и хипотезите, авторите изкарват една съмнителна идеологическа теория която ни отпраща към 45-те години социализъм – обяснение лишено от всякаква икономическа логика дори ако вземем в предвид само 20-те години които ни делят от соца.

Наред с идологическите послания книгата прокарва и едно практическо – вдигайте цените на тока.

Книгата е ярко потвърждение на установените в "Експертите на прехода " характеристики на мозъчните тръстове, че опитват да се представят за гражданско общество, когато всъщност представят донорите си, че лобират в полза на западния бизнес у нас, че в "изследванията" се цитират автори изключително в рамките на самата мрежа от мозъчни тръстове и че опитват да представят ненаучните си творения за наука.

Кихано
02 септември 2011