В Охрид един шивач завежда Григорович в черквата на Св. Климент и - както пише пътешественика в очерка си - измъкнал от един долап пергаментовото житие на Св. Климент. Ръкописи имало и в олтара, и на някакво тайно място, където стоял черковния хор.

         Редица тракедонисти днес отправят незаслужени упреци към находките от ръкописи и „царственици” на български владетели и канове. Те очевидно забравят „урожая” на В. Григорович, събран само около десетина години по-рано, от откриването през 1870 г. на „Именникът на българските канове”.

         Какво точно е занесъл Григорович в Москва все още е предмет на дискусии.

         Едно е ясно. Този човек е имал тайни държавни протекции и е разполагал с доста пари.

         По-голяма част от книжовните трофеи са купени, някои са дарени, а други (където не успяват горните два метода) са преписвани.

         Според Ив.Шишманов още на 18 ноември 1846 г. Селимски от Атина, в едно писмо на гръцки език до Георги Золотович в Цариград, съобщава:

         „Един професор от Казанския университет, именуван Виктор Григорович, като обиколи нашето отечество, открил много важни неща: 1) книга, написана с най-стари букви, които употребявали нашите стари прадеди; 2) списък на царете, цариците и патриарсите ни, от които по-голямата част е била неизвестна досега; 3) саморъчно писмо на нашият патриарх до тамошния влашки княз, комуто се давало разрешение да се ръкоположи като влашки митрополит Арцесийски епископ; 4) патриархът писвал със зелено мастило; 5) книги палимпсеста, т. е. книги, от които изличавали старите букви и писвали нови. Това ставало от нямане на хартия ; 6) гръцко евангелие, написано с кирилица, от което се разбира, че гърците отдавна преследваха съществуванието на нашия народ”   ( Библ. д-р Иван Селимски, кн. ІІІ, р. 47, 48).

         Европейските слависти очакват Григорович да напише значим труд, на основата на онова, което е видял и придобил.   
          Най-нетърпелив е Шафарик.

         Григорович обаче написва само един кратък „Очерк” през 1848 г., явно на основата на дневникът, който си е водил по време на експедицията. Може да се допусне, че в общи линии „Очеркът” е нещо като вариант на отчета, който Григорович е дал на държавните власти в Русия, които го изпращат на пътешествието.

         Едва през 1862 г. цензурата в Русия допуска да бъдат издадени поне „панонските служби” от урожая на Григорович, за да работят езиковедите слависти върху тях.

         Григорович млъква!

         Но все пак явно използва познанията си, когато през 1876 г., заедно с казанските професори Казамбек и Березин, издига теорията за „хибридна етногенеза” на ранните българи, според която „до края на VІІ в. разни народи, приемайки разни елементи, започнали да се наричат с общото име българи” (СПб. 1876, с. 79 - 106, Волжкие болгары - В: Сборник „Россия и Азия”).

         Очевидно именно Григорович, който много добре знае и за тюркоезичните волжки българи, и за славяноезичните дунавски българи, е онзи учен, който след като дълго се е чудил какво точно става, е проумял, че „до края на VІІ в.” различни народи са преживели сложно етногенетично смесване (синтез, хибридност), в което старите етноними постепенно (т. е. преди края на VІІ в. от н. е., което обаче не значи, че това не е многовековен процес) са асимилирани от нов, българи ...

         Григорович записва малко народни песни. Едва ли визитата му е имала фолклорна цел.

         До пътешествието на Григорович (1844 г.) са известни само „40 български песни” (Ив. Шишманов, с. 197).

         Григорович събира още шестдесет, но ги дава в Загреб на Станко Враз, който избира (написани са нечетливо) 27 песни и ги издава през 1847 г. в списание „Kolo” (кн. ІV, р. 44 - 56 и кн. V, р. 24 - 54).

         През 1849 г. шест от песните на Григорович са преведени на руски и напечатани в „Казанские губернские ведомости” (апр. 12, № 15). Редакторът си позволява следната бележка:

         „Так как древнейшими жителями нашей Казанской губернии были такие же болгары, соплеменные болгарам дунайским, ныне совершенно исчезнувшие и оставившее о себе память только в развалинах своих городов... в следах крепостей... То мы полагаем сделать приятное читателям нашей газеты, сообщи в здесь две-три песни болгарские, как образчик, или вернее, как напоминание языка, коим говорили первонаселенцы здешного края” (цит. по Ив. Шишманов, с. 290 .)

         Явно „научните открития” (с. 290) на Григорович, някои пан-слависти се опитват да използват за великоруски цели, така както сега са си наумили да прокарат фалшивикацията, че ТРАКИТЕ СА СЛАВЯНИ.

         По повод опита в Казан от 1849 г. древният език на волжките българи да бъде изкаран славянски, Шишманов цитира някой си „М. П. П-iй”, който бил казал, че това е пример за неумело „пользование его (на Григорович - бел. м.) открытиями и изследованиями” (с. 290).

         Иван Шишманов скърби, че Григорович не издава дори своите 60 песни „15-16 години преди Миладиновият сборник” (с. 290).