Още от края на 30-те години групи от еврейски екстремисти, основните от които са „Иргун” и „Лехи” (известна също като „Щерн”),  предприемат серия от насилствени актове срещу британското присъствие и арабското население в Палестина и стават особено активни през 40-те години на ХХ в.

През 1944 г. британският военен комисар сър Харолд Макмайкъл успява да избегне от засада, устроена от групата „Щерн”. Три месеца по-късно, на 6-ти ноември  екстремистите от „Щерн” убиват в Кайро британския държавен министър по въпросите на Близкия изток, лорд Мойн. Според еврейските терористи, лорд Мойн е един от инициаторите на строгата политика по имиграцията, която Великобритания поддържа по отношение на Палестина. Той счита, че Палестина е твърде малка като територия, за да приеме милиони евреи от Европа. Убийството на лорд Мойн разгневява британския министър-председател Уинстън Чърчил, който е близък приятел на убития държавен министър по въпросите на Близкия изток.

Междувременно, ционистите засилват своя натиск срещу САЩ посредством конгресмени, които са техни лобисти. През 1945 г. президентът Хари Труман призовава британското правителство да отвори вратите на Палестина за допълнителна имиграция на още 100 000 евреи от Европа.

Това е един от факторите, поради които Великобритания обявява намерението си да прекрати своя мандат в Палестина и да предаде палестинския въпрос на Обединените нации, които са наследник на Лигата на нациите.

На 28-и април 1947 г. Общото събрание на ООН свиква своята първа специална сесия по този въпрос и създава Специален комитет на Обединените нации за Палестина, който трябва да излезе с препоръки за бъдещото управление на Палестина. Няколко месеца по-късно, Общото събрание приема резолюция № 181 (ІІ) за бъдещото управление на Палестина. Резолюцията представя план за разделяне на Палестина на две държави – арабска и еврейска, свързани с икономически съюз. За палестинците, които съставляват 70% от населението, са отредени 47% от територията. Тъй като е свързан с три от световните религии, Йерусалим е обособен като corpus separatum, т.е. град под специален международен режим, администриран от Обединените нации.

Планът е посрещнат с радост от еврейското население, но палестинците не са удовлетворени от предложеното разделяне на територията. В Палестина започва гражданска война (1947 г. – 1948 г.), белязана с насилие най-вече в зоните със смесено население като Йерусалим и Хайфа. Терористичните ционистки групи „Иргун” и „Щерн” поставят бомби на автобусни спирки и пазари, палестинците отвръщат на атаките.Започва и първата вълна на масова емиграция на бежанци от Палестина.

На 9-ти април 1948 г. „Иргун” и „Щерн” обединяват сили при масовото клане в палестинското село Дейр Ясин близо до Йерусалим. Близо една-трета от населението на Дейр Ясин, което тогава възлиза на 600 души, са убити. Жестокият погром засилва страха от други предстоящи кланета и води до ескалиране на бежанската вълна. По-късно през същата година са документирани кланета в около 30 други палестински градове и села.

На 14-ти май 1948 г.  - един ден преди официалното изтичане на британския мандат и преди свикването на сесия на Общото събрание на ООН за приемане на нова резолюция за американски контрол над Палестина – Давид Бен Гурион прочита Декларацията за независимост на Израел и обявява създаването на еврейската държава Израел. Еврейски военни сили окупират по-голяма територия от определената им според Резолюция № 181 (ІІ) на ООН за разделяне на Палестина, а междувременно военни формирования от съседните арабски държави са навлезли в палестинска територия. Така, Гражданската война от 1947 – 1948 г. прераства в първата близкоизточна война.

През 1948 г. са обезлюдени над 500 палестински градове и села, като някои от регионите остават изцяло разрушени, а в други се настаняват еврейски имигранти и променят имената на унищожените арабски селища. Повече от 800 000 палестинци са принудени да напуснат своите домове и земи. Процесът на етническо прочистване има за цел да принуди максимален брой палестинци да се изселят от земите си, за да стане възможно създаването на еврейската държава в Палестина и палестинците да се окажат малцинство в собственото си отечество. В границите на палестинските територии, на които се създава Израел, остават около 150 000 палестинци, около една пета от които са изселници, но и до момента не им се позволява да се завърнат в домовете си, както не се позволява и на останалите палестински бежанци.

Етническото прочистване през 1948 г., кланетата, принудителното изселване на палестинския народ и лишаването му от собственост се обозначават с термина „Ан-Накба”, който означава „катастрофа”, „бедствие”. Денят 15-ти май е определен за ден в памет на тази национална катастрофа – една тъжна годишнина, която палестинците отбелязват и до днес.