От деня, когато заглъхна последният боен гръм на голямата война (1), минават вече двадесет години.
И други народи като българския бяха победени и поеха тежкия пат на националното възстановяване.
И други народи бяха повалени и поставени пред основните въпроси на своето съществувание.
Но всички те намериха — един по-рано, друг по-късно — сили и начини да тръгнат отново към национален възход, да разрешат не само тегнещите над съществуването им като нация въпроси, но и да изпреварят далеч своите вчерашни победители и разкрият за своите граждани хоризонтите на нов подем и ново творчество.
Само ние, българите, още не сме устремили силите и средствата си към новите национални задачи, не сме мобилизирали духа и мислите си за служба на голямата ни историческа цел.
Ние продължаваме да стоим пред основания въпрос, пред въпроса на въпросите — политическото ни устройство — със скръстени ръце и очакваме на случайността. Сигурно, за да се сбъднат още веднаж думитe на големия българин Пенчо Славейков: „Ние живеем всред изненади за изненади”.
С какво заслужихме тази отчайваща съдба и на какво се дължи тази национална негодност?
Пред тези истини повече не можем да затваряме очите си и да оставаме длъжни на въпроса, който самата съдба ни поставя: ще създаваме ли ние, българите, своята история, както повеляватъ заветите на свещеното минало, или ще оставим други да ни я поднасят по техен вкус и съгласно техните интереси?
Хиляди пъти — не !
България трябва да върви напред към постигане своите задачи като нация, ако ще това да струва спокойствието и удоволствията, живота и имота на хиляди плодоползователи, наемали под ред за използуване страната ни.
България ще върви неспирно напред, колкото и това да не се нрави на вътрешни и външни, близки и далечни зложелатели.
Българщината ще напредва, ако и да требва да залее с нова мъченическа кръв и посипе с нови жертви пътя си въ историята.
Но пътят на България не може да бъде този на разлагащата единството и похабяваща средствата ни демокрация. По него ние вървяхме десетки години и знаем до къде ни изведе. Той е пътя назад, а не напред.
Пътят на България не е път на разпасан социален и политически индивидуализъм, който се поддава на всякаква духовна и материална корупция и води до един срещу всички, всички срещу единь.
Пътят на България не може да бъде пътя на някакъв безотговорен либерализъм, който е обърнал страната ни на поле за грабеж от всякакви небългарски и чуждестранни елементи.
Пътят на България е пътя на Левски, който бе водача на българската национална революция, а не неин парламентарен слуга!
Пътят на България е пътя на национална дисциплина, духовно единство, пълна жертвоготовност пред интересите на нацията!
Пътят на България е един: всестранният напредък на Българщината, която няма нужда да се извинява, че е настъпила никого, няма защо да прави концесии и отстъпки от свещените си права и която признава един единствен закон: благоденствието на България!
Пътят на България е път на националната организация, която познава и признава само една дума, една усмивка, един начин и едно знаме:
„Борба до пълна победа!”

Вестник „Пролом”, 20 ноември 1938 г.