ЯНКО ЯНЕВ

=============================

Янко Янев е роден в Пещера на 20.11.1900 г. Представител е на българското ницшеанство и неохегелианство, защитава философски докторат в Германия на тема “Живот и свръхчовек”. За известно време е завеждащ културния отдел към Министерството на народното просвещение. След 1934 г. се установява в Германия, където чете лекции в Берлинския университет по културна история на България. Публикува статии и рецензии в сп. "Българска мисъл", "Листопад", "Училищен преглед", "Златорог", "Отец Паисий", "Стрелец", "Пряпорец" и др. Автор е на книги с поезия, есеистика, философия. Сред по-известните са: "Антихрист" (1926), "Върху ирационалното в историята. Опит върху проблемата за историята с оглед към логиката на Хегел" (1927; 1996), "Хегел. Личност, съдба, философия" (1928; 1996), "Хераклит Тъмния. Пророкът от Ефес" (1928), "Димо Кьорчев. Художествена биография" (1932), "Петър Чаадаев. Личност и философия" (1932), "Героичният човек" (1934), "Образът на младото поколение" (1935), както и на ред книги, публикувани в Германия: "Der Mythos auf dem Balkan" (1936), "Sudosteuropa und der deutsche Geist" (1938), "Demonie des Jahrhunderts" (1939) и др. Загива при бомбардировка над Дрезден от съюзническата авиация на 13-ти срещу 14-ти февруари 1945 г.

ЕСЕИСТИКА

Книги
  Безумие и свобода. Критика и есеистика [съст., предг. и бележки: Таня Гергова]

Статии
  Философия на Родината
  Изток или Запад
  Духът на нацията

БИБЛИОГРАФИИ

  Янко Янев. Библиография [съст. Таня Гергова]

 

* * *
Критика за Янко Янев

 

 

 

---

© Електронно издателство
LiterNet, 2004-2005
http://liternet.bg/publish10/yanko_yanev/index.html

110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДОКТОР ЯНКО ЯНЕВ
     
“Нека се знае, че всяка идея,

която не изхожда от

националното ни огнище,

е противобългарска и

реакционна.”

(Д-р Янко Янев. Духът на
нацията –

сп. Отец Паисий, кн. 6, 1933,
№1, 8-10)


При осмислянето на националната българска история съществува една основна смислова фигура, която при различните автори има различно наименование – Цветан Тодоров говори за Дионисиев комплекс, Иван Хаджийски – за българска работа, Петър Мутафчиев - за духа на отрицанието, Янко Янев – за Дионисиевско начало и т.н. Независимо от различните акценти явлението е едно и също и отразява съществен идентификационен схематизъм. Най-общо тук се фиксира наличието в българското самоосмисляне на усещането за нещо вторично, отрицателно, еретично, разрушително или обобщено казано това е тенденцията на движение към историческа маргиналност, което означава, че в българската етнонационална характерология доминира в по-голяма степен не конструктивното историческо творчество, не центростремителното движение на градежа, а центробежните сили на периферността.

Емилиян Станев в “Антихрист” точно описва този идентификационен механизъм: “И се замислих над българския ум, дето кумири не признава, закона не тачи, със зло и добро хитрува и на жестока земна правда робува. Отделили сме небе от земя, истина от правда, на господа гледаме като на детище, своеволничи всеки, умува и свободията си почита повече от своята икона. От тая земна правда е отровена и моята душа, владико, както твоята от горния Ерусалим… Сами рушихме нашата скиния, а никой не виждаше, че подготвя ново робство от чужди”. По друг начин се интерпретира този феномен от Иван
Хаджийски: “Думите “Българин” и “българска работа” у нас често се употребяват като най-унизителни нарицания. Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е онава двукрако без перушина, което населява сивите пространства от двете страни на Балкана и което заради парче хляб е способно на всичко. Фанариотската теория за хондрокефалщината на българина звучи като ласкателство в сравнение с оня миризлив букет от качества, които ние си приписваме с презрителния термин “Българин”. “Българска работа” (конгрес, културно тържество, състояние, обществено предприятие и пр.), това е работа необмислена или недомислена, зле започната, без ръководство или нескопосано ръководена, която сякаш по задължение свършва със скандал, за да послужи само за позорна регистрация на печалните си герои.” (Хаджийски 1974: І: 26).
Настоящото изложение не е критичен анализ, апологетика или негативна деструкция, а тематична реконструкция, прочит, разказ за онова, което Янко Янев казва за българския Дионисиев комплекс и неговата аргументационна архитектоника в произведенията си от 20-те години на ХХ век. През този период тази тема най-релефно се поставя и аргументира и заслужава да бъде представена пред по-широка публика, не само защото в досегашните изследвания на нашата философско-културна история не й е обръщано внимание, но и защото Янко Янев е един от българските мислители, който не само създава една оптимистична теория за историческата съдба за българския народ, но и изгражда цяла философско-историческа теория, върху която се основава неговото разбиране за българския Дионисиев комплекс. Може да се каже, че още през 20-те години на ХХ век той полага основите на една народопсихологическа теория за българския народ, която е фундирана философски. Образът на Дионис като концептуален персонаж (Асенова 2006: 66) е много съществен елемент от “биографията” на българския народ, която се съчинява и “разказва” в период на усилен процес на идентификация. В такова време живее Янко Янев и центрира своите социално-исторически рефлексии чрез Дионис. Това съвсем не са случайно промъкнати фрази за дионисиевското. Ето защо настоящата разработка е посветена на част от историята на българските кризи на идентичността и търсенето на нова. Дионис е съществен “герой” от този “сюжет” и поради това заема особено място в българския модернизъм (Пенчев 2003: 219).
Нужно е да се чуе автентичният глас на Янко Янев в кризисното време за българската историческа съдба, случило се през 20-те години на ХХ век. В този смисъл “разказът” е елемент от все още неосъществената история на българските идентификационни схематизми, доминирали в едно или друго време. В композицията на Янко Янев за българския Дионисиев комплекс ще прозвучат и много съвременни мотиви. В този смисъл това не е само история, но и настояще.
Различните автори имат различно отношение към този идентификационен схематизъм. Цветан Стоянов нарича този комплекс робски. Позицията на Петър Мутафчиев е, че духът на отрицанието има деструктивна роля в българската история. Иван Хаджийски обаче гради по-оптимистична визия. Янко Янев също вижда в българския Дионисиев комплекс извора на позитивна, творческа сила, способна за значително историческо творчество.

За да изпъкне по-ясно тази разлика е нужно кратко представяне на Дионисиевия комплекс в интерпретацията на Цветан Стоянов. Във въображаемия диалог между Ботев и Каравелов (“Втората част на разговора”) Цветан Стоянов ясно формулира хипотезата си за т.нар. Дионисиев комплекс на българина. За какво става дума? На въпроса на Ботев “Ти си спомняш докъде бяхме стигнали, нали ?” Каравелов отговаря: “Бяхме стигнали до комплекса”. Ботев допълва – тогава ти каза, че българската нация страда от един страшен комплекс - комплексът е еретически, защото никъде в световната история не е имало толкова много ереси, събрани на едно място (най-малко две трети от тогавашното българско население е еретическо). Този комплекс съществува много преди турското робството.

За Цветан Стоянов Дионисиевският комплекс е и робски комплекс. Еретикът и робът са едно и също нещо. Ересът не е бунт, а лъжебунт, защото борбата не е доведена до край. Тези, които не могат да бъдат истински бунтовници, са еретици. Те само рушат, те си служат само с отрицателни съждения, а това е сигурен белег за робско мислене – вечно недоволство, но и вечно безсилие, глухо ръмжене, мърморене и присмех. У нас и ерестта е “влошена”. Съдбата на на всички новопоявили се неща в България (онова, което сме възприели), ние по някакъв начин винаги сме успявали да развалим, да смъкнем на по-ниско равнище. “Каквото българските владетели били внесли от другаде, излязло карикатура; каквото нашите търговци домъкнели от Виена или Смирна, полека-лека се загрозявало – защо ставало така, никой не знаел, предметите бели уж същите, а се загрозявали. Ето, един ярък пример са шопите, за тях разправяли, че имало много латинска кръв от кръстоносците, които по време на походите заселили тези области. Е, добре, нещо от латинското остроумие било останало у шопите, но боже мой, какво разстояние от едните до другите… Сякаш тук действа някаква сила, някаква закономерност, “принципът на влошаването” я бе нарекъл Каравелов, едно непрекъснато смъкване…”(Стоянов 1999: 136).
Цветан Стоянов се връща съвсем назад, за да обясни, защо нашата страна е най еретическата. Траките са онези, които са създали бога на двойствеността – Дионис, той е чисто тракийско създание, той е винаги антитезата, преминаването от едното в другото, тъмното срещу светлото. Духът на Дионис остава и след идването на славяните и прабългарите – в курбаните, в лазарките, в оплаквачките, които заменяли старите вакханки. Той е, който подклажда един глух ропот срещу християнството и затова християнството е толкова чуждо на народа ни. За Цветан Стоянов първото голямо “влошаване” в нашата история е богомилството – вакхическото се е превърнало в богомилство. Ересите разяждат цялото общество и побеждават. Нацията се еретизира и се достига до там да няма нация и държава, тя е само фасада, царете са само призраци, няма и църква, няма и култура – като се изключат няколкото църковни писатели, скучни до смърт, всичко друго създадено в България е апокриф. Ето защо в България не се познава нормалното творчество, излязло навън, на светло. Тук творецът трябва да се зарови дълбоко в земята и оттам с гъгнещ глас да промълви своето слово. Това за Цветан Стоянов е котловинна, апокрифна култура, която е винаги скрита, нелегална, независимо от това дали се преследва или не. Без индивидуалност, индивидуалността не е важна, важна е скритостта. Котловинна скритост. Така без култура, без държава, страната е била обречена, всички възможни спойки са прекъснати. Трябвало е да дойдат турците… Еретиците, научени да казват “не” на всичко, са вече изравнили своя цар с чуждия. Там, където са най-еретичните области, там са се помохамеданчили. Боговете също са заменени. Остава само да се оцелява физически: скрий се – не прави хубава къща, не вземай хубава жена, ако заекваш, заеквай повече, ако куцаш, куцай повече. Това можеш: котловината и скритостта, липсата на индивидуалност и най-важното - не вярвай в нищо (то също ти е познато – ни цар, ни бог, ни дявол). Настъпва и второто влошаване, според Цветан Стоянов, което идва след поп Богомил, който се модифицира като Хитър Петър. Той е емблематичният образ на лъжебунта на ереста, в който духовността се битовизира, духовното е отречено. “Око да види, ръка да пипне”; залепване за котловината, защото “не всичко, което хвърчи, се яде” - скептицизъм и ирония, но влошени. Защо народът е избрал Крали Марко за символ на своята сила, пита Цветан Стоянов като се знае, че той е бил страхливец, който накрая предава братята си и се бие на турска страна. “Вижте, сякаш подсъзнателно българинът ни казва: аз вземам най-голямата кал и от нея ви правя великолепие, мръсникът, който на Косово поле ни заби ножа в гърба, той ще стъпва с единия крак на Хемус, с другия на Витоша! Няма герои, няма предатели, и те са заменими, героят е предател, щом ни вдига на безсмислена борба, предателят е герой, защото, предавайки героя, ни запазва, а проблемът е само този – да се запазим. И ние възпяваме лъжливия юнак, за да покажем, че всички юнаци са лъжливи. Така у всеки българин заживява скрит Крали Марко, един подлец, който може сам да митологизира собствената си подлост. Националният комплекс е завършен – Дионис роди ереста, ереста роди хитреца, хитрецът роди предателствата.” (Стоянов 1999: 140).

Съвсем друга е интерпретацията за Дионисиевското начало, която дава Янко Янев. Тук вече преобладават светлите и радостни тонове. Точно от това имаме нужда днес – да се създават оптимистични виждания за нас самите и по-този начин да генерираме ресурсите си за ускорено движение към историческите хоризонти.


Димитър Цацов


Припомняме една от основополагащите статии на доктор Янко Янев за читателите на КНИГИ NEWS -


ФИЛОСОФИЯ НА РОДИНАТА*


д-р Янко Янев


Родина — майка на всичко; убежище на всеки угнетен дух; люлка на историческия живот, надеждата и подвига. Има много наследен сантиментализъм в тази дума. Проповядвана е била в школски, сълзливо-романтичен и назидате¬лен смисъл. Нито във философията, нито в социалните науки, нито в етнографските и фолклорни изучвания тя не е била дълбоко тълкувана. Смесвали са я с отечеството или са я разбирали като географски факт, Като съвкупност на външни народностни форми или като самата държава. Особено през миналия век представата за родината е била свързана с елементи на политическото и икономическо мислене, определяна е била и като биологическото единство на едно племе, а по-сетне и като земята, дето живее един народ, без да се имат предвид вътрешните сили, които свързват тоя народ със земята му, за да бъде тя негова родина. По-ясна става тая представа едва с изследванията на Техет, Баре, Хилдеберд, Бьом и Адолф Грабовски — във връзка с понятията народ, нация, колективност, субстанциалност, народен дух и народна личност, историческо право и типове на народната историчност.


* * *


Родината е преди всичко едно трагично чувство. Тя не се състои в никаква географска ограниченост. Не са само етническите и фолклорни особености, които я обуславят. Родината е пространство, преживявано ка¬то съдба. Това е най-първото и най-дълбокото определение на родината. Без елемента на съдбовното никое пространство не може да се преживява като родина. Безредното и безсьдбовно пространство е голо и пусто. То е само една отвлеченост. Да имаш родина, значи да чувстваш пространството, в което родно и народно живееш като съдба. Това пространство не е всъщ¬ност никаква реалност. То е само едно преживяване, мистическо и непонятно. Само в съдбовно прочувстваното пространство народът намира своята ро¬дина. Това пространство е напоено с кръвта на предци и деди; из него са минавали вековете на родния дух; над него е проблясвал гневът на боговете; то е космически сраснато с природата; като частица на всемирното прост¬ранство то е едно съзвездие за себе си, самостойно и самовластно, със своя участ и свой вътрешен живот, със своя собствена история и героизъм. Това родно пространство е
непосегаемо и свято. В него почива душата на един народ. Там тя се ражда, цъфти и зрее. Това невидимо, ирационално съществуващо пространство може да се яви пред очите ни като стръмна камениста страна; в него може да виждаме катедрали или да слушаме морски бури; погле¬дът ни може да се губи в ширините му или да се катери по настръхнали урви. Но това, що виждаме, не е родината, а нейната одежда. Родината е невидима. Тя е иматериална и затова вечна. Ландшафтът е външният й, сетивно обагрен и действителен облик. Но всичко това е само символ. И като всеки символ то е преходно.
Родината живее във времето, но съществуваща във времето, тя е извънвременна. Тя е само едно нуминозно съзнание за абсолютната привързаност и неотклонимост към нещо, от което всичко изхожда и в което всичко се връща. Нестихващото блудство на всяка земна душа, гладът на греховното, сатанизмът на всяка рожба на пламъка намира своя край и своето сетно прибежище в родината.


* * *


Тази представа е древна. Най-старите мъдреци са учили, че всички неща се връщат един ден там, отдето са излезли, дето са се родили. всяко отпъту¬ване свършва със завръщане. всяко отпътуване рано или късно се превръща в болка по оставената далечна земя. Колкото и близо да бъде тази земя, тя се явява винаги като нещо далечно. По нея чезне сърцето. Няма отпътуване без жажда за връщане. Тая жажда е дълбоко изразена и В метафизиката на Платона, според Който всяка душа се връща след земното си усилие в своето изначално и предвечно лоно — царството на безсмъртната красота, дето са истинските първообрази на явленията. Този копнеж към прародината може да носи името ерос, може да бъде и спомен за напуснатото блаженство, в чиято светлина душата живее божествено и дивно. Далече от тази прародина душа¬та е тъжна скитница; тя се губи сред мигновеността на материалното и временно битие, пие отблясъка на истината, но само нейния отблясък. Винаги устремена към първичното си и същинско лоно, тя започва да пее, когато предчувства, че е дошъл краят на земното й съществуване. Затова в един от Платоновите диалози Сократ, който, обкръжен от учениците си, трябва да изпие чашата с отрова при залеза на слънцето, се сравнява с умиращия лебед; лебедът пее пред смъртта си от радост, че най-сетне ще се върне пак там — в долината на красотата — дето е живял по-рано, преди да слезе сред тъмната и променлива земя на живота. По-късно тая метафизична представа получи религиозен характер в християнското учение за безсмъртието на душата, която, подобно на топиката у Платона, винаги се връща в обятията на Бога, защото тя не е земна, а небесна същност. Тая мисъл се повтаря и в теософските представи на Шелинг, дето премина от източните алегории за безотрадното скитничество на падналия Адам (на „праслучая"), на „Вечния евреин", на dues implicisimus, Който най-накрая се среща и слива с dues explicitus, за да намери покой и за да престане да бъде само един миров вопъл. Цялата трагика на западния човек крие този копнеж за родината, от Одисеи до Наполеон на СВ.Елена, дето този демоничен романтик безутешно тъгува по родната Корсика. Само в епохи на рационализъм и социалистични миражи този копнеж е бил задушаван от политическото доктринерство. Така през втората половина на осемнадесети век географията и философията са се чудили на неудържимата скръб на присадените в Европа негри по родния им край; това се забелязва и в навечерието на нашия век, Когато първичният, свързан с родния пейзаж човек, е бил заместен от международния скитник или космополитичния фантаст.


* * *


Впрочем с нахлуването на човека в цивилизацията всякога настъпва упадък на чувството за родината. (Цивилизацията е универсалистична и рационалистична; тя не извира от една земя, не носи дъха на никаква природа и ритъма на никакво чувство. Тя няма родина; затова е безкръвна и безплеменна. Родина има само културата, която прокълва от една племенна съдбовност. Тя е осветена от една кръв. С изграждането на културата и превръщането й в цивилизация и мирова гражданственост родината престава да бъде преживяване и виде¬ние. Тогава се явява поетът на вселената; спиритичният патос на нихилиста, умопомрачението на здравия дух, истерията на „всечовешкото" и „всенарод¬ното" настъпва и завладява съзнанието. Капиталистичното и либералистично „световно стопанство" е в своя разцвет. Международният хуманизъм става господстващата етика на времето. Селянинът няма никакво значение. Градската интелигенция започва да ненавижда селския човек; простотата отстъпва на механизма, индустрията измества труда. В стихийността на селския инстинкт се търси нещо порочно и просташко. Тази градска интели¬генция не се страхува от смешенията на кръвта; демократична, тя загубва всякаква племенна страст и всеки първороден аристократизъм. Нейната родина става светът — широкият божи свят, който няма никакви национални особености. Затуй съвременната късна буржоазия няма никакво чувство за родина. Тъй е и с днешния американизъм, който живее само с атоми и числа, тъй е и с всички ония, които не могат да умират за родината си и които нямат расова сила. А швейцарският селянин, когато като мисионер отива В Сан Франциско, сам след няколко месеца умира от тъга по родината. Също е и със северните народи, чийто дух не е още интернационализиран.

Интернационализмът е модерно номадство в днешния интелектуален и политически живот. Номадството обаче никога не създава нищо. То живее с чужд труд и с чужда мъка. В загиваща Европа, замаяна от тая психоза, само птиците и зверовете знаят какво е родина.


* * *


Не може да имаме към родината само едно сантиментално отношение. Родината изисква безусловна привързаност, която не може да се опорочи за нищо в света. Така тя се явява като символ на абсолютна отдаденост, за който никоя жертва не е голяма. Родината стои над всичко. Тази майка ражда историята, дава живот на културата, определя смисъла на всяко лично и обществено съществуване. Без родина светът е без субстанция, човекът без органическа основа, животът — поток, който се разлива в проклятие и злоба. Тъкмо в това е личната и бих казал метафизична съдбовност, която обуславя чувството за родината.

Ако тази съдбовност има политически характер, родината става вече отечество. Родината е митологична същност, отечеството — политическа. Родината е поема, отечеството — епос. Родината е женствено начало; тя е първомайчинският Свети дух на битието. Отечеството е мъжествено и войнствено начало. Родината се корени във философията на копнежа, оте¬чеството във философията на подвига. Родината възпяваме, за отечеството се борим. Родината е завет, родината е последно изкупително лоно.


Сп. „Златорог”, г. 15, 1934, № 6, 263-266

http://knigi-news.com/?in=anket&an=anket