Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: samvoin
Категория: Политика
Прочетен: 8008006
Постинги: 7761
Коментари: 3331
Гласове: 5466
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930
Блогрол
1. Георги Раковски
2. Тефтерчето на Васил Левски
3. Босия
4. Десислава Иванчева
5. Подписка за национален референдум срещу приемането на еврото като официална валута в България
6. Ради Атанасов
7. Драмата на спътницата на покойния Константин Иванов - Коци
8. Планът за съсипването на България
9. Протоколи на ционските мъдреци
10. Български исторически календар
11. Забравеният д-р Ганчо Ценов
12. Дегенерацията и дегенератите от първоизточника - Григорий Климов
13. Сайт, посветен на големия Български политик - професор Богдан Филов
14. "Лихвата е кражба!" от покойния Владимир Свинтила
15. Сайт за националистическите движения преди 1944 - а година и техни документи
16. Забравеният д-р Янко Янев
17. Православието
18. Планът "Еврия"
19. Сайт с български бойни знамена
20. Исторически видеоблог
21. "Изгубената България" - исторически сайт
22. Българският национализъм (1919 - 1944)
23. Владо Черноземски
24. ANONYMOUS BULGARIA
25. Европейския съюз - новият Съветски съюз? /БГ субтитри/
26. "Шест милиона – изгубени и намерени" oт Ернст Цундел
27. Самиздател Григор Симов
28. Военное обозрение
29. На пути к «Великому Израилю»: главарём ИГИЛ является штатный агент Моссада Шимон Эллиот
Постинг
08.09.2009 16:42 - Връщането на Южна Добруджа
Автор: samvoin Категория: Политика   
Прочетен: 1958 Коментари: 1 Гласове:
0



Вестник "Стандарт", 2 Септември 2005



Използват Мюнхенското съглашение за ревизия на границата ни с Румъния Връщаме си без капка кръв Южна Добруджа Берлин и Москва ни дават рамо

image Българските войски влизат в Добрич. В средата (до цивилния) е командващият Трета армия генерал Попов  
Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ
През османското робство Добруджа се смята за българска земя и от турските власти, и от всички европейски дипломати, учени и пътешественици, минали през нея.
Трагедията на областта започва през 1878 г. За да компенсира своя съюзник Румъния за отнетата Югозападна Бесарабия, Русия предоставя Северна Добруджа на северната ни съседка. Берлинският конгрес утвърждава тази граница.
Възмущението в България е огромно. Но най-куриозното е, че то не е по-малко и в Румъния. На първо четене местният парламент отхвърля приемането на "новата земя". Редица депутати изтъкват в свои речи и статии, че в Добруджа няма нито един румънец и че преминаване на границите на страната на юг от Дунав ще скара завинаги двата народа.
Уви, те се оказват прави. Драмата се разиграва през 1912-1913 г. по време на Балканските войни. Румъния предявява териториални претенции към България заради разширението й с Южна Тракия и Източна Македония. Още по време на Балканската война България е принудена да отстъпи Силистра. Румъния обаче заявява, че не е удовлетворена и иска цяла Южна Добруджа.
Удар в гръб България получава само след няколко месеца. През юни-юли 1913 г., докато българските армии се сражават с гърци и сърби в Македония, румънците нахлуват в Северна България и я окупират. По Букурещкия мирен договор Южна Добруджа е откъсната от майка България и предадена на Румъния.
Реваншът е само след три години, по време на Първата световна война. В началото на септември 1916 г. бойците на Трета българска армия нахлуват в Добруджа и в течение само на два месеца разбиват румънската армия в сраженията при Тутракан, Добрич, Кочмар, Карапелит, Констанца, Тулча. Трета армия форсира Дунав при Свищов и Черна вода и превзема и Букурещ. Но войната е загубена и по Ньойския договор Южна Добруджа отново е в границите на Румъния. Започва тежък период за добруджанските българи. Отнети им са стотици хиляди декари имоти за настаняване на румънски колонисти - от кралството и власи от Македония. Ограничава се българското образование. Хиляди българи емигрират в България - оттогава са т. нар. добруджански квартали във Варна, София и други големи български градове.
Все пак благодарение на високата тогава раждаемост Добруджа запазва българския си характер и това дава основание на нашите правителства да поставят и добруджанския въпрос в листата с претенции в рамките на възприетата след 1919 г. политика на мирна ревизия на договорите. А тя започва през 1938 г. под натиска на Германия с Мюнхенското споразумение. То не само решава въпроса със Судетската област в Чехословакия, но и отваря пътя за интензивни преговори и по други несправедливо решени въпроси. В дипломатическата шетня се включват и СССР, и западните сили - Великобритания и Франция.
Цар Борис III и управляващият елит отлично усещат момента и поставят въпроса за Южна Добруджа на дипломатическата сцена в началото на Втората световна война. България все още не се е определила към един от двата воюващи лагера и затова е ухажвана усилено от тях. През лятото на 1940 г. Хитлер и Сталин упражняват мощен натиск върху Румъния да върне Трансилвания на Унгария, Бесарабия на СССР и Южна Добруджа на България. През август започват преговори между нашата страна и Румъния за безусловно връщане на Южна Добруджа. Това става с подписания на 7 септември 1940 г. в Крайова договор, който е признат не само от Германия и СССР, но и от Великобритания, САЩ и правителството на Петен във Франция.
А родните войски заеха Добруджа до 19 септември 1940 г., посрещнати с бурна радост от добруджанските българи.

Вашият коментар



http://vbox7.com/play:3ff39044 - Санстефанският мирен договор

http://vbox7.com/play:69d477df - България през ПСВ в Борба срещу неправдата

http://vbox7.com/play:6847b9d2 - Прокламацията на Обединена България




http://www.kroraina.com/

Добруджанският въпрос

 


Добруджанският въпрос като предмет на международните отношения възниква след Руско-турската война от 1877/1878г. Дотогава никой и никога не е изказвал съмнение, че Добруджа – люлката на българската държава, принадлежи към друга земя освен земята на българите.

След войната Русия, за да компенсира Румъния, й предлага Северна Добруджа. В Санстефанския мирен договор от трети март 1878 г. границата между България и Румъния се определя както следва: ”Тя ще остави морския бряг при Мангалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще достигне Дунава над Расово.”

Румънската общественост отхвърля руското предложение. Нежеланието на румънските управляващи и общественост да приемат Северна Добруджа се илюстрира добре от следните няколко цитата:

“Добруджа ще стане един нов български въпрос. Предстои създаване на княжество България: то веднага ще поиска Добруджа, където принципът на естествените граници, както и принципът на националностите ще бъде в полза на нейните искания.” В. “Telegraful”, 30.III.1878 г.

“И въпрос не може да става да се приеме Добруджа” – Братияну, министър-председател на Румъния, 2 април 1879 г.

“Както географско-икономически, така и етнически, и исторически Добруджа не съставлява част от нашата територия. Разположена отвъд Дунава, тя е естествено продължение на България; населена е най-вече с българи, турци, татари. В нея румънци няма. Ако ние я завладеем, ще стане постоянен източник на конфликти между нас и българите: една отворена рана...” В. “SteanaRomania”

На 14 ноември крал Карол I отправя до добруджанското население следното послание на български език: “С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, така определени от Европа...”

Положението обаче е узаконено от Берлинския конгрес и добруджанският въпрос става основен проблем на балканските отношения, за да се превърне в съответствие с традиционната политика на великите сили в една нова “ябълка на раздора” на Балканите.

От 1878 до 1912 г. добруджанският въпрос не е предизвиквал сериозни усложнения в отношенията между България и Румъния. Без да се отказва от своите исторически и етнически права над Добруджа, България, заета с обединяването на разпокъсаното отечество и с освобождението на земите, останали под турска власт, дълго време не повдига добруджанския въпрос. В същото време обаче румънските апетити растат и погледите се обръщат все по на юг към българските земи.

Удобен момент за задоволяване на своите аспирации Румъния намира след българските победи в Източна Тракия през есента на 1912 г. При откриването на румънския парламент на 25 ноември 1912 г. крал Карол изведнъж заявява, че “Румъния е важен фактор в европейския концерт и при окончателното уреждане на въпросите, повдигнати от балканската криза, нейната дума ще трябва да се чуе. Армията е в състояние да отговори на доверието на народа.” Веднага след това румънското правителство поисква корекция на границата, а в страната се създават големи настроения за компенсация за сметка на България. Така се стига до конференцията на посланиците в С. Петербург на 9 май 1913 г., която под председателството на руския министър на външните работи Сазонов и участието на посланиците на Германия, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция решава да отстъпи град Силистра на Румъния, но отхвърля румънските искания за корекция на останалата част от границата.

По този начин великите сили разгарят противоречията между двете страни и създават нови усложнения на Балканите. В Румъния са недоволни от решенията на посланическата конференция и се надигат гласове за заграбване на Южна Добруджа.

Удобен момент за това се оказва Междусъюзническата война от 1913г. Използвайки крайно притесненото положение на България, ангажирана изцяло във войната срещу Сърбия и Гърция, румънската армия напада на 29 юни 1913 г. България в гръб, завладява Южна Добруджа и през Дунава достига до околностите на София. Това вероломство в балканските отношения е узаконено в Букурещкия договор за мир, подписан на 10 август 1913 г. Според договора новата граница между България и Румъния “тръгва от Дунава, по-нагоре от Тутракан, по течението на реката и достига до Черно море на юг от Екрене”. Договорът задължава България да събори не по-късно от две години съществуващите фортификационни съоръжения и да не предприема военно строителство в Русе, Шумен и областта между тях в една зона двадесет километра около Балчик.

Европа въздига договора от Букурещ до ранга на голямо международно постижение, а Румъния – до истински хуманен, безкористен миротворец, без да отчита, че този миротворец заграбва част от най-плодородната българска земя – Южна Добруджа. Но Румъния продължава прекрасно да осъзнава етническата и историческа принадлежност на Добруджа, като дори сега се надигат гласове призоваващи към благоразумие: “Справедливо и необходимо е да се ревизира Букурещкият мирен договор. Ако Румъния желае да изтрие горчивите следи на миналото на Букурещкия договор, трябва да бъде по-примирителна и върне територията на Южна Добруджа, която тя отне несправедливо от България.” (Таке Йонеску – бивш министър и един от авторите на Букурещкия мирен договор).

“Рано или късно, при принципа на националностите ще трябва да върнем на България териториалния четириъгълник (Южна Добруджа), който взехме с Букурещкия мирен договор – с това ще останем честни спрямо българите и направим за тях това, което желаем да се прави на нас” (Фору – румънски публицист, Universal, 10 юни 1914)

В пламналата след една година Първа световна война добруджанският въпрос отново излиза на сцената. В подписаната тайна конвенция на 6 септември 1915 г. между германския посланик в София Михаелес и българския министър-председател и министър на външните работи Радославов се предвижда, че ако Румъния без никакво предизвикателство атакува България, нейните съюзници или Турция, Германия се съгласява България да си присъедини територията, която е отстъпила на Румъния по Букурещкия договор, както и на една поправка на българо-румънската граница, начертана от Берлинския конгрес. По време на войната българската армия освобождава Добруджа. Румъния капитулира през 1917 г. и през пролетта на 1918 г. тя подписва договор за мир с България, Германия, Австро-Унгария и Турция, според който Румъния връща Южна Добруджа заедно с една ратификация на границата в полза на България под линията Черна вода – Кюстенджа. Останалата част на Добруджа до дунавските устия бе отстъпена на четирите съюзни държави и остава под тяхно общо управление като кондоминиум.

Но идва катастрофата от 1918 г. – България е победена. Добруджанският въпрос се поставя пред мирната конференция. И въпреки безспорните исторически, географски, икономически и етнически права на България върху Южна Добруджа тя отново е дадена на Румъния. Границата между България и Румъния според Ньойския мирен договор остава такава, каквато е била на 1 август 1914 г.

Така Румъния поробва без война една чисто българска област. Според статистиката през 1910 г. в Южна Добруджа има 282 007 жители, които се разпределят в следните етнически групи:

 

българи 134 355, или 47,6%

турци 106 568, или 37,8%

цигани 12 192, или 4,3%

татари 11 718, или 4,2%

румънци 6 348, или 2,3%

гагаузи 4 912, или 1,7%

арменци,евреи и гърци около 1,5%

 

Тези данни са потвърдени и от рапорта на териториалната комисия на мирната конференция под председателството на Тардьо от 6 април 1919 г. Според анекс III на този рапорт през 1913 г. Румъния е получила една област от 7630 кв.км с 273 090 души, от които само 6090 румънци срещу 267 000 друго население.

След войната румънските власти предприемат една системна политика на колонизация на Южна Добруджа с румънци, куцовласи и цинцари, която има за цел да промени етническия облик на областта, да изтласка компактния български елемент, да денационализира останалото българско население, да подготви и осъществи продължителното господство на Румъния над цяла Добруджа.

Според румънското преброяване от 1930 г. населението на Добруджа се увеличава бързо и достига за 10 години след войната до 378 344 души, от които

 

българи 143 209, или 37,9%

турци 129 025, или 34,1%

румънци 77 726, или 20,6%

 

В същото време в Северна Добруджа живеят около 60 000 българи (според български сведения), а според румънските статистики – 43 000 души.

Ясно е, че само за едно десетилетие българският елемент намалява с 10%. В същото време тук са заселени компактни румънски маси. Незначително се увеличава, в следствие на естествения прираст, и турското население. Другите етнически групи губят значение и са под 2%.

През 1936 г. една конвенция между Румъния и Турция създава възможности за изселване на турското население в Анадола, за да може да се извърши допълнителна колонизация върху освободените от турското население земи. При това положение към 1938 г. населението на Южна Добруджа, което достига до 419 075 души, се разпределя по етнически групи, както следва:

 

българи 162 688

турци 102 542 (около 40 х. вече са изселени)

румънци 93 276

 

Тези няколко сведения ясно очертават тенденцията в развитието на етническия проблем в Южна Добруджа. Те показват, че политиката на денационализация на тази българска област си пробива път с всички възможни средства, въпреки съпротивата на българското население и на българската държава. Най-силното оръжие на тази политика било насилствената намеса в аграрните отношения в полза на колонистите.

Още след войната било създадено специално законодателство (Законът за организиране на Южна Добруджа и Законът за проверка на аграрната собственост от 1924 г.), което набелязва основните идеи на румънската аграрна политика в Добруджа. Чрез тези закони Румъния слага ръка върху 1/3 от обработваемата площ на Южна Добруджа за сметка на българското население. По този начин бил създаден огромен поземлен фонд за колонизация. На тези земи били настанени куцовласи от Македония, които под покровителството на румънските власти се отдали на грабеж и безчинства над българите.

Впоследствие законът бил многократно изменян, като се отнело правото на българи да купуват и продават земи помежду си. Освобождаваните земи можело да се продават единствено на румънската държава.

Извършвала се пълна конфискация на цели земеделски стопанства по най-различни поводи, главно чрез насилствено изкупуване. Българите били лишени от кредит, облагани с тежки данъци. В резултат на всичко това за по-малко от две десетилетия от коренното население била отнета близо 500 хиляди ха земя.

Аграрната политика и политиката на насилствена колонизация била съпроводена с една открита и брутална културна репресия. През 1913 г. в Южна Добруджа имало 276 български училища с 584 учители и 21 951 ученици. За две десетилетия румънската власт слага край на българското просветно дело, като конфискува училищните сгради и пособия и прогонва българските учители. В навечерието на Втората световна война в Южна Добруджа има само 4 български училища – в Силистра, Добрич, Балчик и Каварна, които се издържат от българското население. В тях се учат едва 3100 ученици от 182 учители.

Същата участ постига и българската църква. От 112 български църкви през 1912 г. към 1935 г. остават незаети от румънците само няколко. Според един мемоар от 1935 г. румънските власти давали съгласието си за богослужение на български език само на 14 села, където населението било над 80% българско. Имотите на църковните настоятелства били отнети от държавата. Затворени били 57 читалища и всички библиотеки, а тяхното книжовно богатство – разпръснато. Формално било признато правото на български вестници, но фактически те били забранени.

От особено значение за българската страна е отделният Договор за спазване на правата на малцинствата, сключен между Съюзните сили и Кралство Румъния на 9.12.1919 г. Румънската страна проявява неимоверна съпротива както при подписването на Договора за малцинствата въобще, така и срещу поемането на ангажимента за зачитане на правата специално на българското малцинство в кралството. Общият отказ се основава на аргумента, че с подписването на договора се нарушава румънският суверенитет и се открива възможност за намеса във вътрешните работи на страната. Подобен аргумент и досега не слиза от средствата на румънската дипломация.

Въпреки че Румъния подписва Договора за малцинствата, румънските държавници провеждат последователна антималцинствена политика. За периода 1919-1939 г. в Секретариата на ОН (главно в Секцията за малцинствата) срещу румънската държавна политика има изпратени най-много петиции-оплаквания по малцинствените проблеми. Общият брой на документите е 81 и 68 от тях засягат българската национална съдба.

Нито една Велика сила, член на ОН, та дори и самата международна организация, не порица Румъния за това, че обявява българското население в Южна Добруджа за румънско. Това обрече въпросното малцинство на липса на международноправна защита на правата им.

България, която подписва и ратифицира всички международни актове относно малцинствата, е атакувана само с два документа за целия 20-годишен период (1919-1939). Това са два отговора-становища на румънското правителство, в които се повдига въпросът за положението на “власите” в района на Кулата, Лом, Видинско. Пледира се за признаване на правата на т.нар. “влашко население” в България, което по данни на румънското правителство от 1933-1934 г. били цели “330 хил.”. При преброяването на населението в България през 1926 г. за румънци (по признак матерен език) обаче са се обявили 73 746 души. Посочените документи са изпратени като контра отговор на оплакванията на българи от Южна Добруджа спрямо румънската малцинствена политика. Видимо е, че румънската страна традиционно вади “влашката карта” тогава, когато трябва да отговаря с цифри и данни за свой денационализаторски акт. Много често дори Секретариатът на ОН напомня на румънските управляващи мъже, че тактиката “Атаката е най-добрата защита” преминава границите не само на договорите за малцинствата, но и нормите на приетия дипломатически протокол.

Отношенията между България и Румъния между двете световни войни се определяли изключително от въпроса за Добруджа. След Първата световна война Румъния по вътрешни съображения и пред неизвестността от развоя на бъдещите й отношения със Съветска Русия, която не признала присъединяването на Бесарабия, се отнасяла по-благосклонно към подобряване на отношенията с България.

В резултат на тази политика и по силата на Малцинствения договор румънското правителство разрешило да се открият български училища в Букурещ, Галац, Кюстенджа, Добрич и Силистра, както и няколко църкви. По този начин Румъния признава съществуването на българско малцинство на нейна територия.

Дори нещо повече – през 1922 г. румънското правителство приело да се възложи на една българо-румънска комисия да потвърди средства за приятелско уреждане на редица спорни въпроси, възникнали между двете страни вследствие на завземането на Южна Добруджа. След посещението на Стамболийски в Букурещ през 1922 г. комисията започнала своята работа. Въпреки че българското правителство обещало на Румъния да пази благосклонен неутралитет в случай на конфликт между Румъния и СССР, комисията не постигнала целта си. Преговорите били прекъснати. Няколкото опита от българска страна за нова среща ме дали резултат. Главната пречка за разбирателство се явявало искането за вдигане на наложения секвестър върху имотите на българите в Румъния. И след управлението на генерал Авереску – период на сравнителна толерантност към българското малцинство, от 1924 г. Румъния започва брутална икономическа, политическа и културна репресия спрямо българите.

Към 1933 г. започват приготовленията за Балканското споразумение. Балканските страни и малкото съглашение се опитали да привлекат и България. Поради това било решено да се направи опит за подобряване отношенията между България, Румъния и Югославия. На България е предложено да вземе участие в едно Балканско споразумение.

През януари 1934 г. цар Борис III и министър-председателят Мушанов посещават Букурещ. На България отново е предложено да влезе в Балканското споразумение. Царят и Мушанов отказват, като заявяват, че България няма агресивни намерения спрямо съседите си, но никое българско правителство не може да подпише такъв пакт, тъй като България не би могла да се откаже от правата, които ОН и гарантира.

Българското дипломация използва подобряващите се по това време българско-югославски отношения и предложенията на румънското правителство, за да постави добруджанския въпрос в още по-конкретна форма. През декември 1933 г. Външното министерство връчва на румънската легация в София меморандум относно спорните въпроси. Отговорът на Румъния обаче се бави две години. Едва през февруари 1935 г. румънският пълномощен министър в София Стойка връчва нота-отговор.

Преговорите са подновени през април 1936 г. в София. Българската делегация предлага два проекта: 1)за спогодба по уреждане на някои спорни въпроси между България и Румъния и 2)за спогодба относно режима на румънското малцинство в България и на българското малцинство в Румъния. Но румънското правителство отзовава своя пълномощен министър от София и преговорите биват прекратени. През май 1937 г. вече е постигнато известно споразумение за частично удовлетворяване на българските искания, но до започване на войната то не влязло в сила.

След Мюнхен българската политика по добруджанския въпрос търпи бърза еволюция. Изоставят се вече спорните и висящи въпроси около положението на българското малцинство. През април 1939 г. Кьосеиванов формулира пред парламентарната комисия по външните работи целите на новата политика, в която като главно териториално искане на България се изтъква връщането на Южна Добруджа.

Поставянето на добруджанския въпрос като първо искане в системата на мирната ревизия на Ньойския договор има определени исторически, икономически, политически и конюнктурни основания.

Добруджа е изконна българска земя, където живеело компактно българско население, запазило своето национално съзнание, своята култура, език и народностни традиции. Както се съобщава в един доклад от 25 ноември 1940 г., по време на румънското господство в Добруджа живеело население с будно национално съзнание, с многобройна интелигенция – лекари, адвокати, агрономи, ветеринарни лекари, инженери, които, макар и подготвени в румънските университети, с редки изключения, напълно се чувствали като българи.

Южна Добруджа била едно естествено продължение на България, необходим стопански хинтерланд на Варна, Русе и Шумен, житница на България. При това Добруджа била отнета от България не чрез победоносна война, а по силата на един несправедлив международен договор, несъобразен нито с историята, нито с географията, нито с етническите права на България.

За настроението сред добруджанци в навечерието на войната свидетелства вълнуващият разказ на пълномощния ни министър в Букурещ Петров-Чомаков за посещението му в Добруджа. “ Както и в останалата част на Добруджа, населението на Силистра бе главно българско и то горещо желаеше да се присъедини към майката-родина. Ненадейното появяване на дипломатическата кола с малко българско знаме на бронята си не можеше да не възбуди дълбоки чувства в сърцата на хората събрани на малкия централен площад, където спряхме да обядваме в един ресторант, заемайки една от масите, разположени на широкия тротоар.

Това бяха чувства, които не се изразяваха нито с думи, нито с движения, но само с дълги втренчени погледи, които бяха по-красноречиви от всичко друго. Обаче никой не посмя да се доближи, или да говори с нас. Само сервитьорът, навеждайки се да ни сервира, прошепна в ухото ми: “От легацията ли сте?” “Да”, казах му. Тогава го обхвана някакво ненадейно вълнение и започна да снове между масите, като някъде напълваше някоя чаша, избърсваше някоя троха, изпъваше покривките на някои от масите, и шепнешком съобщи новината на всички.

Ние общо взето мълчахме през време на обеда, но когато дойде време да плащаме сметката, сервитьорът отказа да вземе пари от мен и запита: “Кога ще бъдем освободени?” “Скоро”, отговорих му. Нямаше по-кратка дума, и все пак нищо друго не можеше да представлява по-добра вест за тези изпълнени с очакване хора.възбудено бръмчене премина през масите, когато сервитьорът отново предаде новината...”

Безспорните права на България над Южна Добруджа, жестокостта на румънската колонизация и естественият стремеж на българите от този край към своето отечество създават в навечерието на войната една истински национална треска за освобождение на поробена Добруджа. В училищата и по улиците, по кафенетата и кръчмите през 1939/1940 г. с истински патриотичен патос се носела песента “О, Добруджански край”.

Използвайки тези благоприятни обстоятелства и започналата в началото на войната ревизия на мирните договори, българската дипломация още през 1939 г. предприема проучване в столиците на великите сили, за да опипа почвата за евентуалната международна реакция по българското искане.

През януари 1939 г. цар Борис поставя добруджанския въпрос в Рим, но там не обръщат внимание на българските претенции, тъй като Италия се интересувала главно от Южните Балкани и с оглед на своите цели се стремяла да насочи вниманието на България в тази насока.

В Берлин също посрещат българските искания с пълна резервираност. Германия се стреми да привлече Румъния на своя страна, за да си осигури румънския петрол, и изобщо не желае да се ангажира с България по добруджанския въпрос.

За дълго време, чак до окончателното налагане на Германия в румънската политика, тази позиция на германската дипломация остава непроменена. В началото на 1940 г., когато България е предмет на най-силна дипломатическа обработка от страна на англо-френския блок и в непрекъснато засилващи се връзки със СССР, българската дипломация се опитва да склони Германия по добруджанския въпрос, изтъквайки западната и руската заплаха. През март 1940 в един свой доклад българският представител в Берлин Драганов пише, че Германия разчита на едно, макар и на сила, приятелство с Румъния заради петрола и храните и въпреки че в Берлин намират българските искания за справедливи, скромни и удовлетворим, те не искат да поемат никакъв ангажимент.

Отношението на Англия, Франция и САЩ към добруджанския въпрос се определя от тяхната обща политика в Югоизточна Европа, от стремежа да се създаде един неутрален по отношение на Германия и СССР балкански блок, към който евентуално да бъде привлечена и България. С оглед на това англо-френската дипломация се опитва да внуши на румънския крал Карол, че трябва да се уредят висящите въпроси с България, но той категорично заявява, че никога няма да се съгласи с отстъпка на територии на Унгария и България, но ще се занимае със спорните въпроси.

При това румънско отношение Франция и Англия застават на нейна страна и чак до окончателното преориентиране на Румъния през пролетта на 1940 г. тази тяхна позиция остава непроменена.

Българските дипломатически постъпки в Париж и Лондон през 1939 и в началото на 1940 г. не донасят никакви резултати. Отрицателното отношение към българските искания за Добруджа и преди всичко гаранциите давани от Германия укрепват волята на Румъния за противодействие.

Едва в края на 1939 английската дипломация прави пръв опит да ревизира своето становище. Тази нова ориентация е свързана с пътуването на лорд Лойд, на когото е възложено да убеди Румъния да отстъпи по добруджанския въпрос, за да се създадат условия за привличането на България към Балканския неутрален блок и да се нанесе удар върху германското влияние на Балканите. Тази мисия обаче завършва безрезултатно.

В отношенията си с Англия и Франция българското правителство се опитва да използва същия дипломатически ход, който пласира в Берлин и Рим. Докато българските дипломати внушавали на Германия, че не е в неин интерес въпросът за Добруджа да се урежда чрез съдействието на Англия и СССР, а в Рим направо плашели, че ако Италия не прояви разбиране, ще се обърнат с молба към Русия, по отношение на англо-френския блок била лансирана главно съветската заплаха.

Позицията на СССР по българските искания за Добруджа се различавала от тази на Германия и на англо-френския блок. Още през 1937 г. сред дипломатическите и военните среди в Москва се говорело, че България, поради тежкото положение на Румъния, имала най-добър шанс да си възвърне цяла Добруджа, да излезе на устията на Дунава и да установи съседство със СССР. Съветското отношение остава непроменено и след 1 септември 1939 г.

Така към пролетта на 1940 г. се очертава една твърде благоприятна международна обстановка за уреждане на въпроса за Южна Добруджа.

Германия вече е успяла да се наложи в румънската политика и в стремежа си да овладее положението в Югоизтока, тя се опитва да спечели окончателно България. В резултат на това сред германската дипломация съзрява идеята за компенсация на България, като й се върне Южна Добруджа.

Англо-френският блок също изоставя Румъния. През пролетта на 1940 г. английската и френската дипломация правят все по-определени признания за законността на българските искания и се отказват от гаранциите, дадени на Румъния през 1939 г.

Съветският съюз и сега продължава да защитава своята теза, че България има исторически и икономически права над Южна Добруджа и застава изцяло в нейна подкрепа.

В резултат на това към пролетта на 1940 г. Румъния се оказва абсолютно изолирана и изоставена, което я принуждава към отстъпки и тя започва да търси пътища за подобрение на отношенията с България.

След всичко това българската дипломация усеща, че часът за уреждане на добруджанския въпрос е настъпил. На тайно съвещание във Външно министерство на 4 април 1940 г. добруджанският въпрос се определя като задача №1 на българската политика. Министърът на външните работи Иван Попов разработва цяла програма за неговото уреждане. Той съветва дипломатите да подчертаят, че България иска да реши миролюбиво този въпрос, че става дума за поправка на една несправедливост, че България няма други интереси в Румъния, че срещу Южна Добруджа тя не би могла да влезе в Балканското споразумение, но че е готова да сключи с Румъния пакт за ненападение или за гарантиране на новата обща граница.

Българската дипломация се заема незабавно да осъществи начертаната от Иван Попов програма. През април и май 1940 г. легациите в чужбина и особено представителствата в Берлин, Москва, Лондон, Париж и Букурещ правят предписаните от Външно министерство постъпки.

Огромен натиск върху Румъния оказват и СССР и Унгария. На 26 юни на румънския пълномощен министър в Москва е връчена нота за опразване на Бесарабия и северната част на Буковина в срок от 24 часа. След два дни Съветският съюз пристъпва към завземане на посочените области и за 4 дни Червената армия установява новата граница. Това предизвиква спонтанна реакция в Унгария. Още през юни1940 г. е проведена мобилизация и концентрация на унгарската армия на румънската граница.

Румъния е смъртно изплашена. Тя решава да уреди бързо въпроса с Добруджа, за да освободи ангажираните отвъд Дунава военни части и укрепи отбраната на западната граница.

Българската дипломация решава да действа бързо и енергично пред великите сили. На 29 юни цар Борис заявява, че ако България не получи Южна Добруджа, възниква опасност от революция, която ще установи най тесен съюз с Москва. Съобщавайки в Берлин за разговора с царя, германският посланик обръща внимание, че обстановката в България с оглед на германските интереси става много опасна. Той препоръчва да се предприеме необходимото за засилване на германските позиции в България.

Българското правителство се консултира и с Москва, където на военното ни аташе е внушено, че трябва да се помисли и за Северна Добруджа, за да може България да излезе на дунавските устия и да установи съседство със СССР.

В тази обстановка в България закипяват твърде големи страсти. Започва една шумна манифестация на българо-унгарско сближение. Българското правителство приема по принцип унгарската идея за една паралелна акция срещу Румъния.

Увлечени от примера на Унгария, Филов и Попов решават да изменят на своя глава указанията на царя за мирно уреждане на добруджанския въпрос, да обявят мобилизация и да нахълтат в Добруджа. Но цар Борис категорично се противопоставя на техния план, характеризирайки го като “нов 16 юни”. Той ги накарва да телеграфират в Рим и Берлин, да видят ефекта от тази тяхна стъпка и тогава да действат. Но и двете места съветват българското правителство да не прибягва до сила.

Все за целите на започналия дипломатически натиск са използвани дори Фердинанд и генерал Жеков. На 7 юли Фердинанд се обръща с лично писмо до Хитлер, като изтъква колко важно е за германската политика на Изтока България да получи Южна Добруджа чрез посредничеството на Германия.

След този натиск дипломацията на Германия и Италия не могла да не разбере, че протакането на добруджанския въпрос ще накърни влиянието на Оста в България. Хитлер и Рибентроп принуждават румънските управници да започнат преговорис Унгария и България за уреждане на трансилванския и добруджанския въпрос.

На 26 юли в Германия се провежда среща с участието на българска, румънска делегация, Рибентроп и Хитлер, на която Фюрерът заявява, че е съгласен с българското искане , включително и за Силистра, но отказва да поеме каквато и да била арбитражна роля.С тази среща акцията на българската дипломация за спечелване на международна подкрепа за уреждане на добруджанския въпрос приключва. Двете най-меродавни на Балканите велики сили- Германия и СССР застават окончателно на българска страна.

При това положение на 2 август 1940г. Коронният съвет на Румъния упълномощава Външното министерство да започне преговори с България и Унгария. Румънският външен министър Манулеску предава на пълномощния министър в Букурещ Петров-Чомаков една декларация, адресирана до българското правителство.

На 14 август Петров връчва на Манулеску българския отговор, в който румънската идея за предварителни преговори по същността на проблема е отхвърлена, като се заявява, че България няма да отстъпи от своето искане за границата от 1913 г.

На 16 август пристига румънският отговор. Развивайки мисълта, че България и Румъния имат еднакви основания и етнически права в Южна Добруджа, румънското правителство настоява за териториални отстъпки, като иска да запази Силистра и Балчик и настоява да се отдели една крайбрежна зона, претендирайки за една област от 1200 кв. км, около 1/6 от територията на четириъгълника.

Наред с териториалните претенции Румъния изисква от българската страна една предварителна декларация, че ще осигури достатъчно време за евакуация и една втора декларация, според която България се задължава да репатрира всички българи от Румъния и да заплати подвижната и неподвижна собственост на румънското население. Румъния се стреми да протака преговорите, за да даде възможност на заселниците в Южна Добруджа да приберат всичкото свое имущество, за да получи компенсации за земи и собственост, ограбени от българското население, а България да получи една ограбена и разорена земя.

Ето какво разказва Стоян Петров-Чомаков за преговорите с румънската страна. ”... господин Манулеску откри разискванията с дълго изложение,което започна, като заяви – с достатъчно силна логика, - че добрите отношения между народите са много по-важни от притежаването на парченце територия. Обаче той завърши по-достатъчно нелогичен начин, като поиска Румъния да запази две важни парчета територия с градовете Силистра и Балчик. “В 1913 г. политическата конюнктура беше в наша полза и ние анексирахме Четириъгълника(...) Сега политическите обстоятелства са във Ваша полза и Вие имате възможност да се възползвате най-добре от тях.”

Но съгласно някои речници (той не каза кои), да използва човек правата си докрай, означава да злоупотреби с тези права(...) Старото приятелство, което ние целим да възстановим изисква обратното: Вие да ни дадете “доказателства за любов”. Силистра и Балчик много удачно биха отговорили на това изискване. Силистра е била многократно собственост на румънски владетели. Що се отнася до Балчик, Вие знаете, че той е любим курорт на румънците(...)

Освен това Балчик беше любима резиденция на покойната кралица Мария, която си построи красив дворец там и пожела в своето завещания сърцето й да бъде положено в мавзолей близо до двореца.

И така, когато през 1913 г., някои румънски екстремисти шумно викаха в полза на анексирането на Варна, крал Карол зае твърдо становище срещу това, като каза:

- Знам, че моят приятел, българският цар Фердинанд, притежава дворец близо до Варна, и аз не бих могъл да му го отнема.

Сега Вие имате прекрасна възможност да отговорите на този благороден негов жест, като оставите на нас Балчик, царската вила и сърцето на кралицата.

(...)Отговорих му:

- Вярно е, че през 1913 г. е имало румънци, които са искали да вземете Варна, също както в момента може да има някои луди глави в България, които биха могли да препоръчват – може би с по-голямо оправдание – присъединяването на Северна Добруджа.(...)Но ние дори не бихме помислили да предявяваме такова искане(...) Обаче за нас би било невъзможно да се откажем от каквато и да е част от Южна Добруджа, която за нас е родина на герои, на златни полета, на здрави селяни от чист български произход, една земя, която е вдъхновявала безброй поети и музиканти, докато същата тази земя за Румъния е само Четириъгълник, едно геометрично название, което никога не е вдъхновило когото и да било да се опита да напише и най-малкото стихотворение.(...) Мога също да Ви уверя, че сърцето на кралицата(...)ще бъде заобиколено с всички атрибути на внимание и уважение.

Въпреки силата на моите аргументи, господин Манулеску съвсем не изглеждаше убеден(...):

- Възнамеряваме да направим Балчик първокласен морски курорт, от който луксозни кораби ще возят щастливи туристи до Константинопол и до гръцките острови. Ваши хора също ще могат да участват в тези приятни пътувания

Отговорих му:

- Идеята положително изглежда много привлекателна. Но българите, когато имат време и пари, предпочитат да пътуват на Запад, отколкото да посещават сушави места, каквито те имат в изобилие.

- Ние ще направим Балчик свободно пристанище – продължи той – и Вие също ще имате възможност да го използвате...

В този момент министър-председателя Джигурто(...)каза:

- Но българите нямат нужда от свободно пристанище в Балчик, тъй като те вече си имат своята Варна.

Вътрешно благодарих на господин Джигурту за неговата неочаквана помощ и изразих съгласие с думите му:

- Една от причините, поради която ще приветстваме връщането на Добруджа е, че Варна ще получи обратно своя естествен хинтерланд, без който градът постоянно запада.

(...)

- Близо до нос Калиакра – каза той, биейки се в последния окоп – има една колония от тюлени. Нашият крал много ги обича и би било чудесен жест от Ваша страна, ако го оставите собственик на това място.

Тази последна забележка придаде на разговора характер на трагикомедия, и аз се почувствах свободен да отговоря на аргументите на господин Манулеску по полувесел начин:

- Но, господин министре – цар Борис е дори още по-голям любител на животни, и Вие можете да бъдете сигурен, че тюлените ще бъдат обект на много добра грижа. Освен това, ако трябваше да проведем консултации сред тези интересни млекопитаещи, нямам никакво съмнение, че те ще предпочетат България. Трябва да се има предвид, че бащата на цар Борис беше човекът, който ги донесе от Северно море и ги настани около нос Калиакра.

(...) побързах да докладвам на моето правителство. Отговорът пристигна след два-три дни. В него се потвърждаваха аргументите, които бях изтъкнал, привеждаха се някои други доводи, подчертаваше се важността на добрите отношения, които би следвало да съществуват завинаги между двете страни. Отговорът завършваше със съжаление, че не може да бъде удовлетворено искането на румънците. Съгласно получените инструкции, написах дипломатическа нота, в която описах нашето становище и отидох до господин Манулеску, на когото я прочетох.(...)

-И така, господин министър? – запитах след известно време.

-Благодаря Ви, господин министър - дойде късият отговор.

-Това всичко ли е, господин министър? – настоях аз.

-Благодаря Ви, господин министър.

-Няма защо, няма защо – казах аз и се сбогувах, чувствайки съжаление към господин Манулеску, който се бе опитал да направи най-доброто за интересите на своята страна, макар че трябва да е знаел от самото начало, че възможностите му за успех са възможно най-малките(...)”

В края на краищата на 7 септември 1940 г. преговорите завършват. Подписани са един договор, няколко спогодби и приложения към договора, които уреждат дългия българо-румънски спор. Крайовският договор установява границата между България и Румъния в Добруджа. Той санкционира принципа на задължителното репатриране на равен брой българи и румънци и урежда финансовите въпроси.

Най-важното приложение към договора е протоколът за определяне на границата. Според него “новата граница ще тръгва от Дунава непосредствено под Силистра, за да стигне до Черно море на 8 км южно от Мангалия.”.

Второто приложение определя начина на опразване на Южна Добруджа и завземането й от български войски. Това трябвало да стане на четири етапа между 20 септември и 1 октомври 1940 г.

В резултат на този договор с манифест от 21 септември 1940 г. цар Борис нарежда на армията да вземе възвърнатата на България южнодобруджанска територия.

Из България ликуването достига до делириум. Никога от 1912 г. насам народът не бе имал по-щастлив ден, никога не се бе чувствал по-ентусиазиран и горд. Въпреки войната, която приближаваше от Запад, една вълна на оптимизъм, може би неразумен и наивен залива страната. Първата стъпка към дългоочакваното национално обединение е направена: Южна Добруджа бе отново българска! Масовите демонстрации и усмихнатите лица не изчезват за дълго време. Цар Борис обяви амнистия за всички политически затворници.

В реч пред народното събрание той благодари горещо на германското и италианското правителство. Британската подкрепа също е призната от правителството, но в много по-малка степен. (Чърчил казва в една реч на 5 септември: “Аз лично винаги съм смятал, че южната част на Добруджа трябва да бъде върната на България.”). Това е огромна психологическа и дипломатическа победа за германо-италианската ос. Болшинството от българите, убедени, че възвръщането на Южна Добруджа се дължи на Третия райх, изпитвало дълбока признателност за тази приятелска помощ. Улици в София били преименувани “Хитлер” и “Мусолини”. Британският пълномощен министър Рендел преценява положението така: “Добруджа беше формално отстъпена под германско и италианско покровителство и ликуването взе форма на ентусиазирана благодарност към нашите главни врагове и навреди безкрайно на нашата кауза...”На Съветския съюз не е призната официално никаква заслуга, като само комунистите и няколко опозиционни водачи му изразяват публично признание.

Но в Крайова България не постигна всичко, каквото можеше. Правителството не направи възможното да защити правата на българите в Добруджа. Не би могло, разбира се, да се приеме обвинението, което навремето някои екстремистки среди в едно изложение на българи от Северна Добруджа хвърлят срещу Крайовската спогодба като “най-срамният акт, сключен от българските управници в течение на историята.”

Но не би могло да се отмине и факта, че българското правителство изостави българското населението на Северна Добруджа. България се задължава също така с твърде големи финансови компенсации спрямо Румъния – една сума от 850 000 000 леи срещу стойността на личните имоти на румънските изселници. По този начин тя се лиши от толкова необходимите средства за уредба на Южна Добруджа, което се отразява неблагоприятно върху социалното положение на населението от този край.

Въпреки всичко уреждането на въпроса за Южна Добруджа е едно безспорно постижение на българската външна политика през Втората световна война. Крайовският договор от 7 септември 1940 г. поправи една историческа несправедливост, наложена на България в Ньой през 1919 г. Крайова възстанови историческите права на българската нация върху земи, където се беше родила българската държава. Този акт е от изключително значение за балканските отношения. Той показва, че спорните въпроси на Балканите могат да се решават не само с оръжие, не чрез войни и авантюри, а по пътя на мирното установяване на историческите права на балканските народи.

Библиография:

-“Външната политика на България 1938-1941” – Николай Генчев

-“Международни договори, свързани с войните за обединението на българския народ1912-1913 г.” – Атанас Тотев, Габриела Владимирова

-“Корона от тръни – царуването на Борис III 1918-1943” – Стефан Груев

-В-к “Македония”, бр. 13, 1 април 1998 г.

-“Духът на дипломацията” – Стоян Петров - Чомаков





 



Тагове:   Южна,   Добруджа,


Гласувай:
0
0



1. samvoin - http://www. skat. bg/news. php...
08.09.2009 21:16
http://www.skat.bg/news.php?action=0&newsID=5397&sort=0&page=0 - видео от Крайовската спогодба.
цитирай
Търсене