Темата се посвещава на националните герои:

Капитан Коста Паница
Капитан Петко Воевода
Димитър Филов, както и на останалите дейци на Съединението и Освобождението на България и неизменни борци за Обединена и Могъща България на всички българи по-света, убити от ръката на "нашенски" юдо-искариоти, довчерашни турски гавази и в последствие английски и чифуто-масонски буржоазни спекулантски утрепки, поставили се в услуга на господаря на османците, както и репресирани в периода след 1878, с огромна неблагодарност.
Посвещавам я и на синът на Димитър Филов /убит от ръката на безродника с българско име и наследник на Юда Искариотски/ - големият български държавник, професор Богдан Филов, продължил като политик и управник Делото на своя баща и докарал го почти до край, макар и доста за кратко, понеже беше убит от същата "българска" предателска юдо-искариотска ръка, водена от същите вражески нам сили, от продадените души на сатаната!
"Грехът" на бащата е че се е борил срещу берлинската неправда от 1878-а, "грехът" на сина е че възстава срещу ньойската неправда и срещу настъпващата англо-еврейска окупация и агресия над нашата страна, след изправянето на крака на България, после погрома от края на ПСВ.
Единият е убит като "русофил", другия като "германофил и фашист", макар и никой политик след 1878-а да не е доказал по-безспорно от тях, своето пламенно българско родолюбие и готовност за саможертва в името на Обединена България.

Вечна им Памет.

38. СЪЕДИНЕНИЕТО НА ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ С КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ

38.1. Рeчник
38.2. Хронология
38.3. Биографии
38.4. Документи
38.5. Въпроси и задачи
38.6. Тест за самопроверка

В първите години след Освобождението радостта от свободата се примесва с дълбоко разочарование от разпокъсването на българските земи. Решенията на Берлинския конгрес придават висок емоционален заряд на борбата за решаване на “общонародния въпрос”, в която хладните доводи на разума остават на заден план, изместени от емоциите. Но желанието на българите за обединение се сблъсква с недовършеното освобождение и на другите балкански народи, станали заложници в сблъсъка на интересите между европейските държави. Българите в Македония продължават да се борят за присъединяване към Княжество България, но по-близо до тази възможност се оказват жителите на Източна Румелия.

 

1. Подготовка и осъществяване на Съединението

През 1884 г. изтича мандатът на Алеко Богориди като управител на Източна Румелия. Либералите искат той да получи втори мандат, но Русия успява да наложи кандидатурата на Гаврил Кръстевич. Така се променя съотношението на политическите сили – с подкрепата на новия управител Кръстевич и с лозунга за Съединение Народната партия печели и изборите, проведени през септември 1884 г. Но в средата на 80-те години външнополитическият климат е различен и Русия не е склонна да подкрепи обединение на България. А тъй като Народната партия не може да се противопостави на Освободителката, тя се принуждава да се откаже от обещанието си, затова е наречена “лъжесъединистка”. А Либералната партия получава възможност да застане начело на съединисткото движение.
Идеята за обединение е жива във всички български земи. През 1880 г. тя се подема от т.нар. македонски комитети, създадени в София, Варна, Русе. Водеща при тях, както личи и от наименованието им, е тревогата за съдбата на българите в Македония. През 1885 г. нещата се променят в благоприятна посока, но само във вътрешнополитически план. Но нито една велика сила не е заинтересувана от някаква значителна промяна в положението на Балканите. Независимо от това българските националреволюционери от предосвобожденския период решават, че времето за изчакване е изтекло.

Заседание на БТЦРК

Захари Стоянов, апостол от Априлското въстание, създава през февруари 1885 г. в Пловдив Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). Основната задача и на този комитет (както и на всички останали) е да подготви освобождението на македонските земи, а след това да се погрижи за обединението на Източна Румелия с Княжество България. (Документ № 1) Но оценката на ситуацията в средата на 1885 г. кара БТЦРК на заседанието си на 25 юли в с. Дермен дере (дн. Първенец) да изостави първата цел като нереалистична и да съсредоточи усилията си върху втората. Движението за обединение не получава подкрепата на управляващите нито в Княжество България, нито в Източна Румелия, които се съобразяват с руските съвети за умереност. Въпреки това Захари Стоянов започва организационна и пропагандна подготовка за Съединението, като впряга в тази задача собственото си остро и талантливо перо и пловдивския вестник “Борба”. Към организацията се привличат много източнорумелийски офицери като майор Данаил Николаев, Райчо Николов, Сава Муткуров, а накрая съгласие актът да се извърши под неговия скиптър дава и българският княз Александър I Батенберг.
Началото на съединистката акция се предвижда за средата на септември 1885 г., но спонтанните вълнения я ускоряват. Още на 5 септември бунтовнически чети завземат някои селища. (Документ № 2) На 6 септември 1885 г. в Пловдив войската обсажда конака и арестува главния управител Г. Кръстевич. С възгласи “Ура! Долу Румелия! Да живее Съединението! Да живее княз Александър!” се обявява Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Съставя се временно правителство, което официално кани княз Александър I да признае Съединението. Той го прави с Манифест в Търново на 8 септември. (Документ № 3) Радостта е всеобща. Така без особени проблеми и кръвопролития се извършва обединението на двете основни части от българските земи. Това прави България най-голямата балканска християнска държава с площ от 96 345 кв. км и население от 3 150 000 д. Актът на Съединението е осъществен, но утвърждаването му тепърва предстои, тъй като тази българска акция променя баланса на силите на Балканите.

 

2. Въоръжена защита на Съединението

Картина, изобразяваща радостта от Съединението

Българите се опасяват от реакцията на Османската империя на Съединението, затова съсредоточават войски на новата южна българска граница. Но проблемите идват от други държави. Съединението нарушава Берлинския договор, а извършилите го националреволюционери не са осигурили външна подкрепа за този акт. Великите сили наблюдават Балканите особено внимателно и всяка промяна тук раздвижва дипломатическите кръгове в големия “европейски концерт”.
Отношението на Великите сили към Съединението е еднозначно – отрицателно. Най-голямата и неприятна за България изненада е руското неодобрение, последвано от царската заповед да се изтеглят руските офицери на българска служба. Русия предлага проблемът, породен от Съединението, да се обсъди на конференция на великите сили в Цариград. Тя получава подкрепата на Франция, Германия, Австро-Унгария. Неочакваната руска реакция се дължи на убеждението на новия руски император Александър III, че българският княз Александър I е проводник на западното влияние в България. Позицията на Русия е: “Съединение – да, но без Батенберг”. Руската позиция е тежък удар за съединистите, но има и положителна последица за българите – съединистката акция получава подкрепата на Англия. Британските дипломати виждат благоприятна възможност да подронят руското влияние в България и се възползват от нея.
Патриотизмът на българите се оказва по-силен от русофилските настроения – всеобщо е желанието да се защити Съединението. Макар да е русофил, министър-председателят на Княжество България Петко Каравелов обявява: “Веднъж фактът станал, трябва да се вземат всички мерки, за да се опази положението.”
Пряко засегнати от българското Съединение заради “нарушеното балканско равновесие” са останалите балкански държави. Обединена България може да стане водеща сила, с което трудно могат да се примирят Гърция и Сърбия. Те поставят условия – или да се ликвидира Съединението, или да получат териториални компенсации в европейската част на Турция. Балканските противоречия са нов мотив за свикване в Цариград на 24 октомври 1885 г. на конференция на Великите сили.
Сърбия на крал Милан Обренович не иска да чака решенията на конференцията, а решава да се възползва от обърканото положение на България и да вземе с оръжие това, което иска. На 2 ноември Сърбия обявява война на България и войските й настъпват срещу София. Българите са напълно неподготвени за война на запад – войските са разположени на юг срещу Османската империя. Делото на Съединението е застрашено. Наблюдателите предричат бързо поражение на българите, които остават след изтеглянето на руските офицери от България и без опитни военни кадри.

Боевете при Сливница от 6 ноември 1885 г.

Но когато изходът от войната изглежда предрешен, става нещо невероятно. Голямата опасност предизвиква небивал патриотичен подем –организират се доброволчески отряди, които включват също бежанци от Македония и ученици от горните класове. Българските гранични войски се съпротивляват отчаяно на сръбското настъпление, а главното командване решава решителното сражение да стане недалеч от София при височините на Сливница, докато пристигнат свежите български части от южната граница. Тридневните сражения (5-7 ноември) при височините Мека цръв, Три уши, Гургулят и Комшица са решителни. Сръбските войски са разбити и отстъпват. Българските войници от южната граница осъществяват невероятен марш и успяват да се включат в сраженията. На 10 ноември българите превземат Драгоман, после Пирот и продължават настъплението си. Маршът им е спрян едва след като Австро-Унгария обявява, че ще се намеси. Благодарение на патриотичния подем, героизма на българските войници и ентусиазма на цялото население България извоюва неочаквана победа във “войната на капитаните (българските) срещу генералите (сръбските)”, както е наречена Сръбско-българската война на Запад. На 19 февруари 1886 г. в Букурещ се подписва мирен договор, който възстановява положението отпреди войната. (Документ № 4) Българската цел в тази война е дипломатическото признаване на Съединението.

 

3. Съединението става реалност и в международните отношения

Карта на военните действия по време на Сръбско-българската война през 1885 г.

Цариградската конференция продължава и след войната. Но вече трудно може да се иска възстановяване на положението отпреди 6 септември, затова Великите сили преговарят главно по условията за признаване на Съединението.
Преките турско-български преговори завършват с подписването на 24 март 1886 г. на Топханенски акт, който признава Съединението. (Документ № 5) Компромисът е постигнат благодарение на турското съгласие българският княз Александър Батенберг да поеме управлението на Източна Румелия, а в замяна Османската империя получава Кърджалийска околия и селата по долината на река Въча, населени предимно с българи мюсюлмани.
Съединението е първият акт на национално утвърждаване след Освобождението. То е извършено и защитено благодарение на пълното единение на българите от всички краища на българските земи. Успехът му подсилва оптимистичната вяра, че това е само първата стъпка към пълното освобождение на българските земи. Съединението е изцяло българско дело и е сред най-успешните събития в историята на възродена България.
То обаче има и негативните последици. То довежда до конфликт с Русия, който ще поражда проблеми в бъдеще. Съединението успява и благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата, а щастието е добър, но несигурен помощник, защото лесно променя посоката си. Значителното уголемяване на България й създава потенциални противници на Балканите, което затруднява следващата стъпка – борбата за свобода на Македония.

назад

начало

Сръбско - българската война от 1885-та година

На 5 септември вечерта група български военни с желязна воля и чутовна смелост са решили, че е крайно време да съберат в едно две от частите на разкъсаната от Великите сили майка България - Княжество България и Източна Румелия. Те извършват своя подвиг в нощта срещу 6 септември с подкрепата на цялото население на двете области, като Съединението се превръща във всенароден триумф и радост за всеки истински българин. Актът е изключително безкръвен, като двете части бързо се обединяват напълно под властта на младия български владетел - княз Александър І. За да защити новите държавни територии той мобилизира значителни военни сили и ги изпраща на югоизток, откъдето се очаква главния удар на Османската империя, чиито интереси са пряко засегнати от случилото се. Целият български народ се готви да защити своето Съединение срещу османските пълчища и в сърцата на най-смелите и свободолюбивите гори огън, готов да изпепели всичко останало от петвековното робство, огън, разпален от жестокостите и мъченията на турците над невинните и беззащитни българи. И тогава...

Коварният западен съсед на България - Сърбия решава, че не може да се задоволи с откраднатите Нишко и Пиротско, а иска да отнема и мародерства из още български земи. Междувременно българите са оставени сами на себе си - руските офицери си заминават, никой не застава зад България, нямаме съюзник или застъпник и сред Великите сили и сред съседите си. Най-лошото е, че българската армия е дислоцирана в югоизточна България и на запад има само незначителни военни контингенти и малко гранична стража. В такъв момент "братска" Сърбия решава веднъж завинаги да се разправи с нашия народ. Но не би! В България новината, че Сърбия ни е обявила война мобилизира до краен предел цялото българско общество. Всеки, който може да носи пушка, иска да се влее в редиците на българската армия. Там единствените офицери са младите български поручици и капитани. Те застават смело срещу прехвалените сръбски генерали. Българската армия започва своя чутовен преход от югоизточните български земи към западната ни граница. Нашите млади воини изминават стотици километри за 3-4 дни. Най-често на трима войници се пада по един кон и те се сменят, но не спират и за миг. Всички бързат на запад, защото там се решава съдбата на България, там се решава ще го има ли българският народ или не? Отговорът става ясен почти веднага. Българските войници разбиват прехвалената сръбска армия при Сливница. Нашите герои падат, за да ни има нас и за да не позволят дори един сантиметър от свещената българска земя, дори едно семейство от свещения български народ да паднат под нов ярем. Всички знаят хода на войната, но все пак нашите герои заслужават да споменем местата, където те оставиха костите си и с кръвта си белязаха тази земя като българска завинаги. След боя при Сливница, който е повратен момент във войната, нашите момчета настъпват към Драгоман, Цариброд и Пирот. Българската армия обръща сърбите в бягство и влиза триумфално в Пирот на 27 ноември. Тогава представителя на Австро-Унгария се явява в българския главен щаб и заплашва, че ако нашиата войска продължи освобождението на останалите под сръбска власт български земи ще срещне австроунгарска армия. Ето как отново една Велика сила се намесва в Балканските дела и носи страдание на хиляди българи, които остават под сръбско робство.
Историята на тази война е добре позната на много българи, но има неща които си заслужава да се повторят. При обсадата на Видин сръбският генерал Лешанин иска да преговаря с капитан Узунов. Казва му да се предаде защото София вече била паднала. Тогава младият български капитан му отговаря така, както подобава на славен български воин: "Аз съм се учил да защитавам крепости, но не съм се учил да ги предавам". Друг интересен момент е преходът на българската армия. За мнозина военни историци и теоретици и до днес този преход изглежда немислим и някак свръхестествен. Те са прави до известна степен. Любовта на българина към неговата Родина често е по-силна дори от религиозната вяра. Българинът обича своята бащина земя и държавата, завещана му от предците, с цялото си сърце и е способен да направи всичко за нея. Поне така беше някога...
Днес ние трябва да си спомним всички онези знайни и незнайни български герои, които с цената на живота си защитиха България! Да си спомним мъжете прославили България и накарали целия Балкан да тръпне от страшните им викове - "Ура" и "На нож!". Един народ е истински жив само тогава, когато почита достойно великите си предци и когато неотклонно следва заветите им. А заветите на нашите предци са ясни, те са очертали границите на България с кръвта си и са показали какво значи за тях думата "Родина".

Вечна памет, герои!

Новото гробище над Сливница

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте,
легнахте и "Лека нощ" навеки си казахте -
до втората тръба.

Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви куршума...
Спете в мир.

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха.
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.

Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.
И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.

Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!

Иван Вазов, 1885-та година


Сдружение "Свети Иван Рилски"
http://sveti.ivanrilski.googlepages.com/



http://vbox7.com/play:0b3700ba

http://vbox7.com/play:256a7e9d&al=1&vid=1919431

http://vbox7.com/play:6197f8cc&al=1&vid=149185