Тази нощ неизвестни вандали са счупили паметната плоча на капитан Герхард Венгел, намираща се в градинката до баня „Мадара“ в София. Позорният акт е извършен на метри от офиса на общинската охранителна фирма „Егида“, намиращ се в близост до кръстовището между булевардите „Пенчо Славейков“ и „Прага“.

Герхард Венгел е германски военен летец, чиято ескадра е дислоцирана на 9 януари 1944г. на летище „Враждебна“ край София. Още на следващия ден съюзниците организират невиждана дотогава въздушна атака на столицата. Немските пилоти излитат от Враждебна и влизат в бой над непознатата българска територия. В тежката въздушна битка крилото на кап. Венгел успява да свали 3 тежки бомбардировача B-24 Liberator. В боя в близост до Радомир загива командирът на крилото кап. Венгел. Друг изстребител е свален, но пилотът успява да скочи с парашут. Още 11 немски самолета са повредени а 3-ма пилоти – ранени. Повече за военната кариера на летеца можете да прочетете ТУК.

 На 05.11.2004г. по инициатива и със средства на члена на Клуба на летците “Кап. Димитър Списаревски” към Съюза на възпитаниците на ВНВУ инж.Константин Иванов и със съдействието на общинския съветник Вили Лилков и кмета на район Триадица Емил Милев в присъствието на зам.-военния аташе на Германия в България паметникът е открит.

Днес обаче от паметната плоча не е останало много. LiveNews ви предоставя снимки на изпотрошената плоча, за да видите с очите си какво е отношението на някои индивиди (не бих си позволил да ги нарека „хора“) към един герой, защитавал родното небе и заплатил за това с живота си.

 Думата „паметник“ произлиза от „памет“. Паметта е това, без което никое общество не може да намери отговор на въпросите „Кои сме ние?“ и „Защо ттрябва да ни има?“. Дори в най-дълбока древност, в безписмените общества, най-уважаван е бил онзи, който помни историята на племето. Затова поругаването на паметник вингаи, във всяка епоха и всяка цивилизация се е считало за варварство. В действителност това е много по-долно и ниЗко от варварството.

 Още по-голямо безумие е, когато посягаш над паметта на някой, който е защитавал твоето Отечество, товите родители, баби и дядовци. За това нямам думи. Или имам, но не са за пред хора.

 На тези, които биха ме обвинили в (не)прикрита симпатия към нацизма (все пак кап. Венгел е бил офицер от армията на хитлеристка Германия), ще отговоря, че офицерът служи на Родината, а не на режима. Капитан Венгел би служил на своята Германия, независимо дали тя е управлявана от нацисти, комунисти, демократи или някакви други. И изпълнявайки своя офицерски дълг, е бил изпратен от съдбата да помага и нашата Родина България.

 Сега, естествено, възникват въпроси дали посегателството над паметната плоча има политически мотиви или и чисто и просто хулигански акт. За мен обаче това е без значение. Не ме интересува дали вандалите са пишман-антифашисти или обикновени негодници. Единственото, които имам да им кажа, е следното:

 Няма да акцентирам върху моралната страна на вашето деяние, защото който е способен да воюва с костите на мъртвите, не може да има какъвто и да било морал. Само ще ви подсетя, че вие дължите жалкото си, мизерно съществуване, наречено живот, и на човека, чиято памет сте поругали.

 Капитан Герхард Венгел е унищожил три американски бомбардировача, с което е предотвртатил смъртта на десетки, а може би стотици български граждани. Сред тях може би са и вашите майки, бащи, баби и дядовци.

П.П. През 1943-44г. военно-въздушните сили на САЩ и Великобритания извършват серия от варварски бомбардировки на София. Жервтите на въздушните нападения възлизат на близо три хиляди души. Много често българските и немските военни летци са излизали на въздушен бой при съотношение повече от 1:20 в полза на противника. А в същото време политически затворници са стискали палци в килитте на Централния затвор за въздушна победа на англичаните и американците. Е, снощи нравствените последователи на тези от централния софийски затвор наистина победиха...


http://www.livenews.bg/POZOR--Porugaha-pametta-na-zashtitnik-na-Sofiya!-33188


http://svejo.net/1555064-globalization-pozor-porugaha-pametta-na-zashtitnik-na-sofiya

КОНФЕРЕНЦИЯ ЗА АНТИКОМУНИЗМА И ДОСИЕТАТА

                Конференцията, която Фондация „Торос-Вит” организира надхвърли очакванията ми, а резултатите ме изненадаха приятно. На 9 юни 2012 г. в Пловдив, Стария град в „Синята къща” се опитахме да проблематизираме неразказаното ни минало, съществен фрагмент от което е проблемът с достъпа до архивите на Комисията по досиетата.

                Дойдоха в това топло, усилно време много от легендарните антикомунисти в страната, от последните живи горяни/В. Гошев/, конспиратори, николапетковисти, легионери/Р. Къркева/, ратници, но наред с тях и млади хора, студенти като Димитър Безев – внук на един от водачите на БЗНС-Н. Петков в с. Труд. Дойдоха и седесари от първите години на „нашето време”, учени, емигранти.

                Не дойдоха, разбира се – журналисти/с две регионални изключения/, властимащи на местно и национално ниво, бизнесмени, т.нар. културтрегери, както и представители на Комисията по досиетата – тях и никой не ги е канил.

                Нека спомена приятните изключения. Единствената институция, която за пореден път доказа своята активна позиция по неосмисленото ни минало бе Президентството на Република България, чрез съветниците М. Любенов и Р. Кожухаров – млади, интелигентни и смели момчета. Присъстваха и един от най-добрите познавачи на българския национализъм проф. Н. Алтънков, представители на неправителствения сектор, ангажирани по темата В. Къдринов, М. Гяурски, Б. Чапъров,Хр. Николов, д-р Т. Зисов,  както и бившия председател на Валутния борд М. Заимов.

                Разказаха се истории, изнесоха се доклади за практиката на разкриване на архивите на тайните служби в страните от Бившия източен блок, присъстващите бяха запознати с непоносимостта на европейската платформа за Памет и съвест към нашенските хитрувания и лъжи по темата, анализира се комунизацията на страната през последните години, олигархичния прокълнат кръг, който е на път да унищожи окончателно спомена за Големия терор и репресии, а Владо Гошев разказа покъртителната история на него и семейството му, която разплака залата. Накрая приехме декларация с искания към властта, която публикуваме отделно и всички подписаха искането на Фондацията за създаването на мемориално място  на методите и средствата на ДС в подземията/килиите/ на Пловдивската община.

                Използвам възможността да призова и читателите, които споделят тезите, изразени в двата документа да ни подкрепят, защото неразказаното минало и късата памет предопределят нерадостното ни бъдеще.

Декларация

 на бивши политически затворници и граждански организации

1.     До края на 2012 г. Комисията да обяви по азбучен ред в сайт имената на всички щатни и нещатни сътрудници на ДС. На всички обявени да се даде възможност в същия сайт да дадат обяснение, относно своята принадлежност или не към службите на комунистическата ДС.  По този начин би се решил бързо и ефективно проблемът с имената на тайните сътрудници и щатните работници на ДС, защото досега Комисията по досиетата е обявила едва 6 500 имена от общо 300 000 нещатни сътрудници и 25 000 щатни офицери.

2.     Настояваме от 1.01.2013 г. архивният фонд на Комисията да бъде предаден за управление и стопанисване на Държавна агенция архиви, а самата  Комисия по досиетата да премине към агенцията и не бъде първостепенен  разпоредител с бюджетни кредити. За 6 г. Комисията се превърна в твърде скъпа бюрократична и неефективна структура, чиито членове са заинтересовани, преди всичко от личното им заплащане, ползване на служебни автомобили и назначаване на роднини в администрацията на Комисията.

3.     Държавна агенция архиви, след като получи архивния фонд от Комисията по досиетата, следва да го каталогизира и направи абсолютно достъпен в читалните в столицата и съответните свои поделения в страната. Български и чуждестранни историци и изследователи трябва да имат пълен достъп до всички архивни единици. Стопанисването на националната памет не може да остава само предмет на партийни решения и квоти. Според нас, в състава на Комисията по досиетата трябва да имат представителство преди всичко граждански организации и Президента на Републиката, като от състава и бъдат изключени хора, свързани с БКП и репресивните органи на тоталитарната власт. Така страната ще изпълни изискванията на Платформата за европейска памет и съвест.

4.     Копия на документи от архива на ДС трябва да бъдат издавани в съкратени срокове, а  местата в централната читалня бъдат увеличени от 6, поне на 20.

5.     Всички кандидати за изборни длъжности следва да бъдат проверявани за принадлежност към ДС от ДАА и резултатите – обявявани и в сайта на ЦИК.

6.     Категорично се противопоставяме на желанието на сегашната Комисия да се трансформира в Институт за национална памет. Някои от членовете и` нямат морален капацитет да работят в него – констатирано и от Европейската платформа за памет и съвест.Когато архивът на Комисията бъде предаден на ДАА, ние, като застъпници на националната памет ще предложим законопроект за Институт за национална памет, който да бъде широко обсъден и гарантира неконюктурното осмисляне на трагичните страници от историята ни през 20 век.

7.     Напомняме, че Народното събрание гласува на 18 октомври 2008 г. Пражката декларация за европейската съвест и комунизма и настояваме нейните искания да бъдат изпълнени, защото съответстват напълно на интересите на гражданското общество.

8.     Настояваме за законово изискване всеки кандидат за държавна работа и особено за учители и университетски преподаватели да бъдат проверявани за принадлежност към ДС. В този смисъл трябва в най-спешен порядък да се промени чл.3, ал.2 като се изравнят сроковете и обхватите на т.нар „публични дейности” с тези на „публичните длъжности”, за да се проверят за принадлежност и съдии, журналисти, банкери, религиозни общности, инвестиционни посредници, синдици, заемали тези длъжности преди 2006 г. Отпадането на чл.32 е повече от задължително.

9.     Категорично настояваме всички бивши служители на ДС да бъдат незабавно освободени от днешните служби за сигурност и МВР, а пенсиите на бившите щатни служители на ДС и щатните функционери на комунистическите организации/БКП, ОФ, ДКМС, БЗНС-казионен, БПС, ЛРС, ОСО/ да бъдат намалени до нивото на средната пенсия за страната.

10.           Присъединяваме се към „Декларация 2012”, подписана на 17.01.2012 г. в Прага от 16 неправителствени организации и настояваща „институциите на ЕС да създадат ефективни правни норми, които да позволят наказването на комунистическите престъпници и отменяне на облагодетелствуванията им”.

Ние сме убедени, че въпросът за комунистическия режим, досиетата и съхраняването на паметта е проблем за настоящето и бъдещето на България. Неефективното, половинчато и административно разкриване на истината в архивите ще продължи да поставя тежки въпроси пред обществото ни с фундаментално значение за морала на нацията като предателството, приспособяването, нагаждането към обстоятелствата, страха, съхраняването на паметта,  опасностите, които застрашават свободното общество. Неразказаното ни минало оставя все още в живота ни символните означения на една мрачна епоха – Страхът, Терорът, Контролът, Имитацията, Несвободата, Лъжата, Абсурдът. Тези идеологически и психологически маркери, характерни за всяка тоталитарна епоха, продължават да битуват в дебрите на осакатената ни национална психология. Преодоляването на наследството от комунизма е дело, преди всичко, на освободени от страховете души !

                                          ПОДПИСКА

НИЕ,

долуподписаните участници в конференцията „Комунизмът и Държавна сигурност – неразказаното минало на България”, състояла се на 9 юни 2012 г. в гр. Пловдив, подкрепяме инициативата на Фондация „Торос-Вит” за създаване на мемориално място/музей/ в подземията на сградата на пл. „Стефан Стамболов” №1/бившите килии на Държавна сигурност в града/, чиято цел е експониране на методите и средствата, които ДС е прилагала за насилие над личността.

Съхраняването на човешката личност от насилието на тоталитарната държава е от фундаментално значение.

Част от участниците - млади и стари, а някои твърдят, че няма интерес към ДС и близкото ни минало...

И журналистическия интерес...


Проф. Алтънков и Мартин Заимов.


Президентските съветници г-н Любенов и г-н Кожухаров също уважиха конференцията.

Малкият ми син Радослав слуша за Държавна сигурност и комунизма...

Искам всички да знаят: да, непоносимо тежко ни е заради нашите загинали, но ни е мъчно и за Русия. Какво ще стане, когато убийците, насилниците и наркоманите, безчинстващи днес на наша земя, утре се завърнат тук, в родината си? Изобщо не разбирам как можете да живеете, след като знаете, че сега вашите военни с огнехвъргачките си живи изгарят нашите деца? Пред очите на родителите прегазват детето с БТР и крещят на майката: «Гледай, к…, не извръщай глава!» Как подир всичко това вие ще гледате в очите своите майки, жени и деца?“

„Това стана на 31 януари — разказва прапоршчик Едуард Шахбазов. — Бяхме в засада, когато видях, че към нас тича нисък на ръст чеченец. Освободих предпазителя на автомата и се прицелих. Но като се вгледах, видях, че това всъщност е малко момче, и неволно отместих автомата. А на него му оставаха само петнадесетина метра до нашата бронемашина, когато се раздаде викът «Аллах акбар!» и последва страшен взрив. Момчето беше разкъсано на парчета, трима от войниците ми бяха ранени, бронемашината бе извадена от строя. Мен взривната вълна ме повали на земята. Изправяйки се на крака, изведнъж видях, че към нашата бойна машина тичат устремени още няколко десетки малчугани — живи снаряди…“

„Руските летци нагледно показаха своето умение да нанасят точкови удари. Вчера при бомбардировката на планинското село Ведено с прякото попадение на авиобомба бе разрушен домът на командващия Южния фронт на дудаевските незаконни формации Шамил Басаев.“

(Съобщение, предадено от всички средства за масово осведомяване на 1 юни 1995 година. В него обаче не се казва, че в разрушения с „точково“ попадение дом са загинали 11 роднини на Шамил Басаев.)

Три болни мозъка са имали подробни планове как да се реши чеченският проблем.

Първият е Адолф Хитлер. С южната армия на Фюрера специално са пратени 12 зондер-команди с цел да изтрият чеченците от лицето на земята. Червената армия обаче спира германците.

Така чеченците са спасени, но само за 2 г. Веднага след Втората световна война най-довереният човек на Сталин - Лаврентий Берия, изготвя план, според който всички чеченци трябва да бъдат издавени в Каспийско море. Причината е "сътрудничество с окупатора". Обвинението е нелепо, като се има предвид какви намерения са имали немците към чеченците. Истината е, че чеченците използват немското нахлуване, за да отворят поредната война срещу

руснаците, които мразят повече от всичко

Макар че не питае особена обич към чеченците, Сталин не одобрява идеята на Берия. Като компромисен вариант е решено половината чеченска нация да бъде изселена в Казахстан. По-голямата част от заточениците умират. Оцелелите се връщат след 12 г. изгнание.

След този геноцид за нормални отношения между руснаци и чеченци е смешно да се говори.

Вземането на заложници и изтреблението на чеченци в последните 7 г. са само епизодчета от вендета, която е започнала много по-рано.

Виновникът за нея не е Берия. Неговият план обаче също е бил само епизод от битката.

Русия и Чечения воюват вече 300 г. Само до Втората световна война Русия е загубила край северните склонове на Кавказ повече от половин милион свои войници. Колкото и да е абсурдно, огромната империя нито веднъж не успява да установи пълен контрол над 7 пъти по-малката от България Чечения.

Как чеченците успяват да се справят? Защо стават камикадзета? Каква война водят?

Защо са толкова жестоки?

Част от отговорите сигурно са в историята.

Чеченците са не просто древен народ. Те може би са най-древният индоевропейски народ, който се е запазил днес. Чеченците (те наричат себе си нахчо) са наследници на държавата Урарту, която е основана 2000 г. пр.н.е.

Колко урартийска кръв тече във вените на чеченците, обаче е спорен въпрос. Между XIV и XVII век турците подлагат чеченците на много по-голям геноцид, отколкото Сталин им е спретнал. Почти всички жени са избити, а мъжете се спасяват в непристъпните части на Кавказ и напомнят за себе си само с кражбите на булки от съседните народи. В продължение на столетия в Чечения се смята за престижно жените на първенците да не са чеченки.

Сватбарските набези на чеченците още тогава обтягат отношенията им със съседните народи, но

точно благодарение на чуждите булки

чеченците все пак успяват да се запазят до XVII век. Тогава приемат исляма, а станалото по-нататък прилича на приказката за феникса, който възкръсва от пепелта.

Турците спират да ги избиват. Вместо това новопокръстените мюсюлмани стават съюзници на Османската империя в непрекъснатите й войни с Русия.

Новата вяра, според която, от една страна, всички са равни, а от друга, насилието над друговерците е признак за праведен живот, преобразява Чечения. Родовете губят значението си, а вместо тях основна единица на обществото става тайпът.

Казано по-ясно, тайпът е обединение, създадено да защитава някакви интереси. А казано в още по-прав текст - банда (в нея влизат и жените, и децата), която има за цел да завземе някакъв бизнес. Понеже в Кавказ обработката на земя не е най-доходната работа, тайпът обикновено се цели в бизнеса с охраната на проходите, разбойническите нападения, рекета, търговията с оръжие. Общо взето нещата, от които се печели и днес.

Така 200 г. преди сицилианците,

чеченците откриват с какво трябва да се занимава мафията

и как да бъде организирана.

През XVII и XVIII век заради свободата, която Чечения успява да устои, към нея се стичат разбунтували се поданици от всички краища на османската и руската империя. Обезкървените от войни и кланета чеченци ги посрещат с радост, при условие, че приемат исляма. За кратко време към северен Кавказ се стичат огромен брой арменци, перси, грузинци, поляци. Така най-древният европейски народ не само получава нова кръв, а дори броят му нараства многократно. Пленниците също били третирани като чеченци, ако приемат исляма.

Тази военизирана система е напълно несъвместима с каквато и да е държава. 2700 години - от разгрома на държавата Урарту до 1991 г., чеченците

нито веднъж не правят опит да създадат държава

Затова не е случайно, че датиращият едва отпреди 11 години опит да се създаде държава е на генерала от съветската армия Джохар Дудаев, а наследилият го Аслан Масхадов също е съветски офицер.

За да съществува това военизирано общество обаче, е необходим общ враг. Той естествено е Русия - единствената сила, която може да заплаши начина на живот на чеченците и която през няколко години прави опити да ги покори или избие.

Колкото по-хлабав е режимът на Москва, толкова по-слаби са чеченците. Колкото повече Москва мачка чеченците, толкова по-силни стават те. Омразата към руснаците е единственото основание чеченците да се чувстват един народ, а не враждуващи банди.

Когато към това се прибави прословутата чеченска жестокост, съкровената мечта на всеки чеченец да има частна дупка в нефтопровода от Каспийско до Черно море и налудничавата мания на някой фундаменталист, вземането на заложници не е изненада. Чеченците правят това от векове. Дори когато нямат полза.

“XX век беше най-смъртоносният век в човешката история. Това беше век, през който в името на различни увлечения бяха преднамерено убити повече хора, отколкото в цялата история. Това беше век на безпрецедентна жестокост към най-беззащитните. И всеки, преживял това, трябва да бъде чувствителен към моралната повеля, съдържаща се в него.

И кои бяха главните жертви? Мисля, можем да кажем с болезнена статистическа прецизност, че главните жертви, ако ги степенуваме, бяха евреите – всички те определени за избиване, макар и не всички да бяха убити, но всички те бяха определени да бъдат убити. След това циганите – всички те определени за избиване, макар и не всички да бяха убити. И на трето място - чеченците.

Защото, ако обмислим факта, че през 1944 след 100 години на репресии бе решено те да бъдат унищожени като нация, което означава да бъдат изкоренени от своята родина и да бъдат депортирани посред една студена зима в чужда територия, при което почти половината от тях измряха – мъже, жени и деца, пропорционално това много се доближава до случилото се с евреите и с циганите.”

Збигнев Бжежински, изказване на конференцията “Катастрофата в Чечения”, 10 декември 2003, Вашингтон

Държавен комитет за отбрана.

До др. Сталин.

Подготовката на операцията по изселването на чеченците и ингушите завърши. След уточняване са взети на отчет подлежащи на преселване 459 486 души, включително живеещите в райони на Дагестан, граничещи с Чечено-Ингушетия, и в гр. Владикавказ.

Л. Берия. 17.02.1944

Държавен комитет за отбрана.

До др. Сталин.

Днес, 23 февруари, на разсъмване започнахме операцията по изселването на чеченците и ингушите. Изселването върви нормално. Заслужаващи внимание произшествия няма. Имаше 6 случая на опит за съпротива от страна на отделни лица, които бяха пресечени с арест или с използване на оръжие. От набелязаните за изземане във връзка с операцията лица са арестувани 842 човека. Към 11 часа сутринта са извозени от населените места 94 741 души, т.е. над 20 % от подлежащите на изселване, натоварени в железопътни ешелони от този брой - 20 023 души.

Берия. 23.02.1944

Държавен комитет за отбрана.

До др. Сталин.

Докладвам за хода на операцията по изселването на чеченците и ингушите. Сутрината на 24.02 са извозени от населените пунктове 333 хил. души, от това число са натоварени в железопътните ешелони 76 950 души. През втората половина на деня 23 февруари почти във всички райони на Чечено-Ингушетия падна обилен сняг, във връзка с което се създадоха трудности в превозването на хората, особено в планинските райони.

Берия. 24.02.1944

Държавен комитет за отбрана.

До др. Сталин.

Операцията по изселването на чеченците и ингушите протича нормално. Към вечерта на 25 февруари са натоварени в железопътни ешелони 352 647 души. От местата на  натоварване са изпратени към местата на новото заселване 86 ешелона.

Берия. 25.02.1944

Държавен комитет за отбрана.

До др. Сталин.

Към 29 февруари са изселени и натоварени в железопътни ешелони 478 479 души, в това число 91 250 ингуши. Натоварени са 177 ешелона, от които 157 ешелона вече са изпратени към местата на новото заселване… От някои пунктове на високопланинския Ланчожски район останаха неизселени 6 хил. чеченци поради големия снеговалеж и липса на пътища, чието извозване и натоварване ще бъде завършено до два дни. Операцията се провежда организирано и без сериозни случаи на съпротива и други инциденти… За времето на провеждане на операцията са арестувани 1016 антисъветски елементи от чеченците и ингушите. Иззето е огнестрелно оръжие 20 072 единици, в това число винтовки 4868, картечници и автомати 479.

Берия. 1.03.1944

Държавен комитет за отбрана.

До др. Сталин.

В провеждането на операцията взеха участие 19 хиляди офицери и бойци от войските на НКВД. Събрани от различни области, значителна част от които преди това е участвала в операциите по изселването на карачаевците и калмиките и освен това ще участват в предстоящата операция по изселването на балкарците… В резултат на проведените три операции са изселени в източните райони на СССР 650 000 чеченци, ингуши, калмики и карачаевци.

Берия. 7.03.1944

(По копия от телеграмите в специалните папки за докладване на Сталин, цитирани от Н.Ф. Бугай, “Правда о депортации чеченского и ингушского народов”,  Вопросы истории №7, 1990.)

Башир Кодзоев, депутат в Държавната Дума

Кавказский фонд, 2000 

В този ден, 23 февруари, беше започнато масовото изселване на двата вайнахски народа от родната им земя. По-рано подобна съдба сполетя карачаевците, балкарците и калмиките, в следващите месеци и години щяха да я споделят кримските татари и още няколко етнически групи, вписани в черния списък.

Авторът на тези редове е роден в Чечено-Ингушка АССР, след реабилитацията и завръщането на народа в родината. Но кошмарът на февруарските дни завинаги беше запомнен от по-старите членове на семейството, изселени край Караганда. Разказите за него се предават от поколение на поколение. Разбира се, те не са знаели за постановлението на Държавния комитет за отбрана за изселването на всички ингуши в Казахстан и Киргизия, прието в последния ден на януари 1944. Но тревогата витаела във въздуха – във вайнахските домове изведнъж настанили войници и офицери. Толкова много хора във военна униформа тук още не били виждали. Камионите били паркирани в дворовете. Както станало ясно по-късно, в републиката били изпратени 120 000 военнослужещи – по един на всеки четири местни жители. От началото на февруари започнали да се носят слухове за “преместване”; всички  били свидетели на съдбата на съседите карачаевци, но много хора, както винаги в такива случаи, до последно отхвърляли страшната мисъл.

Три дни преди началото на операцията в Грозни пристигнал нейният ръководител Лаврентий Берия със заместниците си Кобулов, Мамулов и Серов. На 23 февруари на разсъмване започнали арести на “особено опасните” лица, които не подлежали на изселване, а, както се изразил наркомът по вътрешните работи, били “набелязани за изземане”. Като правило тактиката била стандартна. Мъжете и юношите над 14 години били събирани на площадите на населените места уж на митинг в чест на празника на Червената армия, там били обкръжавани и под дулата на автоматите били натоварвани в камионите. Други войници в това време прогонвали от домовете и събирали на железопътните гари жените и децата. Тези, които не си “струвало” да бъдат изселвани, например жителите на отдалечените планиниски села, ги “отписвали” на място, убивайки ги с особена жестокост. Така загинали например 700 жители на чеченския аул Хайбах, изгорени в колхозната конюшня.

Операцията продължила шест дни. Накрая Чечено-Ингушетия опустяла. Берия докладвал на Сталин за изселването на 460 000 души.

Дзияудин Малсагов, р. 1913 г., през 1944-1957 служил в НКВД.

“В конюшнята в Хайбах бяха събрани хора от всички околни аули и села. Офицер от НКВД заповяда на тези, които не могат да вървят, да влязат в помещението, там е подготвено място със сено за по-топло. Събраха се старци, жени, деца, болни, а също и здрави хора, грижещи се за болните и за старите си близки. Това се случи пред очите ми. Всички останали жители на района през село Ялхорой под конвой бяха изпратени в с. Галашки и оттам на ж.п. гарата. Някъде към 10-11 часа, когато отведоха здравите от населението, вратата на конюшнята беше затворена. Чух команда: “Огън!” Избухна огън, който обхвана цялата конюшня. Оказа се, че от по-рано е приготвено сено, залято с керосин. Когато пламъците се извиха над конюшнята, хората вътре с неестествени викове за помощ избиха врата и се хвърлиха към изхода… Веднага започнаха да ги разстрелват с автомати и картечници. Изходът беше затрупан от трупове.”

М. А. Амиров, жител на село Алхазурово:

“През лятото на 1944 абрекът Алхастов от Хилдехарой Итум-Калински район с другарите си Джабраил, Каби Муса и други се прехвърлил през планината Пешхой. На едно място те се натъкнали на следи от престъпленията на съветските войски. На дъното на дълбока урва намерили телата на 12 мирни жители със следи от щикове и куршуми. В това число и жена с детенце, момиче на около 3 години. Щикът, забит в гърба на жената, бил излязъл през гърба на момиченцето.”

Зама Гаева, р. 1940:

“Когато ни изселваха от Зерх, баща ни Ясу Гаев пасеше овцете в гората, а майка ни беше отишла на мелницата. А ние, четири момичета, бяхме сами у дома. Най-голямата, Арубика, беше на 10 години, аз, Зама, на 4, Совдат – на 3 години, Саците – на 1 година. Някой ни загърна в одеяла и ни сложи на шейните. Помня само, че в шейната бях сама. Когато шейните се спускаха от планината Кхордойн-лам и наближиха към гробището на аула Беза-юрт, се събудих. Наоколо нямаше жива душа. Беше студена нощ, чисто, светло небе. Нямаше ги биковете, запрегнати в шейната. Приповдигнах се, след това изплашена се загърнах в одеялото и се скрих. Разсъмна, отново се надигнах. Тогава чух руска реч, гласове на хора и тропот на копита. Когато наближиха, чух един руснак да казва: “Но това е дете!”. И веднага след това препирня. Но един от тях ме взе на ръце, сложи ме зад себе си и ми наметна шинел. Кавгата беше, защото едни бяха искали да ме убият, а моят защитник не позволи. Всички го ругаеха. Стоях под шинела, много се страхувах и отчаяно плачех. Тогава той ме взе пред себе си на седлото и ми облече топла антерия. Така пристигнахме в Арш-алие. Там в калта стояха множество хора. В калта лежаха стъбла царевица и върху тях стояха плачещите жени и деца. “Чие е детето?” – попита войникът. Към мен се приближи братът на майка ми. Руснакът не ме даде и го попита къде е майка ми. “Майка й е на мелницата” – отговори вуйчо ми. Този войник ме държа на ръце, не ме изпускаше от прегръдките си цяла нощ. На следващата сутрин на разсъмване видях кърпата на мама. Силно закрещях: “Нана!” Мама с плач се хвърли към мен. Протегнах ръцете си към нея. Руският войник ме погледна и горчиво заплака…”

Документите подготви за публикация Борислав Скочев

(Из обръщение към личния състав на Въоръжените сили.

10 декември 1994 г.)

„Трагичната съдба на чеченците е най-важната причина за събитията в Чеченската република. През миналия век — с жестоката над полувековна кавказка война с нейните огромни жертви и последвалите масови изселвания в Турция и Близкия изток. През настоящия — с поголовната депортация в Северен Казахстан през 1944 г. Всичко това не може да не остави дълбоки следи в паметта на народа и да не породи дълбокото му недоверие не само към централната власт, но изобщо съм властта.“

(С. Шахрай, 27 септември 1994 г.)

… По време на революцията през 1917 година войната на Кавказ се разгаря с нова сила. През март 1920 г. в Северен Кавказ се утвърждава съветска власт, от която планинците очакват по-добър живот. Обаче отделните грабежи, периодично извършвани от руската армия, сега са заменени с отлично организиран държавен грабеж.

Първото въстание в Чечения и Дагестан избухва още през септември 1920 г. То е потушено едва през май 1921 година, когато са разгромени главните сили на въстаниците и се прекратяват помощите, които идват от Грузия. Въпреки че въстанието е потушено, сред чеченското население остава много оръжие, което често се използва при непрекъснатите нападения над гарнизони и постове на Червената армия.

31 юли 1925 г. Революционният военен съвет на Севернокавказкия военен окръг приема решение: „Да се изземе всичкото оръжие от планинската част на Чечения и най-опасните райони.“ В операцията участват към 7000 души с 24 оръдия, 240 картечници и 7 самолета.

В отчета за нея се казва: Чечения е разоръжена. Иззети са 23 044 винтовки, 4300 револвера и голямо количество патрони. Главатарите на нелегалното контрареволюционно движение — Гоцински, шейх Ансалтински, Атаби Шамиев и др., са заловени заедно с около триста криминални престъпници и по-дребни контрареволюционери. Изгорени са 120 „къщи.“

Съгласно плановете за колективизацията националните автономии в Северен Кавказ трябвало да бъдат обхванати от нея през 1923 — 1933 г. Отговорът на местното население е бърз: в Чечения избухва ново въстание. Жителите на аула Урус-Мартан пишат до властите: „В Урус-Мартан на нас ни взеха всичкото жито и казаха, че ако не го дадем, ще закрият джамията. На оня, който няма жито, му взимат добитъка, а който няма добитък, взимат му дрехите. По-добре да се мре в планините с оръжие в ръка, отколкото да се озовем без гащи в ГПУ“^[1].

Въстанието започва на 23 март 1932 г. А към 27 март частите на 28-а стрелкова дивизия вече се придвижват в района на Грозни и на следващата сутрин влизат в бой. Към 5 април въстанието е потушено. В доклада на щаба на окръга се посочва изключително ожесточената съпротива на въстаниците: с атаки, в които участват дори и жени, с атаки на гъсти редици и с религиозни химни.

Със започването на Великата отечествена война въстаническото движение се разгаря отново. За борба срещу него са сформирани спецчасти на вътрешните войски на НКВД. „В началото на октомври 1941 г. — пише в един официален документ — в няколко района на Чечено-Ингушка АССР немскофашистките агенти вдигнаха въоръжено въстание, в резултат на което бяха разрушени повечето колхози и селсъвети.“ От 30 октомври до 5 ноември частите на НКВД във взаимодействие с части на Червената армия разбиват бандитите, като вземат трофеи 78 винтовки и 3 картечници, а загубите им са 5 души убити и 8 ранени.

През лятото на 1942 година избухва поредното въстание, първоначално в Шароевски, а после — и в Итум-Калински район. Въстаниците овладяват районните центрове Химой, Шатой, а сетне и Итум-Кале. На 20 август 141-ви полк на НКВД изтласква въстаниците от Шатой. Но близостта на германските войски в този район (германците са превзели Моздок и се придвижват към Владикавказ) стимулира още по-голям размах на въстанието и това едва не довежда до катастрофа на фронта на Червената армия в споменатото направление.

След изтеглянето на вермахта от Северен Кавказ голяма част от въстаниците тръгва с германците. Останалите, подир двумесечни ожесточени сражения с частите на Червената армия и войските на НКВД, се разпръсват из планините. Боевете се водят с помощта на артилерия и авиация. Повече от 40 аула са изравнени със земята, унищожени са 3830 къщи и стопански постройки. Цялото мъжко население от 12 до 65 годишна възраст е натикано в концлагери, намиращи се в предградията на Грозни и Моздок. (В някои случаи чеченците са държани заедно с германските военнопленници. По-голямата част от задържаните са били разстреляни.)

На 23 февруари 1944 година една специално създадена групировка на вътрешните войски извършва безпрецедентна операция по изселването на цялото чечено-ингушко население (до един, включително старците, жените и кърмачетата) в Средна Азия и Казахстан.

Но и подир тази акция малки групи от въстаници, наброяващи до 50 души, продължават да действат в труднодостъпните планински райони чак до 1957 година, когато на чеченците и ингушите е разрешено да се завърнат по „родните си места…“

(Реферативна справка,

разпратена по щабовете до полково равнище)

Строго секретно

ЗАПОВЕД

на министъра на отбраната на Руската федерация

Министър на отбраната на Руската федерация и ръководител на Групата по разоръжаване и ликвидация на въоръжените формации на територията на Чеченската република

До другарите Егоров, Н. Д., Ерин, В. Ф., Степашин, С. В.

Въз основа на секретния указ на президента на РФ „За мерките по възстановяване на конституционната законност и правовия ред на територията на Чеченската република“ се извършва подготовка за въвеждането в Чеченската република на една дивизия на вътрешните войски и две дивизии на Министерството на отбраната…

Във връзка с очакваната масова, но неорганизирана съпротива е взето решение да се използва това обстоятелство и да се осъществи масова депортация на местното население под формата на неговото организирано извеждане от зоната на бойните действия в други райони на Руската федерация, които ще бъдат определени отделно.

За тази цел на територията на Ингушетия, Северна Осетия и Ставрополския край да се изградят лагери за временно пребиваване.

Външнополитическото и информационно подсигуряване на посочените мерки трябва да се осъществи само като хуманитарна акция в името на спасението на мирното население на Чеченската република от злодеянията на дудаевските бандити…

За организираното провеждане на комплексни инициативи — като за хуманитарна акция — да се създаде координационен орган от представители на Министерството на отбраната, Министерството на вътрешните работи, Министерството по въпросите на националностите и регионалната политика, Федералната служба за контраразузнаване и Министерството на извънредните ситуации.

Министър на отбраната на Руската федерация

и ръководител на Групата армейски генерал

ГРАЧОВ, П. С.

(В периода от 8 до 10 декември 1994 г. над много чеченски села „неидентифицирани“ вертолети разпръскват копия от тази „строго секретна“ заповед. Доколко тя е истинска — не се наемаме да кажем, но веднъж командващият ВДВ генерал-полковник Падколзин се изтървава да спомене в интервю пред телевизията, че е имало подобна заповед. Раздразнен от ожесточените боеве в Грозни и големите загуби — както общите, така и на неговите десантници, по-конкретно, — генерал Падколзин подхвърля, че „бездарната тактика на Грачов попречи да се проведе организираната депортация на населението в други райони на Русия“.)

Строго секретно

Щаб на Севернокавказкия военен окръг

Министърът на отбраната на Руската федерация заповяда: „на 11 декември 1994 г. да се въведат две мотострелкови и една танкова дивизия на територията на Чеченската република, за да окажат съдействие на органите на вътрешните работи по възстановяване на конституционната законност и правовия ред… Ориентировъчен срок за приключване на операцията — не по-късно от 20 декември 1994 г….“

И така — войната започва. Вече не можем да се гордеем с Русия като остров на националната стабилност и безкръвната промяна. В Русия се надига война — гражданска, ако гледаме откъм Москва, а националноосвободителна, ако гледаме откъм Грозни. Отделянето на Чечения и редица други региони на Северен Кавказ очевидно вече е предопределеност, независеща нито от Елцин, нито от когото и да било друг. Никакъв Елцин, никакъв Грачов-Ерин-Степашин-Егоров не могат да спрат историческия процес. За стоте и повече години Северен Кавказ така и не стана органична част от Русия. Трудно завоюван, изкуствено изтръгнат от мюсюлманския свят, преживял кървавите революционни събития и следвоенния геноцид, Северен Кавказ е обречен на отделяне.

Наистина, както винаги, почти не е възможно да се прогнозира развитието на събитията на театъра на военните действия — още повече, че става дума за война, която има всички шансове да прерасне в партизанска. Но политическите последствия от агресията са очевидни. При каквото и да било развитие на събитията президентът ще загуби. Опитът да бъде завзета столицата и бъдат потушени по-големите огнища на съпротивата може да завърши с пълен неуспех. Не би следвало много да се вярва на самохвалството на Павел Грачов, че той би се справил с Грозни за два часа. Един бездарен командващ начело на една деморализирана армия (и допълнително деморализирана преди нахлуването си от авантюрата с наемниците) — това съвсем не е най-добрият инструмент за военна победа, която едва ли ще бъде постигната за два часа, а дори и за два месеца. А е възможно да се стигне до разгром на нашите войски при опита им да щурмуват Грозни…

„Президентът все повече и повече прави впечатление на човек, намиращ се в информационен вакуум и живеещ в някаква въображаема страна, създадена за него от най-близкото му обкръжение. През чии очи гледа света президентът? На Грачов? На Лобов? На Егоров?“

За първи път от времето на гражданската война въоръжените сили на Русия са заели изходни позиции за открито и непосредствено унищожаване на граждани на същата страна. Мощта на една от най-големите армии в света, отлично въоръжена навремето за воденето на 3-та световна война, сега, макар и поизлиняла след разпада на империята, започва бойни действия на собствената си руска територия… Колосална, но по същество близка военна мощ. Защото днес в Русия няма политически лидери, които да осъзнават и, което е не по-малко важно, да олицетворяват мащабите на случайно озовалата се в ръцете им военна машина и съответстващите мащаби и степен на отговорността, лежаща на техния гръб…

Центърът на Грозни наподобява истински ад… Градът е мъртъв. Там няма незасегнати къщи и почти не се виждат хора без автомати. И сякаш да уплътни апокалиптичността на гледката, над града е увиснал смог, захлупил като с тъмен калпак Грозни. Текат ясни слънчеви дни, а в чеченската столица е полутъмно и влажно. Това е от гъстия дим на нефтените пожари. Първата бомба върху нефтохранилището падна на 28 декември, на другия ден след знаменитата реч на Елцин за прекратяване на „бомбардировките“. После нефтените складове бяха бомбардирани срещу Нова година, а на първи януари ги обстрелваха с танкови оръдия.

Когато започна предновогодишният щурм, изглеждаше, че съдбата на Грозни е решена, а превземането на двореца на Дудаев е въпрос на няколко часа. Но привечер стана ясно, че атаката се е провалила. Колоните от пленени и горящи пред двореца руски танкове създаваха някаква невероятна картина. Още по-невероятно се оказа това, че на следващия ден, първи януари, картината изцяло се повтори. И също така — без бой и без съпротива пропуснаха до центъра на града цялата танкова колона. При това се създаваше впечатление, че навлизащите в града са дезинформирани и смятат, че завземат вече победения Грозни. Те се оказаха съвсем неподготвени да приемат боя.

Официалните предновогодишни информационни съобщения наистина безсрамно лъжеха, че градът и едва ли не дворецът се контролира от руската армия, и само „отделни групи“ продължават да се съпротивляват… На 1 януари танковата колона, както това стана и предния ден, беше разкъсана на части и унищожена с гранатомети. На 2 януари в Грозни догаряха около сто и петдесет бойни единици на руската бронетехника.

В резултат на тези двудневни операции загинаха неколкостотин руски войници, а около сто бяха пленени. Отделни групи пехотинци, влезли в града, накачени върху броните на танковете, оцеляха и още два-три дни водиха автоматичен огън, питайки се дали да се изскубнат от града или да се укрепят тук в очакване на помощ. Но още преди четвъртия ден, когато в Грозни се извърши десантът, с тях вече беше свършено…

В Чечения летците практически нищо не рискуват. Дудаевци нямат „Стингер“-и^[2]. Самолетите хвърлят бомбите от бръснещ полет и те попадат точно в целта: върху болницата, дома на инвалида, пазара с навалицата от хора.

Но от втори януари тактиката на бомбардировките донякъде се промени. След поражението при новогодишния щурм започнаха да бомбардират по-често провинцията — при това там, където има повече хора — пазари, автобусни спирки, места, където къщите са по-нагъсто. Върху общорепубликанския пазар на авточасти в Шали например хвърлиха пластична бомба.

В същия ден там бомбардираха и болницата, и пазара на хранителни стоки. После дойде редът на големите селища Атаги и Комсомолское, на Чечен-Аул и още, още…

Каквото и да твърди официалната пропаганда, действията на руската армия не оставят съмнение — тя гледа на чеченската съпротива като на народна война и в населението на Чечения вижда свой противник… Когато руски войници заемат жилищна сграда, те хвърлят в мазетата гранати.

В Грозни десантниците недолюбват морските пехотинци, те пък на свой ред презират обикновената пехота, а армейците изобщо ненавиждат вътрешните войски и всички заедно не обичат началниците си. Но в края на краищата тази сложна система на взаимоотношения не е толкова интересна. Къде-къде по-интересно е това, което различните родове войска и силите на МВД успяха да постигнат заедно.

Град Грозни, както видяхме още през първите петнадесетина минути пътуване из него с бронетранспортьора, вече не съществува. Преди Нова година обкръжената чеченска столица все още приличаше на голям населен пункт: къщите си бяха на място, в тях живееха хора, по улиците се мяркаха коли. Нищо подобно сега няма. Грозни представлява огромно пространство, покрито с разрушени и полуизгорели сгради. Градът е мъртъв. Умрял е и живее някакъв зловещ отвъден живот. От време на време във въздуха се появяват самолети и периодично бомбардират квартал след квартал. Нощното небе е озарено от пожари, които никой не гаси. По улиците се търкалят неприбрани трупове на наши войници. Тях ги ръфат бездомните кучета…

Красива война с професионални войници, умни офицери, точни попадения, изправна техника и хуманни цели, вместо въшльовци под каските, струва твърде скъпо. А това означава — да има трезвомислещ президент, грамотно правителство, стабилна икономика и работещо население. Нашата просешка и непочтена държава не може да води такава война. Не може. Затова и не я води.

На 24 януари загина почти целият състав на пристигналата в Чечения специална част на ГРУ. Според официалната версия в сградата, където се помещавали спецназовци, попаднал вражески снаряд. Обаче мнозина твърдят, че нещата стоят другояче. За да не поставя караул, отрядът заложил наоколо мини и на всичко отгоре внесли в сградата около 370 килограма експлозив — т. нар. пластит, за който е забранено да се съхранява в такова безумно количество. Когато сградата полетя във въздуха, жив остана само командирът на отряда, който излязъл на улицата по нужда. Той беше толкова пиян, че не можа да си спомни колко негови хора е имало в помещенията. След като в продължение на два дни развалините на сградата бяха разчистени, преброиха общо 46 трупа…

Но и този пример не може да се сравни с големите „прелести“, които донася със себе си влязлата в града и озлобена от загубите си просешка армия. Участта на хората, на своя гръб изпитващи възстановяването на конституционния ред от войската, е да търпи нейните грабежи и мародерства. При това тя някак си е забравила, че Грозни е руски град, а 80 процента от жителите му са руснаци. Грабежите и мародерствата достигнаха такива размери, че ти иде наум — да не би това да е организирана акция. Сякаш с целия личен състав е била проведена „политинформация“, на която е казано: превземем ли града, разрешаваме ви да го подложите на пълно разорение и грабеж. Войниците ходят по къщите и изпълняват инструкциите на командването — „През входната врата влизате двамата — първо гранатата, после и ти.“ След действието на гранатите от етажите се изнасят вратите, а заедно с тях и намерените там електрически прибори, телевизори, видеотехника и други вещи, които имат някаква стойност.

Военното контраразузнаване се опитва, както твърдят неговите офицери, да пресече най-драстичните случаи на грабежи и мародерства, но признава, че е невъзможно всеки да бъде проследяван. Поради това, макар че по вратите на много апартаменти висят надписи от типа „Жилището е ограбвано три пъти. Молим да не ни безпокоите“, в града се очаква поредната вълна на тези безчинства. Така всъщност се чувства населението тук, което Русия спасява вече трети месец. Такава е силната му радост от настъпващия от всички страни конституционен ред…

В двора на окръжната болница в Ростов е издигнат палатков „град на мъртвите“, където докарват труповете на руските военнослужещи, загинали в Чечения. Палатките в тази забранена зона, където без специален пропуск не може да се проникне, са седем. Те са оборудвани с трикатни нарове — по няколко трупа на всеки. Главната процедура тук е идентифицирането им. Това е трудно, а понякога — и невъзможно. На един от мъртвите войници липсва ръката и половина от главата, от друг пък, върху който е поставен етикет с надписа „неразпознат“, не е останало почти нищо — късчетата от тялото му, които са успели да съберат, са напъхани в чаршафено вързопче. До него лежи тялото на трети, но без главата. Вместо нея — нещо наподобяващо смачкана хартия. Телата са голи, цветът на кожата им е синкавочерен. Обгорените трупове приличат на древни, изсъхнали до костите мумии. Гледката е ужасяваща.

Именно поради това се стремят да не пускат тук майките, които пристигат в Ростовската окръжна военна болница да разпознаят синовете си. В заграденото с маскировъчна мрежа и изолирано от останалата част на двора на болницата „градче“ пропуски, разбира се, дават. но само на онези, чиито загинали синове се водят по списъка на медицинския отряд със специално предназначение. И понеже те са номерирани, персоналът на „градчето“ бързо ги открива и след като роднините им ги разпознаят, ги отнася за обработка в моргата.

Следващият етап е запояването на цинковия ковчег… Видях как истерично ридаеше една майка, разпознала сина си — пехотинец, изгорял в бронемашината си. Тя не можеше да си прости, че му е позволила да иде на война. „Трябваше да му отсека пръстите или дори цялата ръка, само и само да не го вземат войник“ — плачеше и нареждаше тя…

Освен „градчето“ има още и „вагони“. Зад железните врати на КПП-то, където се намира единствената рампа на някаква крайна жп спирка, стояха безмълвни няколко вагона-хладилника. Онзи ден те бяха пет, днес вече са осем… Целият вагон, чиято вътрешност тук-там е покрита с „хладилников сняг“, беше натъпкан догоре с трупове. Те лежаха също на такива като в „градчето на мъртвите“ трикатни нарове, но направени от брезентови носилки и, кой знае защо, бяха наръсени с пръст. Във втория вагон лежаха все „мършави“ трупове. Но ако първите бяха почти цели, повечето от тези се оказаха загърнати с чаршафи, от които стърчаха голи ходила със землист цвят. На един от брезентовите нарове видях овъглен гръден кош. До него — обгорял до черно труп в неестествена поза…

Особено мъчителна беше гледката за всички ни, когато отвориха шестия вагон, където на носилките имаше само безформени купчини човешко месо. По-малките бяха завързани в чаршафи, но по-големите стояха открити. Отварят осмия вагон. Всички трупове в него са повити с фолио… Които не са разпознати, ще бъдат погребани в Ростов. В общ гроб. Но това ще стане едва след специално разпореждане на правителството. А засега всички безименни войнишки и офицерски трупове ще се съхраняват в „хладилниците“ на тази жп линия.

Промеждутъчните успехи от военната операция са потискащи. За три месеца ожесточени сражения федералните войски успяха да завземат само Наурския, Шчелковския и Недтерекския район, където почти никой не им оказа съпротива, и взеха под относителен^[3] контрол развалините на Грозни. Останалата територия на републиката частично (денят е ваш, нощта — наша) или изцяло се контролира от опълченците. Според различни пресмятания загубите на руските войски възлизат на около пет хиляди убити. От мирното население са загинали над двайсет хиляди души. Повече от триста хиляди са бежанците. Шест населени пункта са напълно разрушени, а други осемнайсет — частично. Ако опълченците не прекратят съпротивата си, в най-близките дни ще бъдат подложени на бомбардировки до пълното им разрушаване градовете Аргун, Самашки, Шали…

Още от първите дни на чеченската операция стана ясно, че в руската армия няма нито една напълно боеспособна дивизия (а дори и полк). Никога не е било така — военните окръзи „сформироват от нула“ сборни воински части и ги изпращат да воюват. Даже елитните Кантемировска и Таманска дивизия са набирали офицери от най-различни поделения. По сведения на Генщаба до 60 процента от екипажите на танковете, бойните машини и разчетите са били сформирани по пътя за Моздок или пък непосредствено преди настъплението.

В резултат военната операция в Чечения придоби характера на ирационално насилие. Със своята заповед да се нанасят масирани самолетни и артилерийски удари по Грозни министърът на отбраната Грачов съзнателно принесе в жертва мирното население. А когато активно се включиха и артилерийските системи за залпов огън „Град“ и „Ураган“, стана ясно, че убитите сред мирното население ще се пресмятат с хиляди.

На руските военновъздушни сили за първи път в историята на тяхното съществуване им беше натрапена ролята на наказателни войски. Масираните бомбардировки над населените пунктове с използването на пластични, иглени и вакуумни бомби е забранено даже в междудържавните войни.

От собствения му апартамент в Грозни е измъкнат и докаран в Моздок генералният директор на обединението „Ингушводострой“ Амирханов. Държали го в неотопляван вагон — с белезници и без храна. Биели го с палки и юмруци, ритали го, прищипвали пресните му рани — искали да признае, че е привърженик на Дудаев.

Пребити и ограбени от омоновци в станица Асиновская са един сътрудник на МВД на Ингушетия и началникът на окръжната ФСК в Сунженски район Чорбижиев. Други двама непознати омоновци отвели заедно с Точиев на полето и ги разстреляли.

Край село Самашки бил арестуван зам.-прокурорът на Сунженския район Хидаев, който пътувал за в къщи. Почти цяло денонощие го държали затворен и окован в белезници в ледения автобус. На същото място е бил арестуван и пътуващият за службата си сътрудник на милицията Джамулаев. Него го откарали в базата си в станица Асиновская, където бил зверски пребит, искали да им посочи мястото на дислокацията на „ингушките щурмоваци“…

По националната телевизия показаха ужасяващи кадри от военнополевата морга, а преди това генерал Грачов се появи по руската телевизия и заразказва (не за първи път) за завършването на „уникалната военна операция“ в Чечения, проведена под неговото ръководство. За нея той говореше така, сякаш я е осъществил успешно. Говореше с такава отблъскващо победоносна усмивка… Като че ли телевизионните зрители не бяха видели резултатите от неговото дело — града-скелет… Оказва се, че сме си имали и такъв персонаж: може да се държи просташки зад гърба на всички и въпреки очевидното, гледайки право напред и без да мига пред камерата, може да нарече провала успех…

Вече съобщиха за заповедта на ръководството на ФМС (Федералната миграционна служба) да не дава на бежанците от чеченска националност статута на изселници по принуда…

На 31 януари ръководството на миграционната служба изпратила по места телеграма, коригираща предходната. В нея на регионалните поделения на ФМС се предписва да не регистрират като изселници по принуда никого от напусналите Чечения независимо от националността им.

Целта на тези разпореждания на ФМС е ясна: държавата не желае да поема отговорност за по-нататъшната съдба на хиляди бездомни и безработни хора. Властта се стреми да внуши на обществеността, че ставащото в Чечения е нещо като земетресение — стихийно бедствие, за чиито последици никой не носи вина.

Както стана известно на нашия комитет, в лагерите за временно пребиваване сътрудници на ФСК провеждат с руските бежанци „беседи“ (които понякога съвсем не са доброволни), като им предлагат да се подписват под предварително подготвени изложения, че не били избягали от бомбите на руската авиация, а от режима на Дудаев.

Тази политика по отношение на останалите без подслон хора официално се обяснява с това, че на тях ще им бъде предоставена възможност да се завърнат в Грозни. Обаче повечето бежанци и особено руските не желаят, пък и не могат да се върнат в Чечения. А лицата от руска националност, напуснали републиката, са над двеста хиляди души…

От средата на януари 1995 година чеченският ръководител Джохар Дудаев е обявен за издирване от криминалната милиция в цяла Русия. В съответствие с традиционната практика така се постъпва спрямо всеки опасен криминален престъпник, намиращ се в неизвестност. Неговата снимка и описание на отличителните му белези се поставят на всяко табло с надпис „Издирва се от милицията“, а на органите на МВД се дават съответните ориентири.

В случая с Джохар Дудаев тази система, изглежда, ще действа особено ефективно. Всички федерални сили, струпани в републиката, са вдигнати на крак за залавянето му. Достатъчно е да се пусне слухът, че Дудаев може би се намира еди-къде си, и армията и вътрешните войски незабавно се отправят натам, въоръжени до зъби.

А сътрудниците на контраразузнаването започват загадъчно да подмигват и цъкат с език, намеквайки, че дните на чеченския лидер са преброени, че той вече бил обкръжен и придвижването му се контролира, че до залавянето му останали едва ли не само няколко часа. Представителят на Федералната служба за контраразузнаване генерал Михайлов дори подхвърли, че благодарение на съвместните усилия на армията, милицията и ФСК чеченският лидер сега бил притиснат в район, където ще може да бъде заловен бързо и ефективно. Обаче през изтеклия месец от обявяването му за общоруско издирване властите успяха да хванат само неговия по-голям брат, 70-годишния Бекмурза, арестуван в Грозни, където работел като шофьор на автобус.

Но най-любопитното в цялата история е, че местонахождението на Дудаев си остава проблем, кой знае защо, само на федералните власти.

На 2 февруари с Дудаев в Чечения лично се е срещнал Константин Боровой, който без особени трудности се е договорил за тази среща с представители на чеченския лидер в Москва. Излиза, че Дудаев осъществява добра връзка не само със своите формирования в републиката, но и със самата столица, с която дори армията и спецслужбите могат да установят пряк контакт единствено чрез специалната си радиовръзка в Грозни.

На всичко отгоре чеченският лидер периодично дава интервюта пред журналисти от различни издания. Тези дни в предаването на телевизионния журналист Любимов обявеният за общодържавно издирване Дудаев в продължение на едва ли не цял час (?) чрез пряка радиовръзка отговаряше по ефира на въпросите на студенти и преподаватели от Харвардския университет. За какво тогава става дума? Как да се оцени ефективността и професионализмът на родните силови структури?

Вариантите са два: или, въпреки официалните изявления, федералните власти не желаят да издирват Дудаев, или те просто са некадърни за тази работа. Дори да допуснем, че на ФСК, МВД и МО не им стигат хората и агентурата, те все пак поне с някаква техника би трябвало да разполагат.

За своите телефонни разговори и изявления за чужбина Джохар Мусаевич не се ползва от републикански спътници, нито пък праща пощенски гълъби до водачите на въоръжените формации.

„- А защо не се опитате да откриете президента на Чечения с помощта на пеленгатори или да изясните какви спътникови канали използва той? — попитали ръководителя на Центъра за връзки с обществеността при ФСК генерал Александър Михайлов.

— Това никак не е лесно — отвърнал генералът.“

ДЖОХАР ДУДАЕВ: „ЧЕЧЕНСКАТА ВОЙНА ЧУКА НА ВАШИТЕ ВРАТИ!“

Онова, което не се удаде нито на военното разузнаване, нито на ФСК, нито на МВД, успя да постигне нашият кореспондент. Той не само намери Джохар Дудаев, но и взе от него интервю.

„Не съм допускал, че военните са способни на такава жестокост към населението. От политиците може да се очаква всякакво коварство — през тези четири години те се научиха на това. Но в съветската армия винаги са имали точна представа за чест, съвест, за защита на населението, за отечеството. Днес нещата са съвсем различни. Убийството минава за героизъм, мародерството — за доблест. И за това се раздават ордени! Вчера видях в болницата едно малко момиче. Взрив от бомба е откъснал краката му, а майката и по-голямата сестра били убити. Каква бойна задача е изпълнявал този летец, когато е пускал бомби върху мирното население на Ведено? Е, да се избиват чеченци е разбираемо някак си. Но избиват и руснаци… Разрушават джамии. В пленените офицери намираме карти, на които джамиите са отбелязани с кръстчета. Но бият и по църквите, в които се укриват от обстрел руски старци. Това, което армията върши в Чечения, не е война, а народоубийство… Сега главното е да пренесем войната на територията на противника. Движението в тази насока вече се разгръща стихийно. От само себе си никнат отряди-камикадзе. От такива, които са готови да се пожертват, за да отмъстят за убитите от бомбардировките техни деца и родители. Ние знаем конкретните виновници за гибелта на хилядите мирни чеченци…

Не знам какво е намислила Русия, но знам, че в нейните планове влиза пълното изтребление на чеченския народ. Това е държавна програма. Вие, руснаците, сте болни от русизъм. Това е по-страшно от фашизма. Само времето може да ви излекува…

В Чечения се води война. Но войната има свои правила и закони. А вие не ги усвоихте и горчиво ще сърбате надробеното с агресията си в Чечения и Абхазия, в Грузия и Нагорни Карабах, в Азербайджан, Молдова, Прибалтика и Таджикистан, където всичко заляхте с кръв! Цял свят видя, че Русия и руснаците са опасни. Руснаците не са способни да управляват страната без тоталитарни режими. Щикове, смърт, кървища и страх — това ни носи Русия.“

74-годишната Евгения Фьодоровна и мъжът и, 83-годишният Александър Георгиевич, са избягали от Грозни в края на януари. Дотогава съпрузите цял месец са изкарали в мазето, криейки се от руските бомби и снаряди. Когато дойдоха войниците и ние се измъкнахме от мазето, те бяха много учудени: „Казваха ни, че в града не е останал нито един руснак!“ А всъщност беше обратното: „още с първите бомбардировки чеченците се отправиха при свои роднини по селата, докато ние нямаше къде да идем. В града останаха руснаците и чеченските бойци. Жал ни беше за влезлите в града войници. Та те изглеждаха съвсем деца — чак по-късно се появиха тези яки и вечно пияни наемници. Войничетата бяха лошо облечени и страшно изгладнели. Дъщеря ми накладе на двора огън и им приготви палачинки, на които те се нахвърлиха като зверчета“ — разказва Евгения Фьодоровна.

Понякога Евгения Фьодоровна ходи на църква. Православният храм „Свети Архангел Михаил“ е единствен за целия град. Впрочем самата църква вече я няма. Останал е само скелетът и. На 7 януари под ураганен огън тук празнували Рождество Христово. Сред местните руснаци се разпространило поверието, че църквата е под „заклинание“ и „християнски снаряди“ не могат да я улучат. Затова, когато навън ставало много опасно, хората се укривали в храма. Уви, в края на януари ураганният огън отнесъл църковната камбанария. Настоятелят на храма отец Анатолий неведнъж се промъквал, без да се бои от куршумите и снарядите, при обкръжените руски войници, уговаряйки ги да прекратят безсмисленото кръвопролитие. Чеченците му дали дума, че ще пуснат войниците да вървят при майките си.

„Вярващият човек никога не би докарал хората до такъв ужас — казва отец Анатолий. — При Дудаев животът на руснаците не беше лек. Но и сега, разбира се, не сме по-добре. Насилието и кръвта на невинните хора не могат да породят нещо добро. Много ми е жал за нашите руски старици, като виждам как тези преживели ужасите на войната и по чудо оцелели бабички стоят по кръстовищата и просят милостиня, за да си купят хляб. И ми става страшно.“

Истинските мащаби на трагедията, разиграла се в чеченското село Самашки, най-вероятно ще се очертаят след време. Но и сега е ясно, че Самашки може да бъде поставено в скръбната редица до Лидице, Катин и Сонгби…

Още от самото начало на войната в Чечения Самашки беше кост в гърлото на руското командване. Селото е разположено на десетина километра от условната чечено-ингушка граница и през него минава шосето Ростов — Баку и жп линия.

Но победното шествие на федералните войски, което току-що е започнало, спира: жителите на Самашки категорично отказват да пропуснат през него танковите колони. Тогава войските, идещи от север, преминават от двете му страни и по този начин селото се оказва в полублокада — свободен остава само пътят на юг, към районния център Ачхой-Мартан.

През цялата зима на руското командване хич не му е до Самашки, понеже е ангажирано с тежките боеве за Грозни… Но към 6 април обстановката около селото се изостря до краен предел. Откъм южната му страна се намира групировката на Шамил Басаев, а федералното командване прехвърля тук сборен отряд на ОМОН и Вътрешни войски с около 100 оръдия. И поставя ултиматум, съгласно който всички чеченски бойци трябва да напуснат селото, а жителите му — да предадат 264 автомата, 3 картечници и 2 БТР-а.

Съветът на старейшините решава да изпълни тези условия и не допуска Басаев в селото, а около 70 опълченци се изтеглят в посока към Сунженския хребет. През този ден в Самашки останали само четирима въоръжени мъже. Срокът на ултиматума изтичал в 9,00 часа сутринта на 7 април. Но още през нощта на 6 срещу 7 април по беззащитното село е открита оръдейна стрелба, а в 5,00 часа сутринта върху него връхлита и авиацията. Сред местните жители настъпва паника. Сутринта на 7 април около 300 души напускат селото. В 10,00 преговорите са възобновени, но без резултат, понеже селяните не са успели да предадат исканото от тях количество оръжие, тъй като го нямат. В 14,00 часа командващият групировката „Запад“ генерал Литяков повтаря ултиматума, а привечер руските войски нахлуват в селото.

„Чистката“ продължила четири дни и през това време в селото не са били допуснати нито представители на печата, нито на Червения кръст. Онова, което през тези дни се е вършило в Самашки, има само едно-единствено определение — геноцид. Само на 8 април загиват стотина чеченци. Безчинствата започват още с влизането на войските в селото. Разправата с невинните хора е бърза и страшна. Във всяка „съмнителна“ къща първо се хвърлят гранати, а после я „обработват“ с огнехвъргачки „Шмел“. Пред очите на местната жителка Янист Бисултанова застрелват дядо и, докато той моли за пощада и сочи своите ордени. Убиват и 90-годишния тъст на Руслан В., който навремето е участвал в освобождението на Букурещ и София… По време на „чистката“ около 40 селяни избягали в гората и се опитали там да се укрият. Но артилерията започва да бие по гората и почти всички загиват…

Според данните само за 16 април на селското гробище са изкопани 211 пресни гроба и с всеки изминал ден броят им нараства. Но мнозина от убитите са погребани на други места… Вестта за трагедията на Самашки се разнесла из цяла Чечения и Ингушетия. „Усмиряването“ на Самашки се използва от дудаевците за разпалване на антируски настроения. Неотдавна чеченският президент е изразил увереност по нелегалната телевизия, че чеченците ще запомнят поуката от Самашки. Можем да не се съмняваме, че така и ще бъде.

Аминат Гунашева (жителка на Самашки): „На 17 май, когато протестирахме пред сградата на Държавната дума, изведнъж от входа и излезе Станислав Говорухин, позна ни и побърза да се скрие. Изплаши се. Защото когато беше дошъл в Самашки той видя и нашите общи гробове, и изгорените ни домове. Хората тогава се приближаваха до него и му показваха останки от своите близки — кой пепел, кой кости… Федералните войски обградиха Самашки още през януари тази година. И през всичките тези месеци ние от ден на ден очаквахме началото на щурма им…

Сутринта на 7 април руските командири казаха, че ако до шестнайсет часа не им предадем 286 автомата, селото ще бъде щурмувано. Нямаше откъде да намерим това оръжие, защото в същия ден всички бойци бяха напуснали Самашки. Убедиха ги старците. Командирите били твърдо обещали, че войските няма да влязат в селото, ако въоръжените му защитници се оттеглят от него… На общо събрание хората решиха да изколят добитъка, да продадат месото и с получените пари да купят автомати от руски военни. Знаете ли чеченците откъде се снабдяват с оръжие, въпреки пълната блокада по земя и по въздух? Ние го купуваме от руските интенданти — срещу храна за винаги гладните войници на срочна служба. Една бойна граната можеш да получиш срещу самун хляб. Но в този ден положението беше безизходно. Нямаше как за такъв кратък срок да си доставим исканото от нас оръжие. Помолихме за една седмица отсрочка. Но очевидно ултиматумът е бил само предлог, защото те не изчакаха да изтекат дори и определените от самите тях шестнайсет часа. Всичко започна с два часа по-рано…

… Бяхме в очакване на своята участ. Не можехме да избягаме — страхувахме се, че ще изтече кръвта на чичо ми, който бе ранен по-преди. И ето че чуваме как отварят портата, как в двора влиза БТР, как хвърлят граната в празното мазе. Нахлуха в стаята. Бяха 18 — 20 души. Изглеждаха трезви, само очите им бяха някак оцъклени. Видяха чичо ми: «Кога е ранен? Къде е автоматът? Къде са другите?» Раиса се хвърли към тях: «Не го убивайте, няма чужди хора в къщи и автомати няма, а татко е тежко ранен. Вие нямате ли също бащи?» «Ние имаме заповед да убиваме всички от 14 до 65 години» — разкрещяха се те и започнаха да преобръщат с краката си съдовете с вода. А ние вече знаехме какво означава това: сега непременно ще палят, а водата я изляха, за да няма с какво да гасим. Омоновци излязоха от стаята. И хвърлиха през вратата граната. Раиса беше ранена. Тя стенеше. Аз чувах как някой пита: «Какво?» Наблизо отвърнаха: «Жената е още жива». Това — за Раиса. Подир тези думи се чуха два изстрела от огнехвъргачка. Не знам защо, но така и не можах да закрия очи. Знаех, че ще ме убият, и исках само едно — да умра веднага, без болка. Но те си отидоха. Огледах се наоколо — Раиса е мъртва, чичо също, а Ася е жива. Лежахме с нея и се страхувахме да помръднем. Гореше дървената решетка на кухнята, горяха завесите, линолеумът, пластмасовите кофи. Ние двете останахме живи, защото ни бяха сметнали за мъртви…

Отидох в училището. Там жени сваляха от примките няколко обесени момчета. На вид от 1 — 3 клас. Ужасени деца побягнали от сградата. Заловили ги и ги удушили с жица. Очите им — излезли от орбитите, лицата — подпухнали и станали неузнаваеми. До тях имаше купчина изгорели кости — останки на още около 30 ученици. По думите на очевидци те също са били обесени, а после ги изгорили с огнехвъргачка. На стената с нещо червеникаво бе надраскано: «Музеен експонат — това е бъдещето на Чечения.» И още: «Руската мечка се пробуди.» Вече не можех да издържа. Върнах се у дома. От къщата бяха останали само стените. Всичко друго бе изгоряло. Двете с Ася насъбрахме в една мушама и парче вестник пепелта и костите на чичо Насрейдин и Раиса. Чичо ми беше на 47 години, а Раиса през юли щеше да навърши 23.

Пристигнахме в Москва не само за да ви разкажем за болката на нашия народ — ние преди всичко искаме да ви припомним за вашите убити войници. За нас е диващина, като гледаме как откарват на вертолети телата им над планините и там ги хвърлят на дивите зверове, как труповете им се разлагат в басейна с отровни отпадни води на химкомбината (между Грозни и Първи млекозавод) или ги изхвърлят в силозните ями.

… По време на протеста ни пред сградата на Думата отнякъде се появи възрастна, прилично облечена дама. Тя ни се присмиваше, плезеше се, гримасничеше

То бе протест, то бе чудо. Едва ли има друго събитие което така да наелектризира всички нас. Наводнения, земетресения, взривове, всичко бледнее пред станалото на Орлов мост в последните дни. Всички, управляващи, опозиция и  обикновенни хора се стреснаха от това което наистина стана. Защото тези събития разбудиха спомени за едно събития станала не отдавна, в едни други гоеграфски ширини. Олигархията бе изправена на нокти. Тя се уплаши не нашега. Защо? Каква бе причината?

За да си отговорим на тези въпроси, трябва да се върнем делеч назад във времето, когато все още нямаше интернет, а мобифоните съществуваха единствено в американските филми, и то с размерите на тухла четворка.

В средата на 80-те години световната олигархия, привършва подготовката за премахването на социалистическата система.  Самата система, замислена в началото на 20-ти век , не донася необходимите резултати, но и отгоре на това започват да се забелязват наченки на непредвидени и нежелани ефекти.  Започва зараждане на мисловни процеси в обикновенните хора, а това бе  и си остава нежелано за олигархията. Поради тази причина трябваше да се предотврати всякакви опити за независимо мислене, като за целта населението трябваше да се вкара в спиралата на моралният и икономически упадък. Под формата на демократични процеси и създавнето на илюзията, че просперитета и благоденствието чакат на прага да нахлуят едва ли не във всеки дом, се извърши смяна на парадигмата и мисловната матрица.  Всичко това не би било възможно без съгласието и пълното съдействие на управляващата олигархична върхушка в социалистическите страни. Сделката, както се казва, бе танто за кукуриго.  Световната олигархия получи пълен достъп до благата на съответните територии, в това число и човешсият потенциал. Едва ли  бихте допуснали, че Запада би тръгнал да прави промени у нас и ли където и да е било с помоща на „Тероите на социалистическият труд”, Братя Мормареви или преподавателите в химическият факултет на Софииският университет. Промени се правят с тези които реално владеят властовите лостове по вертикалата и хоризонталите.  Именно с тяхна помощ, бе изтъргувана не само системата(парадигмата), но и територията , кокто и това което се намира под нея, заедно с хората,  в замяна на запазването на политическата и икономическа власт. И понеже спуснатата парадигма изискваше многопартииност, бившата номенклатура, се раздели на привидно враждуващи партии, но реално редуващи се в обяздването на народа и разпределението на благата изградени от него.  Същевременно под предлог че трябва да се плаща натрупаните задължения от предишният режим,  огромна част от капитала се разпродаваше на „пазарният” принцип – на този който даде най-малко. Естествено  тези които даваха и участваха в „приватизацията” бяха само подбрани, „наши”  хора. Нямаше нито един случаен.  А когато смяната на „караула” започваше да буди съмнения, то в играта се вкарваха дълбоките резерви. Естествено с подобаващите компенсации. Такива резерви бяха Симеон Кобурготски  и сегашният премиер Бойко Борисов.  Персонажи от типа на Яне Янев и Волен Сидеров бяха допускани само да надникнат през открехната врата на играта, но след това незабавно неутрализирани. Естествено, такива „статици”, биват овъзмездени подобаващо за тяхната роля с напомнянето, че са тяхната работата вече е провършила. А за в бъдеще се лансира нова резерва – Миглена Кунева. Същевременно като  идеологически „опонент” на Кунева,  се подготвя един друг персонаж – Кристалина Георгиева.  (заб. – Тези които имат представа от окултизъм ще разберат, че олигархията се опитва да играе по правилата.). Различието на прехода между отделните страни от соца. , и най – вече,  между централнита и южната част на бившият лагер, независимо от общата принадлежност към една система, са много, много странни.  Би следвало да има относителна еднаквост в преходните процеси, но реално не бе така.  Тези различия, според новите парадигми, се представяха като плод на манталитета, гоеграфското разположение и историческата обремененост на Балканите  С нарастването на информираноста от алтернативни източници, плод на свободата на словото, постепенно излиза наяве същинската причина за това. А именно – различието в генно-информационата структора на населението от района на Балканите, духовните критерии ( да не се бъркат с религиозните) и най-вече с особенностите намиращи се  в недрата на територията и тяхната физическа връзка.  Именно тези особености могат да дадат отговора на въпроса: Защо, България и Румъния в пътят си кам ЕС и НАТО, витаги вървяха в комплект, въпреки някои различия между двете страни, най-вече в икономическата област.

Тази бърза ретроспекция на прехода предопредели събитията настанали наскоро.

Ако в миналото, или по-точно през 20-ти век, информацията можеше да се контролира успешно чрез печатни, ефирни медии и ограничен достъп да телефония в продължение на десетки години, забавяйки по този начин миславните процеси, то в днешно време, когато информацията се разпространанява основно чрез интернет и телефонията стана достъпна даже и в отдалечените кътчета, процесите довеждащи не само до наченки на самостоятелни мисловни процеси но развитието на такива, съкратиха времете до няколко , максимум до 10 години.  Времето за реакция и противодействие, от страна на олигархията,  силнона малява и съвсем естествено се получават пробойни.

Именно една такава пробойна се оказа и протеста на еколозите през изминалите дни. Аналогиите с протестите на „Екогласност” в края на 80-те и началото на 90-те са доста обезпокоителни. Но факта които реално вкара в стрес олигархията е технологията на протеста и аналогията с арабската пролет. Приликите тук са доста много.  Както в арабските държави, така и тук имаме едно олигархично управление, осъществяващо своето благоденствие върху гърба на основната част от населението.  Въпреки призивите за разумност в решенията и действията си, неотчитайки реалностите в следствие на загубата на расъдък, породена от нарастващата самозаблуда за елитарност, олигархията с всяко свое действие все повече губеше мярката на своята егоистична лакомия, считайки себе си за недосегама даденост в живота.  Начина на организиране на протеста, чрез социалните мрежи, породиха осонователни страхове в олигархията, че процеса може да доведе до повторение на арабската пролет.  Оглушките правени в продължение на месеци, въпреки че „зелените” протестираха по законно установеният начин, доведе до съвсем закономерният „незаконен” но единствено възможен и правилен начин за изказване на мнение и чуваемост.  Независимо, че действията протичаха извън рамките на Закона за събранията, митингите и манифестациите и реалната възможност която дава този закон за драстичини мерки от страна на органите на реда, олигархията се уплаши да използва това свое право.  Действията на премиера и в последствие на президента не бяха продиктувани от чист рационализъм, а само и единствено от страх.  Не само използването на законните мерки за противодействие на „незаконата” проява, но и отказа за вслушване отново под претекст за противозаконност, щеше да доведе до нарстване обема на протеста и достигане на тъй наречената критична маса, вследствие на гражданското неподчинение (което е реалното название на протеста),  което реално би отприщило вълна от събития известна под общото наименование – революция. Нарастване на опасността от отприщване на натрупаната омраза към олигархията в продължение на 20 години, която можеше да се изрази в кърва саморзправа с олигархията и неговит слуги от престъпният свят, породи неуписуем ужас в главите на „елита”.  Поради тази , а не друга причина, елита направи своето отстъпление, с надежда породените икономически загуби да бъдат компенсирани в бъдеще. Елита ясно  отчита, че прагът на търпимост вече е достигнат.  Независимо от това, все още остава самозаблудата за незаменяемост, която от своя страна ще притъпи времената паника и ще доведе до нова по-толяма гавра с народа и неговото търпение с цел компенсиране на загубите и наказание над непослушните.  И това ще бъде повратната точка, от която няма да има никакво връщане. 

Това всъщност е процеса на истинско събуждане.  Много от нас вече са наясно, че елита не е всесилен. Той изпитва истински ужас.  Малцина го знаехме и говорихме за това години на ред.  Мнозина през тези 3 дни го разбраха. Но не малко са тези които въпреки това отказват да го разберат.

Много от хората ясно видяха опасдността от реален сблъсък по подобие на арабските събития което ги хвърли в истински страх да не загубят спокойствието на своето жалко съществуване. Излизането от унеса и встъпването в реалноста би причинило голям стрес. Нежеланието за откъсване от илюзиорното спокойствие на всекидневието, изразено в процеса, работа – къща и обратно с леко октлонение за едноседмична почивка на море, породи и естествената реакция в нетпространството.  Моментално и без закъснение се появиха коментари заклеймяващи „незаконният” протест. Имаше даже обвинения, че поради блокиране на Орлов мост, линейки не са могли да стигнат навреме до критично нуждаещи се от помощ хора, пожарни не са се отзовали на време за да спасят хора от горящи згради, деца са травмирани за цял живот, защото техни родители са закъснели да ги вземат от детски градини. Появиха се мнения и упреци към протестиращите, че са нарушили и отнели свободната воля на хората.

Разбираем е страха на живуркащите изразен в подобни реакции.  И елита не закъсня да използва този страх.

Появиха се обвинения за лумпенизация на протеста макар,  че елита, навреме схаванал опасността, бързо изтегли нарочно изпратени лумпенски провокатори под привидни арести.  Не остана назад и използването на електронните медии за изопачаване на протеста. Оператор на неособенно почитаната телевизия БТВ бе натупан за нахалството си. И  журналисти подеха яростна кампания за заклеймяване на еколозите и протестиращите.

Премиерът в своя типичен елементарен стил  подхвърли,  и веднага бе подет от живуркащите, въпроса за това къде са били „зелените” по време на заменките правени от предишното правителство.

Те бяха там, на улицата и протестираха. Ами живуркащите къде бяха?

Бяха  на опашка в банките за получаване на кредит за закопуване на жилище или автомобил. Бяха по моловете за обзавеждане  и копуване на пералня, телевизор, съдомиялня или нов мобифон на лизинг. Бяха на екскурзия в Европа или на почивка в Турция или Гърция.  След това трябваше да погасяват вноски. Нямаха време за празни приказки и излишни действия.  И това причинено от страх да не би случайно да загубят това което реално не притежават. Сега в период на икономическа криза същият този страх е пъти по-голям. И това се знае от елита и ще го използва. На ред е тежката артилерия – политолози, анализатори, коментатори и пр. „експерти”, които ще раздухат измислени теории с цел представяне на протеста н негативна светлина в интерес на „елита”.

А на улицата ще бъдат все повече събудили се хора, които излезли от прегрътката на илюзията са прозряли простата истина, че единственото ценно което наистина могатбезвъзвратно  да загубят, е бъдещето.

Адриан Нъстасе ще лежи в затвора при строг режим. Снимка: Reuters

Бившият румънски премиер Адриан Нъстасе ще лежи две години в затвора.Присъдата му бе потвърдена днес от Върховния съд на страната.

Нъстасе ще лежи при строг режим, след като бе признат за виновен за корупция.

Той бе министър-председател на Румъния през периода 2000-2004 година .

Обвинението доказа, че той е присвоил 1,5 милиона евро за предизборната си кампания през 2004 година.

Парите са постъпвали от организации и отделни бизнесмени, които са били поканени да участват в симпозиум.

Това е най-високопоставеният политик в северната ни съседка, който получава подобна ефективна присъда и ще лежи в затвора.

20 юни 2012 19:48 | 3 Коментирай Препоръчай (0)

България е сред държавите членки на Европейския съюз (ЕС), в които най-много се нарушават основните човешки права, сочи ежегоден доклад на Агенцията за основните права на ЕС (FRA).

През 2011 г. агенцията е отчела 529 решения на Европейския съд по правата на човека, в които се констатира нарушаване на основните права, спрямо 657 през 2010 г.

България е на четвърто място сред държавите членки, в които най-много се нарушават основите права с 52 решения на съда.

На първо място е Гърция с 69 решения, следват Румъния с 58 и Полша с 54. Единствено Швеция не е обект на нито едно решение за нарушаване на човешките права.

Агенцията подчертава, че проблемите с етническата дискриминация в ЕС продължават и призовава държавите членки да прилагат действащите закони, за да гарантират правата на гражданите, отбелязва БГНЕС.

"Етническата дискриминация остава действителност в целия ЕС, независимо дали става въпрос за здравеопазването, образованието, заетостта или жилищното настаняване", пише FRA, чиято централа се намира във Виена.

"В този труден период за икономиката "ЕС трябва да гарантира повече от всякога" спазването на основните права", подчерта председателят на Управителния съвет на агенцията Илзе Бранд Керис, цитиран в доклада.

В него се посочва, че едно от основните предизвикателства пред ЕС е създаването на общ режим за предоставяне на убежище преди края на 2012 г.

http://dariknews.bg

Френската полиция обезвреди похитителя. Снимка: Reuters

Похитителят, който днес задържа четирима заложници в банка в Тулуза е арестуван от полицията, съобщават световните агенции.

При акцията мъжът е бил ранен.

По-рано двама от похитените са били освободени, другите също са живи и здрави след стрелбата по нападателя в банката.

Той обяви, че е член на Ал Кайда, а мотивът не е пари. Действал е, движен от религиозните си убеждения. Сестра му обаче твърди, че той не е добре психически.

20 юни 2012 20:35 / обновена на 20 юни 2012 | Александра Гинева | 12 Коментирай Препоръчай (0)

Пореден протест срещу промените в Закона за горите се проведе в София. Недоволните се събраха пред НДК и тръгнаха на шествие по централните софийските улици - през бул. "Витоша", покрай сградата на Президентството - до сградата на Народното събрание, където протестиращите спряха за митинг.

Протестът на природозащитниците, любителите на ски спортовете и планините премина мирно.

Лидерите на основните организации призоваха всички, които се интересуват от бъдещето и промените в Закона за горите да следят страницата на Народното събрание в интернет, където ще бъдат качени всички обсъдени предложения от депутати и природозащитници. Притеснението на природозащитниците е, че в част от предложенията на народните представители е заложена идеята частни инвеститори да имат право на строеж върху публично-държавна собственост.

Преди шествието на тръгне по маршрута си към парламента, събралите се да покажат на управляващите гражданската си воля, събираха подписи срещу полицейското насилие и незаконните действия на МВР. Зад подписката стои инициативен комитет от 67 души. С нея гражданите искат да покажат, че въпреки различните си възгледи, политически убеждения, различните си професии и възраст всички са обединени около непоносимостта към насилието и обещават се борят с него мирно.

По-рано през деня стотици хора се включиха в шествие в столицата в защита на промените в Закона за горите, които парламентът прие миналата седмица.

Гражданите от малките населени места изразиха надежда депутатите да отхвърлят изцяло наложеното от президента вето върху промените в Закона и се заканиха, ако това не се случи, да блокират основните пътища в страната и автомагистрала "Тракия".

Искаме депутатите да отхвърлят ветото на президента, заяви по време на протеста председателят на националното сдружение "Природа за хората и регионите", което беше сред организаторите на акцията. От там заявиха: "Настояваме Народното събрание да отхвърли ветото на президента, да приеме поправките, да влезе законът в сила и да се продължи бъдещото развитие на страната".

• Игра на гоненица в центъра на София между протестиращи и полиция*
• На третия ден стана чудо!
• Протести в София в защита на Закона за горите*

• Закон за горите
• природозащитници
• протест
• протести

Около 3 000 души се събраха пред НДК за пети пореден път, за да протестират срещу скандалните промени в Закона за горите. И както подчертаха от импровизираната трибуна на бул. "Витоша", която е кръстена на планината Витоша, природозащитниците ще поздравят планината и гората, която искат да запазят.

Със свирки, тромби, ски и щеки, сноуборди, вдигнати на ръце, природозащитниците преминаха по бул. "Витоша", след това пред сградата на Президентството скандираха "Мафия" и стигнаха до крайната си точка - пл. "Народно събрание". Тук вече протестиращите са доста над 3000 души. 

Шествието премина изключително културно, нямаше сблъсъци с полицията, която в сравнение с предните пъти беше доста по-малобройна. Демонстрантите не хвърляха фасовете от изпушените цигари по улицата, а съвсем културно си ги държаха, докато не видят кошче за боклук, за да ги изхвърлят.

Сред протестиращите преобладават основно младите хора между 20 и 30 години. Има майки с деца, колоездачи.  

Основните скандирания и днес са "Долу Цеко (Минев) от Алеко!", "Искаме природа - не искаме бетон", "Витоша" и др. Чува се и мощно "Долу bTV!" и "Бойко е лъжец!". 

Има и импровизирани плакати. Единият от тях гласи: "Министър Рашидов, този плакат си го напечатах сам на принтера, защото пиша грозно". Друг плакат с печатни букви на най-обикновен картон гласи: "Аз съм зеленият октопод". Трети плакат напомня за честваната тази седмица 250-годишнина от написването на "История славянобългарска" и имитирайки Паисиевата творба, казва: "О, неразумний и гороломний!". Друг плакат изброява типовете социално-екологическо дебелоочие: "Цекоминевщина, Деситаневщина, Миронайденовщина, Норакараджовщина, Еморотмансковщина". И още един плакат, гласящ: "Проумейте, телевизии, ние не сме еколози, а сме български граждани".   

Тома Белев от "Зелени Балкани" обяви пред протестиращите на пл. "Народно събрание", че най-накрая днес на дълга среща от сдружението "Природата за хората и регионите", (които са "за" промените в Закона за горите), са представили своите предложения в писмен вид, а представителите на земеделското министерство са им приели предложенията, като утре (21 юни) в 14 часа Комисията по земеделие към Народното събрание трябва да гледа ветото на президента върху Закона за горите.

Тома Белев изрази надежда комисията да подкрепи ветото на президента, което, както каза той на протестиращите, "го извоювахте вие". За първи път обаче сред исканията на защитниците на промените на Закона за горите е присъствал текст с искане да може да се строи в публична държавна собственост, което всъщност са защитените територии. Тома Белев каза, че това е недопустимо и призова всички присъстващи да вземат активно отношение по тези текстове, тъй като сега е моментът да се изрази активна гражданска позиция и те да бъдат спрени.

Текстовете на закона, както и предложенията на организациите ще бъдат публикувани както на страницата на протеста във Facebook, така и на сайта на Народното събрание. Поне така е обещано на днешната среща.

Андрей Ралев от Сдружение за дива природа "Балкани" пък каза: "Не може управляващите да събират контрапротест. Това, което решихме, е, че не може трима души, които са поканени в Министерството на земеделието и храните, да представляват всички нас.” Според него дискусията трябва да е много по-широка и може да стане чрез интернет. 

___________________________________

*Информацията е актуализирана към 20:55 часа.