За Хитлер знаем всичко. От пионерчета ни набиваха в главите за 6-те млн. евреи, избити от него.

Но почти нищо не знаем за Избитите в Северна Америка между 95 и 100 млн от общо 114 млн индианци (NATIVE AMERICANS).

Добре, че евреите "измислиха" интернет, та истините – една, от които е горната - полека-лека почнаха да изплуват.

До този момент тази част от историята на Североамериканския континент рядко се преподава в училищата на САЩ и Канада. Причината е ясна: в резултат на "най-дългия холокост", продължил 500 г. вече в историята на човечеството, са избити от 95 до 100 милиона местни индианци, живели на територията на днешните САЩ и Канада, пишат ВЕЧЕ много световни медии.

Според книгата на Д. Стенард "Американският холокост", издадена през 1992 г. от "Оксфорд юнивърсити прес" тази цифра е дори повече от 100 милиона.

"Концепцията на Хитлер за концентрационните лагери се дължи до голяма степен на изучаването на английския език и историята на САЩ. Той се е възхищавал на лагерите за бурите в Южна Африка и за индианците в дивия Запад и често пред най-близкото си обкръжение e споделял своето удовлетворение от"ефективността" на унищожаването на коренните индианци.",

пише пък в книгата си "Адолф Хитлер" Джон Толанд.

А в уеб портала за световен геноцид espressostalinist.com намираме следната статия - "Native American Genocide" с твърдението и един въпрос:

"Може да се твърди, че загубата на 120 млн. от 1500 до1800 не е същото като загубата на 6 милиона души по време на Вторатасветовна война. Могат ли 6 милиона през 1945 г. да бъдатсравнени с 1 милион през 1500 г.?" 

(It could be argued that the loss of 120 million from 1500 to 1800 isn’t the same as the loss of 6 million people during World War II. Can 6 million in 1945 be compared to 1 million in 1500?)

Тук, в статията от портала, е описана ролята на генерал Филип Шеридън (Рhilip Henry Sheridan) за избиването на 95 000 000 до 114 000 000 местни индианци  (NATIVE AMERICANS).

 лейтенант Филип Шеридън

 генерал Филип Шеридън

Срещу кого е бил изпратен кавалерийския генерал от армията на САЩ, наречен още "Малкия Фил" (Little Phil), заради ниския си ръст от 160 см.? 

И защо?

За избиването на индианците от Великата прерия (Great Plains Indians), които са били предимно конни племена и изкусни ловци на  бизони - е явния и премълчаван отговор.

 Камари от кости на избитите при унищожаването на бизоните в Прерията 

"Убийте бизоните и вие ще убиете индианците",

е първоначалната стратегия на кавалериста Шеридън, като командир на силите на Съединените щати в незавоюваните още прерии от 1849 до 1888.

После бизоните започва избиването и на самите индианци...

От повераната му прерия!
(В щата Мичиган "работата" е свършена още през 1828-1840 от друг генерал, италианския евреин Ипсиланти)

 ...

...

И т. н. And so on.

А да увековечаваме ли Хитлер?

Естествено че не, но защо ли Шеридън е така увековечен в САЩ – "Великата демокрация"?

1.      1. In Albany, New York, there is an equestrian statue of Sheridan in front of the New York State Capitol,near Sheridan Avenue.

2.     Sheridan"s headstone at Arlington National Cemetery. The inscription faces Washington, D.C. Coming to the rescue, Sheridan dispatched Troop M of the First United States Cavalry to take control of Yellowstone

3   
3. Sheridan memorialized on the 1890 $10 Treasury Note, and one of 53 people depicted on United States banknotes. Sheridan is the only person to be featured on a U.S. ten dollar bill who was strictly associated with the military and not politics. He is featured on both Five and Ten Dollar bills.

4.      4.In 1937 the US Post Office issued a series of commemorative stamp issues honoring various Army and Navy heroes. Among them was an issue commemorating Generals Ulysses S. Grant, William T. Sherman and Philip H. Sheridan.

5.       5. Sheridan Square in the West Village of New York City is named for the general and his statue is displayed nearby in Christopher Street Park.Sheridan Circle,^[66] Sheridan Street,^[67] and the neighborhood of Sheridan-Kalorama in Washington, D.C., are also named after him. Sheridan Avenue in the Bronx is one block east of Sherman Avenue.

6.      6. The only equestrian Civil War statue in Ohio honors Sheridan. It is in the center traffic circle on US Route 22 in Somerset, Ohio, not far from the house where Sheridan grew up.

7.      7. Sheridan High School is located 5 miles north of General Sheridan"s home town of Somerset. The athletic team is nicknamed "The Generals".
 8.Sheridan Glacier, located 15 miles outside of Cordova, Alaska was named in his honor.

...

 И так далее. And so on.

Пояснения

Индианците са местните хора преди Колумб, които живеят из целия Североамерикански континент, но най-вече в равнините и хълмовете на Great Plains (Великите равнини или прерии) на Северна Америка. Тяхната конна култура (коня е божество) и устойчивост за разлика от другите американските индианци сращу доминацията от страна на Канада и Съединените щати, са ги направили архетип в литературата и вообще в изкуството за американските индианци навсякъде. Те са и "последните мохикани"!

Индианците обикновено са разделени в две основни класификации, които се припокриват до известна степен.

Първата група е напълно номадска и зависи от коня в епохата на 18-ти и 19-ти век, живеят сред огромните стада бизони, въпреки че някои племена от време на време са ангажирани в селското стопанство - отглеждане на тютюн и царевица основно. Тук се включват Блекфаст, Aрапахo, Шайени, Команчи, Киови , Лакота, Апачи, Липани, Оджибуи, Сарси, Накода и Tонкава.

Втората група от индианците са тези, които идват от изток до река Мисисипи. Тези племена са били с полу-заседнал начин на живот, и, в допълнение към лова на бизони, те са живели в села, отглеждали са култури, и активно търгувани с други племена. Тя включва Aрикарa, Хайдатса, Айова, Kaнза, Kитсаи, Mандан, Mисури, Oмахa, Oтoe, Понса, Куапау, Уичита и Дакота.

 Седящият бик (Tatanka Iyotanka), 1885, последният вожд на Дакота

/За Плевен Онлайн Портал:

д-р инж. Никола Тодоров, доцент

ПС: Във "Великата демокрация"! 
3 пъти съм бил там и бивайки, напр., в техните хайскулс, не може да не видиш табло със снимките на президентите им като и набиващото в подсъзнанието на подрастващите "native" AMERICANS – "От 40-те президенти на САЩ, само 4-ма не са евреи" и так далее... от този род!!
Разговярал съм с десетки потомци в няколко щата и интересното е, че те мислиха като мен, а не аз като тях - повечето не бяха и чували за някай си Хитлер...

""Това е една много болезнена тема: генералната мерзост на българския живот и свързаните с тази мерзост общонационални пороци, примерно предателството — не като предателство, а като интимно убеждение, като дълбоко вътрешна програма, програма за защита, като идея, че всичко е позволено, щом светът е такъв. Тъй като по отношение на индивида се действува със средства, които са невъобразими и неповторими. Става въпрос за следното, както вече го разгледахме: конституира се едно нескончаемо състояние на мерзост, което е в постоянния триумф на една безлична общност. Която не може да бъде общност, защото общността се диференцира, а тази общност не се диференцира; общността има структури, а тази общност е аморфна. Общността е свързана с идеята за отговорност, ако искате, водачески принципи, просто функциите на референтни групи (ако водачески ви звучи остаряло или смешно). В общността, за която говорим, която се конституира исторически в България, няма елементите на туй, което социологията разбира като общност — нито структури, нито нива и т.н. Има един псевдоуниверсализъм, с тип на народничество, определян като народ — това не е народ. Определян като народностно начало — това не е народностно начало. И в него, като се вгледаме, откриваме това, което нарекох динамически консерватизъм и което заслужава много по-грубо наименование, но нека останем при този термин. При което винаги имаме, грубо казано, едно тържество на многото над човешките отделности. Защото не можем да говорим нито за маса в истинския смисъл на думата, нито за личности. Това е едно негативно обстоятелство, което се конституира не заради това, примерно, че тука населението е глупаво, грубо, престъпно и т.н. Това са просто исторически обстоятелства, които се напластяват и по същество представляват най-древния триумф на селската община и на градската клиентела на Античността.

Това не са есеистични неща, защото характерно за българския живот е една непрекъсната борба, и то много сериозна — на индивидуалностите за оцеляване и на масата за унищожение на индивидуалностите. Конфликтът личност — маса е нещо ново в българския живот, не е традиционен. В това отношение липсва духовен и социален опит, поради което той е драматичен, трагичен и разрушителен. Тъй като и върху него няма никаква спекулация, никакъв анализ, той не е осъзнат. Недейте забравя, че етногенезата на българите не е завършена до XI в., това според Д. Ангелов, а според мене доXVI в. Тук имаме един кипеж, едно ставане, готите дават своето духовно наследство, прабългарите дават своето, също и траките — това е най-чувствителният народ, най-интересният, траките създават понятието за абсурд и митовете за абсурда, Сизиф, цар Мидас, Прокруст, всички тези митове за невъзможността са тракийски. От друга страна, Чаталарският надпис издава един много дълбок мироглед, това е философия на нивото на един Монтен; или един такъв документ като „О писменах“, това е един тръбен зов — „Прежде оубо словени не имехонъ книгъ, нъ чертами и резами читаахон и гадаахон погани сонщи“. Климент с литературната си дейност риторично и стилистично се изравнява с византийските си съвременници. Разбира се, в техните теми и по техния начин, но големият проблем е, че той може да се изравни с образеца, от който възниква. Защото в литературите на византистичния Изток такива чести случаи няма, а ще кажа, че и в българската литература това не се повтаря. Има и други, много важни компоненти, това е примерно употребата на порцелана. Да се въведе един нов материал в културата, е героика; това е равностойно на въвеждането на нов метал. Какъв е пътят от Източен Тюркестан, по който е дошъл българският порцелан, е дълга история. Но по това време Италия и Франция не притежават порцелан. Ще рече, че още в Първата държава има индивидуалности, които се стремят към хоризонти от нов тип. Има сигурни сведения, че с този фаянс са били облицовани храмовете отвън и отвътре. Как са изглеждали те с бял порцелан облицовани! От друга страна, възприемането на керамичната икона — това не е византийско, това е коптско изкуство. Изключение прави монументалната икона на св. Теодор Стратилат, която е нещо уникално не само за България, а и за иконописта изобщо, и за чието възникване не можем да кажем нищо. Дори само присъствието на богата трапезна керамика в Първата българска държава говори за това: човек, който има един извисен бит, очевидно не се побира в рамките на своето време, защото битът е първото място, в което индивидът напуска общността. Така че, на болярския бит не може да се гледа с презрение или като на форма на разкош, това е елементарно. Масовият случай на развитие на личностен тип, това е промяната в бита, създаването на нов бит. Виждаме например в Бояна, отражение на бита на кръстоносците. Те, разбира се, не са могли да възпроизведат изцяло своята култура, но са въздействали. Но как се въздейства по онова време — вижте какво, защо ние днес не можем да възприемем големите западни влияния? Защото нямаме ръст на личностния тип. Възприемането на едно влияние говори за едно високо развитие или поне за развитие от определен тип.

Тук има един много важен момент — бидейки това развитие от такъв тип, то е материално обезпечено и социално защитено. Личностният тип е защитен от Църквата, от държавата, от боляра, от царя! Защото те са „органичните“ интелектуалци, както ги нарича марксизмът, които няма нужда да бъдат направлявани и насочвани — те съдържат у себе си идеологията на цялото общество и те я изразяват, така те са органика на обществото.  В цялата средновековна литература ние не намираме един момент на оплакване. Има трогателни неща, например за идването на учениците на Кирил и Методий, как и в кои болярски домове са били приети, за една или друга защита, покровителство. Нямаме и един документ за разрив между интелектуалната класа и болярството, между интелектуалната класа и короната.

Това нещо продължава и през османското владичество. Тук личностният тип се мултиплицира. Вече той съвпада с общите стремежи към образование, към автокефалия на Църквата, към завоюване на износната търговия. Имаме сведения с какъв възторг е приета в 1840 г. първата българска аритметика — те могат вече да смятат! Иначе се смята на рабош, но рабошът е неудобен за големи цифри; за владеене на рабоша с големи цифри имаме сведения само за Колю Фичето и за никого другиго. Дори не знаем как той е отивал на рабоша до милион и половина. Обаче тука интелектуалецът вече не е органичен, той е инструментален. Трябва да се прави голямата разлика между едното и другото. В Средновековието интелектуалният тип е спонтанен, тук е умозрителен. Той се съобразява, той се целенасочва, той има външно и почти критично виждане за себе си и за дейността си. Но тука неговата обезпеченост също е сигурна. Разбира се, имаме противопоставянето на клиентелата и на селската община като цяло по отношение на интелектуалната класа. Има исторически регистрирани сблъсквания от много интересен характер. Примерно борбата на българския Еразъм — или Михаил Псел, както го именуват гърците — Неофит Рилски, когато той създава габровската гимназия (която носи името на Априлов, който е дал парите, всичко друго е дело на Неофит), с габровчани, които искат от него едно — да научи децата им да си изкарват прехраната. Те не желаят наука! Второто, от което Неофит е бил дълбоко разочарован, е, че някои от неговите ученици, много пъргави, изведнъж създават частни училища в града. А това са хора, които едвам владеят грамотността, но веднага я експлоатират! И при Раковски има един много интересен случай на конфликт с неговия секретар. Неговият секретар благодарение на това, че е запознат с дейността му и разполага с кореспонденцията му, почва да играе неговата роля — което е смешно, жалко и отвратително, но което ускорява смъртта на Раковски. Имаме много интересни сведения за посрещането на една или друга книга. Казахме как е била посрещната аритметиката, но не така е било посрещнато „Славяноболгарское детеводство“. Дори Неделникът на Софроний е една книга, която много мъчно се е разпространила. Що се касае до книгите на Раковски, трябва да ви кажа, че до моето юношество книжарниците разполагаха с тях — едно столетие продажба! И ако трябва да продължа нататък, ще кажа, че до II св. война „Под игото“ имаше две издания — при всичкия шум, училища, университети, приказки, „…и мойте песни все ще се четат“, въпреки искреното почитание към Вазов в известни среди.

Сега вече идва един момент, в който личността не може да бъде доволна с тази всеобща програма на българската общност, както е конституирана през късното Средновековие и Възраждането. Хората около пашата — Пашови, около моллата — Моллови, тоя тип на клиентелата не може да удовлетвори редица хора. Тоя свят е изведнъж раздрусан и трансформиран неочаквано и това предизвиква нови емоции, предизвиква обръщането към други хоризонти. Става бързото развитие вече в отделния човек и ние го знаем главно при Захарий. Но вземете примерно един Каблешков, преводач на „Граф Монте Кристо“ и „Тримата мускетари“, купил си вече първата плетачна машина в България (за която се споменава), за да почне някакъв вид производство, машинно плетене. Оттам внезапно чиновник в Хиршовата железница, много добре платен. (Отношението на заплатата на един чиновник в Хиршовата железница към тази на един даскал е 10:1.) И от края на 68–69 г. настъпва и това чудо — съвършено новият интелектуален тип: случаят с Цанко Дюстабанов. Той неочаквано пристига от Париж с една грамадна библиотека и с невероятни знания — един безкрайно възпитан и културен човек. Той вече не е от това тесто. Но когато го канят да участвува в революцията, той казва: „Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда.“

Вече към 1900 г. нещата почват да се развиват безмилостно. В 1894 г. е първото заявяване „не сам съгласен“ — Алеко Константинов с „Бай Ганьо“, „това сте вие“. Това е първата дълбоко еманципирана личност. Това е първата личност, която смее да съди цялото общество. Може в Захарий Стоянов, в Ботев, в Каравелов да има безкрайно сериозни критични бележки по отношение на българската маса — но те са или иронични, или сатирични, как да кажа, минати са в един художествен план. Трудно разкриват чисто социологическото си значение. Вярно е, че и в случая се касае за една сатира, но също така е вярно, че социологическият анализ е толкова силен, че както е в пословицата — „шило в торба не стои“, той продира непрекъснато тази сатирична маска.

Не е случайно, че най-близкият човек на Алеко е Пенчо Славейков и той издава събраните съчинения на Алеко в три тома, със свой предговор. Пенчо Славейков вече е първата напълно осъзната модерна личност. Не д-р Кръстев. Д-р Кръстев прави първите стъпки за едно възникване на модерната, еманципирана от своята общност личност. Но неговото сп. „Мисъл“ до присъствието на Пенчо Славейков носи много наивистични черти. Вътре са рецензирани христоматии, вътре има материали по просветата, вечният дълбок български недъг: свързване на културата с просветата, подчиняването на културата на просветата, на училището, в най-вулгарния смисъл на думата. Така че „Мисъл“ става това, което е, когато Пенчо Славейков се присъединява към Кръстев. Тъй да се каже, Славейков европеизира Кръстев допълнително. Когато към тях се присъединява Петко Юрданов Тодоров, той е все още туй, което марксистите наричат един „критичен реалист“. Неговите първоначални разкази, които той пише в Русе, процесът, който му води за обида княз Фердинанд — това са такива едни жалки истории, на нивото на политическата агитация на Теди Влайков. Но присъединяването към Славейков и Кръстев го преориентира. Разбира се, за това играе вече голяма роля пребиваването му в Париж, трагичната история на сестра му — но някъде към 1905–6 г. той е вече друг човек. Друга една такава дълбока трансформация изживява Яворов.

Трябва да ви кажа, че аз съм голям почитател на Кирил Христов и слаб почитател на Яворов. Яворов е автор на 10–15 стихотворения. Тия му ужасни проповеди „На нивата“ и „Градушка“, това са смешни истории. Защо? Това не са социални проблеми, тъй като в България е било достатъчно да се развие застрахователното дело, за да престане градушката да бъде чума. И за това са били необходими две или три години. А „На нивата“ е една абсолютно измъчена история с един фалшив трагизъм и една фалшива патетика, нещо в духа на „Мороз красний нос“, която е също една фалшива книга: да не забравяме, че самите руснаци наричат Некрасов „баринь в слезах“. И когато почва дълбоката трансформация в Яворов, тя е от интелективен характер, не от емоционален. Той попада в една система на поезия в стил модерн, на постсимволизма, която е навсякъде в Европа белязана с една дълбока изкуственост. Това се отнася, ако искате, за Робърт Браунинг в Англия, един много величан на времето си поет, днес нечетим. Това е една псевдобарокова история, в която Яворов се трансформира. В цялата му лирика големи стихотворения остават „Заточеници“, „Хайдушки копнения“, стиховете, писани за Мина — това са едни такива редки изключения, в които неговият поетически натюрел е надделял. Но е конституирана най-сетне модерната личност. Тази, която не само приема войната, която масата й обявява, а която обявява война на масата.

Тука влизаме в един кръг теми, които изглеждат на пръв поглед биографични. Аз съм си позволил много да се интересувам от живота на някои големи български автори. Трябва да кажа, че съм улеснен напълно. Баба ми е направила пристройки към триетажната къща, построена от дядо ми, които е давала под наем. От тая рента е живяла, живял е чичо ми, баща ми. И понеже къщата ни е до зоопарка (бившия), в онова време към края на града, и наемите са били ниски, софийските интелектуалци са живеели в моя дом. Дълго време вкъщи е живял Кирил Христов, живял е Елин Пелин (нашата къща му е първата софийска квартира). Баща ми почина рано, но от леля ми, която почина 95-годишна, аз знам цялата интелектуална история на София, защото при Кирил Христов и при Елин Пелин са идвали редовно, поне два пъти седмично, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Димитър Бояджиев, П. Ю. Тодоров — всички тия хора, които другите изучават само по христоматиите, аз ги познавам в техния бит и в интимните моменти на живота им, най-вече в моментите на интимно страдание. Да кажем, един много сериозен източник за тази тема, това са дневниците на Кирил Христов, от 40 тома. Той много рано е доловил този контраст и го е регистрирал. Той посещава, да кажем, Елин Пелин, когато Елин Пелин е библиотекар в Народната библиотека и описва положението му. Елин Пелин е в едно малко стайче, поместено между два ватерклозета. Всеки две минути един от двата ватерклозета пуска вода, той няма никакво спокойствие — отварянето и блъскането на врати, разговорите пред вратата, няма атмосфера за работа. Второ, помещението, в което работи, мирише на клозет. И трето, то е така влажно поради двата клозета, че е чудно как Елин Пелин не е умрял от туберкулоза или от нещо друго. При това там той е непрекъснато тиранизиран от един човек, който няма абсолютно никакво значение в нашата култура — казва се Аргиров и е останал с това, че е превел дневниците на Иречек (не знам дали от чешки или от немски). Но когато той е директор на Народната библиотека, не е имал и тези трудове, но е имал възможността за пълното издевателство над Елин Пелин. Трябва да ви кажа, че в моето юношество, това беше най-голямото щастие на народностния елемент: гаврата и унищожението над човек, който претендира за интелектуална и духовна значимост. И това отношение изгражда биографиите на духовните хора на България.

Някъде от 1907 г. започва масовото преследване на Вазов. Началото на това преследване за съжаление е сложил Пенчо Славейков, който с пълно право е протестирал, че с тази опълченска или солдатска поезия на Вазов е вече свършено. Вазов е човек, който е свързан изключително с Възраждането, нищо от това, което е направил на тема извън Възраждането, няма стойност — нито „Казаларски царици“, нито „Нова земя“, нито „Драски и шарки“; те интересуват изследователя с някои наблюдения от социологически характер. Примерно прословутият му разказ „Дядо Йоцо гледа“ — той е интересен като една история на българската администрация, на нахлуването на новата култура, на срещането на елементарния човек с техниката, с държавните степени и т.н. — иначе, в художествено отношение това е една много банална история. Независимо от всичко, трябва да се каже, че примерно дори в „Под игото“ на ниво са 5–6 глави, останалите са от значение за нас с наблюдения на живота на манифактурния град на Възраждането, много богати и много интересни. Социологията на „Под игото“ е грандиозна, но художествената му страна е скромна. Неговите истински големи работи това са „Чичовци“, „Немили-недраги“, това са темите и типовете на неговата младост. Със своя първи период, който завършва фактически към 1894 г., той е с огромно значение, той е бил възпитател на нацията. Но това, което вече след Пенчо Славейков се подема срещу Вазов, то е отвратително — срещу му е писана такава помия от хули, че в съвременността човек не може да ги чете! С пълна вулгарност! Ще ме прощават дамите, но трябва да го кажа: „Какво ни занимава Вазов, люляка ли му е замирисал? На п… му е замирисал!“ — това е критическа статия. Вазов е руган, плют, навсякъде от всеки лумпен и от всеки гамен. И далече не с мотивите, с които Пенчо Славейков воюва срещу него — той воюва срещу него в името на една нова синтеза между България и Европа. Едно приближение до новите структури на Европа, не това старо разбиране примерно за някакви етнографски близости между България и Франция, защото тук танцуват народни хора и там танцуват.

Идваме вече до самия Пенчо Славейков. Той е уволнен и унищожен направо от една гад, С. С. Бобчев, вероятно най-нищожният интелектуалец, който България е имала. Той има като редактор едни заслуги със списание „Българска сбирка“. Но това не са и негови заслуги, там естествено се срещат последните представители от Възраждането, с мемоари, със статии, със спомени, със свидетелства и с изследвания. И друга заслуга на това списание е участието на Димчо Дебелянов. Разбира се, С. С. Бобчев не е имал никакво отношение към Димчо Дебелянов — на него са му липсвали поети. Той е дошъл — да заповяда. Има в един момент молба между списанията да представят нова българска поезия в периодиката. Така Антон Страшимиров дава път на автора на „Рицарски замък“ — само за да противодействува на „Мисъл“.

Днес се леят много фалшиви сълзи по отношение на Яворов. Това е една семейна драма, обаче социалните противоречия между него и жена му се подхранват непрекъснато от клеветата, от интригата. Семейният живот на Яворов става нетърпим от външното напрежение, защото Яворов е в обтегнати отношения с всички и не може да не бъде. Със социалистите — защото е скъсал, със софийската буржоазия — защото все таки той е провинциалист. А има и друго — баща му е касапин. Той е в контраст с голямата писателска среда, защото недоволствува върху наследството на Вазов и Ботев, върху една определена примитивна лирика. Той вече се интересува от интимната лирика. Тука също, по отношение смъртта на Яворов, има чувство за общонационална вина. Мине-немине известно време, изведнъж проблемът за Лора и Яворов става общонационален. Истината около Яворовата драма е съвършено друга. Аз бях много голям приятел с неговия биограф. От него знам един милион неща, които не са записани (в нашия свенлив свят). Павел Спасов ми е разказал следния случай: Яворов след ослепяването си, придружен от Тодор Александров, се спира пред „Славянска беседа“ (старата, която беше сграда на един етаж, вътре един грамаден ресторант и свърталище на софийската интелигенция). Тодор Александров влиза вътре, за да види някого и оставя Яворов, който тропа с бастунчето, пуши нервно и се разхожда. Вероятно Яворов не е искал да влезе, за да не покаже себе си в това състояние пред тържествуващия софийски елит. И докато той там се върти, имало струпани нарязани дърва за горене, той стъпва на едно дърво, което се търкулва и той пада в камарата дърва и се опитва да се изправи, отново стъпва на друго отрязано дърво и пада отново. В това време от бул. Руски се задават весели и хванати под ръка двама души, които са негови почитатели. Единият е Михаил Арнаудов, който е писал монография върху Яворов — „Към психографията на поета Яворов“, 1906–07 г., с която той дебютира и става, тъй да се каже, литературовед. Вторият е Асен Златаров, който пръв е писал върху личната драма на Яворов и се е опитал да я интерпретира, някъде 1915–16 г. — че това не е лична драма, а нещо повече. И двамата, когато виждат в краката си нещо весело (Павел Спасов като дете е наблюдавал тая сцена), когато се приближават и виждат Яворов, който се бори с дървата, се споглеждат, без да си кажат дума, теглят едно обратно движение и бързо-бързо се помитат към булеварда. Има запазени публикации на мъжа на неговата сестра, който му казвал: „Пейо, ти трябва да останеш за тази нация, да живееш“ и той му отговаря: „Каква е тази нация? Виж тоя вой срещу ми, като че всички са присъствали в оная нощ.“ Омразата срещу Яворов е отново — как да ви кажа — омразата към щастливия човек, към преуспелия, към талантливия, отново изригва този, извинявайте, български селски бурен.

Георги Машев, един от създателите на българската символична живопис, близък на Дебелянов, ми е разказал целия му живот. Дебеляновите контрасти са невероятни. Дебелянов, първо, е грозен. Лицето му е цялото на пори като от едра шарка, косата му е неприятно червена, той няма никакво приятно излъчване. В българската общност приятното излъчване е основно (то е свързано с естетиката на иконописта, това е дълга история). Примерно Христо Фотев направи цялата си кариера на базата на едно приятно излъчване. Иван Маразов направо кокетираше с приятното си излъчване. На такива хора в България пътят е открит, всички тичат да им помагат. Туй е свързано с нещо много старо и много сериозно, то е и една изродена черта на духа на класицизма. Дебелянов никой не го е пращал на фронта — той отива доброволец. Защо? Защото той е притеснен отвсякъде. Друг може да не отиде, но ако той не отиде, отвсякъде ще бъде упрекнат. Когато в София научават за смъртта на Дебелянов, Фердинанд е извикал шефа на бюрото за вербовка, посрещнал го долу на стълбата и го е бил с шамари по цялата стълба догоре.

Петко Юрданов Тодоров е, донякъде, незасегнат от тая история, по една много проста причина — той е много богат. Старият Юрдан Тодоров им е оставил големи пари. И това, което разправям, не са мои приказки, защото Тодоровица, жена му, в края на 50-те години беше жива. Бях писал някои неща, тя поиска да се срещнем и имах дълъг разговор с нея — беше яка, 80-90-годишна, имаше вид на 50-годишна, енергична, да погълне десет души като мене. Разпитвах я за смъртта на мъжа й. Петко Юрданов Тодоров умира в отчаяние от това, което става: цялата му среда е унищожена. Той няма вече с кого да общува, да има размяна на мнения.

Има друг един момент, който е много интересен. Това е бесът на Стоян Михайловски. Дори този голям том избрани негови работи, който издадоха напоследък, „Божественият размирник“, показва дълбокото страдание вече на засегнатия индивид. Той има един много страшен памфлет „От развала към провала“, който по негово време е бил учен наизуст. Неговата реакция, както и тази на Кирил Христов, минава отвъд защитната форма и е едно нападение. И финалът на живота на Кирил Христов беше много горчив. Той имаше една синекура в министерството на просветата и понеже е говорил нещо по адрес на Филов, пък то имаше какво да се говори, го уволняват. Отнемат му хляба — Михаил Арнаудов му го отне. И него го хранеше неговият книгоиздател, който беше забогатял от мемоарите на Казанова. Кирил Христов ми казваше: „Италианският развратник ме храни мене.“

Аз съм близък свидетел на драмата и смъртта на Вутимски. Ами драмата на Далчев, който едвам остана жив? В последните си 25 години неговият живот беше ад. Той превеждаше не като мене — аз превеждам с удоволствие, 5–6 страници на ден, до 8. Той беше просто измъчен да превежда, защото трябваше да храни 5 души. Когато поиска най-скромното място, което можеше — библиотекар на съюза на писателите, му се изсмяха, че има такава претенция. Владо Василев завърши живота си като коректор. Той коригираше в издателство „Български писател“ и от това му бяха доходите. Аз съм разпитал много обстойно един удивителен човек, Рашко Зайков, който е бил асистент на Айнщайн. И са запазени писма от Айнщайн до него, в които Айнщайн казва за математическите работи на Рашко Зайков, че „аз в тях се губя като петел в кълчища, не мога да се ориентирам“. Да кажем, Зайков има един прословут учебник „Статистически методи“, който е три десетилетия учебник в Синсинати. Него го извикват в България, за да почне тука работа. Детайли няма, свършва с това, че той е учител по математика. И съвсем случайно вече, когато почват и от българска страна работите по теоретична физика, атомно разпадане и т.н., трябва да го вземат, защото няма кого да пратят в Дубна.

Стига се дотам, че да бъдеш интелектуалец в България е престъпление. Вътрешният живот на интелектуалния тип представлява мрачна съдба до такава степен, че родители, близки и приятели почват едно бдение върху младите да нямат увлечение в интелектуалните професии. Оттам българската идея, че образованието трябва да създава само практични хора, homo faber, без теоретична мисъл, което е един пълен абсурд: какъв лекар ще бъдеш, ако не знаеш биохимия? Разбира се, тези неща не са били толкова неясни на българите.  И средният българин е еснаф, тарикат, хитрец, има цяла една гама от термини, които го обозначават. Например — „в мътна вода риба лови“, „знае къде зимуват раците“, „намерил е на баницата мекото“. Това са типове на социално поведение, на използване на злото. И кое е злото? Организираното безличие в борбата му срещу личността. Ухилените физиономии на тия, които знаят „къде е на баницата мекото“, които знаят „да те пратят за зелен хайвер“… Интелектуалната мафия, която е конституирана на тази основа, много дълбоко бди за инакомислещите. Ако тръгнеш да се противопоставяш, ще те уволнят, ще пребият сина ти на улицата, теб ще пребият, ще ти запалят къщата. Това не са празни приказки. От време на време България току пропищи около някоя личностна драма.

И тука вече има и един друг начин за борба с тоя тип модерна индивидуалност — това е опитът тя да бъде превзета и подчинена на някакво колективно дело. И в туй отношение централната фигура е Пенчо Славейков. Примерно той пише „Кървава песен“. Какъв е замисълът й? Това го знам от разговор с Ал. Балабанов, който е интимен приятел на Пенчо Славейков, връзката им почва с един грандиозен скандал, впоследствие обаче Пенчо Славейков подкрепя Балабанов и те си оправят отношенията. Пенчо Славейков пише „Кървава песен“ в подражание на Киршхоф, на неговата „Месия“. Той създава един хорал. Тази поема е замислена да мине в музика. Да не забравяме, че той е възпитаник на Ваймар, че присъствува на големия изблик на вагнерианството в Германия, което е една уникална, удивителна епоха. От друга страна на ницшеанството и от трета страна това е времето, в което Шопенхауер е открит. И разбира се, при него има идеята за контаминация между поезия и музика, от друга страна между поезия и философия и от трета страна, между поезия и история. Чисто ницшеанство. Т.нар. интелигенция възприема тоя текст като един патриотичен текст, просто като една поетическа версия на история на въстанието. И тази фалшификация на неговото творчество, която е дело главно на българското училище, е с много сериозни отражения.

Има една монография, печатана срещу Славейков, голяма към 200 стр., 1915 г.: „Пенчо Славейков не е национален поет“. Посветена е на Димитър Благоев, което вече свидетелствува за характера й. Войната срещу Пенчо Славейков и неговия кръг навремето е организирана и осъществена от тесните социалисти, но има много широко отражение в учителските среди и в т.нар. интелигенция. Това показва, че омразата срещу изявената личност е една масова реакция и тя бе оглавена от комунистите, които винаги търсеха начин да се популяризират някъде. Ако стане популярно въздържателното движение, те са там. Никога не са създали това движение и не са се интересували от него. Стават популярни, с широко отражение читалищата — те са в читалищното движение. Те нямат нищо общо със създаването на читалищата… И това е тъй да се каже тяхното народничество, както те казваха „напипване на пулса“, схващане на някаква тенденция. Примерно борбата на младежта за еманципация — те са там. Борбата на жените за еманципация — те са там. Без наистина да се интересуват от тези проблеми, те използват обществените движения за своите цели. Разбира се, тука се касае за следното: раждащата се социалдемокрация, радикализъм, земеделско движение имат нужда от един свой тип култура. Нека го създадат, защо искат от другите да им създадат типа култура, който примерно и на самите тях не им е ясен? Това е впоследствие голямата война срещу Йовков за това, че в цялото му творчество нямало нито една черта примерно от прозата на Ремарк. Като искате антивоенна литература, създайте я! Защо искате от Йовков да ви създаде антивоенната литература? Когато сами седнаха да я създават — примерно „Холера“ — тя излезе една мършава история, която до нищо не доведе.

Напънът на тази антиинтелектуална общност да произведе сама интелектуалния тип не води до нищо. Интелектуалният тип, който тя произвежда, е примерно първият председател на съюза на българските писатели Неделчо Атанасов, някакъв критик, от когото нищо не е останало и не може да бъде открито. Почват да възникват едни литературни типове като тоя нещастник, Добри Немиров — автор на епопеи. Друг един глупак е Стилиян Чилингиров с неговите невъзможни романи и с неговите направо скотски пиеси. Или Ги де Мопасанчо Михайлов (Панчо Михайлов). Става Балканската война и за тази Балканска война почват да се пишат епопеи. Епопея е писал и Кирил Христов — „Чеда на Балкана“ — една отвратителна и абсолютно нечетима история. Една епопея, макар не стихотворна, е написал социалдемократът, дето беше пръв министър на социалните грижи след 9.IХ., Григор Чешмеджиев — също една отвратителна история. И тия многобройни епоси или отделни епически песни. Например онзи добър поет, който се самоуби в ’32 г. има един епос „Дървари“, от 7–8 големи песни: как се секат дърва в гората и ракити. Емауил Попдимитров има също една нечетима епопея: „Златни ниви, буйни полета“, която будеше големи възторзи. Тази фалшификация се отрази върху българската литература в такъв аспект: в момента на голямото развитие на романа тука се родиха Омировци, това е направо смешна история. Това са интелектуални скотове, които обосновават своята псевдокултурна дейност в някои висши програми: спасяването на българската националност, мировата революция, непреходният хуманизъм, тържеството на православието, каквото искате. Това е една тенденция, която е ранна, още от Възраждането и Ботев е писал по тоя проблем. Той е виждал жестоката опасност, която тази псевдокултура, под формата на една добродетелна за народа дейност се вкоренява като културна традиция. Израз на това е и „Защо не съм“ и не само това. Да вземем хумористичните му страници, те са една страшна критика, ако той говори за Цанцугер, Марко Балабанов, той има защо да го каже. Ако той се подиграва с Протич, като го нарича „доктора Простича“, има защо. Ако се подиграва с „даскалоливницата“, има защо. Но за съжаление Ботев е направил тази критика във формата на една сатира и това нещо е отпаднало от съзнанието като критика и е минало в областта на хумора.

Но това не е само анекдотика. Това показва, че е дълбоко скъсана вътрешната връзка между индивидуалност и общност. Общността не е в състояние да интерпретира вярно постиженията на индивидуалностите. При тая простащина най-честият случай е създаването на епигоника. Вие нямате представа колко отвратителни бяха епигоните на Лилиев и колко многобройни. Понеже той в едно стихотворение плаче, тоя плач се разнесе във всички вестници и списания. Във всеки вестник имаше по едно стихотворение в което имаше „Плача за теб“.

А все таки българска литература, главно, трябва да съществува, защото тая страна трябва да има лице и т.н. И тука спасението идва доста късно — към 1926–27 г., когато правителството на Ляпчев си дава сметка, че българската литература е в такава криза, че няма да оживее, включват вече писателите в учебната система. Като ученик в прогимназията аз вече имах христоматия, в която имаше Георги Райчев, Коста Константинов, имаше вече и биографии. Тези биографии ние, учениците, бяхме задължени да изучаваме наизуст. Това беше начинът и те възложиха тази функция на едно издателство — главно „Хемус“. За да се поддържа духовната мизерия, на това издателство беше възложено издаването на учебниците. Учебниците носеха грамадни доходи, още повече, че за да се преборят с предаването на учебниците от един клас на друг, те ги сменяха всяка година. И вътре в тая система наблъскваха българския писател, който така вече имаше обществено присъствие. Най-значимите от тях бяха търпени между другото.

От това престъпно подменяне на културата с просветата започва вечната тенденция на българската политика: да се обезпечава тая група от интелигенцията, която носи най-дълбоко белезите на провинциализма. Колкото по-провинциален е един български автор, толкова по-национален е. Вазов прави едно изключение. Но българската просветна система никога не е засвидетелствувала особена обществена обич към Пенчо Славейков. Кръстевата групировка никога не й е била скъпа. Яворов в преподаването в учебните заведения е представен главно с просташките си работи от т.нар. негов пръв период, който по-добре и да го няма.

Всичко дотук говори за следното: различна социогенеза на индивида и общността. Дотук социогенезата е била обща, тук социогенезата е съвършено различна. Индивидуалността възниква във всякакъв отказ на връзка с масата, с общността. Това е, както вулгарно се нарича, индивидуализъм. Но високо развитата личност не винаги е късала със своята общност и не това е нейното предназначение и нейната идея. Вземете целия живот на Гьоте — няма помен от такъв стремеж. Той, който възвестява пръв, че най-голямото щастие в живота е die Persцnlichkeit, личността. Разбира се, във „Фауст“ се сатиризира неразбирането на интелекта, но все таки втората част завършва с един грамаден синтез на интелектуалната личност, ако искате, с небето, със светците, с клерикалната традиция, с историята, дори с труда (финалът е работещите духове с лопати и Фауст сред тях). Шилер, който проявява по-голяма обществена нетърпимост, има само един конфликт на интелекта със Средновековието в Германия, било в „Разбойници“, било в „Дон Карлос“. Вече в ново време има една нова ситуация и трябва да кажа, че тя важи не само за България. Всички тия форми на никнене на авангарди, на модерни форми на музика, на театър, на литература, на живопис — това е едно съзнателно откъсване. Един дълбоко съзнателен отказ от общността. Как и защо е мотивиран този отказ, това е една много сериозна тема, тъй като културата на общността по принцип има един универсализъм, една идея за общодостъпност или се разискват (или изразяват) идеи и идеали на големи социални групи. Сега вече големите духовни постижения постъпват само у отделни лица. Вземете разправата на английското общество примерно с прерафаелитите, с Оскар Уайлд, по пътя на процеси, сътресения, заплахи и често пъти най-долнопробни шантажи, проведени обществено. В туй отношение вече нещата стават така и в България, това не е особеност на типа на личностното развитие в България, а една особеност на типа на личностното развитие в тази епоха.

Сега трябва да направим следната бележка: примерно в Италия, във Франция — където възникват първите кълнове на модерна култура, в Германия — която се присъединява със „Синия рицар“ (1910–12 г.), все пак има широки среди, които разбират характера на този процес и които са изразени в него. Т.е. високите индивидуалности са много повече като брой. Това е епохата на т.нар. манифести — има цял един том с манифестите на футуристите — предизвикателни обръщения, предложения за тип култура, предложения за организация на културата и т.н.

При тази ситуация да бъдеш личност е изравнено най-малко с дребно хулиганство, ако не с престъпление. Хората с интелектуални данни, които са в контекст със своето време — често пъти учили или специализирали на Запад, или придобили едно добро образование (не с оглед взимането на диплома, а с оглед образуването на някаква стойност в себе си) — техният живот се превръща в ад. Това го има още в турската администрация — пълна неприложимост на определен тип интелектуалци, т.е. на тия, които могат. Един случай на приложение на по-развити личности е благословената барон-Хиршова железница и турските пощи, където са били необходими грамотни хора с български и френски език. Но това не са многобройни места, а хората от тоя тип животът ги произвежда. През 30-40-те год. ние имаме 4–5 души, които са били в Париж, но в 60-те год. не е така. В 60-те българите представляват мнозинството в „Робърт Колидж“, американския колеж в Цариград, също и във френския лицей в Цариград. В 60-те год., по данни на Николай Генчев, на 20 места в България се преподава обучение изцяло на френски език. От 60-те год. са запомнени първите големи английски библиотеки (частни), помни се как еди-кой си на стълбището си направил рафтове, на които сложил всички томове на Енциклопедия Британика. Помнят се вече интелектуалци, които имат в дома си Голямата Френска енциклопедия. Такива хора дали са необходими обществено, няма значение, те имат интелектуални склонности и възможности, които не могат да бъдат потиснати, имат материални средства, за да придобият съответното образование и го придобиват. Те са наказани. Изходът за интелектуалния слой е само един: самота. Вън от всякаква общност. Може би се срещат помежду си, на семейни и приятелски срещи, дори създават малки кръгове, особено в провинцията, където общуват било около книги или с прословутите семейни вечеринки — с най-различни забавления. Но има пълно скриване от обществото и обществените ангажименти.

Тоя вид скритост, от една страна, създава големия уют на частния живот у нас. Трябва да ви кажа, че българската къща през Възраждането не е уютна — тия грамадни къщи, които ние знаем, не са за обитаване, а за производство — тъкане, предене, боядисване… И поради тая причина у нас не са възникнали и фабрики — събраната манифактура е ставала в дома. Така че възрожденският дом не е интимен. Грамадната порта като се отвори, влизат кираджийските коне с коли, които докарват памука и вълната или ги откарват за чепкане или за изпиране на реката; шетат т.нар. слугини, които по същество са тъкачни работнички, шетат момците, които също са заети в производството — и в този дом-производител няма място за мир, за оттегляне, за душевен живот. Той е динамичен и това дълбоко го отличава примерно от турските къщи и махали. Турците не познават тоя тип производство. Манифактурата е де факто български монопол и българско щастие, както и нещастие. Защото манифактурата внася социалното разслоение, докато турското население остава монолитно — земеделци, дребни търговци и дребни занаятчии, които работят в малки дюкяни с един-двама чираци и калфи. Така че българската манифактура създава и първите гнезда на социална мизерия.

След Освобождението старият манталитет се запазва, но вече има по-добри условия, вече има възможност за човека да се усамоти. Той може да бъде дребен чиновник или да работи в някоя магазия — най-често. Тези търговски работници са били сравнително добре поставени, защото вече е необходима култура на обслужването, вече има култура на обноските, не можеш в една голяма магазия да докараш един селянин. И такъв човек вече може да се затвори, да се усамоти. Той създава един интересен мир, който е напълно изчезнал, но в моето юношество още го имаше. Това са малки дворчета, заградени с много високи зидове, вътре е кладенецът, бухлатите чемшири, липата, ухаеща два месеца в годината, вътре са стрехите с многобройните лястовичи гнезда, беседката, която е нещо ново — където се събират и по време на дъжд, вместо да влизат вътре. Това е вече един частен идеал, който далече преди проникването на идеята за индивидуализма, която в България идва с Пенчо Славейков и с Фридрих Ницше, съществува като едно настроение.

И това е основата на българското лирическо изкуство, било в поезията, било в нашия разказ, който по принцип е лиричен, форма на лиричното изкуство. В българската литература е непознат разказът като предизвикателство, бунт, драма, с трагичен финал — той е непонятен. Тази интимност в живота на съсловието на интелектуалеца е причина в България да не се развие никакъв епически вид на изкуството: пълното отсъствие на романа до ден днешен, а също така липсата на драматургия. Тия драми, които имаме за класически, това е много елементарна литература, правена насила, за да има в Народния театър и български имена.

Това отдръпване на личността в себе си не е непременно негативно, но ако не бъде свързано със социалната страна. Едно е, ако аз съм обезпечен, ако не съм в конфликт със средата и извърша това отдръпване. Друго е, да не си подавам носа на улицата, за да не ме пернат по главата. И да устройвам от дома си не само убежище, а и скривалище. Това отдръпване на личността у нас има история. То е характерно още за античността, когато т.нар. литургии, обществени служби, почват да струват много скъпо и всички бягат от тях. И идва един момент, в който полисът насилствено ги възлага, защото литургиите за една година струват 40–50 хиляди сестерции. И в това оттегляне се явява за първи път частният човек, който е до такава степен абсолютно частен и несъпричастен към общото, че се обозначава като идиотес, частен, който минава в аспекта на идиот. Това е етимологията на тая дума. Тука, в България, има един континуум, една приемственост директно от античността, приемственост от социален характер, приемственост като социопсихика, приемственост като институции. Това явление остава и е дразнело извънредно много Ботев. В неговото стихотворение „Бързай странник“ (което разглеждат и така, и иначе, и до ден днешен не знаят за какво е писано) това е човекът, който не може да бъде мотивиран за обществен живот от нищо — нито от убийството на брат си, нито от убийството на баща си. Че тази черта е постоянна в българския живот, аз и сега имам редица примери.

Това е едно общо състояние, което тежи върху цялата нация. Благодарение на американската социология знаем вече т.нар. референтни групи. Интелектуалната класа има характер на референтна група, което ще рече, че останалите конституират своето поведение по неин образец. Референтните групи в Америка са изучени най-напред в американската армия. Поведението на сержанта, на подофицера формира психиката на цялата армия, а не това на офицера, на генерала. У нас интелектуалната група със своето отдръпване е насадила общото състояние на равнодушие. Ориентацията е следната: „Виж го този как живее, не е глупав, в Париж е завършил, той не се меси, а ти ще се месиш!“ Това отдръпване е било преодоляно за първи път от Васил Левски. Как този човек е успял да преодолее състоянието на отдръпване, наследството на античното идиотство (казвам го като социологичен клас, не като обида)! Втори път това чудо се е повторило в Сръбско-българската война, трети път — в Балканската война. Оттам нататък е свършило. Защото в Балканската война стремежът да бъдем общност, а не индивиди, е бил ужасно удавен в поражението, претърпяна е една огромна фрустрация, която не може да бъде преодоляна. Това нещо конституира веднъж завинаги т.нар. български характер.

Туй са причините общественият и политически живот да мине в ръцете изключително на лумпениата, на субпролетариата — след Освобождението, по време на комунизма и днес. Дори бих казал, че личностният тип е вече дисквалифициран за обществен живот. Не може да трае 120 години един тип на обществена неориентация и от това състояние да излезе с тропизми, с цели. Тропизмите ще ги има само в интелектуалния кръг, по отношение на своите собствени постижения, доколкото обществото ги позволява. Защото общността вече (особено сега, в 90-те години) отиде дотам, да отрече всякакво присъствие на интелекта. Вземете пресата с нейното безобразие — от всяко говедо става журналист. В живописта професионалистът е изхвърлен от дилетанта, и то от долнопробния дилетант. Един художник на ниво не може да продаде една картина, дори евтино, но на пазарчето за дилетанти на „Кристал“ абсолютни боклуци се продават за добри пари. При това положение пред отделната личност остава само едно: да намери своето място в масовите групи на занаята. Примерно ето, аз съм станал преводач. При много внимателни стъпки тая интелигенция няма да погине, но тя губи спонтанността на живота, което е много важно.

Накъдето и да се обърнем, ще видим една дефектност, и тази дефектност не е обезателно на личността, това е една дефектност, пренесена отвън в личността. Тук стигаме до една такава тема: създаването в тази ситуация на безхарактерност. Това е преадаптация. Всеки се адаптира. Раждат се безгръбначни, раждат се плазмодии, най-различни типове на асоциално поведение и форми на обществен кретенизъм. Това пак не са импресии, има го у Вазов: „Преклонената главичка/ остра сабя не сече,/ тази истина едничка/ кой би смял да отрече./ Като всички умни хора,/аз не ритам тръна бос,/ с големците се не боря,/ а им ставам всягда мост“. Това е забелязано от Вазов в края на миналия век, ще рече това е една тема, щом е тема, това е една същност. Започва блюдолизничеството, докарвачеството, т.нар. натегачество, за което има анекдоти — значи, също се касае за една реалност. Принципът е такъв: за да съществуваш, трябва да пристъпиш към самодеградация. При сталинизма това беше единственият начин за спасение. Аз съм минавал през такава ситуация — аз, който нямам, откровено казано, никаква, ама никаква склонност към алкохола, бях принуден да играя роля на пияница, на разпаднал се човек. Имаше един дълъг период от 11 месеца, през които не писах нищо, правех се, че съм в голяма криза — защото постоянната работа също ги плаши. Казвам им, добре, аз никого от вас с нищо не застрашавам, но са ми казвали: аа-а, ама ти имаш ръкописи, не си безопасен. Това са, как да ви кажа, някакви долнопробни истории, но тия истории са характерни за националния живот, те не са епизоди и анекдоти, станали между двама лумпени. В България, ако искаш да влезеш в администрацията, в университета, в музей — където и да е — трябва да имаш тази самодеградация, която да те представи. Трябва обезателно да бъдеш известен с някакъв много неприятен порок или черта — или алкохолик, или рушветчия. Ние не боравим, тъй да се каже, импресионистично, фактът е факт. Имаме на Захарий Стоянов „Чардафон Велики“, имаме на Алеко Константинов „Бай Ганьо“, имаме тоя проблем дебатиран. Редица наши писатели са се опитвали по един или друг начин да засегнат тези проблеми. Имаме фейлетони, които са останали като някакво трасе — „Пази боже сляпо да прогледа“, „Меракът на чичо Денчо“. Това са фейлетони с трагично звучене. Също и разказът на Вазов „От оралото до урата“. Върху тези неща пак ще се върнем във връзка с отражението на администрацията върху българския живот. Но тука аз ги привеждам, за да имаме достоверна почва, че стъпваме върху нещо фактическо и не сме в областта на хипотезите.

Ние имаме при това положение една повсеместна обществена бедност. Бедност на институциите — например нашите училища: нашите училища са най-бедни в света откъм съоръжения. Нашата обществена мизерия се изразява в какво ли не. Голямата гръцка енциклопедия от 1920 г. е 24 грамадни тома, това България няма да го направи още 40–50 години и не може да го направи. Или Голямата румънска енциклопедия. Ако сравним книжните богатства на Балканите, не можем да спорим с Албания. Бил съм в Албания и в библиотеките там, и в Националната библиотека. Тя може би по брой на книги далече да не е бройката на Народната библиотека. Но това, което е събирано, е истинско съкровище. В българските библиотеки никога не е имало системна събираческа работа. Или нашите архиви — те съществуват от 30 години насам и са създадени главно с полицейска цел, те не представляват нищо. Ако се обърнем към друго: така необходимите сбирки от изобразително изкуство. Ние не представляваме абсолютно нищо в това отношение. Нито дори в събирането и опазването на нашата по-нова живопис, защото и там е действувано на принципа: целокупния народ. Примерно, като всеки художник и Владимир Димитров-Майстора има слаби работи. Но трябва да ви кажа, че Националната галерия е купувала главно неговите слаби неща. В нейните фондове има около 20 картини на Майстора, които никой не би изложил, и той да е жив, не би ги показал. Нито интересуват като някакъв междинен момент изследователите. В туй отношение стават много перфидни и за тази перфидност ще говорим пак, когато дойдем до отражението на администрацията върху човека. Но ето това вече са форми на бедност на самото общество. Тази бедност, тази обществена мизерия е невероятна. Вземете сега вече и катастрофата на комунистическото правителство: преустановява безплатните лекарства. Това е страна, която поради своята бедност не може да провежда никаква социална политика. Обществената бедност е такава, че тя се изразява в една всеобща мизерия. В миналото картината беше същата, но имаше известни пролуки. Тези пролуки идваха главно от присъствието на чужденци в България. Англичаните откриха, че от тази страна могат да доставят хубаво доматено пюре. И какво правят те? Те донасят една серия халки и казват: доматите, които не влизат в тия халки, са първо качество, които влизат, са второ. Подаряват на българските производители тези халки и от тоя момент нататък българите започват да произвеждат качествено пюре за износ.

Тези анекдоти, тези дребни мизерии на живота са принципите на нашето съществуване, ние не можем да ги отменим, не можем да ги отминем, не можем да се откажем от тях, понеже са мерзки и елементарни. Това са индикатори за качеството на живота, за общественото съществуване. Следователно, нашите болници са на нивото на болницата „Сейнт Джеймс“ в Лондон от 1580 г. Ние сме без медицинска апаратура, без модерна фармация. И всичко, което вече постъпва, този сложен интелектуален продукт, който целокупният български народ е отрекъл, той почва да го купува всеки ден на все по-високи цени. Един пример. Аз помня времето, когато България доставяше от Германия един камион срещу два вагона домати. Сега един камион е една композиция домати. Това е отношението на простия продукт към интелектуалния.

Тази ситуация на перфектна, установена и неотменима мерзост дава определен тип реакции. Първата реакция е самоомразата на българина. По същество той дълбоко ненавижда себе си. И ако се почне разговор за нещо българско, той почва с псувни и проклятия. Аз помня времето, 30-те години, когато за всичко се казваше: остави го, българска работа. Сега този израз е изчезнал, но отношението не е изчезнало. Самият аз съм автор на една крилата фраза, която обиколи България и за малко не ми взе главата: „Преди ме беше срам, че съм българин, а сега ме е гнус.“ Тия неща отравят духовността, отравят ежедневието. И става така, че котилото, в което живее целокупният български народ — родата, селската общност, първичната славянска общност, късноантичната клиентела — няма вече вкус. Това не е периодът на щастието на еснафлъка, на тържествените разходки по безистена, по пазара, по калдъръмите, по чаршията, когато е обезпечен на същите тия принципи, които тогава са били дълбоко по-реални. Не е имало страшния отскок на интелектуализацията, тя, доколкото е съществувала, е била в хармония с типа на производството. Сега тя се откъсва и типът на производството се откъсва от нея. И тука вече всяка хармония от социален и икономически тип се изпарява. Раят на българските пазари остава като златен век назад. Не е вече щастливото време преди Първата световна война, когато яйцата се продават на дузини. Не е вече дори времето от 30-те години, когато всяко семейство, независимо дали е на министър или на разсилен, два пъти в седмицата минимум има печеното агне. Всичко това, примерно ще кажем, комунистите го разрушиха. Това е вярно, но и да не бяха те, този процес си тече. Дори в някои случаи ние можем направо да кажем: извинете, вие не сте автори на тая мръсотия, вие нямате нищо общо, вие лъжете — тя е причина сама за себе си. Самоомразата и омразата към българщината вече става религия. Ако си човек с достойнство, ако си поначало конституирана личност, ти не можеш да допуснеш да бъдеш наричан българин и да бъдеш третиран като българин. Това нещо катастрофално се изразява след 1918 и след 1944 г. (аз вече съм свидетел, пък от 1918 г., макар че не съм бил роден, заварих атмосферата), когато националните катастрофи будеха небивала радост в тълпата. Пада им се на буржоазията, пада им се на царедворците, пада му се на града. Като че за тях няма отражение. Казваха: да му мисли буржоазията. Да погледнем икономически на нещата: тя се лишава от излаз на Бяло море, което е гибелно. В Македония тя се лишава от много важни зони на продукция. Македония е най-добрата овощарска зона в Европа, това може да се види само на място. Дърветата, каквито и да постъпят там, подобряват своя вид. Аз в Ресен съм ял круши 25 см. дълги. Това е място, където се срещат маслината, смокинята, нара, с дюлята, с крушата… И освен това, това са едни от най-големите златни залежи на Балканите. Има цели планини, каквито сега откриха в Гърция, за които се знае, че примерно даден масив съдържа примерно 70 000 тона злато. Разбира се, тия орязани граници не са само едно държавно унижение — че министър-председателят не може да ги обложи и че военният министър не може да назове някакви победи. Те се изразяват в засилване на обществената мизерия. Изрязването на Добруджа, изрязването на Западните покрайнини имат огромно стопанско значение и поради това: от Източна Тракия в България влязоха 600 000 бежанци, от Македония влязоха около 1 100 000 (заедно с Втората световна война). Това е почти двумилионно бедствуващо население, което страната трябва да приеме и по някакъв начин да уреди. И те не са минали без форми на обществена помощ, като се почне от раздаване на храни, заеми за строежи и т.н. Тези факти, тези нещастия лягат върху всеки човек, независимо дали ги признава. Но за комунистите и земеделците това беше върховно тържество. „Най-сетне буржоазията получи своето заслужено“. Има и друго. Нетърпимостта към своето състояние се превръща в една денонощна омраза към реалността, а реалността е определена система — социална и пр., но най-накрая и национална, най-накрая и етническа. Ти не можеш да я намразиш само защото е система на българската буржоазия, ще свършиш с това, да я мразиш, защото е българска.

Но този манталитет, най-накрая, е тотално нихилистичен, състои се от едно отрицание на самия себе си. Българинът не представлява нищо за себе си. И ако го питате, той ще ви каже: кой съм аз и защо съм — абе, я ги остави тия работи. Имаше и един политически момент, когато преди 9. IX. 1944 най-често казваха: абе виж какво, животът не струва три лева, колкото един куршум. И тръгваха с комунистите и с партизаните. Защото това е негово интимно убеждение. И защо животът му наистина да струва повече от три лева? Ами че той нито в материално отношение, нито като условия на живот, нито като духовна нагласа представлява нещо. Той е един изтръскан чувал, една скъсана обувка, една стара подметка, един изгнил дюшек. Цялата тая история свършва с това, че той се е лишил от всички тропизми. Съвременната социология смята, че истинското богатство на човека е богатството от тропизми: движението към определени цели. Богатството от тропизмите е и социалната динамика. Това е не само заетостта в едно производство, това е заетостта в преодоляването на това производство, в постигането на нов хоризонт. В обществения живот това се изразява в много интересни насоки на движение. Примерно, ако желаете, цялото ново експериментаторство в областта на изкуството. Ако се обърнем общо към мисълта, цялото това т.нар. стиково развитие, което слага край на специалността. Днес само в България можеш да се хвалиш, че си специалист. Където и да отидеш по света, те питат как работиш между една наука и друга. Щат или не щат, от черупката на европейския материалист и позитивист възниква един нов тип. Примерно от идиота Зола изниква гениалният Юйсман, който почва като натуралист, за да свърши като най-духовният автор на миналия век, с най-много предчувствия, интуиции и в пластическо отношение фантазен писател.

Това аконтрарио, раждане от противоположността, е много важно, то тук не се осъществява. Не се осъществява благодарение на бедността на духа, на стария манталитет, на целокупния народ, на цялата тая тиня, оставена от странното и особено историческо развитие на България и на част от Балканите. Макар че (например в Румъния) това нещо е много дълбоко осъзнато и преодоляно. А за Гърция да не говорим. Това е характерно за Шумадия и за България, не е характерно за Албания. И ето, обществената бедност се изразява в края на краищата и като едн

1. Евреи в България (Списък на по-известните евреи /някои от тях и ционисти/ в България през периода 1900-2000 г.)
2. Какво направиха евреите за България? (книга – безценна)

Известни личности за евреите

Мезонетът на Тръмп: Окултните символи и знаци показват на кой всъщност се кланя Тръмп (ВИДЕО)

Джерард Кушнер – зетят на Тръмп, е истинският президент на САЩ

http://pikabu.ru/story/v_kazhdoy_znachimoy_strane_mira_est_svoe_
glubinnoe_gosudarstvo_sozdannoe_izrailem_4946856

Превод, Григор Симов

На нас - руснаците, украинците и белорусите ни е завещано да сме заедно. И това, че днес безумстваме и се ненавиждаме едни-други, е главното обвинение против нас, защото нарушихме завета.
Какво нямахме, братя? Земя ли? Или Свобода? - А като се убиваме един-друг, станахме ли по-свободни? Или може би, поискахме по-добър живот? Но нима това е по-скъпо, от родния брат?

А аз мисля, че просто не ни достига любов към нашия брат. Ние сме забравили, какво е светостта на родството. И затова при нас дойдоха чужди хора и станаха в дома ни, главни. И ето сега, чужденците, на които повярвахме повече, отколкото на своите, ни насъскват, и под лукавите им речи, за величие на руския и украинския народи, ние се убиваме едни-други.

Пиша това писмо с болка за моя народ. Аз съм православен казак, принуден да се вдигне в защита на своята земя, против своите братя по вяра. Нима е възможно да се измисли нещо по-подло? Днес вече се вижда добре, че не опълченито се сблъска с украинската армия, но разделеният православен народ се вдигна, един, против друг.

Това стана възможно, понеже 1991 г. изгубихме нашата обща родина. Тогава враговете разбиха държавата, а днес дробят и насъскват отделните части. Останахме без нищо, ни своя култура, ни образование, ни свои шахти и заводи. Но това е само половината беда. Главното е, че изгубихме своите братя. А сега просто ни внушават, и ние им вярваме, че украинците са западняци, а руснаците са агресори и завоеватели.

На нас излъганите и окрадените ни остана само общата мечта - за справедлива държава. На украинците - за велика Украйна, на руснаците, за велика Русия. Но в същност това е една голяма мечта на разделения народ, тугувал 25 години по своята Родина. Но не за държавата на олигарси и предатели, каквито са Московската и Киевската колонии, а за наша единна, славянска държава. И за мен не е важно, как ще се нарича тя: - Киевска Рус, Московска Рус или Новорусия, - главното е, че това ще е Нова Русия, наш общ дом.

А сега се убиваме едни-други а нашите палачи почти открито ни подтикват към (само)убийството. Сега с нас се подиграват от руската и украинската телевизии, като, ту обиждат украинския народ, наричайки го фашистки, ту обиждат руския народ, наричайки го окупатор. От «обективните руски медии» няма да чуеш думи на съчувствие към попдналите в беда украинци. Там няма да кажат, кой въвлече целия народ в духовната катастрофа. А и самите руснаци вече не чуват своите братя. Тях, както и украинците, ги приспаха с «патриотичната» лъжа за собственото величие, и разпалиха ниска ниционална гордост и надменност. Главната грижа на медиите е, да НЕ пробудят добри чувства между нашите народи.

А защо така се унизихме, братя, наскърбявайки се едни-други! Нима дотолкова ослепяхме, та не виждаме истинските ни врагове, и какво те устроиха на земята на Украийна? Това, което правят завзелите властта еврейски нацисти, поразява с обмислената си злоба и ненавист, към нашия народ. Те, не само разрушават селата и градовете на Донбас. Те унищожават тук и армията на Украйна, мачкайки я в (изкуствени) котли (в обкържение) и в безсмислени атаки. Техните лекари и санитарни бригади разфасоват на части войниците от ВСУ (Въоръжените Сили на Украйна) и мирните жители на Донбас, и събират тук богат урожай от човешки органи, които после отиват в Израел, Европа и САЩ. Те вече открито заявяват, че в Украйна строят - Нов Израел. И го правят заедно с руската олигархия, чиито спецслужби отстрелват тук независиимите командири на опълчението. А ние воюваме, един с друг.

Удивително е, но единственото място, където само една пролет се задържа руската власт, беше Новорусия. Може би ние и затова така трепетно я бранехме, и толкова яростно се бихме за нея, понеже чувствахме, че това е последното, което ни е останало. Не територията, - не. Те убиват главното - вярата в справедливостта и в хората, вдигнали се за идеята. А без това, за какво ни е територия? За да тъпчем червото си, да пием по кръчмите водка и културно да преживеем в клетка, в робската кошара? Това можем да го правим и в затворническите лагери. Явно, добрата война е по-добра, от този лош мир. Войната, поне ще отвори очите на нашия народ, кои сме ние и кои са враговете ни.

Призовавам съратниците, призовавам тези, кито днес са в строя , и бъдещите воини. Ние нямахме друг избор, не можехме по друг начин, нямахме друг изход. Но вие бъдете по-мъдри от нас. Не се доверявайте на враговете. Не вярвайте на Москва и на Киев. Ни в меда им, ни в жилото, нито на победите, нито на пораженията. Даже и целия Донбас, от Славянск, до Мариупол да ви дадат, даже и цалата Новорусия - не вярвайте! Те вичко ще обърнат в поражение. Властта, и в Русия, и в Украийна е в едни ръце. И там, и тук (и навсякъде!), спецслужбите служат на еврейските олигарси. И за тях е все едно, какъв си ти, - украински националист или руски доброволец, - писателят Олес Бузина или командирът от опълчението Александър Беднов.

Хора на Донбас! Руснаци и украинци! Братя!

Нашата жертва не е напразна! Не е напразна, нито за вдигналите се, в защита на Донбас, нито за вдигналите се, за единството на Украийна. Нашата обща беда е в това, че нашите идеали се оказаха в ръцете на подлеци, които, използвайки патриотичните чувства на руския и украинския народа, ни организираха тази война.

Скоро на всички нас - руснаци, украинц и белоруси ни предстои да се сражаваме за единна държава, заедно с всичките отпаднали от нашата Родина, народи. И да благодарим на Бога, че в навечерието на голямата война, ни се разкриха лицата на нашите истински врагове, които разделиха нашите народи 1991 година, и до сега държат властта над нашата земя, като организираха преврати и майдани, а после ни насъскаха в граждански войни. Но те рано се радват! Тук в Новорусия, в пещта на братоубийствената гражданска война се кове оръжието на великото отмъщение, което ще премине през земята на Русия, Украйна и Белорусия, и ще изгори тази вселенска сквернота.

Затова ви казвам, че жертвата не е напразна! Тази война няма да раздели нашите народи. Срамът за пролятата братска кръв, ще се окаже по-силен от миража на независимостта. Върху кръвта на воините мъченици, върху братската кръв на руския и украинския народ, ще възкръсне нашата единна държава. Затова, като набат бият в ушите ни думите на свети Лаврентий Черниговски: «Както не може да се раздели Светата Троица, на Отца и Сина и Светаго Духа /– това е единният Господ Бог/, така неможе да се разделят Русия, Украйна и Белорусия, защото те заедно са - Светая Рус!»

Затова се обръщам към вас, братя, за да виждате винаги истинския враг и да не вдигате ръка, един, срещу друг.

 Не е лошо да умреш през май

и да останеш в пролетната свежест

И макар че не всичко успях,

Поне не останаха съмнения...

Не е лошо да умреш през май

КОМБРИГ МОЗГОВОЙ

http://www.logoslovo.ru/forum/all_1/topic_14894/

и

 http://novorus.info/news/50180-23-maya-den-pamyati-alekseya-borisovicha-mozgovogo.html

Превод, Григор Симов

Около личността и делото на Хр. Ботев у нас от край време се води нестихващ спор: той е наш – казват националистите, – защото като никой друг той възпя пламенното всеотдайно родолюбие и запечата това си верую с велика саможертва, като поднесе живота си на кладата на освободителната борба; не – отвръщат социалистите, които търсят разрешение на социалния проблем по пътя на интернационализма, – той ни принадлежи, защото в основата на неговото мировъзнесение стои социалният идеал и цялото му творчество и дейност отразяват бунта срещу социалните неправди и копнеж по социална свобода, Ботев е социалреволюционер!

Трябва да се съгласим, че доскоро този суетен спор ако не оправдан, то той се явяваше все пак обясним. Защото бе време, когато доктрините и самият политически живот бяха изправили национализма и социализма, като две противоположни взаимноизклюващи се начала: националистическите възгледи бяха станали повече атрибут на привилегированите класи, които като консервативен елемент органически реагираха срещу всяка социалреволюционна повеля; чернотрудовият народ от своя страна чувстваше, че трябва да води борба срещу този буржоазнокапиталистически национализъм, и вярваше че само по пътя на интернационалния марксизъм е възможно да се извоюва социалистическия идеал. Така борбата за по-сносни и по-човечни условия на живот придоби противонационален характер и се свърза с идеята за световна социална революция, а национализмът реагирайки срещу този антинационален дух на социалистическите тежнения, се отчужди от социалните повели на времето и стана синоним на консервативния капитализъм.

Така около социалния принцип и националната идея се формираха две враждебни една с друга сили, които разкъсаха единството на народите, нарушиха хармонията в организма на нациите и запълниха десетилетия от живота им със сътресения и кървави междуособици, които погълнаха несметни жертви в хора и в стопански и културни блага. При това при тази поляризация на социалното и националното начала повлече след себе си деградацията и на първото, и на второто от тях. Социализмът от светла етична повеля се превърна в грубо-егоистичен класов и съсловен материализъм, разкъсващ свещената и неразривна връзка с нацията и нейния целокупен интерес. Национализмът от възвишена идея и съкровено съзнание за обща принадлежност и съдбовна свързаност с всички родни братя от една и съща кръв бе на път да се изроди в социално рушителен фактор, дигнал ръка срещу свещената борба на родните братя за хляб и труд. Ето как идеята за нацията и тази на социалната правда, опълчени изкуствено една срещу друга от идеалистични държавнотворни стимули, грозяха да станат ферменти на бавното, но сигурно разложение на политическия живот на народите.

Не ето че стана чудо: от кървите и пожарищата на световната война народите излязоха изтерзани и разнебитени, но някак си по-калени и пречистени. Зад разкъсаните буреносни облаци се показа в туко-що разведреното небе  нова дъга с цветовете на социализма и национализма, сплетени в едно! Така както след земетресения нейде в океана се появява нова земя, така изплува над политическия хоризонт след трусовете на световната война  и следвоенните години един нов политически свят: един свят, който преодоля заблужденията, суетните борби и изкуственото раздвоение на миналото и отбеляза грандиозен прелом в политическото мировъзрение и държавното устройство. В политическото съзнание на хората завладя мястото идеята за неразривната връзка на доскоро враждуващите начала на социализма и национализма. Те не са и не могат да бъдат две различни и противоположни начала, а се обуславят едно друго и са рожби на една неделима идейна същност:чистият и истинският национализъм, който е призван да бди над целокупния интерес на нацията, не може да бъде майка за едни и мащеха за други родни братя. Първият дълг на една национална власт е да създаде с цената на всички жертви възможност и на последния член на нацията да води достойно човешко съществуване, да се почувства зачетен гражданин на държавата. По този начин той би могъл да бъде обладан от висшето чувство на национална чест и достойнство и да допринесе според силите и дарбите си своята част от националното творчество и за величието на Родината. Чистият и истински социализъм не бива да бъде класов или съсловен егоизъм и не може светотатствено да къса природната кръвна връзка със собствената нация, а съобразно с един естествен закон трябва да реализира социалния идеал преди всичко в рамките на националното общежитие. Идеализмът остава еднакво ядка и звено на социалната и националната идея. В него те намират отново своята грандиозна синтеза, криеща неподозирани възможности за разцвет, благоденствие и държавно-политическа мощ.

И ние можахме да видим това ново политическо съзнание да търси и намира под една или друга форма своята реализация в политическия живот на народите и държавите. Ние станахме съвременници на един знаменателен процес на социалполитическо развитие на някои държави: работничеството се отвърна от матеарилистичния марксизъм и понесе възторженото знаме на националния възход и величие, а трагедиите на буржоазнокапиталистическия свят приеха радикални и революционни ограничения на техните стари, зле разбрани привилегии, станаха в душата си сами работници и закрачиха гордо към изграждането на новата държава наред с работника, издигнат до равноценен член на народната държава. Така бяха преодолени еднакво и безотечественият марксизъм и чорбаджийско-либералистичният национализъм  и на тяхно място остана като единна и неразделна същност един нов социалреволюционен национализъм, който в рамките на нацията дава радикално разрешение на социалните проблеми. Две изкуствено отбити една от друга реки, текли много деситилетия в погрешни посоки, намериха отново своето общо русло, за да оплодотворят утрешното благоденствие на народите. Пред нашите очи се разиграва така един от най-интересните и епохални феномени в историческото развитие на народите.

Време е вече и у нас, в България, да се спори по-малко доктринерски за формата или външните белези на очакваната нова държава, да се покаже повече разбиране за същността на тази величава синтеза, която може да намери своята реализация съобразно с индивидуалните особености на народа в различна форма: демокрация или диктатура, социализъм или индивидуализъм – това не са вече дилеми, а лозунг, изпреварени от времето и лишени от съдържание! Да се спори схоластически за тях, значи да сме проспали епохалните времена на съвременното политическо развитие. Единственото важно е да внедрим дълбоко в душите и сърцата си идеала на това ново политическо съзнание и да станем идеалисти в служба на нацията и социалните повели. Всичко друго е въпрос на подробности и то ще дойде тогава, рано или късно, от само себе си.

Ето как онова, което изкълчените форми на доктрината и заблужденията на политическата действителност в миналото ни караха да виждаме като несъвместимо противоречие в мирогледа и личността на нашия велик възрожденец Ботев, се слива в едно хармонично тяло, което прави творчеството, делото и саможертвата му и разбираеми и естествени.

Ние, Българите, трябва да бъдем горди, че в образа и делото на Ботев и плеядата други идеалисти от епохата на Възраждането сме дали на света предтечите на новия политически идеал. Всички те, като пламенни и искрени националисти не можеха да не бъдат социалисти и обратното – в истинска идеалистична служба на социалния идеал и международната правда, те не можеха да нямат пред очи преди всичко собствения народ, като неделима общност и свещена социална задача.

Нека прочее се отдадем всецяло и искрено на този нов политически идеал, завещан нам още от епохата на нашето Възраждане!

д-р Димитър Вълчев, СБНЛ, март 1939 г.

В тъги, в неволи младост минува, 
кръвта се ядно в жили вълнува, 
погледът мрачен, умът не види 
добро ли, зло ли насреща иде... 
На душа лежат спомени тежки, 
злобна ги памет често повтаря, 
в гърди ни любов, ни капка вяра, 
нито надежда от сън мъртвешки 
да можеш свестен човек събуди! 
Свестните у нас считат за луди, 
глупецът вредом всеки почита: 
"Богат е", казва, пък го не пита 
колко е души изгорил живи, 
сироти колко той е ограбил 
и пред олтарят бога измамил 
с молитви, с клетви, с думи лъжливи. 
И на обществен тоя мъчител 
и поп, и черква с вяра слугуват; 
нему се кланя дивак учител, 
и с вестникарин зайдно мъдруват, 
че страх от бога било начало 
на сяка мъдрост... Туй е казало 
стадо от вълци във овчи кожи, 
камък основен за да положи 
на лъжи свети, а ум човешки 
да скове навек в окови тежки! 
Соломон, тоя тиран развратен, 
отдавна в раят найде запратен, 
със свойте притчи между светците, 
казал е глупост между глупците, 
и нея светът до днес повтаря - 
"Бой се от бога, почитай царя!" 
Свещена глупост! Векове цели 
разум и совест с нея се борят; 
борци са в мъки, в неволи мрели, 
но кажи, що са могли да сторят! 
Светът, привикнал хомот да влачи, 
тиранство и зло и до днес тачи; 
тежка желязна ръка целува, 
лъжливи уста слуша с вяра: 
млъчи, моли се, кога те биять 
кожата ти да одере звярът 
и кръвта да ти змии изпият, 
на бога само ти се надявай: 
"Боже, помилуй - грешен съм азе" 
думай, моли се и твърдо вярвай - 
бог не наказва, когото мрази... 
Тъй върви светът! Лъжа и робство 
на тая пуста земя царува! 
И като залог из род в потомство 
ден и нощ - вечно тук преминува. 
И в това царство кърваво, грешно, 
царство на подлост, разврат и сълзи, 
царство на скърби - зло безконечно! 
кипи борбата и с стъпки бързи 
върви към своят свещени конец... 
Ще викнем ние: "Хляб или свинец!"

---

Стихотворението "Борба" е излязло за пръв път във в. "Дума на българските емигранти" (1871) без последните десет стиха. Цялото е публикувано в "Песни и стихотворения".

или
Идеологическият път на измамата "Македонски език"

Обвиненията, че ІІ-ият Интернационал, респективно Русия - са създатели и идеолози преди това на македонския език и нация са меко казано, несъстоятелни.

НационалистБг.ком разполага с богата документация, която доказва, че евреи от Русия, после СССР, Австро-Унгария, Англия и дори от Италия "разработват идеята" за самостоятелен "македонски" език (МакедонскиОТ ЙеЯзик).

Ционисткият заговор срещу православна, 1500 годишна България и България на Св.Св. Кирил и Методий има конкретни имена.

Едно от тях е на евреина Самуил Бернщейн:

Няколко бележки за македонския литературен език

Коренното славянско население на Македония в миналото е било в близко родство със славяните от Мизия, Тракия и Родопите. Това е определило най-важните етнографски и езикови признаци на македонските славяни.

В последствие обаче, в резултат на редица важни обстоятелства, Македония тръгва по свой собствен път и сега ние наблюдаваме формирането на нов славянски народ, македонци, които се отличават от останалите южнославянски народи.

Във връзка с това, лозунгът "Македония за македонците" придобива напълно реален смисъл. Неговото въплъщение в реалния живот изисква решаването на цяла поредица от важни задачи, сред които една от най важните е създаването на македонския литературен език.

Огромната част от македонците са полазвали българския език, по-малката - сръбския.

Пред строителите на новата национална култура на Балканите стои задачата за създаване на нов литературен език, близък до народните маси на Македония.

Такива опити вече са били правени.

Още в самото начало на XIX век един от македонските книжовници Кирил Пейчинов, родом от Положкото село (Т)*еарце, което е близо до гр. Тетово е писал книги за своя народ на "най-прост език некнижен" на своя роден говор.

Силна македонска стихия има и в езика на Р. К. Жинзифов и на много други писатели и поети от македонски произход. Но всички опити за създаване на македонски литературен език не са дали положителни резултати.

За решаването на подобни задачи времето е настъпило едва сега, когато свободната Македония влиза в състава на народната, демократична Югославия.

Факсимиле от статията

Скопският говор е краен говор, който е изпитал дълбокото и продължително влияние на сръбския език.

Това обстоятелство е довело до проникването на много сръбски думи в този говор, които са неизвестни на македонските славяни.

Това също е довело и до смесването на разнообразни фонетични системи, често отразени в една и съща дума. Така, в този говор на мястото на старите носовки намираме а, у /гусеница, гасеница, г с-г с и нос не знаат ес/ Могат да бъдат дадени много примери за много такива смесвания.

Приемането на този говор за основа на новия литературен език би довело до създаването на език, който е близък до сръбския и е отдалечен от основната маса македонски славяни и също е лишен от стройност на фонетичната система. Много близък до скопския говор е велешкия (гр. Велес). Велеско-скопските говори не могат да бъдат използвани при създаването на новия литературен език.

Новият литературен език не трябва да бъде създаван въз основа на източните говори.

Такъв език би бил много близък до българския.

При избор на говора е необходимо непременно да се отчете това, че новият език трябва да притежава такива особености, които му дават право на самостоятелно съществуване.

Такъв може да бъде само централния говор, заемащ значителна част от територията на Македония /Битоля, Поречье, Прилеп/.

Много близки до този говор са говорите от Охридската група; те също трябва да бъдат отчетени при създаването на новия литературен език. Тези говори имат стара книжна традиция, произлизаща още от дейността на Климент.

Един специалист по македонска диалектология разполага с достатъчен брой диалектологически факти, които в този спор дават възможност да се отхвърли скопско-велеската група и да бъдат използвани централните говори.

Не по-малко важен въпрос е и въпроса за графиката. Мисля, че тука трябва да бъдат следвани българската и руската традиции, а не сръбската /т.е. трябва да бъдат въведени буквите Я ,Ю и да се махне /меко Ч - няма го в кирилицата/* /.

Естествено, не е необходимо да се приемат всички архаични букви на българската азбука голяма носовка,*, - ятова гласна*, малка носовка*/.

Ортографията трябва да се създава въз основа на фонетико-морфологичен фундамент.

Пред създателите на новата славянска култура в Македония стоят отговорни задачи.

В областта на езика те се състоят не толкова в това, че трябва да изберат говор, но и в създаването на нова лексика, в написването на граматика, в създаване на речници и т.н.

Само с общите усилия тези задачи могат да бъдат речени в най-кратки срокове.

Моята гледна точка по македонския въпрос печатно съм изказал още през 1938 година в статия специално посветена на македонския език.

В нея съм писал "Независимо от значителното диаметрално разнообразие, македонските говори сами по себе си представят едно единство и видимо се отличават от говорите в Тракия, Родопите, Мизия и Балкана. - "Македонски език", Б. С. Е, п.37, стр. 743.

Професор Бернщейн Самуил Борисович

Факсимиле от решението за "македонската азбука", взето от македонските власти през м. май 1945 г.

Факсимиле  - продължение

От него
Основные книги С. Б. Бернштейна
Разыскания в области болгарской исторической диалектологии. Язык валашских грамот XIV—XV вв. М.; Л., 1948.
Болгарско-русский словарь. М., 1966;
Очерк сравнительной грамматики славянских языков: В 2 т. М., 1961—1974;
Константин-Философ и Мефодий. Начальные главы из истории славянской письменности. М., 1984;
Из проблематики диалектологии и лингвогеографии: [Сб. статей]. М., 2000;
Зигзаги памяти. М., 2003.

За него

Аванесов Р. И. Сорок лет в славистике // Исследования по славянскому языкознанию: Сб. в честь шестидесятилетия проф. С. Б. Бернштейна. М., I971;
Горшкова К. В., Гудков В. П. Жизнь в науке и для науки: К 80-летию С. Б. Бернштейна // Вестник Моск. ун-та. Сер. 9. Филология. I991. № 1;
Толстой Н. И. 60 лет служения славистике // Studia slavica. К 80-летию С. Б. Бернштейна. М., 1991;
Венедиктов Г. К. Восемьдесят лет старейшине советских славистов // Сов. славяноведение. 1991. № 1;
Топоров В. Н. С. Б. Бернштейн [некролог] // Балто-славянские исследования. 1997. М., 1998;
Филологический сборник памяти профессора С. Б. Бернштейна: К пятилетию со дня кончины. М., 2002.

(nationalistbg.com)

Нашите експерти откриха фашисткия замисъл на евреина конкретно в абсурдния от научна гледна точка израз "фонетико-морфологичен фундамент". Което си означава на прост човешки език - фалшификация!

По материали от: nationalistbg.com


/за Плевен онлайн портал:
д-р инж. Никола Тодоров, доцент

От Британското посолство до Държавния департамент 1
  
                                        <sup>Меморандум

  След внимателно проучване на приготвения от Службата за военна информация документ “Дългосрочен план за България” (2), правителството на Негово Величество намери за необходимо, че е полезно да представи следния доклад, относно политиката му спрямо България и позицията му, относно пропагандната насока, приета във връзка с тази политика.</sup> 

  ^{През месеците, предхождащи скъсването на дипломатическите отношения през март 1941 г., между нашата страна и България, многократно са отправяни предупреждения до Българското правителство, относно последствията, които биха настъпили, след капитулацията на България пред Германия и преди всичко при нападение от страна на България срещу нейните съседи! Правителството на Негово Величество предостави на вниманието на България цялата мотивация и безрезервната подкрепа, за да запази нейната независимост. Въпреки това, България най-накрая отстъпи пред немския натиск и когато немските войски навлязоха в нейната територия, активно им сътрудничеше, една позиция, която бе в ярък контраст с пасивната позиция на принудителна жертва, като Дания например! По-късно, когато Германия нападна Гърция и Югославия, Българската войска последва германците като чакали, използвайки тяхната слабост, предявявайки големи териториални претенции спрямо тези страни, които Българското правителство обяви със задоволство още през януари 1940 г. и тържествена надутост.}

  ^{Пълномощният министър на Негово Величество сър Джордж Рендъл при своите последни разговори с Царя на българите (3) и с българския председател на министерския съвет (4), даде на България ясно да разбере, че тя трябва да поеме отговорността за всички последствия от предателската й постъпка. Струва си да се отбележи, че когато сър Джордж изрази своето дълбоко съжаление, че въпреки опитите на правителството на Негово Величество да спаси независимостта на България, те са пропаднали, г. Филов отговорил, че въпросът за независимостта на България е единствено и само от компетентността на Българското правителство и без необходимостта от наша помощ! На това пълномощният министър на Негово Величество отговаря, че той ще си вземе сериозна бележка за това становище, тъй като то би било от голямо значение при една бъдеща конференция да го знае, че българския председател на министерския съвет в критичен момент от българската история, е поел пълната отговорност за резултата, който позицията на българската правителствена политика би имала в края на краищата върху независимостта на България. При това, по време на двата разговора, нито българския цар, нито неговият министър можаха да изтъкнат по-добро извинение за капитулацията на България от това, че една победа на Германия изглежда неизбежна!}

  ^{Поради това правителството на Негово Величество възприема решението на България да влезе в Оста, като резултат на преднамерено решение, взето с пълното съзнание, съобразно предупрежденията за последствията. Англичаните отказват да признаят анексията на гръцки и югославски територии от България и те, по такъв начин, не се чувстват обвързани със запазването на суверенитета на Българската държава. Становището на правителството на Нейно Величество относно бъдещето на югоизточна Европа, е този район да бъде групиран в някаква формална федерация, точната формула на която, съответно – механизма на федериране и нейните външни и вътрешни граници, би била установена при една бъдеща мирна конференция между заинтересованите воюващи държави, при специалното сътрудничество и съгласие на СССР. Такава конференция, естествено, би трябвало да включва България, като предварителните, бегли сондажи, които правителството на Негово Величество е имало по този въпрос с правителството на СССР, последното, по принцип, не е изразило несъгласие, за включването на България в тази организация. От друга страна, невъзможно е все още да се каже, дали България ще бъде част от тази организация или независима държава, и дори и, че много от българите, биха били кръвно заинтересовани, за създаването на независима държава, правителството на Негово Величество намира за неразумно да се обвързва с гаранции от подобно естество.}

  ^{А що се отнася до отношението на правителството на Негово Величество спрямо династията на Сакс Кобурготите, ще припомним, че настоящата война е третият случай (5), в който член на тази династия, участва във вероломно нападение срещу своите съседи. Но факт е освен това и че, отговорността за сегашната ситуация, не може да се прехвърли от Царя върху българското правител-ство, тъй като то е обявено от българите като негово създание. Ако бъдещето на югоизточна Европа е на федерални основи, то още повече не би имало място за една България, управлявана от член на сегашната царска фамилия, поради естествените справедливи чувства на ненавист, с които тя би била посрещната от съседните й държави, и особено от царските фамилии на Гърция и Югославия. Поради това правителството на Негово Величество не може да има повече никакви контакти с Цар Борис, за чиято участ то не е заинтересовано (6), нито пък биха искали да имат нещо общо с днешното българско правителство. Царят е компетентен човек, лукав, слабохарактерен, неспособен на смели решения, досущ като баща си. Всички опити за му се окаже подкрепа, с надежда България да се откъсне от Оста, по всяка вероятност биха пропаднали и ние просто бихме се компрометирали в очите на нашите балкански съюзници и пред света, като при това бихме си навлекли неизчислими беди и усложнения в бъдещите ни планове за съдбата на югоизточна Европа.}

  ^{В този аспект политиката на правителството на Негово Величество спрямо България, както и пропагандата срещу България, би била от същото естество. Генералната линия бе посочена в ме-морандума, предоставен пред Държавния департамент на 6 април 1943 г. Ние само бихме втълпили на българския народ, че отговорността за днешната злочестина, в която се намира, се дължи изцяло на днешния режим и че единствения му изход е да се опълчи срещу хората, които са ги предали – или по пътя на революция или чрез безусловна капитулация пред освободителните армии, когато му дойде времето. Ние нищо не обещаваме, както и не даваме никакви гаранции за бъдещето на България, като при това българския народ трябва да бъде уверен, че чрез една почтена капитулация, ще намери единствен изход от сегашната злочестина.}

^{Вашингтон, 16 август 1943 г.}

-----------------------------------------------------------

1 Foreign Relations of the United States. Diplomatic Papers. 1943. Washington: United States Government Printing Office, 1963, Volume I: General, pp. 495-497: 741.74/12.

2 Не се намери екземпляр от този документ на Службата за военна информация сред документите й в Националните архиви.

Дали е активен и досега! - редакция

3 Борис III от дома Сакс-Кобург от 5 III 1941 г.

4 Богдан Филов от 5 III 1941 г. 

5 Междусъюзническата война, Първата световна война и Втората световна война. - редакция

6 Настоящето показва как само след три дни е задействан планът по отравянето на Цар Борис: от английската служба MI5 (Military Intelligens Five Division) на принцеса Мафалда (+ 28 август 1944 г.) се предава тихоокеанската отрова грузу на новия (от 6 VII 1943 г.) италиански посланик в София Mamelli (бадолист), който намазва с нея отвътре чашата за кафе предназначена за Цар Борис III по време на обяд с обща храна...

На погребение на Царя германската делегация водена от Кайтел е получила изричното разпореждане от Хитлер да взема храна единствено от Главната квартира!

 Монархическо-консервативенъ съюзъ.