Меморандумът е подписан от:

А. Председателя на Европарламента ХЕРМАН ВАН РОМПУЙ

Б. Министъра на образованието на Гърция АНДРЕАС ЛОВЕРДОС

В. Представителя на Константинополската Църква, извън Константинопол, Митрополит Иконийски ТЕОКЛИТОС, Мала Азия

Г. Представителя на Славянските Патриаршии и на Руското Правителство, Архиепископ ВОЛОКОЛАМСКИЙ Илларион

Д. Представителя на Света Гора – Атон, игумен ЕФРЕМ ВАТОПЕДСКИ

Е. Представителя на Кипърската Църква и на Правителството на Кипър, Митрополит Морфски Неофит и Тримифунтский ВАРНАВА,

Ж. Представителя на Антиохийската Църква, ИЛИЯ Триполски,

И. Представителя на Александрийската Църква , ВАСИЛИЙ Триполски,

К. Представителя на Йерусалимската Църква, ТИМОТЕЙ Востърски.

ТЕКСТЪТ НА МЕМОРАНДУМА (в съкратен вариант)

Подписан в Страсбург, на 25-29 юни 2014 г.

ТЕМИ:

1. МЕМОРАНДУМ за Застрахователните Фондове 

2. МЕМОРАНДУМ за образованието

3. МЕМОРАНДУМ за Църквата

4. МЕМОРАНДУМ за болниците и здравните заведения

4. MЕМОРАНДУМ за административната реформа



УВОД 

Меморандумът влиза в сила от 1 май 2016, до 16 август 2020.

Задълженията и пълномощията ни са, да осъществим Реформите, докато е в сила Меморандумът. Меморандумът може да продължи действието си или може да се прилага преди срока.

МЕМОРАНДУМ за Застрахователните Фондове в Европейския Съюз

РАЗДЕЛИ 11

Раздел 1: Консолидация на фондовете от системата за застраховане и свеждането им до два , в срок до 09/18/2019, (Отделни по-маловажни за нас, членове, тук не са преведени!)
...Член 3: Издаване на Електронни карти на всички лица застраховани в Единната Електронна система...

Член 4: Учрежденията работят във Ввсички неделни дни през годината... Реализация на Реформата, 01.01.2017.

Член 5: Почивен ден за застрахователните организации е събота, през цялата година...

...

Член 11: После да се обединят Учрежденията в едно, от 16.8.2020

МЕМОРАНДУМ за образованието

Раздели 12
Член 1: Поликултурно образование във всички учебни заведения, от 09.11.2016.

Член 2 : Отмяна на Религиозните и национални празници във всички учебни заведения, от 09.11.2017.

Член3: Ликвидация на църковността на учениците, от 11.11.2016.

Член 4: Задължително посещаване на синагогите и ислямските джамии... от 11.11.2016.

Член 5: Въвеждане в началните класове на уроци по сексуална просвета, от 09.11.2016 и предоставяне на безплатни презервативи за всички ученици в началното училище, от 10.11.2016.

Член 6: Отмяна на уроците по национална история, и въвеждане на урок за Европейското Възраждане, с осветяване предимно на въпросите за Френската и Италиянската революция на Гарибалди 1843 г. Реформирането започва от 11/12/2018.

Член 7: Практическа реализация на курса по сексуална просвета, на всички нива от училищното образование, до 11.12.2017.

Член 8: Премахване на националните празници и фестивали, от 10.16.2016.

Член 10: Премахване на Богословските Факултети в Университетите, от 10.16.2016, и преобразоването им във Факултети по религиознание, като катедри към Философския факултет. Премахване на религиозното образование от всички нива на училищното образование, започвайки от 09/11/2016, и въвеждане на урок по религиознание, от 09.12.2016.

Член 11: Отмяна на многото професори, на разнните нива на образованието и въвеждане на Интернет, от 1.1.2017.

Член 12:
12 А: Въвеждане на (картинни уроци) слайдове, в уроците по сексуална просвета, от 09.19.2016.
12 Б: Въвеждане на Електронна идентификация на студентите, от 09.20.2017.
12 С: Внедряване на електронни Бaр-кодове (штрих-кодове или нещо подобно) с Картони за безопасност във всички училища и университети.

12 D: Преобразуване на Образователните учреждения и университети, в места със сексуална свобода, от 09.17.2017.
12Е: Сексуална свобода за студентите, от 09.16.2016.

MЕМОРАНДУМ за Църквата

РАЗДЕЛИ 15:

Член 1: 
1А: Реформа на Църковното богослужение: Време,Разписания.

Зимния сезон: Отслужване на Божествената литургия в неделните дни, от 10, до 11:30 сутрин. Летния сезон: Извършване на Божествената литургия в неделните дни, от 7:30, до 9 вечерта. Реформата започва от 10.17.2017.
1В: Премахване на иконостасите от църквите, от 26. 10.2017.
1.Г: Въведждане на икони, по образци от епохата на Възраждането, - замяна на византийския стил, от 01.03.2017: 
1D: Въвеждане на музикални инструменти в Църквите, от 01.03.2017.

Член 2:
2 А: Отмяна на Задължителното носене на одеждата от клириците извън църквата, от 08.15.2017.
2B: Премахване на брадите и косите на духовенството, от 01.05.2017.

Член 3: Отмяна на бденията в светите храмове и манастири, от 08.14.2018.

Член 4: Премахване на светците-антисимити, от 08/15/2016

Член 5: Въвеждане на антирасистско направление в проповедите на цялото духовенство, от всичките степени на свещенството, от 09.15.2016.

Член 6: Премахване на антисемитските песнопения от всички христиански църкви, от 09.16.2016.

Член 7:
7а: Премахване на утренната служба в Християнските Православни Църкви, от 09.16.2016.
7 В: Въвеждане на нови Богослужения във всичките Христиански Църкви, от 09.16.2017.
7 С: Въвеждане на празници за околната среда, на 5 юни и 21 декември, и на 14 април, всякя година, празник на Майката-Земя. Начало на Реформата - 09/20/2016.
7d: Въвеждане на празник за еврейския Холокост, с определена богослужебна последователност за всички християнски Църкви. Празникът е определено да се празнува 3 пъти в годината, и особено на 27 януари и 21 април, втората Неделя след Християнската Пасха, която е наречена на свети Тома. Начало на реформата 1.7.2016.
7 E: Премахване на всички национални празници във всичките Християнски Църкви, от 07.15.2017.

Член 8:
8а: Реформиране на всички християнски празници в Християнските Църкви (Не пише от коя дата се въвежда).
8b: Внедряване на нови празници  в Християнската Църква.
8с: Премахване забраната за влизане на всички в християнските църкви, от 04.17.2017.
8d: Църквите да влязат в ООН, и ООН ще управлява християнската църква, от 07.15.2017.

8е: Йерусалим ще стане духовна столица, от 01.05.2017.
8f: Да се премахнат Йерусалимската, Александрийската, Антиохийската и Славянските патриаршии, освен Московската, от 01.05.2017.
8g: Ще останат само три Патриаршии към Христианската Объединенна Църква: Руската Патриаршия, Римската Патриаршия и Константинополската Патриаршия, от 01/05/2016.
8: Превръщане на Църковните училища в Религиоведски, за всичките христиански църкви, от 07.17.2017.

ЧЛЕН 9
9a: ...
9b: Църквата ще поеме попечителството и издържката, от собствени средства и от Европейския Съюз, на мюсулманските молитвени домове.
9c: Също ще поеме и попечителството над будистките молитвени домове и въобще над всичките религиозни убеждения, от 01.09.2016.
9d: Уроци ще се преподават във всичките религиозни центрове на христианските църкви, за всички вярващи от всички религии и вярвания, - от 09.20.2016.

ЧЛЕН 10
10 А: Въвеждане на нови полирелигиозни богослужения с музикални инструменти, във всички христиански църкви, - от  05/20/2017.
10 B: Възприемане във всички религиозни храмове на музикални инструменти и организиране на концерти, и не само религиозни, на 10/20/2017.
10 С: Провеждане на редовни анти-расистски и анти-фашистски концерти във, и извън, християнските църкви, от 01.05.2017.
10 D: Премахване забраната за свободно влизане в Света Гора - Атон, от 01.06.2017.
10 E: Приемане в христианските църкви на мулти организации, от 01.09.2017.
10 F: Приемане от ООН на световно правителство над международните асоциации(псевдо-държави), от 01.09.2018.

ЧЛЕН 11
11A: Признаване на първенството на християнската църква на Ватикана, от 08.15.2017.
11В: Въвеждане на Католически (Папски) монаси, и на католическите ордени, и на монаси с древногръцко (езическо) богослужение на Света Гора, от 11/20/2017, до 18/08/2018.
11C: Построяване на въжена линия в Света Гора, въвеждане на смарт системи и древни култови статуи, и преобразуване на Атон в екологично архаично-византийско общежитие /държава/ – с независимо държавно управление, - и превръщане на Света Гора в център на новото християнско направление, на новото религиозно направление и на новата църковна музика, - от 1,4 ,2018.

Член 12: Съглаяване на христианските църкви, с това, че те влизат вече в нова ера, - от 2016 година.

Член 13
13А: От 07/17/2017 преместване на Вселенската Патриаршия, на о. Патмос в Гърция или в Света Гора – Атон, или на о. Самотраки, и създване на 3 центъра на Вселенския Патриархат.
13Б: Поставяне лидери на христианските църкви, на възраст от 28 год. нагоре, от 11.1.2017.

ЧЛЕН 14
14A: Организиране на конференции и симпозиуми на международни асоциации, по проблемите на екологията, - на Гръцки острови, на Кипър и в Света Гора.
14В: Приемане от християнските църкви отмяната на националните държави, и създаване на обединения, като мулти-страни, мулти-центрове, мулти-културни, поликонфесионални (много-религиозни) държави, и създаване на религиозни държавни образувания, като Вселенската Патриаршия, от 08/15/2017.
14C: Премахване на четците-псалтове в христианските църкви и въвеждане на хорове, - от 16.10 2014.

ЧЛЕН 15
15A: Гореизброените съглашения, да бъдат ратифицирани от Вселенския Събор на христианско-православните църкви, - от 19/06/2016 до 09/07/2016.

Горепосочените договор са ратифицирани от:
• Президента на Европейския парламента, Херман Ван Ромпуй
• Представителя на Гръцкото правителств, министра на образованието Андреас Ловердос
• представителя на Вселенския Патриархат, Иконийский Теоклитос
• Представителя на Света Гора, игумена Ефрем
• Представителя на Църквата и на държавата Кипър, епископ Тримифунтски Варнава и митрополит Неофит Морфский
• За Патриархата Йерусалимски, Митрополит Вострийский Тимотей
• За Александрийския Патриархат, архиепископ Василий Триполский

• За Антиохийския Патриархат, архиепископ Триполский Илия
• За всичките славянски Православни Църкви и за Руската държава, архиепископ Волоколамский Иларион
• За Ватикана кардинал Валтера Касперс

15В: Приемане от Йерусалимския Патриархат, всичките христиански места за поклонничество (в Израел?), за да се предадат на четирите административно-управляващи органи: ООН, ЮНЕСКО, Руската Църква и ВАТИКАН, - от 1.5.2017.
15 C: Пояснителен член: всичките съставни части и имоти ще бъдат под непосредственото управление на горепосочените християнски православни църкви, заедно с държавните и хипердържавните органи.

***

МЕМОРАНДУМ за болниците и здравните заведения

Членове 8

Член 1: болниците ще се разделят за възрастни и за млади хора. от 08.09.2017.
Член 2: Вход в больниците само със застрахователна карта, от 08/09/2017.
Член 3:
3A: ...
3b: ...
Член 5: електронна идентификация на гражданите, от 06.17.2017, за всички услуги, а не само за болниците.
Член 6: Ликвидация на многото медицински спецялности, от 08.17.2017.
Член 7: Сливане на болниците и създавне на  многофункционални болнични центрове, от 08.17.2017.
Член 8
8а: Въвеждане на карти за здравеопазване, за всички граждани и лекари, от 09.19.2017.
8b: Ликвидация на центровете за здавеопазване и попечение, от 09.19.2017.

MЕМОРАНДУМ за административната реформа

Член 1: Електронна идентификация за всички граждани на Европейския Съюза и Русия, от16.6.2017. Приемане на електронната идентификация от всички християнски църкви.
Член 2:
2 А: Отмяна на държавния суверенитет и създаване на Федеративни Държави, обединени в окръзи – със столици на окръзите, - от 10.17.2017.
2B: Приемане на Кипър във Федерацията, от 8.14.2017.
2 С: Приемане на ООН, като висш орган, от 10.07.2017, за всички религии по света.
2D: Създавне на религиозни центрове на ССЦ (Световния Съвет на Църквите) по цялата планета, от 14/8/2018 ...
Член 3: Легализация на всички имигранти във всички страни на Европейския Съюз, без ограничения, от 11.19.2016.
Член 4:
4А: Приемане мероприятията на хомосексуализма, за да могат свободно и редовно да се провеждат на всички улици в градовете на Европейския Съюз, от 08.16.2016.
4В: Признаване на хомосексуалните бракове и браковете на трассексуалните, и осиновяването на деца от хомосексуалистите, от 05.16.2016.
4 С: Признаванее на сексуалните отношения, от 19-годишна възраст, като на възрастни, от 05.18.2016.
4 D: Признване на сексуална свобода в телевизията и в печата и разпространение на всякакви порносписания, свободно, на всички нива на образованието, от 11.18.2016.
4 Е: Създаване на приюти около всички учебни заведени, на всички нива на образованието, на цялата територия на Европейския Съюз - и в лагерите за войници, от 12.19.2016.
4 F: Обучаване в прекрасно еротическо наслаждение, на всички нива на образованието, от 12/22/2017, не само на учителите, но и на обикновените служители.

Член 5: Признаване в интернет на свободната детска порнография, но само за 14 годишни, и нагоре, от 12.24.2017.

Член 6:
6 А: Отмяна на националните празници и признатване на световното правителство, от 10.12.2016.
6b: Легализация на хомосексуализма и обучаване в хомосексуализъм, в образователните в образователните заведения –, от 09/20/2016.

Член 7:
7а: Легализация на новите култове - New Age, от 09/21/2017.
7 В: Премахване на националните знамена на страните от цяла Европа, и отмяна на религиозните празници в Европа, от 01.03.2017.
7 С: Въвеждане на екологически фестивали, от 03.21.2017.
7 D: Премахване на националните знамена от образователните сгради, обществените служби и храмовете , от 04.20.2017.
7 E: Създаване на манастири с монаси и монахини от всички конфесии и религиии в Европейския Съюз и на Сета Гора, от 03.17.2018.

Член 8:
8а,8B: Приемане на гражданското партнерство и на геовете, и премахване в целия Европейски Съюз, на задължителните религиозни и граждански бракове, от 10.21.2017.
8в: Признаване кремацята на мъртвите, от 01.05.2016.
8d: Премахване в ЕС на религиозните погребения и постепенно въвеждане на задължителната кремация на  умрелите, от 05.20.2016.
8е: Приемане на кремацията от църквата и от всички, които искат религиозно погребение, от  05.22.2016.
8 F: Премахване от употреба в Европейския Съюз на религиозната клетва в парламента от политиците, губернаторите, кметовете, студентите и т.н., от 05.23.2016.
8 G: Премахване на водосвета в парламента, в образователните и държавните учреждения в ЕС, от 05.24.2016.

Член 9:
9А: Премахване на клетвите в парламентите, в ЕС, от 25.5.2016.
9 В: Премахване на водосвета от всички учебни заведения, от 09.11.2016.
9в: Отмяна на задължителното кръщаване на малките деца и на книгите за вписване, от 09.12.2016.
9 D: Създване на електронни архиви във всичките учебни и университетски учреждения, и учрежденията от общественн характер, учрежденията и министерствата във всичките страни на Европа, за да се въведат системи за отпечатици на ръцете и сканиране на очната ретина, за да бъдат въведени в тази система всички граждани, студенти, преподаватели и политически лидери. Прилагане от 07/27/2017 до 10/29/2017.

Член 10:
10А: Създаване на многонационални армиии и не национални армии по стандартите на НАТО, от 01.30.2017, и едновременно отменяне в Европа на задължителната военна служба.
10 Б: електронен подпис за всички граждани, в отношенията им с многонационалата държава ЕС, от 03/30/2017.

Член 11
…..11 D: От 01/05/2016 създаване на Европейско Управление по Реформите.
11 Е: 01.05.2016 създаване на Европейски офиса по Реформите, с начален капитал 800.000.000 евро.
11 F: Създаване на регионална средиземноморска асоциация от всичките обединени страни в Средиземноморието, от 07.13.2017.

Европейският координационнен орган ще има своя штаб-квартира в Света Гора – Атон, от 12.17.2017.
11Z: Създаване на Екологически офис по Реформите, от 11.21.2016, разположен в Дубровник, Хърватия.
11 И: Създаване на Офис по Реформите - Новата Ера, в Барселона, от 01.22.2016.
11 К: Да се създаде нов офис за европейски религиозни реформи, на 23/11/2016, с координиращата роля на религиозния център ВАТИКАН, с пълни консултации и координации с Средиземноморския съюз, ООН, ССЦ , штаб –квартирата и офиса на който са в Париж, - на 11.24.2016.

Подписите са на:
• Президента на Европейския парламент, Херман Ван Ромпей
• Представител на Гръцкото правительство, министрът на образованието Андреас Ловердос
• представителят на Вселенския Патриархат, Иконий Теоклитос
• Представителя на Атон, игуменът Ефрем
• Църквата и държавата на Кипър - епископ Тримифунтский Варнава, митрополит Неофит Морфский
• За Патриархата на Йерусалим, архиепископ Тимотей Вострийский

• За Александрийския Патриархат, архиепископ Василий Триполский
• За всичките славянски Християнски Православни Църкви и за Роската държава, архиепископ Волоколамский Иларион
• За Ватикана, кардинал Валтер Касперс
• Представителят на Всемирния съвет на църквите (ССЦ) Андре Лодки
• За Църквата на Албания, митрополит Хирокастрийски Поликарп

НИЕ се стремим да реализираме всичките тези реформи, от 1 май 2016, до август 2020 г.

За да извършим промените и да въведем НОВАТА ЕРА, от 1 май 2016 година.

 Ние се стремим да направим промени и в  знаменитата Гора Атон в Гръция, и да установим в нея манастири от всички религии и учения, и монашеските ордени на Ватикана. Ние се стремим да приложим гореизброените реформи, заради тези, които ще са наши приемници. Ние пак и многократно се молим на единия Бог (сатана) и на единия човек (антихрист), да се яви в Света за решаване на всичките проблеми на планетата ...

Переводът (от гръцки на руски) е извършен от интернет-сдружението "Православный Апологет" 2015 год.

При позоваане на публикацията и частична препечатка позоваването на apologet.spb.ru е задължително!

http://www.logoslovo.ru/forum/all_1/topic_13145_1/#comments

Превод, с малки съкращения, Григор Симов

Джордж Уокър Буш-младши, 43-ият президент на САЩ.

На 06 февруари 2013 е намерен убит бившият капитан от ВВС на САЩ Филип Маршал. Същият в множество статии и книги доказва, че атентата на 11 септември не би могъл да бъде осъществено от ислямисти, отвлекли самолети.
 
Неговият колега, журналиста Уейн Мендсън споделя: Има доказателства, че Филип е убит от ЦРУ.
 
Филип Маршал, бивш капитан от военно-въздушните сили на САЩ, пилот на правителствен въртолет е бил намерен убит, заедно с 14 годишната си дъщеря Мелиса и 17 годишният си син Алекс. Жива е останала само съпругата му, която по това време е била извън страната.
Ветеранът от войната е събирал доказателства за заговор относно атентатите от 11 септемри 2001г. на високопоставени чиновници от правителството на САЩ и е имал намерение да ги опише в поредната си книга.
Дошлата на местопрестъплението полиция е заварила децата на Маршал, на 17 и 14 одини, кучето му и самият Филип застреляни в главата с един и същи пистолет.
Без никакви мотиви полицията набързо излезе с версията си за тази трагедия, че Маршал е убил децата си и след това се е застрелял.
Междувременно близки на убития споделят че той се е боял за живота си заради така наречените конспиративни публикации за атентатите срещу Световният търговски център и Пентагона от 11 септември 2001г.

Филип Маршал се е канил да публикува сензационни факти в четвъртата си поред книга на тази тема и може би затова са му запушили набързо устата.
В книгата си Маршал подозира администрацията на Буш в задкулисна комбина със саудитската разузнавателна общност.

Помислете за това, казва Маршал в писмено изявление: 
             “Официалната версия за някакъв призрак                 (Осама бин Ладен) в някаква пещера от                   другата страна на света, побеждава цялата               ни военна сила на американска земя, което               е абсолютно нелепо.”

Приятелите на Маршал подозират участието на американските или израелски спецслужби в това кърваво убийство.
 ...Ако правителството на САЩ може да убие 3000 невинни хора на 11/9, то те не биха имали никакъв проблем да унищожат и едно семейство.
 
 
Книги на Филип Маршал:
1. The Big Bamboozle: 9/11 and the War on Terror, 2012 г.
2. False Flag 911: How Bush, Cheney and the Saudis Created the Post-911 World, 2008г. 

Даже и в момента тече сапунката по 

Филми и сериали / Игрални 

Спасителната операция на 11 септември 2001

Драма

САЩ • 2006 г. • 130 минути •

Григорий Климов - 1 март 2003 г. - Ню Йорк

1. Полови извращения.
2. Психически заболявания.
3. Вродени дефекти.

1. Постъпи в местната улична банда (или да организира своя) и да започне да граби и убива нормалните хора.  
2. Постъпи в полицейска школа и да напада и убива членовете на местните криминални банди. Виждате ли каква е разликата? Същото се отнася и по отношение на религията. Ако младият подрастващ хомосексуално ориентиран почувства разрушителните демони на дегенерацията той може да встъпи в някое монашеско братство, където братята, по правило много опитни в законите на дегенерацията, ще му помогнат да се пребори с тези демони. Монашеските братства имат хилядолетен опит в борбата с това зло. Знаете за какво говоря – пост, молитва, тежък физически труд, мълчание, а най-важното – целибат (безбрачие).
3. Издигат се в църковната йерархия само тези от братята, които са минали много години в борбата с демоните (така е било по-рано). Те знаят за какво говорим. Всичко това те са го преживели на собствения си гръб. Свещениците от повечето религии добре разбират законите на дегенерологията. Те са тези, които помагат на свежоизпечените местни дегенерати да вземат правилното решение между Бога и дявола. Когато свещеникът изслушва изповед той обръща малко внимание на малките грехове, но ако забележи каквито и да са признаци на дегенеративно поведение, той веднага започва подробна беседа с подрастващия и настоятелно го съветва до постъпи в местното братство.

Съединението е знаменателно събитие в българската история. То се противопоставя на Берлинския диктат, успявайки да обедини нацията под властта на българския княз. Със своите 96 345 кв. км площ и над 3 150 000 души население съединена България става най-важната балканска християнска държава – в териториален, икономически и културен смисъл.

1. Предисловие:

Още през 1880 г. е направен първият опит за обединяване на Княжество България с Източна Румелия. Родолюбиви дейци от двете държави, подкрепяни от княза, успяват да създадат комитет, който да подготви съединисткото дело. Новосъздаденият Централен комитет започва да работи с пълна пара, създавайки свои организации и възкресявайки дейността на гимнастическите дружества. За жалост Великите сили заемат отрицателна позиция спрямо желаната акция. Те не искат да нарушат статуквото на Балканите. При тези неподходящи условия активната дейност за обединение отслабва, но не замира поставената цел.

2. „Братя! Часът на Съединението удари!…“

В края на 1885 г. в автономната област започват големи вълнения, въпреки стремежа на правителството на Народната партия да ги ограничи. Първи развяват знамето на стълкновението панагюрци. Захари Стоянов пише до народа: „Братя! Часът на Съединението удари!… Вие се задължавате в името на отечеството ни, на славата и величието на България да се притечете на помощ и подпомогнете святото дело“. Една въстаническа колона излиза от селото в посока към Пловдив. Недялка Шилева е жената, която ушива и развява знамето на Съединението. Хиляди българи влизат и обкръжават източнорумелийската столица Пловдив. Княз Александър Първи Батенберг изказва одобрението си за съединистките планове.

Захари Стоянов

Княз Александър Батенберг

Знаме на Голямоконарската чета

3. „Ура! Долу Румелия! Да живее Съединението! Да живее княз Александър!“

Рано сутринта на 6-ти септември 1885 г. идва дългочаканият час на Съединението. Народът и войската, предвождани от майор Данаил Николаев, обграждат резиденцията на областния управител Гаврил Кръстевич и го арестуват. Той реагира спонтанно като родолюбец: „Аз съм българин; и аз съм за Съединението“. Безкръвната победа, продължава със съставянето на ново правителство.

Ликуват българите. По-късно Иван Вазов възкликва, че Съединението е „една от най-лесните революции в историята, защото отдавна тя беше извършена в душите“. На 8-ми септември 1885 г. князът признава Съединението и приема Южна България под своя власт. Пристигнал в Пловдив, той е посрещнат с безчет овации и нестихваща радост.

Гаврил Кръстевич

Майор Данаил Николаев

Манифест на княз Александър Български

4. „Из възвание на Димитър Петков до българския народ в подкрепа на Съединението (София, 6 септември 1885 г.)

„Съотечественици!

… Историческата ни задача е отчасти изпълнена и ние трябва да се покажем сега достойни. Ние трябва да се въоружим всеобщо и да защитим делото си. Не трябва да слушаме никакви съвети. Събирайте се във всеки град, село, махала и пр., правете митинги, изказвайте съчувствие на делото, защото то е българско дело. Искайте от нашето правителство да изпроводи войска, за да можем да си запазим единството и независимостта. (…)

Да покажем, че сме народ, достоен за свобода! Нашите братя в Румелия очакват от нас помощ. Излизайте, прочее, да защитим българската си чест!“

Димитър Петков

При съставянето на тази статия използвахме предоставената информация в учебниците „История“, изд. „Просвета“ и „История на България“, изд. „Стандарт“.

http://interesnotii.com/%D1%86%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D1%83%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BD-%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4-%D1%81%D1%8A%D0%B5%D0%B4/

 От Британското посолство до Държавния департамент 1
  
                                        <sup>Меморандум

  След внимателно проучване на приготвения от Службата за военна информация документ “Дългосрочен план за България” (2), правителството на Негово Величество намери за необходимо, че е полезно да представи следния доклад, относно политиката му спрямо България и позицията му, относно пропагандната насока, приета във връзка с тази политика.</sup> 

  ^{През месеците, предхождащи скъсването на дипломатическите отношения през март 1941 г., между нашата страна и България, многократно са отправяни предупреждения до Българското правителство, относно последствията, които биха настъпили, след капитулацията на България пред Германия и преди всичко при нападение от страна на България срещу нейните съседи! Правителството на Негово Величество предостави на вниманието на България цялата мотивация и безрезервната подкрепа, за да запази нейната независимост. Въпреки това, България най-накрая отстъпи пред немския натиск и когато немските войски навлязоха в нейната територия, активно им сътрудничеше, една позиция, която бе в ярък контраст с пасивната позиция на принудителна жертва, като Дания например! По-късно, когато Германия нападна Гърция и Югославия, Българската войска последва германците като чакали, използвайки тяхната слабост, предявявайки големи териториални претенции спрямо тези страни, които Българското правителство обяви със задоволство още през януари 1940 г. и тържествена надутост.}

  ^{Пълномощният министър на Негово Величество сър Джордж Рендъл при своите последни разговори с Царя на българите (3) и с българския председател на министерския съвет (4), даде на България ясно да разбере, че тя трябва да поеме отговорността за всички последствия от предателската й постъпка. Струва си да се отбележи, че когато сър Джордж изрази своето дълбоко съжаление, че въпреки опитите на правителството на Негово Величество да спаси независимостта на България, те са пропаднали, г. Филов отговорил, че въпросът за независимостта на България е единствено и само от компетентността на Българското правителство и без необходимостта от наша помощ! На това пълномощният министър на Негово Величество отговаря, че той ще си вземе сериозна бележка за това становище, тъй като то би било от голямо значение при една бъдеща конференция да го знае, че българския председател на министерския съвет в критичен момент от българската история, е поел пълната отговорност за резултата, който позицията на българската правителствена политика би имала в края на краищата върху независимостта на България. При това, по време на двата разговора, нито българския цар, нито неговият министър можаха да изтъкнат по-добро извинение за капитулацията на България от това, че една победа на Германия изглежда неизбежна!}

  ^{Поради това правителството на Негово Величество възприема решението на България да влезе в Оста, като резултат на преднамерено решение, взето с пълното съзнание, съобразно предупрежденията за последствията. Англичаните отказват да признаят анексията на гръцки и югославски територии от България и те, по такъв начин, не се чувстват обвързани със запазването на суверенитета на Българската държава. Становището на правителството на Нейно Величество относно бъдещето на югоизточна Европа, е този район да бъде групиран в някаква формална федерация, точната формула на която, съответно – механизма на федериране и нейните външни и вътрешни граници, би била установена при една бъдеща мирна конференция между заинтересованите воюващи държави, при специалното сътрудничество и съгласие на СССР. Такава конференция, естествено, би трябвало да включва България, като предварителните, бегли сондажи, които правителството на Негово Величество е имало по този въпрос с правителството на СССР, последното, по принцип, не е изразило несъгласие, за включването на България в тази организация. От друга страна, невъзможно е все още да се каже, дали България ще бъде част от тази организация или независима държава, и дори и, че много от българите, биха били кръвно заинтересовани, за създаването на независима държава, правителството на Негово Величество намира за неразумно да се обвързва с гаранции от подобно естество.}

  ^{А що се отнася до отношението на правителството на Негово Величество спрямо династията на Сакс Кобурготите, ще припомним, че настоящата война е третият случай (5), в който член на тази династия, участва във вероломно нападение срещу своите съседи. Но факт е освен това и че, отговорността за сегашната ситуация, не може да се прехвърли от Царя върху българското правител-ство, тъй като то е обявено от българите като негово създание. Ако бъдещето на югоизточна Европа е на федерални основи, то още повече не би имало място за една България, управлявана от член на сегашната царска фамилия, поради естествените справедливи чувства на ненавист, с които тя би била посрещната от съседните й държави, и особено от царските фамилии на Гърция и Югославия. Поради това правителството на Негово Величество не може да има повече никакви контакти с Цар Борис, за чиято участ то не е заинтересовано (6), нито пък биха искали да имат нещо общо с днешното българско правителство. Царят е компетентен човек, лукав, слабохарактерен, неспособен на смели решения, досущ като баща си. Всички опити за му се окаже подкрепа, с надежда България да се откъсне от Оста, по всяка вероятност биха пропаднали и ние просто бихме се компрометирали в очите на нашите балкански съюзници и пред света, като при това бихме си навлекли неизчислими беди и усложнения в бъдещите ни планове за съдбата на югоизточна Европа.}

  ^{В този аспект политиката на правителството на Негово Величество спрямо България, както и пропагандата срещу България, би била от същото естество. Генералната линия бе посочена в ме-морандума, предоставен пред Държавния департамент на 6 април 1943 г. Ние само бихме втълпили на българския народ, че отговорността за днешната злочестина, в която се намира, се дължи изцяло на днешния режим и че единствения му изход е да се опълчи срещу хората, които са ги предали – или по пътя на революция или чрез безусловна капитулация пред освободителните армии, когато му дойде времето. Ние нищо не обещаваме, както и не даваме никакви гаранции за бъдещето на България, като при това българския народ трябва да бъде уверен, че чрез една почтена капитулация, ще намери единствен изход от сегашната злочестина.}

^{Вашингтон, 16 август 1943 г.}

-----------------------------------------------------------

1 Foreign Relations of the United States. Diplomatic Papers. 1943. Washington: United States Government Printing Office, 1963, Volume I: General, pp. 495-497: 741.74/12.

2 Не се намери екземпляр от този документ на Службата за военна информация сред документите й в Националните архиви.

Дали е активен и досега! - редакция

3 Борис III от дома Сакс-Кобург от 5 III 1941 г.

4 Богдан Филов от 5 III 1941 г. 

5 Междусъюзническата война, Първата световна война и Втората световна война. - редакция

На погребение на Царя германската делегация водена от Кайтел е получила изричното разпореждане от Хитлер да взема храна единствено от Главната квартира!

 Монархическо-консервативенъ съюзъ.

  ШРИФТ

 ПЕЧАТ

Въстанието избухва на 20 юли (2 август) 1903 г. в Битолски революционен окръг и на 6 август (17 август) 1903 г. в Одринско. В българската история, това е въстанието за освобождение на Македония и Одринска Тракия, останали след Освобождението на България съгласно Берлинския договор (1878 г.) в пределите на Османската империя. По своя характер и цели, то е продължение на българската националнодемократична революция от време на Възраждането.

В началото на ХХ в. обстановката на Балканите е изключително нестабилна, а това ескалира обществените настроения и нагласи. Неуспехът на Горноджумайското въстание от 1902 г., провокирано от дейци на Върховния македоно-одрински комитет, довежда до разгрома на голям брой революционни комитети и застрашават организацията от нови провали.

В началото на януари 1903 г. в Солун е свикан конгрес на ВМОРО.

В отсъствието на голяма част от представителите на революционните окръзи и на нейните най-видни водачи - Гоце Делчев, Даме Груев и др., които са противници на каквито и да било прибързани действия, конгресът взима решение за обявяване на общо въстание през пролетта на 1903 г. Макар и несъгласни с това решение, Гоце Делчев и неговите най-близки сподвижници се му подчиняват. Те полагат усилия само за неговото отлагане през лятото на същата година и за превръщането му от повсеместно в стратегическо, т. е. в действия предимно на въстанически чети в планинските и полупланинските райони, където действията на редовната турска армия не могат да бъдат ефективни. Всичко това е направено с цел да се защити населението от полските райони от репресиите на турските власти.

Въстанието избухва на 20 юли (Илинден), откъдето идва и неговото име.

Най-напред избухва в Битолския революционен окръг. Само за няколко дни, всички населени пунктове в планинските местности на Битолска, Леринска, Костурска, Охридска и Кичевска кази (околии) са обхванати от бунтове и се присъединяват към Битоля. Кулминационна точка на въстанието става превземането на гр. Крушово и прокламирането на Крушовската република.На 6 август (Преображение) избухва въстание и в Одринско. Много селища в района на Странджа планина и крайморските градове Василико и Ахтопол се присъединяват. Силата на бунтът, дори достига до обявяването на Странджанската република (просъществува 26 дни). Започват и обществено-политически действия - в освободените селища се установява нова власт по примера на Крушовската република. В Серски революционен окръг въстанието е определено за 14 септември (Кръстовден), но избухва преди тази дата.

Едни от най-ожесточените сражения са в Мелнишко.

Сблъсквания между въстаниците и турските войски има и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред опасността, главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство.

За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско се водят 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени 12 440 къщи, избити 4694 души, оставени без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си места и да търсят спасение в България.

Причините за неуспеха на въстанието са много и от различно естество: на първо място за това допринесло преждевременното му избухване, както и недостатъчното въоръжение на въстаналото население. Следващата съществена причина била крайно неподходящата международна обстановка, при която то избухнало. За разлика от Априлското въстание 1876 този път Русия, ангажирана със свои планове за война в Далечния изток, предупредила ясно, че няма да се ангажира в никакви конфликти на Балканите.

Другите велики сили категорично заели страната на Османската империя, което позволило на

Високата порта да се разправи по особено жесток начин

с въстаналото население. Следваща причина била ненамесата на България. Въпреки своя неуспех въстанието изиграло огромно значение.

То показало на цялата европейска общественост, че поробеното население в Македония и Одринско не иска повече да търпи чуждестранното иго и че ще продължи и по-нататък своята борба до извоюването на националната си независимост.

България

светско име Атанас Михайлов Чалъков

1816 - 1888 година

Български екзарх от 1872  до 1888 година

Антим I е първият български екзарх (от 1872), виден политик и общественик, останал в историята най-вече като борец за независимостта на Българската църква и за засилване на нейната роля като обединител на народа. Негови са думите: "Ще бъда блажен, ако с моята саможертва възкръсне България за нов свободен живот!"

Роден през 1816 г. в Лозенград, Източна Тракия (днес в Турция) със светско име Атанас Чалъков.

През 1837 г. приема монашество в Хилендарския манастир.

През 1843-1844 г. учи в най-реномираното светско училище в Османската империя - Великата гръцка народна школа в цариградския квартал Куручешме.

През 1848 г. завършва с първия випуск богословското училище на Великата христова църква в Хaлки, Гърция. От запазената диплома, написана на старогръцки език на прегамент през 1848 г. става ясно, че бъдещият екзарх е завършил училището с отличие, че преподавател по свещено богословие и философия му е бил ректорът Константин Типалд, а сред подписите е и този на Неофит йеромонах Рилски - професор по славянска филология.

Постъпва в Одеската духовна семинария със стипендия, издействана от руския консул в Измир. Продължава образованието си в Московската духовна академия, която завършва през 1856 г. с магистерска степен по богословие. Заради изрядните си качества бил ръкоположен в йеромонашески сан лично от митрополит Филарет Московски.

От Русия бъдещият екзарх се завръща в Цариград и Патриаршията го удостоява с архимандритско достойнство. Известно време е преподавател и ректор на богословското училище на о. Халки.

През 1861 г. архимандрит Антим е ръкоположен за варненско-преславски, а през 1868 г. – за видински митрополит. Същата година отхвърля църковното подчинение на Цариградската патриаршия и повежда борба за независима българска църква.

На 20 февруари 1870 г. излиза султански ферман за учредяването на Българската екзархия трябвало. През март 1871 г. митрополит Антим е избран за член на Привременния синод на Българската екзархия и участва в църковно-народния събор от 1871 година.

На 16 февруари 1872 г. митр. Антим е избран от Църковно-народния събор за български екзарх. Активният и просветен екзарх играе съществена роля в борбата с униатската пропаганда, за изграждане на Екзархията и за културно-просветното издигане на българския народ.

Екзарх Антим I подпомага морално и материално освободителното движение за освобождаване от турското иго. В екзархийския дом в Цариград той се среща с Христо Ботев (есента на 1875 г.) и други революционери, дава им пари за подготовката на Априлското въстание и ги благославя с думите:

"Бъдете блaгословени, Вие бългaрски чедa. Когaто се върнете при Вaшите другaри във Влaшко, предaйте им, че от високия екзaрхийски престол, нa който ни постaвихa, кaкто Вие достойни чедa нa Бългaрия, aз не ще престaнa дa бъде носител нa духa нa нaродa си и с нaй-буден поглед и твърдо постоянство ще вървя към постигaне нa великaтa неговa нaционaлнa зaдaчa (освобождението)."

След жестокото му потушаване и Баташките кланета през 1876 г., по инициатива на екзарх Антим I са събрани доказателства за турските жестокости в Перущица и Батак. Екзарх Антим I ги обобщава в доклад, изпратен до посланиците на великите сили в Цариград. Той уведомява и правителствата им за турските жестокости, като на свои разноски изпраща Марко Балабанов и Драган Цанков в Западна Европа, а сам оглавява делегация до турското правителство в защита на българския народ.

Дейността на екзарх Антим I води до свиквaнето нa Цaригрaдскaтa послaническa конференция през декември 1976 година. Въпреки натиска на турския външен министър, той отказва да изпрати благодарствен адрес от българския народ до султана и конференцията, с думите "Не можем дa блaгодaрим нa прaвителство, което коли, беси и угнетявa нaродa!"

През януари 1877 г. Антим I проваля специално свикано "Велико народно събрание" в Цариград, като нарочно се "подхлъзва" в Цариградската баня. Единствена цел на събранието е била екзарх Антим да се отрече публично  турските кланета.

На 14 април 1877 г. с везирска заповед екзарх Антим I e свален от екзархийския престол. След кратък съд Мидхат паша го осъжда на смърт за държавна измяна. След скорошен преврат в отоманската империя, присъдата е заменена със заточение.

На 17 юни 1877 г. екзарх Антим I е изпратен на заточение в Анкара, Мала Азия.

В писмо до руския император Александър II, екзарх Антим I описва тежкото положение на българския народ и моли царя да се застъпи за България. Прочитайки го, Александър II се просълзил и написал на него "Да се освободи България!".

През март 1878 г., след освобождението от турско робство, в резултат на обща амнистия екзарх Антим отново заема екзархийския си пост и взема дейно участие в изграждането на новата българска държава.

От 14 февруари до 16 април 1879 г. екзарх Антим I председателствуваУчредителното народно събрание, което избира подкрепяния и от него проект за конституция.

От 17 април до 26 юни 1879 г. председателствува Първото Велико народно събрание в Търново, което избира княз Батенберг за първи български княз. Екзарх Антим е избран и за председaтел на Първото обикновено нaродно събрaние, но откaзвa.

През 1878-1879 г. екзарх Антим I се включва активно и в комитетите "Единство", подкрепя и дава голяма материална помощ на Кресненско-Разложкото въстание.

На Щипка екзарх Антим полага основния камък за издигане паметник на героите, паднали за свободата на България и по единодушното решение на Народното събрание оглавява делегация до Русия, която благодари на руския народ и на Царя-Освободител Александър II за Освобождението на България.

Екзарх Антим се връща във Видин и поема ръководството на Видинската митрополия като митрополит, какъвто е бил преди да бъде избран за екзарх. Той завещава цялото си състояние за построявaнето на катедралата "Св. Димитър", за изграждането на читалище и за развитие на просветното дело във Видин и построява голяма двуетажна прогимназия (която носи днес името му).

След Берлинския конгрес през лятото на 1879 г. Антим I организира масово събиране на подписи във Видинската и Врачанската епархия срещу решението за разпокъсване на Санстефанска България.

За разлика от повечето русофилски настроени политици и иереи, Антим I отстоява неизменно българските национални интереси. Когато разбира, че руските империалистически интереси ги застрашават, той подкрепя либералите в лицето на Стефан Стамболов и Петко Каравелов, с които е и дългогодишен приятел. "Вие ни освободихте от турците, чудя се, кой ще ни освободи от Вaс?", попитал Антим I княз Дондуков през 1879 г., на банкет по повод неговото изпращане в Търново. 

Антим I се обявява рязко против преврата, свалил на 9 юли 1886 г. княз Александър Батемберг, и подкрепя Стамболов и Регентството. 

На 14 ноември 1885 г., през Сръбско-българската война, Антим I отказва да напусне обсaдения Видин с думите "Трупът нa пaстирa трябвa дa бъде тaм, дето пaдa нaрод и войскa."

През 1887 г. той е депутат в Третото Велико народно събрание, което избира Фердинанд за български княз и го призовава публично да спазва Търновската конституция.

На 1 декември 1888 г. екзарх Антим I предава Богу дух в град Видин.

За Хитлер знаем всичко. От пионерчета ни набиваха в главите за 6-те млн. евреи, избити от него.

Но почти нищо не знаем за Избитите в Северна Америка между 95 и 100 млн от общо 114 млн индианци (NATIVE AMERICANS).

Добре, че евреите "измислиха" интернет, та истините – една, от които е горната - полека-лека почнаха да изплуват.

До този момент тази част от историята на Североамериканския континент рядко се преподава в училищата на САЩ и Канада. Причината е ясна: в резултат на "най-дългия холокост", продължил 500 г. вече в историята на човечеството, са избити от 95 до 100 милиона местни индианци, живели на територията на днешните САЩ и Канада, пишат ВЕЧЕ много световни медии.

Според книгата на Д. Стенард "Американският холокост", издадена през 1992 г. от "Оксфорд юнивърсити прес" тази цифра е дори повече от 100 милиона.

"Концепцията на Хитлер за концентрационните лагери се дължи до голяма степен на изучаването на английския език и историята на САЩ. Той се е възхищавал на лагерите за бурите в Южна Африка и за индианците в дивия Запад и често пред най-близкото си обкръжение e споделял своето удовлетворение от"ефективността" на унищожаването на коренните индианци.",

пише пък в книгата си "Адолф Хитлер" Джон Толанд.

А в уеб портала за световен геноцид espressostalinist.com намираме следната статия - "Native American Genocide" с твърдението и един въпрос:

"Може да се твърди, че загубата на 120 млн. от 1500 до1800 не е същото като загубата на 6 милиона души по време на Вторатасветовна война. Могат ли 6 милиона през 1945 г. да бъдатсравнени с 1 милион през 1500 г.?" 

(It could be argued that the loss of 120 million from 1500 to 1800 isn’t the same as the loss of 6 million people during World War II. Can 6 million in 1945 be compared to 1 million in 1500?)

Тук, в статията от портала, е описана ролята на генерал Филип Шеридън (Рhilip Henry Sheridan) за избиването на 95 000 000 до 114 000 000 местни индианци  (NATIVE AMERICANS).

 лейтенант Филип Шеридън

 генерал Филип Шеридън

Срещу кого е бил изпратен кавалерийския генерал от армията на САЩ, наречен още "Малкия Фил" (Little Phil), заради ниския си ръст от 160 см.? 

И защо?

За избиването на индианците от Великата прерия (Great Plains Indians), които са били предимно конни племена и изкусни ловци на  бизони - е явния и премълчаван отговор.

 Камари от кости на избитите при унищожаването на бизоните в Прерията 

"Убийте бизоните и вие ще убиете индианците",

е първоначалната стратегия на кавалериста Шеридън, като командир на силите на Съединените щати в незавоюваните още прерии от 1849 до 1888.

После бизоните започва избиването и на самите индианци...

От повераната му прерия!
(В щата Мичиган "работата" е свършена още през 1828-1840 от друг генерал, италианския евреин Ипсиланти)

 ...

...

И т. н. And so on.

А да увековечаваме ли Хитлер?

Естествено че не, но защо ли Шеридън е така увековечен в САЩ – "Великата демокрация"?

1.      1. In Albany, New York, there is an equestrian statue of Sheridan in front of the New York State Capitol,near Sheridan Avenue.

2.     Sheridan"s headstone at Arlington National Cemetery. The inscription faces Washington, D.C. Coming to the rescue, Sheridan dispatched Troop M of the First United States Cavalry to take control of Yellowstone

3   
3. Sheridan memorialized on the 1890 $10 Treasury Note, and one of 53 people depicted on United States banknotes. Sheridan is the only person to be featured on a U.S. ten dollar bill who was strictly associated with the military and not politics. He is featured on both Five and Ten Dollar bills.

4.      4.In 1937 the US Post Office issued a series of commemorative stamp issues honoring various Army and Navy heroes. Among them was an issue commemorating Generals Ulysses S. Grant, William T. Sherman and Philip H. Sheridan.

5.       5. Sheridan Square in the West Village of New York City is named for the general and his statue is displayed nearby in Christopher Street Park.Sheridan Circle,^[66] Sheridan Street,^[67] and the neighborhood of Sheridan-Kalorama in Washington, D.C., are also named after him. Sheridan Avenue in the Bronx is one block east of Sherman Avenue.

6.      6. The only equestrian Civil War statue in Ohio honors Sheridan. It is in the center traffic circle on US Route 22 in Somerset, Ohio, not far from the house where Sheridan grew up.

7.      7. Sheridan High School is located 5 miles north of General Sheridan"s home town of Somerset. The athletic team is nicknamed "The Generals".
 8.Sheridan Glacier, located 15 miles outside of Cordova, Alaska was named in his honor.

...

 И так далее. And so on.

Пояснения

Индианците са местните хора преди Колумб, които живеят из целия Североамерикански континент, но най-вече в равнините и хълмовете на Great Plains (Великите равнини или прерии) на Северна Америка. Тяхната конна култура (коня е божество) и устойчивост за разлика от другите американските индианци сращу доминацията от страна на Канада и Съединените щати, са ги направили архетип в литературата и вообще в изкуството за американските индианци навсякъде. Те са и "последните мохикани"!

Индианците обикновено са разделени в две основни класификации, които се припокриват до известна степен.

Първата група е напълно номадска и зависи от коня в епохата на 18-ти и 19-ти век, живеят сред огромните стада бизони, въпреки че някои племена от време на време са ангажирани в селското стопанство - отглеждане на тютюн и царевица основно. Тук се включват Блекфаст, Aрапахo, Шайени, Команчи, Киови , Лакота, Апачи, Липани, Оджибуи, Сарси, Накода и Tонкава.

Втората група от индианците са тези, които идват от изток до река Мисисипи. Тези племена са били с полу-заседнал начин на живот, и, в допълнение към лова на бизони, те са живели в села, отглеждали са култури, и активно търгувани с други племена. Тя включва Aрикарa, Хайдатса, Айова, Kaнза, Kитсаи, Mандан, Mисури, Oмахa, Oтoe, Понса, Куапау, Уичита и Дакота.

 Седящият бик (Tatanka Iyotanka), 1885, последният вожд на Дакота

/За Плевен Онлайн Портал:

д-р инж. Никола Тодоров, доцент

ПС: Във "Великата демокрация"! 
3 пъти съм бил там и бивайки, напр., в техните хайскулс, не може да не видиш табло със снимките на президентите им като и набиващото в подсъзнанието на подрастващите "native" AMERICANS – "От 40-те президенти на САЩ, само 4-ма не са евреи" и так далее... от този род!!
Разговярал съм с десетки потомци в няколко щата и интересното е, че те мислиха като мен, а не аз като тях - повечето не бяха и чували за някай си Хитлер...

""Това е една много болезнена тема: генералната мерзост на българския живот и свързаните с тази мерзост общонационални пороци, примерно предателството — не като предателство, а като интимно убеждение, като дълбоко вътрешна програма, програма за защита, като идея, че всичко е позволено, щом светът е такъв. Тъй като по отношение на индивида се действува със средства, които са невъобразими и неповторими. Става въпрос за следното, както вече го разгледахме: конституира се едно нескончаемо състояние на мерзост, което е в постоянния триумф на една безлична общност. Която не може да бъде общност, защото общността се диференцира, а тази общност не се диференцира; общността има структури, а тази общност е аморфна. Общността е свързана с идеята за отговорност, ако искате, водачески принципи, просто функциите на референтни групи (ако водачески ви звучи остаряло или смешно). В общността, за която говорим, която се конституира исторически в България, няма елементите на туй, което социологията разбира като общност — нито структури, нито нива и т.н. Има един псевдоуниверсализъм, с тип на народничество, определян като народ — това не е народ. Определян като народностно начало — това не е народностно начало. И в него, като се вгледаме, откриваме това, което нарекох динамически консерватизъм и което заслужава много по-грубо наименование, но нека останем при този термин. При което винаги имаме, грубо казано, едно тържество на многото над човешките отделности. Защото не можем да говорим нито за маса в истинския смисъл на думата, нито за личности. Това е едно негативно обстоятелство, което се конституира не заради това, примерно, че тука населението е глупаво, грубо, престъпно и т.н. Това са просто исторически обстоятелства, които се напластяват и по същество представляват най-древния триумф на селската община и на градската клиентела на Античността.

Това не са есеистични неща, защото характерно за българския живот е една непрекъсната борба, и то много сериозна — на индивидуалностите за оцеляване и на масата за унищожение на индивидуалностите. Конфликтът личност — маса е нещо ново в българския живот, не е традиционен. В това отношение липсва духовен и социален опит, поради което той е драматичен, трагичен и разрушителен. Тъй като и върху него няма никаква спекулация, никакъв анализ, той не е осъзнат. Недейте забравя, че етногенезата на българите не е завършена до XI в., това според Д. Ангелов, а според мене доXVI в. Тук имаме един кипеж, едно ставане, готите дават своето духовно наследство, прабългарите дават своето, също и траките — това е най-чувствителният народ, най-интересният, траките създават понятието за абсурд и митовете за абсурда, Сизиф, цар Мидас, Прокруст, всички тези митове за невъзможността са тракийски. От друга страна, Чаталарският надпис издава един много дълбок мироглед, това е философия на нивото на един Монтен; или един такъв документ като „О писменах“, това е един тръбен зов — „Прежде оубо словени не имехонъ книгъ, нъ чертами и резами читаахон и гадаахон погани сонщи“. Климент с литературната си дейност риторично и стилистично се изравнява с византийските си съвременници. Разбира се, в техните теми и по техния начин, но големият проблем е, че той може да се изравни с образеца, от който възниква. Защото в литературите на византистичния Изток такива чести случаи няма, а ще кажа, че и в българската литература това не се повтаря. Има и други, много важни компоненти, това е примерно употребата на порцелана. Да се въведе един нов материал в културата, е героика; това е равностойно на въвеждането на нов метал. Какъв е пътят от Източен Тюркестан, по който е дошъл българският порцелан, е дълга история. Но по това време Италия и Франция не притежават порцелан. Ще рече, че още в Първата държава има индивидуалности, които се стремят към хоризонти от нов тип. Има сигурни сведения, че с този фаянс са били облицовани храмовете отвън и отвътре. Как са изглеждали те с бял порцелан облицовани! От друга страна, възприемането на керамичната икона — това не е византийско, това е коптско изкуство. Изключение прави монументалната икона на св. Теодор Стратилат, която е нещо уникално не само за България, а и за иконописта изобщо, и за чието възникване не можем да кажем нищо. Дори само присъствието на богата трапезна керамика в Първата българска държава говори за това: човек, който има един извисен бит, очевидно не се побира в рамките на своето време, защото битът е първото място, в което индивидът напуска общността. Така че, на болярския бит не може да се гледа с презрение или като на форма на разкош, това е елементарно. Масовият случай на развитие на личностен тип, това е промяната в бита, създаването на нов бит. Виждаме например в Бояна, отражение на бита на кръстоносците. Те, разбира се, не са могли да възпроизведат изцяло своята култура, но са въздействали. Но как се въздейства по онова време — вижте какво, защо ние днес не можем да възприемем големите западни влияния? Защото нямаме ръст на личностния тип. Възприемането на едно влияние говори за едно високо развитие или поне за развитие от определен тип.

Тук има един много важен момент — бидейки това развитие от такъв тип, то е материално обезпечено и социално защитено. Личностният тип е защитен от Църквата, от държавата, от боляра, от царя! Защото те са „органичните“ интелектуалци, както ги нарича марксизмът, които няма нужда да бъдат направлявани и насочвани — те съдържат у себе си идеологията на цялото общество и те я изразяват, така те са органика на обществото.  В цялата средновековна литература ние не намираме един момент на оплакване. Има трогателни неща, например за идването на учениците на Кирил и Методий, как и в кои болярски домове са били приети, за една или друга защита, покровителство. Нямаме и един документ за разрив между интелектуалната класа и болярството, между интелектуалната класа и короната.

Това нещо продължава и през османското владичество. Тук личностният тип се мултиплицира. Вече той съвпада с общите стремежи към образование, към автокефалия на Църквата, към завоюване на износната търговия. Имаме сведения с какъв възторг е приета в 1840 г. първата българска аритметика — те могат вече да смятат! Иначе се смята на рабош, но рабошът е неудобен за големи цифри; за владеене на рабоша с големи цифри имаме сведения само за Колю Фичето и за никого другиго. Дори не знаем как той е отивал на рабоша до милион и половина. Обаче тука интелектуалецът вече не е органичен, той е инструментален. Трябва да се прави голямата разлика между едното и другото. В Средновековието интелектуалният тип е спонтанен, тук е умозрителен. Той се съобразява, той се целенасочва, той има външно и почти критично виждане за себе си и за дейността си. Но тука неговата обезпеченост също е сигурна. Разбира се, имаме противопоставянето на клиентелата и на селската община като цяло по отношение на интелектуалната класа. Има исторически регистрирани сблъсквания от много интересен характер. Примерно борбата на българския Еразъм — или Михаил Псел, както го именуват гърците — Неофит Рилски, когато той създава габровската гимназия (която носи името на Априлов, който е дал парите, всичко друго е дело на Неофит), с габровчани, които искат от него едно — да научи децата им да си изкарват прехраната. Те не желаят наука! Второто, от което Неофит е бил дълбоко разочарован, е, че някои от неговите ученици, много пъргави, изведнъж създават частни училища в града. А това са хора, които едвам владеят грамотността, но веднага я експлоатират! И при Раковски има един много интересен случай на конфликт с неговия секретар. Неговият секретар благодарение на това, че е запознат с дейността му и разполага с кореспонденцията му, почва да играе неговата роля — което е смешно, жалко и отвратително, но което ускорява смъртта на Раковски. Имаме много интересни сведения за посрещането на една или друга книга. Казахме как е била посрещната аритметиката, но не така е било посрещнато „Славяноболгарское детеводство“. Дори Неделникът на Софроний е една книга, която много мъчно се е разпространила. Що се касае до книгите на Раковски, трябва да ви кажа, че до моето юношество книжарниците разполагаха с тях — едно столетие продажба! И ако трябва да продължа нататък, ще кажа, че до II св. война „Под игото“ имаше две издания — при всичкия шум, училища, университети, приказки, „…и мойте песни все ще се четат“, въпреки искреното почитание към Вазов в известни среди.

Сега вече идва един момент, в който личността не може да бъде доволна с тази всеобща програма на българската общност, както е конституирана през късното Средновековие и Възраждането. Хората около пашата — Пашови, около моллата — Моллови, тоя тип на клиентелата не може да удовлетвори редица хора. Тоя свят е изведнъж раздрусан и трансформиран неочаквано и това предизвиква нови емоции, предизвиква обръщането към други хоризонти. Става бързото развитие вече в отделния човек и ние го знаем главно при Захарий. Но вземете примерно един Каблешков, преводач на „Граф Монте Кристо“ и „Тримата мускетари“, купил си вече първата плетачна машина в България (за която се споменава), за да почне някакъв вид производство, машинно плетене. Оттам внезапно чиновник в Хиршовата железница, много добре платен. (Отношението на заплатата на един чиновник в Хиршовата железница към тази на един даскал е 10:1.) И от края на 68–69 г. настъпва и това чудо — съвършено новият интелектуален тип: случаят с Цанко Дюстабанов. Той неочаквано пристига от Париж с една грамадна библиотека и с невероятни знания — един безкрайно възпитан и културен човек. Той вече не е от това тесто. Но когато го канят да участвува в революцията, той казва: „Делото ви е загубено, но аз ще дойда. Няма да успеем, но ще дойда.“

Вече към 1900 г. нещата почват да се развиват безмилостно. В 1894 г. е първото заявяване „не сам съгласен“ — Алеко Константинов с „Бай Ганьо“, „това сте вие“. Това е първата дълбоко еманципирана личност. Това е първата личност, която смее да съди цялото общество. Може в Захарий Стоянов, в Ботев, в Каравелов да има безкрайно сериозни критични бележки по отношение на българската маса — но те са или иронични, или сатирични, как да кажа, минати са в един художествен план. Трудно разкриват чисто социологическото си значение. Вярно е, че и в случая се касае за една сатира, но също така е вярно, че социологическият анализ е толкова силен, че както е в пословицата — „шило в торба не стои“, той продира непрекъснато тази сатирична маска.

Не е случайно, че най-близкият човек на Алеко е Пенчо Славейков и той издава събраните съчинения на Алеко в три тома, със свой предговор. Пенчо Славейков вече е първата напълно осъзната модерна личност. Не д-р Кръстев. Д-р Кръстев прави първите стъпки за едно възникване на модерната, еманципирана от своята общност личност. Но неговото сп. „Мисъл“ до присъствието на Пенчо Славейков носи много наивистични черти. Вътре са рецензирани христоматии, вътре има материали по просветата, вечният дълбок български недъг: свързване на културата с просветата, подчиняването на културата на просветата, на училището, в най-вулгарния смисъл на думата. Така че „Мисъл“ става това, което е, когато Пенчо Славейков се присъединява към Кръстев. Тъй да се каже, Славейков европеизира Кръстев допълнително. Когато към тях се присъединява Петко Юрданов Тодоров, той е все още туй, което марксистите наричат един „критичен реалист“. Неговите първоначални разкази, които той пише в Русе, процесът, който му води за обида княз Фердинанд — това са такива едни жалки истории, на нивото на политическата агитация на Теди Влайков. Но присъединяването към Славейков и Кръстев го преориентира. Разбира се, за това играе вече голяма роля пребиваването му в Париж, трагичната история на сестра му — но някъде към 1905–6 г. той е вече друг човек. Друга една такава дълбока трансформация изживява Яворов.

Трябва да ви кажа, че аз съм голям почитател на Кирил Христов и слаб почитател на Яворов. Яворов е автор на 10–15 стихотворения. Тия му ужасни проповеди „На нивата“ и „Градушка“, това са смешни истории. Защо? Това не са социални проблеми, тъй като в България е било достатъчно да се развие застрахователното дело, за да престане градушката да бъде чума. И за това са били необходими две или три години. А „На нивата“ е една абсолютно измъчена история с един фалшив трагизъм и една фалшива патетика, нещо в духа на „Мороз красний нос“, която е също една фалшива книга: да не забравяме, че самите руснаци наричат Некрасов „баринь в слезах“. И когато почва дълбоката трансформация в Яворов, тя е от интелективен характер, не от емоционален. Той попада в една система на поезия в стил модерн, на постсимволизма, която е навсякъде в Европа белязана с една дълбока изкуственост. Това се отнася, ако искате, за Робърт Браунинг в Англия, един много величан на времето си поет, днес нечетим. Това е една псевдобарокова история, в която Яворов се трансформира. В цялата му лирика големи стихотворения остават „Заточеници“, „Хайдушки копнения“, стиховете, писани за Мина — това са едни такива редки изключения, в които неговият поетически натюрел е надделял. Но е конституирана най-сетне модерната личност. Тази, която не само приема войната, която масата й обявява, а която обявява война на масата.

Тука влизаме в един кръг теми, които изглеждат на пръв поглед биографични. Аз съм си позволил много да се интересувам от живота на някои големи български автори. Трябва да кажа, че съм улеснен напълно. Баба ми е направила пристройки към триетажната къща, построена от дядо ми, които е давала под наем. От тая рента е живяла, живял е чичо ми, баща ми. И понеже къщата ни е до зоопарка (бившия), в онова време към края на града, и наемите са били ниски, софийските интелектуалци са живеели в моя дом. Дълго време вкъщи е живял Кирил Христов, живял е Елин Пелин (нашата къща му е първата софийска квартира). Баща ми почина рано, но от леля ми, която почина 95-годишна, аз знам цялата интелектуална история на София, защото при Кирил Христов и при Елин Пелин са идвали редовно, поне два пъти седмично, Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Димитър Бояджиев, П. Ю. Тодоров — всички тия хора, които другите изучават само по христоматиите, аз ги познавам в техния бит и в интимните моменти на живота им, най-вече в моментите на интимно страдание. Да кажем, един много сериозен източник за тази тема, това са дневниците на Кирил Христов, от 40 тома. Той много рано е доловил този контраст и го е регистрирал. Той посещава, да кажем, Елин Пелин, когато Елин Пелин е библиотекар в Народната библиотека и описва положението му. Елин Пелин е в едно малко стайче, поместено между два ватерклозета. Всеки две минути един от двата ватерклозета пуска вода, той няма никакво спокойствие — отварянето и блъскането на врати, разговорите пред вратата, няма атмосфера за работа. Второ, помещението, в което работи, мирише на клозет. И трето, то е така влажно поради двата клозета, че е чудно как Елин Пелин не е умрял от туберкулоза или от нещо друго. При това там той е непрекъснато тиранизиран от един човек, който няма абсолютно никакво значение в нашата култура — казва се Аргиров и е останал с това, че е превел дневниците на Иречек (не знам дали от чешки или от немски). Но когато той е директор на Народната библиотека, не е имал и тези трудове, но е имал възможността за пълното издевателство над Елин Пелин. Трябва да ви кажа, че в моето юношество, това беше най-голямото щастие на народностния елемент: гаврата и унищожението над човек, който претендира за интелектуална и духовна значимост. И това отношение изгражда биографиите на духовните хора на България.

Някъде от 1907 г. започва масовото преследване на Вазов. Началото на това преследване за съжаление е сложил Пенчо Славейков, който с пълно право е протестирал, че с тази опълченска или солдатска поезия на Вазов е вече свършено. Вазов е човек, който е свързан изключително с Възраждането, нищо от това, което е направил на тема извън Възраждането, няма стойност — нито „Казаларски царици“, нито „Нова земя“, нито „Драски и шарки“; те интересуват изследователя с някои наблюдения от социологически характер. Примерно прословутият му разказ „Дядо Йоцо гледа“ — той е интересен като една история на българската администрация, на нахлуването на новата култура, на срещането на елементарния човек с техниката, с държавните степени и т.н. — иначе, в художествено отношение това е една много банална история. Независимо от всичко, трябва да се каже, че примерно дори в „Под игото“ на ниво са 5–6 глави, останалите са от значение за нас с наблюдения на живота на манифактурния град на Възраждането, много богати и много интересни. Социологията на „Под игото“ е грандиозна, но художествената му страна е скромна. Неговите истински големи работи това са „Чичовци“, „Немили-недраги“, това са темите и типовете на неговата младост. Със своя първи период, който завършва фактически към 1894 г., той е с огромно значение, той е бил възпитател на нацията. Но това, което вече след Пенчо Славейков се подема срещу Вазов, то е отвратително — срещу му е писана такава помия от хули, че в съвременността човек не може да ги чете! С пълна вулгарност! Ще ме прощават дамите, но трябва да го кажа: „Какво ни занимава Вазов, люляка ли му е замирисал? На п… му е замирисал!“ — това е критическа статия. Вазов е руган, плют, навсякъде от всеки лумпен и от всеки гамен. И далече не с мотивите, с които Пенчо Славейков воюва срещу него — той воюва срещу него в името на една нова синтеза между България и Европа. Едно приближение до новите структури на Европа, не това старо разбиране примерно за някакви етнографски близости между България и Франция, защото тук танцуват народни хора и там танцуват.

Идваме вече до самия Пенчо Славейков. Той е уволнен и унищожен направо от една гад, С. С. Бобчев, вероятно най-нищожният интелектуалец, който България е имала. Той има като редактор едни заслуги със списание „Българска сбирка“. Но това не са и негови заслуги, там естествено се срещат последните представители от Възраждането, с мемоари, със статии, със спомени, със свидетелства и с изследвания. И друга заслуга на това списание е участието на Димчо Дебелянов. Разбира се, С. С. Бобчев не е имал никакво отношение към Димчо Дебелянов — на него са му липсвали поети. Той е дошъл — да заповяда. Има в един момент молба между списанията да представят нова българска поезия в периодиката. Така Антон Страшимиров дава път на автора на „Рицарски замък“ — само за да противодействува на „Мисъл“.

Днес се леят много фалшиви сълзи по отношение на Яворов. Това е една семейна драма, обаче социалните противоречия между него и жена му се подхранват непрекъснато от клеветата, от интригата. Семейният живот на Яворов става нетърпим от външното напрежение, защото Яворов е в обтегнати отношения с всички и не може да не бъде. Със социалистите — защото е скъсал, със софийската буржоазия — защото все таки той е провинциалист. А има и друго — баща му е касапин. Той е в контраст с голямата писателска среда, защото недоволствува върху наследството на Вазов и Ботев, върху една определена примитивна лирика. Той вече се интересува от интимната лирика. Тука също, по отношение смъртта на Яворов, има чувство за общонационална вина. Мине-немине известно време, изведнъж проблемът за Лора и Яворов става общонационален. Истината около Яворовата драма е съвършено друга. Аз бях много голям приятел с неговия биограф. От него знам един милион неща, които не са записани (в нашия свенлив свят). Павел Спасов ми е разказал следния случай: Яворов след ослепяването си, придружен от Тодор Александров, се спира пред „Славянска беседа“ (старата, която беше сграда на един етаж, вътре един грамаден ресторант и свърталище на софийската интелигенция). Тодор Александров влиза вътре, за да види някого и оставя Яворов, който тропа с бастунчето, пуши нервно и се разхожда. Вероятно Яворов не е искал да влезе, за да не покаже себе си в това състояние пред тържествуващия софийски елит. И докато той там се върти, имало струпани нарязани дърва за горене, той стъпва на едно дърво, което се търкулва и той пада в камарата дърва и се опитва да се изправи, отново стъпва на друго отрязано дърво и пада отново. В това време от бул. Руски се задават весели и хванати под ръка двама души, които са негови почитатели. Единият е Михаил Арнаудов, който е писал монография върху Яворов — „Към психографията на поета Яворов“, 1906–07 г., с която той дебютира и става, тъй да се каже, литературовед. Вторият е Асен Златаров, който пръв е писал върху личната драма на Яворов и се е опитал да я интерпретира, някъде 1915–16 г. — че това не е лична драма, а нещо повече. И двамата, когато виждат в краката си нещо весело (Павел Спасов като дете е наблюдавал тая сцена), когато се приближават и виждат Яворов, който се бори с дървата, се споглеждат, без да си кажат дума, теглят едно обратно движение и бързо-бързо се помитат към булеварда. Има запазени публикации на мъжа на неговата сестра, който му казвал: „Пейо, ти трябва да останеш за тази нация, да живееш“ и той му отговаря: „Каква е тази нация? Виж тоя вой срещу ми, като че всички са присъствали в оная нощ.“ Омразата срещу Яворов е отново — как да ви кажа — омразата към щастливия човек, към преуспелия, към талантливия, отново изригва този, извинявайте, български селски бурен.

Георги Машев, един от създателите на българската символична живопис, близък на Дебелянов, ми е разказал целия му живот. Дебеляновите контрасти са невероятни. Дебелянов, първо, е грозен. Лицето му е цялото на пори като от едра шарка, косата му е неприятно червена, той няма никакво приятно излъчване. В българската общност приятното излъчване е основно (то е свързано с естетиката на иконописта, това е дълга история). Примерно Христо Фотев направи цялата си кариера на базата на едно приятно излъчване. Иван Маразов направо кокетираше с приятното си излъчване. На такива хора в България пътят е открит, всички тичат да им помагат. Туй е свързано с нещо много старо и много сериозно, то е и една изродена черта на духа на класицизма. Дебелянов никой не го е пращал на фронта — той отива доброволец. Защо? Защото той е притеснен отвсякъде. Друг може да не отиде, но ако той не отиде, отвсякъде ще бъде упрекнат. Когато в София научават за смъртта на Дебелянов, Фердинанд е извикал шефа на бюрото за вербовка, посрещнал го долу на стълбата и го е бил с шамари по цялата стълба догоре.

Петко Юрданов Тодоров е, донякъде, незасегнат от тая история, по една много проста причина — той е много богат. Старият Юрдан Тодоров им е оставил големи пари. И това, което разправям, не са мои приказки, защото Тодоровица, жена му, в края на 50-те години беше жива. Бях писал някои неща, тя поиска да се срещнем и имах дълъг разговор с нея — беше яка, 80-90-годишна, имаше вид на 50-годишна, енергична, да погълне десет души като мене. Разпитвах я за смъртта на мъжа й. Петко Юрданов Тодоров умира в отчаяние от това, което става: цялата му среда е унищожена. Той няма вече с кого да общува, да има размяна на мнения.

Има друг един момент, който е много интересен. Това е бесът на Стоян Михайловски. Дори този голям том избрани негови работи, който издадоха напоследък, „Божественият размирник“, показва дълбокото страдание вече на засегнатия индивид. Той има един много страшен памфлет „От развала към провала“, който по негово време е бил учен наизуст. Неговата реакция, както и тази на Кирил Христов, минава отвъд защитната форма и е едно нападение. И финалът на живота на Кирил Христов беше много горчив. Той имаше една синекура в министерството на просветата и понеже е говорил нещо по адрес на Филов, пък то имаше какво да се говори, го уволняват. Отнемат му хляба — Михаил Арнаудов му го отне. И него го хранеше неговият книгоиздател, който беше забогатял от мемоарите на Казанова. Кирил Христов ми казваше: „Италианският развратник ме храни мене.“

Аз съм близък свидетел на драмата и смъртта на Вутимски. Ами драмата на Далчев, който едвам остана жив? В последните си 25 години неговият живот беше ад. Той превеждаше не като мене — аз превеждам с удоволствие, 5–6 страници на ден, до 8. Той беше просто измъчен да превежда, защото трябваше да храни 5 души. Когато поиска най-скромното място, което можеше — библиотекар на съюза на писателите, му се изсмяха, че има такава претенция. Владо Василев завърши живота си като коректор. Той коригираше в издателство „Български писател“ и от това му бяха доходите. Аз съм разпитал много обстойно един удивителен човек, Рашко Зайков, който е бил асистент на Айнщайн. И са запазени писма от Айнщайн до него, в които Айнщайн казва за математическите работи на Рашко Зайков, че „аз в тях се губя като петел в кълчища, не мога да се ориентирам“. Да кажем, Зайков има един прословут учебник „Статистически методи“, който е три десетилетия учебник в Синсинати. Него го извикват в България, за да почне тука работа. Детайли няма, свършва с това, че той е учител по математика. И съвсем случайно вече, когато почват и от българска страна работите по теоретична физика, атомно разпадане и т.н., трябва да го вземат, защото няма кого да пратят в Дубна.

Стига се дотам, че да бъдеш интелектуалец в България е престъпление. Вътрешният живот на интелектуалния тип представлява мрачна съдба до такава степен, че родители, близки и приятели почват едно бдение върху младите да нямат увлечение в интелектуалните професии. Оттам българската идея, че образованието трябва да създава само практични хора, homo faber, без теоретична мисъл, което е един пълен абсурд: какъв лекар ще бъдеш, ако не знаеш биохимия? Разбира се, тези неща не са били толкова неясни на българите.  И средният българин е еснаф, тарикат, хитрец, има цяла една гама от термини, които го обозначават. Например — „в мътна вода риба лови“, „знае къде зимуват раците“, „намерил е на баницата мекото“. Това са типове на социално поведение, на използване на злото. И кое е злото? Организираното безличие в борбата му срещу личността. Ухилените физиономии на тия, които знаят „къде е на баницата мекото“, които знаят „да те пратят за зелен хайвер“… Интелектуалната мафия, която е конституирана на тази основа, много дълбоко бди за инакомислещите. Ако тръгнеш да се противопоставяш, ще те уволнят, ще пребият сина ти на улицата, теб ще пребият, ще ти запалят къщата. Това не са празни приказки. От време на време България току пропищи около някоя личностна драма.

И тука вече има и един друг начин за борба с тоя тип модерна индивидуалност — това е опитът тя да бъде превзета и подчинена на някакво колективно дело. И в туй отношение централната фигура е Пенчо Славейков. Примерно той пише „Кървава песен“. Какъв е замисълът й? Това го знам от разговор с Ал. Балабанов, който е интимен приятел на Пенчо Славейков, връзката им почва с един грандиозен скандал, впоследствие обаче Пенчо Славейков подкрепя Балабанов и те си оправят отношенията. Пенчо Славейков пише „Кървава песен“ в подражание на Киршхоф, на неговата „Месия“. Той създава един хорал. Тази поема е замислена да мине в музика. Да не забравяме, че той е възпитаник на Ваймар, че присъствува на големия изблик на вагнерианството в Германия, което е една уникална, удивителна епоха. От друга страна на ницшеанството и от трета страна това е времето, в което Шопенхауер е открит. И разбира се, при него има идеята за контаминация между поезия и музика, от друга страна между поезия и философия и от трета страна, между поезия и история. Чисто ницшеанство. Т.нар. интелигенция възприема тоя текст като един патриотичен текст, просто като една поетическа версия на история на въстанието. И тази фалшификация на неговото творчество, която е дело главно на българското училище, е с много сериозни отражения.

Има една монография, печатана срещу Славейков, голяма към 200 стр., 1915 г.: „Пенчо Славейков не е национален поет“. Посветена е на Димитър Благоев, което вече свидетелствува за характера й. Войната срещу Пенчо Славейков и неговия кръг навремето е организирана и осъществена от тесните социалисти, но има много широко отражение в учителските среди и в т.нар. интелигенция. Това показва, че омразата срещу изявената личност е една масова реакция и тя бе оглавена от комунистите, които винаги търсеха начин да се популяризират някъде. Ако стане популярно въздържателното движение, те са там. Никога не са създали това движение и не са се интересували от него. Стават популярни, с широко отражение читалищата — те са в читалищното движение. Те нямат нищо общо със създаването на читалищата… И това е тъй да се каже тяхното народничество, както те казваха „напипване на пулса“, схващане на някаква тенденция. Примерно борбата на младежта за еманципация — те са там. Борбата на жените за еманципация — те са там. Без наистина да се интересуват от тези проблеми, те използват обществените движения за своите цели. Разбира се, тука се касае за следното: раждащата се социалдемокрация, радикализъм, земеделско движение имат нужда от един свой тип култура. Нека го създадат, защо искат от другите да им създадат типа култура, който примерно и на самите тях не им е ясен? Това е впоследствие голямата война срещу Йовков за това, че в цялото му творчество нямало нито една черта примерно от прозата на Ремарк. Като искате антивоенна литература, създайте я! Защо искате от Йовков да ви създаде антивоенната литература? Когато сами седнаха да я създават — примерно „Холера“ — тя излезе една мършава история, която до нищо не доведе.

Напънът на тази антиинтелектуална общност да произведе сама интелектуалния тип не води до нищо. Интелектуалният тип, който тя произвежда, е примерно първият председател на съюза на българските писатели Неделчо Атанасов, някакъв критик, от когото нищо не е останало и не може да бъде открито. Почват да възникват едни литературни типове като тоя нещастник, Добри Немиров — автор на епопеи. Друг един глупак е Стилиян Чилингиров с неговите невъзможни романи и с неговите направо скотски пиеси. Или Ги де Мопасанчо Михайлов (Панчо Михайлов). Става Балканската война и за тази Балканска война почват да се пишат епопеи. Епопея е писал и Кирил Христов — „Чеда на Балкана“ — една отвратителна и абсолютно нечетима история. Една епопея, макар не стихотворна, е написал социалдемократът, дето беше пръв министър на социалните грижи след 9.IХ., Григор Чешмеджиев — също една отвратителна история. И тия многобройни епоси или отделни епически песни. Например онзи добър поет, който се самоуби в ’32 г. има един епос „Дървари“, от 7–8 големи песни: как се секат дърва в гората и ракити. Емауил Попдимитров има също една нечетима епопея: „Златни ниви, буйни полета“, която будеше големи възторзи. Тази фалшификация се отрази върху българската литература в такъв аспект: в момента на голямото развитие на романа тука се родиха Омировци, това е направо смешна история. Това са интелектуални скотове, които обосновават своята псевдокултурна дейност в някои висши програми: спасяването на българската националност, мировата революция, непреходният хуманизъм, тържеството на православието, каквото искате. Това е една тенденция, която е ранна, още от Възраждането и Ботев е писал по тоя проблем. Той е виждал жестоката опасност, която тази псевдокултура, под формата на една добродетелна за народа дейност се вкоренява като културна традиция. Израз на това е и „Защо не съм“ и не само това. Да вземем хумористичните му страници, те са една страшна критика, ако той говори за Цанцугер, Марко Балабанов, той има защо да го каже. Ако той се подиграва с Протич, като го нарича „доктора Простича“, има защо. Ако се подиграва с „даскалоливницата“, има защо. Но за съжаление Ботев е направил тази критика във формата на една сатира и това нещо е отпаднало от съзнанието като критика и е минало в областта на хумора.

Но това не е само анекдотика. Това показва, че е дълбоко скъсана вътрешната връзка между индивидуалност и общност. Общността не е в състояние да интерпретира вярно постиженията на индивидуалностите. При тая простащина най-честият случай е създаването на епигоника. Вие нямате представа колко отвратителни бяха епигоните на Лилиев и колко многобройни. Понеже той в едно стихотворение плаче, тоя плач се разнесе във всички вестници и списания. Във всеки вестник имаше по едно стихотворение в което имаше „Плача за теб“.

А все таки българска литература, главно, трябва да съществува, защото тая страна трябва да има лице и т.н. И тука спасението идва доста късно — към 1926–27 г., когато правителството на Ляпчев си дава сметка, че българската литература е в такава криза, че няма да оживее, включват вече писателите в учебната система. Като ученик в прогимназията аз вече имах христоматия, в която имаше Георги Райчев, Коста Константинов, имаше вече и биографии. Тези биографии ние, учениците, бяхме задължени да изучаваме наизуст. Това беше начинът и те възложиха тази функция на едно издателство — главно „Хемус“. За да се поддържа духовната мизерия, на това издателство беше възложено издаването на учебниците. Учебниците носеха грамадни доходи, още повече, че за да се преборят с предаването на учебниците от един клас на друг, те ги сменяха всяка година. И вътре в тая система наблъскваха българския писател, който така вече имаше обществено присъствие. Най-значимите от тях бяха търпени между другото.

От това престъпно подменяне на културата с просветата започва вечната тенденция на българската политика: да се обезпечава тая група от интелигенцията, която носи най-дълбоко белезите на провинциализма. Колкото по-провинциален е един български автор, толкова по-национален е. Вазов прави едно изключение. Но българската просветна система никога не е засвидетелствувала особена обществена обич към Пенчо Славейков. Кръстевата групировка никога не й е била скъпа. Яворов в преподаването в учебните заведения е представен главно с просташките си работи от т.нар. негов пръв период, който по-добре и да го няма.

Всичко дотук говори за следното: различна социогенеза на индивида и общността. Дотук социогенезата е била обща, тук социогенезата е съвършено различна. Индивидуалността възниква във всякакъв отказ на връзка с масата, с общността. Това е, както вулгарно се нарича, индивидуализъм. Но високо развитата личност не винаги е късала със своята общност и не това е нейното предназначение и нейната идея. Вземете целия живот на Гьоте — няма помен от такъв стремеж. Той, който възвестява пръв, че най-голямото щастие в живота е die Persцnlichkeit, личността. Разбира се, във „Фауст“ се сатиризира неразбирането на интелекта, но все таки втората част завършва с един грамаден синтез на интелектуалната личност, ако искате, с небето, със светците, с клерикалната традиция, с историята, дори с труда (финалът е работещите духове с лопати и Фауст сред тях). Шилер, който проявява по-голяма обществена нетърпимост, има само един конфликт на интелекта със Средновековието в Германия, било в „Разбойници“, било в „Дон Карлос“. Вече в ново време има една нова ситуация и трябва да кажа, че тя важи не само за България. Всички тия форми на никнене на авангарди, на модерни форми на музика, на театър, на литература, на живопис — това е едно съзнателно откъсване. Един дълбоко съзнателен отказ от общността. Как и защо е мотивиран този отказ, това е една много сериозна тема, тъй като културата на общността по принцип има един универсализъм, една идея за общодостъпност или се разискват (или изразяват) идеи и идеали на големи социални групи. Сега вече големите духовни постижения постъпват само у отделни лица. Вземете разправата на английското общество примерно с прерафаелитите, с Оскар Уайлд, по пътя на процеси, сътресения, заплахи и често пъти най-долнопробни шантажи, проведени обществено. В туй отношение вече нещата стават така и в България, това не е особеност на типа на личностното развитие в България, а една особеност на типа на личностното развитие в тази епоха.

Сега трябва да направим следната бележка: примерно в Италия, във Франция — където възникват първите кълнове на модерна култура, в Германия — която се присъединява със „Синия рицар“ (1910–12 г.), все пак има широки среди, които разбират характера на този процес и които са изразени в него. Т.е. високите индивидуалности са много повече като брой. Това е епохата на т.нар. манифести — има цял един том с манифестите на футуристите — предизвикателни обръщения, предложения за тип култура, предложения за организация на културата и т.н.

При тази ситуация да бъдеш личност е изравнено най-малко с дребно хулиганство, ако не с престъпление. Хората с интелектуални данни, които са в контекст със своето време — често пъти учили или специализирали на Запад, или придобили едно добро образование (не с оглед взимането на диплома, а с оглед образуването на някаква стойност в себе си) — техният живот се превръща в ад. Това го има още в турската администрация — пълна неприложимост на определен тип интелектуалци, т.е. на тия, които могат. Един случай на приложение на по-развити личности е благословената барон-Хиршова железница и турските пощи, където са били необходими грамотни хора с български и френски език. Но това не са многобройни места, а хората от тоя тип животът ги произвежда. През 30-40-те год. ние имаме 4–5 души, които са били в Париж, но в 60-те год. не е така. В 60-те българите представляват мнозинството в „Робърт Колидж“, американския колеж в Цариград, също и във френския лицей в Цариград. В 60-те год., по данни на Николай Генчев, на 20 места в България се преподава обучение изцяло на френски език. От 60-те год. са запомнени първите големи английски библиотеки (частни), помни се как еди-кой си на стълбището си направил рафтове, на които сложил всички томове на Енциклопедия Британика. Помнят се вече интелектуалци, които имат в дома си Голямата Френска енциклопедия. Такива хора дали са необходими обществено, няма значение, те имат интелектуални склонности и възможности, които не могат да бъдат потиснати, имат материални средства, за да придобият съответното образование и го придобиват. Те са наказани. Изходът за интелектуалния слой е само един: самота. Вън от всякаква общност. Може би се срещат помежду си, на семейни и приятелски срещи, дори създават малки кръгове, особено в провинцията, където общуват било около книги или с прословутите семейни вечеринки — с най-различни забавления. Но има пълно скриване от обществото и обществените ангажименти.

Тоя вид скритост, от една страна, създава големия уют на частния живот у нас. Трябва да ви кажа, че българската къща през Възраждането не е уютна — тия грамадни къщи, които ние знаем, не са за обитаване, а за производство — тъкане, предене, боядисване… И поради тая причина у нас не са възникнали и фабрики — събраната манифактура е ставала в дома. Така че възрожденският дом не е интимен. Грамадната порта като се отвори, влизат кираджийските коне с коли, които докарват памука и вълната или ги откарват за чепкане или за изпиране на реката; шетат т.нар. слугини, които по същество са тъкачни работнички, шетат момците, които също са заети в производството — и в този дом-производител няма място за мир, за оттегляне, за душевен живот. Той е динамичен и това дълбоко го отличава примерно от турските къщи и махали. Турците не познават тоя тип производство. Манифактурата е де факто български монопол и българско щастие, както и нещастие. Защото манифактурата внася социалното разслоение, докато турското население остава монолитно — земеделци, дребни търговци и дребни занаятчии, които работят в малки дюкяни с един-двама чираци и калфи. Така че българската манифактура създава и първите гнезда на социална мизерия.

След Освобождението старият манталитет се запазва, но вече има по-добри условия, вече има възможност за човека да се усамоти. Той може да бъде дребен чиновник или да работи в някоя магазия — най-често. Тези търговски работници са били сравнително добре поставени, защото вече е необходима култура на обслужването, вече има култура на обноските, не можеш в една голяма магазия да докараш един селянин. И такъв човек вече може да се затвори, да се усамоти. Той създава един интересен мир, който е напълно изчезнал, но в моето юношество още го имаше. Това са малки дворчета, заградени с много високи зидове, вътре е кладенецът, бухлатите чемшири, липата, ухаеща два месеца в годината, вътре са стрехите с многобройните лястовичи гнезда, беседката, която е нещо ново — където се събират и по време на дъжд, вместо да влизат вътре. Това е вече един частен идеал, който далече преди проникването на идеята за индивидуализма, която в България идва с Пенчо Славейков и с Фридрих Ницше, съществува като едно настроение.

И това е основата на българското лирическо изкуство, било в поезията, било в нашия разказ, който по принцип е лиричен, форма на лиричното изкуство. В българската литература е непознат разказът като предизвикателство, бунт, драма, с трагичен финал — той е непонятен. Тази интимност в живота на съсловието на интелектуалеца е причина в България да не се развие никакъв епически вид на изкуството: пълното отсъствие на романа до ден днешен, а също така липсата на драматургия. Тия драми, които имаме за класически, това е много елементарна литература, правена насила, за да има в Народния театър и български имена.

Това отдръпване на личността в себе си не е непременно негативно, но ако не бъде свързано със социалната страна. Едно е, ако аз съм обезпечен, ако не съм в конфликт със средата и извърша това отдръпване. Друго е, да не си подавам носа на улицата, за да не ме пернат по главата. И да устройвам от дома си не само убежище, а и скривалище. Това отдръпване на личността у нас има история. То е характерно още за античността, когато т.нар. литургии, обществени служби, почват да струват много скъпо и всички бягат от тях. И идва един момент, в който полисът насилствено ги възлага, защото литургиите за една година струват 40–50 хиляди сестерции. И в това оттегляне се явява за първи път частният човек, който е до такава степен абсолютно частен и несъпричастен към общото, че се обозначава като идиотес, частен, който минава в аспекта на идиот. Това е етимологията на тая дума. Тука, в България, има един континуум, една приемственост директно от античността, приемственост от социален характер, приемственост като социопсихика, приемственост като институции. Това явление остава и е дразнело извънредно много Ботев. В неговото стихотворение „Бързай странник“ (което разглеждат и така, и иначе, и до ден днешен не знаят за какво е писано) това е човекът, който не може да бъде мотивиран за обществен живот от нищо — нито от убийството на брат си, нито от убийството на баща си. Че тази черта е постоянна в българския живот, аз и сега имам редица примери.

Това е едно общо състояние, което тежи върху цялата нация. Благодарение на американската социология знаем вече т.нар. референтни групи. Интелектуалната класа има характер на референтна група, което ще рече, че останалите конституират своето поведение по неин образец. Референтните групи в Америка са изучени най-напред в американската армия. Поведението на сержанта, на подофицера формира психиката на цялата армия, а не това на офицера, на генерала. У нас интелектуалната група със своето отдръпване е насадила общото състояние на равнодушие. Ориентацията е следната: „Виж го този как живее, не е глупав, в Париж е завършил, той не се меси, а ти ще се месиш!“ Това отдръпване е било преодоляно за първи път от Васил Левски. Как този човек е успял да преодолее състоянието на отдръпване, наследството на античното идиотство (казвам го като социологичен клас, не като обида)! Втори път това чудо се е повторило в Сръбско-българската война, трети път — в Балканската война. Оттам нататък е свършило. Защото в Балканската война стремежът да бъдем общност, а не индивиди, е бил ужасно удавен в поражението, претърпяна е една огромна фрустрация, която не може да бъде преодоляна. Това нещо конституира веднъж завинаги т.нар. български характер.

Туй са причините общественият и политически живот да мине в ръцете изключително на лумпениата, на субпролетариата — след Освобождението, по време на комунизма и днес. Дори бих казал, че личностният тип е вече дисквалифициран за обществен живот. Не може да трае 120 години един тип на обществена неориентация и от това състояние да излезе с тропизми, с цели. Тропизмите ще ги има само в интелектуалния кръг, по отношение на своите собствени постижения, доколкото обществото ги позволява. Защото общността вече (особено сега, в 90-те години) отиде дотам, да отрече всякакво присъствие на интелекта. Вземете пресата с нейното безобразие — от всяко говедо става журналист. В живописта професионалистът е изхвърлен от дилетанта, и то от долнопробния дилетант. Един художник на ниво не може да продаде една картина, дори евтино, но на пазарчето за дилетанти на „Кристал“ абсолютни боклуци се продават за добри пари. При това положение пред отделната личност остава само едно: да намери своето място в масовите групи на занаята. Примерно ето, аз съм станал преводач. При много внимателни стъпки тая интелигенция няма да погине, но тя губи спонтанността на живота, което е много важно.

Накъдето и да се обърнем, ще видим една дефектност, и тази дефектност не е обезателно на личността, това е една дефектност, пренесена отвън в личността. Тук стигаме до една такава тема: създаването в тази ситуация на безхарактерност. Това е преадаптация. Всеки се адаптира. Раждат се безгръбначни, раждат се плазмодии, най-различни типове на асоциално поведение и форми на обществен кретенизъм. Това пак не са импресии, има го у Вазов: „Преклонената главичка/ остра сабя не сече,/ тази истина едничка/ кой би смял да отрече./ Като всички умни хора,/аз не ритам тръна бос,/ с големците се не боря,/ а им ставам всягда мост“. Това е забелязано от Вазов в края на миналия век, ще рече това е една тема, щом е тема, това е една същност. Започва блюдолизничеството, докарвачеството, т.нар. натегачество, за което има анекдоти — значи, също се касае за една реалност. Принципът е такъв: за да съществуваш, трябва да пристъпиш към самодеградация. При сталинизма това беше единственият начин за спасение. Аз съм минавал през такава ситуация — аз, който нямам, откровено казано, никаква, ама никаква склонност към алкохола, бях принуден да играя роля на пияница, на разпаднал се човек. Имаше един дълъг период от 11 месеца, през които не писах нищо, правех се, че съм в голяма криза — защото постоянната работа също ги плаши. Казвам им, добре, аз никого от вас с нищо не застрашавам, но са ми казвали: аа-а, ама ти имаш ръкописи, не си безопасен. Това са, как да ви кажа, някакви долнопробни истории, но тия истории са характерни за националния живот, те не са епизоди и анекдоти, станали между двама лумпени. В България, ако искаш да влезеш в администрацията, в университета, в музей — където и да е — трябва да имаш тази самодеградация, която да те представи. Трябва обезателно да бъдеш известен с някакъв много неприятен порок или черта — или алкохолик, или рушветчия. Ние не боравим, тъй да се каже, импресионистично, фактът е факт. Имаме на Захарий Стоянов „Чардафон Велики“, имаме на Алеко Константинов „Бай Ганьо“, имаме тоя проблем дебатиран. Редица наши писатели са се опитвали по един или друг начин да засегнат тези проблеми. Имаме фейлетони, които са останали като някакво трасе — „Пази боже сляпо да прогледа“, „Меракът на чичо Денчо“. Това са фейлетони с трагично звучене. Също и разказът на Вазов „От оралото до урата“. Върху тези неща пак ще се върнем във връзка с отражението на администрацията върху българския живот. Но тука аз ги привеждам, за да имаме достоверна почва, че стъпваме върху нещо фактическо и не сме в областта на хипотезите.

Ние имаме при това положение една повсеместна обществена бедност. Бедност на институциите — например нашите училища: нашите училища са най-бедни в света откъм съоръжения. Нашата обществена мизерия се изразява в какво ли не. Голямата гръцка енциклопедия от 1920 г. е 24 грамадни тома, това България няма да го направи още 40–50 години и не може да го направи. Или Голямата румънска енциклопедия. Ако сравним книжните богатства на Балканите, не можем да спорим с Албания. Бил съм в Албания и в библиотеките там, и в Националната библиотека. Тя може би по брой на книги далече да не е бройката на Народната библиотека. Но това, което е събирано, е истинско съкровище. В българските библиотеки никога не е имало системна събираческа работа. Или нашите архиви — те съществуват от 30 години насам и са създадени главно с полицейска цел, те не представляват нищо. Ако се обърнем към друго: така необходимите сбирки от изобразително изкуство. Ние не представляваме абсолютно нищо в това отношение. Нито дори в събирането и опазването на нашата по-нова живопис, защото и там е действувано на принципа: целокупния народ. Примерно, като всеки художник и Владимир Димитров-Майстора има слаби работи. Но трябва да ви кажа, че Националната галерия е купувала главно неговите слаби неща. В нейните фондове има около 20 картини на Майстора, които никой не би изложил, и той да е жив, не би ги показал. Нито интересуват като някакъв междинен момент изследователите. В туй отношение стават много перфидни и за тази перфидност ще говорим пак, когато дойдем до отражението на администрацията върху човека. Но ето това вече са форми на бедност на самото общество. Тази бедност, тази обществена мизерия е невероятна. Вземете сега вече и катастрофата на комунистическото правителство: преустановява безплатните лекарства. Това е страна, която поради своята бедност не може да провежда никаква социална политика. Обществената бедност е такава, че тя се изразява в една всеобща мизерия. В миналото картината беше същата, но имаше известни пролуки. Тези пролуки идваха главно от присъствието на чужденци в България. Англичаните откриха, че от тази страна могат да доставят хубаво доматено пюре. И какво правят те? Те донасят една серия халки и казват: доматите, които не влизат в тия халки, са първо качество, които влизат, са второ. Подаряват на българските производители тези халки и от тоя момент нататък българите започват да произвеждат качествено пюре за износ.

Тези анекдоти, тези дребни мизерии на живота са принципите на нашето съществуване, ние не можем да ги отменим, не можем да ги отминем, не можем да се откажем от тях, понеже са мерзки и елементарни. Това са индикатори за качеството на живота, за общественото съществуване. Следователно, нашите болници са на нивото на болницата „Сейнт Джеймс“ в Лондон от 1580 г. Ние сме без медицинска апаратура, без модерна фармация. И всичко, което вече постъпва, този сложен интелектуален продукт, който целокупният български народ е отрекъл, той почва да го купува всеки ден на все по-високи цени. Един пример. Аз помня времето, когато България доставяше от Германия един камион срещу два вагона домати. Сега един камион е една композиция домати. Това е отношението на простия продукт към интелектуалния.

Тази ситуация на перфектна, установена и неотменима мерзост дава определен тип реакции. Първата реакция е самоомразата на българина. По същество той дълбоко ненавижда себе си. И ако се почне разговор за нещо българско, той почва с псувни и проклятия. Аз помня времето, 30-те години, когато за всичко се казваше: остави го, българска работа. Сега този израз е изчезнал, но отношението не е изчезнало. Самият аз съм автор на една крилата фраза, която обиколи България и за малко не ми взе главата: „Преди ме беше срам, че съм българин, а сега ме е гнус.“ Тия неща отравят духовността, отравят ежедневието. И става така, че котилото, в което живее целокупният български народ — родата, селската общност, първичната славянска общност, късноантичната клиентела — няма вече вкус. Това не е периодът на щастието на еснафлъка, на тържествените разходки по безистена, по пазара, по калдъръмите, по чаршията, когато е обезпечен на същите тия принципи, които тогава са били дълбоко по-реални. Не е имало страшния отскок на интелектуализацията, тя, доколкото е съществувала, е била в хармония с типа на производството. Сега тя се откъсва и типът на производството се откъсва от нея. И тука вече всяка хармония от социален и икономически тип се изпарява. Раят на българските пазари остава като златен век назад. Не е вече щастливото време преди Първата световна война, когато яйцата се продават на дузини. Не е вече дори времето от 30-те години, когато всяко семейство, независимо дали е на министър или на разсилен, два пъти в седмицата минимум има печеното агне. Всичко това, примерно ще кажем, комунистите го разрушиха. Това е вярно, но и да не бяха те, този процес си тече. Дори в някои случаи ние можем направо да кажем: извинете, вие не сте автори на тая мръсотия, вие нямате нищо общо, вие лъжете — тя е причина сама за себе си. Самоомразата и омразата към българщината вече става религия. Ако си човек с достойнство, ако си поначало конституирана личност, ти не можеш да допуснеш да бъдеш наричан българин и да бъдеш третиран като българин. Това нещо катастрофално се изразява след 1918 и след 1944 г. (аз вече съм свидетел, пък от 1918 г., макар че не съм бил роден, заварих атмосферата), когато националните катастрофи будеха небивала радост в тълпата. Пада им се на буржоазията, пада им се на царедворците, пада му се на града. Като че за тях няма отражение. Казваха: да му мисли буржоазията. Да погледнем икономически на нещата: тя се лишава от излаз на Бяло море, което е гибелно. В Македония тя се лишава от много важни зони на продукция. Македония е най-добрата овощарска зона в Европа, това може да се види само на място. Дърветата, каквито и да постъпят там, подобряват своя вид. Аз в Ресен съм ял круши 25 см. дълги. Това е място, където се срещат маслината, смокинята, нара, с дюлята, с крушата… И освен това, това са едни от най-големите златни залежи на Балканите. Има цели планини, каквито сега откриха в Гърция, за които се знае, че примерно даден масив съдържа примерно 70 000 тона злато. Разбира се, тия орязани граници не са само едно държавно унижение — че министър-председателят не може да ги обложи и че военният министър не може да назове някакви победи. Те се изразяват в засилване на обществената мизерия. Изрязването на Добруджа, изрязването на Западните покрайнини имат огромно стопанско значение и поради това: от Източна Тракия в България влязоха 600 000 бежанци, от Македония влязоха около 1 100 000 (заедно с Втората световна война). Това е почти двумилионно бедствуващо население, което страната трябва да приеме и по някакъв начин да уреди. И те не са минали без форми на обществена помощ, като се почне от раздаване на храни, заеми за строежи и т.н. Тези факти, тези нещастия лягат върху всеки човек, независимо дали ги признава. Но за комунистите и земеделците това беше върховно тържество. „Най-сетне буржоазията получи своето заслужено“. Има и друго. Нетърпимостта към своето състояние се превръща в една денонощна омраза към реалността, а реалността е определена система — социална и пр., но най-накрая и национална, най-накрая и етническа. Ти не можеш да я намразиш само защото е система на българската буржоазия, ще свършиш с това, да я мразиш, защото е българска.

Но този манталитет, най-накрая, е тотално нихилистичен, състои се от едно отрицание на самия себе си. Българинът не представлява нищо за себе си. И ако го питате, той ще ви каже: кой съм аз и защо съм — абе, я ги остави тия работи. Имаше и един политически момент, когато преди 9. IX. 1944 най-често казваха: абе виж какво, животът не струва три лева, колкото един куршум. И тръгваха с комунистите и с партизаните. Защото това е негово интимно убеждение. И защо животът му наистина да струва повече от три лева? Ами че той нито в материално отношение, нито като условия на живот, нито като духовна нагласа представлява нещо. Той е един изтръскан чувал, една скъсана обувка, една стара подметка, един изгнил дюшек. Цялата тая история свършва с това, че той се е лишил от всички тропизми. Съвременната социология смята, че истинското богатство на човека е богатството от тропизми: движението към определени цели. Богатството от тропизмите е и социалната динамика. Това е не само заетостта в едно производство, това е заетостта в преодоляването на това производство, в постигането на нов хоризонт. В обществения живот това се изразява в много интересни насоки на движение. Примерно, ако желаете, цялото ново експериментаторство в областта на изкуството. Ако се обърнем общо към мисълта, цялото това т.нар. стиково развитие, което слага край на специалността. Днес само в България можеш да се хвалиш, че си специалист. Където и да отидеш по света, те питат как работиш между една наука и друга. Щат или не щат, от черупката на европейския материалист и позитивист възниква един нов тип. Примерно от идиота Зола изниква гениалният Юйсман, който почва като натуралист, за да свърши като най-духовният автор на миналия век, с най-много предчувствия, интуиции и в пластическо отношение фантазен писател.

Това аконтрарио, раждане от противоположността, е много важно, то тук не се осъществява. Не се осъществява благодарение на бедността на духа, на стария манталитет, на целокупния народ, на цялата тая тиня, оставена от странното и особено историческо развитие на България и на част от Балканите. Макар че (например в Румъния) това нещо е много дълбоко осъзнато и преодоляно. А за Гърция да не говорим. Това е характерно за Шумадия и за България, не е характерно за Албания. И ето, обществената бедност се изразява в края на краищата и като едн