2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. zaw12929
13. stela50
14. bosia
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Димитър Бочев, Портал култура
Случайно или не, неотдавна попаднах на един сатиричен текст на известния руски филмов продуцент и автор Семьон Слепаков и реших да го преведа за читателите си. А дали си е струвало усилията, или не, нека те решат. Текстът проследява средностатистическия ден на един доста типичен руснак от съсловието на донякъде преуспелите професионално и социално граждани. И така, ето и хрониката на Слепаков, озаглавена „В моята страна всичко има”:
„Най-обикновеният руснак става сутрин, поглежда си японския часовник, мие си зъбите с китайска четка за зъби, нанасяйки върху нея българска паста за зъби, бръсне се с немска самобръсначка, мие се с френски сапун, маже лицето си с испански гел, кипва в шведски чайник вода, пие бразилско кафе, овкусявайки го с украинска захар и сметана, облича италианския си костюм, обува полските си чорапи и арабските си обувки, облива се с арабски парфюм, затваря входната си врата с две английски ключалки, сяда в немската си кола, включва японския си радиоприемник, избира радио „Европа плюс”, слуша задгранични песни, потегля по руски пътища и псува на руски език, заобикаляйки руските дупки и издатини, купува си два биг-мака и кока-кола от „Макдоналс”, пристига в офиса си, паркира колата си на паркинг, охраняван от швейцарска сигнализация и канадско видеонаблюдение, качва се във финландския асансьор, влиза в кабинета си с надпис на вратата „мърчандайзинг”, обажда се по американския си айфон чрез американската GSM мрежа, включва американо-китайския си компютър „Ай Би Ем” с американска работна система „Уиндоус”, включва пиндоския си интернет (пиндоски – жаргонно и пренебрежително-обидно за американски, б.м.), нанася на латиница електронния си уеб-адрес в американската социална мрежа, влиза в „акаунта” си и пише на руски: „Няма да позволим на Запада да пороби Русия! Не на европейските окупатори! Ще превърнем проклетите янки в радиоактивна пепел! Бий евреите и бендеровците! Русия е велика страна!”
Какво ѝ е великото,
пита се и може би най-значимият съвременен руски писател Виктор Ерофеев, който неслучайно живее и твори в изгнание, след като огромна част от населението на страната ползва дворни тоалетни (дъсчени нужници) и няма в мизерните си жилища нито отводна канализация, нито течаща вода. Една държава, която не е в състояние да задоволи и елементарните битови нужди на населението си, една държава, чиито граждани са заставени да живеят лишени от информация в духовната и материална нищета на ХІХ в., няма основания да претендира за световно лидерство. На фона на тези печални дадености амбициите на Русия да е водеща световна сила са, меко казано, нелепи. Защото в наше време величието на една държава се измерва не с числеността на армията и с арсенала на ядрените ѝ оръжия и не дори с териториалните ѝ владения и полезните ѝ изкопаеми. За величието на една държава днес се съди по жизнения стандарт на редовия ѝ гражданин. А така погледнато, съвременна Русия е жалка картинка – държавици като Люксембург и като Исландия, да речем, са я изпреварили недостижимо. Дори сам по себе си фактът, че, макар да е 150 пъти по-малка териториално от Русия и за разлика от Русия да няма никакви природни залежи, една Южна Корея е постигнала БВП, по-висок от руския, говори красноречив език. Явно Маргарет Тачър ще се окаже права в констатацията си, че съвременна Русия е Горна Волта с ядрено оръжие.
При всички случаи руската национална икономика е една ялова, непродуктивна сила, паразитираща върху несметните си природни залежи. Една национална икономика, която, както и цялата държава, е силно централизирана, идеологизирана и бюрократизирана до неузнаваемост, враждебна е към външния свят и неспособна да създава собствени блага и да развива собствени производствени мощности. От близкото си тоталитарно минало знаем, че така е, че така става винаги, когато доктрината подчини на догмите си икономиката – така е и в съвременна Русия.
Казаното дотук е адресирано не на последно място и до многомилионната армия родни русофили, които не искат и не искат да проумеят, че
да обичаш един чужд народ не значи да обичаш неговия палач и деспот,
че днес критерий за моралната и икономическа стойност на една държава са нейните духовни и научно-технически постижения, че примитивизмът и почвеничеството, безпросветността и унаследеният крепостнически манталитет, в които тънат многомилионните маси в необятните руски губернии, са далеч по-адекватен показател за мястото на Кремъл в световната общност на държавите, отколкото честваните като национални победи ненаситни имперски попълзновения в съседни и далечни страни. Особено след като тези попълзновения бушуват в една епоха, която отдавна е престанала да бъде имперска. Тъкмо затова териториалните експанзии на Москва са обречени – дори когато е ознаменувана като превъзходство над външния враг, руската завоевателна политика е агресия и срещу светския, демократичен дух на времената ни. А да тръгне една държава срещу духа на времената, значи да тръгне към собствената си гибел. Битката с времето още никой не е спечелил – няма да я спечели и имперска Русия. Дори само защото днес надпреварите за международен престиж се печелят не с ядрени оръжия, не с физическа сила, а със силата на мисълта и на духа, с научно-техническия и морален ресурс на една нация, с творчески, идейни търсения, с иновации и технологии. А това са все оръжия, които Русия не владее. А най-печалното е, че и не иска да ги овладее. Не на силата на духа разчита съвременна Русия – тя разчита на грубата сила, на физическото надмощие. Манталитетно руската външна, пък и руската вътрешна политика е характерна за началото на миналия, че и на по-миналия век – един нееволюирал и белязан от ведомствено насилие, един застинал в дебрите на суровите минали времена социален модел. Казвал съм го и друг път: със силата на оръжията всяка държава експортира зад граница само онова, което притежава и вътрешнополитически: демократичната – демокрация, човешки права и граждански свободи; деспотичната – деспотизъм, терор и насилие. Многобройните руски имперски агресии през настоящия и миналия век илюстрират убедително този принцип – днешната война в Украйна е само един от многото частни случаи на амбицията да се въдвори руското мракобесие на чужда земя.
Да се върнем обаче към текста, с който започнахме размислите си. Текст, от който е видно, че целият домашен и целият служебен бит на съвременния руснак от средната градска класа е обзаведен с вносни, привнесени отвън стоки и услуги. Стоки и услуги, които консуматорът ползва с готовност – като нещо, което му се полага едва ли не свише. В арсенала на делника му няма нищо, нищичко родно и руско – дори пастата му за зъби е българска. Единственият руски елемент в ироничния, но достоверен разказ на Слепаков са дупките по пътищата, които героят на нашето време псува с най-искрени псувни. Руски, изцяло руски са и не по-малко искрените обиди, с които нашият човек ругае и проклина целия външен свят – от американците до европейците, от евреите до украинците. Откъде и защо е тази неутолима, тази неистова жажда за мъст? Та кълнящият и проклинащият всъщност би трябвало да е благодарен на задграничния свят, който с продуктите и с научно-техническите си постижения краси, облекчава и подслажда и неговия живот, привнася в деня и бита му онези блага, които родината му не е способна да обезпечи! Става дума все за продукти и блага, които родната му руска икономика, руската научна мисъл, руската промишленост, руското селско стопанство, руската наука и руската техника явно не могат да му набавят. В отношението, в светогледа на героя на разказа обаче към вътрешнополитическата и вътрешноикономическата ситуация няма и намек от критика – цялата прерастваща в необуздан гняв критичност е адресирана до ненавиждания незнайно защо Запад.
Има нещо деструктивно и зло, нещо некрофилно има в това негативно емоционално отношение към хора, народи и държави, които са явно по-знаещи, по-можещи и по-преуспяващи от нас самите. Казвам от нас самите, защото и на нашего брата не е чужд подобен убийствен подход, и ние, вместо да се поучим от повече знаещите, повече можещите и повече постигащите, предпочитаме като Бай Ганьо в банята да се тупаме гордо по гърдите с голословното, гръмогласното и надменно „Булгар! Булгар!…”
Ако някой реши, че намекът ми е адресиран до българските русофили, ще се окаже прав. Трябва да внимаваме
какви примери даваме на обществото си
и какви примери следваме. Защото след каквито обществено-политически модели тръгнем днес, такъв живот ще заживеем утре. Още преди векове гениалният савойски мислител и моралист, йезуитът Жозеф дьо Местр писа, че погрешните обществени мнения са като фалшивите, като фалшифицираните пари: те се пущат в обръщение от изкусни и користни демагози, след което ги ползват и разпространяват милионите нищо неподозиращи невинни граждани. Така се пораждат опасни политически митове, така се подготвя почвата за национални беди, така катастрофират цели общества и държави. Безкритичното ни отношение към имперска Русия векове наред е било смъртоносна заплаха за нацията ни – подобна заплаха е то и днес. Както демонстрира и със завоевателната война в Украйна, Русия е опустошителна антиевропейска сила, а всяко откъсване от Стария континент, към който принадлежим не само териториално, е гибелно за нас, българите. Това са съзнавали най-значимите ни възрожденци – крайно време е да го осъзнаем и ние, техните потомци.
Започнахме с руската интелектуална мисъл – защо и да не завършим с руската интелектуална мисъл. Нека това бъде мисълта на любимеца на Пушкин, Пьотър Чаадаев, намерила място в безсмъртните му „Философски писма”: „Бог е създал руския народ, за да покаже на другите народи как не бива да се живее… Руското население никога не е имало самосъзнание. Няма и днес. Пък не му и трябва. Населението на Русия, както и самата Русия, съществуват само като урок за света…”
Надявам се, че и ние ще се поучим от този безценен исторически урок. Надявам се също, че родните русофили няма да ми вържат кусур за тези ми размисли. Не цитирам ненавижданите от тях бендеровци и пиндоси – един блестящ и възпят от Пушкин руски мислител цитирам.
Фактор
Ситуацията е екзистенциално тежка – Запа...
Става страшно! Путин рязко повиши залози...
В тази връзка актуалната перработка на стиха на Тютчев е много-много точен:
Умом россию не понять,
Аршином общим не измерить.
Хуй на стене нарисовать,
Сказать - икона, будут верить