Жан-Пол Пугала    

21. април. 2011 г. 

http://robstvo.wordpress.com/2011/05/04/%D0%B6%D0%B0%D0%BD-%D0%BF%D0%BE%D0%BB-%D0%BF%D1%83%D0%B3%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%BB%D1%8A%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B4-%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0/

Либия на Кадафи беше тази, която осъществи в Африка първата технологична революция на нашето съвремие – свързването на целия континент с телефония, телевизия, радиоразпръскване и други авангардни технологии като телемедицина и дистанционно образование. И благодарение на радиомостът WMAX беше осъществено нискоструващо свързване по целия континент, включително селските райони.

         Всичко започна през 1992 година, когато 45 африкански нации основаха RASCOM – Регионалната африканска организация за спътникова комуникация, с цел континета да има свой спътник и достъпни цени за свръзка. Това беше време когато цените на телефоните до Африка и вътре в континента бяха най-високите в света. Тъй като Европа прибираше годишна такса от 500 милиона долара за ползване на нейните спътници от типа „Интелсат“, включително и за телефонните връзки вътре в страните.

         Пускането на спътник щеше да струва еднократно 400 милиона долара и щеше да отпадне нуждата от ежегодно плащане на 500 млн. такса. Кой банкер не би финансирал такъв проект? Но въпросът стоеше другояче: как така робите, които искат да се освободят от експлоатацията на своя господар, ще искат пари за това освобождение от същия този господар?

         По тази причина Световната банка, МВФ, САЩ и Европа в продължение на 14 години протакаха въпроса с празни обещания.

         Муамар Кадафи сложи край на унизителните молби пред големите финансови клечки на Запада и техните непосилни лихви. Той сложи на масата 300 милиона долара. Африканската банка за развитие прибави още 50 милиона, а Западно-африканскатата банка – още 27 милиона. И така Африка получи своя първи комуникационен спътник – на 26 декември 2007 година.

        Малко след това Русия и Китай последваха примера, споделиха свои технологии и помогнаха да се изстреля втория африкански спътник през 2010 година – за ЮАР, Нигерия, Ангола и Алжир. Планира се и трети, който ще бъде изстрелян през 2020-та. Той се комплектова в Алжир, ще бъде с по - високо качество от съществуващите и ще струва 10 пъти по-малко.

Африканския валутен фонд, Централна банка на Африка

и Африканска инвестиционна банка

        Тридесетте милиарда долара, който мистър Обама замрази в САЩ принадлежат на Либийската централна банка и бяха приготвени като либийски принос към трите ключови проекта при формирането на Африканската федерация. Иде реч за Африканската инвестиционна банка в Сирт, за паричния фонд базиран в камерунския Яунде с капитал от 42 милиарда долара и за Африканската централна банка с бъдещо седалище в Абуджа, Нигерия, която планираше да пусне панафриканска валута. С което щеше да се сложи край на т.н. „африкански франк“ с който Франция вече 50 години контролира редица централни и западноафрикански държави.      

        Ето я причината, поради която френското правителство така се е разгневило на Кадафи.

       Африканският валутен фонд спокойно би могъл да замени МВФ, чрез който САЩ, само срещу 25 милиарда долара всеки момент могат да поставят на колене целия континент и да го подтикнат към съмнителни приватизации на национални ресурси в полза на частните монополи.

        По тази причина на 16-17 декември 2010 г. /на срещата с ЕС в Брюксел/ африканските представители еднозначно отхвърлиха участието на западни страни в Африканския валутен фонд, запазвайки го само за собствените си държави.

        Става все по очевидно, че след Либия западната коалиция ще се насочи към Алжир. Тази страна притежава не само огромни енергийни ресурси, но и фонд от 150 милиарда долара налични средства. Това възбужда твърде силно държавите, които сега бомбардират Либия, тъй като те имат една обща черта – всичките са в състояние на банкрут. Само дълговете на САЩ са 14 трилиона, Франция, Англия и Италия дължат по два трилиона всяка поотделно. Докато общия публичен дълг на 46-те африкански държави е по-малко от 400 милиарда долара.

        Чрез инспирирането на войните в Африка западът се стреми да оживи своите депресивни икономики. Но това само ще задълбочи техния упадък, който започна още през 1884 година със скандалната Берлинска конференция, когато колониалните държави си поделиха Африка.

         Още през 1865 г. подкрепяйки освобождението на робите в САЩ от президента Линкълн, американския икономист Адам Смит предсказа:

„Икономиката на всяка страна, която разчита на робството на чернокожите, сама подготвя пътя си към ада, в деня когато тези страни се събудят“.

Този план се провали благодарение на Кадафи, който усети каква е играта, след като на учредителното събрание бяха поканени само „джобните” африкански лидери, а Африканския съюз въобще не беше уведомен за мероприятието. Затова пък там се изсипаха вкупом всичките 27 страни-членки на ЕС.

       Така или иначе, Средиземноморският съюз не успя да накърни единството на Африканския, въпреки че негов официален патрон беше Саркози в качеството му на президент, а Мубарак стана вице-президент. В наши дни министъра на външните работи на Франция Ален Жюпе се опитва да възроди тази идея, вярвайки, че Кадафи ще падне.

Някои африкански лидери не разбират, че докато ЕС финансира Африканския съюз не може и дума да става за каквато и да било независимост. Именно заради това ЕС поддържат регионалните обединения в Африка. Очевидно е, че опонентите на идеята за Африканска федерация от Западно-Африканското икономическо сътрудничество /ECOWAS / получават лъвския пай от европейските субсидии и неслучайно имат представителство в Брюксел. По същата причина ЕС се опитва да омотае африканците, продуцирайки рояци обединения от типа COMESA, UDEAC, SADC и „Великия Магреб”, който не се състоя заради прозорливостта на Кадафи.

Мандела не се наведе и пред Бил Клинтън, който нарече неговото посещение в Либия „неприемливо”.

„Нито една държава не може да обявява себе си за световен полицай – каза той. – Нито една страна не може да казва на друга какво трябва да прави”.

После добави:

„Вчерашните приятели на нашите врагове днес имат наглостта да ме съветват да не отивам при нашия стар приятел Кадафи, за да забравим нашите стари приятели”.

По онова време Западът все още считаше южноафриканските расисти за свои хора, които се нуждаят от защита. Конгресът на САЩ гласува да се извади Мандела и АНК от техния „черен списък” чак на 2 юли 2008 г. и не защото бяха проумели глупостта на този списък, а за да отбележат 90 годишния юбилей на Мандела.