Ген. Христо Луков - живот и гибел
6. 01.1888 - 13.02.1943


Запасният генерал Христо Луков е роден на 6-ти януари 1888г. в гр. Варна. Завършил е Военното на Н.В.училище през 1907 година и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 27-ми випуск.

Бойната си дейност е започнал като батареен командир във 2-ри артилерийски полк, 6-та дивизия. В Първата световна война е участвал във всички бойни действия с 1-ва и 5-та дивизии като командир на отделение. На 23 ноември. 1935 година му беше поверен най-отговорният пост във военната йерархия - министър на войната. Генерал Христо Луков заема този пост до 4 януари 1938г.

Своите жизнени сили и труд той отдава за издигане българската артилерия на завидна висота. Още от ранна младост генерал Христо Луков се бе отдал с жар в служба на Родината. В качеството му на батареен командир през Първата световна война той се проявява като един от най-храбрите командири.


Ще споменем и за великия подвиг, който извършва тогава. Годината е 1918-та. В последните дни от войната комунистическата пропаганда успява да подведе войниците, които напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирска република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции. Командирите не са в състояние да възпрат нашите отстъпващи войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент българските оръдия пад командата му загърмели и страхотен огън обсипал настъпващите сърби. Те били отблъснати. Примирието вече е било подписано. На другия ден подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба дим лице. “А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него. “В историята на Франция”, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Пей. Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”

Ако не беше геройския подвиг на майор Луков, с необуздания си шовинизъм сърбите щяха да претендират по Ньойския диктат и гр. Кюстендил да бъде включен във "Велика Сърбия".

След уволнението му, динамичната натура на генерал Луков намира своето място в гражданския обществен живот в средите на българските патриоти. Той разбира, че отпор на левите сили може да даде само българският възрожденски национализъм, и застава начело на Съюза на Българските Национални Легиони /СБНЛ/

“Спомням си, като че ли това беше вчера”- казва легионерът Йордан Хаджинонев, през м.ноември 1942г. се състоя Национална конференция в гр.Варна, на която пристигна генерал Луков, придружен от членове на Централното ръководство. След всички приети от устава правила, при откриването на конференцията се пристъпи към разглеждането на различни организационни въпроси. Един от делегатите зададе въпрос: “Господин генерал, благодарение на Германия, по точно на Хитлер, ние получихме Южна Добруджа, Македония, Тракия, и е редно да отидем на помощ и помогнем на нашите съюзници”. Болшинството от делегатите бяха на същото мнение. Генерал Луков след като изказа възхищението си за готовността ни за саможертвата, която искаме да направим в името на един идеал каза: “Господа, генерал Луков не може на своя глава да организира и поведе армия. Има цар, има и отговорно правителство. Ако правителството реши да изпрати войски на Източния фронт и ми възложи да ги поведа, аз не ще откажа.

Така бе взето решение, ако правителството разреши, да се отиде на помощ на Африканският корпус на ген. Ромел.

Започна приготовление из цялото ни обединено царство. От Добричкия легион “Стефан Караджа” бе съставен списък на около 100 души младежи с пламенно национално въодушевление. Но тия наши мечти не можаха да се осъществят поради убийството на генерал Луков, само три месеца след Националната ни конференция.

Годината е 1943-та. Германските армии воюват в Съветския съюз. А у нас комунистическата партия, по нареждане от Москва организира “бойни групи” за ликвидиране на “народни” врагове. Една от жертвите им трябвало да е и ген. Луков. Денят също е определен – 13 февруари. В този ден към 20.50ч. генералът отива към дома си на ул. “Артилерийска” 1. Като отворил входната врата, на вратата на хола се показала дъщеря му Пенка, която чула, че баща й се прибира и излязла да го посрещне. Случаят пожелал тя да бъде единственият свидетел на убийството. От нейните показания се узнава следното: “Генерал Луков пристъпил прага на входната врата и се обърнал с лице към улицата, да я затвори. В този момент непознат мъж с широки и тъмни очила застанал на вратата и стрелял в гърдите на генерала. Дъщерята изпискала, а той, макар и ранен, се опитал да влезе в дома си. Убиецът влязъл подир жертвата си, дал още три изстрела и избягал. Генералът се струполва мъртъв на пода.

СЛЕД УБИЙСТВОТО ПОСЛЕДВА ИМПОЗАНТНО ПОГРЕБЕНИЕ
“Тялото на покойника беше пренесено от домът му в черквата при Военното на Н.В училище. Към 12 часа по обед от двете страни на алеята за училището се бяха вече наредили в шпалир няколко хиляди млади легионери и съмишленици на генерала. Черквата беше препълнена с народ. Едва успяхме да се доберем до входа на черквата. На погребението присъстваха: Н.В.Царят, Н.Ц.В. княз Кирил, висши офицери, министри, военни аташета н др.

От името на войската говори полковник Попов, от името на запасните офицери- генерал Илинов, от името на Българските Национални Легиони- Илия Станев, който изтъкна с пламенни слова, че генерал Луков завещава на българския народ беззаветна служба на род и Родина, бидейки самия образец на доблестен гражданин и смел воин, с непоколебима вяра във възхода на българската национална кауза.

Погребението беше извършено в централните софийски гробища. Пръв говори от името на Съюза на запасните офицери полковник Илчев и след като описа достойния жизнен път на големия българин завърши с думите: “Чужденци намериха свое оръдие да посегне върху живота на генерала, за да лиши българският народ от един голям воин с висши граждански и войнишки добродетели. Голяма и всеобща е скръбта на всички ни.”

Така умря ген. Христо Луков, но делото му посветено на Родината остава пример за поколенията български националисти и ще живее вечно.

nauka.bg  (форум)


Втора версия за смъртта на генерала (Която не е за пренебрегване, макар и да не е популярна днес...)


СЛУЧАЯТ ГЕНЕРАЛ ХР. ЛУКОВ СПОМЕНИ И ФАКТИ

Иван Сокеров (СБНЛ)

  Налага се да съкратя един доста голям период от моя личен и обществен живот в моите спомени.Просто няма време.  Преминах 82 години,  пише поминалия се при злополука наш незаменим съидейник Кирил Никифоров Ганев.  Други на тази възраст ,  които още са живи,  живеят почти само с ежедневните  си грижи.  Болести,  недоимък,  в най-добрия случай с проблеми за мачовете или филмовите сериали.  Изгубили са,  или просто са забравили приятели.  Разговорите са отчайващо прости и не засягат обществени проблеми.  Ако се случи случайно подобен разговор,  той завършва най-често с категоричност,  недопускаща възражение.  Понякога започналата тема завършва с твърдение за нещо в съвсем друга област.  Както се казва сега,  резултат на ЕГН-то!
  Боя се да не изпадна и аз в това състояние,  но имам смелост,  защото по родови данни,  по мъжка и женска линия,  до фаталния край няма изявено оглупяване.  Всички мислеха и помнеха безупречно.  Такива факти съм споменал по-преди в спомените си.
  Сега реших да прехвърля години напред.  Да опиша съдебния процес и затворническите си и лагерни патила.
  Но трябва да направя и един малък преглед за легиона от преди 09.09.1944г. и случаят с генерал Христо Луков.  Сигурно,  ще се наложи след време някой моменти да бъдат повторени.  По тези въпроси винаги е имало или пълно информационно затъмнение,  или лъжи,  които коренно изопачават фактите.  Ако има години ще се върна към прескочения период.
=========
  Никой не отрича размаха на легиона - Съюз на Българските Национални Легиони (СБНЛ) до 09.09.1944г.  Но защо нямаше изявени фигури,  големи и от държавен мащаб?  Първо започнаха спонтанно обществен живот младежи.  Студенти и ученици.  Необяснимо остана за социолози и коментатори в нашата вярна ориентация и политическа насоченост. Младежи без специално образование,  мислеха зряло и създадоха една мощна и здрава организация.  И сега нашите постулати не са анахронизъм.  Защо?  Защото тези младежи мислеха честно..Не служеха на някакви заучени догми.  Не бяха обвързани със задължителни идеологии и партийни кумири.
  И друго!  Тия,  които сложиха основи,  бяха родени личности.  Еманация на вековния български политически гений.  Но задачата беше непосилна,  за налагане твърдо и нашироко в нашия политически живот.  Нужно беше и време,  за да израстнат кадри,  авторитетни в обществото.  А и в какво време се развивахме?  За 12 години,  до 09.09 1944 г., 8 години живяхме полулегално.  При една почти диктатура,  враждебна на нас.  Как можеше да се създаде ефективен печат и да водим публична пропаганда,  при наличието на цензора.  Материални средства-никакви.  Каквото сме издали,  като вестници,  брошури,  книги,  позиви,  послания,  всичко от плитките джобове на ученици и студенти.
  По това време в дясното пространство имаше идейни кръгове,  като “Братство”със списание “Нация и политика”,  “Млада България”,  “Устрем”- начело с младия тогава професор Иван Венедиков/?/  Беше съвсем нищожен “Устрем”.  Но това бяха група от надарени интелектуално издигнати сравнително млади хора.  Поне десетина години по възрастни от нас.  Те нямаха стремежи да създават общественост,  движения,  партии.  Макар,  че техните прояви бяха сродни с нашите и ние общувахме с тях ,  стремежите им бяха в посока на “пласиране” в политическия живот..Не ги блазнеше апостолска работа /дейност/.  Себеотрицанието и саможертвата за тях бяха фикция.  Мнозина се стремяха и заемаха служби.  Мнозина от тях бяха смазани и унищожени от дошлата по късно вълна на терор и мракобесие след 09.09.1944 г.  Избити и смазани бяха не за това,  че бяха апостоли на една рискована и безнадеждна кауза.  Издигнаха  полично в държавната иерархия.  Въпреки усилията ни да ги привлечем и да заемат подобаващо за интелекта им място,  не успяхме.  Те ни съчустваха,  подкрепяха ни морално,  но нашата среда не им предоставяше бързо политическо издитане.  Единици,  като д-р Никола Минков,  фигура от най-висок ранг,  адвокат и по-късно народен представител.  От “Братство” се приобщи  за известно време. Разстреляха го от т.н. “Народен съд”.
  Александър Пъдарев,  юрист от висока класа,  от “Млада България”,  който изживя ужасите на “Новото време”.  И той вдъхновено,  но само временно се включи в нашето движение.  Професор Любен Владикин се изявяваше поякога като ментор на нашето движение.  Само писателката Фани Попова Мутафова и нейният съпруг-архитект и писател Чавдар Мутафов,  се приобщиха честно и искрено към нас.  Единствен Херувим Арнаудов,  още като студент от “Млада България”,  влезе категорично в легиона и с целия си живот остана твърдо на легионерски позиции.  Ужасите,  които преживя,  не го сломиха и не го отклониха от избрания път.  Почина като легионер на 10.10.1996 г.,  като председател на “Старейшините” към БДФ  Единствената голяма фигура,  която ни подаде ръка и се вля честно в нашите редици беше генерал Христо Луков.  Възгледите ни съвпадаха напълно и ние го издигнахме като водач на ЛЕГИОНА.
  Огромна фигура в нашия обществен и държавен живот  Възродител и създател на новата българска армия.  Военен от най-висок ранг.  С широк размах като ръководител и организатор.  Спечелил си име в армията и обществото.  Особено с ликвидирането на “Военната лига”.  Това не можеше да не събуди опасения у Монарха,  който не можеше да търпи личности и авторитети.  И затова го отстрани от армията,  която му вярваше и за нея беше образец.  И то във времето,  когато беше най-нужен.

КОЕ НАЛОЖИ ЛИКВИДИРАНЕТО НА ГЕНЕРАЛ ХР.ЛУКОВ?
  Огромното му влияние в армията.  Макар и в оставка,  офицерите вярвахасамо на него.  Редица общественици и интелектуалци бяха готови да го последват в неговия политически път,  защото виждаха,  че само той може да обедини честните политици и общественици,  които бяха изпаднали в безнадеждна безпътица.  Честни хора имаше,  но само ТОЙ можеше да ги поведе по пътя,  единствено спасителен за България.
  Името му растеше и влиянието му се разпростираше.  Намеците,  че е чужда агентура  /на германците/  не вързваха плод.  Вярно е,  че имаше много познати от германските среди,  още като младши офицер през Първата световна война,  когато е командирован от нашето Главно командване на Западния фронт.  Имал е добро познаство с Гьоринг.  Като военен министър,  той е имал задължението да има добри ръзки с германското командване.  Той е респектирал с личноста си и с поведението си.
  Ще се спра на един епизод,  който изникна случайно,  но е показателен за следващите събития-  На 8 декември 1942 г., легионерите студенти празнуваха студентския си празник-“Св.Климент Охридски” в помещението на бар “Паризиана”,  в сутерена на Търговския дом.  Това е едно обширно,  но занемарено помещение,  в което през деня се помещаваше стол “Оборище” – на студентите легионери.  Това беше и най-добрият клуб за срещи на студенти от цялата страна.  Беше средище на най-възвишени чувства и идеали.  Насочваща политическа централа за цяла България.
  След освобождаването на помещението от студентите вечерта,  то ставаше един вертеп,  населен с пияници и всякакъв измет на “Софийските потайности”.  Сутринта,  помещението измито и проветрено от тютюн и алкахолни пари,  се предоставяше на студентите.
  Студентският празник започна с обичайните,  но скромни церемонии.  Присъстват и генерал Луков и генерал Жеков.
  Неочаквано на входа се чу врява и смут.  Чу се команда:”Стани!”  Странно?  При импровизиран шпалир,  влязоха пълномощните министри: на Германия-Бекерле, на Италия-Сеньор Маджистрати и на Унгария…Хорват………..?  Генералите мигновено се ориентираха и посрещнаха прилично и с достойнство гостите.  Разположиха ги между себе си.  Изпълни се химна на легиона /от Манол Манолов/,  с оркестър.  Гостите,  с вдигнати ръце изслушаха чинно.
  Започнаха речи на генерал Н. Жеков и генерал Хр.Луков.  Обичайната и задължителна куртоазия.  За бойното другарство.  За нерушимия съюз.  За “вярност за вярност”.  Официални за това време лозунги между съюзните държави.  Разбира се,  преди това преди посещението,  беше говорил Илия Станев с  изящната си и пламенна реч.  С умението си да трогва и развълнува слушателите си.
  След куртоазните речи на двамата генерали,  в които нямаше и намек за сервилност към Германия.  С достойнство и подчертан тон за равнопоставеност гостите си заминаха чинно и бяха изпратени с подобаващ жест от студентите.
  Отново след това,  генералите отново взеха думата и поясниха,  че след задължителната куртоазия,  ще говорят само за нас си..Подчертаха,  че България има свой път и ние ще се ръководим само от нашите интереси.
  Това беше нашироко мотивирано.  Разбира се в деликатен стил,  който не можеше да бъде атакуван от “съюзниците”,  като враждебен.  Те не можеше да нямат свои уши между нас.
  След речите,  генералите се оттеглиха и се продължи веселото празненствво с много ентусиазъм.  Нямаше и сянка от съмнение в това,  че ние вървим по свой път и служим само на България.  Ето това беше нашето “германофилство” и “смъртния грях”,  че се борим за обединението на Отечеството.
  Междувременно,  какво се беше случило?  Същата вечер,  е имало някакво официално тържество,  мисля,  че в Военния клуб,  на което бяха поканени много официални лица и целия дипломатически корпус, какъвто го е имало тогава.
  Въпросните трима дипломати – “съюзници”,  решават да направят един дипломатически “демарш”,  като демонстрират пренебрежение към официалната власт.  Колите с бавен ход минават покрай Военния клуб и двореца и се изтърсват на студентското легионерско тържество,  без да са поканени.  Това нас ни учуди и озадачи,  за последиците.  Власта,  обаче e вбесена и вероятно са последвали някакви ноти и преоценки.  Легиона от това не спечели,  но е изострило злобата на Монарха,  и е било още един елемент за формиране на решението,  което последва след около два месеца.
  Няколко месеца по рано,  премиерът Богдан Филов свиква голямо събрание във Военния клуб,  на което присъстваха цялата управляваща знат,  от министри,  народни представители,  висши държавни служители,  чиновници и всякакви “приобщени”.  Разбира се и представители на пресата.  И после изказването на проф.Богдан Филов беше огласено като висша държавническа мъдрост.  Като,  че ли нямаше по-важни въпроси,  в този съдбовен за държавата момент,  а центъра на речта беше:ЛЕГИОНЕРИТЕ ПОСЯГАТ ВЪРХУ ПРЕРОГАТИВИТЕ НА ЦАРЯ!  Изразът е дословен.  И други подобни нападки по адрес на ЛЕГИОНА.  Явно върховната власт се е стреснала от широкия размах на легионерското движение и от увеличаващата се популярност и влиянието на личността на генерал Хр.Луков.  Трябваше да му се пресече пътя в обществения живот.
  Генерал Хр.Луков реагира веднага и не прие формулировката на Министър Председателя,  който се люшка в една безпътица,  че нашата държава се ръководи от открити масони,  и че те изпълняват чужди поръчки.
  Откривам скоби!! си Когато формално беше закрита масонската ложа в България,  цялата й архива беше изпратена през СССР и Далечния изток в САЩ,  придружена от инж.Любен Божков бившия директор на БДЖ-дядо на сегашния лидер на СДС Александър Божков.  И това става,  когато Германия води война със “съюзниците”.  В книжка 4-6 от 1924 г.,  в списание “Зидарски преглед” (масонско издание),  е съобщено: Научаваме,  че в Мюнхен  /или Лайпциг/ е приет в Шотландско посвещение,  професорът от Софийския университет  /брата/ Богдан Филов. Стр.16,ред 4,отдолу нагоре.  Министърът на Вътрешните работи Петър Габровски /водач на “Ратниците”,   “антимасони и антисемити”?!?  беше масон от висока степен и работеше в една кантора с Клайн - виенски евреин.  Ратническите пропагандни материали се печатаха в печатницата “Стопанско развитие”- собственост на Жак Асеов-евреин-голям бизнесмен.  След заминаването от България,  той остави имуществото си и банкови сметки да бъдат управлявани изапазени от Димо Казасов-звенар  министър на Информацията в кабинета на Кимон Георгиев (масон 33-та степен) след 9-то септемврийския комунистически преврат от 1944 г. 
  При това положение, “ратникът” Петър Габровски като министър на Вътрешните работи внася “Закона за защита на нацията”,  насочен срещу евреите и масоните?!!Това не попречи на власта тогава да конфискува печатаната книта в печатницата на Петър Глушков намираща се на ул.”Веслец” № 5,  “Тайните протоколи на Сионските мъдреци” с противоеврейско съдържание.
Конкретно!  Царският институт е неприкосновен и независи Отговорът на генерал Христо Луков на предизвикателството на проф.Богдан Филов не закъсняя и е обявен в два позива. Последва и едно обширно и мотивирано,  от правно гледище изложение,  че царският институт е общонародно достояние,  а не на правителството.  м.  От негово име не може да се провежда политическа дейност.  Такава дейност може да манифестира само този,  който може да носи отговорност.  А ако такава дейност се манифестира от името на Царя,  то отговорността пада върху царя,  който според конституцията не е отговорен.. И така правителството се измъква от отговорност.  Фактически при един държовен провал,  виновен ще е не министърът и законодателят,  а Царят.  Това изложение е една защита на царския институт,  но Борис ІІІ,  фактически беше управител, и в това отношение той не можеше да допусне упрек макар и косвен.  Затварам скобите!
  Това беше едната страна на въпроса дипломатическите отношения,  със СССР показа току що показания за съдбата на генерал Хр.Луков,  за която ще поясня малко покъсно.  Другата страна не беше,  че се нарушават сметките на “Съюзниците”.  Генерал Хр.Луков беше в центъра на една кампания,  за излизане от войната,  което можеше да стане с мълчаливото съгласие на Германия,  защото това можеше да ползва и нея..Че едно завземане на власта от генерал Луков,  че щяло да изпрати българска войска на Източния фронт е една лъжа,  която и сега някой наивници вярват.  Дори в дневника на Богдан Филов няма и знак за такова искане,  при неговата словохотливост за няй-дребни факти.  Че България е била нужна за дипломатически канал за тайни преговори между Германия и СССР.,  което до сега се смяташе за невъобразима измислица,  и това налагаше да не се прекъсват филм на ББС по телевизията на 8 и 9 май 2001 г.  Документално беше показан и грузинския ресторант в Москва,  където са се водили преговорите чрез българския пълномощен министър Стаменов.  Филмът се нарича “ВОЙНАТА НА СТОЛЕТИЕТО”.  Преговорите не са биле успешни,  но неутралитета на България е бил нужен и за двете страни.
  Независимо от горепосоченото,  изпращането на български войски на Източния фронт,  не можеше да стане преди всичко,  за това,  че една българска армия не би била ефективна,  по много причини,  а на нашия “прикриваещ фронт” срещу турците,  където ние имахме придемства по много причини,  трябваше да застане елитна германска армия и да стои неуползотворена.  А и в нито един документ,  ето вече 60 години,  няма и намек за изпращане на балгарска армия или искане за това от страна на Германия.  Всичко писано или изказано по този вапрос,  не надхвърля:-Някой смята”,  или “е уверен”,  че е така.  Само “мнения”,  няма аргумент.  Очевидно,  всяко откъсване на България от “Оста”,  усложнява намесата на  “съюзниците” в България.  България вече е харизана от съюзниците на СССР.
  /І/ Личната връзка на Луков с Гьоринг,  е щяла да опрости такъв преход. 
Забележка!Посоченото в филма ”Войната на столетието”, потвърди изказаните мисли в ръкописа,  което по съществоне отрича а само потвърждава,  че наша намеса не би ползвала нито Германия,  нито нас.  А едно откъсване на България от “Оста”,  би поставило на изпитание ангажимента на “съюзниците”.
  С почертаното по горе продължавам!  След скобите продължавам за отскубването ни от “Оста”.
  А,  че такова намерение се формираше у нас,  показват и контактите на Луков с елементарните до тогава от Монарха партийни лидери като Гичев,  Кръстьо Пастухов и др.,  които не бяха обвързани с “филство” и не бяха се клели в разни “ложи”.  Тогава промяна можеше да бъде осъществена не с  обичайните преврати,  а с един категоричен натиск /политически/,  при положение,  че армията е благосклонна и народните маси го желаят.  Как точно е проектирано,  не знам,  но почва за това е имало.
  България във въоръжен неутралитет да запази комуникациите си с Гърция,  през Албания и западна Македония.  При това положение “съюзниците” власт изгубват ценни козове за намеса,  а Монархът губеше абсолютната си.
  В спомените си Александър Цанков подсказва,  че правителството е проектирало такъв ход,  от страна на Царя.  Може би това е ускорило и неговия край?
 

Генерал Христо Луков - непубликувани снимки:

http://vbox7.com/play:6b401287

БОГ ДА ГО ПРОСТИ!
МИР НА ПРАХА МУ!