Българи,

Тия, които бълваха най-гнусните и долни лъжи, които хвърляха кал срещу святото за всеки честен българин име на водача генерал Луков, днес усилено разпространяват позиви с въпроса:

“Кой уби генерал Луков?”

На тоя въпрос целият народ отговори единодушно:

“Враговете на България! Тия, които не искаха да имаме народен водач!”

Ние, легионерите, отдавна знаем, че евреите, комунистите и плутократите не желаят такъв, но ние много добре знаем, че масоните от днешното правителство на няколко пъти се опитаха да разцепят нашата легионерска организация чрез раздаване на богати служби на бивши легионери, за да противодействат вътрешно организационно на водача.

От какво се бояха управляващите масони?

От това, че генералът водач искаше да търси отговорност не само на дребните нарушители и частните търговци, но най-вече на прекомерно забогатели управляващи и некадърни министри.

“Кой не може, не трябва да заема министерски пост. Остане ли, трябва да отговаря” – казваше той.

Българи,

Най-голямата в историята на България полиция, с най-големия бюджет и най-болезнено амбициозния за министърпредседателското място министър, е длъжна да залови убийците и чрез бърз съд да докаже твърденията си, а не чрез всевъзможни хипотези и анонимни позиви бе стойност.

Ако не може да направи това, г-н Габровски трябва да си тегли последствията, а не да си умие пилатските ръце с някаква си награда от 300 000 лв., с която обижда националното достойнство и съзнание на нашия народ, защото без нея ние ще хванем убийците и накажем подбудителите.

ЦДА ЧП, 136к, а. е. 6, л. 41. Циклостил, печатно, с винетка – кръст и легионерски лъв.

от книгата “Социално наляво, национализмът – напред”, Н. Поппетров, 2009 г.

Толкова живот и сърдечност бликаше от него, че всички, които го обичаха дълбоко, още не могат да свикнат с мисълта за вечната раздяла. Все ти се струва, че ако отидеш у дома му, ще видиш в рамката на вратата неговата внушителна фигура, да те посрещне усмихнато сърдечно, зарадван, че си дошел, протегнал топла приятелска ръка. И разговорите, които никой друг не може да води, със същия широк обхват, проникновен анализ и необорима логика. И със същата искрена загриженост за съдбата на България. Много рядко в нашата история един толкова силен ум е бивал съчетан с толкова голямо сърце. Само нашето възраждане е създавало такива големи и ценностни личности. И неговата мъченическа смърт за свободата и величието на България постави образа му в трема на възрожденците. Не напразно той зовеше към ново възраждане застрашения от вътрешна опасност български народ. За това ново възраждане той работеше и искаше да води безкомпромисна борба. И на този именно фронт го прониза куршума на противобългарите.

Но те се излъгаха – куршумът превърна човека в кумир! И мъртвият генерал Луков стана, за враговете на националистична България, по-страшен, отколкото беше живият. Защото преживе той беше пред нас и ни водеше към борба, изложен на всички отровни стрели. Но сега той е в нас, в сърцето и душата ни, недосегаем за интриги и клевети, неотгоним с никакви средства. Всеки български националист чувства да гори в гърдите му една искрица от големия борчески пламък на генерала. И никога връзката между него и националистичка България не е била тъй тясна, тъй неразрушима и тъй многостранна. Водач е вече не човекът, а безсмъртният му дух.

Неговото дело за народа и държавата е огромно. От юношеската възраст до смъртта си, това беше – един живот за България. Повече от 30 години действителна служба. Неотклонно на фронта през трите войни. Възпитател и учител на офицери и войници. Реорганизатор на войската ни, след опасни политически смутове. И най-после, възкресението на българската военна мощ – превъоръжаването и бляскавите маневри край Шабанца.

Когато магесникът от Шабанца стана домоначалник, той продължи същата си служба – той започна да превъоръжава народния дух. В разгара на това велико дело, куршумът на тъмните противобългарски сили прониза сърцето на най-великия българин.

Изстрелът пробуди заспалите и стресна колебливите. Народът като един човек разбра какво е изгубил. Цяла България изтръпна. Дори най-близките сътрудници на генерала бяха изненадани от широтата и скриваната до сега сърдечност на народната обич. Само тъмните сили не бяха изненадани – те знаеха защо трябваше да му изпратят убийци. А на колебливите генерал Луков би казал през своята голгота:

- Намерихте ме, когато ме изгубихте!

в. “Зора” 17 март 1943 г.

© БГНЕС

Публикуваме текста, получен в секцията „Написано от вас", защото като медия се стремим да огласим всички гледни точки, но си запазваме правото на лично мнение и предпочитание - като журналисти и хора.

Декларация в подкрепа на Луковмарш

В навечерието сме на десетия, юбилеен Луковмарш, с който ще отбележим 70-годишнината от подлото убийство на ген. Христо Луков, извършено от комунистически терористи. За съжаление обаче Генерала не може да намери покой и в смъртта си. За поредна година, духовните и идейни наследници на неговите убийци, се опитват с една мащабна клеветническа кампания да провалят шествието, което организираме в негова памет. За да постигнат тази цел, коалицията от професионални правозащитници и антифашисти, ционистки организации и леви групи и партии, действа главно в две направления.

От една страна се сипят лъжи, инсинуации и непотвърдена информация по адрес на ген. Луков, с цел той да бъде демонизиран като чудовище, а от друга организаторите и участниците в Луковмарш се представят като криминална шайка лумпени, като са заклеймявани с изтъркани клишета като „фашисти", „неонацисти", „ксенофоби" и т.н. Заливайки медиите с лавина от декларации, писма и изявления, малката клика от противници на шествието, се опитва да създаде масова психоза сред обществото, във връзка с Луковмарш и по този начин да притисне Столична община да го забрани. Ироничното и гротескното в писанията им е, че те хем са обявяват в защита на демокрацията, хем същевременно се опитват с тоталитарни методи да възпрепятстват български граждани да се възползват от дадените им по конституция право на събиране и свободно изразяване на мнение. Досега не взимахме активно отношение във връзка с тази клеветническа кампания, защото смятахме, че нашите сънародници са достатъчно интелигентни и исторически грамотни, за да се хванат на тези инсинуации. Но след като големи медии започнаха да препечатват наглите лъжи, безпочвени твърдения и измислени факти на противниците на шествието, е крайно време ние, организаторите и участниците в него, да направим няколко важни уточнения:

1 Ген. Христо Луков е герой от Първата световна война, благодарение на чиито безподобен подвиг, днес Кюстендил е в пределите на България. Той е предан военен и брилянтен държавник, който възкресява българската армия след Ньойския погром. Ген. Луков е и с голям принос в академичната сфера, като има редица трудове и публикации свързани с артилерийното учение, които служат за учебници на поколение български артилеристи, включително и в близкото минало. Не на последно място той е и един от основопожниците на съвременния, български национализъм. Заради всички му тези качества, ние почитаме ген. Луков, като един заслужил българин, отдал живота в полза на отечеството.

2 Обвиненията към Генерала в изповядване на фашистка идеология, антисемитизъм, прокарване на чужди интереси и т.н. не почиват върху никакви исторически документи или други източници, а са плод на свободни съчинения от страна на противниците на марша, с цел да изопачат историческата истина. Не случайно те никога не цитират конкретни архивни документи в клеветническите си пасквили. За абсурдността на техните твърдения е показателен факта, че те обвиняват някой в антисемитизъм, който в нито един известен документ, излязъл под неговото перо, не е споменал думата „евреин".
3 Колкото и да ни хулят с кухи понятия като „фашисти", „неонацисти", „ксенофоби", ние сме били и ще бъдем винаги само едно - български родолюбци! Ние сме се отдали на борбата за спасение на родината, която се намира в най-тежката си демографска, икономическа и духовна криза в цялата си хилядолетна история. В това ние сме естествени продължители на делото на ген. Луков, който води същата борба до сетния си дъх.

4 Колкото и да им се иска на нашите противници, да изкарат участниците в шествието „лумпени", „пияници и наркомани", „криминални елементи" и прочие, истината е съвсем различна. На марша присъстват хора от всички социални и възрастови групи в България. Може да видите възрастни хора, съвременници на Генерала, студенти и ученици да ходят рамо до рамо. Млади семейства с децата си, дори свещеници. Един до друг вървят и привърженици на различни футболни отбори, загърбили враждата в името на България. На Луковмарш може да видите от обикновенни работници до университетски професори. И това е така, защото националната идея не се изповядва само от една определена прослойка на нашето общество, а е проникнала във всички социални слоеви и професионални съсловия сред българския народ. На този фон опитите за маргинализиране на хората, участващи в марша, издава липсата на сериозни аргументи от страна на нашите противници.

5 Основният аргумент, с който се опитват да издействат забрана на Луковамарш е, че организаторите му са криминално проявени лица, а на самото шествие редовно биват нарушавани българските закони. Говори се за показването на забранени символи, насаждането на расова омраза, вандалски актове и т.н. Затова е нужно да заявим категорично - никой от преките организатори на Луковмарш няма каквато и да е било осъдителна присъда. При провелите се досега девет марша не е констатирано нито едно нарушение на обществения ред или друго закононарушение от полицията и това е записано в писменото становище на Охранителна полиция към СДВР, което е поискано от кмета на София Йорданка Фандъкова, за да прецени дали има правни основания за забрана на марша. Освен това през последните две години на шествието присъства и дежурен прокурор, който да следи за забранена символика и реч на омразата, което толкова притеснява псевдоправозащитниците. Може да сте абсолютно сигурно, че и при най-малките нарушения щеше да бъде повдигнато обвинение срещу нарушителите или организаторите и това с охота би било използвано от общината, за да забрани Луковмарш и да угоди на кресливите му противници. Но за тяхно съжаление нищо подобно не беше открито.

В заключение на всичко казано до тук, ние заявяваме категорично: ген. Христо Луков е български герой, който ние ще почетем както тази година, така и в бъдеще. Няма да позволим шепа безродници да ни слагат намордник и да ни казват кой може да се почита и кой не в нашата собствена Родина. Затова е наше задължение в събота да излезем по софийските улици и да защитим свободата, която веднъж ни отнеха за 45 години убийците на ген. Луков и сега отново се опитват, лека по-лека, да ни отнемат техните наследници. Ние ще изпълним своят дълг и на 16-ти февруари, отново хиляди ще се съберем на Луковмарш под мотото „70 години безсмъртие"!

Симеон Радев български публицист Княз Кирил Преславски и Симеон Радев преди среща с президента Хърбърт Хувър, Вашингтон, 1929 година Роден: 19 януари 1879 Ресен, днес Република Македония Починал: 15 февруари 1967 София, България

Симеон Трайчев Радев е виден български писател, дипломат, историк, революционер и публицист от Македония. Автор е на „Строителите на съвременна България“ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.

Симеон Радев е роден на 19 януари 1879 година в град Ресен, тогава в Османската империя. Дядо му Раде е родом от село Съпотско, преселник в Ресен, забогатял от търговия с плодове и зеленчуци по време на Кримската война, а баща му е виден ресенски чорбаджия. Другият му дядо Коте Низам е служил в Цариград при княз Стефан Богориди. Брат му Владимир Радев е учител в Охрид.^[1]

Симеон Радев учи първоначално в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. След това е изпратен със стипендия на Българската екзархия във Френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград. На 16-годишна възраст през 1895 г. е приет в Цариград за член на ВМОРО по предложение на Гоце Делчев. По това време начело на Цариградския комитет стои Димитър Ляпов, а в него, освен Радев, членуват Никола Милев, Владимир Робев и др. Като член на революционната организация той участва и в акциите на Цариградския комитет по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско по време на посещението в Цариград на княз Фердинанд, д-р Константин Стоилов и ген. Рачо Петров през 1896 г.

Отдаден вече страстно на журналистика в най-широк обхват, от 1901 година става редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“, на който две години по-късно е редактор, после и главен редактор. По това влеме той участва активно и в дейността на Върховния македоно-одрински комитет в София и сътрудничи на неговия орган - в. „Реформи”. След напускането на лицея следва право в Женева и Париж, където негов състудент е Венелин Ганев. В Швейцария в 1900 - 1901 година издава „Ефор“, а в Париж в 1902 - 1903 година – „Мувман Маседониан“ - неофициални печатни органи на ВМОРО и ВМОК. Средствата за издаването на вестниците са му предоставени от Гоце Делчев и Борис Сарафов.

Радев е привърженик на Борис Сарафов и в 1901 година успява да го убеди да не се оттегля от поста председател на Върховния комитет в полза на Иван Цончев, тъй като така организацията ще се овладее от двореца.^[2]

По времето, когато е в Швейцария Радев общува с българските анархисти, които по това време са активни участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. В Женева той живее заедно с Михаил Герджиков и поддържа тесни връзки с Г.П. Стаматов. Контактува и с анархиста Петър Манджуков, с когото обменят информация за дейността на анархистката „Женевска група” и солунските атентатори. Подробностите по атентатите Симеон Радев уточнява на срещи в Женева с ръководителя на атентаторите Йордан Попйорданов - Орцето. Получените средства от ЦК на ВМОРО и от ВМОК, Орце се постарава да върне, декларирайки по този начин независимостта на българските анархисти и от двете организации. За тази цел преди атентатите Орце ще сключи застраховка „живот” пред Американска застрахователна компания, която след неговата гибел е изплатена на Симеон Радев, който изпълнява обещаното да върне дълговете.

През 1904 година във Виена той установява контакт с ръководителите на Втория интернационал Георгий Плеханов и Виктор Адлер. Плеханов се ангажира на по-късна среща със Симеон Радев и Борис Сарафов да постави македонския въпрос на разискване пред конгресите на Интернационала. През 1905 г. Радев става главен редактор на в. „Вечерна поща”, като по време на Първата руска революция от 1905 г. пътува за Русия и отразява ставащото пред очите му в кореспонденциите си. През 1905 г. (по покана на Павел Генадиев) Симеон Радев заедно с Александър Балабанов започват издаването на списание „Художник“ (1905 - 1909). След Хуриета от 1908 година участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. От неговите писма от Солун до д-р Н. Генадиев черпи информация сам княз Фердинанд и те изиграват определена роля и за неговото навлизане в дипломатическата кариера От турска страна дори му е предложен министерски пост и място в Отоманския парламент. По време на пребиваването си в Солун през 1908 г. С. Радев се изявява като един от най-яростните идейни противници на Яне Сандански и съратниците му, което без малко да му струва животът. Саморазправата на Тодор Паница, с него е предотвратена само след намесата на всесилния младотурски водач Енвер паша. Нападките на С. Радев срещу Сандански могат да се обяснят и с принадлежността му към привържениците на убития Борис Сарафов в движението.

През март 1911 година, Радев основава всекидневника „Воля“ и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строителите на съвременна България“, която е едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас.

Симеон Радев се записва като доброволец в Балканската война, като първо е зачислен в главната квартира в Стара Загора като преводач, а после се премества в Македоно-одринското опълчение, където в редовете на Трета солунска дружина взима участие в боевете в Източна Тракия и в първите боеве срещу сърбите при Осоговската планина в Междусъюзническата война през 1913 година. Награден е с орден „За храброст“ ІV степен.^[3]

След началото на Междусъюзническата война Радев е извикан в София и прехвърлен в Букурещ, където взима участие в изработването на временното примирие и Конференцията за подписване на мира в Букурещ. След подписването на мирния договор той остава като пълномощен министър в Букурещ до 1916 година по личното настояване на румънския крал Карол I.

След влизането на Румъния в Първата световна война е преместен в Берн, Швейцария. Подава си оставката в 1917 година, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев, заедно с Андрей Ляпчев взима участие от българска страна в подписване на Солунското примирие. В 1918 година Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през XIX век“. Същата книга е преведена в 1927 година на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София. Под критичния поглед на Радев след Първата световна война Старозагорският митрополит Методий Кусев пише останалите без последствие изложения до американския президент Т. У. Уилсън. Радев е член-учредител на Македонския научен институт.^[4] По настояване на Тодор Александров Симеон Радев се съгласява да стане и масон.^[5]

Рапорт от българския легат в Лондон Симеон Радев до министър-председателя и министър на външните работи и изповеданието Георги Кьосеиванов за отношението на британски политици към подготовката на конференцията в Монтрьо и конкретно към турските искания за режима на проливите. 5 юни 1936 г.

Симеон Радев продължава дипломатическата си работа след войната като пълномощен министър в Хага (1920-1921) и Анкара (1923-1925). В 1923 година се жени за известната българска художничка Бистра Винарова. На 18 октомври 1925 година Симеон Радев подписва Ангорския договор в Анкара. По късно е посланик във Вашингтон (1925-1933), Лондон (1935-1938) и Брюксел (1938-1940). След освобождението на Македония през пролетта на 1941 година Симеон Радев посещава родния си край. От 1940 до 1944 година е пълномощен министър на разположение в София.

След 9 септевмри 1944 година е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. По-късно по предложение на Тодор Павлов за архива на БАН, той диктува мемоарната си сага от 10 тома. Писателят и журналист Траян Радев (1929-2010) е негов син. След 1950 година баща му успява да го направи свой секретар за отпуснатата щатна бройка от академията на науките. Понеже бащата има проблеми със зрението, синът започва собственоръчно да обработва бащините си трудове. От тях досега са публикувани само няколко произведения - “Ранни спомени" том 1, 2 и 3, “Това, което видях от Балканската война”(1993), “Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г.”(1993) и “Българската студентска колония в Женева” (1898 - 1899 г.) (1994), том 3 на "Строителите на съвременна България" (2009), "Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия" (2012).

Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Той се проявява като критик в най-ранна възраст и участва дейно в литературния и артистичен живот на България. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях, писани в различно време, са поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която излиза в 1965 година и е посрещната с изключителен интерес от българския читател.

Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 година. Последните му думи са:

Улица в столичния квартал „Павлово“ е кръстена на Симеон Радев,^[7] както и две средни училища в София и Перник. В 2010 година започва инициатива за откриване на дом-музей на големия български историк, публицист и дипломат.^[8] Името на Симеон Радев носи морският нос „Радев“ на остров Ръгед, Южни Шетлъндски острови, Антарктика.^[9]

През април 2012 година става известно, че статуя на Симеон Радев е поставена в комплекса на Министерството на външните работи в Скопие, което предизвиква скандал.^[10][11] Първоначало от македонска страна е обяснено, че статуята е на Теодор Рузвелт. Впоследствие от МВнР на Република Македония съобщават, че са променили идеята си и статуята на българския дипломат ще бъде преместена в Музея на Македония в Скопие.^[12]

• „Българската студентска колония в Женева (1898-1899)“
• „Строителите на съвременна България.“ Том 1.
• „Строителите на съвременна България.“ Том 2.
• „Това, което видях от Балканската война“
• „Конференцията в Букурещ и Букурещския мир от 1913 г.“
• „La Macedoine et la renaissance bulgare au XIXe siecle“ (Македония и българското възраждане през XIX век), 1918 излязла на френски, 1927 на български)
• „Ранни спомени“
• „Погледи върху литературата, изкуството и лични спомени“ (1965)
• „Строителите на съвременна България.“ Том 3. (2009)

• „Раздор“ 1895, (публикуван във вестник „Право“ под заглавие „Раздор“. Забележително е, че Алеко Константинов я прочел, питал кой е авторът и като му отговорили „един ученик от лицея“, казал „Помнете ми думите, от това момче ще стане писател.“^[13])
• „Една разходка до Халки“
• „Танас Колимачка”
• „Слепият цигулар“

• „Живот в служба на България“ Очерк на живота и творчеството на Симеон Радев от Борислав Гърдев.

• Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.

1. ↑ Петър Карчев, През прозореца на едно полустолетие (1900-1950), Изток-Запад, София, 2004, стр. 21. ISBN 954321056X
2. ↑ Елдъров, Светослав. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота, Военно издателство, София, 2003, стр. 82.
3. ↑ „Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 590.
4. ↑ Македонски научен институт. Учредители
5. ↑ Масоните в България: Членовете на Българските масонски ложи, родени в Македония (до 1944 г.), Брошура на Главно управление на архивите към Министерски съвет на Р. България, С., 2003.
6. ↑ Делчев, Борис. Познавах тези хора ІІІ, Издателска къща Иван Вазов, София, 1994, стр. 115.
7. ↑ OpenStreetMap
8. ↑ Откриват дом-музей на Симеон Радев. Вестник „Монитор“, 4 юни 2010. Взето на 16 декември 2011.
9. ↑ Справочник на българските географски имена в Антарктика (Bulgarian Antarctic Gazetteer)
10. ↑ Божидар Димитров: С паметник на Симеон Радев, в Скопие признават, че тяхното Външно министерство е филиал на българското, взето на 10.04.2012 г. от http://www.focus-news.net
11. ↑ Бугарски Фокус: по Гоце и Даме, и Бугаринот Симеон Радев доби споменик во Скопје, взето на 10.04.2012 г. от http://www.mkd.mk
12. ↑ Actualno.com, 11.04.2012 г. Скопие размисли, прибира Симеон Радев в музей.
13. ↑ Радев, Симеон. Ранни спомени, Български писател, София, 1969, стр. 260.

Симеон Радев

Биографични бележки произведения Строителите на съвременна България. Том 1 (Царуването на кн. Александра 1879-1886) Строителите на съвременна България. Том 2 (Регентството) Ранни спомени   Обратно към: [български автори][СЛОВОТО] СТРАНИЦАТА Е В ПРОЦЕС НА ДОПЪЛВАНЕ!

Съединените щати предупредиха политическите лидери в Албания да спрат да разпалват национализъм по време на подготовката за избори в страната, съобщава Ройтерс.

Припомняме, вчера Сърбия също изказа притеснения за засилващите се националистически призиви в Албания, отправени най-вече от премиера Сали Бериша. Гърция също критикува подобно поведение.

В позиция, изпратена до албанския външен министър, от Държавния департамент на САЩ предупреждават, че албанските лидери навлизат в много опасна територия, която заплашва стабилността на региона, намеквайки за дългогодишните етнически конфликти на Балканите, отбелязва агенцията.

Вашингтон е категоричен, че подобни изказвания не само подтикват към подстрекателско поведение, но рискуват да нарушат мира, да провокират насилие и да се отразят на отношенията между двете държави. В позицията албанските политици получават и категоричен съвет да стоят далеч от делата на Сърбия, отбелязва още агенцията.

За момента американският посланик в Албания отказва да коментира официално документа, за който съобщават албанските власти.