Нацията ни скърби за жива факла, протестираща срещу едно корумпирано управление. Не знам какво е подтикнало един млад човек да се самозапали и дали това е оправдано от морален и хуманен смисъл. Но този акт е нещо крайно, което говори за непоправими обществени деформации.

Обявен е национален траур за един човек, който се е самозапалил, нещо безпрецедентно за България. Защото Пламен Горанов не загина в бой, национална катастрофа или защита на Отечеството. Той се самозапали в протест срещу корупцията и срещу един кмет на Варна, когото хората в града отдавна не припознават като свой. А той е един от тези, които преминаха като в слалом между партии и корпоративни интереси. От хората, които опорочиха изобщо идеята за партии и които днес протестиращите искат да отхвърлят. Не партиите обаче са виновни, а хората, които те приемаха за свои членове. Хора, които се интересуваха не от идеи, а от своето осребрено бъдеще. Проблемът не е дали има нови или стари партии. И Сакскобургготски, и Борисов събираха членовете си по кръстопътища и сборове – това бяха "нови лица". Но въпросът с новите лица е, че те все още не са се "нагушили", за разлика от старите политици, които все пак са изградили някакъв имунитет и професионализъм.

Във Варна на плочките поставят строфи от стиховете на големия български поет Валери Петров за Ян Палах, самозапалил се след съветското нашествие в Чехословакия през 1968 година. "Самоизгаряне" се казваше това стихотворение от Валери Петров. То беше за това, че мълчахме тогава и гласеше на финала: "Ян Палах го няма и така ни се пада - сега всеки си има своя вътрешна клада, на която страхлив, разтреперан и ням, се самоизгаря от мъка и срам!". Чух това стихотворение от устата на Валери Петров в бурните години в началото на промените в края на 1989 година, когато крещяхме премълчаните истини. Тогава той го произнесе за първи път в голямото четене на поетите в 65 аудитория на Софийския университет. Но никога не съм могъл да си помисля, че 23 години след началото на демократичните промени може да се стигне до такъв краен акт.

Оказва се, че хората са отчаяни и това не е само заради сметките за ток, а заради липсата на всякаква перспектива в едно общество, загърбило духовността си и занимаващо се само с магистралите. Трагедията на Борисов е трагедията на всеки диктатор – на човек, който вярва в себе си и на това, което прави, но енергията на хората избликва най-неочаквано. И то на младите, които търсят своя бунт и своята реализация. И дори протестът да не е канализиран и осмислен, той е техният бунт, който дава възможност за нови хоризонти и ново бъдеще. Дано живите факли да престанат, също и самоубийствата, защото хората посягат на живота си от недоимък, но и от липса на бъдеще.

В деня на национален траур да спрем живите факли и да се замислим за своето бъдеще. Но не само емоционално, а мъдро и достойно. И може би решенията ще дойдат. Дано не ги пропуснем в мъката и еуфорията на днешния ден. И това, че въпросният кмет ще обяви своята оставка (или няма да я обяви) точно в този ден, което трябваше отдавна да направи, е най - голямото кощунство към паметта на Пламен Горанов. И то точно половин час след началото на поклонението към младежа. Има моменти, в които хората просто трябва да замълчат и да се оттеглят. Но очевидно, не всички са такива. И може би, наистина трябва да бъдат изметени! /БГНЕС

---------------------------------

Стефан Джамбазов е журналист и режисьор – документалист. В момента е редактор на отдел вътрешна информация в БГНЕС.