Господ ся сожали вяка на пуста наша рода, Си поиска да ни маки олакчи, От цариградски крали да на трягня, Кои на в тамнина бутаха, И никогаш святило ни глядахмя, Ма го(?) тако тямнило, Пусти гарци роба на имаха,

Сички мисляхмя чи Бог на остави,

Тайъ пуста гарцка кралщина,

Зарад наши много гряшки,

И няма никогаш да са свободимя.

Тази наша мисла лажлива изляза,

Господ си я чакал врямя прилично,

Да си са Хасан породи,

Баз карви от наша татковина,

Пусти гарци да изгони.

Лю що си от майчин корям падна,

За татковина издахна (въздъхна),

Майка му гу биска дуяша,

И гу съ клятва прикляваша,

Да ни ти я синко просто това мляко,

Ако си татковина ни свободиш,

Тия на тябя гляда,

И чака, кога да порясняш,

Татово си иманя за няя да похарчиш,

За няя да похарчиш и да я свободиш.

Блага тая майка,

Що напои сино си съ такава мисла.

Та друга гайля си нямаша,

Само тая мисла гу бладаша,

Кака да си татковина избави,

Тая мисла му бя вякя ума замамнила,

И са фарли в такова моря глибоко,

Ду коя друг нит приблизава,

Бар никва помощ на стана,

Татковина да свободи.

На това му са сички смяяха,

Само малко гу посладаха,

Та си татковнина свободиха,

Как си на столнина сядна,

Си собра ойска голяма,

Та наварви по гарцка зямля,

Пусти гарци са потрес потрясоха,

У дя минаваша, дарба гу дараваха.

На тоя наш силан цар,

Бога да си бадя милостив,

Как тая пясна нягова голяма промисля,

От (о)нова врямя очюва,

Да ся пяя мяго нас,

И да са помни нагово хвално имя,

Тай да му орахати душата,