Збигнев Бжежински е роден на 28 март 1928 г. във Варшава в семейство на дипломат.  Получава бакалавърска и магистърска степен от университета МакГил, а университетът Харвард го прави доктор по философските науки. От 1977 до 1981 г. работи като държавен съветник по сигурността на американския президент Джими Картър. Един от най-влиятелните политолози от последните 40 години.

В основната на вашата стратегическа визия за бъдещето стои „по-големият Запад” състоящ се от демократични сили, които приютяват и Китай. Все още Западът, начело със Съединените щати, е в период на политически упадък. Както отбелязвате, докато Китай се фокусира върху дългосрочни цели и разчертава бъдещето си, САЩ в частност е блокиран от краткосрочни въпроси. В крайна сметка ние вече не сме „индустриална демокрация” в строгия смисъл на понятието, а „консуматорска демокрация”, където всички сигнали за обратна връзка – пазара, медиите, политиката – са краткосрочни и свързани с търсене на незабавно удовлетворение. Не дава ли това на Китай конкурентно предимство в политически план за в бъдеще?

Очевидно да.

Как може да се промени краткосрочното мислене на Америка? Изправени ли са западните политически институции през изпитание?

Да,  ако развием по-ефективен и с по-дълъг обхват отговор на днешата криза вместо просто  да се въргаляме из предизвикателствата на настоящето – което най-вероятно ще доведе до същия негативен ефект, който ни вкара в тази бъркотия. Ние сме толкова заети с настоящата криза и толкова ни липсва дългосрочна перспектива, че нямаме стратегическа визия, която може да ни даде чувството за исторически импулс. 
Демокрацията има възможност да осигури фокус върху правилните цели. Въпросът днес е дали демокрациите могат да се справят с финансовите системи, които са извън контрол и генерарират егоистични облаги за малцина без никаква ефективна рамка, която да дава по-дългосрочно, по-амбициозно чувство за цел. Това е истинският проблем. 
Днес има един много опасен дисбаланс между липсата на бюджетна дисциплина, задължението за икономии, решението да се държи инфлацията под контрол и да се поддържа скъпа социална политика – всичко това  от една страна, без никаква по-голяма идея за посоката в която, като цяло, трябва да се развива общестовото ни.

Останалата част от Запада също е затънала в парализа. Европа дори още повече с кризата на европейската единна валута и с невъзможността да реши дали да се върне обратно по пътя към националната държава или да продължи към пълен политически съюз. Какво е спасението за Европа?

Вярвам, че в крайна смета решението на днешната европейска криза няма да е толкова лошо. Основното политическо лидерство в Европа – най-вече германците и французите, заедно с някои други – демонстрира чувство на отговорност за бъдещето на Европа. Те са решение да изработят политическа рамка, която ще избута това, което беше Европа напоследък, а именно финансов съюз за някои и политически свободна общност за всички. Неизбежно е истинският политически съюз да се оформи на етапи и стъпки и  вероятно ще започне чрез фактически договор на междуправителствено ниво в близко бъдеще. 

Европа на две скорости?

Защо не? Няма нищо лошо в Европа, която отчасти и едновременно е политически и валутен съюз в основата си, която приема водещата роля на Брюксел, заобиколена от по-голяма Европа, която няма обща валута, но споделя всички останали ползи, например свободното движение на хора и стоки.  Това съвпада с визията на пост – Студената война за разширена Европа – цяла и свободна.

Надигането на демокрациите в Арабския свят означава и възраждане на дълго-подтисканите ислямистки партии. Как трябва да отговори Западът на това развитие? Доколкото Турция е модел за това как ислямистки партии се вграждат в светска демократична рамка – както самият премиер Ердоган каза наскоро в своя реч в Кайро – трябва ли Западът да подкрепя или да се противопоставя на подобен подход?

Аз съм изцяло за това Турция да се приближава към или дори в Запада, колкото е възможно. Без съмнение, това е най-добрият съюзник на Съединените щати в Близкия изток. 
Но Турция днес не е модел за новите Арабски демокрации, защото няма нови Арабски демокрации. Не трябва да бъркаме политическото пробуждане в няколко арабски страни, което създаде много активни популистки движения, с реалната поява на демокрация. Това, което става там може да доведе до демокрация, но също така и до установяване на популистки диктатури. Турция е, разбира се, пример за това как исляма и светската демокрация се съвместяват, но засега няма негово копие в Арабския свят.

The Christian Science Monitor