Някои сензации, конспирации и факти за американската финансова система 

Проф. Валентин Катасонов

 Световните медии вече няколко месеца активно разработват темата за възможното спиране на "печатницата за пари" на Федералната резервна система на САЩ (Федералния резерв, ФР), което спиране било трябвало да се случи на 21 декември 2012 г. Според авторите на подобни публикации, именно тогава приключвал 99-годишният договор за наем на "печатницата за пари", сключен между частни банкери и властите на САЩ в края на 1913 г.
По-нататък се рисуват различни сценарии за "края на света", който неизбежно трябва да настъпи след 21 декември 2012 г.

В началото на тази година, като се позовах на Закона за Федералния резерв и други законодателни актове на САЩ, аз вече обрисувах накратко истинския правен статут на Федералния резерв. Впрочем, обърнах внимание и на авторите на публикации по тази тема, че 99 години от подписването на Закона за Федералния резерв изтичат не на 21-ви, а на 23 декември 2012 г. След това те донякъде се коригираха и, слава Богу, човечеството получи още 48 часа живот.

Точно месец преди събитието, трепетно очаквано от някои мистично настроени граждани, на 23 ноември 2012 г. в сайта "Война и мир" се появи сензационната статия "23 декември 2012 година - къде е интригата?" на М. А. Жуков.

В статията има съвсем точни мисли и се привеждат обективни факти. Жуков правилно посочва, че Конгресът на САЩ със закона си за Федералния резерв е предоставил "печатницата за пари" на частни банкери за срок от 20 години.

В случая, разбира се, използваме образен език. Казано строго юридически, става дума за даване на лиценз на частна корпорация върху право за емитиране на пари.

Тоест: до края на 1933 г.

Също така в статията вярно е казано, че през 1927 г. конгресът на САЩ внася поправка в закона.

Според тази поправка лицензът става безсрочен.

Но при определени условия конгресът има правото да отнеме този лиценз.

В моята публикация аз обърнах внимание и на това, че тези условия отдавна са налице и американските законодатели не само имат право, но дори са задължени да отнемат този лиценз. Без да чакат мистичната дата.
  

За учредителния договор на Федералния резерв

Според мен, заслугата на М. Жуков е и в това, че той, за разлика от мнозина други автори, обърна внимание на следното: дейността на Федералния резерв се определя не само от известния закон от 1913 г., но и от учредителните документи, въз основа на които е създадена въпросната частна корпорация.

Жуков твърди:

"Както всяко частно начинание, Федералният резерв е създаден с учредителен договор. Този договор, като публичен документ, трябва да е достъпен и да се съхранява в Библиотеката на Конгреса на САЩ. И ето, че се появява главният въпрос: а там ли се съхранява наистина? Достъпен ли е? Защо никъде в интернет няма нито негово сканирано копие, нито каквито и да било цитати от текста му? Например, в блога на американеца от руски произход Андрей Филатов, посветен изцяло на Федералния резерв, също го няма; а Филатов цитира практически всички официални материали по темата и страстно защитава американската финансова система".

Тази липса на достъп не само за обикновените граждани, но дори за американските законодатели до учредителния договор за Федералния резерв, преставлява хранителна почва за всякакви конспирологически версии, измислици и фантазии.

Самият Жуков също се поддава на подобно изкушение. Той твърди, че "краят на света" може и да настъпи, но все пак допуска, че това "не е задължително". Нали шефовете на Федералния резерв може да измислят нещо? Но все пак "може да настъпи", понеже срокът от 99 години бил заложен в учредителния документ за създаването на Федералния резерв.

Значи,  никой не е виждал въпросния учредителен договор, но по "дедуктивния метод" на Шерлок Холмс може да се "изчисли", че там е записан въпросният срок?!

Разбира се, в световната практика са известни учредителни договори с фиксирана дата на закриване на компанията. Но защо точно този модел на договор трябва да е използван за Федералния резерв? Това се обяснява по странен начин: защото учредителите трябвало да внесат своята част в уставния капитал под формата на злато. Жуков напомня, че тогава в целия свят имало златен стандарт, затова не можело да се печатат хартиени пари без златен запас.

Това е вярно.

 Но защо златото е трябвало да бъде предоставено за срок от 99 години? Цялото обяснение се свежда до следната фраза: "Ясно е, че това не е можело да бъде за 100 години, а за същите тези 99 години, както е прието в деловата практика".

Лично аз прерових маса литература, но никъде не намерих потвърждение, че така било прието в "деловата практика". Учредителните документи по създаване на банки обикновено не предвиждат ограничения в срока на функциониране на банките, а само определят реда за внасяне на средства в уставните капитали и възможностите (реда) за изземането им от страна на отделните акционери.

Срокът от 99 години, който уж бил заложен в учредителния договор за Федералния резерв, оставям на съвестта на подобни автори.
 

За златния уставен капитал и акционерите на Федералния резерв 

Нататък започва фантастиката.

Тя дори не заслужава анализ, но с нея вече се препълниха сайтове, вестници и списания.

Така например, Жуков пише:

"За формиране на уставния капитал на ФР са били необходими вносители. И те били намерени, също както за първата (1791-1811 гг.) и втората (1816-1834 гг.) централни банки на САЩ. Вносителите на златото в тези две банки са известни: кралските фамилии на Европа, включително на Великобритания".

Но във всеки учебник по проблема на парите може да се прочете как е формиран Федералния резерв на САЩ.

Отначало той е включвал 12-те Федерални резервни банки, чиито уставни капитали са формирани от търговските банки, членове на Федералния резерв. Тези търговски банки внасяли в капитала на резервните банки и част от златото си.

Възможно е в капитала на Федералния резерв да са участвали (и да продължават да участват) членове на кралските семейства от Великобритания и други европейски страни. Но това става не пряко, а само косвено, чрез участие в капитала на онези търговски банки, които са в състава на Федералния резерв. Законът разрешава в капитала на ФР да участват и частни (физически) лица, но с не повече от 25 хиляди долара, при това физическото лице няма право да участва във вземането на решения.

През 1913 г. Конгресът предава Америка във вечно дългово робство на частния федерален резерв, като му предоставя правото да печата парите и да контролира американската икономическа система. Отначало са били пуснати 203 053 акции на Федералния резерв, от които приблзително 65% принадлежали на чужденци, а другите 35% се разпределяли между следните американски банки:

1. National City Bank = 30 000 акции;

2. Chase National Bank (по-късно - банка Chase Manhattan) = 6 000 акции; 

3. National Bank of Commerce (по-късно - Morgan Guaranty Trust) = 21 000 акции;

4. First National Bank = 15 000 акций.

Броят акции, принадлежащи на семейство Рокфелер (първите 2 от тези банки) е приблизително равен на броя на акциите на семейство Морган (следващите 2 банки), т. е. по 36 000 акции.

Сред чуждестранните акционери главните били:

- Лондонската и Берлинската банка на семейство Ротшилд;

- Парижката банка на братя Лазар  (Lazard Brothers);

- италианските банки на Израел Мозес Сиф (Israel Moses Sieff);

- Хамбургската банка на семейство Вартбург (Warburg).

В периода между Първата и Втората световни войни сред крупните акционери на Федералния резерв се появили и такива банки от Уолстрийт като:

- "Кун Лейб" (Kuhn Loeb);

- "Леман брадърс" (Lehman Brothers)

- "Голдман Сакс" (Goldman Sachs).

Един от най-задълбочените изследователи на Федералния резерв Юстас Мулинз (който почина наскоро) в своя основен труд "Тайните на частната Федерална резервна система"  (Eustace Mullins «Secrets of the Privately Owned Federal Reserve») посочва следното разположение на основните акционери на ФР, включващи както семейства, така и отделни банки (през 1970-те години):

- семейство Ротшилд;

- Лазар Фререз (Юджийн Майер);

- Израел Сиф;

- банката "Кун Лейб";

- банката на Вартбург;

- банката "Лемън брадърс"

- банката "Голдман Сакс"

- семейство Рокфелер;

- семейство Морган.

Понякога Мулинз е принуден да цитира само названия на банки, защото не е успял да разкрие кои са крайните им акционери (физически лица).

Едновременно с това той прави извод, че капиталът на Федералния резерв не е разпръснат, а се намира в ръцете на много тесен кръг от семейни кланове. Според него на първо място сред тях е семейство Ротшилд, на второ - семейство Рокфелер.

Съвременният изследовател на финансовата система на САЩ Никлъс Хагер ги подрежда малко по-другояче: на първо място Рокфелер, на второ - Ротшилд.

Ето защо твърдението на Жуков, че европейските монарси са "златните акционери" във Федералния резерв е просто фантазия.

Федералния резерв - извън закона

Жалко е, че журналисти и дори професори (икономисти, юристи, политолози) търсят евтини сензации, а в същото време подминават доста сериозни проблеми. В частност, може да се вгледат в наскоро проведената ревизия на Федералния резерв на САЩ (впрочем, първата сериозна ревизия за почти вековната му история).

Отчетът от нея въобще не е тайна и е публикуван в интернет (вж.: Federal Reserve System. Opportunities Exist to Strengthen Policies and Processes for Managing Emergency Assistance. GAO-11-696, Jul 21, 2011, 253 pp.; публикуван е в официалния сайт на Сметното управление на американското правителство: U.S. Government Accountability Office).

И по данните от тази ревизия се оказва, че по време на последната криза Федералния резерв е раздал повече от 16 трилиона долара кредити на най-големите банки. При това част от тях (около 3 трилиона долара) - на чуждестранни банки и то без съгласуване с Конгреса на САЩ, което е категорично забранено по закон.

До момента на ревизията от тези кредити не е върнат нито цент.

Президентът на Федералния резерв Бен Бернанке и досега (вече ще стане година и половина от момента на публикуването на данните от ревизията) не може що-годе свястно да обясни тези безобразия нито на президента, нито на "народните избраници", нито на американския народ.