ЩАБ ЗА АНТИСИСТЕМНИ ДЕЙСТВИЯ-0879606456 :: Антиосманската съпротива на българите(до края на XVII в. )

Автор: atil

Чуждата политическа власт, езиковите, верските и битовите различия, дискриминационната и асимилаторска политика на османската държава, прокарвана и налагана по икономчески, юридически и военен път, предизвикали борбата на българския народ срещу чуждото потисничество. Тя протича през целия период на османското владичество и обхваща цялата българска етническа територия.

Целите на съпротивителната борба през този период са били: опазване на българската народност, съхраняване на демографския потенциал, противодействие срещу системата на експлоатация и наред с хайдушкото движение, не на последно място - стремеж към политическо освобождение.
Формите и методите на борба варирали от най-обикновенните икономически политически средства - бягство на селяните от феодалните имения, неизплащане на данъци и реквизиции, убийства на представителите на данъчната власт или на спахии, палене на къщите и хамбарите им т.н., до висшите прояви на политическа борба - организиране на бунтове и въстания с различен интензитет и характер.

Окончателното завладяване на българските земи от османскте турци се отнася към края на XIV в. и началото на XV в. Това е времето, когато се извършила консолидация на османската държава и нейното политическо стабилизиране. Този процес обаче бил прекъснат в началото на XV в., когато в битката при Анкара през 1402 г. османците били разгромени от монголите на Тимур. Възходящата линия в развитието на османската държава била спряна и започнало десетилетие(до 1412 г.) на политически борби между наследниците на Баязид. От създалата се обстановка направили опит да се възползват доста заитересовани страни. Подготвен бил антиосмански съюз от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски(1387-1437), влашкия войвода Мирчо Стари, босненския крал Остоя и видинският цар Константин(синът на Срацимир). Историческите извори съобщават, че Константин действал съвместно с Мирчо воевода срещу "гръцките области, които сега владеят турците". Сведения за по-значими български акции намираме едва за 1408 г., когато към Константин, изглежда се е присъединил неговият братовчед Фружин - синът на Иван Шишман. Има основания да се мисли, че Видинското царство продължило съществуването си до 20-те години на XV в. Факт е , че през 1413 г. Константин сключил мир със султан Мехмед I. В продължилата междуособица за властта българите взели страната на Муса, но бруталното му отношение към местното българско население в Тракия и Македония сложило край на общите действия. Една приписка съобщава, че "Муса победи българите и ги изсели". В крайна сметка заинтересованите страни , в това число Византия и Русия, се споразумели помежду си и с османците за сметка на България... Това дало възможност на османската държава постепенно да се стабилизира, без българите да извлекат някаква полза от тази политическа нестабилност. От 20-те години на XV в. отново се споменава за Фружин - "господарят на Загора", който вече от унгарска територия направил опит да се включи в нова антиосманска коалиция.
Нов опит за отхвърляне на османската власт българите направили по време на кръстоносните походи през 1443-1444 г., водени от полско-унгарския крал Владислав III Ягелонски и трансилванския воевода Янош Хуниади. На 3 ноември 1443 г. османците били разбити при Ниш. Освободена била София и редица други селища. Местното население масово се включвало в християнската войска или помагало с припаси и транспортни средства. Поради ранната зима планинските проходи се оказали непристъпни, което накарало Хуниади да подпише мир и да се оттеглят.

Янош Хунияди

През есента на 1444 г. кръстоносците потеглили отново на път, но християнския флот, който трябвало да блокира Проливите и да попречи на султана да прехвърли войски от Анадола закъснял и вообще не участвал похода.... След редица успешни сражения крал Владислав и Хунияди стигнали Варненското поле, където очаквали християнската флота и останалите части на кръстоносната войска. Вместо това от юг се задала 100 000 турска армия, водена от султан Мурад II . На 10 ноември 1444г. при Варна се състояла паметната битка, която на практика решила съдбата на българското царство. Подробности за събитията може да се видят от тук:

http://atil.blog.bg/history/2012/03/21/pylkovodecyt-v-bialo-vtora-chast.926181

Разбитите части на кръстоносната армия били спасени благодарение на опита на Янош Хунияди, но кръстоносната идея за изтласкване на османците в Анадола била окончателно погребана.
След неуспешната за кръстоносците битка при Варна от 1444 г. много българи емигрирали, а тези които останали, били подложени на гонения и отмъщения от турците.
Водачите на съпротивата в страната и в странство решили , че в следващите години било необходимо да се опази народността чрез методите на приспособяване към османската политическа действителност до намирането на нови пътища за противодействие и на нови съюзници в политическата борба. Най-вероятно по това време са положени действителните основи на хайдутството. С неговите правила и железни неписани закони, които явно не са плод на творческата фантазия на орачи и чобани а на хора разбиращи от военно дело и партизанска война. Самия факт , че истинските дружини задължително имали войвода т.е. - войсковод и байрактар , че дружина без знаме не е дружина, говори , че първите хайдушки дружини са разбити войскови части заели се с партизанска война. Затова и са наречени - хайдути, което ще рече - разбойници. Въпреки нагласата за отказ от масови въстания в този период, българите били предвиждани като евентуални съюзници на Запада в борбата срещу Турция в проектите на венецианския пратеник в Рим Павло Мавроцен от 1461-1462 г., на папа Пий II от 1463 г., на френския крал Шарл VIII от 1494-1495 г. и пр.

Следващият период на антиосманската съпротива съвпада с времето на най-големите политически успехи на империята, стъпила вече на три континента - Европа,Азия и Африка. Стабилното развитие на тимарската система създало условия за поддържане на боеспособна армия. Военните фронтове били далеч от българите и това дало възможност за един по-спокоен стопански живот, но същевременно България се оказала изолирана от европейските държави. Наред с хайдутството преобладаващи през този период били пасивните форми на съпротива, целящи запазване на българската народност. Антиосманския дух в българското общество се поддържал от семейството, общината, еснафа. Нараснала ролята на църквата като антиосмански и етностабилизиращ фактор.
От това време е познат проектът на Симон Волнер Померански от 1558 г. изпратен на австрийския император Фердинанд IV, в който отново се разчитало на българите в една австро-турска война. През 1564-1565 г. в Македония избухнала т.нар. Мариовско-Прилепска буна, която доказва непримиримото желание за свобода.

От 80-те години на XVI в. и главно след битката при Лепанто(1571 г.) империята почва да губи двубоите с европейските държави, които поучени от балканскте събития през 14 век вече организирали мощни коалиции срещу нея. Настъпилата криза в стопанския живот и приближаването на фронтовете предизвикало засилване на експлоатацията и случаите на произвол. Всичко това стимулирало българите отново да търсят пътища за своето освобождение. Видни църковни дейци от Охридската архиепископия(Гаврил и неговия приемник Атанасий) през 80-те и 90-т години на XVI век предприели обиколки сред европейските държави да търсят подкрепа за българската политическа кауза. Те обещавали на османските противници, че ако военните действия се доближат до българските земи населението ще ги подкрепи с въстание.
И ето че през 1594 г. бил изграден военен съюз между унгарци,власи,молдовани, италианските градове-републики и папата. Военните действия започнал княз Михаил, който през зимата на 1594-95 г. преминал Дунава, навлязъл в българските земи и водил ожесточени битки с турците.

В такава обстановка било подготвено въстанието от 1598 г. с център Търново, известно като Първото търновско въстание. Негови главни организатори били търновският архиепископ Дионисий Рали, дубровнишкият търговец Павел Джорджевич и никополскят първенец - Тодор Балина.

Тодор Балина

Те се стремели да се възползват от благоприятната международна обстановка и потърсили помощ при влашкия воевода Михаил Храбри, който воювал с турците(на практика поне половината от хората му в кампаните били потомци на бивши българи-бежанци.). В подготовката на въстанието били включени и епископите на Преслав, Червен,Ловеч и Романия(вероятно Пловдив в Южна България). Тодор Балина подготвил и селата по старопланинските проходи. През септември 1598 г. въстаниците се събрали в Търново и си издигнали цар - Шишман III ! Кой знае защо в турските архиви няма подробности за това въстание, въстаниците разчитали на два фронта срещу турците при участието на княз Михаил. Явно, че си е било една вътрешна война на практика , защото е известно, че десетки хиляди българи минали Дунава след неуспеха на въстанието. Това говори за широк мащаб и масовост на въстанието. Изглежда имало координация и действия и в Македония(верятно и в Южна България), но през същата година във връзка със събитията бил убит в Охрид архиепископ Варлаам, канонизиран по-късно за светец на българската църква.

Герб на България представен от Петър Богдан Бакшев

Принос в антиосманската съпротива от този период дават и българите - католици и техните първенци. В периода 1630 -1674 г. архиепископ Петър Парчевич многократно предприемал мисии в европейските управляващи дворове и особено сред Хабсбургите и Ватикана, като им предлагал българска помощ при война срещу Турция. Заедно с него в католическите райони на България населението било подготвяно от Петър Богдан Бакшев и Франческо Соимирович.

През 1683 г. Османската империя започнала война с Австрия, в която се включила Полша, Венеция, а през 1686 г. и Русия. Създала се отново благоприятна обстановка за политическа борба и българите побързали да се възползват.
През 1686 г. било организирано ново въстание в Търново( Второто Търновско въстание). То също не е достатъчно осветлено в историческите извори, но се знае, че в неговата подготовка активно участвал Ростислав Стратимирович(смятан за потомък на Шишмановци), който също като своя предшественик от Първото Търновско въстание бил обявен за държавен глава този път за "български княз".

Ростислав Стратимирович

Дипломатическата дейност около това въстание осигурила подкрепата на московския патриарх Йоаким III. Въстанието било разгромено от редовна турска армия, която превзела с бой Търново. Водачите на въстанието Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски, макар и ранени, успели да се спасят, като се укрили в Рилския манастир, а по-късно заминали за Москва.

След две години се вдигнали на борба българите от Чипровския край. Предварителната подготовка за това въстание била твърде сериозна. Самото Чипровци било добре укрепено, а около местността Жеравица бил изграден укрепен лагер за въстаниците от околните села. В помощ на въстаниците се обявили и някои райони на Видинско и Ломско. Част от въстаниците имали натрупан боен опит в австрийската армия и в боевете при превземането на Оршова. Ядрото на въстаническата армия се оформило от четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Предвиждали се съвместни действия с австрийците, които обаче щом се касаело за българските интереси отново не се състояли, през 1688 г. те не продължили на североизток и не се съединили с въстаниците.. И това било характерно за всички европейски и християнски страни от Русия до Австрия,Италия и по-нататък. За румънските власи, роми и другите тем подобни сърби и гърци дори не си струва да се споменава. Колкото българите проливали кръвта си за тях толкова те не си и мръднали пръста щом се отнасяло за българското добро и свобода! А българите били използвани охотно в техните части и на тяхна територия срещу турците. От всички изключение прави само Янош Хунияди и един двама влашки княза, но и те с българско потекло...Както се казва и вчера и днес - Нищо ново под слънцето...!
Оставени отново сами, действията на българските въстаници били обречени на неуспех. Срещу тях бил изпратен османския съюзник и австрийски противник Емерих Тьокьоли. С голяма жестокост и масови убийства той потушил въстанието и подложил на разорение въстаналите селища. Хиляди българи емигрирали в Трансилвания и Влашко.

Славата на прочутите Чипровски килими е жива и до днес

И през този период обаче българите присъстват неизменно в плановете на напредналата Европа като възможни съюзници. Такава роля им била отредена в проектите на испанския крал Филип III(1598-1621), на италианския дук Карло Емануел Савойски(1606-1609), на тосканския дук Козимо II Медичи(1606-1611), във френския проект от 1685-1686 г. и др.
Особено място в антиосмаската съпротива на българите заемат хайдутите, чиито действия понякога преследвали и политически цели. По подробно за българското хайдутство може да се запознаете от тук:

http://atil.blog.bg/history/2012/06/12/bylgarskoto-haidutstvo.966966

През 1689 г. когато Австрия воювала с Османската империя, нараснала активноста на хайдушките чети в югозападните български земи. Начело на това движение, което скоро се превърнало във въстание, застанал воеводата Карпош. Въстаниците превзели Куманово, Кащаник и Крива Паланка. Карпош бил във връзка с австрийците и им помогнал при превземането на Скопие. Австрийците обаче направили същото както руснаците през следващите столетия. Подписали мир с турците и се върнали а въстанието било разгромено....

Антиосманската съпротива на българския народ както в българската етническа територия, така и навън при участието им в националноосвободителнте борби на съседните долнопробни народи е нашият принос в европейския антиосмански фронт. В борбата на християнска Европа срещу ислямска Турция, където България била пожертвана и сторена курбан още от самото начало та до края на XIX в. Тази борба не довела до политическото освобождение на българските земи поради редица причини, най-важните от които са разпилените сили на българите, непосредствената близост до османската столица и липсата на надежден политически съюзник!
Въпреки всичко тя има своето безспорно значение за опазването на българската народност и за политическото съзряване на по-широки кръгове от българското общество.