Автор: astoni

16-годишна съм. Имам по-голяма кака, която е на 21 - студентка трети курс, а аз съм ученичка. Когато мама умря от една неизлечима болест, щях да полудея от мъка. Тогава бях на 13 г. Когато и баба не можа да се пребори горката и преди три месеца почина от същата женска орис - рак на гърдата, нещо в мен си отиде завинаги. Останахме само с татко. Татко работи, но частниците рядко плащат труда. И той се бори геройски със сполетялото ни нещастие, но и си попийва за утеха. Какво да се прави.
 С кака решихме да чистим входа, в който живеем. Татко се съгласи от немай-къде. Може да съм още на 16 г., но съм иначе здрава, мога да нося кофите с водата, да мета и да мия стълби, парапети, прозорци и асансьора. Кака мете пред мен с метлата. В нашия вход има една чистофайница, която все върви по петите ни и мърмори. От домсъвета ни плащат 60 лв. Повече не могат, въпреки че много се стараем. 
 Имам хубава и тежка, дълга чак до кръста коса. Не са ме подстригвали, откакто съм се родила. Вече много ми тежи, бреме ми е като проблемите, които ни налегнаха. Искам да порасна. Затова реших да я подстрижа. Добра съседка ми каза, че за моята коса мога да взема и хубави пари, с които да си помогнем в осиротялото домакинство. Тази жена даже ме заведе в салон, в който изкупуват коси и благотворително правят перуки за жени, болни от рак на гърдата. 
 Не ми беше мъчно, когато се разделях с моята коса. Знаех, че това е правилно решение. Направиха ми красива къса прическа, също като на моята любима певица Емили Ли Лин Фен. Това желаех от все сърце. Косата се оказа 50 см дълга. Парите, които ми дадоха, не бяха очакваните, но какво от това. Моята мечта е да купя на кака нови обувки с малко токче, а на мен лилави кецове. Малко радост в мрака на нашата тъга. Вече пораснах и мога сама да вземам решения, да държа здраво юздите на моя живот.