Длъжник съм на героите на този пост, защото бях планирал да го подготвя и напиша далеч по-рано. Още по-голям длъжник съм им, защото "изплащайки" първия дълг и зает с други неща, ще бъда далеч по-конспективен и може би недостатъчно точен в някои детайли, но в случая по-важното за мен е да провокирам и да представя и някакви други гледни точки върху процесите на организирано национално-освободително движение след ненавременната смърт на неговия идеолог и фактически организатор - така неглижирания в българската историческа памет велик българин Георги Раковски.

Смъртта му е изключително тежък удар върху национално-освободителното движение. В негово лице формиращата се българска нация губи онзи енергиен катализатор, теоритик и практик, който успява да обедини и преведе за всички идеите за политическо освобождение на България с еднакъв успех и за тежките чорбаджии и за модерните буржоа и за духовенството и прохождащата българска интелегенция и за харамиите и хайдутите и за обикновените гражданя и селяни. Не само това, той изгражда себе си като значима и разпознаваема фигура на международната сцена и обичан или не от чуждите резиденти и държави, човек принуждаващ ги да се съобразяват с него, а и с българската позиция за съдбата на българския народ, такава каквато той отстоява.

Факт е, че неговите критици го упрекват в прекалената му показност и дори разточителство, особено в случаите, в които е трябвало да се представя пред чужденци, за стаените му амбиции да бъде "княз на свободна България", за известната хаотичност и непоследователност в някои негови действия или за тежкия му характер, особено в последните му години, когато затиснат от болестта и осъзната перспектива, че няма да види резултата от своето дело с очите си, той влиза кога в предизвикани и състоятелни, кога в чисто импулсивни конфликти с някои от неговите съратници и следовници. Това не променя обаче факта, че след себе си оставя невероятно политическо, революционно, литературно и историческо наследство и всичкото то подчинено на идеята за освобождението на България и за повдигане на националния дух и гордост на младата българска нация, както и за опазването на българите от чужди попълзновения.

Още по-ценното е, че след себе си той оставя най-важното свое наследство - хора, които независимо от това какви са отношенията им с него в последните им дни, са възпитани, изградени от него и формирани като крайни родолюбци и поборници за свободата ни. В допълнение, той им оставя в ръцете и своите планове за това как фактически да стане освобождението на страната и как да се изгради вътре в страната революционна среда. Стига само да кажем имената на хаджи Димитър Асенов, Стефан Караджа и Васил Левски, за да си представим какво оставя след себе си Раковски, а ако се опитаме да изредим целият списък на хора пряко или косвено повлияни от него в своето отношение към съдбините на българите помениците по време на днешните "заря-проверки" ще се окажат като детски списъци.... А си отива едва на 46 години......Големият шанс на българското национално освободително движение, който така и не е получил заслуженото място в разбирането и осмислянето на този етап от българската история сред днешните българи.

Същото се случва и с най-преките му наследници, вече споменатите Хаджи Димитър и Стефан Караджа, че дори и с Левски, а всичките те дори не достигат до неговите 46 години.... Обикновено свързваме тази група от национални герои и така пише и в учебниците, в следната последователност:
идеолога идеалист и романтик Раковски - провалът на неговата "четническа тактика" при Стефан Караджа и Хаджи Димитър и новият път на Левски, като градацията е от Раковски към Левски. Градации обаче, когато става въпрос за тези четирима души и тяхното дело не могат да се правят, те са едно цяло и един пълен цикъл олицетворяващ идеята за самостоятелно освобождение на България, чрез мобилизиране основно на силите на българския народ за това - външни и вътрешни и евентуално използване на добра международна политическа конюнктура, но много предпазливо и бранейки българския интерес. Няма противопоставяне, няма романтизъм, няма идейни различия между тях, въпреки че често така ни учат, за съжаление и след промените и демократизирането на страната след 1991 г.

Никой не прави сериозни усилия да излезе от рамките на това наложено клише и очевидно не вижда проблема в него. Всъшност комитети има и при Раковски, а чети има и при Левски, идеята за въстание съществува и при Хаджи Димитър и Стефан Караджа, а дейността на тримата следовници на Раковски е базирана преди всичко на неговите идеи и тяхното развитие с оглед конкретната обстановка, нещо повече целия изначален ресурс, който се ползва от наследниците му за подкрепа и изграждане на вътрешна мрежа е базиран на връзки и хора, които са продукт на делото на Раковски.

Вторият малшанс.... Хаджи Димитър и Стефан Караджа, обикновено в тяхната биография се акцентира на тяхнта хайдушка непримиримост и на трагичния път на четата им до нейното окончателно разбиване, а краткото време, в което се случва всичко това и изваждането от общия пъзел ги прави самотни герои в една обречена битка... Дали това е съвсем така? Често се забравя, че по спомените на всички участници в Първата българска легия - Хаджи Димитър и Стефан Караджа са най-близките съратници на Раковски в оперативната дейност и на тях са възлагани редица задачи, естеството на които е надхвърляло официалния им статут и за чиито резултати едва ли някога ще узнаем. Респектът, който имат обаче е неоспорим и дори критикът и Панайот Хитов, макар и с половин уста и четено между редовете все някак си го признава..

Още по-често се забравя, че те двамата са фактическите водачи на Втората българска легия, която всъшност, за разлика от първата е истинско училище за военни офицери и подофицери, с реална военна подготовка, обучения по стратегия, тактика и т.н. Създаването на Втората легия, инспирирано отново от подходяща международна обстановка, отново е общобългарски акт, в който в едно са и Добродетелната дружина и другите емигрантски центрове и много българи от страната и в емиграция, които дават пари за издръжката й. Да, двамата не са толкова импозантни като Раковски, не оставят писмено наследство, по което да съдим за техните иде и планове, но оставят дела, а и животът си за България.

Важно е да се отбелжи, че между Първата и Втората легия, докато Раковски е още жив, а и непосредствено след смъртта му организационната работа, задвижена от него не изостава, дори в случаите, в които той вече не може пряко да я ръководи. Постоянно малки чети влизат в България, за да проверят каква е обстановката, да се свържат с местни групи, да подготвят местното население за предстоящо въстание. Спомените на Христо Македонски са само един от цялостните примери за тези събития и без да дават обща картина, показват същността и съдържанието на този революционен и интелектуален кипеж, който обхваща младата българска нация и който всъшност е по-силен и стремителен от това, което се случва преди и по време на Априлското въстание даже...

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа - "Краят на четническата тактика"! Всъшност краят на реалната възможност и перспектива за значими действия, които да доведат до самостоятелно освобождение на българите (естествено всяко освобождение и създаване на нова държава в Европа през този период е невъзможно без санкцията на Великите сили, но от санкция до санкция има съществена разлика.).

Какви са реалните цели на четата, можем да реконструираме по косвени улики... Според основната теза на българските изследователи, тя била създадена "за да провери настроението на българите", само дето такива чети от по 5-10 до 20 души проверяват настроението на българите вече няколко години и то е ясно. Ако това е била целта на четата, плюс една две диверсии, странно защо Бачо Киро и Христо Македонски (далеч по меродавни за мен от късния Захари Стоянов и обидения Панайот Хитов), говорят, че след разкриването на нейното преминаване и мобилизацията на османлиите, двамата воеводи казват на всички българи дето срещат по пътя си, да се приберат по домовете, че въстание няма да има.... Защо приемат, далеч преди четата да бъде разбита, че целите не могат да се изпълнят и формулират нова цел, да направят няколко саботажа, след което да се изтеглят към Стара планина и да напуснат България? Защо по същото време още серия чети се готвят или влизат в България на различни места - да по-малки, но все от подготвени и калени революционери. Практически без обидения "първи войвода" Хитов и повлияния от него Филип Тотю, както и болния по същото време Левски, почти всички други свързани с Първата легия българи, които са във Влашко са въвлечени в тази дейност?
Защо двете чети се обединяват и още повече, защо в състава им влизат хора, които практически са с най-голям опит като хайдути, легисти, гарибалдейци и над 90% от тях са подготвени военни специалисти във всякакви области, командвали са различни групи от хора и по своята си съшност са онази част от плана на Раковски от подготвени хора, които трябва да поведат въстанолото население и да формират въстаническа армия с различните и бойни единици...

Същата чета, която е оборудвана и екипирана така като и опълченците по време на Руско-турската война не са екипирани с униформи, знамена, оръжие, лопатки за окопавне, окулярни тръби, сухари, продоволствие, чета която има изключителна боева дисциплина, дух и военни качества, така че с нея не могат да се разправят в няколко битки османски потерии и редовни части надхвърлящи броя и не в пъти а в съотношение 1-20, 1-50..... "Чета", която води ефективен преграден огън, която маневрира, окопава се, прави излази, пробиви, синхорнии стрелби, последователни стрелби и т.н. Чета, която в крайна сметка ще бъде унищожена не в истинска битка, а след едно мистериозно отделяне на група четници, несъгласни с Хаджи Димитър и още по-мистериозно заспиване, след изядената в една мандра храна, което за първи път оставя четата без обичайните за действията и до момента предпазни мерки в местност, която е напълно непригодна за ефективан защита... И въпреки това, полусъбудените и едва държащи се на краката си четници отново дават отпор, а петирима от тях (единия ранен тежко и преминал целия поход с рана, която и днес едва ли някой би могъл да ходи и 100 метра), успяват да пробият и трима от тях да оцелеят и да видят свободна България, като вторият байрактар на Караджата - Христо Македонски не само ще даде своя дан за свободата на България, събирайки няколко години пари с неуморен труд, за да мобилизира чета от 200 души за участие в сръбско-българската и руско-турската война, но ще остави и своите живи спомени за своя живот, за Раковски, Караджата, четата и нейния гибелен път и собствената си съдба (същият ще стане нарицателно-унизителния образ на Македонски във вазовите "Немили Недраги", а заради Захари Стоянов и кръга Обретенови, ще трябва да доказва с експертиза и свидетели, че той е същият Македонски в следосвобожденските реалности в България. Той ще развее знамето на Караджата, а след това ще го остави, за да го имаме като една от най-ценните светини на българската слава във Военно историческия музей).

Не знаем, и никога няма да разберем (освен ако по чудо някъде не изскочат неизвестни архиви със свидетелства от и за двамата воеводи и техните и планове), какво всъшност са целяли те и какво е можело да стане, ако случайността и малшансът не разкриват на османците тяхното преминаване през Дунав и от там не променят целия стратегически и тактически план на четата им. Не знаем, какво би могло да се случи, ако в Русе по това време не резидираше енергичния и безпощаден младотурчин Митхад Паша, не знаем още много неща, а и историята не познава "ако".... Знаем само, че с Хаджи Димитър и Стефан Караджа си отива втория голям малшанс за значимо самостоятелно освободително действие на българите, извън контекста и плановете на Великите сили.

Знаем, че с тяхната смърт, загиват едни изключителни лидери с голяма харизма, не толкова обиграни политически, може би, но знаменателни във военното дело, първообраз на бъдещите български офицери - щадящи хората си, умеещи да се бият ефективно срещу превъзхождащ противник и неблагоприятни условия, можещи да поведат и вдъхновят подчинените си за героични дела, безкомпромисни и жертвоготовни, доблестни и даващи пример във всичко и за всичко - не хайдушки воеводи, а наистина офицери, при това изпреварили своето време, гледайки похватите им и начина на водене на битките....

Знаем, че с разбиването на четата, си отиват не само те, а още 80-90 подобни на тях българи, които в други условия и при друг исторически шанс вероятно щяха да бъдат генерали, депутати, министри и други достойни лидери на българската нация.

В цялата тази трагедия и малшанс, остава една малка искрица все пак, която ще лумне и ще се разгори и ще се превърне в големият Национален герой, който в своето поведение и дела ще съчетае всичко най-добро от наследството на Раковски, Караджата, Хаджи Димитър и отишлите си с тях българи, ще го превърне в своя житейска съдба и пример, ще го изпише на тефтерче, но и с тежките си дири по друмищата на България и ще даде третия, последен, най-малък, но най-титаничен за съжаление отново малшанс за самостоятелно освобождение - Васил Левски!


(длъжник съм, защото в първоначалната ми идея за поста исках да дам повече факти за въоръжението, организацията на четата, бойните действия които води, другите нейни членове и т.н., но това лесно може да бъде намерено и прочетено, за всеки който се интересува да погледне Бачо Киро, Христо Македонски, Панайот Хитов, Захари Стоянов и т.н., като за последните двама да бъдат достатъчно критични при интерпретацията им на историческите факти и оценки, има естестевно и чисто научна историография по въпроса, но по-голямата част от нея страда от същите клишета и предразсъдъци, които съм споменал в началото на това есе - приятно четене!)