Причина за това е и непоставянето на въпросът каква е била процедурата по даване на имена?

  Християнската религия акцентира върху едноименността на един човек през целият му живот след кръщението. Готите стават още от ІV в. ариани. Наистина еретици, но християни, те приемат тази култура и обрядност на името. В християнска Византия прякорите и допълнителните имена се дават по изключение, но система, която да вменява, че един човек може да получи ново име, във връзка с дадено събитие, няма. В християнската обрядност за даване на име по-висшо от кръщелното не съществува.

  Хуни са били различни народи през втората половина на ІV в. и до 460 г., някои от тях са християни. Българите и бунд (кутригурите), които са съставлявали ядрото на хунската империя, не са.

  Остроготите са хунски народ до 455 г., участват през 451 г. под знамената на Атила в Каталунската битка, бият се дори против визиготи. Те са поданици на хунската империя и живеят съвместно с българи и кутригури в Панония. Йордан пише, че остроготите живяли повече от 50 години, заедно с хуните там. По това време остроготите развиват арианското християнско вероизповедание, в хунската империя е имало свобода на религиите.

  Много ми е интересно, когато се разглеждат въпросите около хунските имена, защо априори се приема от учените, че една и съща личност не може да има повече от едно име? Така например, името на бащата на Атила, съобщено от готският историк Йордан през VІ в. като Мундзук, не  е явно нищо друго, освен прозвище, понеже историкът Олимпиодор ни е оставил в § 17 от записките при Фотий изключително важното сведение, че готите наричали областта Мунтания (дн. земите над Букурещ), с името „Мундияк”. Тоест, последното е топоним. И когато бащата на Атила превзема тези земи, включително и по-голямата част от Панония, очевидно, че е получил прозвище „Мундзук”.

  Културата на даване на прозвища при прабългарите, е непроучена.  Прозвището е още едно име и се е давало във връзка с дадено триумфално военно събитие или при друг важен повод. Тази култура е много важна, понеже прозвищата съдържат топонимен или етнонимен субстрат в семантиката си.

   Да дадем два примера от различни епохи.

   През 400 г. става особено популярно името на хунския генерал Улдин, който при гр. Нове (Свищов) залавя търсеният от Византия Гайна, убива го и изпраща главата му в Константинопол. Името на Улдин го знаят почти всички летописци: Созомен, Зосим, Агатий, Йордан. Последните двама обаче знаят и за народ „ултинзури”, това ще рече, че самото име „Улдин” на хунския генерал, е всъщност прозвище, което съдържа името на народа, от който произхожда.

  Първородният син на цар Борис (ІХ в.) се е казвал Владимир, мразел е християнството и затова, когато воюва със сърбите при р. Рас и очевидно ги побеждава (Багрянородни твърди, че сърбите победили, но след това пише, че сръбските принцове се оказали в българския двор), приема името на хидронима Рас и става известен като Владимир Расате.

   При съюзнически договори пък са се разменяли имена. Летописът от ХІІІ в. на волжките българи „Барадж тарих” е оставил спомен как към 568 г. Боян (Бунд) от Дуло дал името си на аварския отцепник от армията на Истеми и оттогава този войник се самонарича „каган Боян” (Менандър) .

 Най-интересното за мен при проучването на тюркоезичните компилации на летописа „Барадж тарих” бе, че забелязах, че династичният род Дуло се изписва на някои места и като „Дуан”. Това много ме учуди, но очевидно то показва, че истинското име на този владетел е Дуа , а формите „Дуло, Дуан” са получени от различни афикси (окончания).

   Моето проучване на първата редакция на писмото на каган Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, показа, че в това писмо присъства езиковата ротация d(t)-r. Това ще рече, че името на Дуа, е можело да се изговаря и като Руа (?)

   Арабоезичните източници дават изключително ценното сведение, че езикът на хазари и българи е сходен, и се различава от този на каганатските тюрки. Това ще рече, че гореупоменатата ротация, за която подробно съм писал на друго място, е съществувала и в езика на прабългарите.
И наистина, Приск Панийски, който през 448 г. посещава лично града на Атила, ни е съобщил като най-важното име в хунската история „владетеля Руа”.

  Руа е всъщност Дуа, владетелят създал династията, известна ни днес като Дуло, но името в персоезично обкръжение, е наричано също и „Дуан” (виж. „Барадж тарих”).

   Историкът Олимпиодор (началото на V в.) ни е оставил спомен, че е оглавил посолство до хуните преди 423 г., където цар бил „Донат”.

   Руа, Дуа, Дуло, Дуан, Донат – това е все едно и също име.

   Когато умира Донат (преди 423 г.), тронът при хуните е зает от Харатон, както пише Олимпиодор. Ото Менхен-Хелфън основателно предполага, че Харатон е брат на Донат. 

   През 448 г. обаче Приск пише за този владетел като за Руа. Изобщо чичото на Атила, известен като Руа, умира чак през 434 г.

    Но ако брат му се е казвал Донат (Олимпиодор), а той е Руа, т.е. Дуа, тогава на какво сме свидетели? Олимпиодор е категоричен, че Донат е убит преди 423 г., а Приск пише за чичото на Атила, починал през 434 г., като за Руа, т.е. Дуа...

   На какво сме свидетели?

   Братът Харатон, всъщност носи името на Дуа (Руа, Донат), т.е. свидетели сме на първите двама владетели на династичното име Дуло.

    Трети след тях, заедно с брат си Атила , е Бледа. От 445 г. до 453 г. Атила от рода Дуло е самодържец, наследява го първородният му син Елак (453-455), който е убит от гепидите, които правят преврат в хунската империя.

   Следва втория атилов син Денгиз (убит 469 г.), който освен своя народ бунд (= ултинзурите, кутригурите), командва и още няколко народа, изброени при Йордан.

   По това време, т.е. около 465 г., третият син Ернак (Ирник от рода Дуло) оглавява утигури (= българи) и още няколко народа, с които отблъсква източната атака на савирите.

    Забележително е, че Приск (V в.) пише за народ „урог” по това време ок. 465 г., който ако имаме предвид ротацията d(t)-r, съвпада с утиг (утигури) на Прокопий (VІ в.)?

   Тоест, основателно може да кажем, ако имаме предвид, че българи след 469 г. стават и кутригурите (бунд, ултин), че Атила е бил от династията Дуло, която между 406 и 423 г. основава неговият баща Донат, чието име в готската история на Йордан, е съобщено с прозвището му Мундзук.

   По това време, т.е. от преди 400 г. до 423 г., братът на Донат, е всеизвестният хунски пълководец с прозвище Улдин, истинското му име е било Харатон, както съобщава Олимпиодор. Не трябва да изключваме възможността Ернак, третия син на Атила, да е кръстен именно на този  чичо на баща му Атила - Херан (?).

  Малко преди 423 г., както пише Олимпиодор, е убит Донат и западният римски император Хонорий (ум. 423 г.) признал Херан (Харатон) за „пръв рикс” (цар) на хуните.

   Тоест, от това време до 434 г. Харатон приема династичното Дуа (Руа). Но понеже основателят на династията е брат му Дуа (Донат), значи при заемането на името Руа (Дуа) от Харатон, имаме вече Дуло ІІ.

     И така, ако българите бяха проучили династичната си история, щяха да знаят Кубрат, кой подред Дуло е?

     Приносът на династията Дуло в Европа не е проучван за съжаление, а представители на този род в различни периоди оглавяват, освен кутригури и българи, също така славяни (цар Само, т.е. Самбат от Дуло, в Каринтия, дн. южна Австрия) и унгарци (Арпад, който бил син на волжко-българския цар Алмъс, както пише Багрянородни, е първият унгарски крал).

   От всички изследователи на хуните единствено Томпсън (1948) се чуди как така такъв известен генерал като Улдин в един момент изчезва от хунската история? Но, ако се знаеше титулатурата на династичния род Дуло,  щеше да се знае, че титулатурата е съдържала три компонента: лично име, прозвище и династично име. Харатон, чието прозвище е Улдин, е бил Дуло ІІ. В летописът „Барадж тарих” е запазен спомен, че Атила също бил „Аудан Дуло”. Аудан (улдин, авито), е всъщност външно наименование от страна на българите на народа, известен след 460 г. като – кутригури (кутригури е външно наименование от антите, така че е ясно откъде го е заел Прокопий, знае го и Псевдо-Захарий Ритор към 555 г.; разпространеността на това външно име е барометър и за значимостта по това време на антите, т.е. прото-украинците...). 

   Тоест, Авитохол в „Именникът на българските канове” означава „хол” (= жилищата, домовете) на авито (аудан, ултин). Сиреч, този царственик е съхранил спомена и за миналото на кутригурите (би било чудно защо ги няма кутригурите в "Именникът...", след като Прокопий, Теофан, Никифор изрично пишат, че те са "едноплеменни" с българите), посочвайки, че то е 300 години. "Авитохол" не е патроним, а етноним.
   С други думи, "Именникът..." фиксира под "Авитохол" един период от време от 300 г. преди 465 г., откогато Ирник става български владетел (на утигурите, едно външно наименование на българите, което въвежда Прокопий през 6 в.) и ние можем да датираме, че началото на историческото самоосъзнаване при българите,  е откъм 165 г. от н.е.  http://www.youtube.com/watch?v=_yAmtD3IWiw&feature=mfu_in_order&list=UL