elbetica.org

Между 1912 и 1918 г.  България достигна до най-светлите висини на възторга и пропадна до най-мрачните дълбини на покрусата. Националният идеал, за който хиляди „падаха без страх”, се осъществява частично за кратко време, но претърпява страхотно крушение в края на този период. Българското оръжие, прославило се от Одрин през Тутракан до Дойран защитава на всички фронтове българската чест, но се оказва недостатъчно за великата цел – всички българи да бъдат събрани под един покрив. Става ясно, че на Балканите е по-лесно да заграбиш чужди етнически територии, отколкото да запазиш своите собствени. Македония и Добруджа трябва да бъдат изоставени, а с тях и костите на десетките хиляди български войници и офицери, борили се с беззаветна храброст за отечеството.

            На 11 ноември 1918 г. оръдията на Голямата война заглъхват. България е принудена да сложи оръжие близо месец и половина по-рано. Скоро по улиците на някои български градове ще се появят сенегалци на френска служба, които няма да позволяват на минувачите да ходят по тротоара, защото очевидно не са достойни за това. Унижението вече е започнало, но истинският позор още предстои. При все това правителствата на Ал. Малинов и Т. Теодоров се опитват да преглътнат и да спасят поне това, което си мислят, че още може да бъде спасено. Заявеният от американския президент Томас Удроу Уилсън  стремеж след победата на Антантата да се положат основите на „един истински справедлив мир” и принципът за самоопределението на народите дава на първо време някакви мъгляви надежди, които започват през следващите месеци все повече да се разсейват. Апетити за колкото се може по-голяма плячка на Сърбия, Гърция и Румъния са демонстрирани по недвусмислен начин. Още на 19 ноември 1918 г. в пълен разрез със Солунското примирие с нота на командващия на съглашенските сили в България се изисква опразването на Южна Добруджа от български войски и административни власти, в следствие на което Малинов подава оставка. За повечето българските политици, на които им е вече пределно ясно, че Вардарска и северните части на Егейска Македония са загубена кауза, това идва да покаже, че се поставят темелите на един мир, който няма да бъде нито справедлив, нито истински. На Парижката мирна конференция, открита на 18 януари 1919 г. и председателствана от премиера на Франция Жорж Клемансо, се прославя месеци наред триумфът на силите на справедливостта, а диалогът с победените, разбира се, е напълно извън дневния ред. За сразените страни се подготвят документи, които те просто трябва да подпишат и точка. Версайският договор от 28 юни 1919 г. определя съдбата на Германия и предизвестява тази на България. Съглашенците и най-вече Франция и Англия вече са определили малко или повече условията, при които българската държава ще бъде поставена на колене.

            През цялото това време командването на окупационните сили получава все нови и нови реквизиции, с което разорява страната. До края на 1919 г. Източната армия заграбва 1 316 259 кг брашно, 1 704 255 кг зърнен фураж, 195 355 кг захар, 102 420 броя добитък, както и редица други храни и материали в непосилни за българския народ количества. Най-мрачните предчувствия са оправдани през 19 септември 1919 г., когато на българското правителство е връчен проектодоговорът за мир към който е определен 25-дневен срок за възражения. На 2 октомври Теодоров подава оставка и четири дни по-късно Александър Стамболийски сформира нов коалиционен кабинет. Въпреки това министерски съвет съумява да изготви възражение в три части, в които се изтъква абсолютната несправедливост на прекрояването на държавните границите на Балканите и се предлага плебисцит в Македония с оглед на принципа за самоопределянето на народите. Отговорът на съглашенците е повече от красноречив. Ген. Фр. д’Еспре заповядва евакуирането на българските части от Западна Тракия. Окупирането й от съюзнически и гръцки войски се провежда от 15 до 22 октомври. Тракийският въпрос по същество също е решен безапелационно, а достъпът на България до Бяло море – отрязан.

            На 27 ноември 1919 г. българският министър-председател и водач на земеделците Ал. Стамболийски подписва в предградието на Париж Ньой документ, чието име ще носи на българите винаги чувство за печал и гняв – Ньойският мирен договор. Датата не е избрана случайно. На нея 34 години по-рано българският пряпорец се вее в Пирот и бойните действия между българи и сърби приключват. От този момент денят става празник на Българската армия, което западните ни съседи не могат да забравят. Подписването на договора именно на 27 ноември прави моментът още по-унизителен и горчив. Ньойският договор се състои от 13 части, първата от която е всъщност Уставът на ОН, в който е заявено желанието за установяване на траен мир. Следващите раздели обаче не са от естество да съдействат за него. Букурещкият договор от 1913 г. и произтичащата от него загуба на Македония и Южна Добруджа са потвърдени. От България са откъснати територии с обща площ 11 278 кв. км. На Кралството на сърби, хървати и словенци са придадени Струмишко (още едно парче македонска земя) и Западните покранини – Босилеград, Цариброд, 18 села от Трънско и Знеполско и 8 села от Кулско. Западна Тракия остава под обща съглашенска окупация и малко по-късно е предадена на Гърция. По този начин на практика южната граница по потвърдения Букурещки договор е нарушена. В Ньойския договор по твърде неясен начин се предвижда икономически излаз на България на Бяло море. Това право си остава само на хартия. Балансът със съседи е решително нарушен. Краят на 1919 г. заварва България с 4 846 971 жители. В следствие на войните от 1912-1918 г. и след Ньой, Сен-Жерменския (с Австрия) и Трианонския договор (с Унгария) Сърбия от държава с 48 303 кв. км. и 2 311 000 жители през 1912 се превръща във формированието Кралство СХС с 248 100 кв. км. и 13 500 000 души население, Гърция увеличава територията си от 63 211 кв. км. на 127 000, населението от 2 631 000 на 6 205 000, Румъния съответно от 130 177 кв. км. на 295 000 и от 7 234 000 души на 17 700 000. Справедливост по съглашенски.

            България е задължена да изплаща чрез полугодишни вноски в срок от 37 години 2 250 000 000 златни франка репарации на специална съглашенска комисия, а също така да предаде на Сърбия, Гърция и Румъния общо 70 825 глави добитък, към което се включват и 50 000 т каменни въглища за Кралство СХС. Българската армия е вкарана в символичните рамки от 20 000 души, забранен е военноморският и военновъздушен флот. Освен да сломи икономически и военно страната, Ньойският договор цели и чисто откровената гавра. На България са забранени колонии в Африка и Азия, които тя очевидно никога не е притежавала. По думите на Клемансо на варварския и войнствен български народ не бива да бъде позволено за в бъдеще да представлява заплаха за региона. Ньой е името на позора, с който българските националисти през междувоенния период няма да се примирят. Ще се примирим ли ние с неформалния договор между днешните вътрешни и външни врагове на България?

Орлин Вардарски

Самият текст на Ньойския договор:

wwi.lib.byu.edu/index.php/Treaty_of_Neuilly

Както виждате, има го само на английски?!
Тоест, на българите дори не се е полагало правото - включая да го четат...
А някой днес да е чел, да кажем Лисабонския договор и договора за присъединяването ни към ЕС?


"Не сме роби вече на турската държава, а на европейските сили!"

Гоце Делчев


Към коя "Европа" - "загрижена за нас" всъщност днес са ни "устремили" националните предатели и продажници, начело на все по - бивша България - редом с продажните медии, че и ни изтъкват едва ли не, като нещо "сакрално" и "неподлежащо на оспорване", видите ли?!