Демокрацията ми разкри редица странни черти, като неподозираната преди това нелогичност на нашия уж умен сънародник, дали основание за определението, че: "българинът е муха със самочувствието на аероплан". Изборите са един нагледен пример, когато мнозина игнорират истини от елементарен аритметичен порядък и показват пълно безгрижие към случващото се наоколо. Парадокса е в това, че навика да се представя безгрижието у нас за загриженост и дори за свръхзагриженост, нерядко се възприема като единствената възможна политика, и дори се опитва не на шега да сведе политиката до подобна нагла и подкрепяна от мнозина подмяна .

Логичното обяснение е първостепенната важност, която у нас се придава на това, кандидатът да бъде припознат от “нашите”. Дали той е шурей, баджанак, нашият местен или любим феодал, доверен негов човек, или просто псува като нас, не е особено важно. Още по-малко важно е какво кандидатът предлага и какво може – такива съображения с лекота отстъпват пред “мъдростта”: “Всички са маскари”, а тази “мъдрост” освобождава от необходимостта да разсъждаваш, да преценяваш, и да прилагаш библейски принципи като смирение, опрощение, милост, праведност и много други, които вместо размисъл, будят нетърпимост към кандидата, непознат за собствения  феодално-шуробаджанашки, родово-общинен, племенен или кръчмарски ареал.

Много по-важно от всичко това е избирателят да усети кандидата като “свой”, а това се случва, когато види или, че някой от племето му не псува по негов адрес чак толкова настървено, колкото по останалите, или че някой от вражеското му племе го псува необичайно ожесточено. Ако например бъде забелязяно, че някой кандидат нарушава, заобикаля, или игнорира някакъв закон, племето на този кандидат най-често няма да си смъмри кандидата, а ще го поощри и ще обвини кандидата на другото племе в още по-толямо беззаконие, залагайки на това, че няма време за проверки на обвиненията му, а след изборите, ще използва властта си, за да ги възпрепятства. 

Точно обратното -  перфидно ще подкрепят ту едните, ту другите, с мисълта да подпомогнат взаимното им изтощение и с надеждата да се унищожат взаимно, за да удари техния час. Редовите членове на племето пък ще бият тъпани ще надуват зурни при всеки съществуващ или несъществуващ повод, но не за да лансират свое решение на проблем, а за да повторят за сетен път, че “всички са маскари”, и трябва “незабавно да си ходят”, но няма как да се сетят да се заинтересуват дали племенните им вождове и селски старейшини имат представа за ситуацията и маниерите в областите извън контрола на племето им, където би трябвало да управляват в случай, че опонентите им ги послушат и подадат оставки.

 Онези управляващи, които представляват изключения от тези нрави, ако не си осигурят  достатъчни по продължителност и отегчителност демонстрации на делата си, биват изтласквани от управлението с обвиненията, че крадат. Обвинителите им няма да изпитат угризения от евентуалните си лъжи, защото вече им е казано, че власт се взема с кръв, в краен случай с лъжи и прецакване на наивниците, които са сгрешили да си гледат работата, вместо да крадат и лъжат, заради което даже са им длъжни за лъжите поради това, че не са били отстранени с още по-груби изпълнения.

Родово-общинната изборност доскоро беше дотолкова вездесъща, че ако, да речем акушер забравеше новородено във фризер и то не умреше до следващия ден, племето щеше да иска оставка на човека, станал неволен свидетел на зловещата случка, стига това да дава шанс за отслабване властта на политическите опоненти, а злощастието нямаше да направи на племето каквото и да било впечатление, дори и бебето да е било давено в кофа с вода.

Както за племенния манталитет всички непознати неща са еднакви, така и за носителите на този манталитет не съществува например разлика между бивш диктатор и настоящ затворник, защото членовете на племето не съдят за човека по онова, което той върши в момента, а очакват човека в момента да върши онова, което в произволен момент от миналото са им казали, че той е вършил в друг неуточнен във времето момент. По тази изумителна за белия свят логика, охранителят на затворник се превръща в охранител на диктатор, но черешката на тортата все пак е, че това се приема за толкова позорно обстоятелство, че племето очаква заради личният му странен срам, останалата част от държавата извън племето, да си направи харакири, за да може единственото останало живо племе да се наслаждава неограничено на неограничена власт. 

 Племенният манталитет е ясно изразен и когато се опитва да прецени някого, но не успява да напредне в преценката си оттатък констатацията, че оценявания “идва от едно и също място с лошите”, придържайки се към митологичната презумпция, че единствено територията на племето му е място, на което са стъпвали добри хора, и следователно няма как да знае, че онези индивиди, оказали се извън територията на племето му, не подлежат на незабавни санкции и моментално освобождаване от всяка заета длъжност. Наистина, по-образованите от племето понякога успяват да въведат като мерило на личностните качества и професията на оценявания, но знанията им се оказват недостатъчни да обяснят по силата на какво намират професии като пожарникарската например, за смешна или достойна за присмех. (Това безстрашие срещу пожари ще да е култивирано от детство в колиба без покъщнина, където няма какво да ти изгори) 

Има ли отърваване от гореописаната родово-общинна идилия, която е пуснала дълбоки корени в представите на съвременните нашенски политикани от всякакъв сорт и калибър, и изглежда като непреодолима преграда пред всяка промяна на нравите у нас? Какато казват, надеждата умирала последна, затова и решението е там, където е било винаги – в онези, които реално, а не само на думи са срещу статуквото, и не биха го подкрепили с действия, произтичащи от лозунги като “всички са маскари”.

В онези, които признават, че ако всички сме маскари, значи нямаме моралното право да се произнасяме за другите, а ако измежду нас има по-маскари от останалите, доказването и санкционирането им подлежи на конкретни дела, съпричастността към които е единствената реална гаранция против спекулации с доверието ни.  

 Долу съм пресметнал и поставил интерактивна диаграма, която показва как зависи електоралната подкрепа на партиите от процента на негласувалите. В червено е представена партия с твърда електорална подкрепа, електоратът на която е формиран на родово-общинен признак при което един член на партията е осигурил още поне три гласа от “родата”, в резултат от което, електоралната подкрепа на тази партия е достигнала близки до максималните си стойности и увеличаването на общия брой гласоподаватели добавя четири пъти по-малък процентен дял от гласове за тази партия, отколкото за останалите. Диаграмата показва, че с увеличаване броя на гласоподавателите, процентната подкрепа за родово-общинните партии бързо изостава спрямо останалите.



Племенен опозиционен лидер, свръхзагрижен за бъдещето.