2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. sparotok
8. planinitenabulgaria
9. mt46
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. tili
14. dalida
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. milena6
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. Тефтерчето на Васил Левски
3. Инициатива за референдум за излизане на България от ЕС и безпартийно ВНС без хора били досега във властта
4. Български исторически календар
5. "Граждани на Райха"-"Reichsburger"
6. Дегенерацията и дегенератите от първоизточника - Григорий Климов
7. Сайт, посветен на големия Български политик - професор Богдан Филов
8. "Лихвата е кражба!" от покойния Владимир Свинтила
9. Сайт за националистическите движения преди 1944 - а година и техни документи
10. Забравеният д-р Янко Янев
11. Планът "Еврия"
12. Сайт с български бойни знамена
13. Исторически видеоблог
14. "Изгубената България" - исторически сайт
15. Владо Черноземски
16. Европейския съюз - новият Съветски съюз? /БГ субтитри/
17. "Шест милиона – изгубени и намерени" oт Ернст Цундел
18. Реалността днес и която идва...
19. Военное обозрение
20. КРИЗАТА В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ от архимандрит Борис
21. Отворено писмо-МАНФРЕД РЬОДЕ
22. РПЦ Царская Империя
23. Григор Симов: Нека не си затваряме очите
24. Исторически ревизионизъм
25. Вечния Църковен Календар на Светите Отци
Но част от българите, водена от легендарния дух Самар в образа на огромен бик – Тюрк, се придвижила през Средна Азия на Запад, където подчинила целия Близък Изток (територията на Балканите, Мала Азия, Северен Египет, Сирия, Ливан, Ирак, Палестина, Задкавказието, Западен Иран) и образувала там в памет на духа Самар държавата Самар (Шумер, Шумерстан). Значителна част от българите била съсредоточена в Ирак, когото българите нарекли Сувар – “Междуречие” (оттук – гръцкото название на Ирак е “Месопотамия” – “Междуречие”). Първата столица на Самар бил южносуварският град Ат-Атлан, по името на който някои източници наричали цялата българска близкоизточна държава Атлантида. Българите дали свои названия и на всички други области на Самар: на Финикия (от българското бейнек – “кораб от свързани тръстикови снопи”), на Балканския полуостров (от българското балкан – “планини, подобни на могили, хълмове”), на остров Крит (от българското креш – “борчески”), на Мала Азия (тези области българите с обич наричали Яна Идел – “Нов Идел”, от което се получило “Анатолия”, “Анадол”); на областите на Задкавказието (Иберия – от българското абар ~ ибер – “метал”; Армения – от българското арман – “земя по склона на планина”; Албания – “Високопланинска” – от алъп – “висок”; Елбрус – “Богатирски (елбир) връх (ас)”; Месхетия – от българското мосха – “крава”; Ереван – от българското ер евен – “войнишка вишка”, “застава”; Муганска степ – от българското Могун; Кавказ – от българското Куб Каш – “Бяла планина” и др.), на Палестина (от българското Бал-и Стан – “Област на българите”, на Египет (от българското Ег кепе (“Голяма Каменна Пирамида”); по-късно – българското название на Египет – “Мамил”) и на други.
В Самар, както и навсякъде другаде, българите издигнали много пирамиди (в Египет, Турция, Ирак и в други области), основали металургично производство, създали голям брой градове: Ъстамбул – “Мраморен Пролив или Град”, Могун и Евен (от българското евен ~ овин – “ловна примка, капан, клюса”, “бедна къщурка, колиба, хижа”) на Балканите (по-късно тях започнали да ги наричат съответно Стамбул, Микена и Атина); Атряч в Мала Азия (с европейско произношение Троя); Ерсу Булем (съвременния Йерусалим в Палестина) – “Град (булем) на Бога (Ерсу)”; Джир Каган (по-късния Йерихон в Палестина) – “Дух на песента”; Унук или Урук в Сувар (унук или урук на български значи “род”); Киш в Сувар (от българското киш или кеш – “участък, парцел земя”); Ур (на български значи “поселище, квартал”); Бай Авлан в Сувар (по-късният Вавилон) – “Велика (Прекрасна) Ливада”. Някои градове са съхранили отзвуци от българските митове, свързани с техните названия. Например, Джир Каган (Йерихон). Мохаммед Гали пише, че хората от един български град се опитали да се усъмнят в силата на гласа на алпа Джир-Каган и тогава алпът Сандугач със силата на своя глас съборил стените на цитаделата. От тогава и нарекли този град “Джир Каган”. В руските билини Джир каган е навлязъл като Соловей–разбойник, чието пеене (“свирене, свистене, пищене”) рушало всичко наоколо . . .
Не малко реки в Близкия Изток запазили българските си названия: Йордан (от българското ирдан – “влажна низина”, Булгар-чай (в Муганската степ), Ефрат (от българското кобуртка – “брод през река”) и др.
През 3182 г. пр. н.е. значителна част от Сувар била залята от водите на невиждан по сила потоп, който след това нарекли Всемирен Потоп. Тогава загинал главният, българският център на държавата Самар – градът Ат-Алан със значителна част от българското население на Сувар. Според преданието част от българите се спасили на върха на една от шумерските планини, която българите започнали да наричат Урарат – “Връх, обкръжен от вода” или Урарату – “Планина, обкръжена от вода” (от тук и европейското название на тази планина – Арарат и наименованието на държавата Урарту). Потопът подкопал могъществото на българите – Древния Шумер.
През 3000 г. пр. н.е. българите загубили Северен Египет, завзет от етиопски афразийци (българите наричали Африка – Етиопия, а афразийците – кара оба – “род, област на черните, т.е. на чернокожите хора”, от което се образувала думата хараб – “араб”). Но египетските афразийци възприели от българите обичая да строят пирамиди, названието “копти” (от българското оба – “племе, народ, област”), думата “фараон” (от българското барън – “царска слава”), имената на духовете – Ра, Амон (от българското куман – “жълт”), наименованието на Синайския полуостров (от Син – “Вълк”), високите български шапки (те станали корона на фараона), българския мит за спасението на принца Магис (наистина, българският котел се превърнал у афразийците в кошница, а името Магис – в “Моисей”) . . .
Малко по-късно в Мала Азия от Северен Кавказ нахлули кимерийците или хетите (до нас е дошло насмешливото българско прозвище на кимерийците – камърлар, буквално – “хора от тесто”). По сведенията на Кул Гали те били предци на редица немски племена от Скандинавия и Германия, съхранили техните названия: готи, кимври и т.н. Възползвайки се от безпомощността на българската династия след Потопа и напора на афразийците от юг към Шумерстан, кимерийците овладели почти целия Яна Идел (Мала Азия), с изключение на областта около град Атряч, наричана Рум (от българското рум ~ рям – “хълм, покрит с ниска растителност, храсталак”). Издръжливостта на Атряч – Троя се обяснява с това, че градът бил едновременно и център на цялата българска Мала Азия – Яна Идел. Хетите обаче скоро се помирили с малоазийските българи, възприели тяхната висока култура и им предоставили в държавата си равни с хетите права. Българските отряди станали ударна сила на хетските царе. Даже областите на Хетското царство в Яна Идел запазили българските си названия: Бриг – “Областно опълчение” в Централна Анатолия (Анадол) (от тук – по-късното гръцко “Фригия”), Кепе Даг – “Пирамидалните (Пещерни) Планини” в Централна Анатолия (от тук по-късното гръцко “Кападокия”), Басан – “Голяма Долина” в Източна Анатолия и т.н. В хетската част на Яна Идел се запазили почти всички български градове: Каръш – “Отпор”, наречен така в памет на отпора на гражданите му срещу опитите на кимерийците да превземат града със сила; от Каръш е по-късното му название Карс), Мен-Чокър – “Голяма Клисура, Теснина, Пролом, Дефиле или Вдлъбнатина, Хлътналост, Яма, Кухина” (по-късна форма на това наименование е Манцикерт) и др.
Все пак загубата на независимостта изострила националното чувство у яна-иделските българи и затова не е никак случайно, че именно в техните среди възникнал обичаят да се наричат тюрки, а своята земя – Турция, в памет на славното придобиване от българите на Самарската държава благодарение на духа Самар – Тюрк. За пръв път второто българско наименование на Яна Идел – Турция (във формата Турукку) се среща в хетските източници две хилядолетия пр. н.е.
Към това трябва да добивам и това, че мнозинството българи в Яна Идел – Турция още от самото начало са били огузоезични българи, затова огузкият език станал главен език на тюркската етническа група българи в Мала Азия. Тези българи – тюрки станали основа на тюркската (турската) нация, образуването на която някои несведущи хора отнасят към по-късните времена. Затова езиците на тюркското население в Яна Идел (Анатолия, Турция) и на тюрко-българите от Волго-Урал (Булгар) не са просто близки, а представляват фактически един и същи по произход огузо-български език – “тюрки”, който само във Волго-Урал наричат “български тюрки”, а в Турция – “анатолийски тюрки”. След 1917 г. болшевишкото ръководство на Русия закри българските училища и българите бяха лишени от възможността да изучават своя литературен език “тюрки”. Но това углавно вмешателство на болшевиките в етническото им развитие, това насилствено отнемане от българите на техния роден “тюрки” не можа да скрие факта за изначалната огузоезичност и кръвната родственост между българите от Волго-Урал и турците в Турция (потомци на яна-иделските българи от Древношумерската епоха).
Завоюването на почти цялата Мала Азия от хетите още повече отслабило Шумерстан и разрушило връзката на балканските, критските и атрячските (троянските) българи с Шумерстан. Възползвайки се от това, дорийските (древногръцките) племена, в съюз с причерноморските кимерийци през второто хилядолетие в. пр. н.е., завоювали Балканите и остров Крит. След това, в 1200 г. пр. н.е., дорийците (на български тирляр) и наетите от тях причерноморски кимерийци нападнали българския Атряч – Троя. След 10-годишна война Атряч бил разгромен, но част от атрячите доплавала на българските кораби бейнеки до Апенинския полуостров . . .
Но самите дорийци се оказали покорени от българската култура. Така гърците възприели от българите традицията да живеят на родове, общини в градове-държави (или с развито самоуправление и автономия), много митове (митът за Икар, например, е гръцка преработка на мита за Мардукан – Карга), названия на техните градове, някои обичаи (българската борба – спартанската борба, българските възпоменателни състезания за спускане на траурния флаг “алама” – гръцките Олимпийски игри и т.н.), редица думи (гръцката “акро” – от българската югаръ – “висок” и др.), географски наименования (названието на Егейско море – от българското название на това море – Ек дингез – “Море със силни течения”), названието на гръцките планини “Тайгос” – от българското Тайга – “Планина, покрита с високи, непроходими гори”) . . . Интересно е, че и превземането на Атряч древногръцкият поет Омир е изобразил във вида на българския празник нардуган. Участниците в нардугана правели снежен град и се разделяли на две групи, едната от които защитавала града, а другата го щурмувала с огромно чучело кон. Точно така, с помощта на конско чучело в поемата на Омир “Илиада” гърците завладели град Атряч (Троя)! Възможно е самият Омир да е бил по произход атрячки кимериец (за това говори и фактът, че името му напомня българското название на кимерийците – камър) и затова е построил своята поема “по сценария” на любимия български празник . . .
Даже гръцкото название на Гърция – Елада – произхожда от древнобългарското елам – “страна”.
Онези атрячи, които отплавали към Апенините, населили редица райони на полуострова и създали своя апенинска държава под предишното българско название Идел. От названието Идел (по думите на Гали даже на царя на българите – Атила, жителите на Апенините “говорили за своето идване тук от бреговете на Идел, за да не воюва с тях”) възникнало името на съвременната държава Италия. Самите атрячи били наричани от съседите им етруски (изопачено “атряч”), а те наричали своите съседи алтънбашци – “златоглави” (от българското алтънбаш произхожда древното название на италианците – латиняни). По думите на Гали българите са основали в Идел – Италия известните градове Сере или Цера (от старобългарското сере – буквално “тронен килим”, в преносен смисъл – “столица”), Болоня (от българското болън – “заливна ливада”, “ливада, заливана от пролетните води”), Венеция (от българското Биняче – “Дух или господар на Водата”), Рим (от българското рям ~ рум или от названието на областта Рум, чийто център бил град Атряч – Троя), Генуа (от названието на българския род Еней), Равена (от българското авен ~ овин) и още един голям град (без да отбелязваме другите по-малки), са дали са име на италианските области Лигурия (“лигур” – от “локър” – форма на етнонима “булгар”) и Тоскана (от старобългарското “тюш ~ туз” – “блато със силни изпарения”), на моретата – Лигурийско и Тиренско (от българското “тирен” – “дълбоко”) и т.н. Атрячко–етруските царе са седели на тронни столове – курбаси, етруските занаятчии основали в Италия металургично производство, етруските скулптори са ни оставили великолепни балбали – ваяния на скулести и кривогледи италиански българи–огузи, етруските жреци са носели български жречески шапки тудуло. Етруските се прекланяли пред щастливото число седем (седемте хълма на Рим), пред българските духове Туран, Адонис (от Утен) и на Тигез (една от формите на името Таргиз), и предавали от поколение на поколение българския мит за спасението на момчето от Вълка (под формата на легенда за основаването на Рим), а на Рим – от крясъците на гъските. От българския език в италианския са навлезли думите “тиран” и “трон” (от български “трун” – “царска власт”, капитолий (от българското “кепе дуло” – “храм на хълма”) . . . На основата на българо-етруската цивилизация възникнали римската и италианската цивилизации . . .
След загубата на Северен Египет българите загубили и Палестина (но върху част от нейната територия се е закрепил българският символ – “знакът на Тангра” – шестолъчната звезда). В самия Сувар, от който е останало само името Самар – Шумер, местното афразийско население бързо възприело българската култура, получило българско гражданство и вече след Потопа започнало да доминира числено в страната. През 2316 г. пр.н.е. афразийският слуга на един от българските владетели – Саргон, с помощта на афразийското мнозинство, завзел властта над Сувар. Започнала историята на Късния (афразийския) Шумер. Все пак афразийско-шумерските царе продължавали да гледат на българите и на местните афразийци като на единен шумерски народ, грижливо съхранявали (до персийското завоюване през VI в. пр.н.е.) писмените източници, свидетелстващи за основаването на Шумерската държава от “черноглавия народ” (т.е. от българите), българо-шумерския език и българо-шумерската култура. Например, афразийците продължавали да строят българските триетажни и седеметажни пирамиди (зиккурати). В афразийския вариант българският мит за победата на Гюлджимеш над Шурале, Гюлджимеш само се преименува в “Гилгамеш”, Енкей (Боян) – в “Енкиду”, Шурале (Кувъш) – в чудовищното дърво “Хувава”. Мардукан навлязъл в афразийските варианти на българските митове под името “Мардука” (от него е и еврейското име Мордехай), Тама-Тархан – с името “Тиамат” и т.н. Българският епитет за Бога – Йогби, Йохби (Велик, Величествен, Съвършен) станал у афразийците название на Бога във формата “Яхве”. В края на декември всяка година афразийците продължавали да празнуват българския празник в чест на сина на Мар – мардукан (нардуган), чийто главен момент бил щурмът на снежно градче, карнавалът около украсено дърво (по клоните му провесвали жертвоприношения и разноцветни ленти) и пирът със задължителното изяждане на жертвена гъска. Една от афразийските секти, основала християнството, превърнала българския празник на “родения от Мар”, в чест на алпа Мардукан, в “Рождество Христово”. Остава да добавим, че на “своето” рождество християните също ядат гъска, веселят се около украсена елха и прославят майката на Христа – Мария . . .
Абстрахирайки се от това, че никой никога не е гонил българите от Шумер, част от тях след преврата на Саргон все пак последвала своите оскърбени вождове в Яна Идел и вдигнала своите хетски сродници-тюрки на борба за отвоюване на Сувар от афразийците. Хетското благородничество, побългарило се до толкова, че царете носели български имена (като например царят на хетите Мурсилис, името на когото произлязло от българския израз Мар джълът – “сгрят от Мар – Слънцето”), охотно поддържало своите огузо-тюркски съграждани и започнало война срещу афразийците за отвоюване на българските земи от афразийските династии. Около 1600 година пр.н.е. хетско-българска войска предприела съкрушително нахлуване в Сувар, а на границата между ХIV и ХIII в. пр.н.е. – в Египет. Но не успяла да удържи отвоюваните български близкоизточни земи.
Но в Причерноморието кимерийците и българите не успели да заживеят съвместно. В VII в. пр.н.е. знаменитият български цар на Волго-Уралска Идел – Буртас Сармат (афразийските шумери-асирийци го наричали Партатуа), женен за дъщерята на асирийския цар на Шумер Асархадон (680 – 669 г. пр.н.е.), се намесил в разпрата между двете най-силни сакски групировки в Казахстан – кипчаките (от българското кипчак произлиза европейското название на кипчако-масагетите – “скити”) и масгутите (масагетите) на страната на кипчаките с намерение с тяхна помощ да завладее Южен Казахстан (Северен Казахстан вече влизал в Древнобългарската държава). Скитите-кипчаки обаче претърпели пълно поражение и помолили Буртас да ги засели далеч от масгутите. Отзивчивият Буртас помолил причерноморските кимерийци да дадат на българската Идел – за заселване на скитите – половината от Кара–Саклан (Причерноморската степ). Кимерийците необмислено и прибързано отказали, и тогава скитите на сина на Буртас – Маджи, с поддръжката на българския отряд, се втурнали в Кара–Саклан. Кимерийците били напълно разбити и побягнали през Кавказ към своите малоазийски сродници – хетите, а Украйна влязла в състава на древнобългарската държава Идел.
Асархадон отдавна молел своя уралски зет Буртас (шумерите наричали Идел “Арал”, т.е. Урал) да му помогне да отвоюва българските земи от другите близтоизточни афразийци. За Буртас тъстът му бил от “своите шумери” и затова му изпратил на помощ своя син Маджи със скитите, желаещи да услужат на българите за подареното им Причерноморие. Задкавказката държава Мидия се опитала да попречи на похода на българите, но Маджи, успял вече да получи за разгрома на кимерийците почетното прозвище Камир–Батир, Батър, Батар (“Победител на кимерийците”), в 653 г. пр.н.е. разбил напълно мидийската войска и се съединил с шумерските братя. По това време част от земите на яна-иделските (анатолийските) българи били завзети от афразийската държава Урарту, а обидите на Асархадон към съседите му станали особено нетърпими и скито-българите на Маджи започнали да громят наред всички близтоизточни неприятели – своите и асархадоновите. Библията достатъчно ясно предава ужаса, който обхванал афразийски свят след нахлуването на българската войска на Маджи: “Ето, идва народ от северната страна . . . държи лък и късо копие, жесток е той, няма да се смилят! Гласът им реве като море, препускат на коне, строени като един човек . . . Само като чуем вест за тях, ръцете ни се отпускат, тъга и горест ни обхваща . . . вражеският меч носи ужас от всички страни.”
Тюрко-българите от Турция и Задкавказието се присъединили с възторг към волго-уралските си съплеменници. Скито-българската конница на Маджи разгромила напълно Урарту и Палестина, и настъпила към Египет. Египетският фараон едва смогнал да умилостиви Маджи с дарове. Не по-малко от 28 години българите отново господствали над Близкия Изток. Но поради безотговорността на скитските вождове в 625 г. пр.н.е. Мидия разгромила главните сили на скитите и Маджи отвел своята войска обратно във волго-уралска Идел. Заедно със северните българи заминала и част от българите на Шумер – Сувар. Връщайки се у дома и ставайки български цар, Маджи разделил централните земи на Идел на три големи области: Булгар (междуречието на реките Волга и Бела), Буртас (десните брегове на река Волга) и Сувар (долното Поволжие и Волжко-Яикското междуречие). Очевидно в Сувар са били заселени българските преселници от Шумер. А техните сродници, останали в Турция, изпитали властта на персийските, гръцките, римските и византийските завоеватели.
В III в. пр.н.е. аристокрацията на причерноморските скити отказала да се подчинява на Древнобългарската държава. В отговор българската войска разорила скитските земите и същевременно се опитала да присъедини към Идел и Турция. Във II в. пр.н.е. българските войски нахлули в Армения, но поредна династическа разпра им попречила да развият успеха си . . . След това българските владетели от I и II хунска династия (II – IV в. сл. н.е.) предприели още няколко опита да завладеят Турция, но всеки път вътрешни разпри сривали военните походи . . .
В началото на VI в. сл. н. е. иделският цар Булгар (II хунска династия) отново се опитал да присъедини българската Турция към Древнобългарската държава. В 516 г. суваро-българското опълчение настъпило през Дербент и разгромявавайки оказалата се на пътя му Армения, изтласкало византийците от Кападокия (Централна Турция), Галатия (областта около Анкара) и Понт (Северна Турция). Този успех бил постигнат благодарение на поддръжката на турските българи. Но тогава се възвисил средноазиатският Тюркски (Новотурански) каганат, образуван отчасти от турските българи, преселени от персийските владетели от Турция в средноазиатските райони. Новотуранските владетели кагани заставили Идел да им плаща данък, а в 522 г. сключили съюз с Византия. Под натиска на новотуранците българската войска наново отстъпила Турция на Византия. В 527 г. Булгар умира и на власт дошла неговата жена – суварката Бояр-Къз (Боарикс), основала нова древнобългарска династия – Суварската, и жестоко наказала участниците в похода срещу Византия. Но за масата от българския народ по-важна била съдбата на своите сродници в Турция. Затова в 559 г. българите направили още един опит да проникнат в Турция през Армения. Но тук в степите се появили аварите и новият поход бил прекъснат.
В края на VI в. на власт в Древнобългарската държава дошла династията Булгар и Идел най-после – и завинаги – получава името на господстващия в нея североогузки български народ – булгар (България). В началото на VII в. българите владеят територията от Дунав до Енисей. Наистина, в края на VII в. България отстъпва част от своите долноволжки и причерноморски земи на II Новотурански (Хазарски) каганат, но охотно взема участие във всички походи на хазарите към Задкавтазието, с цел да се доберат до своите турски братя. В 737 г. българите започват да приемат исляма и недоволни от това, хазарските кагани – под натиска на Византия – развалили съюза си с Българската държава. Тогава българските владетели присъединили в годините 960 – 970 територията на Хазарския каганат към Българската държава и възобновили опитите си да стигнат до Турция през Кавказ. Българският историк от XII в. Якуб Ибн Нугман отбелязал, че българският емир Талиб, веднага след ликвидирането на Хазария, решил да опита да се добере до Турция през Средна Азия. В края на Х в. един от най-богатите огузо-български феодали – Селджук II – с отряд български войни направил набег на Хорасан. Неочаквано този поход се оказал успешен и южните огузи – туркмените, признават Селджук II за свой вожд, а неговите потомци – Селджукидите, овладяват в Х до средата на ХI в. Средна Азия, Иран, Афганистан и Сувар (Ирак), и създават още една огузка империя. В 1071 г. византийската армия до българския град Мен-Чокър (Манцикерт) преградила пътя на войската на Селджукидите, движеща се към него в Турция. В разгорялата се битка селджукските войски отначало били отблъснати и дори мислели за отстъпление. Но тогава младият български принц емир Адам, помолил селджукския султан Алип (Алп)–Арслан да придвижи напред своя български отряд, който наполовина бил съставен от конниците на волго-донските огузи на хан Дугар. Когато българите се вдигнали в атака, намиращите се във византийската армия турски българи видели родните червени български знамена с полумесец на дръжките и незабавно преминали на страната на Адам. След това трогателно обединение между братя съплеменници византийците се стъписали и отстъпили, а селджукската армия с цялата си мощ поддържала настъплението на българския полк. Врагът бил разгромен напълно и голяма част от Турция накрая отново преминала под властта на своите родни огузо-български владетели в лицето на селджукските султани.
За тази поддръжка огузо-селджуките помогнали на Адам в 1076 г. да отвоюва българския трон от съперника си.
Гражданските войни в България и нашествието на китайците и оймеките (които заели част от скитските земи и също получили за това българското прозвище “кипчаки”) попречили на българските канове (царе) да овладеят Задкавказието и да съединят своите владения с владенията на селджукските султани. Но въпреки това, северноогузката българска държава (Ак Булгар Йортъ) и огузо-селджукските султани (също северни огузи по произход) били в постоянен съюз и даже заедно се опълчвали срещу китайците в Средна Азия (средата на XII век) и срещу кипчаците в Крим (1221 г.). Огузо-българите в Турция, живеещи там от Шумерско време и дали на тази страна името Турция, заедно с южните огузи, доведени тук от Селджукидите, образували една огузо-турска нация. Тъй като езикът на турците се формирал върху основата на българския тюрки, то литературата на двете държави – България и Турция – винаги се е смятала за тяхно общо достояние. В Турция се разпространявали дастаните на българските поети (“Кисекбаш китабъ” на Абдаллах ибн Микаил Башту, “Къса-и Юсуф” на Гали и др.), а в учебниците на българските ученици били включвани произведения на най-крупните турски писатели. Българската и турската архитектурни школи също били толкова близки, че каненето на български строители и архитекти за строителството на джамии и дворци в Турция било нещо обичайно. А откриването през 20-те години на нашето столетие на един от преписите на “Записките” на българския учен от Х в. Ахмед ибн Фадлан станаха общ празник на тюрко-българските народи . . .
Но нека у читателя на остава впечатлението, че българската държава е проявявала активност само на юг. Българските владетели настойчиво са се опитвали да се утвърдят и в Западна Европа. При това българите успешно използвали своя флот. Ако от Шумер българските кораби бейнеки и платноходите кеме ~ кебе (“плаващи срещу течението”) плавали до Магун (древнобългарското название на Индия) и до Мил-Аку (българското название на Нил, а понякога и на цяла Африка, буквално означаващо “Черна река”), то в Идел българските учкуи (от уч каек – “три лодки” – съд, побиращ товара на три лодки) господствали без конкуренция по Дон, във Волго-Камската речна система и в Българското (Каспийско) море. В Сакланско (Черно) и Румско (Средиземно) морета ужас предизвиквали българските платноходи “олгети” (от тази българска дума е произлязла руската оладя – “ладия”). В крайния Север подвижните български морски съдове – кочи (от българското коч – “пресичам, преминавам, прехвърлям се, премествам се”, “сгазвам, прегазвам, смазвам, смачквам, “въртя се”) отдавна плували от устието на Бий-су (Печора) до Енисей на изток и до Атлантическия океан (“Садум или Фаранг дингезе”) на запад. На българите били добре известни Кара Арал (Ирландия), Кара Садум (Англия), Ессе Ил – “Горещата страна” (Исландия), Галидж или Фаранг (Франция), Алман (Германия), Анатъш (Дания), Ег Садум (Норвегия), Бисте Садум (Швеция) Артан (цяла Прибалтика, понякога – Естония, Латвия и Литва), Байлак (Полша).
Източниците отбелязват, че още през епохата на Римската империя морски съдове от Западна Европа плавали до страната в Крайния Север – Тел (т.е. Идел). По-късно в страните от Скандинавия и в Англия наричали България още и Биярма (от българо-финското Бияр – “Българска” и ма – “земя”). Тези плаванията ставали през територията на Норвегия. Няма съмнение, че част от Северния морски път – от устието на Печора в Идел (България) до Западна Европа – е бил основан от българите съвместно с норвежци. Този път е съществувал до края на ХIII век, когато морските съобщения на България със страните от Западна Европа били прекъснати от татарските нашествия. За активността на българите по море свидетелстват и географските названия: Испания (от българското название на местния маяк Ас Баган – “Божествен или Висок стълб”), проливът Дарданели (от българското Тартанул – “Канал”, “Провлак”) и др.
По суша връзките на българите със Западна Европа били не по-малко здрави и активни. През V в., в епохата на II Хунска династия, българските войски завзели територии от Франция до Карпатите и главната квартира на българския цар Айбат Атила (така той се е наричал сам в чест на своята родна страна – Идел–Атил) била в центъра на Германия. Част от германските родове започнали да дават войници в българските охранителни части – англи (охранявали крайбрежието, затова названието им произхожда от българската дума анг – “вода”, “подводна река” и означава “хора, охраняващи до вода или водещи наблюдение по крайбрежие”) и сакчи (охранявали пътищата и други обекти във вътрешността на Хуно-Българската държава). В края на краищата българските думи англи и сакчи (тази българска дума означава “охранител”) се превърнали в названия на две части от германците – “англи” и “сакси”. След смъртта на Атила, както пише Гали, англите и сакчите изпаднали в трудно положение: нали съседите им се отнасяли към тях враждебно заради служенето им на хуно-българските царе. Затова англите заедно част от сакчите (саксите) се преселили в Кара Садум и я нарекли със своето българско служебно име Англия (от “англи”), а другата част от саксите заминала в глъбините на Германия.
Немският народ е съхранил спомен за господството на България в Западна Европа и е направил Атила герой на своя епос “Песен за нибелунгите”.
През IV – VII в. групи българи, спасявайки се от междуособиците на своите управници, нееднократно се разселвали по териториите на Германия и Италия. Не случайно в Германия се намира град Магдебург, названието на който се е получило от българското Маг – “Вълк” и немското бург – “град”. Между другото, именно близо до този град се е намирала известната в Германия светиня “Вълчият камък”, свързана очевидно с българския култ към духа на Вълка.
Интересно е, че и названието Франция произхожда от българското название на реката Рейн – Фаранг “Равнинна (фар) река (анг)”, тъй както българите наричали фаранги пиринейските германци, преселили се по-късно във Франция (от българското фаранг е произлязло франк, а от франк – “Франция”, “французин”).
Древното название на Испания – “Иберия” означава на български “Богата на метали”. Българската дума билге – “знак, маяк” звучи и в названието на Белгия . . .
В Европа представителите на II хунска династия Дуло, управлявали в България от IV в. от н.е. до 1584 г., основали цяла поредица държави. В началото на VII в. по-младият брат на българския цар Курбат – Кубрат (потомък на Атила) – бек Шамбат Кий (неговото име е получил градът Киев) основал на териториите на Чехия, Словакия, Унгария, Полша, Прусия, Задкарпатска Украйна и част от южнославянските, австрийски и немски земи огромната държава Дулоба – “Страна на Дуло”. В Западна Европа наричали Шамбат “Само”, а държавата му – или Само, или Дулеб(а). Според Гали, от Шамбат водели родословието си владетелите на Байлак (Полша) и Маруба (Чехия, Моравия). След разпадането на Дулоба, част от българите на Шамбат отишла в Прусия, където се запазила в качеството на особен род под името семби (“семб” – от Шамбат, Само). През VII до XIII век сембите постоянно служили във войските на България. От този род произлезли основателите на литовската държава.
В същия този VII век част от българите, начело с малкия син на цар Кубрат –