Андрея Илиев

ЧЕРВЕНИТЕ  БАРЕТИ: ЛЕГЕНДАТА ПРОДЪЛЖАВА


КАК Е В БЪЛГАРИЯ?
В началото стана въпрос за тенденцията за нарастване на терористичните акции. А как бе в България?
На пръв поглед в страната всичко е мирно, тихо и кротко. Това, което почти всяка вечер бълва "По света и у нас" - атентати, стрелби, трупове по улиците - в България липсва дори за най-големите песимисти.
След унищожаване на групата на Шукри Дервишев край Доспат през октомври 1958 г. е сложен край на въоръжената борба срещу новата власт. "Тероризмът" се изражда на битова основа - току гръмне или пламне вилата на местен полов атлет и мераклия; някой заплаши по телефона с разправа директор или партиен секретар, задето го отрязал от премии или му попречил да вземе софийско жителство. За милицията бе рай - служителите й бяха царе без сериозна работа. Вместо да размахват пищови и гонят бандити, те режеха тесни панталони и стрижеха дълги коси…
Първият случай, който им развали рахатлъка, бе на 1 май 1965 г. в Шумен. В 9.30 часа централната улица "Славянска" е разтърсена от взрив. Разхвърчалите се парчета тухли и арматура паникьосват събралите се за манифестация хора. Пристигналата от София специална оперативна група е категорична: взривът на третия етаж на недостроената сграда е умишлен. След дълги колебания случилото се е наречено с истинското му име - терористичен акт.
Въпреки голямото ровене, разпити и арести атентаторите не са открити. Докато на 9 септември 1965 г. пред хотел "Ленинград", в централната част на Шумен, не гръмва втори взрив. Убита е 70-годишна жена, осколките раняват сина й. Внучката, само на пет години, изпада в комоциум, а после шокът от преживяното я държи месеци наред. В радиус от стотина метра са помляни витрини, прозорци и улични лампи.
В един момент в Шумен има повече милиция, отколкото граждани. Струпването дава резултат - нали и в марксистко-ленинската философия основна теза е, че количествените натрупвания водят до качествени преобразувания. На 30 септември са арестувани трима младежи. След още две седмици - и останалите от групата. Открити са големи количества експлозиви. За радост на оперативните работници и ужас на идеолозите на социализма младите хора признават, че терористичните актове са насочени срещу държавния строй.
Във връзка с разрастването на авиокомпания "Балкан" и увеличаване броя на полетите из страната, се появява и ново престъпление - отвличане на самолет.
През лятото на 1968 г. е разкрита група от трима французи, която планирала отвличането на самолет от летище София. Чужденците са се готвели сериозно - притежавали пистолет, планове на ползваните от "Балкан" самолети, карта на България и само бързите действия на милицията помагат да се избегне гаф при провеждането на международния фестивал на студентите.
През 1969 г. на аерогара София каца и първият отвлечен самолет. Сефтето прави турчин, който след продължителни преговори е предаден на турските власти.
През 1972 г. кацналите принудително в България турски лайнери са вече два. Съдбата на терористите обаче е съвсем друга. Вместо да бъдат екстрадирани, те са осъдени от наши съдилища и след формално мотаене из затворите, получават политическо убежище. Това дава основание да се заговори, че страната ни подкрепя въздушните пирати и че отвличанията са инспирирани от ДС…
Случаят с АН - 24 от 1975 г. е класически. В пилотската кабина нахлува мъж, размахва пистолет и крещи:
- Завивайте към Гърция! Инак…
Компетентните органи правят бързо проучване, което изправя косите на много хора - и на земята, и във въздуха. Въоръженият мъж се оказва редовен клиент на психодиспансерите… Единственото разумно решение е да изпълняват заповедите му. Кацат в Солун, където гръцките власти освобождават самолета без проблеми.
Следващият АН-24 е отвлечен при полет от Видин за София през 1977 г. Стар познайник на милицията успява да вкара самолета пистолет, заплашва с него стюардесата и иска промяна на курса към Югославия. Знаейки необуздания му нрав, от ДС решават да не го дразнят и посъветват пилота да изпълнява всичките му искания. Предупредени, властите в Белград посрещат и обезвреждат терориста.
Следващият засукан случай е в Самоковско. Там взривовете се редуват със саботажи и пожари. Атентаторите се водят неизвестни извършители повече от десет години. Изпепелени са десетки декари млада гора, изгаря горски дом, взривен е товарен автомобил на физкултурно дружество, два пъти се прави опит да се повреди въжето на лифта в Боровец… Чак през 1984 г. извършителите - 4 местни мъже - са заловени. Те не деклерирали директно антисоциалистическите си настроения - обяснили, че правели зулуми на държавата, "за да си плати ядовете, които им създавали нейните служители."
Пак в началото на 70-те години припламнаха искрите на едно явление, което през 80-те вече щеше да е един от основните проблеми на държавата - мюсюлманите. Смяната на имената на българо-мохамеданите доведе до сблъсъци и кървави екцесии. Задействаните военни, гранични и милиционерски формирования трудно овладяха ситуацията.
Освен това, според оперативни сведения, България се оформя като междинна спирка и спокоен пристан за опасни международни терористи. Някои идват с покана, други без покана - но всички са непредсказуеми и в любовта, и в яда си.
Всички тези случаи за обикновения гражданин, а и до определено ниво в самото МВР, са световно неизвестни. Обществото не може да се разтревожи, че зачестяват. В милиционерските участъци не се анализират, не тренират уличния милиционер за противодействие на въоръжени терористи.
В същото време хората, които имат цялата информация, виждат добре накъде отиват нещата. И решават да създадат ефективен инструмент срещу заплахата.

КАКВО ПОМНИ ИСТОРИЯТА?
Заповедта за създаването на Специално оперативно милиционерско поделение /СОМП/ е издадена на 14 декември 1979 г. Тази дата се смята за рождена за българските антитерористи. За командир е назначен подполковник Нено Ганчев. Поделението е подчинено на началника на Софийското градско управление /СГУ/ на МВР, който хич не се очарова, че му струпват допълнителни ядове и грижи.
Това важи не само за софийския началник - и край него, и над него - никой не бърза с конкретната работа. "Абе, тероризъм… Глупости. Видяха, че има такова нещо в Съюза и…" - пренебрежително кривят джуки всички. Ами да, в България такова животно нема. Да му мислят капиталягите… Едва през март 1980 г. в определената за целта казарма на УБО във Враня се появяват първите офицери. Кадровиците потриват ръце - такава възможност се отваря да "оправят" свои хора! Е, че имало изисквания - да са до 28 години, да не са по-ниски от 175 см и да покриват от раз теста на Купър - кой ще ти ги гледа… Малко ли критерии сме омачквали. Когато на 6 юни 1980 г. подполковник Ганчев най-после успява да събере 199 човека, както е по щата, косата му се изправя - и куцо има, и сакато.
Но за корекция на баджанащината няма време. Шефът на СГУ се отърва елегантно от грижите по СОМП като го преподчинява на командира софийското мотоохранително поделение. Той потрива доволно ръце и ги включва в графика за дежурствата…
Подполковник Ганчев прави единствено разумното в тази ситуация - влиза при министър Стоянов и му казва:
- Вие заповядахте да създам поделение, в което да служат бойци, преминаващи през огън и вода. И да побеждават навсякъде - по самолети, кораби и влакове. Да скачат с парашут, да плуват като риби, да се катерят по стени. Един да струва колкото сто обикновени бойци. Е, няма да стане…
И му разказал какво всъщност се е случило.
Димитър Стоянов реагира веднага. Личният състав е събран отново във Враня, където остава до 16 юли. Запчва подготовката на бойците, групирани в три роти, свързочен взвод и домакинска група по двайсет и осем специалности - снайперисти, парашутисти, сапьори, специалисти по бойно-приложни дисциплини и други. След два месеца започват да "капят" първите, които са се надявали, че тук ги чака лека служба и върбова сянка.
За съжаление министърът е и високо, и далеко - след известно време нещата пак се връщат както шефът на СГУ каже. Занятията минават на заден план - важни са нарядите. Въпреки нуждата от специално облекло, момчетата си ходят с неудобните милиционерски униформи, в които приличат по-скоро на фикуси, отколкото на командоси.
Трябваше да кацне отвлеченият турски самолет през 1981 г. в Бургас, за да се види, че на МВР трябват друг тип служители и че с такова отношение такива във Враня не могат да се създадат.
Чест прави на ръководството на МВР, че не си затваря очи за крещящото разминаване между желаното и действителността. На шефа на СГУ му опъват ушите и командирът на поделението получава значителна самостоятелност.
Започва оборудването на казармите. Ясно става, че това, което е идеално за обикновения войник, за командоса е мизерия. Построено е стрелбище, зала по карате, специализирана полоса, кабинет за специална подготовка.
Въоръжението е стандартното за българската армия - АК-47, АК-74, пистолет "Макаров", снайперна карабина "Драгунов". По-късно са доставени картечни пистолети "Щаер", пистолети "ЧЗ" и "Марголин", револвери "Таурус" и "Ерма".
Изкристализират и задачите на поделението - в мирно време то трябва да се бори с терористични групи и масови безредици, а във военно - във взаимодействие с армията и други милиционерски формирования да унищожава диверсионни групи.
Най-ценното през този период е, че се води редовен учебен процес като се набляга на стрелбата, оперативното джудо-карате и управлението на моторни средства - от обикновена жигула до голям камион. Е, все още се случва началството горе да си позволява да запушва дупки с тях, но всичко е все пак в поносими граници…
В края на 1984 година идва времето на червените барети. През декември в Кърджалийско стартира т. н. възродителен процес. Възникват ситуации, на които редовите милиционери не могат да реагират адекватно. Просто те, обикновено кротки хорица с бирени коремчета, сложени на този пост, за да получават заплата и хранят семейство, не са обучавани никога. Или още по-лошо - нямат характер и воля да се наложат.
А във Враня новият командир на баретите Васил Велков вече от една година подготвя точно такива мъже. И те влизат с гръм и трясък в действие. Стават легендарни. Стига се дотам, че е достатъчно да облекат в маскировъчни дрехи някой по-бабанка милиционер и го пуснат с червена барета в някоя паланка или градче и бабаитите започват да гледат кротко и смирено като агънца…
Виждайки разликата в ефективността, за СОМП се отделят повече грижи и средства. Построени са общежитие, културен дом, закрити гаражи.
Има и друг ефект: вече никой и не си помисля да ги използва като обикновени милиционери. Подготовката им се съсредоточава главно за борба с тероризма. Разработени са планове и проведени практически занятия за изнасянето на командосите във всяка точка на страната с помоща на вертолети.
През май 1986 г. министърът на вътрешните работи издава дълголелеяната заповед, за която са мечтали всички барети - поделението се изважда от състава на СГУ и се предава към направление "Терор" на Шесто управление на Държавна сигурност с началник генерал Сава Джендов. Тогава се променя и името - командосите вече служат в "Специално поделение за борба с тероризма".
Освен козметичната, извършва се и основна реорганизация. Ротите и взводовете се реформират в четири оперативно-бойни отряда. Те имат по три специални отделения, всяко едно от тях има в състава си дванайсет антитерористи. Всеки отряд носи 24-часово дежурство, след това почива два дни и един води занятие.
Бойците са превъоръжени с ново оръжие - револвери "Смит и Уесън", пистолети "Зиг-Зауер", пушки-помпи "Мозберг" и "Ремигтън". Тотално са подменени свързочните средства.
Променя се и методиката на обучение. Отчетен е опитът на подобни чужди формирования. Занятията се диференцират по специалности. Вече се лее и определено повече пот в тренировките.


СОБТ В 21-И ВЕК
И днес основната задача на командосите е предотвратяването на терористични актове и освобождаването на заложници. Те са там, където държавните и обществените интереси са заплашени от престъпна сила или трябва да се обезвреди особено опасен престъпник.
Не всеки полицейски началник може да "повика" червените барети на помощ. Използването им е регламентирано в закона за МВР - само изрична писмена заповед на министъра и то за всеки конкретен случай може да задейства тази мощна и опасна пружина.
Когато са в акция командосите могат да използват огнестрелно и
друго оръжие съобразно обстановката. В такива случаи самоличността им се пази в тайна. С цел защита на тяхната и семействата им безопастност те се имат друг, различен от този на останалите граждани, ред за регистрация на лично превозно средство, адрес и телефон.
Днес СОБТ не отстъпва по подготовка и ефикастност на нито една антитерористична група в света. Отварянето на България и обмяната на опит с други страни показаха, че се е работило в правилна посока.
Начело на отряда стои командир. И ако преди промените от него се е изисквало да бъде преди всичко човек на пагона, сега той трябва да е гъвкав и контактен, за да защитава успешно своите подчинени и ги води умело сред рифовете от интереси. Инак и сега той е начело на своите подчинени - участва и ръководи всяка писмено заповядана акция, независимо колко от хората му са в действие.
Останалите около 200 офицери и сержанти са разпределени в Сектор за специални операции, Център за специална подготовка и Сектор за материално-техническо и специално осигуряване.
Обучението се провежда из цялата страна - без условности, без макети и декори. Ако трябва да оттренират освобождаване на заложник от самолет, отиват на летище. Запознават се със самолетите, особености на инфраструктурата и други подробности. Ако отработват въпроса на кораб - отиват в пристанище. Или на гара и прочие. Занятията са много конкретни и грижливо подготвени, защото баретите считат, че дреболиите обикновено решават изхода на операцията.
В отряда много се държи на стрелбата с всякакво оръжие - пистолет, пушка, автомат. Всеки трябва да може да стреля с всичко. Отделно по няколко човека от група се обучават да боравят със снайперски пушки и те са наистина впечатляващи професионалисти. А за физическата подготовка и оперативното джудо-карате просто не се говори - от само себе си се разбира, че който иска да оцелее и победи в двубоя с престъпника, трябва да е повече от майстор.

ПЪРВАТА БИТКА
На 24 май 1981г. в 9.18 часа Специализираният оперативен милиционерски батальон е вдигнат по тревога за първата си реална акция. И веднага лъсва ситуация, която най-точно би била охарактерезирана с фразата "Царят е гол!"
В определоното от норматива време от 200 човека се явават само 6 офицери и 42 сержанти. Тоест, едва 1/4 от целия личен състав. Това дори за едно кадрирано военно поделение е пълен провал и ако се случеше, биха падали глава до глава. А тук е невъзможно, защото трябва да се почне от министъра на вътрешните работи, защото той командирова по това време в Москва командира и началник-щаба на батальона за обучение в добилите вече опит в Афганистан съветски елитни спецподеления. Нарушен е елементарен военен принцип - винаги един от двамата да е на разположение.
Тъжното е, че и останалите 3/4 от състава не са по бахчите си или на разходка по собствен кеф, а със заповед на шефа на СГУ са пръснати по улици и площади в София, за да охраняват ученическата манифестация.
Оказва се, че самото ръководство на МВР е "ликвидирало" елитното си поделение.
Командването поема заместник-началникът на щаба капитан Маринов. Той получава заповед да подбере група от 3 офицери и 22 сержанти. Запознават ги с обстановката: на летище Бургас е кацнал самолет ДС-9 на турските авиолинии, овладян от терористи.
Групата се снаряжава с щатното оръжие и малко след 13.00 часа излита за морския ни град със служебния самолет на военния министър Добри Джуров.
В Бургас вече е създаден оперативен щаб, който е започнал преговори с похитителите. Командирът е извикан и му е поставена първата бойна задача. Бойците се разполагат в Почивния дом на Министерството на отбраната в Сарафово и започват да навлизат в обстановката.
ДС-9 изпълнявал редовен полет от Истамбул за Анкара. Отвлечен е от трима души; на място към тях се присъединява симпатизиращ им пътник - войник от турската армия. Отклоняват полета и кацат в България. Искат незабавно освобождение на около 50 техни съидейници от затвора, откуп от 500 000 долара и публикуване на тяхно политическо възвание в няколко анкарски вестника. Държат се намахано и агресивно. Твърдо заявяват, че ако не бъдат удовлетворени исканията им, ще започнат да разстрелват пътниците с американско поданство. Ако и това не стресне и принуди турските власти да отстъпят, категорично обявяват, че ще взривят самолета с всички на борда.
В процеса на разговорите пилотите успяват да осведомят нашите власти, че терористите имат два пистолета и разнасят някакъв пакет с военни щемпели, за който твърдят, че е адска машина.
Бойците са разпределени в подгрупи, на всеки е поставена персонална задача. Започват от нулата - изучаване на района на летището - защото се оказва, че не го познават. А Бургас е едно от основните летища на българското въздухоплаване и това би трябвало да е направено отдавна, отдавна…
Най-тъпото е, че СОМБ не разполага с никаква информация за отвлечения самолет. Стига се до абсурда бойците да се готвят за щурм, а нямат никаква представа за разположението на салоните, сервизните помещения, багажното отделение, люковете.
За щастие, късно следобяд на летището пристига същият тип самолет, натъпкан с представители на турското външно министерство и много, много командоси. Истински, натренирани, подготвени. И познаващи ДС-9 до последното кабелче.
Турците са категорични: никакви отстъпки. Преговори - докато се създадат условия за атака от командосите. И дават да се разбере недвусмислено, че при атаката пленници няма да се вземат.
Естествено, някъде от много, много високо им отказват. Главният мотив е да не се пролива кръв. А всъщност мотивите били политически - идва класовият враг и избива на социалистическа територия прогледнали пролетарии… Позор! Пък и малко честолюбие - там, горе, шефовете на МВР дуят мускули, че и ние имаме специалисти по освобождаване на заложници и ще се справим.
Горките… Те още не разбирали, че имат Специализиран оперативен милиционерски батальон, но нямат обучени командоси.
В интерес на общата работа турците скланят на нещо много важно за нашите бойци - допускат ги до техния самолет, за да го огледат и опознаят. За половин час двама офицери правят скици на отделните салони и отделения, пресмятат откъде биха могли да атакуват.
Когато се връщат в Сарафово и започват да планират конкретно, разбират, че в схемите им липсват още много неща. Отново молят турците за допуск в самолета. Те великодушно им отпускат още 45 минути.
С падането на нощта излиза наяве още един недопустим пропуск - групата не разполага с прибори за нощно наблюдение.
Оперативният щаб пък прави друга глупост - вместо да ги остави да почиват, възлага на момчетата цяла нощ да охраняват двата самолета и главния ход на аерогарата. Нещо, което и десетина пенсионирани фатмака биха свършили идеално.
Цяла нощ преговорите продължават. Към 22 часа терористите искат да бъде доставена храна на борда. Преоблечени като служители на летището двама офицери от спецгрупата отиват до самия самолет и разтоварват кашоните. Няколко часа по-късно отново се връщат и внимателно оглеждат самолета отдолу.
С малко данни и много фантазия ръководството успява да сглоби план за атака.
Междувременно бордовата радиостанция е отказала и оперативният щаб успява да склони терористите да изпратят свой парламентьор за преговори.
На разсъмване бойците сдават охраната на местни милиционери и се прибират за почивка в Сарафово. Едва полегнали, след час получават заповед да се приготвят за атака. Недоспали и уморени, са натикани в автобус , паркиран зад централната част на аерогарата.
Денят е горещ. Акумулаторите на самолета се изтощават и климатиците спират. За кратко време температурата в салоните на самолета достига 40 градуса. Терористите нареждат да се отворят вратите, а към 10.00 часа изпращат симпатизанта си - войник до аерогарата да поиска зареждане на акумулаторните батерии и ремонт на радиостанцията.
Шансът е оценен от оперативния щаб правилно и заедно с техниците в самолета са изпратени и двама офицери от спецгрупата. Те наместват липсващите части от мозайката. Добиват и представа за психологическата обстановка - терористите са изнервени от ситуацията и разтревожени от забавянето на двамата техни преговарящи другари, мъжката част от пътниците пък е на крачка от бунт и саморазправа с похитителите си.
Около 12.00 часа агресивността нараства. Двамата в самолета вече са сигурни, че другарите им са задържани, че никакви преговори не се водят, че им се готви някакъв капан и поставят ултиматум: или изпълнение на исканията им, или започват убийствата. Нещо повече - всички пътници са заставени да напишат прощални писма до близките си.
Оперативният щаб разбира, че е преиграл и съобщава, че връща парламентьора-терорист на борда. Другарят му, който е в пилотската кабина вижда как го качват на лек автомобил и изтичва да го посрещне на изхода.
Останали извън контрол, пилотите се заключват в кабината и запускат двигателите. Самолетът бавно тръгва към пистата за излитане.
Терористите се объркват. Страхът взривява пътниците - една част започват да скачат през отворените врати, друга се нахвърля върху похитителите. Проехтяват гърмежи. Единият терорист е обезоръжен и напълнен с олово от собствения му пистолет. Другият се шмугва в скачащата през люковете навалица…
От страна на оперативния щаб успяват само да наредят да се блокира пистата от пожарните автомобили.
Без заповед от никого автобусът със спецгрупата се насочва към самолета.
Командирът на групата даже не е там, а пред централната сграда на летището. Виждайки, че леката кола с парламентьора тръгва към самолета, съобразява светкавично и се затичва след нея. Шофьорът-милиционер го вижда и усещайки, че нещо не е наред, спира. Капитанът отваря вратата и сваля терориста по очи на асфалта.
Самолетът бавно допълзява до пожарните. От него продължават да скачат ужасени хора. Една част от бойците го обкръжават, други подгонват пътниците. Стрелят във въздуха, за да ги респектират и заповядват всички да легнат.
Пътниците разбират каква е целта и изпълняват послушно всичко. Един връща пистолета на ранения в самолета терорист; други посочват втория, кротко лежащ на асфалта.
Започва втората фаза. Районът е отцепен, всички са евакуирани - раненият е откаран скоростно в болница. В самолета се качват сапьорите. Нищо. Оказва се, че бомбата е блъф. Всички си отдъхват…
След това започват анализите. За съжаление, изводът е тъжен: България все още няма антитерористична част, подготвена да даде адекватен отговор на планиран и подготвен терористичен акт. Заповедта да се създаде специално поделение не прави командоси. Те се създават с много пот, ум и не накрая - пари.
Държавата дава последното. Закупени са пистолети със заглушител, компактни картечни пистолети, револвери с възможност за стрелба със стоп-патрони и газови боеприпаси, светлинно-шокови гранати… Нарядите по линия на СГУ са спрени. Момчетата се трудят.
Когато на 7 май 1983 г. четирима отвличат АН-24 от редовен полет София - Варна, МВР вече има командоси. Специализираният оперативен милиционерски батальон издържа изпита и с чест може да носи червените барети.
Терористите изискват промяна на полета до Австрия.
Оперативният щаб планира и провежда акция, която е чест за всеки мозъчен тръст и заслужава да влезе във всеки добър учебник по антитероризъм. Специалистите нареждат на пилотите да симулират полет към Виена. Самолетът се върти почти два часа из България и се насочва към Варна, в която осветлението е спряно. Малко след 20.00 часа преминават над Девненския канал и един от пилотите обяснява на нахаканите младежи, въоръжени с ножове:
- Това е Дунав, вече сме над Виена.
Когато кацат на пистата, към самолета се насочва група командоси в "австрийски" униформи. Един от терористите се усъмнил, гледайки атлетичните мъже, сграбил стюардесата и опрял нож в гърлото й.
Бойците са натренирани, те вече са онази мечтана пружина, която не може да бъде спряна.
Щурмът завършва за една минута - люковете са избити, командосите нахлуват, ехтят изстрели. Бабаитът, посегнал на момичето, е застрелян, а другите трима са проснати и овързани на пода…
България вече има своите червени барети.

ДА СЕ СПРАТ=ДА СЕ СПАСЯТ ДЕЦАТА
Никой не му се говори за тия времена. Това е тема табу и за спецотряда. Участвали ли са баретите в операции в населените с мюсюлмани райони? Естествено. Да, имало е и много спекулации - споменахме за това. За такъв случай разказва депутатът Арлин Антонов, бивш командир на отряда, в интервю за столичен вестник. В баташко село възрастен човек го обвинява, че е бутнал сина му от селския мост. Въз основа на това е назначено следствие, което установява, че има действително такъв случай, но човекът, който го е сторил, не е бил от баретите и неправомерно е носел униформата им.
Екипи на Специализирания отряд са покривали цялата страна и са действали там, където е било най-опасно и рисковано. И най-често ситуацията е приключвала с охлузвания и натъртвания за потъпевшите. За тяхно добро, защото непрофесионалисти биха пролели кръв.
Най-известният случай бе обезвреждането на терористите, отвлекли две деца и хвърлили гранати пред хотел "Интернационал" във Варна. Акция, която едва ли би могла да бъде наречена "перла в короната" им, но това е съдбата на командосите - успешните им акции потъват в секретните папки, а пресата шуми за това, което дип не е за хвалене…
На 7 юли 1987 г. в 15.40 часа слдобяд до хотел "Интернационал" спира тъмносиня лада със силистренска регистрация. От предните седалки излизат двама мъже - млад и по-възрастен - и хвърлят три гранати пред лицето на хотела. Хората наоколо се разбягват с викове. Бомбаджиите влизат невъзмутимо в колата и чакат.
След няколко минути пристигат автомобили на милицията и блокират района.
Възрастният мъж пак излиза от ладата, вдига ръката си, за да видят униформените, че държи граната с изваден шпленд и извиква заплашително:
- Имам деца за заложници! Никой да не се приближава, ще се взривим!
И влиза пак в колата.
Милиционерите са така шашнати и неподготвени, че още се суетят и чудят как да реагират.
От колата ги гледат и нервно започват да крещят. Шофьорът припалва двигателя. Стъклото отдясно се сваля и оттам към милиционерските автомобили излита парче хартия.
Чак когато го прочитат някой се сеща и докладва на оперативния дежурен в районното управление за произшествието.
След половин час край хотела вече е събрано цялото ръководство на местната милиция и объркано си предават от ръка на ръка бележката на терористите. По някое време пристига и генерал-полковник Григор Шопов - заместник-министър на вътрешните работи, който случайно се намирал в града.
На хартията пише, че в колата има десет килограма взрив и четиридесет бойни гранати и че заложниците са чужденци. Ако се направи опит за щурм, ще се взривят.
Опитват се да приближат и ги заговорят. От ладата ги срязват грубо и няколко пъти повтарят едно и също:
- Искаме зелен коридор за Турция! И без капани! Инак - смърт!
Във Враня вече е задействано дежурното подразделение на Червените барети. На аерогара София ги чакал подготвен личния самолет АН-24 на военния министър. Във Варна те веднага сменят милиционерите около терористите и започват т.н. квалифицирано придружаване. Заповедта е категорична - да се преговаря. Оперативният щаб смята, че има шансове за решаване на проблема мирно.
Започва одисея, достойна за епичен роман. Ладата потегля въпреки опитите да бъде спряна. В името на децата властите, вместо да наредят щурм, заповядват клата да се придружава и вземат мерки да не пострадат други. Отпред се движи пилотна кола и върти сини буркани, отстрани - също. Отзад са колите на готовите за действие командоси.
В това време в страната са задействани всички служби, ангажирани със сигурността. Текат сведения по десетки канали.
Няколко пъти се опитват да спрат колата и да поведат преговори. Терористите категорично отказват. Специалистите се опитват да ги провокират, за да изкопчат каквото и да е сведение. Дребна фраза изкарва начина, по който са се снабдили с гранатите.
- Четиридесет гранати са много. Не може да ги имате.
- Имаме ги - настоява възрастният.
- Няма откъде да ги вземете - скептично свива устни психологът. - Ако някъде изчезнат толкова бомби, отдавна да бяхме научили.
- Проверете във военното поделение в Болярово.
Светкавично е наредена пълна инвентаризация на боеприпасите в самостоятелния мотострелкови батальон, разположен в това малко градче.
Установена е и самоличността на всички в ладата. Терористите са Никола Николов, синът му Орлин и родственикът им Невен Асенов. Първите двама са от град Дулово, а третият - от силистренското село Боил. Орлин Николов е служил в боляровското поделение и дори за добра служба е произведен в ефрейтор.
Децата се оказват българчета - Дарин Христов на 12 г. и Николай Петков на 15 г. Били оставени от родителите си в автомобил, паркиран край хотела. Терористите ги изкарали насила и прибрали в своята кола.
Проверката в Болярово потвърждава думите на Никола Николов - там наистина липсват 40 гранати. Откраднати са от бронетранспортьор в парка за бойни машини, които още в мирно време са натоварени с необходимите им за война боеприпаси. При една маневра машина блъснала с теглича си задната стена. Тя се оказала долма т. е. С един ред тухли. Ротният командир заповядал на Орлин Николов да иззида и подмаже около петдесет сантиметровата дупка. Той го сторил, но запомнил, че там стената е слаба. След уволнението се връща с баща си и братовчед си в Болярово. Използват, че постът на гърба на парка е снет със заповед на командващия армията с цел оптимизиране на учебния процес и като подкопават тухлите, влизат вътре и опразват два сандъка с гранати. След това излизат и нареждат тухлите отново.
Преди това са обсъждали и план за евентуално отвличане на БТР и директна атака с него на границата. Въпреки че са дебнали много, часовите отпред са носили службата както трябва и не са предоставили шанс за престъпниците.
Нкола Николов и Невен Асенов се сменят на волана. Орлин седи между двете деца на задната седалка. За да ограничат наблюдението и въздействието върху себе си, похитителите са закрили страничните и задното стъкло с брезент. На пода до предната седалка са приготвени 5-6 гранати с изправени шплендове. До задното стъкло са наредени останалите. През цялото време двамата, свободни от шофирането, държат готови за хвърляне бомби.
Пътуват цяла нощ. Периодично г спират и се опитват да ги уговорят да се предадат. Макар че вече е ясно - няма да стане "со кротце и со благо". Баретите са готови за действие, търси се само сгодния момент. При тези тягостни и нервни разговори наблюдават поведението на обектите, следят какви рутинни действия извършват.
При едно от спиранията екипът прави "удар" - успяват да пуснат "бръмбар" в ладата. Оттам нататък всичко, каквото терористите си кажат, става достояние на оперативния щаб. А то хич не е радостно - тримата са твърди в намеренията си и наистина смятат да се взривят, ако не бъдат допуснати в Турция.
През цялата нощ баретите от съпроводителния конвой правят различни номера, за да не се отпускат терористите и да не могат да затворят очи. Всички знаят, че умореният човек греши, а много умореният - в един момент просто капитулира.
Рано сутринта на 8 юли стигат до Каблешково, Бургаско, където към конвоя се присъединява командирът на батальона. Той поема командването на екипите си и контактите с тримата. Тук за първи път командосите правят предварително подготвена засада със снайперисти.
След нервен диалог ладата изведнъж потегля към Бургас. Дали са усетили, че това спиране не е случайно, дали са видели хората от засадата, остава и досега загадка. Пилотната кола едва успява да ги достигне и изпревари. Баретите се товарят пак на колите и ги последват. Маршрутът е неочакван; смятали са да ги преведат по странични пътища към Созопол. Никой не е очаквал този ход и затова никой не е спрял движението от Бургас за Каблешково и обратно. Насреща пътуват автобуси, летовници с каравани, леки коли. Бързащи шофьори изпреварват колоната и свирят нервно с клаксони.
Ладата спира в Бургас. Колите на баретите я блокират и снайперистите веднага заемат позиции. Без да разбират какво става, наоколо се събират любопитковци. От терасите и прозорците висват сеирджии. В близката градинка въртят педали десетина хлапета.
Шофьорът на ладата отваря вратата и замахва. Само здравите нерви и соколовото око на снайпериста от тази страна спасяват положението - оказва се, че терористът е хвърлил газен фенер. А колко е било знаещият за хвърлените пред варненския хотел бомби командос да се заблуди и натисне спусъка…
По мегафона изрично ги предупреждават да не пробват повече нервите на съпровождащия екип и че трябва веднага да напуснат града. Предлагат им храна и вода, но тримата са категорични:
- Никой да не приближава!
Тръгват към изхода на Бургас. На голямото кръстовище край Меден рудник ги спират отново. Психолозите от оперативния щаб са довели от Дулово майката, съпругата и другия син на Никола Николов, които са попарени от вестта за направеното от техните близки и са се съгласили да сътрудничат на властите. Когато ги вижда, той започва да ги ругае бесен и отказва да говори с тях.
Но все пак срещата изиграва своята роля. Сривът хваща младите. Безсънието, умората, постоянната угроза, съмнението в успеха, твърдостта на баретите, видът на майката и бабата размекват Орлин. Той започва да убеждава баща си да се предадат. Никола се извръща и го заругава. Децата се уплашват и се разплакват. Орлин изпада в нервна криза и започва да ги удря с гранатите по главите. Невен също не издържа и истерично закрещява:
- Млъквайте! Малко остана!
Въз основа на подслушаните разговори оперативният щаб взема решение: да се направи още един опит за мирно решение и ако… Никой не смее да мисли засега за това ако. Всъщност вариантите не са много: да се използват шокови боеприпаси, да се пуснат в Турция или да се застрелят Никола и Невен, които се виждат идеално на предното стъкло. Естествено, когато се убедят, че гранатите в ръцете им са със шплендове. И да се осланят на чутото от "бръмбара", че Орлин е готов да се предаде…
Първият вариант е отхвърлен. Шоковите боеприпаси са добри там, където терористът е с огнестрелно оръжие. Омаломощен, той не може да натисне спусъка. Но гранатата с изваден шпленд просто изпада от ръката му и…
Вторият също не струва. Ръководството нагоре не ще и да чуе за него. Ако пуснат тия, отвличането на заложници към Турция би станало ежедневие. Нещо повече - явлението би добило масовост, според черния хумор в оперативния щаб в Бургас.
Между селата Извор и Българово баретите правят засада. В малинаж край пътя се скрива щурмоват група, а снайперистите избират удобни позиции от двете страни по високи места и дървета.
Командирът и заместник-командирът на отряда спират колоната на предварително избрано място така, че ладата да е под кръстосан огън и съвсем близо до баретите в храсталака. Пътят е препречен от БТР.
Какво се случва?
Според версия №1, лансирана от пряк участник в акцията, публикувана като документален разказ в "Работническо дело" през 1990 г., БТР-ът отпуснал спирачки и отворил "по невнимание" проход в шосето. Ладата дала леко назад, включила на първа скорост и потеглила напред. Шофьорът хвърлил две гранати по снайперистите, но те се търкулнали обратно към колата. В същото време седящият отзад Орлин хвърлил гранатата в краката на баща си. Секунда преди да се взриви, снайперистите стрелят по двигателя на автомобила с… шокови патрони. Колата се блъска в запречилата пътя бойна машина. Взрив. Задното и предното стъкло излитат "като летяща чиния". Под колата изригва огън. Щурмовата група се втурва и изважда децата. Едното "отстрани", другото - "през избитото задно стъкло". Двама от терористите загиват на място, третият се измъква навън и пада. По-късно почива от раните си.
Версия №2 е от член на оперативния щаб в Бургас. Той не е бил пряк участник, но твърди, че е бил "в течение на всички действия, които се предприемаха по отношение на тях, а и на това, което правеха те". Според него, при спирането между Извор и Българово на терористите е заявено категорично, че няма да ги пуснат "нито педя напред". На пътя е спрян брониран автомобил, отгоре "виси" хеликоптер. "Отвсякъде са заобиколени от червени барети", а "майс-
тори на стрелбата, които могат да вкарат куршум и в око" са взели на мушка терористите.
Разбрали, че няма да бъдат пуснати, след кратко съвещание тримата решават да се върнат. Никола Николов, който бил на волана, включил на задна скорост и потеглил рязко. Брезенът на стъклото пречел на видимостта му - а там, отзад, ладата била блокирана от друг БТР. Ударили се в него. От удара "държащият граната терорист" залитнал и я изпуснал в краката си. Тя "моментално" избухнала. Седящите на предната седалка загинали. Взривната вълна отворила задните врати и оттам "изпаднали децата". През задния прозорец изскочил последния терорист и побягнал, но "бил покосен от куршумите в областта на краката".
В двата разказа има естествени сходства и смущаващи различия. Сходствата са много, различията - дребни и едри - още повече. Защо?
Много просто - разказите и на двамата са версии. Истината е някъде другаде. Едва ли можем да стигнем до нея на 100%. Но можем да тръгнем по сходствата, да разчепкаме различията, да се усмихнем на дребните противоречия и следвайки логиката на времето, човешките постъпки и психологията, да се опитаме да направим версия №3.
Дългите и мъчителни преговори плюс подслушаното по "бръмбара" са убедили оперативния щаб, че с приказки няма да се постигне целта. А за другото - да ги пуснат в Турция - никой не дава дори и да се помисли. "Този вариант бе неприемлив за ръководството на МВР" - изрично пише авторът на версия №2. Турците в България трябвало "навреме да получат урок". Задачата оставала следната: "да ги спрем и да спасим децата". Мисля, че ненапразно децата са оставени на второ място. Наистина по-важното е било да се спрат терористите. И ако трябва да допълним спестеното, най-вероятно устните указания са били формулирани така: да се спрат и по възможност да се спасят децата...
Тоест ръководството прехвърля топката на оперативния щаб в Бургас, а той - на баретите.
И те правят невъзможното, за да стане "да ги спрем=да спасим децата".
Четири часа преди щурма баретите заемат позиции на избрано място между селата Извор и Българово. Всичко е грижливо подготвено и разчетено.
Когато ладата приближава, пътят й е блокиран от БТР. Във въздуха увисва вертолет, от който дискретно надничат цевите на снайперите. Освен това шумът му трябва да изнерви терористите, а неизбежният проблем с недочуването при преговорите да ги принуди да излязат извън колата или проявят непредпазливост.
Към колата приближават командирът и заместник-командирът на отряда и категорично заявяват, че няма да ги пуснат нито педя по-нататък. Терористите не вярват, че държавата може да изостави деца. Те се съмняват, че просто ги бавят, печелят време. А защо им е време? Те си имат обяснение - може би са чели и чували за случая, когато летище Варна е било префасонирано на Виена.
- Искате да ни правите фалшива граница, а? - важно "разкрива" намеренията на баретите Никола Николов. И сам си отговаря: - Няма да стане, няма да ни излъжете. Не тръгнем ли до пет минути, взривяваме колата.
Децата не издържат и плачейки, искат да бъдат пуснати. Орлин започва да раздава шамари. Малкото му се ходи по малка нужда и казва. Един през друг похитителите му нареждат да пикае в гащите. И удрят…
- Защо да ви правим изкуствена граница, като можем и по друг начин да решим нещата - казва командирът и посочва голямо дърво наблизо.
В клоните му святка оптиката и стърчи дългата цев на снайперна пушка "Драгунов".
Николов разбира, че е в капан. Мястото е безлюдно, началниците се държат твърдо и не треперят, че може да го разсърдят. Той прави единствено печелившето: щом не може напред, тогава назад. Къде? Там, където му е силата - в населено място, където има свидетели. И въоръжените мъже не биха тръгнали към употреба на сила от страх пред общественото мнение и много жертви от взрива.
От брезентите по задното и страничните стъкла той не вижда, че ладата е блокирана и отзад. Блъска се в БТР. И тогава, когато всички са извърнали сетивата си към това какво става с колата, снайперистите влизат в действие. Невен Асенов и Никола Николов са застреляни на място. Орлин Николов не се вижда в окулярите заради брезентите; психолозите са изразили за него мнение, че няма да посмее да се самоубие. Той е слаб и отдавна склонен да се предаде… Познават, че е безволев, не познават, че е много безволев - при вида на убитите си съмишленици той блокира и прави нещо най-неочаквано. Просто пуска гранатата с изваден шпленд в краката на баща си.
Взрив. Вълната изхвърля стъклата на колата като летящи чинии. Децата падат зашеметени от двете страни.
На Орлин нищо му няма - телата на баща му и братовчед му плюс седалките поемат осколките и въздушната вълна. Едното дете също е здраво и читаво. Другото е с тежка рана в крака, защото го е протегнало под седалката и се е оказал открит за парчетата от бомбата.
Замаян, терористът изпълзява през задната рамка и се опитва да избяга. Снайперистите го блокират с изстрели в краката - нужен е жив, за да се разплете кълбото на голяма терористична организация, както мислят всички в МВР…
Разпитите показват, че групата е единак; тя няма нищо общо с извършените дотогава атентати на гара Буново, Пловдив и други. Орлин е ненужен. Никой от държавното ръководство не може и да си помисли за провеждане на съдебен процес, на който - всички са убедени! - ще се стече цял свят. "По-късно той почина" - се казва във версия №1. Как? От раните в краката?… Във версия №2 се подхвърля:"По-късно вървеше приказка, че животът му бил вън от опастност, но както се изрази сполучливо един колега "при превозването му до София паднал от самолета". Едва ли - най-вероятно необходимото е сторил някой с бяла престилка…
Но това е друга приказка, която трябва да разкаже друг и по друг повод. Нашата - за червените барети - свършва с:момчета, вие свършихте вашата работа!