Председателят на Съюза на възпитаниците на Н. В. училища, ШЗО и родолюбивото воинство и гражданство полковник о. з. Никола Рухчев в интервю за Андрей Рангелов, в-к Българска армия, 28.03.2011

- Г-н полковник, има ли още бели петна в историята ни?
- Да! Особено за младите поколения голяма част от нашата история е бяло петно. Причината е проста. Имаше дълъг период в нашата история, когато много неща в нея бяха, да кажем най-внимателно – забравени, даже изкуствено пренебрегнати. Това доведе до обедняване на историческата мисъл. Наскоро имаше събиране на инициативен комитет за отбелязване на 150-годишнината от рождението на цар Фердинанд, на което се изясняваха отделни периоди от живота му. Председател на комитета е Гиньо Ганев, а сред присъстващите беше и цар Симеон.
Не се спомена обаче нищо за дейността на цар Фердинанд по отношение на войската и армията. Не издържах и поисках думата. Казах – нарочно ли пропуснахте или случайно, та по негово време три войни са се водили. Как нарочно, казаха организаторите и се извиниха. С това искам да потвърдя, че много неща от историята не се знаят. Това води до неразбиране и за бъдещето на България. Така че има бели петна.

- Вече 22 години извършваме преход, историческата мисъл раздели ли се с политизацията?
- Не. Политизацията е още силна. Има известен страх да се кажат нещата такива, каквито са, да не би да засегнем някои бивши разбирания, наслагвания и т. н. Все още съществува и тежи този страх – да се каже истината. Ще дам един пример с мен.
Преподавах военна история във военното училище. Имаше период, когато всичко трябваше да се каже от гледна точка на марксистката философия и разбиране. Ние не можехме и друго да говорим. Дори ми направиха забележка, че, когато говорих за Балканската война на моите курсанти, казах, че тя е освободителна война, защото ние отиваме да освобождаваме наши поробени братя, в наши земи. Тогава ми опонира един политически офицер, че това не било вярно.
Защо? Защото Ленин в том 21-ви казвал, че Бълканската война е една грабителска война на зараждащата се българска буржоазия, която да заграби земи и пазари. В този смисъл и сега има известен страх, да го кажа, от изнасянето на истините по тези въпроси. А няма защо да се страхуваме.

- Заради този страх ли много малко хора отбелязаха тази година Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим – 1 февруари?
- Може би точно това е страхът, от който все още не сме освободени. Има и незаинтересованост, понеже не се познава историята. Все още е жив и страхът от силните на деня, въпреки че те сега са други. Затова много малко хора отидоха и на гробищата, и на параклисчето, да почетат тази дата. Ние много пъти сме искали – нека най-после някой, който е бил виновен, да каже една проста приказка – извинявам се, сбърках. Това нещо още не сме го чули.
Не е достатъчно да изнасяме имената на разни ченгета, ние не сме заговорили за делата на тези хора. Трябва да се каже не само този беше такъв, но и какво е направил. Обаче още в обществото няма смелост да се стигне до край.

- А това, че в обществото вече почти не се говори за патриотизъм, родолюбиви ценности, свързано ли е, например, с отпадането на задължителната казарма?
- Да, определено. Ние сме твърдо против отмяната на наборната служба. Преди години присъствах на международно съвещание в Генералния щаб, когато норвежки полковник каза: “Господа, защо си махнахте задължителната казарма. Ние сме една от най-богатите страни в Европа, но наред с професионалната армия, запазихме и наборната служба. Не можете да разберете, че губите нещо много ценно – връзката на народа с армията”. Това е така. Самата атмосфера в казармата правеше младежите мъже.

- Но явно връщане на старото положение не е възможно. Тогава как да се компенсира това положение?
- Може би на първо време под някаква форма трябва да се върне военното обучение в гимназията. Това е начало. Може би трябва да се реши въпросът за така наречената национална гвардия. Но най-важното за казармата беше нейният дух, този съвместен живот на хората, заради който като се срещнат след години, си приказват за военната си служба.
Аз като млад подпоручик отивам веднъж в едно село и сядам да пия една лимонада. И скоро – един по един – започнаха да идват хора. Виждат офицера и идват – да говорят, да питат, да чуят нещо от него. Те виждаха в офицера може би своя взводен командир и веднага заговориха за казармата – помниш ли, помниш ли, помниш ли…
В края на войната ме изпратиха като фелдфебел портупей-юнкер на фронта предсрочно. Там, в Унгария, ме произведоха офицер. Бях само 20-годишен, но научих за цял живот много неща от войниците. Аз съм сапьор. Главната ми работа в Унгария беше миниране и разминиране. Най-тежкият период беше дори след войната. Тогава моето поделение трябваше са остане в Южна Унгария, за да разчисти всички минни полета край река Драва. Върнахме се чак в края на юни. Какво ни направи впечатление там?
Отиваме на минното поле. В моя взвод половината бяха млади наборни войници, а другата – по-възрастни, от запаса – 35-37-годишни, семейни, бащи. Поставям задачата, но когато се стига до самото изпълнение, гледам, по-младите казват на другите – хайде, бай Петре – чакай тук вдясно, ти, бай Иване – вляво. И младият войник отива и открива мината, а не дава на неговия по-възрастен приятел и другар да върши тази рискована работа. Това беше нещо невиждано!… И това разпределение на задачите бойците го вършеха сами, без аз да ги разделям! Това нещо не може да се възстанови.

- А сега какъв, според Вас е бойният дух на Българската армия, какво крепи отношенията в армията?
- Аз съм вече твърде далеч от сегашната практика в армията. Но, например, не приемам, че военната униформа е работно облекло. Отива военнослужещият в казармата, съблече си дънките и джинсите и си облече работното облекло – да го наречем така, не униформата. Те не го носят като облекло с гордост, както беше за нас.
А истинският дух в казармата се създаваше извън занятията, в общуването. Ето пак един пример от войната. Връщаме се от фронта и понеже линията от Нови сад до Белград беше прекъсната, трябваше да се придвижваме с пеши марш. Гледам един от моите войници се прегърбил от тежестта на раницата, едвам върви. Пътят беше тежък – 40 км първият ден. На другият ден войникът направо не може да се мръдне.
Питат го какво става, а той казва: “Намерих си вериги за воловете и си ги нося”. А веригите – тежки. Войниците и приятелите чуха и започнаха: “Абе, Иване, дай на мен едната верига, дай на мен друга”. Разпределиха си веригите и ги понесоха. Това бойно другарство го няма сега.

- Смятате ли, че днес обществото има справедлив поглед към армията?
- Не е такъв, какъвто беше. Спомням си един гергьовденски парад тук, в София, по наше време. Той беше по Цариградско шосе и свършваше до гарата. Това бяха хиляди войници! Само военното училище излизаше с 1000 души. Школата за запасни офицери – 1000 души. Нашият пехотен полк – със 700 души. Артилерията – с колите. Появиха се танкове, танкети и т. н. И от двете страни по тротоарите – хора, един до друг, запълнено, ръкопляскаха. Те виждаха армията си, обичаха я.
Това днес го няма. Виждате сега на парадите – минават някакви блокчета 8 на 8 души най-много. Измени се и отношението на хората към армията. А опираме до националното чувство, което е притъпено. Преди да станем европейци трябва да си останем преди всичко българи. Ние като съюз търсим пътища какво да направим. Основната ни задача е военнопатриотичното възпитание.
Провеждаме събрания в страната, особено в по-малките градове, с беседи от наши хора, разкази за войната, участието им. Все още имаме живи ветерани, макар и вече 90-годишни. А знаете ли децата как обичат да слушат, особено по-малките. На една пресконференция извадих една противопехотна мина и им казах, че бяхме стигнали дотам да разминираме със затворени очи. Извадих мината, затворих си очите и я демонтирах. Всички защракаха с фотоапаратите и викат – оставете, оставете да го снимаме…. Може би трябва някаква национална програма, национално възраждане, ако искаме поне нещо да спасим, да възродим, на базата на любовта към родината.

На снимките:
Горе – Полковник Никола Рухчев и досега владее до съвършенство фронтовите си умения по разминиране.
Фото Красимир Тодоров
Долу – Офицерът Никола Рухчев наблюдава разрушения мост на река Драва при град Барч през 1945 г.
Фото архив на Никола Рухчев

връзка към източника           

Взето от: edinzavet.wordpress.com