Философът Андре Глюксман: Посланието на 21 век е солидарност със свободата

Предлагаме нашумялото интервю на френския философ Андре Глюксман пред германския вестник „Велт” за предизвикателствата пред Европейския съюз, за промяната в отношенията между Франция, Германия и Русия, за мисията на интелектуалците и журналистите. Въпрос на „Велт онлайн”: В края на 2009 г. Лисабонският договор влезе в сила. В момента открито се спекулира за разпада на еврозоната, дори и на Европейския съюз. Какво се случи? Андре Глюксман: Кризата на Европа започна по-рано. Моторът на Европа, бракът между Германия и Франция, от дълго време вече не работи, но политиците не искаха да забележат това. Този брак е към края си, тъй като Берлин се сбогува с Париж и се обръща към Москва. Тук са корените на проблема. Във Франция това се нарича завръщане към принципите. Не мисля като някои поляци, че това е връщане към пакта Хитлер-Сталин, а връщане в 19 век.

Може да отправим подобен упрек към Герхард Шрьодер – съюзът с Путин, проектът с Газпром „Северен поток” и така нататък. Но Вие не твърдите сериозно, че Ангела Меркел следва същата политика?

Напротив. Надявах се, че тя ще промени нещо, но „Северен поток” остава, нека прибавим и „Южен поток”, а има и други неща. Да вземем партньорството при строителството на атомни електроцентрали между германската фирма „Сименс” и френската „Арева”. „Сименс” се оттегли и сега строи атомни електроцентрали заедно с един руски олигарх. В момента се конкурираме по целия свят: от едната страна Франция, от другата Германия и Русия. Това е нещо ново. В предишни времена правителствата на двете страни биха се погрижили за намиране на компромис.

Сименс не е държавно предприятие и може да решава свободно, с кого да работи съвместно.

Естествено. Но правителствата винаги оказват влияние. Те не искаха да упражнят влиянието си. И това е само един симптом. Европа няма обща енергийна политика. А Германия работи заедно с Русия в енергийния сектор, въпреки че Украйна, гражданите на балтийските държави, поляците не бяха съгласни с това. Германия дори не ги попита.

Следователно държането на ръчичките на Хелмут Кол и Франсоа Митеран (на снимката по-долу) във Вердюн на по-късен етап се оказва илюзия?

Политиците винаги имат много илюзии, а най-голямата се състои във вярата, че те самите правят историята. Но тогава и единството беше по-силно, отколкото сега. Да вземем проблема Гърция. Всички граждани на еврозоната ще трябва да плащат за това, че германското правителство се колебаеше с месеци да помогне на гърците. И защо? Заради изборите в Северен Рейн-Вестфалия (произведени на 9 май 2010 г.). Ние, европейците, сега ще трябва да платим три пъти повече, отколкото, ако бяхме свършили това преди три месеца. Германия има право, когато изпитва слабо въодушевление да плаща за гърците. Но и ние всички също имаме право, когато изпитваме слабо въодушевление да плащаме за една предизборна кампания в Германия.

А зад тези неща се крие фактът, че Германия не мисли повече в рамките на Европейския съюз. Сега Германия има нов хоризонт. В медиите се създават настроения срещу Гърция. Защото бъдещето за Германия не се нарича Гърция. Не се нарича и Франция. Нарича се Русия – модернизирането на Русия. Това е една древна визия. Тя стига назад в историята до императрица Екатерина Велика, немската принцеса ...

... чийто портрет стои на бюрото на госпожа Меркел.

И то като единствена картина. Това обаче свидетелства за наивност. Екатерина не беше просветен деспот. Деспот, да. Но просветен? Три пъти тя раздели Полша на части, работеше срещу революцията и срещу самите свободомислещи хора в Русия. Тъпите философи на парижките салони се възхищаваха от Екатерина. Когато Дени Дидро отиде в Русия, той съвсем не остана въодушевен от видяното и го описа. Индустриализацията на Русия в 19 век се ръководеше от балтийската аристокрация и от германците. Не искам да осъждам това, но е наивно, да имаш желанието да повториш това в наши дни.

Защо?

Правителството на Путин е проблематично, всички знаят, че то не е много благосклонно настроено спрямо предприемачите. Но тук има една идеологически обусловена наивност. Съюзяват се от една страна пацифизмът, копнежът за мир и настроението срещу атомната енергия – ядрените централи се строят зад Урал, а Германия ще живее без да използва атомна енергия, от руския петрол и газ. А не от електрически ток, произведен от атомни електроцентрали като Франция. И от друга страна търговският интерес. Тук виждаме стратегически съюз между зелените и индустрията. Това е един вид неоколониализъм, който подценява цинизмът на Кремъл и счита, че модернизиране означава демокрация.

В навечерието на войната срещу Ирак през 2003 година, с оглед на европейската съпротива срещу нея, философите Жак Дерида и Юрген Хабермас оповестиха възраждането на Европа. Изгражда ли Европа своята идентичност само тогава, когато е срещу Америка?

Дерида беше наивен. Той не познаваше ситуацията в Германия. А Хабермас беше изпаднал от историята с обединението на Германия и искаше да участва в играта. Но ако ме питате, в какво се състои идеята на Европа, отговарям така: в началото имаше три идеи. На първо място – никога повече Хитлер, т.е. никога повече краен национализъм и расизъм. Второ: борба срещу комунизма. И трето: край на колониализма. Който влизаше в Европейския съюз се отказваше от колониите си: Франция, Холандия, Испания, Португалия, също и Великобритания. След падането на Берлинската стена се счита, че тези идеи вече не издържат. Обаче имаше и една четвърта идея и тя доведе до падането на стената. Това беше идеята за нов вид революция, която на Запад изчисти всички остатъци от фашизъм в Португалия и Испания ...

... и Гърция.

Точно така. В Източния блок това започна в Берлин през 1953 г., премина през Унгария и Полша 1956 г., Пражката пролет 1968 г., дисидентите в Русия и т.н. Всичките тези събития наистина бяха потушени. Но от един бунт към друг, от репресия към репресия в края на краищата се стигна до падането на стената. И нещата продължиха: Украйна, Грузия, но също и Иран. Става дума за нов вид революция. Най-напред тя трябва да бъде колкото е възможно по-безкръвна, докато по-рано, от френската революция през болшевиките до маоистите нещата се случваха с възможно най-много кръв.

На второ място, революцията трябва да бъде извършена от мнозинството за мнозинството, а не да бъде революция на малки групи както при якобинците или ленинистите. Трето, тя никога не свършва. Става думане не за влизане в рая, а за излизане от ада. Както казва моят приятел Вацлав Хавел - да не живеем повече в неистина. В първата половина на 20 век Европа даде на целия свят тоталитарната революция и тоталната война. А във втората половина на 20 век от Европа дойде противоотровата срещу парадигмата на първата половина.

А какъв ще е приносът на Европа за 21 век?

Би трябвало да бъде солидарност със свободата. В целия Изток много хора се борят за свобода, в Русия, в Кавказ, в Украйна.

Точно там ние загубихме. Новото правителство сключи договор с Русия, който позволява на руския военноморски флот да остане оше 25 години Кримския полуостров.

Защо обаче загубихме Украйна. Защото оставихме украинците сами. Естествено, украинците направиха грешки. Но революцията никога не е лесно нещо и никой не е ангел. Европа е уморена. Впрочем, в Западна Европа и подкрепата на дисидентите от Източна Европа беше дело на едно малцинство. Знам, защото участвах в това. Много хора не осъзнават новата идея за мирната революция. Видя си при тържествата за двадесетгодишнината от падането на стената в Берлин. Говореше се за ролята на политиците. Само Лех Валенса подчерта ролята на обикновените хора.

Сега обаче обикновените хора навсякъде избират националистически и враждебни към чужденците групировки: „Фидес” в Унгария, Хеерт Вилдерс в Холандия. В Германия се създават настроения срещу Гърция ...

... и антигермански настроения в Гърция и на други места. Навсякъде се завръща враждебността към чужденците. Не само срещу имигрантите, срещу мюсюлманите. Във Франция по време на гласуването за конституцията имаше кампания против поляците. Европейските страни са много различни в културно отношение. И ако ние нямаме представа за бъдещето на Европа, ще се завърнат старите демони.

Какво тогава трябва да прави Европа?

Трябва да развиваме обща енергийна политика, трябва заедно да преодолеем кризата. Трябва да подкрепяме независимостта на Грузия и на други държави и да имаме куража да критикуваме Путин. В противен случай Европейският съюз ще потъне в зимен сън, който може да продължи повече от една зима.

Това звучи много прагматично. Мислех повече за манифест на интелектуалците за ценностите на Европа.

Когато Европа се обединява, това не става никога през ценностите. Всяка страна има различни ценности, никоя страна няма същите ценности като другата. Например Франция с „laicitй” (лаицизъм) има съвсем друго разбиране за отношението между църква и държава от Германия или Англия. Ние се обединяваме само срещу нещо. По време на Студената война беше лесно. Сега не съществува враг, а много форми на отношение между противници. Ние трябва да се разберем, какво означава това за нас. Русия не е враг, а една несигурност.

Китай?

Това е една далечна несигурност в края на века.

Ислямизмът?

Не ислямизмът сам по себе си, а крайният ислямизъм – това е опасност, да.

Но не е главната опасност?

От време на време, да. Например по време на атентатите в Ню Йорк. Но не винаги. Руснаците подкрепят иранците, а Съединените щати подкрепяха талибаните срещу руснаците. Днес трябва да се дискутира по много конкретен начин, сега не е времето за манифести. С удоволствие бих попитал, защо в продължение на 10 години интелектуалците мълчаха за втората война на Путин срещу Чечения? Тази война струваше 200 000 жертви, между които 50 000 деца, на един народ, състоящ се от един милион души. Защо Европа беше толкова занемяла?

Имам един въпрос и към християните: Защо католическата църква мълча до днес за геноцида в Руанда? Руанда беше католическа страна. А в църквите и мисионерските училища свещениците селектираха хората и предаваха тутси (един от трите местни народа в Руанда) на убийците. Това се случва за първи път в световната история, да има кланета между хора, които принадлежат на една и съща религия. Папа Йоан Павел II беше преди геноцида в Руанда и извърши освещаване на страната в името на Исус Христос. Последната страна, в която е правено освещаване по този начин, беше Испания преди гражданската война. Това повдига въпроси. Аз не съм приятел на педерасти. Добре е, че се говори за това. Но Руанда повдига по-важни и по-опасни въпроси. И тук се мълчи.

В това виждам важна задача за интелектуалци и журналисти - да говорят за нещата, за които се мълчи.

Превод: Господин Тонев, със съкращения от „Welt online”