Преди няколко дни минавах покрай Народното събрание и чух викове. Някой се опитваше да ми напомни 1990-а с продрания си митингарски глас. Стана ми тежко и нелепо. Някой пак протестираше, а времената на протестите бяха някак отминали. Хората се учудваха и дразнеха от протестите...

Но защо пък да бяха отминали времената на протестите? Не беше ли това само мое чувство? Не пренасях ли своите чувства на всички хора, като си казвах – на хората тези митинги са им писнали?

Може би е така... Но все пак на мен ми се струваше, че този протест е нелеп и ненавременен. Не точно ненавременен, а по скоро – безнадежден. Всеки протест в тая ужасна криза ми се струваше като негодуванието на музикантите на Потъващ Кораб срещу лошото отношение на диригента към тях. Но – както и да е... Това си бяха мои мисли.

Защо всъщност един протест в наше време ми изглеждаше нелеп? Може би защото образът на истинския, конкретен враг се разми? Може би...

Може би ми се струваше, че докато имаше ужасна, потисническа, комунистическа, тоталитарна хунта, която заслужаваше да бъде пометена, протестите си бяха на място. Но сега – при напълно редовно избрани с голямо мнозинство политици...? Струваше ми се, че цялото викане по площади се е изтъркало и прави само лошо впечатление. Естествено – давах си сметка, че протестите срещу неправдите не трябва да спират никога... Но си давах и сметка, че едни протести, които не могат да постигнат нищо, носят само вреда. Хората като мен ги наблюдават и с безсилие си казват: Е... добре! Какво ще постигнат тези по тоя начин? Нищо! Дразнят ме със своите безплодни протести... – така си казва всеки минаващ, чул виковете на площада, които така тъжно напомнят по-вдъхновени времена.

После се поинтересувах кой точно протестира. Бяха лекарите. Пак лекарите – моите колеги. Моите братя. Ех. Обичам ги!
Повечето ми приятели са лекари. Повечето ми приятели са Бедни Лекари. Сетих се за техните заплати. Седемстотин лева на месец.
Ако искаш повече – кради! Така им казваше държавата. Не точно кради... Не им казваше точно така Държавата. Нали така, Държаво? Ти не им казваш направо: Кради! Ти им казваш: Докторе, прави разни полузаконни неща, мишкувай и върти далаверки, та да не те хванат! Изкарвай си парите на ръба на закона! Изнудвай, ако искаш да имаш някой лев! Това им казваш ти, нали, Държаво моя, шарена и жалка? А ако искаш – можеш и честно да си живееш с тези пари, смотан, беден и унизен докторе - нали така им казваш, а, Държаво?

Мислех си, че тези мои приятели и колеги, лекарите, са като сервитьорите от "Балкантурист" в миналото – с нищожна заплата, живеещи от незаконните бакшиши.

Вървях си покрай Народното събрание и се сещах, че като сценарист в телевизионно предаване печелех доскоро 1500 лева на месец. За около не повече от десет часа работа. Да – знам, че е нагло да казвам това. Но го казвам, за да се озлобят още повече моите бивши колеги – лекарите. Струва ми се, че само побеснелите хора могат наистина да постигнат нещо в протестите си. Не крадящите на дребно или едро, не справящите се някак си... Само побеснелите от свещен гняв!

Надявам се лекарите да не побеснеят срещу мене, а срещу тези, които наистина ги ощетяват.

Вървях си покрай Народното събрание и слушах виковете. И се сетих за една позната. Ето нейния случай. Отишла на профилактичен преглед в болница „Света Екатерина”. Нямала оплаквания. Но й препоръчали да си направи холтер. Това е двайсет и четири часово проследяване на кардиограмата. После й направили ангиография. Доста сериозно изследване!

Нека уточня нещо. Моята позната е цветарка и има пари. Да – това е важно. Освен това е непушачка и е на петдесет и две. Какво общо имат тия неща? Ето какво: след десет дни на тази моя позната й казали, че трябва да й се направят четири байпаса. И й дали ценоразпис. При професор Еди кой си - 2500 лева. При професор Еди никой си – 1500 лева. И тя си избрала по-евтиния и веднага се сдобила с три байпаса. Все пак й спестили един. Това е в общи линии.

Питам се: кое е било по-необходимо? Байпасите на тая неоплакваща се от нищо, непушеща и сравнително млада жена... Или хиляда и петстотинте лева на професор Еди никой си? И също се запитах: Има ли някой, който да каже дали на тази жена са й нужни байпаси? Някой честен, такъв, който не участва в ценоразписите? Празни въпроси си задавах, вървейки покрай Народното събрание...

И когато отминах, казах си: Видя ли мой брат, лекар, мъчещ се да бъде поне малко честен и достоен със своите седемстотин лева – ще го поздравя и ще го прегърна! Следващия път ще го подкрепя в протестите му. За да не се налага той да бъде нещо като сервитьор от "Балкантурист" от едно време.

Но ако попадна на професор Еди кой си – ще му плюя в очите. Той... той всъщност не ми е колега.
Това е.

http://www.novinar.net/news/lekarski-protest_MzQzNDsxMw==.html