ИСТОРИЯ

---

 

България помни славата на Сухопътните си войски

 

 19 ноември е датата на генералното сражение при Сливница през 1885 г., в което младата българска войска удържа бляскава победа над външния агресор - Сърбия, защитава достойно Съединението на България и правото на нашия народ да живее обединен и свободен.

Именно тук изгрява звездата на младата българска войска. В огъня на тази по същество отечествена война за национално обединение окончателно се оформят и нашите Сухопътни войски като отделен вид въоръжени сили. Затова 19 ноември е тяхната историческа рождена дата.

Историята на Сухопътните войски е неразделна част от историята на Българската армия (БА). Основите са положени през 1878 г. с обнародването на указа на княз Александър Дондуков за създаването на българската земска войска. Още неукрепнала и невъоръжена, през есента на 1885 г. тя е изправена пред трудна и благородна задача. В боевете при Видин, Гургулят, Сливница и Три уши младата българска войска нанася поражение на нашественика и защитава по категоричен начин въжделенията на българския народ. Впоследствие през огъня на Балканската и Междусъюзническата войни при Люлебургаз, Лозенград, Одрин, Булаир и завоя на Черна Сухопътните войски коват победа след победа. Победният път на българската войска продължава и през Втората световна война в битките при Ниш, Страцин, Куманово, Драва, Мур и много други височини и безимени коти, чрез които българският войник достига чак до Виена. Цената на тези славни победи е отвоювана от хиляди знайни и незнайни герои, много от които отдават живота си в името на Отечеството.

В периода след Втората световна война Сухопътните войски се превъоръжават и модернизират. През 1973 г. се формира командване на Сухопътните войски, на което се вменява ръководството на подготовката, окомплектоването и развитието на сухопътните обединения, съединения и части. През 1996 г. то се реорганизира в Главен щаб на Сухопътните войски, като постепенно структурите на войските и силите преминават от армейско-дивизионна организация към корпусно-дивизионна и впоследствие към корпусно-бригадна организация. В резултат на изпълнението на Плана за организационното изграждане и преструктуриране на БА до 2004 г. Сухопътните войски се привеждат към организационно-щатни структури, позволяващи изпълнението на задачите в системата на колективната сигурност. Щабовете на корпуси се реорганизират в командвания, а структурата на всички щабове до батальон се изграждат по стандартите на НАТО.

Професионализацията на Българската армия и прекратяването на наборната служба от 1 януари 2008 г. поставят пред този вид въоръжени сили нови изисквания за окомплектоването на съединенията, частите и подразделенията, както и за подготовката на кадровия състав.

Все още професията кадрови войник на този етап обаче не е достатъчно привлекателна. Независимо от масираната информационна кампания на Министерството на отбраната, ниското заплащане си остава най-голямата спънка за попълване редиците на БА от млади момчета и момичета.

 

Калю Катеров, ветеран от Втората световна война:

 

Беше истински ад

 

Три месеца доброволецът посреща смъртта с гърдите си при Ниш

 

Веднага, след като бил зачислен в Първи пехотен попълващ полк - Дупница, ротният го повикал и му поискал адреса. На въпроса "Защо?" командирът отговорил: Утре като те убият, на кого ще се обадим?

Проф. Калю Катеров, който живее в Плевен, е един от хилядите доброволци, нарамили пушките да защитават родината си в годините на Втората световна война. Сраженията от Ниш до Прищина ще останат завинаги в паметта му, защото те са част от неговия живот. Трите месеца студ, глад и смърт в окопите на бойното поле през зимата на 1944 г. още повече ще засилят жаждата му да полети - всъщност това е детската мечта (за съжаление несбъдната) на тогава 20-годишния Калю - да стане летец.

Калю Катеров е роден на 8 май 1924 г. в с. Изворово, Чирпанско. Семейството му се препитавало от селско стопанство - земеделие и скотовъдство. Баща му имал около 100-тина декара ниви, от които и 30 дка лозя. По-малъкият му брат по-късно ще завърши киноизкуство и ще отдаде живота си на научно-популярните филми. Имал и сестра.

В родното си село Калю завършва четвърто отделение. До седми клас учи в съседното с. Средно Градище. В Чирпан завършва гимназия. След това заминава войник.

Въпреки несгодите на фронта, след прибирането си от Ниш завършва Селскостопанската академия в София - тогава Агрономически факултет. Постъпва на работа в кооперативния районен съюз в Чирпан - най-голямата тогава винарска изба. Там изкарва около година и половина.

После заема овакантено място в Лозаро-винарския институт в Плевен. Четири години е зам.-директор, 15 г. е директор до 1983 г, пенсионира се през 1989 г. Има 13 книги на лозарска тематика и около 250 - 300 отделни публикации. Лауреат е на Димитровска награда и е заслужил деятел на науката.

Времето в униформа Калю Катеров

определя

като войнишки

неволи.

През пролетта на 1943 г. завършва гимназия. През есента вече трябва да отиде войник. Комисията го определя - да служи в авиацията.

20-годишният мъж заминава за летище Марино поле, до Карлово. Там обаче разказва, че като член на РМС е "малтретиран" от т. нар. разузнавателни отдели. Затова се премества като доброволец на летището в Божурище. Там обаче среща същия поручик, тормозел го в Карлово, и заедно с двама свои приятели решава да избяга. Единият от тях - д-р Илия Шмилев, доста по-късно пише автобиографична книга, в която отделя специална глава на бягството. "Тръгнахме пеш и отидохме в Чирпан. Междувременно дойде 9 септември 1944 г. Изпратиха ни в едно летище до Чирпан - Черна гора. После пак се върнах в Божурище.

Там дойде новият завеждащ въздушните войски ген. Захариев. Държа ни една реч и аз бях в такъв възторг от нея, че се записах доброволец и отидох на фронта". Така Калю Катеров описва мотивацията си да замине за бойното поле.

Преди вражеският огън да започне да се сипе пред очите му, Калю се завръща в родното си село. Има цяла седмица да се види с близките си, да им съобщи решението си. Той обаче не го прави. Че заминава да се бие с немците не научават нито баща му, нито майка му. "В отредения ден брат ми ме изпрати до някъде, но и на него не казах. Дадох му всичките си по-ценни вещи, които имах. И тръгнах", разказва той.

Събират на едно място около 120 - 130 души доброволци - действащи войници, чиято част не е заминала за фронта. Месецът е октомври, годината - 1944-а. Водят ги в Ниш. Градът вече е превзет.

Истинско изпитание за желаещите да се сражават са докараните

камиони

с мъртви и

ранени войници.

Много от доброволците изпадат в ужас и се връщат. След седмица обаче те са докарани пак, вече не като доброволци, и като наказание за страхливостта им занапред винаги ще бъдат на първа линия при атака.

"Разпределиха ни по части на местата на убити. Моят приятел стана картечар, а аз бях пехота. И тръгнахме по фронта - Нишки бани - после превзехме Прокупле. Малко след това ни биха едни немски самолети - вуке волф - с двойни тела бяха - в прохода Дубница се случи това. Последва Прищина към Албания, Космет до Нови пазар.

Беше истинска война. Страхът обаче се преодолява, а мизерията те съпътства. Защото законът на войната е такъв - ако ти не убиеш, теб ще убият. В критична ситуация единственото, което гледаш, е да оцелееш. Понеже аз бях от тези, които нямаха нищо като снаряжение, трябваше да си го набавя от един убит немски войник. Което беше чисто мародерство - да се въоръжиш по такъв начин, да му вземеш раницата, каската. Но когато става въпрос за оцеляване, нямаш друг избор", спомня си Калю Катеров. И продължава: "Когато влязохме в Космет (Косово и Метохия) ни четоха една заповед, че един вид сме на самозадоволяване - да си търсим сами храна и да се спасяваме. Четири души хващахме едно платнище и влизахме в албанските ниви. Беряхме едри картофи - батати. В землянката ги режехме и ги печахме на една тенекия. Живеехме в окопите. Беше адски сняг. Стигнахме някъде между Прищина и Нови пазар и завърши първата фаза на войната".

От там частта на Калю тръгва пеша обратно за Ниш. Войниците нощуват на много места, получават писма и подаръци от народа. Една грозна сцена обаче ветеранът не може да изтрие от съзнанието си. "Много от

нашите хора

постъпиха грозно,

просташки.

Нощувахме на едно място преди Прокупле. Настаниха ни по къщите, а на сутринта нашите откраднали черги, юлари. Строиха ни. Командирът ни искаше да накаже виновните. За такова мародерство бе отредено - разстрел. Югославският кмет обаче дойде и каза крадците да се вържат за едно дърво и всички да минат и да ги заплюят за назидание. Отделно ние официално като войска карахме овце, крави, носехме оръжие - т. е. това, което беше пленено. Югославяните пък бяха много мераклии за шмайзери и пистолети. Тогава в Прокупле беше пазарен ден и местните поискаха тези неща. Ние вдигнахме оръжие срещу тях, защото искаха да делят", разказва ветеранът.

На война се случва всичко. Редуват се ситуации на еуфория от спечелена битка с такива, в които не знаеш къде да се скриеш, за да оцелееш. Калю си спомня и подобен момент. Полкът му се намирал близо до Прищина. От едната страна били разположени врачанските партизани, а от другата - югославски. Немците се възползвали от момент, в който тези югославяни, които живеели наблизо, се върнали да спят по къщите си и разхлабили техния фронт. Така чуждата войска излязла в тила на българите, пресрещнала ги и отпред и те се озовали в капан. Тогава всеки се спасявал както може.

"Не може да не съм убивал. Когато загърмят десетина пушки, не знаеш дали твоята е покосила някого. Не можеш при атака като стреляш да не убиеш. Мразех немците. Вече години - от 1933 г. когато Хитлер дойде на власт, те заграбиха цяла Европа. Сами изостриха отношението към тях. И не само в България. Е, имаше и хора, които ги обичаха. Учил съм за техния народ - писатели, поети, учени, но немците ги мразех. А те вече бяха много озверени във войната.

Първото нещо, когато си мислех, отивайки на фронта, е

като ме уцелят

да умра веднага,

а не да остана осакатен.

Мисля си, че ние преживяхме боевете на фронта по-леко, отколкото участниците във втората фаза на войната в Унгария. Въпреки че българската войска бе солидна, нямахме подготовка. Немците бяха воювали на различни фронтове по 5 - 6 години, а аз например бях 5 месеца войник, изкарал т. нар. индивидуално обучение и нищо друго. Бях абсолютен редник, там на фронта ми дадоха чин подофицер", споделя Катеров първите мисли, които нахлуват в главата му, когато заговори за този период от живота си.

За сегашната действителност не му се говори много. Казва, че не одобрява тази глобализация, която става. Не бива и българската армия да се съкращава толкова. Вярно, техниката е усъвършенствана много, но все пак тя е само едно желязо, ако няма човек. И ние при нужда трябва да разчитатме на някой друг. "Сега положението много прилича на ситуацията преди Втората световна война. Това непрекъснато въоръжаване, противопоставяне на един блок на друг. Гладът и жаждата на Америка за величие не са на добре. И с това противопоставяне на руския фронт, на китайския. Не мисля, че с новия президент нещата ще станат по-различни, въпреки че обещава политика коренно противоположна на досегашната. Най-много да си спечели някое убийство. Както се случи с Кенеди. Защото те са бизнесмени, милионери. Няма ли война, САЩ не печелят, а губят страшно много пари", разсъждава Калю Катеров и после пожелава повече пари в българската армия, за да могат живота си да й отдадат повече млади хора.

 

Материалът е от архива на BG Север