26.07.2010, 08:33 (обновена 26.07.2010, 08:55)
news.bg
Коментари (11)  

Индианско племе от басейна на Амазония превзеха водноелектрическа централа, тъй като, както твърдят те, тя е построена на територията на тяхно древно светилище гробище.

В момента на атаката във ВЕЦ-а са се намирали на работа около 100 служители. В момента те са заложници, пише БиБиСи. 

От индианското племе искат компенсации от компанията собственик на централата, а също и увеличаване на финансовата помощ от страна на властите.

Също така настояват за допълнителни преференции и стимули за племето си в областта на образованието и здравеопазването.

"Първите бледолики са били не само гостоприемно посрещнати, но са били и почитани
от индианците почти като божества. Каква отплата получиха за това червенокожите?
Съвсем безспорно земята принадлежеше на тези, които я обитаваха; но тя им беше
насилствено отнета. Какви реки от кръв се проляха тогава и каква жестокост бе
проявена при това, е известно всекиму, който е чел историята на "прочутите"
конкистадори. А техният пример беше последван и по-късно. Белите пристигаха със
сладки думи на уста, но същевременно с наточени ножове в поясите и със заредени
пушки в ръка. Обещаваха мир и любов, а сееха омраза и лееха кръв. Червенокожите
трябваше да отстъпват педя по педя - все по-назад. От време на време им
гарантираха "вечни" права над "тяхната територия", но не след дълго отново ги
прогонваха оттам - все по-назад. "Купуваха" земята им, като или изобщо не им я
заплащаха, или я заменяха срещу стоки без всякаква стойност, които те не можеха
да ползват. Но пък толкоз по-грижливо ги привикваха към коварната отрова на
"огнената вода", донасяха им едра шарка и други много по-страшни и отвратителни
болести, които сееха смърт сред племената и обезлюдяваха цели села. Ако
червенокожият си потърсеше законните права, отговаряха му с барут и куршуми и
той отново трябваше да отстъпва пред по-добрите оръжия на белите. Озлобен от
всичко това, той отмъщаваше на отделни бледолики, които срещаше, и последиците
биваха обикновено страхотни кланета, които струваха живота на безброй
червенокожи. Така първоначално гордият, дързък, храбър, честен, откровен, винаги
верен на приятелите си ловец се е превърнал в дебнещ, недоверчив и лъжлив човек,
без да има някаква вина, защото не той, а белият е първопричината и виновникът
за всичко това.
Къде са отишли дивите стада мустанги, сред които някога индианецът смело е
залавял своя боен кон? Къде може да се видят сега бизоните, които му даваха
прехраната, когато населяваха прериите с милиони? От какво живее днес той? От
брашното и месото, които му изпращат? Може би щеше да живее от тях, ако в
брашното не се намираха гипс или други боклуци. В повечето случаи то не може да
се яде. А ако някой път обещаят на някое племе сто "специално угоени" вола, то
по пътя те се превръщат в две или три стари кльощави крави, от които едва ли и
някой лешояд би откъснал мръвка. И може ли той, обезправеният, да разчита на
някаква жътва, след като постоянно го гонят и не му оставят никакъв сигурен дом?
Каква горда и красива гледка е представлявал някога индианецът, летящ из
безкрайните савани на мустанг с развяна грива, и колко клет и изпаднал изглежда
сега, облечен в парцали, които не могат да прикрият голотата му! Той, който
нявга, преливащ от сила, се е изправял срещу страшната сива мечка само с нож и
томахок в ръцете си, сега се навърта тук и там гладен, като бездомно псе, за да
си изпроси парче месо или... да краде!
Да, сега той е болен човек, умиращ човек и ние състрадателно стоим и чакаме край
мизерната му постеля, за да затворим очите му. Да стоиш край леглото на смъртник
е печална, сериозна работа, но тя става стотици пъти по-сериозна, когато се
отнася за една цяла раса. Тогава възникват много въпроси и преди всичко следният
въпрос: какво ли щеше да постигне тази раса, ако й бяха дали време и
пространство, за да развие своите вътрешни и външни сили, своите дарования?
Какви ли своеобразни форми на духовна и материална култура ще изгуби завинаги
човечеството с гибелта на червенокожата раса? Този умиращ не се приспособи към
предлагания му от околния свят начин на развитие, защото беше с характер. Нима
затова трябваше да бъде убит, нима не можеше да бъде спасен? За да не измрат,
бизоните получиха спасително убежище на север в националния-парк Уайоминг. Защо
не предложат на някогашните законни господари на тази земя някакво място, където
те биха могли да водят осигурен живот и да се развиват духовно?
Но каква ли полза от тези въпроси пред лицето на смъртта, от която няма
спасение! Какво ли биха помогнали упреците там, където вече нищо не може да
помогне! Аз мога само да оплаквам, но не мога да променя нищо; мога само да
тъгувам, но не мога да върна живота на умрелите."

Карл Май
Винету I, ИЗДАТЕЛСТВО ОТЕЧЕСТВО, Том 1
СОФИЯ, 1988

Коментара пред думите на големия американски писател - Карл Май става излишен според мен...