В наше време отношението не само към църквата, но и към религията се намира под знака на безразличието, ако не и на пълното отрицание. Самата съвременна държава е безразлична към църквата и религията: те са въпроси на съвестта на отделния индивид и не засягат държавата. Това безразличие често се свежда до прикрито отрицание. Добрите отношения между държава и църква, каквито и доколкото се срещат и днес, се дължат винаги на политически сметки, преходни по своето естество. Затова, в крайна сметка, отношението на държавата към църквата се определя от господрастващите в държавата идеологии. А господарстващите в сегашната ни държава ни либерално-демократични и марскистки идеологии имат напълно отрицателно отношение към църквата и религията. За тях религията е опиум на народа, който благодарение на нея се държи в невежество, далеч от науката и в подчинение на господарстващите класи. Църквата пък е, според тях, организация за подържане на това невежество и използването му. Към това отрицателно отношение по необходимост водят рационализмът и индивидуализмът, които са основите, както на либерално-демократическите и марксическите идеологии, така и на научния позитивизъм.

Рационализмът е, въпреки всичко, вяра: вярата, че човек е човек само по своя разум, а разумът е единственото средство за познание и единственият път към истината. Че само интелектът и разумът трябва да ръководят човека в отношенията му към света, че разумът единствено ражда прогрес. През призмата на рационализма цялостната действителност се превръща в атомистична механика, човекът се механизира и се превръващ в обществен атом в своите обществени и духовни прояви. Превръща се в индивид откъснат от семейното, обществено и национално единство.

Заради същността си, рационализмът не може да разбере, да признае и да се примири с религията. Той иска тя да отстъпи пред светлината на разума, да се превърне във философия, а най-добре и съвсем да изчезне, като остъпи мястото си на науката. Затова човекът на западната рационална култура може да запази религията си само с цената на раздвояването си, като познаващо и вярващо същество. Но така откупена религията нямаше вече почва в действителността, тя се гонеше от този свят, какъвто ни е даден или какъвто е сам за себе си, един напълно въображаем и вече друг свят.

Истинското си място в живота и съдбата на човека, религията може да получи само извън рационализма и индивидуализма, само при тяхното отричане.

Религиозността е дълбоко заложена в основите на човешкия дух. Вярата, упованието и саможертвата идват от едни и същи дълбочини. Вярата идва от божествената искра в човешкия дух, от съпричастието му в първопричината, в творческото начало, в Бога. Вярата насочена към света е творческото начало на човешкия дух. Всяко творчество е пробив в механиката и логиката. Да твориш, значи да вярваш. Вярата насочена към Бог е религия, израз на отношението на личността и нацията към Бога, на съпричастието в него и на зависимостта на личното и националното битие от него. За това религиозното чувство в основата си е от същия род, от който е и националното чувство. И в двата случая на лице е чувството за личното отношение към едно надлично битие, за съпричастието в него и за зависимостта от него. Религиознотно чувство е личностно отношение към абсолютоното битие и в този смисъл се явява предпоставка и основа на националното чувство.

Реалистичен, признаващ личността и надличните средства, национализмът не може да не схване религиозното отношение, като едно от основните отношения на нацията. Това не значи, че религията трябва да оформи новата култура и новата общественост; тя обаче, трябва да бъде климата за оформянето им. Тя трябва да прониква в личността, културата, обществеността, да ги преобразява, да ги прави по-радостни, по-слънчеви, по-чисти и по-близки до Бога.

Религиозното отношение на нацията трябва да изразява нейната същност, да съответства на основните и стремежи и да ги осмисля религиозно. Основният стремеж на българската нация към социална правда може да бъде религиозно осмислен само в християнството. Самото християнство е религиозно осмислен стремеж към социална правда. Между християнството и национализмът няма и не може да има противоречие. Откъсването от света за спасението на собствената душа не е християнско. Човечеството се спасява чрез жертвата на Христа. Човек се спасява чрез жертвата за другите. Личното усъвършенстване, което изисква християнството, е възможно само в служба на социалната правда и на нацията. Християнството не изисква отчуждение от света, а подчиняване на надличните единства, на надличното битие. Истинският живот не е в индивидуалния живот на личността, а в живота и в надличните средства, в надличното битие и в най-висока степен – в абсолютното битие. Християнството подчертава идеята за човека, без да отрича идеята за нацията. То признава държавата и иска да и се отдава нейното. Идеята за интернационаната общност е чужда за християнството. То иска да бъде проповядвано не на човеци, а на народи и езици. То зачита народите и езиците и ги обединява не в човечеството, а в Бога.
Християнството има история и остава исторически обусловено в нея. За това, отначало проповядвано само на евреите, то можеше да каже, че не е добре кучетата да ядат хляба на децата. Чужо на еврейския дух и невъзприето от него, то намери почва сред другите народи на Римската империя. Възникнало и израстнало в границите на Римската империя в епохата, когато се създаваше имперското и национално единство, християнството по необходимост разви имперска насока, портив „локалния патриотизъм”. Тази негова имперска и национална насока го наложи по време на възникването им чрез обединяване на племената на новите нации, образувани на мястото на римската империя и по нейните граници. Религиозното отношение на затвърдените нации намери организан израз в националните църкви. Националната църква не противоречи на вселенския принцип на християнството. Вселенската църква не е организация, а идея. Само римо-католичеството схващ вселенския принцип, като организационен принцип на едно реално единство. Но националните църкви се образуваха все пак и в римо-католическия свят, било то вътре в него, като галиканската църква, било отделяйки се от него, като англиканската църква.

Националната църква е условие за национална солидарност. Идеята за необходимостта от национална църква, като елемент на национална организация и условие на национална солидарност, без която нацията и държавата не могат да пребъдат, е съществувала винаги в християнския Изток. Нашата история дава, ако не първия, във всеки случай най-яркия пример. Известна е борбата за национална църква на кхан Борси, воден от мисълта, че без национална църква, националната солидарност и държавата не могат да се считат за затвърдени. Историята оправда това. В българската църква нацията ни се осъзна. През византийско и турско робство църквата ни остана единствената организация на националното обединение. От манастирската килия на един монах събрал в себе си духа на българската църква, излезе искрата на националното ни възраждане. Пак в борбите за българска църква, българската нация се осъзна и се подготви за политическото си освобождение. Българската църква бе стража на общобългарския идеал след Берлинския договор. И днес единствената организационна връзка между отечеството ни и българите в Америка остава българската църква.

Църквата е национална уредба, национална организация. Израз на религиозното и политическото отношение на нацията, съответно, църква и държавата имат обща основа и не могат да бъдат в противоречие, щом бъдат правилно разграничени. Църква и държава трябва да зачитат сферите на дейността си. Те трябва да съгласуват дейността си, с оглед на едно по-пълно осъществяване на основните стремежи на нацията за социална правда и национална мощ. Църквата, като организация и общественост трябва да се подчинява на държавата, която е отговорнаа организация за осъществяване на основните стремежи на нацията. Държавата, от своя страна, трябва да се подчинява на църквата по отношение на религиозните и догматически въпроси. Това е отношението между църква и държава, което винаги е съществувало в християнския Изток. Опитите в ново време православната църква да се политизира, да обоснове своята независимост и надмощие по отношение на държавата, са западно влияние, римо-католически уклон от традициите на източната църква.

Защитата на църквата срещу враговете и трябва да се води и с политическите средства на държавата. За настъплението си, обаче, църквата трябва да разчита само на себе си и на своята пропаганда. Съществуването на национална църква определя положението на другите вероизповедания, които не могат да бъдат национална уредба. Това в никакъв случай не означава и не трябва да води до преследването им със средствата на държавата.

Националният характер на българската църква изисква да не се създават непреодолими прегради между българи. Недопустимо е, православният грък, руснак, румънец и рп., да ни бъде по-близък от православния или иноверния българин. В името на религиозното единство не бив а да се руши националното единство. Пълното обхващане на българската нация в българската държава трябва да бъде наш идеал.