Турските зверства в Батак 11 Май 2006 10 Коментари   Автор ISTORIK 

130 години от Априлското въстание

Турските зверства в Батак

В полята на българската история отколе са хвърлени семената на страданието. Та нали човек се ражда, за да страда, както искрите - за да летят нагоре. /Йов 5:7/

Библейската история ясно показва, че подир отдалечаването от Бога следва страданието – за да не погине Божият народ в мрака на богозабвението.

Една древна пословица казва, че преди зазоряване тъмнината е най-гъста. И наистина - годината 1876 е наглед една от най-мрачните в българската история – изпълнена с кърви, страдания и ужаси. Всред нейните страдалци за вяра и род едно съзвездие ярко сияе и до ден-днешен над българската земя – Батак – име свидно за всяка българска християнска душа.

На 5 май 1876, петък, селяните забелязали, че към Батак се придвижва войската на Ахмед ага – повече от 3000 въоръжени до зъби башибозуци (запасни, нередовни войници, паравоенни формирования), събрани от 22 турски села от Родопите. Ахмед ага водел мъжете от околията на Доспат, синът му – тези от махалата Йени (Нова), а Мохамед ага - башибозуци от седем турски села от района с център Ракитово. Трите колони стигнали почти едновременно до Батак, заобиколили го и открили стрелба срещу селото. Тогава жителите на Батак изпратили свой човек да срещне Ахмед ага и да преговаря, но пратеникът бил застрелян, още преди да стигне до мястото.
На другия ден те изпратили втори човек със същата мисия. Било му съобщено, че агата искал при него да се яви старейшината на селото. Човекът отишъл при турчина и той му казал, че заповядва „батакчани да предадат оръжието си и доброволно да се предадат”. Старейшината се прибрал и уведомил хората за заповедта. Част от жителите се възползвали от времето за преговори и успели да избягат от Батак.

Останалите, които не искали да повярват на Ахмед ага, отказали да се предадат. Тогава башибозуците заобиколили селото, събрали целия добитък и конете и открили стрелба по хората от горната махала, като опожарявали всички къщи, хамбари, работилници. Всеки, който направел опит да избяга и да се спаси, бил застрелван като бясно куче – на място!Баташката голгота започва от мъчениците в Богдановата къща. Обезоръжени с измама дръзките преди батакчани се превръщат в обречени на заколение Христови агънца. Мъчителите свалят от гърбовете на мъчениците и последната риза, за да полетят душите им към небето необременени от нищо земно. Един подир друг отиват те на приготвените дръвници. С мълчание. Някои сами притискат шии о дръвника, та ударът да отдели душите им по-скоро от плътта. Някои майки турят децата си на заколение пред себе си, за да се уверят, че няма да попаднат в мюсюлмански дом и да загубят вярата и душата си. И биват посечени на късове.

Като видели това, българите от долната махала изпратили куриер до Ахмед ага, да го помолят за пощада. Турчинът заповядал да му бъдат доведени всички първенци на селото. Те били 18 души, сред които и смелият Ангел Трендафилов и неговият син Петър. Ахмед ага им съобщил, че ако българите предадат веднага оръжието си, той ще се изтегли с башибозуците и ще ги пощади… Повярвали на тази клетва, придружени от група заптиета, първенците на Батак се прибрали в селото. При Ахмед ага останал само синът на Ангел Трендафилов като заложник. А старейшините събрали оръжието и с няколко каруци го докарали в стана на башибозуците. Като се уверил, че всичкото оръжие и боеприпасите са при него, Ахмед ага заставил първенците да му покажат къде са скрити парите и скъпоценностите на хората, след което неколцина от тях били върнати в турския стан, завързани, зверски измъчвани с нажежено желязо и накрая жестоко умъртвени по заповед на турския пълководец.
А старейшината Ангел Трендафилов бил убит по най-нечовешки, варварски начин. Първо му извадили очите, после му изтръгнали зъбите, отрязали му носа и ушите, побили го на кол и го изгорили още жив, при това пред очите на жените и децата от Батак, които принудили да присъстват като зрители на екзекуцията му, докато смелият българин издъхнал.
На други първенци турците отрязали краката, ръцете, носовете и ушите. Междувременно нахлули в нещастното българско село. Започнали да плячкосват, палят, избиват като овце всички наред – жени, деца, старци, всичко живо, което им се мернело пред очите по улиците, в дворовете, в къщите… Много българи потърсили убежище в църквата, в училището или в избите на домовете си...

Църквата се претъпкала с хора, повечето жени и деца. Мнозина не успели да влязат и останали на двора. Присвити и легнали на земята, нещастниците се надявали само на високата каменна ограда.

С българите от школото башибозуците се справили набързо – ограбили ги и ги изклали като добитък. После подпалили училищната сграда и тя изгоряла с живите и мъртвите в нея.

И до днес насред Батак непоклатимо стои “калето” на вярата – Баташката черква “Света неделя”. В нейния двор – едно от най-светите места в България трябва да пристъпваме с велико благоговение. Защото в този храм нозете ни се докосват до земя, осветена с кръвта и костите на хиляди Християнски мъченици.

Сечта е ужасна. С писъците и воплите на осъдените се смесват зверските ревове на убийците им, хриптят сетните издихания на недокланите, хрущят кости, натрошавани от ятагани и секири. Въздухът трепери от разсичането на човешки тела. И тук, подобно на клането в Богдановата къща, башибозукът слага ред. Поставят се дръвници. Приелите исляма се отвеждат настрана. Непокорните се посичат.

След като изклали зверски почти всичко живо по пътя си до църквата, издълбали дупки в стените на оградата и открили огън срещу хората. После нахлули в двора, започнали стрелба през прозорците и откъм покрива, като разкъртили плочите, хвърляли горящи парцали, потопени в газ, върху хората, cпуснали и няколко кошера с раздразнени пчели, та още повече да подлютят предсмъртната мъка на заключениците. А залостилите се в черквата състрадават на своите събратя и в страшен трепет очакват края си. Затворените в Божия храм са 4-5 пъти повече, отколкото може да побере, и там загиват много от дечицата и от по-крехките телом християни. Ала дори силните сред тях са прималели от тридневния глад, а задухът разпалва у тях такава жажда, че някои почват да квасят устните си с кръвта на убитите. През цялото време от прозорците свистят башибозушките куршуми.

Накрая успели да разбият тежката врата на църквата. Първо я плячкосали, след което започнали да убиват безпомощните си жертви. Осквернили и опожарили християнския храм, но голяма част от него се запазила, защото била изградена от камък.

Част от жените били изнасилени и зверски заклани. Имало случаи, при които турците разпаряли коремите на бременните българcки жени, докато те били още живи, за да изтръгнат и умъртвят неродените им деца! Малка част от пощадените по-млади жени били откарани в т. н. „турски” села в планината Родопи.

Три дни по-късно предводителят на башибозуците от с. Барутино Ахмед ага прекратява клането и колебаейки се как да постъпи с оцелелите изпраща срочно питане до бейовете от Татарпазарджик. Получава отговор: ”Да се изсуши гяурският корен”. Начева се ново клане. Пред очите на своите сестри, жени и майки биват изклани още 300 батакчани. За да не бъдат потурчени или убити при това сетно клане, някои майки хвърлят децата си в реката…

Накрая, подир клането, върху едно дърво в черковния двор се покатерва един от ходжите и над хилядите мъченически тела възвестява, че няма друг бог освен Аллах и, че Мохамед е неговия пророк. Друг ходжа от възвишението “Баташки хармани” обявява на оцелелите християни, че гяурското вече се е свършило и, че на мястото на опожарения и съсипан Батак ще бъде посят ечемик за конете на правоверните.

Малцина успяват да се спасят с бягство. Когато младият батакчанин Ангел Чаушов, след хиляди премеждия и под покровителството на един помак успява да стигне височината “Св.Атанас”, той заварва там Исмаил ходжа от с. Ракитово да се моли Аллах да прости греховете на единоверците му. Виждайки момъка, ходжата заплква и заразпитва къде са близките му. Щом узнава, че те вероятно ще бъдат убити, той слага чалмата си на главата на Ангел , облича го със своята връхна горна дреха, дава му пушката си и го повежда да ги търсят. В селото те успяват да намерят едного от братята и една от сестрите на Ангел. Ходжата им предлага да вървят с него, като им обещава, че няма да ги потурчи. Но те не вярват на думите му и казват, че предпочитат да умрат християни. Опитват се да избягат, но биват засечени от турци и убити.

Равносметката след турските зверства е следната:
- 100 изгорени селища,
- 200 - разрушени,
- 300 - разграбени,
- зверски изклани 30 000 българи – мъже, жени и деца.

Българската Старостилна Православна Църква е обявила 2006 г. за година на Баташките мъченици.

http://daobg.com/


Доклад на Юджийн Скайлър за Баташкото клане от Уикиизточник Направо към: навигация, търсене

,,Докато войската и башибозуците възстановяваха по този начин реда в различните части на провинциите, Батак, едно голямо село, разположено в планината на около 30 мили южно от Пазарджик, бе разрушен от башибозуците на Ахмед ага от Барутина, или както понякога го наричат Доспат (Доспат балкан.) Чух, че бил изпратен там по заповед на Меджлиса на Пазарджик, но нямах възможност да се убедя, в истинността на това твърдение. Няколко башибозука са били видени около града в течение на три дни, когато накрая, на Гергьовден(5 май), когато хората били на черква, Ахмед ага се явил пред селото. След като жителите се консултирали кратко, си отишли вкъщи и останали по домовете си, приготвяйки оръжието си за да се защитават. След това изпратили хора при турците, за да разберат какво иска Ахмед ага. Първите двама пратеници били убити. Ахмед ага заповядал жителите да изпратят първенеца на селото, за да преговарят. Никой нямал желание да отиде, но накрая Вранко, един от чорбаджиите, или знатните люде, пожелал да отиде като претеник, след като нямало други желаещи. Той излязъл , придружен от съпругата си София-тя бе един от свидетелите, които се явиха пред мене- от трите си деца и още един чорбаджия, Трендафил, със своя син. Ахмед ага им припомнил, че бил естественият защитник на Батак, тъй като изглежда няколко генерации наред, той и неговите предшественици претендирали за нещо като протекторат над този населен район. Той им казал да имат доверие в него и да му предадат оръжието си, като тържествено се заклел, че никой не ще пострада и дори косъм от главите им не ще падне. Трендафил и синът му останали, като заложници, докато останалите се върнали в селото и оръжието било изпратено, натоварено в три каруци. Тогава било уредено башибозуците да бъдат разпределени по къщите в селото. По същото време Трендафил и Вранко били задържани, като заложници, докато завърши разпределянето по къщите. Докато жената на Вранко приготвяла обяд за Ахмед ага, който щял да остане в тяхната къща, дошли башибозуци, които започнали да я измъчват, за да получат пари. След като изтърпяла различни мъчения, тя припаднала и останала в това положение известно време, като малкото й дете било изтръгнато от ръцете й и хвърлено в обора. Дошли други бащибозуци, които я вдигнали, дърпайки я за косата, и тя им дала 460 пиастра-всикото, което имала. Башибозуците обаче мислели, че тя имала повече, съблекли я и намерили часовника на мъжа й. Тя искала да я убият, но те й върнали горните дрехи, взели я със себе си и я държали три дни. Междувременно след като взели, каквито пари и ценности могли от селяните, башибозуците събрали много от най-хубавите момичета и ги завели на един хълм вън от селото, където били запазени за задоволяване страстите на главорезите. Тогава започнало безогледно клане. Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат от кордона на болшинството от жителите би убити в условия на огромно варварство. Съпругата на Вранко намерила труповете на своя мъж и на сина на Трендафил с отрязани глави. Селският първенец Трандафил е бил набучен жив на кол и опечен. Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Училището било изгорено с двеста жени и деца в него. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях. Останолата част от селяните потърсили убежище в църквата и черковния двор, но бащшбозуците се прекачили през през висока ограда и всички селяни от черковния двор са били убити. За да бъдат запалени дървените части вътре в черквата, били използвани газ, слама и факли, а сабите и пушките свършили останалото. Младите момичета, които преди това били изкарани вън от селото били всичките изнасилени и след това обезглавени. Аз посетих Батак на 1ви август. Влизайки в селото, минах покрай една дупка на хълма, в която преброих повече от 100 черепа, които явно са били отрязани със остър инструмент. От малкия им размер и кичурите коса, прилепваща все още към тях, заключих, че без съмнение те бяха на жени. Кучетата, които бяха много на брой и гризяха костите, избягаха при моето идване. По нататък полето беше пълно с черепи и скелети.

Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. [Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина.] Дъскорезниците[-градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай] реката, са всичките [изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали.] [Тук са погинали над] 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха. разпилени човешки кости, черепи, ребра, дори цели човешки скелети, глави на момичета, все още украсени с плитки от дълги коси, кости на деца, скелети, още покрити с дрехи. Тук видях къща, подът на която беше побелял от пепел и овъглени кости на 30 души, изгорени живи. [Тук беше мястото, където] селският първенец Трандафил е бил нанизан на копие и опечен [и където сега е заровен;] видях един трап, препълнен с разлягящи се трупове; един воденичен бент, изпълнен с подути тела; тук беше едно училище, в което двеста жени и деца, потърсили убежище вътре, били изгорени живи; тук видях и църквата и църковния двор, където още можеха да се видят около хиляда полуизтнили тела, които запълваха запълваха заградения двор и образувах куп, висок няколко фута, където между камъните, които напразно са били нахвърляни отгоре за да ги прикрият, се виждаха ръце, крака и глави, които тровеха въздуха със своята смрад. [След посещението ми по заповед на мютесарифа каймакаминът на Пазарджик бил изпратен в Батак с малко вар, за да улесни разлагането на телата и да предотврати избухването на ]епидемии. Ахмед ага, който е командвал клането, е бил декориран и повишен в чин юзбашия."

http://bg.wikisource.org/


Бойчо. Въстанието и клането в Батак V. Клането в долния край

---

       От всички сборни места Богдановата къща била най-много изложена на пожарния огън. Тя се намирала от дясната страна на реката, състояла от две стаи и малък потон (чардак), отдолу на който имало зимник за домашния добитък. От източната и южната страна стоял голям двор, до който се простирали градините и ленищата, а от другите страни имало твърде наблизо къщя, плевни, кокошарници и пр. дървени сгради. Още на първия ден турците сполучили да влязат в тоя край, от лявата страна на реката, дето запалили всичките къщя подред. Скоро огънят преминал от дясната страна и бързо се приближавал към Богдановата къща, като произвеждал ужас и трепет у събраните в нея селяни. Там имало около 200–300 души мъже, жени и деца. Защитата се поддържала само от няколко души, от прозорците на стаите и хладилниците на зимника. Всички други стояли като омаяни, като захиптотизирани в някакво сънливо състояние, препълнено с уморителна задушливост, с тежка и ледена отчаяност. Жените и децата с жаловитите си гласове като че затвърдявали отчаянието. Някои плачели за загубените си мъже, братя, сестри и деца, други плачели за ония свои ближни или свои откъснати от утробата, които стояли на ръцете им, и които им напомнювали тежката минута на смъртната неизвестност… Децата пискали за хляб и вода, но нито едното, нито другото можали да им доставят. Изобщо по стаите, потона и зимника, дето стояло множеството притиснато един въз друг, носил се един задушлив глас на ридания и стенания, от който настръхвали космите и сълзили очите и на най-каменното сърце. Тука не се чуел ни един глас на утешение, или насърчение. След печалната случка в Пищроновото дере, всички по-лични, по-доблестни и по-дързостни люде отишли през нощта в черквата — тук останали повечето ония, които не искали да се подлагат на нови рискове под хилядите куршуми, които се сипели като град по улиците. Зловещата смърт се носила отвсякъде. Заканителните викове на башибозуците, куршумите, пожарният огън с разрушителните трескотявици, непрестанно шумели в ушите на злочестите затворници. Никакви изгледи за спасение не оставали. Мнозина се опитали да побягнат в черквата, но били принудени да се върнат пак надире, защото улиците, които отивали за Горния Край се пълнели от неприятеля.
        Заранта на втория ден [2 май, б. р.] турците от Яни-Махала, които главно нападали Богдановата къща, пратили един посланик с предложение да се предадат, защото и другите уж селяни от черквата и Трендафиловата къща се били предали, като им обещавали, че не ще им направят никакво зло. След тоя пратеник, явили се наблизо познати на долнокрайци Яни-Махаленци, прикрити помежду съседните сгради, които молили и уверявали първите да си предадат оръжието под тяхна лична отговорност и да излязат да гасят пожара. Затворниците в Богданова къща се помамили на тия приятелски уверения и решили да си предадат оръжието. Някои от по-сърцатите не се съгласявали на това и настоявали да постоянствуват до последна крайност и да умрат с оръжието си, но техният глас се задавил в гласа на болшинството, във възродените желания на събудените от съня, на жените и момите, да излязат на чист въздух, да се приберат в собствените си огнища и се трудят да ги увардят от разрушителния пожар. Оръжието го събрали и на ръце го занесли в ленищата откъм страната на изгорените чаркове, дето стояло множеството башибозуци и го предали на познатите тям турци от Яни-Махала.
        Тогава всичките башибозуци, които заграждали долния край и от двете страни на реката, слезли, заградили Богдановата къща и наченали такова потресающо и отвратително клане, такива сърцераздирателни ужаси, каквито никога не е виждало човечеството, каквито са били чужди за всичките дотогавашни истории.
        Най-напред се хвърлили като диви зверове върху омаломощените и уплашените селяни и селянки да ги претърсват за скрити оръжия, да ги обират и убиват с големи мъчения без разлика на пол и възраст. За първи герои в това низко, мръсно и сърцераздирателно подвизаване, личали башибозуците от Яни-Махала, които произхождат от дивашките и кръвожадните племена кърджалии и юруци, и от които голяма част от по-решителните станали жертва при първото нападение. Освен обирите, те наченали с различни мъки да се трудят да изнасилват уплашените жени, но в това срещнали такова отчаяно съпротивление, че при всичката неравна борба, ни една скотска страст не успяла да получи удовлетворение. Наместо оръжия, нещастно измамените батачани и батачанки си служили с ноктите, зъбите, с малки дървета, бакъри, ножчета и други подвижни твърди тела, които можели да се намерят около тях. Наред с нападнатите тук-там падали мъртви и от нападателите. Дивите башибозушки викове се заглушавали в отчаяните писъци, охкания и плачове на мъчениците-селяни. Кръвта затекла. Турците се надпреварвали един друг по свирепствата и зверствата, надпреварвали се кой по-скоро и по-напред да влезе при беззащитните жертви, за да проливат християнска кръв, да се подиграват с богоподобните човешки създания, да утоляват фанатичната си алчност и да грабят баташкия пот!… Но в тоя башибозушки безпорядък, удовлетворявали се зверските инстинкти само на малцина; проливаните кърви се леели и зацапвали дрехите на убитите, което било против живите и насъщните интереси на голаците помаци, затова намислили и решили да възстановят на клането известен ред, с който да направят коренен обир и да увардят от кървете хубавите и здравите дрехи на доброволно предадените им жертви…
        Клането и борбата в самата къща се прекратило и извадили всичките мъже, жени и деца в ленищата пред самата Богданова къща; мъжете с момчетата от дванайсет годишна възраст нагоре отделили на страна, а жените, момите и децата на друга, като ги заградили околовръст с отправени срещу им пушки и ножове. На средата донесли един труп (дебело дърво, което се сбичва на дъски, дръвник) и до него се изправил един висок, черен като комин, страшен като дявол помак, с възпретнати ръкави, с препасана отпреде му червена престилка, взета от някоя млада жена, със забучена от страната дълга кърпа за обрисване кървите, които биха се пръскали по лицето му, разгърден, бос, с окъцани потури, възпретнати ногавци (крачоли – П.Б.), с привързана шарена кърпа на главата, а отгоре забучена босилена китка, взета от някоя мома, и с секира (балтия, топор, който сече от двете страни) в ръцете си. Между него и изкараните на заколение стояли други помаци също със запретнати ръкави, с навъсени чела, с кръвнишки погледи, които придържали едната си ръка на препасаните на силяха им пищови, които по всичко се виждало да са първенците на безобразната башибозушка сган и които се приготовлявали да играят ролята на разпоредители. Когато се свършило нареждането на жертвите, тия последните направили мимически знаци, за да се спрат звероподобните заканителни ръмжения, които непрекъснато се издавали от многобройната помашка и читашка сбирщина и касапинът направил една бабаитска маниера с бързо завъртяване, което имало значение за селям на дружината му и като погледнал навесено и заканително към противните му християни, издигнал секирата над главата ся и с всичката си сила я ударил по дръвника. Тоя удар се последвал от диви и мръсни псувни, от заканително скърцане зъби и клатене глава, от своеобразни башибозушки намахвания…
        За всекиго станали явни по-нататъшните действия…
        Батачани стояли бледни, посърнали, със замръзнала хладнокръвност, с благодушни, но мъртвешки изражения, със спокойни, но празни погледи… Направеният от касапина удар върху дръвника ударил право в сърцата им, заледил кръвта им, изсушил насълзените очи, сковал трепетливите им устни! Той бил ударът на участта, бил гласът на черната им съдбина, бил гласът на страшната, позорната и неминуемата смърт! Той им грабнал и унищожил всякаква енергия, запрял детинските плачове и писъци, възстановил помежду им мълчанието и гробната тишина и насочил мислите им към небесата, към престола на Всемогъщия и Всеутешающия Създател!… Той им затъпил всичките други чувства и оставил отчаянието да блуждае в неведомите и от никого неизпитаните мъки, които можела да причини тежката секира в предпоследната минута на горчивия край на живота им! Това отчаяние се съединявало с едно презрение към голата башибозушка сган — презрение, което обемало всичките останали сили на омаломощеното им същество и което ги правило да не съжаляват като обикновените човеци за тукашния привременен бял свет, правило ги с мъжествена тъпост да посрещнат участта си под примитивната гилотина, която стояла в ръцете на касапина! Когато били скрити в Богдановата къща, неприятелят отдалече им се представлявал силен и страшен, а сега пред очите им застанала една мръсна, безобразна, безлична, окъсана, оголена, дива и безчувствена сган, застанала пародията на човечеството, без никакви човешки качества! Всякой почувствувал едно угризение на съвестта за направеното доброволно предаване и на всекиго станал животът не мил и не драг, ако той зависел от волята на насъбраната башибозушка сбирщина.
        Звероподобните ръмжения се подкачили отново с по-голяма отвратителност. Към касапина и трупа повели един гол батачанин, който сам си подложил главата на трупа, като го прихванал с ръцете си и си притискал шията, за да стане пресичането щ по-вярно и отведнъж; батачани, без разлика на пол и възраст, на малко и голямо, на старо и младо, вперили отчаяните си погледи към жертвата и като замръзнали истукани със замръзнало любопитство чакали да видят образа на своята съдбина…
        Касапинът издигнал секирата и с див рев посред общите читашки ругатни, стоварил я с всичката си сила върху лежащия на дръвника батачанин. Глух удар се раздал на всички страни, но главата още стояла на тялото… Секирата се издигнала повторно, червените кърви на широки бразди прошарили бялото тяло и страдният мъченик направил едно малко движение — не за самозащита, не за отбрана, не от страх, а за да си пригоди по на място врата, за да отбегне по-нататъшните неудачи на касапина… Последвал нов удар, не толкова глух и не толкова ясен и главата на жертвата се търколила на два разкрача, а тялото се сгромолясало около дръвника…
        Ето и втора жертва… подир малко и втора отсечена глава! Ето и трети мъченик и трета глава…
        Кръвта текнала на потоци по земята! Смъртоносните удари непрекъснато следвали един подир друг, пригласяли на околните диво-радостни ръмжения и отваряли вратата на вечността за мъчениците християни!
        Жертвите стояли и с някакво тъпо и сънливо хладнокръвие чакали реда си… Никакви плачове, никакви сълзи, никакви разкаяния и жалост, никакви вълнения и страсти — нищо, нищо не движило и не безпокоило никого! Тук-там се чували само гласове на деца бозайничета, които не можали нито да разбират, нито да чувствуват грозните удари на смъртта от касапски ръце… Като че никой не мислел за живота и като че такива мисли съставлявали тежък грях пред горещата кръв, която течела от човешкия дръвник!
        — Стоян не пусна кръв… — казвали те шепнешката помежду си като изгледвали плахо и току-речи безсмислено търколената Стоянова глава далече от тялото му.
        — А виж Цветан! Каква кръв! Всичкото лице на касапина се опръска!..
        — Нека се напие с човешка кръв, — допълвали други.
        — Нека се напият с човешка кръв! — повтаряли със затвърдяло и ледено презрение обречените християнски и за народа мъченици.
        Отсечените глави и отделените от тях тела скоро съставили грамадни купове около дръвника. Батачани сами са повдигали мъртвите и са чистили място за себе си. Бащата, например, бил заклан, синът се събличал бързо, хвърлял дрехите и парите си в грозните лица на башибозуците, отивал сам при касапина, хващал главата на баща си, целувал я няколко пъти без сълзи и без глас, хвърлял я на грамадата от мъченически глави, после прегръщал мъртвия му кървав труп, притискал го за последно целование и последна раздяла към обятията си, прехвърлял го на страна върху грамадата мъртви тела и сам подлагал врата си на дръвника!.. Така правил и бащата със заклания си син и брат със заклания си брат, и роднина с роднина и приятел с приятел и изобщо — мъченик с мъченика светец…
        Между това, от минута на минута у башибозуците се разгаряли зверските инстинкти. Хладнокръвната, или по-добре, поледената готовност на батачани към смъртта, както и безропотността им ги въодушевявали. Възхищавали се и от собствените си геройства; трогвали се дори от собствените си псувни, от думите: москов гяур! Всякой считал себе си за задължен да заколи няколко християни; и всякой мислел и вярвал, че колкото повече и с по-големи зверства пролее гяурска кръв, толкова по-сигурно ще бъде възнаграден в бъдещия живот от великия пейгамбер (т.е. Мохамед – П.Б.) с райска градина, с гурии, с пилаф, с чешми мед, други — с ракия и пр. Всякой се трудил да не остане по-долен от другарите си, да се набере по възможност с повече яма в пари и дрехи, да се покаже по възможност дивак и фанатик мюсюлманин, да сече, мъчи и коли беззащитните християни, за да има правото през целия живот да разказва и се хвали по миризливите кахвенета и текета!
        Освен клането на дръвника, наченало се и друго — по всички страни, дето стояли бледните батачани. При касапина захванали да се явяват, или да довличат, с отсечени ръце, крака, носове, уши, с кълцани и окървавени лица, клани и недоклани… Самите касапи се бързо сменявали и си играели с жертвите, като им отсичали разни части по тялото и най-сетне главата. Помаци, катранджии, юруци, цигани, надпреварвали се да си потопят ножовете и ятаганите в гяурска кръв, надпреварвали се кой по-страшни и по-чудовищни зверства да направи! Наред с тия, явявали се и ревнители за разпространението на «правата вяра».
        — Ако станеш турчин, ще те оставим жив, — казвали те на някои, когато ги събличали, за да ги принесат на общия жертвеник за изкупление на народната свобода и независимост.
        На подобни предложения някои, без да отговарят нещо, сами разкъсвали дрехите си и отивали на човешкия дръвник; някои съвсем не разбирали въпроса и стояли като безкръвни трупове, някои се съгласявали с мълчаливо клатене на глава, на която отведнъж са завивали бела кърпа, или парче платно от някоя риза, без да извършват върху им обикновените церемонии по тоя случай, но повечето пъти такива са бивали отново заколвани или от самите верокръстници, или от други башибозуци, за да вземат новите им дрехи.
        Явявали се и някои великодушни цигани или катранджии, които взимали някои момчета и без да се съобразяват с желанията им (навярно те също искали да споделят мъченичеството на останалите батачани – П.Б.), откарвали ги от множеството настрана за да ги заведат за роби и да ги продават като животни, или да ги заставят вечно да им робуват на кузнята (ковачницата – П.Б.), или при варенето на катрана. И най-последният циганин тука си създавал такива права, каквито не ги е имал никой властелин, правел такаиа гнусотии и зверства, каквито не ги е правил никой тиранин на света!
        Около дръвника се образували високи грамадни купове от човешки глави на една страна и човешки тела — на друга. Телата, прошарени с кървави бразди, давали на мястото изглед на човешка салхана (кланица – П.Б.) с натрупано човешко месо… Главите, нахвърляни една въз друга, окървавени, стояли всички с отворени очи, вдигнати нагоре, полузакрити от горната клепка и като че били обърнати веднъж за всякога към небесата, към престола на Всевишния с молитвено ходатайство за себе си, за своите и за другите си еднокръвни братя!..
        Станало нужда да донесат още два дръвника и християнската, българската или баташката касапница се разширила. Наченало се клането и върху жените, момите, бабите и децата. По-напред жените ги завеждали на дръвника облечени само с риза, но по-сетне като видели, че това е в голям ущърб на голаците башибозуци, раздрали пердето на собствения си и на човешкия срам и захванали, както мъжете да ги събличат голи и ги колят като овце или като кокошки на дръвника… Това е било някак по-гнусно, по-отвратително и по-сърцераздирателно зрелище, отколкото е представлявало клането на мъжете. Жените показвали същата мъжествена и в същото време унесена готовност към смъртта, както и мъжете. Тука само сцените са били по-разнообразни, по-жаловити и по-ужасяващи. Повеждат, например, майката на дръвника, а децата щ припкат около нея, притискат се помежду касапите щ, прехващат се за тялото щ и произнасят само умилителното, трогателното и детски любовното: мамо!
        — Мамо! — повтарят горките, изглеждат презрително водещите я мъчители и поглеждат състрадателно, жаловито и умоляюще към сухите очи на злочестата майка, от която не получават нищо друго, освен отчаяни и празни погледи…
        — Мамо! — продължават те най-после, обърнати към държащите я главорези, за милост и пощада, и показват терзаещите се от любов и преданост вълнения, но майка им вече я слагат на дръвника, касапинът бързо издига секирата и под припевния звук на тяхното «мамо!» я стоварва върху врата на майка им, на която главата се търколяла с разплетената дълга коса помежду краката им и за последна памет и последно целование, пръска ги с майчината гореща, невинно пролята и мъченическа кръв!.. Устата на децата отведнъж засъхнуват, сладкото «мамо» замира в гърдите им и като вцепенени остават неподвижни на местата си, гледат без сълзи на майчината си отсечена глава и чакат своята си съдбина!..
        Или:
        Башибозуците взимат от ръцете на майката детето, отсичат му главата, майката се хвърля като тигрица върху нея, взема я, целува я, докосва с устни кръвта щ, докле успеят да я съсекат на части…
        Или:
        Майката притиска в обятията милата си рожба и не иска да се раздели в последната минута с нея, не иска да я остави в ръцете на мръсните и безсърдечните човеци-зверове, и постоянствува, докле не смесят кръвта щ с кръвта на любимата щ рожба…
        При тия ужасни и сърцераздирателни сцени имало и такива низки натури, в които се разигравали скотските страсти и се трудили с насилие да получат удовлетворението им! В това отношение обаче ни една батачанка не унизила себе си. При дръвника, под самия смъртоносен удар на секирата, те стояли като полузаспали агнета; но когато работата дохождала до честта им, те като че се събуждали от задрямалостта си и като разярени лъвици се хвърляли за отбрана върху мъчителите, борили се до последни сили, докле са бивали съсичани на части…
        По такъв начин в няколко часа клането се свършило. Не останало ни един жив човек, с изключение на няколко малки дечица, които били отведени в робство за потурчване. Около дръвниците стояли грамадни купове човешки глави и тела; на отделно място стояли женските и детските, и по целия площад били разхвърляни човешки и детински меса и глави — все с отворени и въздигнати към небето очи!..
        Оттука сполучил да избяга, облечен в женски дрехи, Колю Христосков Кривов, който се скрил в черквата, дето отпосле го заклали.
        Подир два месеца известният кореспондент на «Дейли Нюз» Макгахан на това място от коня си изброява до сто човешки глави, самият кон му потъвал в човешки трупове и женски коси…

Текстът е подготвен по изданието: Бойчо. Въстанието и клането в Батак (исторически очерк) © съвременна редакция — Православна беседа, по едноименното издание, Пловдив 1892 г. — фототипно издаден от «Културно-просветно сдружение „Възраждане на град Батак“» и Университетско издателство «Св. Климент Охридски», София. 1991.

http://pravoslavie.domainbg.com/


Възпоминания от Батак

(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Пловдив, 1881