През 70-те години брутализирането на българското образование бе завършено. Навсякъде доминираха така наречените “техникуми”, училища, които най-малко можеха да дадат една “техническа” подготовка в епоха, когато така наречената “техническа култура” изменя не само своя вид, своя инструментариум, а и дълбоко собствените си принципи. Тези техникуми не подготвиха никого за компютъризацията, не подозираха програмираните машини, не знаеха нищо за “произведената информация”, за тази, която не е съществувала преди компютърното обработване на данните.

В тези училища преподаваха не хора на техническата култура, а жалки майстори от почти средновековните държавни предприятия. Скъпоценното време на учениците не отиваше в теоретична подготовка, а се пилееше в “производствена практика”. Поради това така наречените техникуми бяха жалки занаятчийски училища и то далече не на нивото на занаятчийските училища от периода на монархията.

Заедно с това от училището, а и от живота бяха прогонени всички дисциплини с хуманитарен характер. Часовете по история, литература, музика, рисуване бяха жалко орязани и което е по-важно, преподаването в тези дисциплини бе умишлено деградирано.

За мен лично това състояние бе нетърпимо и аз реших по някакъв начин да възразя на това и да дам други някакви перспективи пред младия читател тогава. Отдадох се на пропагандиране на хуманитарната култура главно със статии. Но ми се отдаде да прекарам през решетката и три възпитателни книги: “От светкавици озарени”, “Длета и ружи”, “Аз бях Леонардо”. В първата разказвах за посвещението на редица хуманитаристи на темите на езикознанието, археологията, етнографията. Във втората въз основа на събрания от самия мен етнографски материал се опитах да обрисувам света на майсторите на художествените занаяти, като мир перманентно романтичен и духовно извисен. В третата си книга се опитах да дам на младия читател една достатъчна подготовка, за да може той да влезе в света на Ренесанса.

За тези книги, както трябваше да се очаква, ми бе обявена война. В България мнозина живееха от израждането на образованието, от неговото вулгаризиране и от премахването на общата култура въобще. Това дори бе станало специалност на “образовани” и на полуобразовани брутализирани типове, които търсеха разправа с всеки, който се опитваше да възрази. И аз няма да забравя мръсната и подла статия на един брутализиран тип, доцент по физика, който ме нападна във в.”Орбита” като реакционер и който видя хуманитарната култура само като смешно качество на едно поколение, което “знае само да пее и да танцува”. Тогава не можах да му кажа това, което му казвам сега и тук – че той е престъпник, който се гаври с душевността на поколенията и че заслужава пълно прогонване от всички така наречени висши учебни заведения.

Този тип предлагаше на младите “да приемат техниката като своя съдба”. Сега, след полупромяната, известна като перестройка, се видя, че поколенията не приеха тази “съдба”.  Навсякъде се роят книги, предназначени за младите, за юношите, пък и за децата, книги, които са едно въведение в археологията, митологията, религиознанието, християнското богословие, индуистката мисъл, античните култури, класическото и модерното изкуство. И това е най-добрият отговор на тия брутализирани типове, които се опитаха да брутализират напълно и живота. Това ново време, в което расте една непримиримост към ограничението, материализма, “интелектуалната” бруталност, ме предизвиква да преиздам едната си книга: “Аз бях Леонардо”. Тя бе посрещната добре от публиката и аз имах множество отзиви на млади читатели. Издавам я още повече, че в огромния брой преводни книги за младежта, които се появиха, темата на Ренесанса като че не е зачекната. И още по-малко за гениалния ренесантист Леонардо да Винчи.

Но причината да преиздам книгата си не е само тази. Огромна част от преведените книги напълно удовлетворяват нуждите и са отлично съобразени с възрастта, психиката, потенцията на читателя. Но пък аз мисля, че точно в областта на популяризацията отечествената продукция би следвало да се предпочита. Тъй като отечественият автор познава чудесно общото интелектуално ниво – в тази човешка среда той сам живее – и може по-добре да обслужи нуждите на най-младата общественост. Ние, смятам, трябва да участваме по-усърдно в създаването на научната популяризация у нас.

Няма да скрия, че мотив ми е отново да възразя на университетския плондир – да го пукна от гърба. Не съм чужд на идеята за отмъщението – интелектуалното отмъщение, искам да кажа. Другото, социалното, физическото, политическото, кадесарското отмъщение е специалност на брутализирания тип.

Владимир Свинтила

Източник: Свинтила, Владимир. “Аз бях Леонардо”, София, 1996, Изд.”Клио”, стр.122-123.

Владимир Свинтила (1926-1998) произхожда от комунистическо семейство (неговият баща е ръководител на службата за сигурност на нелегалната комунистическа партия). Въпреки това, едва на 15-годишна възраст, той отхвърля идеологията на комунизма.

През януари 1949 г. е задържан от органите на КДС (Комитет за държавна сигурност) и след съответни инквизиции (вкл. двайсет денонощия без сън) е въдворен в концлагера Богданов дол (вж. “Кладенецът на мълчанието”, “Изток-Запад”, 2009). Но това не е последната му среща с Държавна сигурност. През 1957 г. е въдворен в психиатрията, за което се разказва в настоящата книга.

Един от неколцината представители на модерната антикомунистическа литература в България.