Благодаря, на всички, които се оказаха съпричастни към моята изповед "Защо църквата не ме иска?" Ако мислите, че съм се отказала от вярата си, грешите. Само аз знам какво дължа на Бог. Имам си в къщи икони и се моля на тях. Вечер, когато си легна разговарям с Бог, признавам си грешките, моля за прошка, благодаря за всичко което имам, моля за подкрепа, моля се за децата си, за малките кученца които гледаме и които трябва на всяка цена да оцелеят, защото майка им си даде живота за това да ги има и т.н. Просто мисля, че църквата е място откъдето трябва да струй любов. Като отидеш там, наистина да почувстваш светлината, това, че си обичан и нужен човек. Сигурна съм, че и това ще стане. Когато всички се преборим с егото си. Аз също проявявам самоирония към себе си и се чувствам глупаво , че се оплаках. Но пък ми тежеше. Нали в спора се ражда истината. Сега, чрез Вас мога да се погледна отстрани и да разбера, че всъщност моето направо си изглежда като хленчене. Но имах нужда да го кажа. Аз съм силен човек и ще го преживея, но има много хора, които наистина ще се засегнат и почустват незначими, ако се откъснат от лоното на вярата, къде ще отидат? Не може някой, който се е обожествил, само защото ходи със кърпа, изпълнява всички видими за окото и приети за правилни ритуали, да отблъсква хората, които идват за пръв път. Напротив трябва да ти подадат ръка, да те приобщят. Да ти покажат, че ти си човек, който заслужава да получи божията милост и божията благодат, а не да се чувстваш грешник, че не си се забулил, да получиш критика пред всички и да се притесниш. Да чувствителна съм, но нима в църквата ходят само дръвници, на които не им пука кой какво ще им каже. Не, нали. Напротив, там отиваш обикновено, когато си най-наранен и когато няма друга надежда, да изплачеш болката си, да благодариш за това, което имаш, да поискаш прошка за греховете си. Ако ходиш, защото имаш вътрешна необходимост от това, примерно всяка неделя, всяка литургия, то е като да се храниш, това вече е съвършенство.
          По повод изповедта, не бях подготвена. Аз съм сигурна, че Бог знае и вижда всичките ми грехове. Аз сама вечер си правя самоанализ на всяка постъпка и повярвайте ми "съвсем не се държа мило със себе си", ако съм била лоша към някой, което означава строга самокритика. Както казва Пипи Дългото Чорапче "Първо си удрям шамар, а ако и тогава не се послушам, следва тупа-лупа", това в рамките на шегата.  Според мен за изповед се иска вътрешна подготовка, ти трябва да си убеден, че имаш сили да се изповядаш, че това, което тайш, наистина трябва да излезе от душата ти и да бъде чуто от човек, защото отеца, дори и наместник на Бог, все пак е човек. Самото достигане до нуждата от изповед е процес,  да си сигурен, че искаш прошка, че си осъзнал грешката си. Не може току така, веднага и задължително, иначе няма причастие.
За мен голям грях е да причиниш на някой нещо лошо: да го накараш да го заболи,  от твоя дума, постъпка, да завидиш, да не се зарадваш на неговото щастие. Искам всички да се отнасят така и с мен, но уви, не се получава. От тук идва и чувствителността и наранимостта. По-скоро всички те смятат за добър до глупост и те използват. А като и в Божия храм не те разберат и се отнесат лошо с теб, къде отиваш?              
Аз мисля, че когато видят някой, който за пръв път отива на църква, би трябвало да го приемат с любов, да бъдат снизходителни към неговото незнание, да го просветят. Критиката пред всички не е градивна, това не е съд, където "незнанието не оправдава незнаещият". Поне да има книжки с правила: "не ходи по къси гащи", "не ходи без кърпа на главата" , " не пали свещ на тази и тази дата" и т.н. 
   Как мислите, ако аз съм един гаден човек, обичам да се подигравам на другите, завиждам, подливам вода, но пък редовно си ходя на църква, с кърпа, спазвам всички правила, пея и то вярно всички песни на литургиите, а Вие сте едно добро същество, не сторило никому нищо лошо, живеещо според свойте вътрешни правила, всъщност точно по Божийте закони, обаче нямате кърпа на главата: Кой ще разбере повече Бог? Кой има право да ходи повече на църква. Нали и двамата, единият за да получи подкрепа, а другият прошка, да погледне в себе си за да се поправи. Не може никой да ти казва ти можеш, ти не можеш да се докоснеш до Бог  от храма, да целунеш иконата, да вземеш причастие, когато си готов за това, вътрешно, с душата си, със сърцето си.  Никой. Нека това място остане единственото, където можеш да разтвориш сърцето си, да благодариш за Божията благодат, да споделиш мъката си, да поискаш прошка и да останеш Човек, без и тук да е нужно да те наблюдават отстрани как си облечен, какво е твоето поведение, защо палиш свещ точно сега и точно тук. Иначе  то е като да ходиш на работа или на женско парти, където имаш и приятели, но и такива, които гледат имаш ли лак на ноктите, дали скоро си се боядисвала или " тая пак е със същите дрехи". 
  Сигурна съм, че и това време идва. Рано или късно ще се смирим и ходейки на църква ще търсим само Бог, ще се взрем навътре в себе си,  и ще престанем да гледаме другите кой, как и защо.


http://makont.blog.bg

Прекият ни директен контакт с живия Господ е най-истинският и съществен и него да носим в сърцето си. Пожелавам Ви го.

Ти коя така наречена църква посещаваш, извинявай за въпроса?
Символи /подобни на днешните православни икони/, е имало още в нашата стара Вяра...

Тук съм за момента, тук е моят молитвен дом.
Казано е: където са събрани двама или трима в Моето име, Аз съм сред тях. Не съм убедена, че трябва да целувам икони, да коленича пред тях, да целувам ръката на свещеника и да се моля сред дима на кандилото. Въпрос на избор, нали? Няма място за спор. Има място за напътствия, от които се нуждаем и двамата. Аз моите искам да получавам директно от Бога. А Вие?

ВЯРАТА не може да бъде стара и нова. Ние можем да сме нови във вярата, или по-възрастни вярващи. Колко сме силни в нея, Бог ни дава шанс да разберем.