В статистиката на Аролзен фигурира също Теризиен - щат с 29 339 умрели. Той, обаче, не е бил истински концлагер, а гето, предимно за стари и привилегировани евреи...
Ако някой искаше да изчисли броя на загиналите в концлагерите с точност до няколко хиляди, то никой друг не би бил по-призван за това от службата Аролзен, която разполага с повече документи, отколкото която и да е друга по света. Обаче тази администрация е в служба на германското правителство, което се страхува от историческата истина, като дявол от тамян. Затова Аролзен не допуска независими изследователи в архивите си и разпространява в своите брошури дръзки лъжи като тази, че нямало запазени документи от лагерите за унищожение. Службата Аролзен знае по-добре от всеки друг, че такива документи не съществуват, защото самите лагери на смъртта в Германия не са съществували.
За Дахау и Бухенвалд цифрите на умрелите, до колкото ни е известно, не са оспорвани (32 000 съответно 33 000). В 1990 г. руснаците отвориха за Интернационалния Комитет на Червения Кръст до сега държаните под ключ регистрационни книги на умрелите в Освиенцим. Те покриват, с изключение на няколко празнини, времето от август 1941 до декември 1943г. и съдържат 74 000 имена. Къде се намират останалите книги за регистрация, е уж неизвестно. С това числото на жертвите от Освиенцим трябва да е кръгло 150 000.
От всичко до сега казано идваме до следните изводи -
1) От 1933 до 1945г. в нацистките концлагери са умрели, вероятно, от 600 000 до 800 000 души.
2) По-малко от половината са били евреи, тъй като те представляват в някои лагери незначително малцинство (едва към края на войната евреите в Освиенцим достигат почти 80%)
3) По всяка вероятност, повече евреи са намерили смъртта си извън лагерите, а не в тях.

Защо към действителните военни действия на германците победителите измислиха още „Холокауста” и „газовите камери”?
След като на съюзниците през двете войни не им беше лесно да се справят с германците, те целяха да изолират Германия за десетилетия и до такава степен да деморализират германския народ, че той да не посмее в бъдеще да води самостоятелна политика. Действително
извършените от германците престъпления, обаче, не бяха достатъчни, защото победените можеха предизвикателно да заявят на победителите „Ти също!”. На прогонването на евреите от 1933 г. до 1941 г. те можеха да противопоставят извършеното с несравнимо по-голяма бруталност прогонване на източните и судетски германци през 1944 г.; на нацистките концлагери – съветските лагери от Архипелаг Гулаг, в които са загинали многократно по-голям брой хора; на варварското и от военно гледище – абсолютно безмислено разрушаване на Варшава - не по-малко варварското, военна гледна точка също безмислено разрушаване на Дрезден.
Така победителите измислиха едно престъпление, единствено в човешката история - Холокауста - систематичното унищожение в газови камери на цял един народ, от новородените до стогодишните баби.
Официалната версия на Холокауста
Съгласно официалната историография масовите убийства на евреи започват още 1941 г., обаче гибелта на европейското еврейство бива парафирана през 1942 г. на конференцията при Ванзее. Между 5 и 6 милиона евреи намерили смъртта си под властта на Хитлер. По-малка
част от жертвите умрели в гета и лагери от глад и болести. Повечето, обаче, били убити - в СССР чрез масови разстрели, както и с „душегубки” - затворен камион с влизащи вътре отработени газове и в шест „лагери за унищожение” - посредством газ.
Според официалните историци, тези шест лагера на смъртта се намирали на полска земя, съответно в анексирането от германците през 1939 г. бивши полски територии. Става дума за лагерите Освиенцим, Майданек, Белцек, Собибор, Треблинка и Хелмно. В последния избивания били извършани в „душегубки”, а в другите пет фабрики на смъртта - в стационарни газови камери.
При Освиенцим и Майданек се касае за „смесени лагери”, където работоспособните евреи трябвало да работят насила, а неработоспособните, след подбор, били умъртвявани с газ. Останалите четири лагера, напротив, били изключително центрове за унищожение. Единствените евреи, които там са могли за кратко време да останат живи, били „евреите-работници”, използваникато помощници. От съображения за сигурност тия „евреи-помощници” също периодично биват умъртвявани с газ и подменяни с други. Затова от 600 000 депортирани в Белцег евреи, само един-единствен оцелял. Различието между „нормални концлагери” и „лагери за унищожение” се прави едва след 1960г. Преди това бе считано за установен факт, че всеки лагер е имал газова камера и съответно е бил голям или малък лагер за унищожение. В Дахау, години наред, една възпоменателна плоча напомняше за 238 000 избити и през педесетте години в ГФР всеки, който изкажеше съмнение в съществуването на газови камери в Дахау, рискуваше да попадне в затвор. Междувременно, относно Дахау едно ревизионистично твърдение се наложи - числото на жерт вите не е вече 238 000, а 32 000, както и това, че никой затворник от Дахау, не е бил умъртвен с газ. Що се отнася до Освиенцим, ревизионистите искат да постигнат не нещо друго, а това, а това, което беше възприето в случая с Дахау - те редуцират числото на жертвите на кръгло една седма (от един милион на приблизително 150 000) и обявяват газовите камери на Освиенцим за лъжа, подобно тия от Дахау.
„Холокауст-специалиста” Волфганг Шефлер в книгата за „лагерите на унищожението”, „Преследването на евреите то Третия райх”, прави следните „внимателни минимални оценки” -
Освиенцим - „повече от един милион” умрели
Треблинка 750 000 умрели
Белцек 600000
Хелмно 300 000
Собибор 250000
Майданек 250 000
Преобладаващото мнозинство на убитите били евреи, така че, съгласно тази статистика, в шесте лагера са избити с газ над 3 милиона евреи.
Липсата на каквито и да е документи върху „геноцида над евреите” и „газовите камери”
Прочутата германска педантичност бе провеждана от нацистите до краен предел; всичко бе регистрирано. Така, от Третия райх са останали около 3 000 тона документи. Множество лично от Хитлер издадени заповеди за акции, като например акцията за умъртвяването на нелечимо болни (евутаназия), са безупречно документирани. Тъй като една такава огромна операция, като убиването на няколко милиона души в газови камери, задължително би трябвало да е свързана с големи административни разходи, може да се приеме, че върху Холокауста би трябвало да съществува огромна документация. В действителност не е открит нито един германски документ
от плана за изтреблението на евреите или строежа на газовите камери, с изключение единствено на такива за дезинфекция от въшки. Екстерминистите признават това. Еврейският „Холокауст-експерт” Леон Полаков пише в своята книга „Молитвеник на омразата” - „Архивите на Третия райх, обясненията и разказите на нацистките водачи ни дават възможност да реконструираме в подробности произхода и развитието на плановете за агресия, военните операции, както и цялата палитра от мероприятия, с които нацистите искат да
променят света. Само унищожаването на евреите остава скрито в тъмнина, както по отношение на неговата концепция, така също и по много други точки. Дедукции и психологични съображения от трета и четвърта ръка, наистина, ни дават възможност да реконструираме почти точно развитието на този план. Обаче много подробности ще останат завинаги неизвестни. Относно самата концепция на плана за пълното унищожение, то тримата или четиримата главни виновници не са живи. Никакъв документ не е останал запазен - може би, дори,
въобще никога не е съществувал.” Ако съпоставим цифрите на жертвите според Волфганг Шефлер със статистиката на Аролзен, ще установим, че за Освиенцим и Майданек само една незначителна част от уж предполагаемите жертви са регистрирани, докато четирите „чисто унищожителни лагери” Белцек, Собибор, Треблинка и Хелмно напълно липсват в статистиката на Аролзен (освен, ако те не фигурират под рубриката „разни” с 4704 доказани смъртни случаи). Значи, докато в един сравнително малък концлагер като Струтхоф/Натцвайлер безупречно са регистрирани 4431 смъртни случаи, то от 1, 9 милиона убити в четири „чисто унищожителни лагери” липсва каквато и да е следа. Тия 1, 9 милиона са изчезнали, без да оставят пепел, а от газовите камери не е останал нито камък. Как екстерминистите биха обяснили тия странности?
Те смятат, че нацистите искали да запазят в тайна от
германския народ и от света убийството на евреите, затова издавали заповеди за умъртвяване с газ само устно и когато, въпреки всичко, не е могло без писмени документи, навреме са ги унищожавали. Те изгорили труповете на умъртвените с газ, пръснали пепелта, разруши-
ли газовите камери (освен тия от Майданек и от главния лагер Освиенцим, защото времето не им стигнало).Четирите газови камери от Освиенцим-Биркенау те наистина успели да взривят, но не и да отстранят развалините.
На това място си струва един мисловен експеримент. Да предположим, швейцарското правителство реши да избие всички живеещи в Швейцария чужденци, следователно 1, 4 милиона. За да потули това престъпление, то издава своите заповеди за убийства само устно и заповядва труповете да бъдат веднага отстранявани. Няма
ли това огромно изтребление да излезе на бял свят, няма ли да направи някому впечатление, че изведнъж няма вече чужденци?
Независимо дали Германия щеше да спечели или загуби войната, геноцидът щеше да излезе наяве. Защо е необходима тогава цялата тази смешна потайност?
„Ахилесовата пета” на фалшификаторите на историята
Почти всеки, който е израсъл на Запад, вярва в газовите камери. Почти никой не се замисля върху следните факти -
- При всеки съдебен процес за убийство се прави експертиза върху оръжието, с което е извършено престъплението (corpus delicti), независимо дали то е револвер или нож, чук или брадва. Обаче, при нито един единствен процес срещу нацисти, където уж се касае за милиони убити, никога не бе искана експертиза.
- Никой химик, никой инженер до сега не е изследвал газовите камери от Биркенау, освен американския инженер и специалист по газови камери Фред Лойхтер (Fred Leuchter), който през февруари 1988г. отиде с малка група в Полша, за да изследва основно газовите камери. Обаче, Лойхтер вършеше това по поръчение на ревизионистите.
- При нито една аутопсия на концлагерист не е установено умъртвяване с газ като причина за смъртта.
Да прочетем основните трудове от литературата върху Холокауста... В нито един от тия основни трудове не се намира и една единствена скица от нацистка камера, в нито един от тях не се загатва дори как са функционирали тия ужасни машини за убийство. Дори в „Газовите камери са съществували” от Жорж Велерс или Техника и начин на действие на газовите камери” от Пресак не показват нито една снимка от тия камери на смъртта. Ако споменатите книги се прочетат, ако се
прочетат други десет, двадесет или сто Холокауст-„тухли”, ако се прочетат дузини или стотици „спомени на преживели”, никъде не се намира техническо описание на газовите камери!
Единствените, които се занимават с техническите предпоставки за функционирането на газова камера, са ревизионистите. Диетлиб Фелдерер - швед от австрийски произход (религиозен активист и учител по музика), започва да изучава германските концентрационни лагери, издирвайки сам, в качеството си на „свидетел на Йехова”, съдбата на своите 60 000 уж убити от нацистите единоверци. В продължение на многогодишното си изследване той установява, че нацистите не са убили 60 000 „свидетели на Йехова”, а точно 203. На терена на „лагерите за унищожение” той прави 30 000 фотографии, подлагайки крематориумите и „газовите камери” на подробно изследване. фелдерер идва до извода, че „газовите камери” никога не са могли да функционират, че „свидетелските показания” за умъртвяване с газ представляват непрекъснат низ от безумия и, че с приписваното на крематориумите работно натоварване те не биха могли да се справят при никакви обстоятелства, дори не и приблизително. Като наказание за своите проучвания, той се отзова зад решетките и бе принудително психиатрично изследван по съветско-комунистически маниер.
Французинът Роберт Форисон, професор по литература и текстуална критика, тръгва от убеждението, че всяко сериозно изследване върху проблема за газовите камери трябва да започне с изследване на техниката за умъртвяване с газ и на, уж употребявания за масово убийство, инсектицид Циклон-Б - „Исках да науча, при това, как развъждани заради кожите норки биват приспивани с газ, как бърлоги на лисици се опушват с газ и как в САЩ се извършват екзекуции с газ. Установих, че в почти всички случаи се използва циановодород.”
Американските газови камери
Роберт Форисон бе първият изследовател, който дойде до убеждението, че работата върху уж съществувалите екзекуционни камери трябва да започне с изследване на американските газови камери.
Първата екзекуция на убиец чрез отровен газ се състоя през 1924г. в Невада. Впоследствие други американски щати възприемат този метод за екзекуция, защото той бил уж най-хуманния. Като средство за умъртвяване служи газът циановодород. Екзекуцията с газ е един твърде комплициран процес. Подготовката за екзекуция, самата тя, както и почистването на камерата на смъртта след нейната употреба, траят много часове. Например в затвора в Балтимор - щата Мериленд, целият „ритуал” обхваща ни повече, ни по-малко 47 етапа, някои от които са твърде сложни. Газовата камера трябва да е абсолютно херметично затворена, иначе екзекуцията ще бъде игра със смъртта за персонала на затвора и свидетелите.
Осъденият на смърт бива привързан здраво на един стол. След това оставят зърна цианид да паднат в съд с разредена сярна киселина. Те се разтварят в нея и смъртоносният газ бива освободен. Вдишвайки го, след около 45 секунди осъденият загубва съзнание; смъртта
настъпва три минути по-късно. Газът бива неутрализиран в един очистителен филтър и отведен през комина. В продължение на 20 минути камерата трябва да бъде грижливо вентилирана, преди един лекар и двама помощници в защитни костюми, предпазни ръкавици и
газови маски да могат да влязат вътре, за да изнесат трупа. Тъй като не е изключено, че от някъде може да изтече газ, за стоящите отвън постоянно стои готов апарат за първа помощ.
Не е чудно, че все повече американски щати се отказват от този абсурдно скъп, сложен и опасен начин за екзекуция и го заместват с друг - смъртоносна инжекция.
Циклон-Б и германските дезинфекционни камери.
Инсектицидът Циклон-Б се използва и до днес за дезинфекция на силози, кораби и т.н., но също (в борбата с бяса) за опушване на бърлогите на лисици. По време на Втората световна война той намира приложение в много концентрационни лагери, а също и в такива, за коитоникой историк не би твърдял, че там са съществували газови камери за екзекуция. Изчислено е, че дрехите на около 25 милиона души са били очистени от въшки с Циклон-Б. Това санитарно мероприятие несъмнено с спасило стотици хиляди от петнистия тиф, между които не малко концлагеристи-евреи. Циклон-Б бе доставян
опакован херметично, под формата на шайби или топчета. Като носеща субстанция служеха дървесинни влакна или диагрис - една червено-кафява маса на зърна. При контакт с въздуха започва отделянето на газа. Колко дълго трае този химически процес зависи от температурата на въздуха. При точка на кипене от 25, 7°С по-голямата част от газа се изпарява за около половин час, при по-ниски температури - съответно по-дълго.
Да видим сега, съгласно два германски документа от войната, как Циклон-Б бива практически прилаган.
За дезинфекциране на дрехи от въшки широко се използваха дезинфекционните камери, конструирани от DEGESCH. Тия камери със стандартна големина от 10 куб. можеха да бъдат затворени херметично.
Дрехите за дезинфекция от въшки биваха окачени или поставени на една количка, която се вкарва вътре.
Камерата се загряваше до 25-35°С. С помощта на кръговратна вентилационна система, отделящия се от гранулите Циклон-Б газ се разпространяваше равномерно. Същата система служеше и за бързо вентилиране на камерата посредством предварително нагрят въздух. С
включването на кръговратната система, кутията Циклон бива автоматично отваряна и съдържанието - изсипано върху една подложка; с това трябваше да се избегнат лежащите на пода единични гранули, отделящи още часове наред газ, да бъдат пропуснати при почистването и които щяха да поставят хората в опасност.
Времето на обгазяване траеше най-малко един час, времето за вентилация - 15 минути. Накрая дрехите се оставяха за проветряване на открито. Камерите можеха да бъдат обслужвани само от обучен персонал.
Естествено, за дезинфекция на нехерметични помещения, като жилищни сгради, кораби и т.н., както и такива, които не могат да бъдат подгрявани, бяха в сила други правила. Издаденото през 1942г. упътване от здравната служба на протектората Бохемия и Моравия под
заглавие - „Указания за приложение на синя киселина (Циклон) за унищожаване на паразитни насекоми”, описва как бива практически
извършено обгазяването на една сграда. Съгласно това упътване, дезинфекция с Циклон бе разрешено да се извършва от обучен екип от най-малко двама души. Всеки специалист по дезинфекция трябваше да носи със себе си газова маска, два специални газови филтъра срещу
синя киселина, уред за определяни на остатъци от газ, една инжекция за противоотрова, както и удостоверение за допускане до такава работа. Преди апочване на операцията на вратата на дезинфекцираното жилище задължително трябваше да се постави предопредителен знак с череп и кости, и надпис, по необходимост на няколко езика. Един постови трябваше да държи всички външни лица на разстояние. Съгласно споменатото указание, най-опасната част на операцията бе проветряването. То трябваше да продължи най-малко 20 часа.
Това упътване бе използвано на Нюрбергския процес, под № 9912 като документ на обвинението, въпреки, че на всеки внимателен наблюдател трябваше да направи впечатление, че намиращите се в него данни върху качествата на Циклон-Б правят свидетелските показания за умъртвяване на хора с него абсурдни... (следват няколко страници със “свидетелства” на трима уж наблюдавали и запознати с умъртвяването с “газови камери”)... (според “свидетелствата” става въпрос за унищожаване на хиляди хора всекидневно в газови камери и крематориуми! – бел.)...
Природните закони не са ли били в сила между 1941 и 1944 година?
В главния лагер Освиенцим посетителят ще намери един запазен, намиращ с уж в оригинално състояние крематориум, заедно с „газова камера”, а в Биркенау - развалините на четири в различна степен разрушени крематориуми. Криматориумът на главния лагер бива наричан К-1, четирите крематориума от Биркенау - К-II до К-V. От последните най-добре е запазен К-II. Пред тази руина на една табела е описано как са извършвани масовите убийства - до 2000 души били наблъскани в „газовата камера” и умъртвяване чрез хвърлян вътре Циклон-Б; след това труповете били прехвърляни в намиращия се над „газовата камера” крематориум и изгаряни.
Ако природните закони са били в сила също и по време на Втората световна война, а не отменени с цел извършването на Холокауста, то това описание, точно както и показанията на тройката главни свидетели - Хес, Мюлер и Врба, са низ от нелепости. Следват най-абсурдните безмислици.
Абсурдност номер едно - никой нормален архитект не би построил крематориум, както и газова камера, в същата постройка, в която посредством експлозивен газ се извършва масово убийство. Наистина, експлозивността на Циклон-Б не е особено висока, но само заради латентната опасност от експлозия, която дори би произлязла от обгазените с Циклон-Б трупове, е свидетелство за самоубийствена лудост, още повече, че за да бъдат убити около 2000 души за три минути (Хес) е необходимо използването на огромно количество газ. Крематориумът К-1 не се намира върху „газовата камера”, а непосредствено до нея. Постройката първо би хвръкнала във въздуха, изтребвайки целия лагер, включително всички от 55.
Абсурд номер две - Както вече бе споменато, за да може Циклон-Б да се изпари за половин час, камерите за въшки трябва да бъдат затоплени (най-малко) до 25 градуса С.Такава нагревателна система в „газовите камери” не съществува. През зимата това подгряване би трябвало да продължи с часове, докато голямата част от газа бъде
освободена. Освен това в тази натъпкана до пръсване камера (2000 души в едно пространство от 210 кв. м) газът въобще нямаше да се разпространи.
Абсурд номер три - Вратите на повечето „газови камери” се отварят навътре. Следователно специалният взвод въобще не би могъл да влезе в помещенията, претъпкани до последния квадратен сантиметър от трупове. Тия нацисти на какви некадърни и глупави архитекти са възложили строежа на своите съоръжения за унищожение!
Абсурд номер четири - В известен смисъл абсолютната невъзможност - невъзможност на невъзможностите.
Съгласно Хес, специалният взвод влиза в камерите половин час, според Мюлер дори само няколко минути след масовото убийство, нахвърляйки се на труповете, за да им вземат пръстените (Хес), за да им събличат дрехите (Мюлер) и отрежат косите (Врба). Това би било самоубийствена акция от най-чиста проба. Нито един член на този специален взвод не би преживял такава харакири-операция (да си припомним само, че американските газови камери след екзикуцията на един единствен затворник трябва грижливо да бъдат вентилирани, преди лекарят, носещ защитен костюм и газова маска, влезе в нея). „Газовите камери” в Освиенцим разполагат само с една примитивна вентилационна система, така че газовите маски не биха били достатъчни за хората от специалния взвод, още повече, че отровата по труповете на убитите, върху които специалният взвод започва да работи, действа също така смъртоносно, тъй като тя именно прониква и през кожата. При това, специалната команда не е носила противогазови маски; според Хес, те пушели, докато извършвали своето отвратително занимание.
Те пушели! В средата на експлозивен газ! Абсурд номер пет - От „газовите камери” до крематориума, както се вижда на запазените строителни планове не е водел никакъв друг път освен един асансьор с
размери 2, 10 на 1, 35 м, който, заедно с обслужващите го, може да транспортира едва четири трупа. При транспортирането на мъртвите в крематориума трябвало да се бърза, защото следващите обречени на смърт чакали вече пред душа (в началото на лятото на 1944 г. били
„обгазявани 12 000, според други „историци” - до 24 000 души дневно). Нещастниците не са и забелязали, че душа не е истински, защото им давали в ръцете сапун (според други „очевидци” имитация на сапун) и хавлиена кърпа (или е било имитация на пешкир?). Докато те търпеливо чакали, момчето от асансьора непрекъснато сновяло 500 пъти насам и натам между газовата камера и крематориума, работейки неуморно върху обгазените с Циклон трупове в пълното с отровен газ пространство и то без опасност за своето здраве!
Абсурд номер шест - Крематориум-П и Крематориум- Ш са имали по 15 пещи, останалите по-малко. Кремирането на един труп трае, също както и в повечето използвани днес крематориуми, около час и половина. През 1944 г. кремирането сигурно не е протичало по-бързо.
Ако за шест часа в 15-те пещи са били изгорени 60 трупа, то още 1 940 убити лежали в помещението с „душовете” и следващите 2 000 обречени на смърт отдавна чакали нетърпеливо да им се разреши да влязат вътре!
За крематориумите - В стандартния труд на Раул Хилберг „Унищожаването на европейските евреи” намираме точни сведения относно продължителността на работа за всеки от четирите крематориуми от Биркенау. Като оставим настрана най-модерните днес използвани крематориуми, работещи 24 часа и които могат да изгорят по един труп на час, според мнението на специалисти по кремация използваните тогава трупове са могли да кремират не повече от 5 трупа на ден. Обаче съгласно нашите „историци”, в Биркенау са били убити около един милион души (преди се говореше за три до четири ми-
лиона).
Къде са изгорени останалите трупове?
Съгласно екстерминисите - в ями! Тази история е още една физическа невъзможност, защото изгаряне в яма е единствено възможно при използването на безкрайно много време и гориво, поради недостатъчния приток на кислород. Преди построяването на крематориуми труповете на жертвите от епидемии биват изгаряни на клада. Измислените от екстерминистите „ями за изгаряне” са просто глупост...
Франк Валус и Иван Демянюк
През 1974г. Симон Визентал установи, че щатският гражданин от полски произход Франк Валус по време на войната, като слуга на германските палачи, е извършил крещящи до небето позорни престъпления към евреите. Така Валус бе изправен пред съда. Не по-малко от единадесет еврейски свидетели твърдяха под клетва, че Валус по зверски начин убил една старица, една млада жена, няколко деца, както и един инвалид. Валус, пенсиониран фабричен работник, направи 60 000 долара дългове, за да финансира своята защита. Накрая му се отдаде да получи документи от Германия, доказващи, че по време на цялата война въобще не е бил в Полша, а в едно селско имение в Бавария, където за него си спомняха под името „Франил”. Така обвинението се срина. Благодарение на Визентал, Валус бе финансово разорен, остана обаче на свобода.
Властите на САЩ, нарушавайки почти всички държавно-правни норми (работейки съвместно с КГБ, чрез посредничеството на Арманд Хамър), предадоха американския гражданин от украински произход Иван Демянюк на Израел, където той бе изправен пред съда като „звярът от Треблинка”. Множество дами и господа, положили клетва като свидетели, описваха как „Иван Грозни” е безчинствал в Треблинка.Той собственоръчно убил с отработените газове на бракуван руски танк 800 000 евреи. Той бил рязал ушите на евреите и в газовата камера им ги давал обратно. Със своя щик той рязал парчета месо от тялото им. Той разпарял корема на бременни със сабята си. С меча той отсичал гърдите на еврейки по пътя за газовата камера, разстрелвал, уби вал, пробождал, удушавал и биел с камшик евреите до смърт или ги оставял бавно да умрат от глад. Така Демянюк бе осъден на смърт.
Междувременно израелските съдебни власти признаха, че украинецът, вероятно, въобще не е бил в Треблинка. Сега те обмислят как да го обвинят в масови убийства в лагера Собибор (единственото доказателство е един фалшифициран от КГБ служебен документ от Собибор.
Както показа направеният в САЩ анализ, хартията на документа съдържа като съставна част един фотохимикал, използуван едва от 60-те години насам). Проблемът е в това, че Демянюк бе идентифициран като „звяра от Треблинка” от кохорти, заклели се свидетели, и така
неговият случай убедително показва колко може да се вярва на свидетелски показания при такива процеси. (От 1986 до септември 1993г. Демянюк прекара в затвора, където беше осъден и на смърт. Пуснат на свобода поради недоказаност на неговата идентичност той се завърна в САЩ).
Какво още ни разказват „преживелите Холокауста”?
В „Историята на Ева” Ева Шлос, доведената дъщеря на Ото Франк, разказва как нейната майка се спасила като по чудо от Провидението. Откъсът завършва със следните думи - „През тази нощ часове наред пещите в крематориума горяха и пламъци с оранжев цвят излизаха през комина в черното нощно небе”, (стр.113)
Подобни пасажи се срещат в безбройни „разкази на преживяли”; високо излитащите пламъци от комина на крематомиума принадлежат просто към Холокауста.
Дали най-после ще се намери някой, който да обясни веднъж за винаги на преживелите геноцида, че при никакъв крематориум никакви пламъци не излитат от комина!
Една особено гадна легенда, появяваща се при много такива разкази, е тази за изтичащата при изгарянето на трупове и допълнително използвана като гориво човешка мазнина. Филип Мюлер пише в „Специална обработка” - „Заедно с неговия помагач Екхард, инженерът по убийствата слезе в една от ямите и маркира на дъното, в
средата, по дължина на ямата, една широка 25 до 30 см ивица. Тук, чрез изкопаване на земята от средата към двете страни, трябваше да се образува леко наклонен канал, за да може мазнината от горящите в ямата трупове да се оттича в два събирателни резервоара”.
Да попитаме един специалист по кремация той какво мисли за това! Тази неописуема приказка за ужасите намери място в една „сериозна” книга като тази на Хилберг (стр.1046). Такива примери дават ясно да се разбере как се фабрикуват тези „съобщения на преживяли”. Някой си „преживял геноцида” си смуче такива глупости от пръстите и всички други „преживели” повтарят глупостта му.
Естествено, книгата на Ева Шлос или един Филип Мюлер може да съдържа истина. Ако такива автори разказват за суровите условия на работа, ужасните хигиенни условия, глад, от време на време малтретиране или екзекуции, то това може да е напълно вярно. Във всеки случай, всички пасажи за газови камери и целенасочени акции на унищожение са измислени.
Сега следват няколко откъси от „фактически съобщения” върху геноцида на евреите.
Ели Визел върху (измисленото от съветската пропаганда) избиване при Бабий Яр край Киев - „По-късно научих от един свидетел, че земята месеци наред се тресяла и от време на време гейзери от кръв
бликали то нея”.
За масовите убийства в Освиенцим съобщава Кити Харт в „Но аз живея” - „Бях свидетел на едно убийство, но не убийството на един човек, а на стотици хора, невинни хора, които, най-често неподозиращи, бяха въвеждани в една голяма зала. Това беше гледка, която не може да се забрави. Отвън, на по-ниската постройка имаше стълба, достигаща до малък отвор. Едно лице с униформа на SS се покачи бързо. Горе той си постави газова маска и ръкавици, отвори с дясната ръка отвора, измъкна една торба от джоба си, припряно изсипа вътре нейното съдържание - един бял прах, след това бързо затвори отвора. Като мълния той бе отново долу, хвърли стълбата на поляната и побягна от там, сякаш бе преследван от зли духове. В същия момент се чу ужасяващ рев, отчаяните виковена задушаващите се хора... След около пет до осем минути всички бяха мъртви”.
Белият прах, напълно непозната в химията, изглежда междувременно да се е свършил в Освиенцим, поради което командата на SS се принуждава да премине към други методи. Тези описва hосподин Евгени Аронеану в своето „фактическо свидетелство” - „800 до 900 метра от мястото, на което се намираха пещите, затворниците се качваха на малки вагонетки, циркулиращи по релси. В Освиенцим те са с различни размери и могат да побират от 10 до 15 души. Щом бъде
натоварена, вагонетката бива задвижена по наклонена равнина надолу по един коридор. Накрая на тоя коридор се намираше стена и зад нея отвора на пещта. Щом като вагонът се удари в стената, тя се отваря автоматично. Вагонът се обръща, изхвърляйки своя товар от живи хора в пещта”.
Обратно на това „сведение на преживяното” е онова на Цофиа Коссак - „От дъното на преизподнята, Господи”, в което пак се описват газови камери. Според нея, Циклонът не бива хвърлян вътре, а се изкачва нагоре през отвори на пода - „Един пронизителен звън и през отвори на пода газът започна веднага да се издига нагоре. От един балкон, откъдето можеше да се наблюдава вратата, хората от SS гледаха с любопитство агонията, ужаса, гърчовете на обречените на смърт. За тия садисти това бе спектакъл, на който те никога не се насищаха... Агонията траеше от десет до петнадесет минути... Силни вентилатори прогонваха газа. След това се появяваха хората от специалния взвод, с газови маски и отваряха вратата срещу входа, където се намираше рампа с малка вагонетка. Екипът натовари доста бързо труповете на вагонетката. Други чакаха. Често се случваше мъртвите отново да се съживяват. При тази доза газът само упояваше, но не убиваше. Понякога жертвите върху вагонетката идваха на себе
си... Те профучаваха надолу по рампата, разтоварвайки своя товар направо в пещта”.
И извън газовите камери на Освиенцим също стават странни неща - „От време на време в крематориума идваха лекари от SS, най-често хауптщурмфюрер (капитан от SS) Китт и оберщурмфюрер (старши лейтенант от SS) Вебер. В та- кива дни ставаше като в кланица. Преди екзекуцията двамата лекари като търговци на добитък опипваха бедрата и прасците на още живите мъже и жени, за да из берат „най-добрите парчета”. След разстрела жертвите биваха поставяни на масата. Тогава лекарите изрязваха парчета от още топлото месо от бедрата и прасците и ги хвърляха в стоящите за това съдове. Мускулите на току-що разстреляните още се движеха и конвулсирайки, разтърсваха кофите, привеждайки ги в ритмични движения”.
Янкел Бирник - „преживял геноцида над евреите”, бичува непристойното поведение на украинците в Треблинка - „Украинците бяха постоянно пияни, и за да имат повече пари за ракия, продаваха всичко, което можеха да откраднат в лагера... Когато си натъпчеха коремите, пияни-заляни, те се оглеждаха за други забавления. Често си избираха най-хубавите еврейски момичета между
минаващите покрай тях голи жени, отмъкваха ги в бараките си, изнасилваха ги и после ги хвърляха в газовите камери”.
Много от авторите описват как са изчезнали безследно 800 000 или повече трупове от Треблинка. Най-напред следва откъс от книгата на Жан-франсоа Щайнер - „Треблинка. Бунтът в лагера за унищожение”

ти уж си български националист, а повечето изписано, по-скоро копирано, в блога ти е за немските дегенерати и за защита на зверствата им.
Какъв българин си ти, като предимно се правиш на шваба?

Не се прави на шваба и никой не защитава... иска просто да отвори очите на незрящите... другаря Хитлер и останалата чифутска пасмина!