Наистина, защо? Ние също много искаме да узнаем това.
Втората съпруга на Ото Франк са отървава от ГК по следния начин: “Всяка затворничка трябваше да се представя отделно и есесовките сравняваха татуираните номера с номерата в списъка… Пред мен стоеше Лорета. Когато дойде нейният ред, тя каза: “Г-жо оберщурмфюрер, ние двете не сме в този списък, нас по погрешка ни взеха от друга барака!” Есесовката погледна в списъка. “Кой е нашият номер?” – “А/6893”, “А моят е А/5271” – казах аз. “Настина ли?” Върхът на молива се спусна по листа, търсейки нашите номера… Вратите на камиона се затвориха и заповядаха на шофьора да потегля. А нас отпратиха в друга барака.”
Юдит Труди Биргер избягва смъртта по свой начин: “Между другото аз вече бях толкова близо до пещта, че можех да различавам лицата на полските лагеристи, които хвърляха в огъня живите хора. Те хващаха жените, както им падне и ги напъхваха направо в пещта с главите напред… И когато видях, че аз съм следващата по ред, се вцепених… Тогава чух глас. Сън ли беше това? …Там стоеше комендантът на лагера, нисък човек на около 45 години… Той зарева: “Махайте тази девойка оттук!” Вместо да ме изгорят, както другите жени, полските престъпници ме положиха на носилка…”
Биргер се отървава не само от огъня, но и от водата: “Незнайно защо, но немският готвач заповяда… Внезапно той закрещя: “Корабът е претоварен! Евреите във водата!” Полските и литовски лагеристи се втурнаха да изпълняват неговата заповед. С драматичен жест аз вдигнах ръце и закрещях с всички сили: “Слушай Израил!” …Внезапно готвачът заповяда всичко да спре… Така нито една от 30-те жени не беше хвърлена във водата.”
Много чудеса са били необходими за оцеляването на членовете от зондеркомандите. Според “Енциклопедия на Холокоста”, названието “зондеркоманда” означава “…група от еврейски затворници, работещи в ГК и в крематориумите”. На няколко месеца техните членове са били унищожавани и заменяни с нови.
Нашият стар познат Миклош Ниезли е бил член на такава команда. Той пише: “Членовете на зондеркомандата не смееха да напускат територията на крематориума и след 4 месеца, ако те са видели твърде много, биваха ликвидирани.” Постъпил през май 1944 година в Освиенцим, Ниезли, както може да се разбере от неговия класически труд, е видял много, обаче не е бил ликвидиран. Още през декември 1942 година Шалом Драгон и Милтън Буки попадат в Освиенцим и веднага са зачислени в зондеркоманда, но и те са доживели до освобождението през 1945 г. По чуден начин те са избегнали 6 ликвидации. Но още по-удивително е било спасението на Филип Мюлер. Съгласно неговия класически труд “Особено обръщение”, носещо подзаглавие “Три години в крематориумите и ГК на Освиенцим”, той е преживял (36:4) = 9 ликвидации.
Фортуна не е закъснявала и по отношение на други членове на зондеркоманди: Шмул Файнцилберг (това е същият онзи Станислав Яновски, той е и Касковски), Д. Пайсихович, Хенрих Таубер, Авраам Драгон, Йосиф Закар, Яков Габаи, Шаул Хазан, Елеизър Айзеншмид, Леон Кохен и др.
Но, ако, все пак, се е случвало някой член от зондеркоманда да умре, то винаги той е намирал начин да напише послание към свободния свят, да го запечати в бутилка, а бутилката да закопае, за да бъде намерена случайно след години. Така се е случило и с неизвестния еврейски автор, който ни потресе с ето такова съобщение: “Някаква млада полякиня попада в ГК и пред голите присъстващи произнася кратка, но пламенна реч, в която заклеймява нацистките престъпници и завършва със следните думи: “Ние сега няма да умрем, историята на нашия народ ще ни увековечи, нашата воля и дух ще живее и ще разцъфтява, а немският народ ще заплати за нашата кръв толкова, колкото ние самите не можем да си представим…” След това полякинята коленичила и тържествено произнесла молитва… , Ето по такъв начин те изразили, с вълнуваща сърдечност, своите чувства и надежда, а също така и вярата в бъдещето на своя народ. След това всички заедно изпели “Интернационала”. По време на пеенето пристигнал автомобил на Червения Кръст, в камерата бил пуснат газ и всички умрели с пеене и екстаз, мечтаейки за братство и съвършенство в целия свят… И там стояло момиченце на пет годинки, което държало за ръка едногодишно братче. Един от командата се приближил за да съблече братчето, а момиченцето викнало: “Махай се, убиецо на евреи! Не докосвай, с обагрените си от еврейска кръв ръце, моето прекрасно братче! Аз сега съм неговата добра майчица и то ще умре в моите ръце!” …Хауптшарфюрерът Мюл строил всички в редици по четирима и започнал подред да ги разстрелва (т.е. с един изстрел четирима – Ю.Г.)”
Какво ли ще кажат бъдещите поколения за времето, в което хората поголовно са вярвали във всичко това? Не само членовете на зондеркомандите, но и членовете от групите, които са копали масовите гробове, ако са искали да оживеят в Освиенцим, е трябвало да преминат през серия от чудеса, както например се е случило с евреина от гръцки произход Мавриций Бенруби: “Десетте ями бяха готови да приемат мъчениците. Близо до тези открити ями се намираха още няколко, засипани с прясна пръст; те се простираха в една зона от около 300 метра. Беше видно, че са засипани не много отдавна. Почвата около тях беше опръскана със светла мазнина, премесена с кръв. След като получи заповед, нашият началник ни раздели на две групи. Няколко от нашите другари скочиха в ямите и грабнаха кирките. Аз, с останалите другари, се промъкнах към зондеркомандата, за да транспортираме труповете. Членовете на зондеркомандата ни посрещнаха с дъжд от камъни. Подложиха ни на немислими унижения. Те се смееха и се забавляваха като истински престъпници. Стараеха се да се харесат на своите съюзници нацистите. Накратко казано, всичко това беше един миниатюрен образ на нацисткия режим в лагера. В нашата група ние бяхме пребивани от всички: началници, нацисти, есесовци, членове на зондеркомандите. Накрая ни хвърляха върху купчината от трупове, забавлявайки се с нашия страх. Есесовците стреляха в нас и всеки ден се налагаше да пренасяме наши мъртви другари в лагера, за да бъдат отчетени при вечерната проверка.”
Представяте ли си, от юни 1942 г. до януари 1945 г. есесовците постоянно разстрелвали копачите на ями и те били принудени всяка вечер да мъкнат своите убити другари в лагера, а Бенруби остава жив в подобна ситуация цели 2,5 години!
Още по-голямо чудо, от случилото се в Освиенцим, е било необходимо на Рудолф Редер, за да преживее Белзец, още повече, че (според Когон/Лангбайн/Рюкер) от 600 хиляди затворени там, нито един не е напуснал този ужасен лагер жив.
Израелският изследовател Ицхак Арад ни съобщава на стр.266 от своята книга как във “фабриката на смъртта” Белзец са успели да оживеят още пет затворника. Редер, като че ли, е бил един от петимата. Без да се интересуват от това, че е на 60 години, той е изпратен в еврейската работна команда. Няколко месеца той е живял сред “безсърдечните чудовища, които със садистично наслаждение, извършвали нечувани злодейства” и преживял повече от 80 акции за унищожаване, на което може само да завиждат побелелите от завист Филип Мюлер и Симон Визентал. Веднъж “безсърдечните чудовища” изпратили Редер с един есесовец за покупки. По пътя есесовецът заспал и Редер успял да избяга. За подобно квази-чудо съобщава на 5 август 1993 година монреалският “The Gazette”: Единадесет годишното момченце Моше Пиер не по-малко от 6 пъти е попадал в ГК на КЛ Берген-Белзен. И всеки път оставал жив, за да наблюдава целия ужас на умиращите мъже, жени и деца, изпратени заедно с него в ГК . До ден днешен Пиер не знае как е успял да преживее отравянето с газ и да остане жив.”
Ние също не може да знаем това. Но не само малкият Моше се е оказал устойчив на синилната киселина. Вестникът продължава: “Пиер и неговата сестра, и братята му – всички оставаха живи, а след тях винаги ходеха две жени от лагера. След войната Пиер се срещна със своя баща и неговата съпруга.”
Ще завършим разглеждането на тези удивителни чудеса със заявлението, направено в базелския “Еврейски преглед Макаби” в броя от 11 ноември 1993 година, в което се казва: “Всеки еврейски човек, произхождащ от нашата парша (Parscha), може да живее, знаейки, че еврейският народ не се подчинява на природните закони.”
ХХІІІ. Броят от 6 милиона
А. Откъде се е взела тази митична цифра?
Заедно с ГК в мит се е превърнала и цифрата 6 милиона. Но да погледнем откъде се е взела тя. За първи път тя изплува в показанията на двама НС от средна степен на йерархия – Дитер Вислицен и Вилхелм Хетъл. Вислицен е бил шеф на Гестапо в Братислава. Своите показания той е давал пред чешки комунисти, които са го измъчвали жестоко. Цената на подобни показания, естествено, е равна на нула. Вислицен е можел да назове и цифрата 60 милиона, само за да прекрати непосилния тормоз.
Хетъл е бил сътрудник на Адолф Айхман в Главното управление на Държавна сигурност. Като че ли, цифрата 6 милиона е чута от самия Айхман.След изчезването на своя шеф Хетъл решил да се измъкне от трудното положение като стовари вината върху Германия, както са поискали от него съюзниците. Той е бил възнаграден за това си сътрудничество: от неговата глава не е паднал и косъм. Айхман през 1960 година е екстрадиран от Аржентина в Израел, където на показен съдебен процес световната съдебна бюрокрация го превръща в чудовище и през 1962 година го екзекутира.
Но да се върнем в 1942 година. Там ние се натъкваме на удивителен факт, когато ционисткият активист Наум Голдман, станал по-късно президент на Еврейския конгрес, още през 1942 година на прием в хотел “Балтимор” в Ню Йорк заявява, че от 8 милиона евреи, намиращи се в зоната на немско господство, са останали живи едва 2 или 3 милиона. Тогава “холокоста” току-що е започвал. Откъде Голдман е знаел бъдещата цифра?
Но нашето изумление няма да има граници, ако се обърнем към вестник “Американски евреи”, където за “холокоста” се говори в брой от 31 октомври 1919 година. Говори се за унищожението на “шест милиона еврейски мъже, жени и деца”. Къде и как “холокоста” се е осъществил не може да се разбере от тези малоумни писания, но цифрата 6 милиона се споменава 7 пъти.
А ето къде се намира отговорът защо непременно е необходима тази цифра: тя е взета от древността, това свещено число е заимствано от ненормалните полинтикани от Талмуда.
Б. Волфганг Бенц и Валтер Занинг
Да се замислим над това, каква колосална роля играе числото 6 милиона вече десетилетия в пропагандата. До сега е имало само един опит да се разобличи това число. В 1991 година авторски колектив под ръководството на професионалния антисемит В.Бенц. (той ръководи Берлинския институт за изследване на антисемитизма) издава дебел том под заглавие “Измерение смъртта на един народ”, където се казва, че в третия райх са били унищожени от 5,29 до 6,01 милиона евреи. А осем години по-рано американецът В.Занинг, в своята книга “Решение”, прави извод, че в сферата на немско господство са загинали само няколко стотици хиляди евреи.
И двете книги са проанализирани от Хермар Рудорф и неговият труд е общодостъпен. Ние ще се ограничим само с кратки извадки от него.
За да получи броят от 6 милиона Бенц и неговата група прибягва до редица манипулации, например към двойно счетоводство, използвайки факта, че териториите по време на втората световна война често са преминавали от ръка в ръка. Рудолф е открил 533 193 такива двойни изчисления. По-нататък, съвсем спокойно, в сметката на немците влизат и сталинските чистки, и депортацията. В Полша Бенц счита всеки евреин, който не се е завърнал след войната за убит. Получава се така, като че ли книгата на Леон Ири “Exodus” въобще не е била написана.
За разлика от Бенц, Залинг води преброяването с необходимото внимание. В своята книга, опираща се изключително на еврейски и съюзнически източници, той показва, че след 1945 г. 1,5 милиона евреи са се изселили от Европа в Палестина, САЩ, Южна Америка и Австралия. Но тези 1,5 милиона, все още, не могат да решат всички проблеми. Другата част трябва да се търси в СССР. Съгласно статистическите данни, в 1939 година в Съветската държава са живели 3,02 милиона евреи. По статистически данни от 1959 година там те са били 2,267 милиона. Обаче всички ционисти са единодушни с мнението, че тези данни са твърде занижени. Първо, всеки съветски гражданин е можел по свое собствено желание да назове своята националност, а повечето, ако не и всички, са били асимилирани и са се нарекли “руснаци”. Второ, съветският режим е бил заинтересуван за това, историята да осигури необходимата база за “холокоста” и затова целенасочено, след войната, е започнал да занижава броя на евреите, живущи на територията на великата страна. На 1 юли 1990 година, т.е. много години след началото на масовата емиграция на съветските евреи на Запад, “Ню Йорк пост” пише, опирайки се на еврейски специалисти, за 5 милиона евреи, живущи в СССР. Естественият прираст на тази група от населението, в условията на увеличаващата се тенденция към асимилация и намалена раждаемост, едва ли може да бъде толкова велик. Изводът е, че до емиграцията там е трябвало да са живели 6 милиона евреи, т.е. 2,5 повече, отколкото в 1959 година.
Така че, какво се е случило всъщност? 1939 година. След разделянето на Полша огромният поток от евреи се е устремил на Изток. А след началото на немско-съветската война голяма част от евреите – според Заннинг 80 % - е била евакуирана и немците даже не са ги и видели. През декември 1942 г. Давид Бергелсон, секретар на Еврейския антифашистки комитет, заявява в Москва:”Благодарение на евакуацията е било спасено абсолютното мнозинство от евреи, живеещи в Украйна, в Белорусия, Латвия и Литва. Според съобщенията, пристигащи от Витебск, Рига и др. градове, окупирани от фашистите, там са останали само отделни евреи.”
По този начин, голяма част от полското и прибалтийско еврейство е било абсорбирано в СССР. Без да се съобразяват с това британо-американската комисия от февруари 1946 година, когато стотици полски евреи отпътували на Запад, съобщава, че там преживяват още 800 хиляди евреи.
И какво, в такъв случай, трябва да се предприеме с мита за изтреблението на евреите в КГ?
В. Изследванията на К.Нордлинг
Шведският професор Карл Нордлинг се е потрудил да разследва съдбата на 722 посочени в “Енциклопедия на юдаизма” евреи, живели по време на втората световна война в сферата на немско господство. Той установил, че 44 % от тях са емигрирали до началото на 1942 г., 13 % са починали, 35 % не са били докоснати за депортация, останалите са били депортирани и интернирани, но са останали живи.
Ако изходим от цифрата 4,5 милиона евреи, живели в сферата на немско господство, то 13 % от тях представляват около 600 хиляди. Занинг е изчислил точно половин милион, английският ревизионист Стефен Гален – 750 хиляди. Така от мозаечните парченца се подрежда картината какво всъщност се е случило.
Без съмнение, загубата на 13 % от населението е една ужасна трагедия за европейските евреи. Обаче и при другите народи загубите са били такива, даже и по-големи.
ХІV. Слонът, който никой не забеляза
За това, че съюзниците, Ватикана и Червеният Кръст са знаели за съдбата на евреите, се доказва в много книги. В тях безкрайно се спори защо никой не се е притекъл на помощ на евреите. Невъзможно е да си представим, че във Вашингтон, Лондон, Москва, Ватикана, Женева не са знаели какво става в Освиенцим и в другите “лагера на унищожението”. Американският автор Давид Уйман, разглеждайки този въпрос, открито изказва подозрение, че изтребването на евреите е било извършено с мълчаливото съгласие на всички. Той и своята книга назовава така: “Нежеланият народ”.
Още от 1942 година в пресата се появяваха съобщения за унищожаване на евреите. Обаче никой не вярваше на страшните истории за газовите камери, вагоните с негасена вар, убийствата с електричество под земята. В това не вярваха нито правителствата на съюзниците, нито Ватикана, нито Червеният Кръст. Още през август 1943 година, когато вече съществуваше официалната версия за умъртвени с помощта на газ 2,5 милиона евреи, американският министър на външните работи Кордел Хел, в телеграма до американския посланик в Москва, смята всички показания за ГК за недоказани.
Мартин Жилберд, в своята дебела и богато документирана книга “Освиенцим и съюзниците” пише: “Имената е местоположенията на четирите лагера на унищожението Хелмно, Треблинка, Собибор и Белзец станаха известни на съюзниците през 1942 година. За ГК в Освиенцим се мълчеше до края на 1944 година.”
Освиенцим беше разположен в центъра на промишлена зона. Лагеристите постоянно са контактували с волнонаемните, а те ежедневно са се връщали при своите семейства. Лагеристите често са били превозвани по железопътните линии към Освиенцим пристигайки от други освободени от тях лагери (да си припомним семейството на Франк). Както вече казахме, съществувал е голям брой освободени от лагера; особено много такива е имало в началото на лятото на 1944 г., когато геноцидът, както твърдят, достига своя ужасен пик. Всички тези десетки хиляди волнонаемни, премествани и освободени са, или са могли, да бъдат свидетели на изтребването на хора, за което светът не е знаел нищо.
Като че ли, главно място, където са ставали убийствата, се явява крематориум ІІ в Биркенау. Всички земни и въздушни снимки, а също така и рисунките на Джон Бол показват, че лагерът е бил обкръжен с ниска ограда и всеки е можел да види извършването на ежедневните убийства. Непосредствено до крематориум ІІІ, вторият по величина на извършване на масови убийства, се е намирало футболно игрище, където лагеристите редовно са играли футбол.
Ако е имало наистина масови убийства с помощта на газ, то само за една седмица съседните страни щяха да научат за това, а съюзниците щяха да засипят цяла Германия с милиони листовки, известяващи на немския народ престъпленията на неговото правителство. Но това не се е лучило.
От края на 1943 г. Освиенцим постоянно е бил фотографиран от въздуха. Ако на снимките е имало нещо, което да показва следа от масови убийства, то англо-американските бомбардировачи лесно можеха да разрушат железопътните артерии, свързващи Освиенцим с Унгария. Но те не са направили това. Защо? Защото на снимките не е имало нещо, което да показва масови убийства!
Поддръжниците на теорията за изтреблението, такива като Фавън и Уиман, Жилберт и Лекер, стигат до извода:
- не е възможно е да бъдат скривани продължително време масовите убийства в Освиенцим;
- съюзниците, Ватикана и Червеният Кръст не са съобщавали нищо за масовите убийства в Освиенцим и не са си помръднали пръста, за да спасят евреите от ГК.
Единствено възможно следствие от тези крещящи факти е въвел американският ревизионист Артър Бутс: “Аз не виждам в моето мазе никакъв слон. Ако в моето мазе имаше слон, то безсъмнено аз щях да го видя. Следователно, в моето мазе няма слон.”
ХV. Ризата на Нес
В гръцката митология се разказва за кентавъра Нес, който умирайки от стрелите на Херакъл, посъветвал жената на Херакъл Деянира да събере кръвта от неговите рани, да намокри в нея ризата на Херакъл и, ако той й изневери, да му я облече. Деянира постъпила точно така. Ризата отначало се харесала на героя, но след това започнала да го изгаря, причинявайки му невероятни страдания. Обаче не било възможно ризата да бъде свалена, тя прилепнала към тялото и Херакъл загинал в страшни мъки.
За този мит би трябвало много отговорно да се замислят някои от най-умните еврейски вождове. “Газовите камери” – това е ризата на Нес, която ционистите измислиха преди половин век. Отначало тя, под формата на камери с гореща пара, огнени ями и други измислици на дивата пропаганда, е послужила като инструмент за отмъщение срещу силния враг – “фараона” от Берлин, решил да лиши еврейския народ от права, насилствено да го премести и да го принуди да работи. А след това ционистите открили, че лъжливата пропаганда може да доведе до много изгоден гешефт.
Германия била заставена да плаща компенсации, от които са се е възползвали Израел и ционистките организации. Като добавка този мит помага за оказването на огромен психологически натиск върху немците. По-нататък: до 1945 година са се разрешавали критични изказвания срещу евреите, след 1945 година – не. Даже и най-скромният опит да се постави под съмнение методите на действие от страна на ционистите, се подлага на проклятие и обвинение в антисемитизъм. Всеки, дръзнал да каже дума против евреите, рискува да бъде осъден на обществено презрение, да бъде лишен от работа, а в редица страни – да бъде глобен или поставен зад решетките.
Подобна нечестна игра би продължила до безкрайност, ако не бяха проклетите ревизионисти! Щом като след 1945 година ГК позволиха на ционистите да се изкачат на немислими височини, то в бъдеще ще им се наложи да паднат твърде от високо с всички произтичащи от това последствия. Удивителното е, че безотказно действащото до сега оръжие започва с ужасна сила да се обръща срещу ционистите. По тяхна вина не само в Германия, но и навсякъде по света, болшинството евреи, които лично не носят никаква вина в създаването на лъжите за “холокоста”, започват да изпитва срещу себе си ледено презрение. Те някога ще поискат да свалят от себе си “ризата на Нес”, но вече няма да могат да направят това.
До втората половина на 70-те години официалната версия за “холокоста” стоеше непоколебимо. Наистина, още тогава, се появяваха смели мъжествени хора, опитващи се да изобличат лъжите. Наред с Пол Расин, пионер в движението на ревизионистите, застанаха редица автори: Маврикий Бардес – отначало вярващ в ГК и единствено спорещ за броя на жертвите, Емил Арет, Ервин Шебори, Тис Кристоферсен, Хайн Рот, Франц Шейдъл, Волф Дитер, Ричард Харуид и някои други. Обаче на техните аргументи не достигаше научна база, за да се направи пробив в стената от лъжи. Първите ревизионисти се опитваха да открият най-слабият пункт в историята на “холокоста”, а това беше абсолютно техническо безразсъдство..
“Холокоста”, по силата на своята историческа и техническа абсурдност, съдържа в себе си своето опровержение. Решителен напредък в изследванията на ревизионистите е постигнал Артур Бутс през 1976 год., публикувайки книгата “The Hoax of the Twentieth Century” (Мистификацията на ХХ век). В началото на 1979 год. Вилхелм Штеглих публикува “Митът Освиенцим”, където разкрива неубедителността на създадената за Освиенцим представа. Малко преди това Робер Фарисон открито излиза със статии, в които показва техническата невъзможност на съществуване на ГК. Заедно с шведа Детлиб Фелдерсон – тогава напълно неизвестен – Фарисон провежда естествено-научни изследвания в “лагерите на унищожението” и публикува получените резултати.
Бутс, Штеглих, Фарисон започват да отчитат времето, оставащо до момента на смъртта на този мит. Тогава, 30 години след края на войната, на ционистите и техните момченца за разпространяване на лъжи в политиката, беше заповядано: нито крачка назад! ГК вече надеждно бяха станали символ на уникалните страдания на евреите, символ, който не трябваше да бъде жертван докато не се разклатят основите, на които се крепеше следвоенният световен ред.
Печалбите от великата лъжа започнали само да се натрупват. Заради тях пропагандата относно “холокоста” започнала да граничи с шизофрения. С изминаването на всеки ден, който ни отдалечава от войната, все повече тази шизофрения се увеличавала и все повече страни надявали намордника, забраняващ им да мислят. В течение на още много малко време ще се налага ревизионистите да попадат зад решетките, тъй като монополът на информационното разпространение се разбива и това ще ускори идването на края на най-великата лъжа в световната история.
Днес на ционистите им се иска, заедно с 6-те милиона отровени с газ, да говорят и за още 3 милиона умрели от тиф и недохранване. Но е късно. Газовите камери се мъдрят не само в учебниците по история, но и като “очевидни факти” в съдебните документи. Ако трябваше да се доказва, че немците са отровили с газ само няколко хиляди, то катастрофата можеше да бъде удържана. Обаче сега не се налага да се доказва нито едно отравяне с газ, а ГК – това не е вече възникнало в следвоенните години преувеличение, а лъжа от самото начало.
В холандския вестник “Intermediair” от 15 декември 1995г. се появи дълга статия от евреина Михаел Картек, в която той занижава броя на убитите с газ до 700-800 хиляди. Останалите (5 милиона), казва авторът, са били “разстреляни, пребити до смърт, обесени”. Не се ли явява тази статия някакъв сондаж, пуснат, за да се проверят реакциите на обществеността спрямо някаква нова версия за “холокоста”? Ако това е така, то няма да ни се налага да я чакаме дълго. Интересно ще бъде да узнаем как идеолозите на “холокоста” ще успеят да разпределят тези 700 хиляди по 6 “лагера на унищожението” и как ще ни обяснят своя отказ от “очевидното”?
Може би и “свободната демокрация” бързо ще достигне края на холокоста, тъй като и извън Германия много творци вече не вярват на нито една дума, изречена от политиците. Загубата на доверие ще бъде просто смъртоносно по време на всеобщата стопанска и социална криза, против която управляващата клика не знае нито една рецепта.
Целият еврейски народ носи “ризата на Нес” и не може по никакъв начин да я свали, а тя го изгаря всеки ден все повече и повече.
Заключение
Какво би станало, ако доводите на ревизионистите бъдат приети?
Представете си, че един ден официалната версия за “холокоста” бъде също така официално призната за лъжлива, че в Третия Райх е имало преследване на евреи, но не е съществувало тяхното изтребване, че ГК, газови автомобили, както и отрязани от немските войници детски ръце не са съществували, че сапуните и абажурите от еврейска мазнина и кожа – всичко това се явява пропаганда на ненормални бълнувания, че в сферата на немско господство са загинали не 6 милиона, а около 500 хиляди евреи, при това най-вече в резултат на петнист тиф и лишения в лагерите и гетата. Какви биха били последствията от признанието на всичко това? Можем, без особена фантазия, да отговорим на този въпрос:
- по целия свят би се надигнала вълна от негативно отношение спрямо евреите, в това число и срещу съвършено невинните във фабрикуването на лъжи;
- Израел би се оказал в пълна изолация. Едва ли неевреите биха продължили да поддържат страната, построена върху афера от подобен калибър;
- по цяла Германия би преминала вълна от националистически настроения. Политици, интелектуалци, историци и журналисти биха били принудени да признаят, че са способствали за постигането на безкрайното опозоряване на своя народ;
- би се наложило откриването на нови дебати за национализма;
- национализмът (не бъркайте с империализма), като средство за опазване на националните интереси и националната идентичност, би станал отново легитимен;
- не само в Германия, но и в много други страни от Европа, би настъпило пълно дискредитиране на властващото управление. Хората биха започнали да задават въпроса: в името на чии интереси, половин век, със средствата на цензура и терор, се е поддържала тази нечувана афера? Доверието във властта би рухнало окончателно.
Ние разбираме, че по този начин, разобличаването на лъжите за “холокоста” би имало опустошителни последствия не само за ционистите, но и за политическата и интелектуална управляваща каста на целия свят. Би се наложила преоценка на всички ценности. Миналото би отишло в небитието. Картите отново биха се оказали разбъркани.
Така би било и така ще бъде.
СЪДЪРЖАНИЕ:
• От издателството
• Предговор
І. Лъжата за “газовите камери” и унищожението на евреите
ІІ.Функцията на “холокоста” в света след 1945 г.
ІІІ. Ревизионистите
ІV. Какво всъщност се е случило?
V. Кой излъга веднъж
VІ. Доказателствата за съществуването на “холокоста”
VІІ. Документални доказателства за “холокоста”
VІІІ. Свидетелите за “газовите камери” на Освиенцим ( Част 1)
ІХ. Свидетелите за “газовите камери” на Освиенцим (Част 2)
Х. Освиенцим: научни изследвания
ХІ. Другите “лагери на унищожението”
ХІІ. Чудеса на конвейер
ХХІІІ. Броят от 6 милиона
ХІV. Слонът, който никой не забеляза
ХV. Ризата на Нес
• Заключение


Още по - темата

http://www.bgpatriot.com/web/bg/topics/zionism/holocaust.php

От тук можете да си свалите и книгта на Юрген Граф.